Текст книги "Людмила — мечти и дела"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 12 страниц)

„Да, но къде да ги намерим тия митични трудове?“ – може да възрази някой Тома Неверни.

„Ами разходете се до площад Славейков и вероятно ще ги откриете на някоя от книжарските сергии“ – бих отговорил.

Звучи невероятно, но е така.

Някъде през 1996 мъжки глас ми се обади по телефона. Съобщи ми, че готвели за печат пълната поредица книги на Агни Йога, та искаше разрешение да използват като предговор към първия том няколко страници от монографията ми „Тайното учение“. Разреших естествено и пожелах успех на начинанието, макар да се съмнявах в скорошната реализация.

Два или три месеца по-късно получих току-що издадената първа книга на поредицата. Цветната корица бе достатъчно шарена, за да привлича вниманието, хартията – не особено качествена, шрифтът – прекалено дребен, ала важното беше, че доброто начало е вече налице.88
  Агни Йога, учение за живота. Библиотека „Рьорих“. С. 1996.


[Закрыть]

1996… Скромният вид на томчето, ухаещо още на печатарско мастило, ме върна с две десетилетия назад.

1976. Вечерта преминаваше в нощ. Бурният есенен вятър обливаше прозореца с потоци вода. Седях зад бюрото и пушех, загледан инертно в недовършения си ръкопис. Насреща в голямото старо кресло се бе разположила Мила. В кабинета витаеше тютюнев дим и лошо настроение. Беше се отбила уж за малко преди да се прибере у дома си, но разговорът се бе проточил и затънал в неприятна посока. Ставаше дума за техническите неуредици около пренасянето в Париж на голямата изложба „1000 години българска икона“.

– Хората по света правят технологически революции, ние се туткаме за най-дребни неща, – говореше отегчено Людмила. – Французите навреме са си уредили нещата. Ние – не. На нас винаги ни пречат сроковете.

Не беше в характера й да унива, но този ден неприятностите явно й бяха дошли в повече.

– Би трябвало да е обратното, ако действието на срока е неминуемо…

– Ако действието на срока е неминуемо, всички обстоятелства са добри – продължи тя фразата ми. – Пожарът осветява пътя. Гърмът те буди в часа за бдение. Пороят измива калта от пътя. Няма насрещни явления…

Беше цитат от Учителя. Помнеше думите му по-добре от мене.

И подир малко:

Казано е, за да ни ободри, а звучи като укор. И така те потиска… Тебе не те ли потиска?

– Неизбежно е. Но стремежът да си винаги най-най също не е от полза. Понеже не може винаги да си най-най. Уж те мобилизира, а носи само разочарование.

– Ами тогава да се примирим с безсилието си и да я караме като всички.

– Не казвам това. Обаче знаеш, че даже героите не прекарват дните си само в геройски подвизи. Аз не съм герой, нито имам амбицията да бъда. Задоволявам се да правя по-дребни неща.

– Като шпионски романи, – подсказа тя.

Беше ми на езика да отвърна, че не пиша само шпионски романи, ала премълчах.

Настъпи неприятна пауза, запълвана само от барабаненето на дъждовните капки по прозореца.

– Прощавай, – чух я да казва. – Не исках да те засегна. И понеже продължавах да мълча:

– Сега остава и да се изпокараме…

– Може би ще е най-добре, – промърморих. – Но знаеш, че не е възможно.

И за да покажа, че сме пропуснали шанса да смалим напрежението чрез кавга, подхвърлих:

– Ти всъщност позна. В момента пиша тъкмо шпионски роман. В главата ми обаче се върти и по-сериозен проект, рискован точно по твой вкус. Единствено от тебе зависи, дали ще го бъде или няма да го бъде.

Усещах, че е уморена, пък и в проекта ми нямаше нищо спешно. Раздрънках се просто, за да залича следите от възникналото помежду ни раздразнение. Тя вероятно по същата причина даде вид, че би искала да чуе намеренията ми още сега. Тъй, че казах, каквото исках да казвам. Людмила в началото слушаше доста разсеяно. Сетне взе да се отърсва от апатията си, прекъсваше ме с въпроси, възразяваше, додето накрая заключи:

– Не виждам нищо неосъществимо. Защо чак сега ми го казваш?

