Текст книги "Людмила — мечти и дела"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 12 страниц)

Нервната криза, която бе преживяла в Индия, се беше оказала само предвестник на по-сериозния психически срив, сполетял я в Мексико. Не разполагам с достатъчно подробности – по-точно казано, подробностите, публикувани много по-късно, са твърде изобилни и противоречиви – за да резюмирам конкретно инцидента. Оставям настрана епоса, който един от свидетелите на случая сътвори по-късно, за да сервира поредица от сензации на печата и да обогати с доста страници собствената си книга. Оставям без внимание и полемиката, разгърнала се между различни участници по повод на различните им версии. Осланям се главно на сухата информация от страна на друго лице, присъствало в Мексико и на кратките неоспорими факти.

Още при пристигането си в Мексико на 28 февруари Живкова е била в такова състояние, че заплануваното посрещане на летището не е могло да се реализира. Нервната криза или най-общо казано неразположението, в което е изпаднала, продължава и следващите три дни. Възстановява се едва към края на престоя. Никакъв лекар специалист не е допуснат до нея, което дава възможност и тогава и особено по-късно да се правят всевъзможни спекулации за здравето й. Най-бъбривият коментатор по случая, когото споменавам, без да го именувам, дори лансира версията, че „Людмила е носела в куфарчето си такива окултни средства, които се дъвчат или гълтат, когато посветеният иска да изстреля душата си в орбита (!). Друг е въпросът защо трябваше да го прави именно в Мексико и точно в навечерието на най-тържествения ден“. Що се отнася до естеството на самото „окултно средство“, коментаторът го определя като „еквивалент на «мескалито», онова нещо, което индианците правят от някакъв кактус или гъба, за да изпаднат в състояние на транс или да изпратят астралното си тяло на извънземно пътешествие“.3838
  Демокрация в зоната на кактуса. 1998.


[Закрыть]

Истината по въпроса е по-прозаична. Екзотичното „мескалито“ за което ни осведомява коментаторът, е добре известен алкалоид, извличан от кактуса пейотл. Ефектът на халюциногена мескалин е подробно описан от френския поет Анри Мишо и няма нищо общо с измишльотините на цитирания автор.3939
  Въз основа на лични експерименти Анри Мишо (1899–1984) разказва за състоянията и зрителните усещания, произтичащи от употребата на мескалина в трудовете си „Нещастното чудо“ (1956) и „Буйната крайност“ (1957).


[Закрыть] Но да речем, че това са подробности. Не е подробност обаче лъжата, че Людмила носела в куфарчето си „окултни средства“, подобни на мескалина, сиреч опиати.

Не съм ясновидец, за да инвентаризирам съдържанието на това „тайнствено куфарче“, но добре известно е – и то не само на мене – че цялата дейност на Мила бе насочена към просветляване на човешкото съзнание, а не към замъгляването му по един или друг начин.

Кризисните състояния, в които тя изпада по време на престоя си в Индия и особено в Мексико, са лесно обясними при крайното изтощение на психичните и физически сили. Не е нужно да си специалист в електротехниката, за да знаеш, че за да се предпази инсталацията от изгаряне или претоварване, нужно е да се дръпне шалтера или да влезе в действие предпазния бушон. И не е нужно да сме диагностици в неврологията, за да допуснем – колкото и груб да е примерът – че подобно нещо се бе случило и с Мила. Някой бе дръпнал шалтера пред опасно нарасналото напрежение на това страдалческо съзнание, за да осуети фаталния психически срив. Откъсната временно от процесите на т.н. разумно мислене, тя бе се понесла по течението на своите фантазми до мига, в който отново бе изплувала върху неприветния бряг на реалността.

Людмила се върна в София на 6 март. Не можах да й се обадя и да науча за престоя й в Мексико, понеже тогава пък аз заминах. Видяхме се чак на конгреса на партията. Отдалече. Тя седеше в президиума, а аз – в партера на току-що откритата огромна зала. Сред един от първите редове: ни насам – ни натам. Усещах почти физически как се задушавам в обятията на клаустрофобията. И за кой ли път си припомнях думите на Стария: „Ти трябва да си смениш или табиетите, или партията. Нали там сте колективисти“.

