Текст книги "Людмила — мечти и дела"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 12 страниц)

Това – както и да е. Ако нещата се свеждаха само до амнезия, тя отдавна вече е взела у нас епидемични размери. Лошото е, че наред с умението да забравя миналото, господинът демонстрира и умението тепърва да го съчинява – макар в противоположен по смисъл вариант. Вече споменах как постига това при новата третировка на темата „Живкова“. Но за да приключа с тия му действия ще прибавя само още една подробност – желанието му да представи изваяния ня-кога с подкупваща искреност светъл образ, като някакво жалко и комично недоразумение. При това подкупващата искреност и този път е налице – без нея накъде в този свят, обръгнал от лъжи.

Към края на своя „роман от спомени“, както сам го определя, Левчев е включил и спомен, свързан с последните дни на Живкова. Видял я „в нейния малък кабинет в ЦК. Тя ми се оплака, че хора, с които работи я мамят и злепоставят по опасен начин. Крадели подаръци. Вземали рушвети за квартири. Разпространявали от нейно име небивалици. Гледах я ужасен не само от фактите, които ми доверяваше, а и от огромното пречупване, което беше настъпило в нея.“

„Веднъж – продължава биографът – връщайки се от посещение при Ванга, разказах на тази мечтателка как знаменитата Петричка врачка я бе нарекла светица. Людмила ме погледна иронично и ми каза: «Аз съм нещо повече от светица». И ето тази мадам «Нещо повече» сега стоеше пред мене разколебана, уплашена, смазана… Оставали са й само няколко дни живот, когато тя ме попита:

– Какво да правя?“

Намерила и тя от кого да търси съвет! – ми е на устата да добавя, но ще премълча, понеже съм убеден, че целият този разказ е чиста лъжа. Преди всичко, авторът сам се е опровергал. Две страници преди това съобщава дословно: „През последните 18 месеца от живота й се виждахме твърде рядко, и то на официални сборища, където не можеше да се говори сериозно“. В такъв случай на какво основание и по какъв повод е станала тази тайнствена среща „в нейния малък кабинет в ЦК“, който едва ли може да се счита като място за „официално сборище“. И накрая как е било възможно подобно свиждане „само няколко дни“ преди смъртта, след като добре е известно – и не само на мен – че още близо месец преди това, тя бе заминала за Боровец с баща си.

Така ситуирана измишльотината ни разкрива най-нечистата си страна: канонизирането на Людмила за светица. Няма да се спирам на тази подробност, че биографът не само тук, а и на много други места държи да се представи за много близък човек на „Петричката врачка“. Хора, които наистина са били близки на Ванга, вече са споменавали в печата, че Ванга открито е изразявала пред тях антипатията си към Левчев.

По-същественото е, че като религиозна жена тя никога не би си позволила да обяви за светец жив човек. И ако действително нарече Людмила светица, това стана едва през 1996 в предаването на Тадаръкова, където участваше и биографът. Така, използвайки свободно фактите, като суров материал за измислиците си, Левчев съчинява епизода за последния си разговор с Мила. И за коронната си клевета: – приписаната на Мила реплика: „Аз съм нещо повече от светица“.

В подобна последна преработка ни представя биографът своя някогашен кумир: Една нещастница, „разколебана, уплашена, смазана“, и до такава степен обезумяла, та макар да се смята „за нещо повече от светица“, търси помощ не от друг, а от Левчев…

Безпощаден тип. Особено, пробудят ли се у него ревността, завистта и накърненото самочувствие на гения. А всичко бе почнало почти незабележимо с една досадна грешка на Мила. Навремето, вместо да си назначи един зам.-председател, тя бе назначила двама. Споменах обаче, че щом има двама първи, неизбежно възниква и въпросът – кой от тях е по-първият. При пълната непригодност на Левчев към делова работа, този въпрос нямаше как да се реши в негова полза. Оттук започва всичко. Продължението е известно.