– Струва ми се, че идеята е съвсем щура.

– Как ще е щура. Трябва само да обмислим добре подробностите.

Искаше ми се да е права. Когато малко по-късно я придружавах по стълбите към колата, забелязах с риск да охладя ентусиазма й:

– Дано само Десето да не е записало вече разговора ни.

– Никой нищо не записва, не се безпокой. Шофьорът дремеше в колата си. Дъждът беше спрял.

– Ето че и времето се оправи, – рече Мила. – Това е добър знак за проекта ни.

Вината за възникване на щурата идея бе колкото моя, толкова и на самата Людмила. След като тихомълком и без мое съгласие бе възприела практиката да размножава в ксерокопия книгите на учението, въпросът за произведените бройки вече не бе от първостепенно значение, понеже от всяка бройка можеха да се копират нови бройки. Чисто риторичен следователно ставаше въпросът дали и доколко органите са в течение на това нелегално производство. Ако се правеха на разсеяни, то беше вероятно, защото не се касаеше за някаква подривна литература и, което е по-важно, защото скромната самодейна печатарска изява ставаше по поръчка на другарката Живкова.

Оттук и идеята ми, че щом сме се хванали да правим нещо, нека поне да го правим като хората. Книжките можеха да се печатат нейде на Запад в съвсем ограничен тираж и на тънка хартия, тъй че да бъдат удобни за пренасяне. Открит оставаше само деликатния проблем за вноса на продукцията, но той трябваше да бъде решен от Живкова. При нейния авторитет и при естеството на института, който ръководеше, не беше трудно пратките да минават под формата на някакви невинни материали.

За да поясня, че планът не бе скалъпен съвсем на версия, налага се да направя едно малко отклонение.

От края на 50-те години в Женева работеше като служител в библиотеката към ООН българинът Теодор Димитров. Редкият шанс да заеме поста си в международния институт, където по неписано правило приемаха само кандидати от капиталистическите страни, се дължеше на изключителните качества, с които Димитров бе успял да спечели конкурса за съответната длъжност. Без да влизам в подробности за възпитанието и образованието му, ще кажа само, че това бе млад мъж с приятна външност и добри обноски, владеещ пет западни езика и добре запознат с библиотечното дело. Запознах се с него при едно пътуване за някакъв симпозиум на ЮНЕСКО в Женева през май 1961. За последен път се видяхме през юли 1981. Двайсетте години между тези две дати представляват и периода на общуването ни. По онова време ми се случваше да пътувам по различни поводи до Женева, но той нито веднъж не се върна в България. Неотдавна ми съобщиха, че е починал на 17 август 2002 в Женева. Два столични всекидневника споменаваха с няколко реда за смъртта му, главно заради завещанието, направено в полза на държавата ни. Подробности за самия покойник липсваха. Известно е, че ние по традиция проявяваме по-голям интерес към грабителите, отколкото към дарителите.

Теодор Димитров беше от ония достойни граждани, които в страните с цивилизовани държавнически порядки биват награждавани, макар и посмъртно. Една от заслугите му към България беше, че като висш служител в ООН с достъп до всички големи библиотечни хранилища, той издирваше, копираше и размножаваше на свои разноски редица документи, важни за националната ни история. Именно това обстоятелство ме подтикна да използвам дружеските си отношения с Теодор, за да получа информацията, необходима ми за споменатия вече мой проект.

Наскоро след разговора с Людмила ми се случи да пътувам до Женева. Срещнах се с Димитров в някакво кафене нарю Мон Блан. Обясних му накъсо какъв е проблемът ми. Той охотно се съгласи да ми достави необходимите сведения от някаква фирма и да ме осведоми на следния ден. Въпросът му какво се готвя да публикувам, ме постави в донейде неловко положение.

