Текст книги "Приключенията на Авакум Захов"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 9 страниц)

И ето, за голямо огорчение на Балабаница Методи започва все по-често да ходи на гости при горския, там носи зайците и дивите петли, там пие кафе и изстуден айран.

Веднъж – това било през зимата – двамата приятели решават да отидат на лов за вълци. Вече били излезли на двора, когато Методи забелязва, че си е забравил вълненото шалче. Връща се да си вземе шалчето, как го е взел – един господ знае, защото, като настигнал горския, той бил някак смутен и все гледал в краката си. Нищо лошо не трябва да се мисли, той се забавил в къщата на горския не повече от една минута. За толкова време хората не могат дори да се целунат, както трябва! Но той вървял подир горския и все гледал в краката си.

Вие сигурно знаете как завърши този лов – горският бил изяден от вълци сред долищата на Змеица. Паднала гъста мъгла, разделила двамата приятели, а от това се възползувала глутницата – наскочила върху горския и докато Методи да му се притече на помощ – зверовете разкъсали врата му и оглозгали лицето и ръцете.

Какво станало по-нататък?

По-нататък Методи ял хляб и сол, но спестил пари и купил на вехто една плетачна машина за вдовицата. Тя прибрала момиченцето си и го записала да учи в момчиловското училище. Всеки месец Методи отделял по една трета част от заплатата си и я внасял в пощата на името на детето.

И всичко това заради тази чудна любовна минута, когато се върнал от двора, за да вземе шалчето си, което бил забравил върху миндера.

Може би си мислите, че като минало време от трагичната кончина на горския, чудната минута разцъфнала в някаква взаимна любов?

Тук е гвоздеят на това, за което почнахме разговора си: какво е любовта. За моя приятел Кузман Наумов тя е някакво си йероглифно писмо. За ветеринарния доктор – въздишка насаме. А за Методи Парашкевов – половин час разговор с вдовицата, съпроводен с чашка кафе, но непременно в двора, под открити небеса. Ако вали дъжд или вие фъртуна – мястото на разговора е в кухнята, до бумтящата печка, но винаги в присъствието на малката дъщеря.

Ето какво нещо е любовта и какъв човек беше Методи Парашкевов. Аз говоря за него в минало време, защото моят красив съсед твърди, че той ще бъде обесен. Но ако туй пророкуване излезе фалшиво – и дай боже, – аз отново ще му сторя място надясно от себе си, а негова милост ще изпратя до вратата – да слуша там като наказан ученик.

Ичеренски завърши разказа си и се умълча.

Ние всички мълчахме. И Авакум. А капитанът се беше много натъжил и гледаше настрана.

Геолозите тръгнаха за пункта. Авакум се позавъртя около мотоциклетите на Ичеренски и на капитана и прояви голямо любопитство към машините. Той дори ги попипа с ръка.

Пък аз никога не съм имал слабост към тоя доста опасен вид транспорт: слушал съм, че мотористите хващали ревматизъм в коленете си.

Небето отново се беше заоблачило, гъста сива мъгла покриваше темето на Карабаир. Улиците бяха пусти. Започна да ръми.

– Е, Анастаси – попита ме Авакум, – научи ли нещо?

Аз се поколебах, посъбрах сили и споменах името на геолога.

Предполагах, че Авакум ще се изненада и ще ме обсипе с купища въпроси. Но той само се прозина уморено и с ужасно безразличие ми подаде ръка.

(обратно)

22

Тъкмо беше стигнал сградата на Балабаница, и насреща му се зададе председателят.

– Забрави ли уговорката? – усмихна му се малко сърдито Авакум.

– А бе не съм я забравил, ама лимонадата се свършила! – махна председателят с ръка.

После той му разправи как ходил в селкоопа да пита за прежда, а там му казали, че такава стока не е имало и не щяло да има. Мъчили се много с партийния секретар да си припомнят кой носи зимно време ръкавици от синя прежда и на края дошли до убеждението, че в Момчилово не се е мяркал човек, ни свой, ни външен, със сини ръкавици на ръцете си.