Лицемерното посмъртно възвеличаване на Людмила бе съчетано с декларация за съхраняване и продължаване на нейното дело. Зад тази димна завеса от благи приказки се вършеше точно обратното. Добрите начинания бяха изоставяни или опразвани от съдържание. За да оправдае някои „мистични“ залитания на дъщеря си, Първия например твърдеше, че идеята на Мила за изследване на непознатите интелектуални възможности на човека има сериозна научна основа и следва да намери практическо приложение. Така проектът за институт „Рьорих“, включващ и проблемите на психическата енергия, деградира тихомълком до жалка пародия. Учреден бе Научен институт за изследване на човешкия мозък, ръководен за по-сигурно от идеолог с циментова глава. Надеждно циментиран по този начин, институтът изобщо не проработи.

През лятото на 1981 г. се понесе мълва, че се подготвя удар срещу Галерията за чуждестранно изкуство, намираща се за момента все още в зародиш. Засега съществували колебания дали погромът да се свърже с разследванията около служба „Културно наследство“ или с констатацията, че се прахосват пари на вятъра за трупане на произведения без художествена стойност. Колебанията едва ли щяха да продължат дълго. Групичката около Балев се бе здраво разшетала.

Повтаряха се старите истории в познатия стил „атовете се ритат, магаретата страдат“. Навремето Венелин Коцев търсеше начин да злепостави Иван Башев. Сега подобни амбиции проявяваше Милко Балев спрямо Александър Лилов. И при двата случая ролята на Живков не се ограничаваше в това да отброява ударите.

Преди години, когато ненадейно бе смъкнат от високия си пост Митко Григоров, ползващ се с реномето на „втори човек“ в партията, Тодор Живков бе заявил на една среща с писателите:

– Другари, нищо необичайно не се е случило. Смени в партийното ръководство са ставали и ще стават.

И добави с дебелашкия си хумор:

– Важно е да не се сменя Първия секретар, другари. А иначе, смени са ставали и ще стават.

Известно е, че главен подбудител на тези кадрови операции бе самият Първи секретар. Славолюбив, мнителен и твърде ревнив спрямо успехите на колегите си, Живков приемаше болезнено нарастващия авторитет на поредния велможа, открояващ се като „втори човек“. И го сменяше при подходящ повод, реален или изфабрикуван за целта. Така един подир други през стъргата минаха Живко Живков, Митко Григоров, Борис Велчев, та сега бе дошъл ред и на Александър Лилов.

При създаващата се агресивна атмосфера на реванш бъдещето на галерията изглеждаше съвсем несигурно. Вече виждах как събираните с толкова усилия чудесни картини ще бъдат наблъскани в някакви зимници и поверени на паяците, саждите и влагата. Първото ми хрумване беше да поискам среща с Живков. Първите хрумвания нерядко са тъпи. От подобна среща – в случай, че наистина се осъществи – едва ли можеше да се очаква нещо добро. Людмила бе предусетила накъде вървят нещата. И при последния ни разговор през юни всъщност бе ми подсказала единствения надежден изход. Само една голяма изложба, не пред партийния елит, а пред цялото общество, би могла да затвори устата на клеветниците.

Речено-сторено. С безрезервната подкрепа на Александър Лилов – (такова мащабно мероприятие не би могло да се осъществи без одобрение и помощ от високо място). Така през септември 1981 една огромна експозиция от близо 500 картини и скулптури, без да смятаме графиките, беше разгърната в четирите етажа на „Шипка 6“. Реномето на майсторите и качеството на произведенията им бяха такива, та много от зрителите на излизане питаха с недоверие:

– Ама всички тези неща наши ли са?

Няколко дни след като успехът на инициативата стана неоспорим, Живков също се накани да види изложбата. Съдбоносно посещение. От него зависеше дали ще промърмори снизходително „добре, добре“ или ще ни натири в джен-дема без обратен билет. Развеждаше го из етажите Светлин Русев. Останал назад, аз трябваше да отбивам атаките на мърморковците с по-нисък ранг.