Не го излъгах, обаче не му разкрих и цялата истина. Нещата се развиваха приблизително като при срещата между Джон Пирпънт Морган и Хенри Форд в романа „Регтайм“ на Доктороу. Морган, току що завърнал се от Египет, се опитвал с недомлъвки да въведе събеседника си в някои възгледи на окултизма, но говорел с недомлъвки, за да не би онзи да го сметне за превъртял. Отегчен от тия усуквания, Форд по едно време рекъл: „Доколкото разбирам, вие имате предвид възгледа за прераждането. Излишно е да ме убеждавате в него, аз го споделям напълно.“

Не знам дали горната среща изобщо се е състояла – Доктороу е известен с похвата си да съчинява исторически „факти“. Но в моя разговор с Теодор няма нищо измислено. Обясних му, че ако направя това, което съм намислил, ще го направя на своя глава и го осведомих за характера на произведенията. Премълчах единствено, че с проекта ми е запозната и Живкова.

Димитров от своя страна ми разказа, че имал връзка с неколцина млади хора, негови колеги от ООН, които споделяли идеите на Агни Йога и периодично си правели срещи да ги обсъждат. Всъщност именно той пръв спомена името Агни Йога, докато аз до този момент, също като стария Морган, предпочитах недомлъвките.

Верен на даденото обещание Теодор още следната вечер ми донесе в кафенето точна справка за условията на фирмата, според изискването – добро качество при минимални цени. Неотдавна, докато ровех архивите си намерих случайно запазени листчета с бележките му по въпроса.

– При един скромен тираж цената също е съвсем скромна, – признах. – Особено ако можеше да се заплаща в левове…

Намекът ми беше достатъчно прозрачен, та да е нужно да се дешифрира. Димитров побърза да ме увери, че мога да разчитам на него. Възразих, че ми е неловко да се възползвам от щедростта му, като естествено мислех обратното.

Людмила бе доволна, че сега, подир пътуването до Женева, смътното намерение вече се превръща в конкретен проект. Но преди да се пристъпи към осъществяването на проекта предстоеше да се решат още два въпроса. Излишно е да казвам, че тя вече ги бе решила за себе си: Първият се отнасяше до езика, на който следваше да се публикуват книгите – руски или български. Вторият бе относно съставянето на някакъв встъпителен труд, понеже, както бе споменато, овладяването на материята бе трудно без предварително пояснение. И двете тези задачи – това също е излишно да го казвам – бяха предоставени на мене.

Когато възразих, че да се заема с превода на десет книги би означавало да изоставя за неопределено време другата си работа, Мила бързо отстъпи:

– Прав си. Преводачи ще се намерят. Ти приготви встъплението. Сега то е най-важното.

По този въпрос нямахме противоречия. Без да съм се смятал когато и да било за специалист по окултните проблеми, надявах се, че ще мога да изложа в популярен вид някои от основните положения на Учението. По този начин щях да реагирам на множеството измислици, родени от злонамереност или невежество.

Додето пишех книгата, Живкова на няколко пъти се отбиваше в къщи. От различните теми, по които разговаряхме, много ясно си спомням само една:

– Знам, че не обръщаш внимание на тая подробност, но искам отново да те предупредя: Този апартамент се подслушва, – напомних.

– Щом ти е известно, че се подслушва, защо го казваш на глас? – засмя се тя.

– Ами точно за това: за да знаят, че знаем, та да не разчитат, че ще чуят нещо по-така.

– Хубаво! Аз имам начин да проверя и ще го направя още тия дни, за да се успокоиш.

– Направи го.

– Ще го направя.

Когато дойде отново следващата седмица, не пропуснах да се осведомя:

– Провери ли за онова нещо?

– Не ми остана време, но ще проверя, не бой се. Няколко дни по-късно пак я подсетих и пак се оказа, че не успяла да направи проверката. Подир което добави:

– Какво толкова се притесняваш? Нали виждаш, че аз не се притеснявам.

Притесняваше се, и то тъкмо от въпросите ми. Беше проверила и беше разбрала истината. Личеше си достатъчно ясно, понеже не я биваше да лъже. Личеше си и по това, че темата за издателския ни проект взе да остава на заден план, а после съвсем отпадна от разговорите.