Понеже не бе възможно нито едното, нито другото, избрах нещо по-реалистично: Помолих да ми отстъпят място до пътеката, под предлог, че не ми е добре. Някакъв другар от района с готовност се съгласи на смяната. Следният ми спасителен ход се състоеше в това, че подир почивката аз изобщо не влязох в залата, а останах да се мотая из фоайето, без да се вълнувам от зорките погледи на другарите-броячи. Така постъпвах и следващите дни – влизах в залата само до първата почивка, подир което се премествах в кулоарите.

Мъчно ми беше за Мила, принудена от високия си ранг да седи като каменно изваяние в президиума пред хилядите зрители. Приличаше на някаква статуя. Нищо общо с някогашния образ на възприемчиво и отзивчиво създание, слушащо с жив интерес баналностите на поредния оратор.

В предиобедната почивка на третия или четвъртия ден тя се появи откъм единия край на фоайето и ми направи знак да се приближа.

– Защо постоянно изчезваш от залата? – запита между другото.

– Това е моето малко предимство, че не съм член на Политбюро, – отвърнах. – Чудя се как имаш сили да слушаш целия този брътвеж.

– Не го слушам.

– Моля?

– Нали ти казвам: Не го слушам. Поставям си на лицето необходимото изражение. И изключвам.

И подир малко:

– А ти какво мислиш да правиш?

– Ами да излезем, да се поразтъпчем. Виж какъв хубав ден е, – рекох да се пошегувам.

– Къде ще идем? – запита Мила.

И додето съобразя, дали тя също се шегува или не, добави:

– Виж къде е Светлин. Аз ще потърся шофьора. Двайсетина минути по-късно ние тримата вече седяхме в един ъгъл на Червения салон в хотел „България“. Май, че бяхме единствените клиенти. Салонът беше за по-първи хора, а по-първите хора бяха се изтеглили към определените от конгреса сборища.

Запомнил съм този обед с меката пролетна светлина над булеварда и с отморяващата тишина в здрачния интериор, сред цялата суетня и шумотевица на онези дни. Мила също изглеждаше спокойна, въпреки преживяното в Мексико, за което вече бях дочул. Нито тя спомена, нито ние запитахме нещо по случая.

– И тогава ли „изключи“?

Това беше единствения въпрос, който ме интересуваше и който за нищо на света не бих й задал.

Разговорът естествено се насочи към темите около телно написаните речи на ораторите. По-любопитни бяха интригите, свързани с предложенията за нови партийни велможи. По същество това бяха не предложения, а решения, които предстоящото делегатско съвещание бе длъжно единодушно да одобри.

Лично аз не се интересувах особено от боричканията при съставянето на списъците. Не вярвах въпросът да вълнува особено и Светлин. Подробностите бяха известни единствено на нея и вълнуваха главно нея, докато ние двамата се задоволявахме с ролята на слушатели. Би могло да се очаква, че същата роля се пада и на двамата келнери, които ни обслужваха, но подобно твърдение едва ли ще е справедливо. Никой от тях не стърчеше нахално, за да слухти край масата ни. Салонът положително бе екипирай с необходимите подслушвателни съоръжения, за да се прибягва до толкова примитивно слухарство. Достатъчно беше да ни обслужват вежливо и да си отварят очите, за да прибавят към звукозаписа и визуалните си впечатления.

На Мила тия неща отдавна бяха известни, но и отдавна вече не я вълнуваха. В отношението си към органите, тя освен, че беше възприела недоверието ми, но ме бе и задминала.

Веднъж, когато я подсещах да бъде по-внимателна в приказките, тя ме смая с отговора си:

– Какво значение? Искат ли да те натопят, те ще излъжат, че си казал това, дето не смееш да го кажеш, и пак ще те натопят.

– Така е, – съгласих се, – но тая сентенция важи за такива като мене. На тебе не биха посмели да приложат подобен номер.

– Кой знае…

Сега, при разговора в Червения салон, отново забелязах височайшето й пренебрежение спрямо вероятните подслушвачи:

– …Уж различни съображения, а оценките им – еднакви… Уж все добронамерени, а все против мене… Само, че аз им се опънах. Този път здраво им се опънах… – разказваше тя.