– Кажи де, кажи нещо! – подканях Методиев, с когото по онова време дружахме като куче и котка.

– Абе не знам. Не виждам тука големи имена…

– Как ще ги видиш, като гледаш с гърба си. Точно зад теб са Вламенк, Кислинг, Валотон…

– Може… Не знам… Не съм специалист.

Разколебани бяха и другите противници от ЦК, но не бързаха да дават оценки, преди още да са чули мнението на Големия шеф. Когато влязох в заседателната зала на художниците, той тъкмо това правеше – формулираше одобрението си, за да завърши с почти същата фраза, изречена преди три месеца от Людмила: „Започнатото трябва да продължи!“ Разликата беше единствено тази, че докато дъщерята изразяваше твърдото си желание, бащата само демагогстваше. Нищо не продължи. И не само по обогатяване на галерията.

По предложение на хората, работили за създаване на галерията, тя бе наречена на името на Людмила Живкова. Един жест на признание, който Мила напълно бе заслужила. Отбелязах го в предговора към албума-каталог, издаден за изложбата, макар още да не подозирах, че този факт по-късно ще бъде отречен или забравен:

Галерията „е едно от големите дела на Людмила Живкова, не само замислено лично от нея, но и осъществено с нейната енергия, с нейното постоянство и под нейното пряко ръководство. Това е един от тези красиви паметници, които винаги ще ни напомнят за нея и които тя остави след себе си, именно защото не мислеше за себе си, а за благото на своя народ.“5959
  Албум-каталог „Западноевропейското изкуство XIX – XX век“. С, 1981. 12.


[Закрыть]

Тодор Живков нямаше как да забрави, че Мила е негова дъщеря. Дали затуй или защото в онези години не само се демагогстваше, но се и строеше, той изпълни обещанието да бъде издигната сграда за новия музей. По силата на някакво изключение от практиката на вандалите, тя все още съществува. Махнаха само името.

Ликвидирането на идейната насока, която отстояваше Людмила в сферата на културата, предполагаше и отстраняване на определени хора. Повечето от тях и тогава и по-късно биваха причислявани към тъй наречения кръг „Живкова“. Отблизо погледнато такъв кръг всъщност изобщо не съществуваше, ако имаме предвид група хора с еднакви или сходни идеи. Ставаше дума по-скоро за близки и приятели на Мила, които не всякога споделяха нейните идеи и далеч не винаги общуваха помежду си. По-нататъшната им съдба бе твърде различна. Шушумигите, грубо казано, лесно се приспособиха към новата обстановка, чиновниците – в буквалния и преносен смисъл на думата – просто смениха местоработата си, а хора, предани до вчера на покойната, се присламчиха да хленчат и да искат прошка от бащата. През 1983 Александър Лилов е свален от високия си пост. По-късно Светлин Русев е анатемосан и дори заплашен със затвор. Казано е: разни хора, разни идеали, като се подразбира – и разни съдби.

Общо взето обаче промените засягаха не само тъй наречения „кръг“. Отново застудяваше. Климатичните промени – отпърво незабележими – бяха започнали още от края на 1979 с решението на съветското ръководство за военна намеса в Афганистан. Надеждата за разведряване отново и за кой ли път рухваше.

В началото това като че не личеше особено. Обявения от Картър бойкот на Олимпийските игри в Москва през 1980 напомняше донейде на невинна сръдня в сравнение със започващия зловещ курс на превъоръжаване. На мястото на мекушавия Картър се готвеше да застане вече ястребът Рейгън с доктрината си визираща СССР като „Империя на злото“.

Редиците трябваше да се подтягат и у нас. Отминала бе времето на всевъзможните естетически глезотии от рода на „Единство, творчество, красота“. Единство – да, но не под „Знамето на мира“, ами под бойното знаме на партията.