Междувременно продължих да пиша книгата и за три-четири месеца я завърших. Мисля че бях й поставил заглавието „Учителят и учението“. Мила бе доволна от бързината на изпълнението. Била будувала цяла нощ додето я прочете. Каза няколко добри думи за простотата и яснотата, с която съм успял да изложа редица сложни неща и изрази недоволството си от това, че докато съм изтъквал щедро заслугите на Елена Рьорих, съм подценявал Блаватска. Друго – какво? Друго нямаше, тъй че сменихме темата.

Разговорът се водеше в хола ни, сиреч почти на всеослушание. Нямам предвид Соня и Светлин, които бяха също тук, а по-скоро Невидимия трети, както гласеше названието на един филм. Едва по-късно, когато слизахме с асансьора, Людмила забеляза полугласно:

– Ще трябва да отложим нашия проект… Засега.

Това „засега“ щеше да се окаже твърде продължително. Никога вече не заговорихме за книгата ми. Накрая тя все пак излезе от печат, макар под друг заглавие и точно десет години след като Мила си беше отишла.99
  „Тайното учение“, 1991. В този труд само предговора е писан по-късно.


[Закрыть]

Живков не обичаше да чува неприятни неща за близките си. Хората натоварени да подслушват и да донасят, също избягваха да го осведомяват за подобни неща, понеже не знаеха как ще реагира. В случая обаче информация за проектите на щерката бе стигнала под някаква форма до него. Той бе кипнал и ударил по масата.

Приказките, че Людмила можела да прави каквото си иска, бяха само до някъде верни. В онези години даже Живков не беше свободен да прави каквото си иска, та камо ли дъщеря му.

Казах вече: Мила никога не е била моя ученичка. Пропуснах само да добавя, че у нея, отрано дремеше предразположението да бъде учителка. Не по отношение на мене, но по отношение на доста други зрели и отдавна приключили с образованието си хора. Отделен въпрос е доколко успяваше, ала беше забавно да гледам как тази млада жена, с външен вид почти на ученичка от горните класове, се опитва да наставлява тромави в мисленето партийни и държавни апаратчици, закалени в горнилото па доктринерското скудоумие.

Времето, когато получаваше и усвояваше една по една книгите на Адепта, бе преминало бързо. Жадна и ненаситна за знания, тя прерови и остатъците от бащината ми библиотека – Блаватска, Ани Безант, Чарлз Летбитър. По-късно по различни пътища се появиха и авторите на сходни доктрини – Рудолф Щайнер, Пьотр Упенски, Шри Арубиндо.

– Ти вече съвсем пренебрегна съвета на Еклесиаст да не прекаляваме с четенето, – подхвърлих веднъж.

– Това е по Стария завет, – възрази тя. – В Новия липсват подобни указания.

Преднамерено казах „усвояваше“, а не просто преглеждаше или прелистваше. Правеше си бележки по прочетеното, подчертаваше, класираше по-съществените параграфи. Донесох й от едно пътуване в Германия миниатюрно шкафче с библиотечни фишове. Излишно беше да питам за какво й е необходимо. Чудех се само как съдържанието на тази все по нарастваща камара книги се побира в главата й. Много години по-късно в един разговор по телевизията Иван Славков, на въпроса как съпругата му си е прекарвала времето, отговори с две думи, които повтори и потрети:

– Четеше и пишеше, четеше и пишеше…

Именно в годините, когато тя все така неуморно четеше и пишеше, един наш общ познат бе промърморил по същия повод:

– Дилетантска работа. Има учени, които жертват целия си живот, за да установят морфологията на някоя доисторическа вкаменелост. А ние благоговеем пред любители, дето напират да вместят в малките си мозъчета цялото мироздание.

Въпрос на светоотношение. Мила наистина не се интересуваше особено от вкаменелостите. Тя беше възприела диалектиката на два известни още от древността постулата:

„Светът е тайна“. И „Няма тайна, която да не е постижима“.

