Текст книги "Людмила — мечти и дела"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 12 страниц)
Веднъж, във връзка с поредна сплетня по неин адрес, запитах:
– Баща ти казвал ли е, как смята да ти отстъпи властта някой ден?
– За сега не. Пази го в тайна, – отвърна тя в същия тон. И малко по-късно:
– Като си помислиш само, какви дивотии витаят в главите на хората.
А въпросната сплетня се отнасяше именно до това: Как Щерката от сега се готвела за деня, когато щяла да заеме поста на татко си. Нали е неговата любимка. Пък е и от зодия лъв. Да не говорим за туй, че е адски амбициозна. Не беше необходимо да проникваш в светая светих на нейните проекти относно бъдещето, за да разбираш, че там едва ли фигурира намерението да бъде държавен глава, да управлява икономиката – от която нищо не разбираше – или да полага майчински грижи за въоръжените сили и секретните служби, при органичната омраза към всичко, което свързваше с понятията военщина и полицейшина.
Амбиция – да. Дори навярно – съзнание за предопределена житейска мисия, само че в една друга област, която смяташе за по-висша: областта на духовното развитие. Струва ми се, че с вярата в тази своя мисия бяха свързани още първите й действия на държавник. Действия не винаги докрай премислени, понякога прибързани или неловки, но всякога свързани с предначертаната цел.
Оттук произтича, струва ми се, една от основните предпоставки за нейната по-нататъшна необичайна съдба. Налагаше се да приобщи внушителен брой влиятелни или перспективни хора около веруюто си, което малцина разбираха. Към това бяха насочени връзките с големци от партийното и държавно ръководство; обръщенията, произнасяни пред различни национални или международни форуми; стремежът да се оказва помощ на множество лица, смятани от бюрократите за „хора без значение“.
Непосилната на пръв поглед задача се решаваше на практика без особени затруднения. Ваньо напразно се бе тревожил, че окултните теории на Людмила могат да възмутят марксистите от партийната върхушка. Тъкмо напротив. Няма да забравя умилението, което изпитах веднъж при нейната дружеска беседа с подобни достойни мъже. Беше ме извикала този следобед в Бояна във връзка с подготвяната голяма изложба „Българската икона“. Вече се смрачаваше, когато пристигнаха нови гости, поканени по същия или по друг повод. По-късно се оказа, че в трапезарията ни е приготвена и малка закуска. Годината беше 1976, сиреч времето, когато Людмила вече все по-малко разчиташе на дългите тягостни служебни съвещания и все по-често прибягваше до свободни разговори извън Комитета.
Закуската се оказа обилна вечеря, аранжирана според вкуса на домакинята. Преобладаваха постните ястия, но не липсваше и голям поднос скара, като израз на великдушие спрямо месоядците. За щастие такива между присъстващите не се оказаха. И Петър Младенов, и Венелин Коцев, и Иван Будинов и останалите двама-трима, чиито имена съм забравил, категорично отхвърлиха всякаква дегустация на агнешките дреболии и само от приличие хапнаха по две-три картофчета и малко салата. Същата аномалия пролича и при питиетата. Вярно е, че на масичката с напитките между плодовите сокове и шишетата с минерална вода самотно стърчеше и бутилка Евксиноградско вино, ала никой не си позволи да прояви интерес към дяволската течност.
Разговорът по време на вечерята протичаше в същия благонравен дух. Говореше най-вече домакинята. Стремейки се да насочи вниманието на присъстващите към една предварително избрана тема, тя развиваше идеята, че между съвременния прагматизъм и древния гностицизъм всъщност няма непреодолими различия. Такава е в последна сметка и основната мисъл на Рамакришна, че всички пътища водят към една и съща цел, която…
Тук Мила донейде се затрудни, колебаейки се, дали не е още много рано да споменава понятието Бог, но Младенов й се притече на помощ, решил и той да каже нещо: Признавайки скромно, че все още не е имал възможност да се запознае с трудовете на Рамакришна2828
Рамакришна (1836–1886). Виден обновител на индуизма. Не е оставил писмени трудове. Вербалното му учение е разпространявано посмъртно от многобройни ученици.