Поредното застудяване бе съпроводено както винаги с поредното сритване на интелектуалците. Нали всички бели все те ги забъркваха. Така поне смятаха старите комунисти. Но Живков май не споделяше тяхното мнение. Във всеки случай – не напълно.

– Какво прави там Джагаров? – запитал ме бе той преди години, когато ме беше извикал по не помня какъв повод.

Джагаров тогава бе още председател на писателския съюз, а аз негов заместник.

– Ами работи…

– Какво толкова работи? – отново ме запита шефът, който смяташе, че Георги не е от работягите.

– Ами…

– Следи да не се объркат нещата ли? – подсказа Живков, усетил затруднението ми. – Те нещата и да се объркат при вас, не е страшно. Ще ги оправим. Важното е да не се объркат при нас.

Сетих се за тази му реплика много години по-късно. Познал беше, хитрецът. Свалиха го не интелектуалците, а най-близките му приятели от политбюро.

– Ха-ха-ха… – както обичаше да се изразява.

За момента всичко си беше съвсем нормално. Включително и застудяването. Бяхме достатъчно привикнали към него подир толкова години Студена война. Връщахме се просто към сума ти отдавна познати неща. Да не се допускат волности в телевизионните коментарии. Да се внимава какво отразяват филмите – голямата или малката правда. Да не превеждаме от чуждите литератури каквото ни падне. А когато следим западните културни процеси, това да става единствено през прозорчето на „Литературная газета“.

Ролята на Людмила Живкова, доскоро така венцеславена, постепенно отивате в забвение.

„Всичко минава и всичко се лесно забравя“.

Някои си припомниха делото й едва подир 10 ноември 1989. Най-вече, за да си го присвоят. Един от нейните бивши чиновници непринудено ще разказва чрез медиите, как той е родоначалникът на идеите за „отварянето“ ни към запада и за честване на 1300-годишнината. Споменавайки за някаква историческа среща между Людмила и нейните най-близки сътрудници на плажа в Евксиноград, авторът пише: „Всъщност говорим ние, а тя слуша, защото ние сме авторите на всичко, а тя е чадър, без който не можем да минем, за да реализираме проектираното… Всъщност тя е възприела наши мисли и проекти.“6060
  Живко Янев Попов.


[Закрыть]

Излишно е да коментирам това безсрамно съчинение на самохвалството и клеветата. Ще отбележа само, че то не е изолиран куриоз, а част от по-широка кампания, зародила се още през първата година след промяната. Сигналът за действие е даден от самия Живко Попов с една кратка, но многозначителна бележка, която ще си позволя да цитирам изцяло:

„В края на 60-те години и в самото начало на 70-те години неколцина мъже започнаха постепенно да се сближават на основата на тревогата пред вече очертаващата се политическа и културна изолация на България от напредналите страни. Това убеждение ги накара да преминат към изрично формулиране на задачата си: деполитизация и деидеологизация на науката, културата и възпитанието.

Прикритието бе намерено в родената от тази група хора идея за подготовка и провеждане на 1300-годишнината от основаването на българската държава, формата бе открита от тях в «движението за културно историческо наследство на българската нация». За «човек-чадър» бе избрана Людмила Живкова. Така се изгради схемата на тактиката «да се превземе крепостта отвътре».

От средата на 1980 г. насетне делото бе отведнъж ликвидирано чрез моралното убийство на Людмила Живкова, чрез грандиозното лъжеобвинение срещу най-активните дейци на тази група и вкарването им в затвора чрез съзнателно очерняме.“

Не е трудно да се забележи, че въпреки сходството на двата материала, между тях съществува и известна разлика. Ако в единия жената-чадър е само камуфлаж на гениалните замисли на двамата родоначалници (спестявам името на единия, легитимиран в материала с хубава снимка), то в другия тя става жертва на „морално убийство“ заради самоотвержената си роля на „човек-чадър“.