От целия разказ най-силно впечатление ми направи тъкмо този израз: „Здраво им се опънах“. Не подхождаше на нейния обичаен речник, но подсказваше, че си е възвърнала предишната решителност.

– …Казах им го в очите: Усещам, рекох им, че в комисията предварително е създадена нагласа срещу моите хора… Като че в нашата страна не съществува култура и няма културни проблеми. Не намирам за правилна подобна позиция…

Не споменаваше имена. И не беше необходимо – те се подразбираха. И бяха мнозинство. Без да говоря за дваматрима като Младенов и Луканов, които само се правеха на нейни приятели.

– Отрекоха обвиненията ми, обаче потвърдиха позициите си – продължаваше Людмила.

– Знаем ги позициите им, – промърморих. – Художниците да си рисуват картините, композиторите да си пишат песните, а културното строителство да предоставят на партията.

– Не беше точно така. Обвиниха ви, че много напирате да сте в ЦК или в парламента, но след като ви изберат, нито ходите редовно на заседания, нито участвате в разискванията. И трябва да ти кажа, че в това отношение бяха прави хората.

– Никого не съм молил да ме предлага за депутат.

– Това не е отговор.

– Само за неизвинени отсъствия ли ни порицаваха, – обади се Светлин. – Не казаха ли нещо и за врага с партиен билет?

– Е, не е ставало дума чак да ви арестуват, – успокои ни Мила.

Шегувахме се. Навън бе пролет, денят бе хубав, салонът в ресторанта бе уютен и тих, – защо да не погледнеш на живота малко по-весело. И кой би могъл да си помисли, че един ден шегичките ще се превърнат в горчива истина за част от шегаджиите. Понеже, както е казал Проповедникът, „има време за всичко. Време да садиш и време да скубеш насаденото, време да се смееш и време да тъгуваш… време да обичаш и време да мразиш“.

За момента вятърът все още духаше в благоприятна посока. Людмила бе съумяла да се пребори с противниците си в Политбюро, макар и не напълно. Излишно беше да я питам за подробностите. Много по-късно Костадин Чакъров споменава нещо по въпроса:

„В своите планове за бъдещето тя залагаше на Александър Лилов, Светлин Русев и Богомил Райнов. По време на Дванадесетия конгрес на партията имах възможност да чуя острия, преминаващ в кавга разговор между двамата (Живков и дъщеря му). Тя настояваше Светлин Русев да бъде избран за член на Политбюро, сърдеше се и викаше. Баща й обаче отвърна:

– Тези работи не стават така, както ти си мислиш! Много бързаш.“4040
  К. Чакъров. „Втория етаж“. Стр. 159.


[Закрыть]

Истина е, че бързаше. Това си й бе в характера – да бърза. Само няколко дни подир конгреса тя отново бе погълната от обичайните си задачи, обикаляше из различни краища на страната, отиде за малко до Берлин, а на 12 юни трябваше да замине и за Виена. Научих го от самата нея, когато ми се обади седмица по-рано и пожела да се видим.

– Разбрах, че и ти ще пътуваш, та исках преди това да си поприказваме, – обясни, когато се отби привечер в къщи.

Според плана, по който работехме, наистина предстоеше да обиколим някои галерии в Париж и Женева, преди да са спуснали кепенците за лятната ваканция. Дата на заминаването обаче не беше определена и не ми беше ясно как Мила е узнала за намерението ни.

– Пак чай ли? – попитах за всеки случай, след като се настани в ожуленото кресло.

– Може и някоя бисквита, днес не ми е „гладен ден“.

В кухнята винаги се намираха бисквити, от онези, „кучешките“, понеже никой не се лакомеше за тях. Изпълних поръчката, седнах на обичайното си място зад бюрото и зачаках да чуя темата на предстоящия разговор. Оказа се, че темата е наистина пътуването. Интересуваше се кои градове смятаме да обиколим; разчитаме ли да закупим нещо по-ценно, при скромната сума, с която разполагаме; колко ще трае обиколката.