[Закрыть], другарят Младенов с готовност потвърди неговото становище за различните пътища и единната цел, цитирайки познатата максима, че всички пътища водят към Рим, с тази незначителна корекция, че днес вместо „Рим“ е прието да се споменава името на друг един голям град, отстоящ доста по на север, което също е в реда на нещата, понеже пак още от древността е известно, че „времената се менят, а с тях и ние“.
Тази древна поговорка даде възможност на домакинята наново да подбутне разговора към духовната тема, което бе прието с очебийна признателност от присъстващите. В този момент те също се чувстваха все по-духовно извисени, загърбили всякакви агнешки дреболии и евксиноградски напитки и устремили пречистени погледи нагоре, нагоре, по възходящата спирала към човешкото съвършенство.
– Ти пък от кога стана вегетарианец? – запитах Будинов, когато се връщахме към града с колата му.
– Откакто Младенов се писа въздържател, – отвърна кисело той.
Не му беше до празни разговори. Гладен беше човекът.
Няколко месеца по-късно Мила наново ме бе поканила в Бояна, не помня вече за какво. И този път бе късен следобед. Икономката ме въведе в хола, с пояснението, че другарката Живкова веднага ще дойде. Вместо нея дойде баща й. Поздрави ме свойски и се отпусна в насрещното кресло. Токущо се бе прибрал. Изглеждаше уморен и отегчен. Запита нещо в смисъл „как си, що си?“, колкото да не мълчим. После забеляза съвсем без връзка:
– В тази къща вече не може да се живее… И доловил недоумението ми:
– Широко е, просторно е. Само не е за живеене.
Така си беше. Спалните и семейния бит бяха сместени на горния етаж, а долният Мила почти го бе обсебила за работата си с хора – сътрудници, чуждестранни гости, срещи с именити творци, или с Ванга, или с пристигналия от Бангалор Святослав Рьорих. Личен живот ли? Ако не броим часовете за сън и за медитация, личният живот все повече се изместваше от обществения.
Опитвах се понякога да й внуша с намеци, че ползата от тая симбиоза не е кой знае каква:
– Толкова са вече одухотворени, та трябва да се преместят от Политбюро в Светия синод, – подхвърлях по адрес на височайшите й гости.
– Защо се дразниш?
– Как няма да се дразня, като слушам да обясняваш на Младенов развитието по възходяща спирала! Каква спирала, бе Мила! Той познава спиралата само под формата на тирбушон.
– Ти пък да не мислиш, че му вярвам… или не знам, че на Младенов му викат Пешо Мастиката.
– Клевета! – обаждаше се Ваньо. – Човекът отдавна е минал на „Джони Уокър“.
– Не съм се запретнала никого да превъзпитавам. Но вие защо не допускате, че хората подлежат на развитие.
С този свой оптимизъм тя се отнасяше и към сътрудниците си, подбрани от самата нея или препоръчани от близки приятели. Броят на помощниците бързо нарастваше, макар това да не личеше особено от резултатите. Заместниците й бяха станала двойно повече от необходимото. На поста „първи зам.“ бе поставила за по-сигурно двама замове. А известно е, че ръкоположиш ли двама първи, тяхната дейност ще се насочи главно към това, да доказват кой от двамата все пак е по-първи. Умножаването на кадрите привидно укрепваше функциите на администрацията. На практика то понякога само прикриваше нейната слаба ефикасност. Да окрупняваш размерите на една машина не винаги означава да я правиш по-мощна. Понякога то само засилва нейната тромавост.
Струваше ми се, че държи край себе си хора, негодни за каквато и да било работа, единствено на това основание, че са й верни. Само, че те често не бяха и верни, а се правеха на такива. Симпатизантите нарастваха толкова по-бързо, колкото по-високо се издигаше Живкова в партийната и държавна йерархия: Доброволци, изпълнени с решимост да прегърнат новите скрижали, без да имат представа за съдържанието им. Симпатяги, готови на всичко за една благосклонна усмивка, съчетана с някое назначение на работа тук или там, с една командировка тук или там, с едно ласкаво мнение за съответния научен труд, с присъждане на академично звание или предоставяне на скромна квартира.