Няма да се занимавам с историите около някогашната служба „Културно наследство“, – следствието, процеса, присъдите и противоречивите мнения, отразявани в медиите периодично дори и до днес. Подробностите са достатъчно известни, отразени в журналистически разследвания, като тези на Димитър Стайков.6161
  Димитър Стайков. „З 003 567 валутни лева за гуляи и бакшиши.“ В. „Труд“ 21.XII.1990 и „Престъпник или жертва“ В. „Труд“ 8.Х.2002.


[Закрыть] Известни са и частичните или генерални възражения, включително и това, че цялата тази „тъмна афера“ била всъщност един фалшификат, зад който се криела саморазправата на Първия с Живко Попов и помощниците му. Знам, че още през 1990 всички секретни до този момент материали – резултати от финансовите ревизии, следствени действия, обвинителен акт – фактически бяха разсекретени и много хора са имали достъп до тях. По всичко личи обаче, че малцина са ги проучвали сериозно. Обемът на бумагите – над 30 тома, не предразполага към задълбочено четене.

Ако споменавам аферата, то не е за да предложа нов прочит на целия този архив. Искам само да взема отношение по басните, които се разпространяваха относно връзките на Людмила Живкова с „групата“ на Живко Попов. Към спо-менатата по-горе басня за „жената-чадър“ по-късно се прибавиха и други измислици. Една от тях гласи, че подир смъртта на Людмила в касата й бил открит съставен от нея списък – проект за нов кабинет, където като шеф на МВР фигурирал Живко Попов. Убеден съм, че това е чиста лъжа, както е лъжа и твърдението, че Попов принадлежал към „групата на Людмила“. И не само защото такава „група“ като политическа или идейна формация не съществуваше.

Доста време преди юли 1981 Живкова изглежда бе разбрала, че в „Културно наследство“ стават нередни неща, защото веднъж направо ме запита какво знам по този въпрос. Отвърнах, че не съм в течение. Още от началото бяхме се разбрали, че няма да участвам във финансовите операции на службата, която при това бе под височайшето командване на Петър Младенов, така че би следвало да се търси информация от него, а не от мене.

– Добре де, – отвърна недоволно Мила. – Ще си намеря кой да ме осведоми.

Сигурен бях, че ще го направи, понеже захванеше ли се с нещо, никога не го зарязваше насред път. Подозренията ми, макар и много по-късно се потвърдиха напълно от свидетелството на К. Чакъров. „Междувременно – пише той – Людмила Живкова разбрала, че около фонда «Културно-историческо наследство» не всичко е наред. Тя бе информирана, че там някои хора са започнали да злоупотребяват със средствата, отделени за тази патриотична дейност. С нейно съгласие бе започнала строго секретна проверка на хората, на които бе поверено това дело и особено групата около Живко Попов. По това време аз не знаех, че е образувано дело за разработка и се чудех защо Людмила избягваше да се среща с Живко Попов и семейството му. Когато й докладвах за хората, които искат да се видят с нея ме предупреди: «За Живко Попов и семейството му ме няма. Да не се дава среща въобще.»“

Тези сведения се потвърждават и от пленума на ЦК на БКП на 2 март 1982, където министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов между другото съобщава: „Първият сигнал за извършени закононарушения и разпиляване на средства беше подаден от Людмила Живкова и постави с голяма тревога въпроса за извършване на пълна и строга проверка, като предостави и някои материали, които съдържат факти за извършени закононарушения“.6262
  Редове от стенограмата на пленума на ЦК на БКП на 8 март 1982.


[Закрыть]

Вече споменах: Мила съвсем не се готвеше някой ден да управлява държавата. Не вярвам такива да са били в момента и проектите на нейния баща. Като повечето ръководители той си въобразяваше, че ще управлява вечно. А версията, че дъщерята вече била нахвърляла списък за бъдещия си кабинет, където на Попов бил отреден скромния пост министър на вътрешните работи, вероятно е била съчинена от някого според схемата „гладна кокошка просо сънува“.