Въпросите бяха съвсем обикновени. Необикновеното беше, че се бе сетила да ги задава, след като твърде дълго време не беше го правила. Според височайшето разпореждане дейността на отдел „Културно наследство“ се наблюдаваше от тримата министри – на културата, на външните работи и на вътрешните работи. Последните двама бяха прехвърлили изцяло задачите по контрола върху Живкова, а тя проявяваше интерес главно към постъпващите нови придобивки, тъй като за финансово-счетоводния надзор си имаше съответни органи.

Наблюдавах я, как скъпернически отпива от чая и как предпазливо отхапва от кучешката бисквитка, сякаш се опасява да не преяде. Стори ми се по-унила от срещата на конгреса. Уморена или може би отегчена, не знам коя е точната дума, но не преливаше от бодрост. И додето следях силуета й, все по-смътен в дрезгавината, за миг ме се стори, че всичко е също както в онази далечна пролетна вечер преди близо седем години, и в креслото насреща ми пак както някога седи умислена същата тази млада жена с бледо лице и замислени очи, една крехка фигура, обгърната вече от настъпващия здрач.

Не, разбира се, че не беше същата. Онази тогава едва се пробуждаше за живот, а тази сега вече беше преситена от горчилката му. Мълчахме известно време, всеки изолиран в мислите си, сякаш посетителката бе забравила за какво е дошла, а аз не се сещах как да отвърна на въпросите й. Накрая скалъпих някакво резюме, твърде безинтересно, за да влезе в аналите на историята, но достатъчно изчерпателно, в случай, че темата действително я занимаваше.

– Само това ли те интересува? – попитах, като запалих настолната лампа.

Абажурът на лампата бе зелен, тъй че и ние внезапно станахме зелени като в някакъв филм на ужасите.

– Интересува ме започнатото да не се изоставя, – отвърна тя сухо и нравоучително.

– Доколкото зависи от мене, не съществува такава опасност, – отвърнах също в служебен тон. – Ако има пари, ще има и постъпления, а сред тях – надявам се, ще преобладават и ценни неща. Въпреки, че както знаеш, колекционерството е като рибарлъка…

– Знам, знам. Теорията ти за рибарлъка ми е добре известна.

Подир което най-сетне мина и към същността на проблема. Раздразнена беше от обстоятелството, че някои хора в ЦК определяли дейността ни като пилеене на пари и че ако на всяка цена трябвало да се харчат пари на Запад, по-добре било да се купуват мерцедеси, отколкото картини със съмнителна стойност.

– Кажи им, че тези картини със съмнителна стойност ще струват подир десет години десет пъти повече, а мерцедесите им в този срок отдавна ще са се преобразили в купчина ръждиво желязо.

– Кажи им го ти. На мене вече ми омръзна да разяснявам азбучни истини. И точно затова ти предлагам да минем от казване към показване.

Подир което без излишна риторика ми изложи проекта си. Както вече не веднъж споменавах, тя не бе човек на празните приказки. Предлагаше при предстоящото пътуване да се постараем да запълним някои „дупки“ в колекцията, и през есента да уредим голяма изложба, включваща най-ценното от сбирката и съпроводена с внушителен илюстрован каталог. Проектът беше добър, особено ако има средства да го реализираме.

– Не е ли още рано? – позволих си да запитам.

– Никак не е рано. И чудесно се връзва с 1300-годишнината, за да видят хората, че тачим не само родното, но и световното художествено творчество.

Разговорът доста се проточи, понеже навлязохме в редица подробности на проекта.

– И постарайте се да намерите още нещо от Паскин, – рече тя, за да приключи беседата.

С което само я продължи.

Разказах й как при последното пътуване съм се запознал в Лозана с Жозефовиц, притежателят на най-голямата частна сбирка от произведения на Паскин, а колекционерът, след като бе разбрал, че съм българин и готвя книга за Паскин, беше ме поканил в дома си. Подир което се отплеснах да описвам обстановката в дома и сбирките, тъй като Паскин съвсем не беше единственият му любимец, а и живописта не бе единствената му страст – превърнал бе градината си в музей на редки скулптурни шедьоври… Не знам до кога щях да бърборя, ако по едно време Мила не бе ме прекъснала с деловия апостроф:

– Запита ли го, дали ще се съгласи да продаде нещо за нашата галерия?