В калабалъка от сътрудници и съмишленици не липсваха и такива, които искрено се надяваха на сериозни промени в културния ни живот, а защо не и в целия обществен климат. Само че за постигането на тази цел дребните сполуки по места и окуражителните речи по разни тържествени поводи не бяха достатъчни.
Съвсем нямах самочувствието на проникновен наблюдател, който единствен долавя симптомите на назряващи неблагополучия. Яд ме беше, че край нея се намираха „сътрудници“, които имаха същите впечатления, но се въз-държат да ги споделят с нея. Възпираше ги фактът, че ласкателите и нагаждачите постепенно бяха превърнали респекта към Председателката едва ли не в култ. А не е препоръчително да влизаш в дисонанс с култа.
Вярно е, че никой не се радва на отправяните му порицания. Но Мила обикновено ги възприемаше спокойно и ги изслушваше търпеливо, дори да не се съгласяваше с тях.
Случвало се беше в началото на своите ораторски изяви да запита подир края на съответното „мероприятие“:
– Как беше?
– Добре. Да беше говорила по-спокойно, щеше да бъде още по-добре.
– Как „по-спокойно“?
– Ами не тъй, сякаш не ти стига времето, та си минала на скоропоговорка.
– Че аз така си говоря.
– Освен това, за да прозвучи изказването ти силно, съвсем не е необходимо да викаш. Нали имаш пред себе си микрофон.
За викането се съгласяваше, че съм прав, но не и за твърдението ми, че си служи с прекалено настъпателен тон.
– Какво лошо виждаш в това, че се опитвам да предам на хората моята убеденост?
– Нищо лошо. Освен резултата. Дай възможност на слушателите сами да преценят и да се убедят. Стига с това „длъжни сме“ и „трябва“.
– Ти не ги ли използваш?
– Ами нали и аз съм част от системата. Ако искаш да се учиш от моите прегрешения, първото условие е да не ги повтаряш.
Всички тия подробности, към които се отнасяха бележките ми – ораторските похвати, подходящия тон, поддържането на жива връзка с аудиторията – се свеждаха на пръв поглед до формални дреболии. С овладяването на подобни дреболии демагозите по цял свят печелят влияние върху тълпите. И тягостно беше да наблюдаваш, как усилията на една млада жена, изправила се, за да изрази истината, завършват с някакъв жалък полууспех, поради чисто технологически слабости в онази сложна материя, определяна в наши дни като умение да информираш или да убеждаваш или, както казват циниците, – да манипулираш и която през ерата на интернет е прераснала в средство да управляваш света.
Упорито следваща някои от привичките си, Людмила проявяваше упорство и в преодоляване на слабостите си, когато ги осъзнаеше. Само, че все по-рядко се намираше някой, който да й ги посочва. Вече почти не се случваше подир обсъждането на някоя „програма“ или заключителната реч на някой форум да запита „как беше?“. Не съм от хората, които следват принципа да отговарят само когато ги питат. Но толкова исках тя да успее в своите начинания, та се въздържах да я ограничавам с бележките си. Нищо чудно, ако атмосферата на оформящия се около нея култ почваше да влияе и на мене. Помня обаче, че веднъж при някакво дребно пререкание помежду ни, не се сдържах:
– Не забелязваш ли, че с тебе хората вече почти не спорят. Или смяташ, че това е, понеже ти винаги си права.
– Никому не съм пречила да ми възразява.
– Не се и налага. Нагаждачите сами усещат как трябва да се държат. Правилото „начальство лучше знает“ не датира от вчера.
– Може и да си прав, – отвърна тя равнодушно. Което всъщност означаваше: „Нека не спорим за глупости“.