Оттук упорството, с което отстояваше изискването за разширение на съзнанието. Оттук и интересът към големите окултисти в стремежа им да обяснят необясненото. Третирана от някои скептици като мистичка, за да не кажа смахната, тя изпитваше респект пред научното познание като дълъг, труден, ала надежден път към постепенно проникване в Тайната. В личната си библиотека, която все по-вече обогатяваше, Мила виждаше основа на документацията, необходима за дейността на един сериозен научен институт. Този институт, обозначаван в разговорите ни с името „Рьорих“, бе един от проектите, целящи да придадат практическа стойност на призива за разширяване на съзнанието.

Само, че както е известно, прилепите ненавиждат светлината. Нелепият край на Живкова послужи като сигнал не само за зачеркване на всички нейни проекти, но и за унищожаване на всяка следа, напомняща за тях. Да разпитваш какво е станало с личната й библиотека или с ръкописите, беше колкото безполезно, толкова и опасно. Истинската Людмила трябваше да бъде зачеркната от историята, с цел да бъде заменена с бездарно сглобения уродлив партиен макет на Незабравимата.

Основните възгледи на Людмила за човешкото битие и за космическата безпределност бяха в общи линии близки до моите. Не защото аз й ги бях внушил, а защото източникът беше един и същ, – словата на Учителя Мория, оповестени на света чрез книгите на Елена Рьорих.

Като използвам израза „в общи линии“ това подсказва, че помежду ни е имало различия, но те не бяха съществени. Когато не беше съгласна в нещо с мен, тя не се колебаеше да го изрази. Трябва да призная, че за разлика от нея, аз понякога премълчавах своите несъгласия. Пристигаше обикновено привечер, достатъчно претоварена с обичайните служебни дертове. Пристигаше с намерението да се отърси от делничната проза. Не желаех да я посрещам с възражения и несъгласия, та дори да са от философско естество.

Времето, когато тя най-вече задаваше въпроси, а аз трябваше да обяснявам това или онова, отдавна бе минало. Сега вече моята роля нерядко се свеждаше до това, да слушам и да мълча или да кимам в знак на съгласие. Успокояващо и отморяващо. Освен нас двамата към разговора често се присъединяваха и други – Соня, Александър Лилов, Светлин. Изобщо все близки хора, ако не броим Невидимия трети. Затуй Людмила си позволяваше да развива свободно някои по-деликатни теми и да нарича нещата с истинските им имена. За жалост ние не бяхме единствената аудитория, пред която тя правеше това.

Един следобед Ваньо Славков ми се обади с предложение да се видим, но по възможност насаме. Видяхме се, пихме кафе, дори запалихме по една пура, – в ония години, поради бойкота на Запада срещу кубинските пури, те се продаваха у нас на безценица.

– Искам да те помоля да поговориш с Мила, – разнесе се по някое време гласът на Ваньо през облака дим.

– За какво, по-точно?

– Сещаш се за какво. За приказките й.

– Смятам, че Мила е достатъчно съобразителна, та да е нужно да я предпазваме от самата нея.

– Толкова е съобразителна, че вече се опитва да посвещава в теософията и членове на политбюро. Онзи ден я слушах, как обяснява на Петър Младенов принципите на прераждането.

Ваньо разполагаше и с други красноречиви примери, та продължихме разговора чак до края на пурата. Разбира се, обещах да говоря с Людмила, макар да не вярвах, че това ще има ефект. Тя се осланяше на собствения си усет и не обичаше да я съветват. Затуй реших да използвам обиколен път на въздействие, когато се отби у дома няколко дни по-късно.

– Ти нали чете „Писмата“ на Елена Рьорих, дето преди няколко месеца ти ги дадох?

– Не ти, ами аз ти ги дадох.

– И вероятно помниш нейните думи за популяризацията на Учението?

– Какво имаш предвид?

– Нейните предупреждения: „Не вербувайте последователи. Не мисионерствайте. Не приканвайте.“

– Да, но какво имаш предвид? – настоя Мила. И още преди да отговоря:

– Сещам се: Ванчо ти е идвал на гости. Излишно беше да отричам.