– Обеща да помисли по въпроса. Щял да се радва ако нещо от колекцията му намери място в български музей.

Поръчаната по телефона кола бе вече пристигнала и Людмила си тръгна, като ми пожела приятно пътуване и успех в риболова.

Пожеланието обаче се оказа преждевременно. На следната заран разбрах, че пътуване изобщо няма да има. Министърът Младенов лично бил запретил да се отпуска определената за покупки сума. Позвъних на Мила и я уведомих за забраната. Каза ми да си седя в къщи и да чакам. Тя сама щяла да оправи нещата. Половин час по-късно ми съобщи, че са вече оправени.

Настойчивостта, с която Людмила напомняше предната вечер, започнатото дело да не се изоставя… И решителността, с която Младенов бе дръзнал да го прекрати… Същият героичен Младенов, дето не би се решил да отскочи даже до тоалетната, без разрешение „от горе“… Някакви неприятности се бяха завихрили около служба „Културно наследство“, но в момента не ми се разсъждава по това. Още в ранния следобед колата ни се бе устремила към Драгоман, а там, отвъд, на едно денонощие разстояние, господин Жозефовиц може би ни очакваше с приготвения шедьовър на Паскин в ръка.

Дали защото заранта бях станал с левия крак или понеже изобщо не бях си лягал, но кутсузлука, с който бе почнало пътуването, продължи и през следващите дни. Жозефовиц изобщо не се яви на срещата, която не бе ми давал – бил отлетял за неопределено време към Щатите. Първите галерии, в които надникнахме, разполагаха или с красиви неща на недостижими за нас цени, или с платна без значение, ако не говорим за позлатените лъжебарокови рамки. Спътникът ми пък прихвана грип и великодушно го сподели с мене. С две думи – пълна скръб.

А по-късно ненадейно в Париж – затова съм го обичал винаги този град – нещата изведнъж се оправиха. Сдобихме се не с една, ами с две работи на Паскин и с няколко произведения на такива видни живописци като Кариер, Валотон или Громер. Великата радост на колекционера пред ненадейната находка отдавна вече бе закърняла у мене, но бях доволен, че ще мога достойно да се представя пред Людмила.

Позвъних й в Комитета според уговорката, веднага след завръщането си. Уведомиха ме, че била в Бояна. Жената, която се грижеше за домакинството в Бояна пък ми каза, че Живкова е на почивка в Боровец. Не ми беше удобно да я безпокоя в Боровец. Има време – рекох си. – Какво толкова съм се разбързал. Минаха дни, преди да се реша да позвъня. Непознат мъжки глас лаконично ми съобщи, че другарката Живкова отсъства и тропна слушалката. Крият я – казах си.

– Излишно е да се натискаш. Имах си достатъчно друга работа, за да се занимавам с безуспешни телефонни атаки. Трябваше да изчакам. Щях да й се обадя по-късно.

Заранта на 21 юли разбрах, че вече е станало твърде късно. Предната вечер Людмила си беше отишла.

КРАЯТ

„И най-голямата чаша прелива“.

„Трябва да се осланяте на незнайните и невидимите“.

Необичайният живот на тази жена, изпълнен с красиви дела, бе подминавай години наред без внимание. Затова пък смъртта й се превърна в дар Божи за някои медии. Подхранването на сензацията в продължение на цяло десетилетие се осъществяваше с помощта и на доста интелектуалци, представящи се нескромно за приятели на покойницата. Хора позабравени или пренебрегвани от обществеността, откриха в интересната тема възможност сами да станат интересни, като лансираха свои мнения по въпроса. Мненията бяха различни, а понякога и направо противоположни, та естествено предизвикваха полемики. Полемиките пък също така естествено породиха страсти, тъй че, увлечени в страстите си някои от гастролиращите почти забравиха ако не повода, то поне смисъла на кавгата. Какво значение? Важното беше да се поддържа интересът на публиката, който – както и следваше да се очаква – вместо да се усилва, взе постепенно да спада.