Нищо чудно, ако забележките ми в момента наистина са й се стрували глупости. Тя водеше съдбоносна битка и нямаше никакво намерение да я подлага на дребнаво разискване единствено на основание на това, че този казвал, онзи рекъл. В резултат на натрупания опит все повече презираше безцелните разсъждения и безплодните колебания. Разсъжденията трябваше да прерастват в решения, а решенията – в действия. Понякога наистина изглеждаше прекалено припряна. Но как да не изглежда припряна в една страна, където зад лозунга „Да се учим, да работим!“ и „Напред, другари, смело!“ кротува непомръкналата нашенска мъдрост, че „работата не е заек, та да избяга“.
Заобиколена от сътрудници, които само даваха вид, че сътрудничат, а реално не вършеха нищо полезно; подкрепяна от малцината верни съмишленици, които в системата на партийния диктат бяха хора под подозрение; изправена пред баражите на инертността и недоверието; тя продължаваше да следва мисията си – опасна, но единствено възможна, подобна на Хималайската пътека, за която говори Учителят – тясната и стръмна пътека между стената на отвесните скали и зиналата паст на бездната.
ПО СТРЪМНИНАТА
„Стъпалата на приближаване към учението не си приличат. Толкова привлекателни неща има на първите стъпала и толкова отговорности – на следващите… Приятелите редеят, препятствията се трупат като непристъпни планини, а постигнатото е сякаш незабележимо.“
Едно от обвиненията, които бюрократичната върхушка отправяше неофициално към Людмила, беше, че дръзвала да навлиза даже в сектори, неподвластни на нейния Комитет. Твърдяха, че страдала от мегаломания и се стремяла да придаде първостепенно значение на такава периферна област, каквато е културата. Месела се в работата на просветното министерство с проектите си за нов тип училища. Позволявала си да поставя задачи на дипломатическите ни представителства, противно на максимата, че в дипломацията най-мъдро е да не вършиш нищо. А вече се опитвала да издава нареждания дори областта на строителството.
В тия обвинения имаше и нещо вярно, а причините бяха главно две: Първо, Живкова не споделяше мнението, че в структурата на обществото културата следва да бъде само една подробност. И второ, не бе съгласна с практиката на някои нашенски ръководители да заменят скъпо струващата реализация на определени проекти с дългосрочни обещания за изпълнението им, обещания, които не струваха нищо и следователно представляваха чиста печалба за хазната. Вярно е, че в съгласие с тия предубеждения Мила се захващаше и с неща, които не й бяха работа. Но ако не бе се захванала с подобни неща, те вероятно никога нямаше да бъдат реализирани. Пример в това отношение бе изграждането на НДК – Националният дворец на културата.
В началото на 1978 подир многократни неофициални предложения и умувания по въпроса, Политбюро най-сетне взема решение за построяване на колосален комплекс, който да приюти огромна част от публичните изяви на културата ни. Изпълнена е без протакане и проектантската работа от архитектите Ал. Баров и К. Костов. Остава само проектът да се реализира.
На свиканото за целта съвещание Людмила уточнява и крайния срок за реализацията: 30 март 1981. Понеже не съм присъствал на събитието, ще цитирам като очевидец Димитър Мурджев:
„Избухна бомба от неодобрение и викове за некомпетентност.
– Ще осигурим всичко, – почти крещеше тя. – Пари, хора, техника и всичко останало!
– Такъв строеж по световните стандарти се осъществява най-малко за осем-девет години! – обажда се някой.
Живкова обаче остана непреклонна:
– Който не е съгласен с тригодишния срок, моля въобще да не взема думата!
Настъпи трудна, потискаща пауза. Обяви се денят и часът на следващото съвещание и всички си тръгнаха, почти обидени от повелителната твърдост на дъщерята.“
По-късно в колата нейният зам.-председател архитект М. Брайков на свой ред се опитва с факти и документи да я убеди, че изпълнението в подобен срок е невъзможно.
„Думите му – добавя Мурджев – все едно нито бяха произнесени, нито бяха чути.“2929
Димитър Мурджев. УБО – така беше. С. 2001. стр. 43–94.