– Ами те, цитатите, са по същия повод.

– И как да ги разбираме, според теб? Да седим със скръстени ръце и да чакаме Светия Дух да изпълнява задачите ни?

– Имам предвид да внимаваме, за да не би вместо да изпишем вежди, да извадим очи.

Казах още нещо по темата. Изслуша ме търпеливо, но не се съгласи. Във всеки случай – не веднага. Накрая, след като и двамата изчерпахме доводите си в препирнята, все пак отстъпи.

– Усещам, че понякога се увличам. Но когато хората сами питат и ме слушат с такъв интерес, как бих могла да премълча истината?

– Слушат, за да ти правят добро впечатление. А после злословят зад гърба ти.

– Вероятно има и такива. Обаче не мисля, че всички са лицемери.

И понеже вече бяхме поели по пътя на цитатите, тя ми припомни притчата за Сеяча:

„Ето, излезе сеяч да сее…“

И додето произнасяше с обичайния си припрян, малко забързан глас евангелските фрази, почувствах, че вече се е вживяла в ролята на сеяча.

А камениста и безплодна бе почвата, върху която бе излязла да сее.

По силата на предразсъдъците, които обществото въздига като неписани закони, кариеризмът в едни случаи може да се смята за порок, а в други – за естествен стремеж към успеха. Щом си станал дипломат, няма нищо обидно в това, да казват, че си „от кариерата“. Щом си военен, съвсем нормално е да се осланяш на Наполеоновата максима, че „всеки войник носи в раницата си маршалски жезъл“. Но ако си човек на науката или изкуството, какво друго би било редно да желаеш, освен да растеш като специалист или творец.

Този род разсъждения може да има някаква стойност, ако говорим за по-далечното минало. И макар практичните българи да твърдяха, че „Гъдулар къща не храни“, народът ценеше добрите си гъдулари, без да се интересува от ранга и еполетите им. Това, че Елин Пелин е бил селски даскал, Яворов – пощенски чиновник, а Майстора – писар в съда, с нищо не помрачаваше славата им.

Промените, настъпили подир 1944, засегнаха и явлението, наричано най-общо „кариера“. Процесът на все по-властно одържавяване, обхванал и материалния, и духовния живот на хората, неизбежно водеше до преоценка или направо до обезценяване на предишните ценности. Паметна е от онова време крилатата фраза на поета Младен Исаев: „При социализма, ако не успееш да получиш добър пост, все едно, че си нищо“.

Да си „нищо“ в казионно бюрократичната йерархия – това също може да съдържа известно скромно очарование. Казал го е още някога Беранже:

„Приятели, не ща от вас внимание; на друг предлагайте медали, титли, власт. Не съм роден за тези занимания, към дворцови съблазни нямам страст. Какво ми трябва ли? Момиче стройно, насъщен хляб, веселие спокойно. Че още някога, при родното огнище, ми каза Бог: Не ставай нищо.“

Людмила притежаваше и възможности и предразположение за спокойна научна работа. Тя не беше от амбициозните, които се насочват към политическа кариера, понеже не ги бива за друго. Още подир защитата на дипломната си работа бе удостоена с научна степен „кандидат на историческите науки“. През 1974 публикува монографията си „Казанлъшката гробница“ и бе избрана за старши научен сътрудник. Завърши задочно история на изкуството в Москва. Издаде през 1977 изследването си „Четириевангелието на цар Иван Александър“. Подготвяше книга за Владимир Димитров-Майстора. Нямаше материални нужди. Не изпитваше суетни стремежи. Какво толкова би могла да очаква от министерския ранг, освен завист и задкулисни интриги? Каква нужда имаше от политическите постове в една партия, към която изпитваше все по-голямо недоверие?

За хората, които познаваха Людмила, отговорът на горните въпроси бе ясен. Оставаше обяснението, че инертно е отстъпила пред влиянието на средата, в която е израсла и пред внушенията на високопоставения си баща.

Не беше това.