Нямам никакво желание наново да разпалвам погасналото любопитство. Нито имам възможност да го направя, защото не разполагам с някаква пареща тайна, а и не съм забравил мъдрите думи на Учителя:

„Не се знае кой наистина е починал и кой просто се е оттеглил.“4141
  Огнен спят, т. II. Стр. 121.


[Закрыть]

Всъщност именно мисълта за Учителя, когото Людмила също тачеше като свой Учител, не ми позволява да подмина с някоя траурна фраза въпроса за нейната нелепа смърт. Не смятам да влизам в полемика с когото и да било, нито претендирам, че цялата истина се съдържа тъкмо в моята версия. Позволявам си само да предложа още една гледна точка.

При последното посещение на Людмила у дома всичко изглеждаше в реда на нещата. Вярно е, че в израза й понякога се долавяше известна апатия и погледът й помръкваше, но в този час подир края на деня и при подробностите, с които я затрупвах, това бе почти нормално.

– Ти май пак „изключи“… – бях подхвърлил по време на разказа си за Жозефовиц.

– Напротив. Мисля си само, какви усилия и разправии са нужни, за да създадем у нас нещо елементарно, каквото този господин е създал без много грижи за свое лично удоволствие.

Не, не изключваше. Разсъждаваше по обичая си трезво и делово. Въпреки обичайната си служебна обремененост, въпреки преживените неотдавна нервни сътресения и задкулисни сблъсъци около конгреса, тя явно бе си възстановила спокойствието. Само, че неприятностите не бяха приключили. Това пролича още на следния ден с нелепото решение на Младенов да осуети заминаването ни.

Доста по-късно разбрах, че Живкова по свои пътища е научила за извършвани злоупотреби в служба „Културно наследство“. И както Първия бе заявил в политбюро, лично дъщеря му бе поискала да се започне разследване за дейността на службата. В момента, когато обсъждахме с Людмила подробностите около бъдещата изложба, разследването вече бе почнало.

Едва завърнала се от краткото си пътуване до Виена, Мила бе заплашена от нови неприятности, сега вече в самия Комитет по култура. За да не коментирам злословията, плъзнали по този повод из града ще цитирам пак няколко реда от книгата на Чакъров:

„В края на юни в Комитета по култура избухна скандал между сътрудниците в нейния кабинет. Людмила Живкова проведе остър разговор със своята дългогодишна лична секретарка Катя Чалъкова и я уволни. Секретарката й разкрила какви интриги се плетат около нея от заместник-председателите на комитета. Чалъкова поискала среща и с Тодор Живков, като заплашила, че ще направи разкрития. Тя не беше приета от Живков, но нейното поведение нанесе тежък удар върху психиката на Людмила Живкова.“4242
  К. Чакъров. Втория етаж. Стр. 146.


[Закрыть]

Първия наистина имаше този обичай – да отказва срещи, за които подозираше, че ще бъдат неприятни. Знам го от личен опит. Но и когато отказваше да те приеме, винаги успяваше да разбере за какво точно си му притрябвал. Така е станало и с обвиненията на Чалъкова, независимо от това, дали тя ги е изпратила писмено или са стигнали до него по друг път.

Тъй или иначе конфликтът има продължение, този път в семейна обстановка. „През последните месеци от живота й – разказва Живков – тя бе изразходвала вече сетните си сили. Виждах това, пък и лекарите не криеха от мен истината за състоянието й. Тогава взех отпуск и прекарахме тридесетина дни заедно на Боровец. С нас имаше и лекар, който я наблюдаваше и провеждаше необходимото лечение. Но пред очите ми тя губеше сили с всеки изминат ден, отпадаше физически все повече и повече…“4343
  Тодор Живков. Мемоари. Стр. 146.


[Закрыть] Така с пет-шест реда бащата предава състоянието на дъщеря си в последните месеци от живота й. Тези пет-шест реда не съдържат за жалост и за пет пари иформация. Какво е било въпросното „губене на сили“, какви са били тия лекари и това „необходимо лечение“, – нито дума по тези подробности. Нито дума и по още една подробност, която би трябвало поне да се спомене: Отношението между Мила и близките й през тия „тридесетина дни“, посветени на нейното съвземане.4444
  Въздържам се по понятни причини да назовавам източника, в чиято осведоменост и добросъвестност не се съмнявам.