[Закрыть]
Мурджев, естествено, не е специалист по гигантските строежи. Аз – още по-малко. НДК обаче е налице, отворил врати точно в обявения предварително ден. Понякога даже се чудя, как все пак е оцелял в разцвета на демокрацията, след като паметта на неговата вдъхновителка бе охулена по всички възможни начини. Как не се е намерило някое двуного да вклини в основите няколко дози тротил. Предполагам, че затруднението е дошло от размера на сградата. Няколко дози едва ли ще стигнат. А може би е повлияло и съображението, че ако комунистите не бяха построили НДК, самозваните нови демократи сега вероятно щяха да правят конгресите си на чист въздух сред Боянските ливади, понеже през всичките години на управлението си не построиха дори една обществена тоалетна.
Обясними са и свидетелствата или лъжесвидетелствата на отделни участници в строежа, изказващи се в наши дни из вестниците. Да оставим настрана преките или косвените самохвалства, – те са си в реда на нещата. Трудно обяснима е обаче амнезията, проявявана спрямо някои не съвсем дребни подробности. Бившият кмет на София Междуречки, известен по онова време като противник на строежа, днес се оказва, че бил един от активните му ръководители. За сметка на това името на Людмила дори не е споменато.3030
Петьр Междуречки. Правил съм компромис между чувства и разум. В. „Труд“, 2.IX.2002.
[Закрыть] Резерви – най-меко казано – будят и спомените на тогавашния шеф на „Софстрой“. Той пък споменава за Мила, но по твърде коварен начин: „Инициативата за Построяването на НДК излезе от името на Людмила Живкова, но според мен идеята беше на шефа на Градския комитет…“3131
Построиха НДК за три години. В. „Труд“.
[Закрыть]
Познати работи. Нали живите имат поне това предимство пред мъртвите, че все още са живи. Или, както отдавна е казано: едни хора правят историята, други я пишат.
Скептиците вероятно ще кажат, че Дворецът на културата щеше да се издигне и без помощта на Людмила. Дълбока заблуда. Ако Мила не беше изразходвала сили и време да подканва, да настоява, да воюва за необходимите кадри и строителни материали до последния миг, НДК щеше да си остане само красива мечта или грозна, започната и изоставена постройка, каквито в родината ни дал Господ. Така, поради съпротивата на височайши бюрократи, красива мечта си остана проектът на Живкова за изграждане на комплекс от музейни сгради и художествени галерии, на мястото на някогашната зоологическа градина. Пак така, изготвеният и одобрен по настояване на Людмила проект за Галерия на чуждестранно изкуство се разтакаваше и влачеше години наред, докато бъде реализиран, и то само частично в осакатен вариант.
Причината? – Вдъхновителката на проекта бе вече в отвъдното.
Веднъж през 1984, Живков ме запита къде се съхраняват произведенията на чуждестранното изкуство.
– Мисля, че са складирани в оная голямата къща на „Оборище“, – казах.
– Мястото подходящо ли е? – продължи да пита Първия. По-късно разбрах, че интересът му бил свързан с мерака на Владко да обсеби „голямата къща“ за нуждите на фондация „Людмила Живкова“, чийто председател бе станал.
– Мястото е съвсем неподходящо, – отвърнах. – На Запад най-първо осигуряват сградата, а после я пълнят с картини. У нас картини колкото щеш. Само си нямаме сграда.
Лицето му, което и без туй не бе ведро, потъмня съвсем:
– Забранил съм вече на шофьорите, когато отивам на работа, да минават край оня недовършен строеж. Такъв резил! Софстрой!…
И прибави към фирмата на прочутото предприятие такъв епитет, който предпочитам да премълча. Ще добавя само, че въпросният, станал вече легендарен „строеж“, даже не представляваше издигане на нова сграда, а само реконструкция на някогашната Държавна печатница. Което отне около пет години време. Докато огромният Дворец на културата бе изграден за три…
Срокът за откриването на НДК (в първия му етап) бе съобразен с началото на XII партиен конгрес. Мила използваше това „съвпадение“ като аргумент за ускоряване на работата, но замисълът й бе свързан с нещо много по-важно от някакъв си конгрес, та дори това да е конгрес на партията ръководителка. Ставаше дума за честване 1300-годишнината от основаването на българската държава – един проект, който бе в основата на всички нейни начинания от последно време и за чиято реализация бе определена 1981.