По-странното е, че тази жена, действително амбициозна и настъпателна в действията си, не кроеше големи планове и спрямо проявите си в научната област. Нейната дисертация си остана само някакво начало без продължение. На монографията си за Казанлъшката гробница също гледаше като на начален опит. Когато много години по-късно Тадаръкова запитва фол: Вярно ли е „че вий сте й помагали в книгите й“, той отвръща с убийствен сарказъм:

– Не мога да пиша толкова зле…

Което говори освен за добро самочувствие, но и за добро възпитание.

Не допускам да е отдавала големи надежди и на труда си „Четириевангелието на цар Иван Александър“ излязло на немски през 1977 (издателство Бонгерс, ФРГ). През февруари, същата година, подир посещение на галерията в Кюстендил, бе наредила да се изготви програма за честване на 100-годишнината от раждането на Майстора (1.II.1882), та проектираше да напише книга за художника, но смъртта я изпревари.

В края на март 1978 в София бе открита голяма изложба от произведения на Николай Рьорих. Излишно е да споменавам, че и замисълът, и реализацията се дължаха на Людмила. Когато по-късно разговаряхме за големия успех на изложбата, Мила забеляза:

– Изложбата ще мине и замине. Трябва да ознаменуваме с нещо по-трайно делото на Николай Рьорих.

Не беше нужна голяма находчивост, за да се определи „по-трайното“: Да бъде публикуван някой труд на Рьорих или монография за творчеството му. Живкова, то се знае, побърза да възложи и двете задачи на мене.

– За публицистиката му е още рано. Но можеш да преведеш стиховете му. А междувременно да напишеш някой по-голям очерк за живописните му работи.

Предложих да си поделим проекта, като тя се нагърби с очерка. Отказа категорично, въпреки че беше доста навлязла в темата, докато подготвяше словото си за откриването на изложбата. Напомних й го.

– Точно това не желая – темата „Рьорих“ да се преобразява в мой монопол. Такива теми трябва да се превръщат в обединителен център за много автори.

Делото на Рьорих. Отказът да напише монография върху творчеството на този голям художник бе най-доброто доказателство, че не гледа на изкуствоведческата работа като на основна цел в живота си. Тя, която интимно се смяташе в много отношения ученичка на Рьорих, щеше да продължи работата си за неговата популяризация, но по своя начин на действие. Тя стана не само организатор на споменатата изложба, председател на симпозиума по програмата „Рьорих“, вдъхновител на такива публикации като книгата стихове „Писмена“ и монографията за живописта му (обнародването на такива книги би било немислимо без помощта на Живкова). Най-сетне именно тя осъществи трайната връзка със сина на художника. И тъкмо заради уважението и доверието си към Людмила, Святослав предостави на страната ни една уникална колекция от живописни произведения на баща си, неоценима по своя обхват и естетическа стойност и останала две десетилетия затворена – за да не кажа инкриминирана – в депата на Галерията за чуждестранно изкуство.

Множество факти от рода на споменатите отговарят достатъчно ясно на поставяния не веднъж въпрос: Щом Живкова не се е готвела да става политическа наследница на баща си, а и научните задачи не са били нейна първа грижа, то какво всъщност е целяла и какво в крайна сметка е постигнала?

Май, че нищо особено, – според мнението на някои ментори.

Добре, че по въпроса съществуват и други мнения.

* * *

С казаното до тук се задоволих да спомена само част от големите и по-дребни успехи на Людмила. Те са далеч по-многобройни. Не съм до там паметлив, та да бъда в състояние да ги припомня всичките. Подобна цел навремето си бе поставил и донейде постигнал един специален и твърде обемист труд.6363
  Елена Савова, Здравка Минчева, Кирил Аврамов. Людмила Живкова, живот и дело (1942–1981), летопис. 576 стр. С. 1987.


[Закрыть] Публикуван в годините, когато Живкова официално бе славословена като достойна щерка на баща си и на любимата партия, трудът неизбежно носи следите на казионщината. Той притежава обаче определена научна стойност – дори да я наречем „архивна“ – и в известен смисъл е уникален: Едва ли някой друг, някога би се нагърбил със съставянето на такъв подробен летопис.