[Закрыть]

Именно през тия дни в семейството се разразява остра свада. Бащата, асистиран от зетя си, отправя към дъщерята множество тежки обвинения срещу поведението й на общественик и държавник. Възможно е те да са били почерпени от нападките на Чалъкова, въпреки че за случая Живков едва ли се е нуждаел от помощен материал. Той просто е сумирал всички свои несъгласия с курса на Людмила, които по-рано по една или друга причина е смекчавал или премълчавал. Опитите й да лансира в партийната йерархия неподходящи лица, обграждането й с подлизурки, жадни за привилегии, звания и нови апартаменти, съставянето на екип от некадърници представящи се за специалисти в сферата на културата – всички възможни обвинения в лекомислие или некомпетентност биват сумирани, за да се стоварят на куп върху главата на обвиняемата.

Хората през ония години доста добре познаваха публичните прояви на Първия. И как нямаше да ги познават, след като печатът непрестанно ги отразяваше в снимки и текст. Малцина обаче знаеха какъв е той в личните си изяви. Добродушен и благ, когато това му отърваше, съвсем друг, ако му вдигнеш кръвното. Кипне ли, по-добре да не му се мяркаш пред очите. А през ония дни в Боровец много му е било накипяло. Без да си сдържа гнева и без да си мери думите е обвинявал щерка си, че пречи на дейността му, наместо да помага, че излага и себе си, и него, че става за смях, а сега и някаква секретарка се е емнала да я прави за резил.

Живков бе силно привързан към дъщеря си. В известен период и по известни въпроси той отстъпваше пред нейните внушения, даже когато не съвсем ги разбираше. Но тъкмо тази бащинска обич усилваше още повече гнева му, пред перспективата надеждите му за политическото бъдеще на Мила да рухнат. Нямам нито право, нито основание да го порицавам за поведението му на баща. И в края на краищата споменатия скандал е бил само още една капка към горчилката, изпълнила сърцето на Людмила. На окултен език сърцето не случайно се нарича „чаша“. Тъй, че сблъсъкът е бил още една капка. И може би тъкмо онази, при която чашата прелива.

Споменах, че въпреки пъстрата свита, която неизменно се движеше с нея, Живкова бе всъщност една самотна жена. Сега, в Боровец, беше дошло време да разбере, че вече е и сама. Никога не се бе осланяла на наплива около себе си. Никога не бе си въобразявала, че малцината верни приятели притежават обществена тяжест сами да реализират нейните амбициозни проекти. Колкото и да се дразнеше понякога от факта, че е Живкова, този факт главно, ако не и единствено, служеше за опора в рискованите й начинания. Оттук нататък той вече бе сведен до титла без покритие, защото титулярът фактически я отлъчваше от реалната власт.

Красивите очертания на голямата мечта неусетно бяха се смалили до унилия пейзаж на прозаична безизходица. А смелата новаторка се бе преобразила в обречено същество, върху което беше надвиснала могъщата вълна на жестокото ни време, готова всеки миг да я помете и захвърли в небитието.

Според неофициални сведения грижите, полагани за Людмила в Боровец, са били съвсем формални. Бащата изобщо не е имал ясна представа за нейното състояние. Съпругът почти не се е мяркал наоколо. Лекарската помощ се ограничавала с предписването на сънотворни или транквиланти. Ако се съди от изказването на бодигарда Димитър Мурджев, никой не се е вълнувал особено от състоянието на Мила.4545
  В „Труд“ 26 юли 2002.


[Закрыть] Вероятно са смятали, че е станала вече излишна. Нещо повече – че почва да пречи.