Всъщност реализацията бе вече започнала и вероятно щеше да продължи дълго подир юбилея. Защото не се касаеше за казионно тържество, обречено с кухата си помпозност да мине и замине, без да остави следа. Касаеше се за цяла поредица от културни събития, призвани да ни изтръгнат от делничната инерция, за да си припомним кои сме били някога, да осъзнаем какви сме днес и да помислим какви трябва да бъдем от тук нататък в светлината на високите етични и естетически критерии на… (Мила имаше предвид „на Живата Етика“, но по понятни причини заместваше това понятие с по-благовидни за партийните слухари изрази.)
Времето напредваше. Юбилейните месеци наближаваха, а предстоеше още много работа. Вярно е, че бе учредена нарочна комисия „13 века България“, допускам, че хората там не седяха със скръстени ръце, ала Людмила не се предоверяваше на комисии, пък и доста задачи изискваха нейното пряко участие, особено в сферата на международните отношения.
На 15 януари 1981 Живкова заминава за Москва, където подписва заедно с Демичев план за културно сътрудничество през следващите пет години. Уредена е и среща със секретаря на ЦК на КПСС Михаил Замянин, когото Людмила информира между другото и за инициативите, свързани с 1300 годишнината на България. Костадин Чакъров, който е присъствал на срещата, разказва накъсо за нейния характер: В отговор на информацията, направена от Живкова, Замянин запитва „дали няма опасност това честване да открие в България широк фронт на национализъм, противоречащ на пролетарския интернационализъм.“ Другият му въпрос бил „дали това широко участие на западни учени, специалисти, културни дейци и творци няма да доведе до отстъпление от партийното ръководство на културата и изкуството“. Спрял се и „на проблемите на идеологическата диверсия и ерозията на социалистическите страни чрез културата“ и пр. „Общо взето, – пише Чакъров – тонът и изложението му бяха скучни, но формулировките бяха такива, че нямаше никакво съмнение за негативните оценки и отношения към българската култура. Те бяха направо обвинения към нейното ръководство на духовната сфера“.
Цитиран е пряко и острият отговор на Живкова: „Не съм съгласна с вашите оценки. Не зная кой ви информира, но явно това са примитивни хора… Ние се гордеем, че на нашата територия има ярки свидетелства за присъствието на тракийската, римската, византийската, ислямската и западноевропейската култура. Естествено е да търсим корените на нашата история и култура в многообразието от чужди влияния и присъствия. Не мога да приема оценката, че нашата култура и изкуство трябва да робуват на догми и канони. Елате да ви разведа из България, за да видите изложбените галерии, елате да видите площадите, улиците, хълмовете, историческите места, които са изпълнени със скулптури и паметници на хора с шмайзери и бомби, с вдигнати юмруци, с уродлива агресивност в тях и т.н. С това изкуство ние не можем да вървим напред и не можем да изграждаме хармония в човека и в обществото. Що се касае до присъствието на чужди буржоазни автори, философи, мислители, художници, кинодейци, театрали и т.н. в България, нашето виждане е, че те не са представители на буржоазната култура и цивилизация. Те не са идеологически диверсанти. Те се вдъхновяват от вечни човешки категории – доброто и злото, красивото и грозното. Много от тези «буржоазни» представители имат далеч по-ярки творби срещу войната, срещу агресията в човека и об-ществото, срещу упадъка на човешкия дух и т.н. Защо да се плашим от тях? Те възпитават много повече от творбите на нашите дейци в изкуството и културата, които сме обременили с тежък идеологически товар на раменете им, с който те трябва да се съобразяват.“ (личен архив на автора)3232
Костадин Чакърон. „От втория етаж към нашествието на демократите“. С. 2001. Стр. 109–110.