Това качество на монографията определя донейде и нейната слаба страна: При педантичното ала лишено от всякакви акценти изброяване на житейските и творчески факти (над 2000 параграфа събрани в 400 страници) значителните дела неизбежно се губят и потъват в дреболиите. И все пак тъкмо в характера и броя на тези „дреболии“ – взети заедно и цялостно преценени – се съдържа донейде и отговорът на големия въпрос – какво е целяла и какво е постигнала Людмила.

Този обширен репертоар от начинания и реализации свидетелства не с пристрастия и догадки, а с езика на фактите за действителните амбиции на Мила към завоюване на свое духовно влияние в културните процеси на страната, и от там – към постепенно изместване на развитието в по-нова насока, съобразно с принципите на Живата етика, все още премълчавани или предпазливо оповестявани в приемливи за момента формули.

Струва ми се, че тя бе надарена тъкмо с качествата, необходими за ролята, която Съдбата й бе отредила: Да подтиква, да насочва, да ръководи един сложен и рискован обществен процес, толкова по-рискован, понеже – къде негласно, къде по-явно – вече влизаше в противоречие с партийната и държавна политика.

– Да ръководи ли? Че това всеки го може. Кой ли не се натиска да става ръководител. Особено ако е понатрупал и прослужени години.

Такова е мнението у нас на средностатистическия глупак. И за туй такова е нивото на сума ти наши политици и шефове от различен ранг.

Да бъдеш всеотдаен, упорит, настойчив, готов на риск до саможертва, безкористен, далновиден, верен на себе си и на идеала си, – къде са и колко са у нас тия талантливи и принципни кандидати за високите постове?

Обожествявана от користни лицемери, Мила не беше божество. Далновидна за много неща, случваше се да недовижда и недооценява други неотложни проблеми. Вярваща в доброто начало, понякога ставаше жертва на благообразните маски, обичаен реквизит на подлеци, користолюбци и некадърници. Завидната й активност прерастваше нерядко в прибързаност. Предоверяването в собствените сили водеше до пренатоварване с различни задачи, част от които – незначителни или излишни. Прекалената вяра в постигане на мечтаното, бе понякога съпроводена с недооценка на неизбежното.

Не, тя не беше образец на съвършенство, нито някакъв чудотворец. Но самото й съществуване и утвърждаване сред коварната или направо враждебна обстановка на онези години граничеше с чудо. Непримирима спрямо силите на старото, винаги възприемчива към новото, отзивчива за грижите на хората, неотстъпчива пред повелите на номенклатурата, отстояваща твърдо принципите на обичта и човечността в този свят на ненавист и зверщина, тя в последна сметка бе една аномалия.

Но аномалията също е израз на някаква закономерност.

Делото на Людмила Живкова стана пресечна точка между въжделенията на една необичайна личност, дълбоко предана на благородния си идеал и напреженията, натрупани в духовния ни живот от онова време. В прелома, белязал нейния житейски път, намери израз и копнежът на множество дейци на културата за изтръгване от диктата на идеологическите канони, от кодекса на задължителните отговори по всички житейски въпроси, от безпощадната принуда върху всеки творчески или просто човешки порив.

Аномалията означава отклонение от нормалното, общоприетото. Можем да я смятаме за синоним на необичайното, но и на ненормалното в битовия смисъл на думата. В този именно смисъл някои хора определяха Мила. Наричаха я ненормална, сиреч луда. Е не точно луда за връзване, ала все пак луда.