На 20 юли Живков идва да види дъщеря си в Боровец. Поканва я на обяд, но тя отказва. „Към три часа – спомня си Мурджев – ме извика и ни нареди с шофьора да палим мерцедеса и да заминаваме за София, без да казвам на никого. Живков си беше легнал и никой не е посмял да го събуди, за да му каже за решението й… Като отидохме във вилата в Бояна, Живкова ми даде рецепта и ме изпрати в правителствена болница да я изпълнят.“ На въпроса „какво имаше в нея?“, Мурджев отвръща: „Приспивателното дормопан и още нещо“ (!). „Когато й донесох лекарството и я попитах кога се връщаме в Боровец… тя се усмихна и каза: «Сигурно към 6–7 часа.» Предчувствах, че нещо ще се случи (!?)… Час-два по-късно телефонът звънна и чух писъка на жената (прислужницата)… Втурнахме се към къщата. В басейнчето плуваше безжизненото тяло на Живкова… Опитах се да направя нещо като изкуствено дишане (!?)… Близо час мина, докато дойде лекар… Опаковката от дормопана беше празна… По-късно Ани Младенова заяви, че липсвали само две хапчета. Така истината беше потулена.“4646
  В „Труд“ 27 юли 2002.


[Закрыть]

Преглеждам още веднъж сведенията за последния ден на Людмила, но пак се затруднявам да реша, дали се касае за сериозни свидетелства на сериозни хора или за диалози в някакъв водевил на жанра „комедия от грешки“.

Мурджев, както вече разбрахме, твърди, че рецептата била за „дормопан и още нещо“. Ако не беше това „още нещо“ би могло да се спори дали и в какъв срок въпросния дормопан би могъл да причини смъртта. Свидетелят обаче не се затруднява от такива подробности. На въпроса на журналистката „Убеден ли сте, че се е самоубила?“, той отговаря „Абсолютно.“

Ани Младенова ще съобщава, че от кутийката сънотворно липсвали само две таблетки. По-късно обаче тя със същата категоричност се самоопровергава с твърдението, че кутийката била празна.

Проф. Сивчо Сивчев, участник в медицинската комисия, изготвила заключението за смъртта, също ще се самоопровергае, заявявайки, че що се отнася до причината на смъртта „това е тайна, която ще отнеса с мен“, което, преведено на прост език означава „много ви здраве на вас, дето вярвате в медицински заключения“.

Странно звучи и информацията за обичайната при подобни случаи „бърза помощ“. Веднага след откриването на тялото телефонирали за лекар и линейка, но те пристигнали едва след около час! Причината? Ами била се спукала гума…

Макар тялото да било намерено в басеинчето на банята, съществували съмнения, че е пренесено там чак подир смъртта…

Що се отнася до часа на смъртта, бихме могли да съдим за него пак по сведенията, дадени от Мурджев: На въпроса му „кога се връщаме в Боровец?“, тя отвърнала: „Сигурно към 6–7 часа“. А „час-два по-късно“ Мурджев вижда, че „В басеинчето плува безжизненото тяло на Живкова“. Но ако Людмила е казала: „сигурно към 6–7 часа“, това означава, че го е казала преди 6 часа. (т.е. 18 ч.) А ако тялото е намерено „час-два по-късно“, това пък би трябвало да означава, че смъртта е настъпила не по-късно от 8–9 часа. В акта на медиците специалисти обаче ясно е отбелязано, че смъртта е настъпила чак в 2 часа на следния ден. Малка разлика от 6–7 часа, но все пак разлика.

Най-смътни и най-неубедителни си остават естествено свидетелствата на Тодор Живков. Трудно е да бъдеш голям политик, ако не я владееш тая материя – дезинформацията.

Да оставим настрана невинното преиначаване, че в ранния следобед се намирал на заседание по проблеми на селското стопанство, докато всъщност си е подремвал в апартамента си в Боровец. Една дребна неистина, колкото за да добави: „Тя се е възползвала от отсъствието ми и заминала за София. Знаейки за състоянието й, незабавно потеглих и аз“. Ами, че ако е потеглил „незабавно“, той би трябвало да стигне до вилата дълго преди фаталния край. Следва пояснение за състоянието на самия Живков: „Как съм стигнал до дома, аз си знам“. Остава да добави, че се е движил пеша.

Назад к карточке книги "Людмила — мечти и дела"