Пиер-Жаи Беранже. На приятелите ми, станали министри.

Обяснението бе съвсем друго. И началото му лежеше в отдавна минали неща, като онзи късен мартенски следобед с бавно прииждащия здрач и с нейния глух глас, уморен и едва доловим, сякаш говореше на себе си:

– Трябва, изглежда, да си разбиеш главата, за да ти дойде умът…

Отзвукът от потреса, вече осъзнат, но все тъй болезнен. Подир който щеше да дойде другото.

Не я запитах никога за онова – другото. Подозирах, че е твърде неповторимо, за да се преразказва. И твърде странно, за да се изрази с думи. Защото как ще опишеше тръпното сияние, което изведнъж те обгръща, и шокът на преглеждането, и самотата, пълната самота, през която кротко и властно се спуска към тебе онзи лъч.

Озарението.

Сякаш под блясъка на мълния, тя бе видяла внезапно живота си в нова светлина. И бе усетила бъдещето да се разкрива в далечни ведри пространства. И в един миг бе доловила Смисъла след всички досегашни безсмислици. Както бе казал Йоан Богослов:

 
„И видях ново небе и нова земя“
 

(Откровение. 21:1)

Едва по-късно, когато тръпното сияние избледнее до унилата светлина на земния ден и наоколо отново заприижда врявата на пазарището, ще изплува прозаичния неотменим въпрос:

– А сега, накъде?

За да стане ясно, дали Озарението е било само една илюзия или илюзия е онова, което до този момент си възприемал като живот. А в случай, че Озарението не е било мираж, – дали да се изолираш от суетата и нечистотията на пазарището или да се възправиш срещу него в името на истината и доброто. Вечната дилема. На времето баща ми я беше изразил в едно заглавие:

„Между пустинята и живота“.

Изборът е твърде лесен, ако го правим на нивото на обичайното делнично съществуване. И доста труден, ако вече сме осъзнали колко жалко и безсмислено може да бъде това съществуване, не само в личен, а и в общочовешки смисъл. Някога Томас Елиът бе изразил презрението си към „тази огромна панорама от нищожност и анархия, каквато е съвременната история“. Но той само повтаряше в модернизиран вариант онова, което три века по-рано бе писал Шекспир в своя „Макбет“: „Животът е история, разказана от идиот, изпълнена с шум и ярост, и която няма никакъв смисъл.“

В светлината на Озарението Людмила бе прозряла смисъла й бе направила своя избор. От този момент нататък започна новото летоброене в нейния кратък живот – седем години, през които тя се опита с невероятна енергия и упорство да приложи някои от идеите на Учението, въпреки съпротивата на склерозиралата партийна бюрокрация. И нека не си въобразяваме, че всичко в нейната апостолска дейност е вървяло по мед и масло, поради щастливото обстоятелство да се нарича Живкова.

Нейде към края на 1978, при едно заседание на висшия партиен орган, Тодор Живков подхвърлил:

– Някои другари са подготвили предложение Людмила Живкова да бъде издигната като член на Политбюро… Какво ще кажете?

– Какво ще кажем ние не е толкова важно, – обадил се Тодор Павлов. – По-важното е какво ще каже народът.

– Добре, добре, – промърморил Живков. – Въпросът не е актуален и не фигурира в дневния ред, фигурираше обаче на първо място в клюките по него време и някои писатели не се колебаеха да изразят възхищението си от смелостта на бай Тодор Павлов.

– Това е тя, старата гвардия, – умиляваше се Иван Бурин. – Няма мила-драга при тях, щом става дума за партията.

С Бурин бяхме на различно мнение по много въпроси, което не пречеше да бъдем приятели. Бе от малцината твърдолинейни комунисти, възприемащи развитието на събитията като лична драма, а по-късно и като трагедия. Подир ноември 1989 се самоуби.