Тя беше нещо съвсем друго. Нещо, колкото необичайно за обременения от догми комунист, толкова и естествено за освободеното съзнание. Тя беше аномалия в смисъл на един истински, нормален човек, попаднал в едно ненормално общество. Защото има ли нещо по-естествено от това, изпаднал в безпътица или разкъсван от противоречията между желаното и възможното, да вдигнеш нагоре очи, потърсил отговор от Бога. От своя Бог. Независимо как го наричаш – Природен закон, Провидение, Съдба или Господ. В този свой съкровен порив към Висшата целесъобразност, към Изначалната същност, към своя Бог, Людмила бе блеснала като малка светлинка сред сивата дрезгавина на онова мразовито време. Един неразумно подранил бледен и мимолетен лъч, предвестник на някакво далечно и несигурно развиделяване.

Тя ли бе луда, или ние – привикнали в резултат на дългогодишните дресировки да вегетираме с незначителна част от естествената човешка душевност, страхувайки се дори наум да се връщаме към желанията и надеждите си за някакъв съвсем друг живот.

Тя беше се появила неизвестно от къде, за да ни припомни какви сме били и да потвърди красотата на онова, за което някога бяхме мечтали и което постепенно бяхме забравили.

Бе дошла сякаш, за да ни каже: „Не, онези младежки мечти не бяха илюзия. Вие и вашите кумири ги превърнахте в илюзии“.

Както бе писала преди повече от век Елена Блаватска „личността е ролята, която актьорът (Аз) изпълнява само за една вечер“. Тия думи бяха за Людмила азбучна истина. Не бих могъл да кажа как точно тя самата виждаше своята роля в този живот. Едва ли си е представяла, че тази роля ще бъде само „поддържаща“ по степен на незначителност и по характер на пригаждане към общоприетото. Не знам обаче и доколко е подозирала, че в грандиозната драма на епохата ще й бъде отредена печалната роля на губеща.

В първите месеци и години подир нейната смърт, като че липсваха поводи за подобна тъжна констатация. Проявите на респект към делото й обаче бяха само привидности, които впоследствие бързо се разсеяха и предизвикаха ответни реакции на обругаване и осмиване. Тя претърпя неуспех не затуй, че бе изопачен един или друг неин проект и бе изоставено едно или друго нейно начинание. Оказа се губеща в главното – с провала на своята Мисия.

Мисия ли! Известни са ми и подигравателните подмятания на циниците, и меланхоличните съждения на добронамерените, пред подобно твърдение. Излишно е да спорим с късна дата за неща, които винаги ще си останат оспорими. По тази причина в случая оставям настрана философските възгледи на Людмила, определяни от невежите като „мистика“. Отделям ги настрана, въпреки че както за Мила, така и за мене, те са първоосновни. Остава другото, за чието възприемане не е нужно да сме изучавали история на религиите и което лежи също в основата на нейната мисия:

Живкова изповядваше и се опитваше да преобрази в живо дело онези насъщни принципи, върху които се гради всяко демократично общество, – принципите, утвърждаващи реалната свобода за всеки човек и отричащи насилието – физическо, икономическо или интелектуално.

Прагматиците би следвало да оценят Мисията на Людмила поне в такава светлина. Само че те и този път биха ви отвърнали: „Какво има да оценяваме? Нали се провали.“ И са прави. За себе си. Всичко зависи от това, какво разбираме под провал и за какъв провал става дума.

Всъщност провалът бе може би единственият възможен край на избрания Път. Премълчавам варианта на отстъплението – при нейната вяра и нейния характер подобен вариант бе изключен. Посоката, поета от нея без колебание, предполагаше една ако не предизвестена, то лесно предсказуема катастрофа. Ознаменувана с една нелепа смърт.

Според разумните хора нейната трагична вина произтичаше от нейното вироглавие. В онези години на строго регламентиран живот бе се опитала не само да мисли, но и да живее извън правилата. Явно не бе наследила нищо от съобразителността на баща си, който по-късно – в период на рисковани политически промени – бе изрекъл паметната фраза „да се снишим, додето премине бурята“. Дъщерята, вместо да се сниши, си позволи да продължи срещу насрещнототечение, за да бъде запратена сред отломките на толкова други корабокрушения.