[Закрыть]
Няма причини да се съмняваме в точността на цитираните бележки. Те са важен коректив към сладникавите измишльотини на споменавания вече биограф, който пишеше за „чистото слънчево приятелство между Живкова и Демичев… без което едва ли биха могли да се осъществяват високите изисквания на всестранната интеграция (к.м.) – този свещен плод на българо-съветската дружба“. Същият този биограф, който ни обясняваше, че сключеният между двете страни културен договор е „договор за бъдеще, озарен от кре-мълските рубинени звезди“ и ни разказваше как додето Людмила говорела пред колхозниците, „в очите на мнозина заблестели сълзи“.3333
„Людмила Живкова или пламъкът на върха“, стр. 73 и 92.
[Закрыть] Истината бе далеч по-прозаична: Живкова високо ценеше постиженията на руската култура и дълбоко ненавиждаше диктата на КПСС в културната област.
От 17 до 27 февруари Живкова е в Индия, където се среща с Индира Ганди и видни индийски общественици. Лъжци, които бе включила в антуража си, писаха по-късно небивалици около това нейно пътуване. По-същественото е, че едва завърнала се в София, тя само четири часа по-късно отново е в самолета на път към другия край на света – Мексико.
„Да бъдат благословени трудностите, защото чрез тях растем“ – обичаше да повтаря тя думите на Учителя. И отказваше да се съобразява с елементарния факт, че индивидът, освен дух, е и материя, а материята не може да бъде безгранична като капацитет и потенциал. Препирали сме се не веднъж по въпроса, ала тя неизменно държеше на своето, като цитираше думите на Учителя: „Само обтегната струна звъни.“3434
Агни Йога – „Сърце“, стр. 25.
[Закрыть]
Дух и материя, – както се казва. Аз пък си спомням някои тъжни улични гледки от детинството: Бедният отчаян каруцар и бедното конче, паднало сред калта и безсилно да се изправи. Каруцарят, вбесен, налага с камшика животното, но то е безпомощно да се вдигне, понеже от недояждане е станало кожа и кости, а копитата безпомощно се хлъзгат върху мокрия калдаръм.
– Ще утрепеш добичето, бе! – обажда се някой от струпаните наоколо зяпачи.
При този вик сиромахът съвсем побеснява, и вече сякаш наистина бие животното, за да го убие, а не за да го изправи, додето аз се измъквам малодушно от тълпата, с усещането, че ми призлява.
Поведението на Мила разбира се нямаше нищо общо с действията на каруцаря, чиято тъпа жестокост бе плод на нищетата и отчаянието. Людмила вярваше, че с аскетизма си, освен дето засилва своята психична енергия, но пречиства и тялото си. Онова, което никога не успях да си обясня, е причината да възприема съвсем едностранчиво ясните указания на Учението по този въпрос, тя, която значително по-строго от мене съблюдаваше практическите съвети на Елена Рьорих. Сред книжата ми се намират бележки на Мила относно това, как да използвам евкалиптовото масло, което ми праща или как да се вари еди коя си билка. Билките, маслата, смолите, – познаваше ги и ги прилагаше тия неща, а подминаваше елементарните условия за здравословен живот. На десетки места в кореспонденцията с последователите си Елена Рьорих припомня тези условия именно защото не се касае до дребни битови подробности, а до основни принципи на съществуването. И макар, че вече засегнах тая тема, ще си позволя да цитирам още един пасаж от писмата:
„Голяма заблуда е, че човек може да развие и увеличи в себе си запаса от психична енергия чрез извънредно напрежение в работата или отказ от сън и храна. Правилното развитие на психичната енергия от високо качество е възможно само при разширено съзнание и при съдействието на Висшата помощ… Всички други насилствени методи и упражнения водят само до овладяване на низшите проявления на тази енергия… и дори завършват със смърт (к.м.)… затова във всички Учения винаги се е посочвало златното равновесие, а именно грижата за здравето… В заразената атмосфера на града трябва да се спи не по-малко от седем-осем часа, също и храната трябва да съдържа достатъчно количества необходими витамини. Всички крайности са пагубни.“3535
Писма на Елена Рьорих, 1929–1938. Том I. Варна, 2002. Стр. 219–220.