Поведението на Тодор Павлов бе от по-друго естество. За да не се откланям в биографични подробности, ще спомена само, че принципните позиции у нас рядко са били дотам принципни, та да се пренебрегват личните дертове. Кокетиращ някога с известно свободомислие, бай Тодор от началото на 50-те години, та до смъртта си отстояваше крайно догматични позиции. Бихме могли да махнем с ръка и да кажем, че това си е негова работа, ако не беше привичката му да въздига личните си пристрастия като мярка за партийна ортодоксалност. Самовъоръжил се с тази мярка той раздаваше свирепи присъди спрямо всичко, откланящо се от каноните на соцреализма. От това най-много си патеха беззащитните млади автори.

Между него и мене също възникнаха противоречия. Смяташе ме за еретик в областта на марксическата естетика, която надзираваше като свое частно стопанство. При една дискусия върху книгата на Роже Гароди „Реализъм без брегове“ обяви позицията ми за недопустимо мекушава. За да ме срази беше се въоръжил дори с репродукции от „човеконенавистически“ картини на Пикасо. И докато размахваше пред аудиторията някакво голо тяло от кубистичния период на майстора, питаше възмутено:

– Кажете, другари, може ли човек да се влюби в такава жена?

– На тебе и Венера от Ботичели да ти поднесат, все тая! – репликира го Иван Мешеков от дъното на залата.

Понякога обаче нещата не бяха чак до там шеговити. Додето бях главен редактор на „Литературен фронт“ бай Тодор ни изпрати директивна статия (неговите винаги бяха директивни) за някои тревожни явления в творчеството на по-млади автори като Йордан Радичков, Коста Павлов и други. Реших да не я помествам. Две или три седмици по-късно ме извикаха при Живков.

– Защо сте обидили така бай Тодор? – полюбопитства той.

Изложих с няколко думи аргументите си. Партийни, разбира се. Нали се намирах пред шефа на партията:

– Ммм дааа, – проточи шефът, докато вероятно намисляше отговора си.

Погледна замислено към прозореца, после се обърна към мене и произнесе сериозно и донейде тържествено, сякаш говореше от трибуната:

– Нашата партия има три колоса в идеологията: Благоев, Димитров и Тодор Павлов.

Замълча, сякаш преценяваше реакцията ми. Сетне повтори:

– Истински колос, това е Тодор Павлов. После добави по-тихо:

– Само, че съвсем изкуфял!

Сигурен съм, че е споделял тази скръбна констатация и с други хора, та няма начин бай Тодор да не я е научил. Към тази обида се бяха прибавили впоследствие и враждебните чувства на Колоса спрямо дъщерята на Живков, която вече бе дала достатъчно доказателства, че е също толкова враждебна към партийните троглодити.

Толкова за принципните позиции на академика.

Но Големия шеф също имаше своите принципи. Единият от тях бе, че не обичаше да му се противоречи. Няколко месеца по-късно, по време на поредния пленум през юли 1979 Людмила все пак бе предложена и утвърдена за член на Политбюро. Предложението бе направено от Александър Лилов и в отсъствието на Живков, който по онова време бе на посещение в Италия. Изобщо, – никакви основания да се твърди, че бащата има нещо общо с възхода на дъщерята.

Въпреки тия деликатни ходове в стил „ни лук ял, ни лук мирисал“, мълвата, че Людмила е твърде амбициозна продължаваше, съпроводена с добавката, че таткото прави всичко възможно, за да й осигури бързата кариера. Така си беше. Но като се връщам назад мислено, чак додето ми стига спомена и обхождам пак тъй мислено родната политическа менажерия, питам се: „Колко и кои са били скромните дейци в тия селения? Май че няма такива.“ „Скромен политик“, това си е чист оксиморон от типа „дървено желязо“.

Амбициите на Живкова трудно биха били вярно разбрани, ако ги разглеждаме само като черти на характера, вън от условията на времето и обстановката. По силата на един парадокс нейното включване в състава на висшия партиен орган стана в момент, когато тя вече напълно се бе отчуждила от партийната идеология. Защо й беше нужна тази съмнителна победа? Ами по простата причина, че всички важни за страната въпроси се решаваха по него време именно в партията, понеже дисидентските клубове още не бяха открити, а не бяха открити, понеже още нямаше дисиденти.