[Закрыть]
Споменах, че от загриженост за психичната си и телесна хигиена Людмила няколко месеца подир преживяната катастрофа бе усвоила някаква система от физически упражнения. Този род занимания ми бяха напълно чужди по различни причини, основната от които вероятно бе мързелът. Предупреждавах я все пак да не прекалява, на което тя с основание възразяваше, че е неуместно да й давам съвети по неща, от които нямам понятие. Споменавала бе и за упражнения, целящи т.н. „отваряне“ или „разширяване“ на енергийните центрове.3636
Проблемът за т.н. „чакри“ или енергийни центрове е доста сложен, за да се излага тук, даже накъсо. Изложил съм го бегло в книгата си „Тайното учение“, стр. 156–158.
[Закрыть] Тъкмо по повод на този род занимания обаче Елена Рьорих категорично и многократно изтъква голямата им вреда:
„Правилното дишане, умението дълбоко и ритмично да се диша, е велико лечебно средство за възстановяване на нашите духовни и физически сили. Но пранаямата, която препоръчват… се състои не само в указания за правилността на дишането… а се говори и за задържане на дишането, за концентрация върху центровете, тяхното въртене и цялата останала гимнастика… Намирам издаването на подобни ръководства за равносилно, ако не и по-лошо на открита продажба на отрови по пазарите“. И още: „Чрез механични упражнения не могат да бъдат отворени висшите центрове… Всички подобни опити са свършвали с умопомрачение.“ И още: „Ето защо са така опасни всички съвети как да развием у себе си тези или онези върховни сили (сидхи), които при липсата на натрупан духовен синтез, не дават нищо и в края на краищата почти винаги водят до разстройство на нервната система…“ И още: Когато говори за все по-голямата чувствителност на организма при разширяването на съзнанието, Елена Рьорих предупреждава: „При всяка напрегнатост и болезненост е най-добре да си давате малко почивка.“3737
Писма на Елена Рьорих, стр. 311–313 и 321, 331, 332.
[Закрыть] Не е без значение, че този съвет е отправен към съмишленица, твърде напреднала в своето развитие, и че по повод необходимостта от почивка авторката добавя на друго място: „Всяка умора или излишно напрежение на центъра заплашва с опасност от възпламеняване, което… може да завърши със смърт.“ (к.м.)
Не съм в течение дали действително и какви по-точно упражнения за „разгаряне“ на центровете е практикувала Мила и не желая по такъв сериозен въпрос да подкрепям реалните факти с догадки. Елена Рьорих често повтаря в писмата си, че при подобен род сложни и рисковани упражнения ученикът трябва да бъде насочван от учител. Мила нямаше учител. Приказките на разни профани за уреждани в Индия срещи с разни учители, са лишени от стойност. При духовен Учител не се ходи като при зъболекар. Колкото за самозваните гуру, махатми и адепти, снабдени с пищемал, брада и дузина възвишени мъдрости, – за тях не е нужно да ходиш чак до Индия. Те отдавна са плъзнали като хлебарки по цялото земно кълбо.
Не, Мила нямаше връзка с истински Учител. По-лошото е, че нямаше и самоотвержени помощници. Заобиколена години наред от рой съмишленици, почитатели и симпатизанти, тя бе един дълбоко самотен човек. Не знам доколко ние, малцината й приятели, съзнавахме напълно това, но едва ли сме си давали ясна сметка за драмата й.
Не познавам, както вече казах, окултните физически или психически самодресировки, които си е налагала. Затуй пък със сигурност знам, че рядко се съобразяваше с препоръките на Елена Рьорих да внимава при нарастването на напрежението и да си дава почивка. Пътуванията й през първите месеци на 1981 бяха пример за опасно пренатоварване на изтощения и без туй организъм. Последиците не закъсняха.