– По тия въпроси ударих на камък – въздъхна бай Гроздан. – Нищо не излезе. А оная нощ, за която ме питаш, работата стои така. Балабаница е била в мандрата. Нейната смяна е постъпила привечер и е излязла на изгрев-слънце. Така че Балабаница не е била в къщи през цялата нощ. Дядо Манаси, хазяинът на Кузман Наумов инженера, той си е стоял на пчелина от предишния ден. Ичеренски, както знаеш вече, всяка събота ходи до Пловдив. А капитанът нея вечер е бил на седянка в Лъките. Туй са ми сведенията. Друго засега не знам.

Авакум се огледа, извади от шлифера си една кърпичка, наведе се и захвана грижливо да чисти обувките си.

В насрещния двор Надка припряно ишкаше на кокошките.

– Благодаря ти за помощта – каза Авакум, като отваряше вратницата. – Тия неща, за които спомена, са много интересни. Ще ги имам пред вид!

Той се изкачи в стаята си, седна върху леглото и така, без да помръдва, постоя повече от час.

Прозорецът беше отворен и през редките клони на чепатия бор се виждаше Змеица, прихлупена от тежки облаци, обвита с мъгли. Вееше студ, по перваза почукваха капки дъжд. Горе на тавана скърцаше забравена врата.

Какво ще има пред вид? Той каза на председателя, че ще има нещо пред вид. Но какво? Нишките се заплитаха все повече, следите на истинския престъпник, вместо да се очертават по-ясно, започнаха да чезнат, да се губят в някаква непрогледна мъгла, като тая, която покриваше Змеица.

Над всичко отгоре изведнъж го налегна умора – мислите му се пръскаха, не можеше да се съсредоточи над онова „главно“, над което беше размишлявал дни и нощи поред. Като че ли нямаше „главно“ – което знаеше, то се беше събрало в един поток от непотребни и незначителни факти.

Облегна се на стената и затвори очи.

Тази дрямка продължи само петнадесет минути. После се изправи, разкърши рамене, защото беше започнал да трепери от влагата, запали цигара и захвана да се разхожда по обичая си напред и назад.

Един човек със сини ръкавици на ръцете си беше разбил прозореца на пункта и откраднал оттам важна стратегическа скица.

Авакум си помисли: „Хайде да започнем оттук – от ръкавиците.“

И така престъпникът беше действувал с ръкавици… Защо? Естествено, за да не остави следи от пръстите си! Но кой престъпник действува с ръкавици? С ръкавици действува оня, над чиято глава вече виси някаква опасност – човек, който играе опасно хоро и има намерение още да го играе. Случайният престъпник няма да прибегне до толкова тънки предохранителни мерки. Случайният престъпник не е замесен в престъпления и не мисли да върши други. Върху него не тежи никакво подозрение, той не е свързан с други престъпници, които, ако бъдат разкрити, могат да навлекат нещастие и върху неговата глава. Следователно той няма нужда от толкова тънки предварителни мерки. Следователно човекът, който е разбил пункта, е лице, което се бои от разкриване, лице, което полага усилия да не бъде разкрито, защото е замесено изобщо в опасна и престъпна дейност.

Авакум се наведе, погледна прозореца, сетне отново продължи да се разхожда напред и назад.

И отново подхвана уловената нишка.

Председателят и партийният секретар твърдят, че не са виждали в Момчилово човек със сини ръкавици. На тия хора трябва да се вярва, защото и единият, и другият не си стоят край огъня в къщи и защото са местни хора и познават съселяните си до девето коляно. При това синя прежда в селкоопа не е продавана и трябва да се предполага, че такава прежда не се доставя и по селкоопите на другите села. В този район скотовъдството е силно развито, всяко семейство получава вълна от стопанството и всяка стопанка сама си изприда по няколко къдели. Преждата от тия къдели е остра и твърда, влакънцата й са къси и не се къдрят на спирали и колелца. А косъмчетата, които той намери между железните стърготини и сред люспите на бора, са дълги и къдрави, сякаш са части от микроскопическа пружина. Изводът е прост – сините ръкавици на неизвестното лице X са плетени от мека и фабрично обработена вълна. Прежда от такава вълна се продава само по големите градове.

По големите градове се продават и готови ръкавици. Той е виждал такива ръкавици не само в един магазин. Но нито в един магазин не е виждал ръкавици, изплетени от синьо боядисана прежда. Готовите ръкавици са или бежови, или сиви. Друг стандарт няма на пазара. Следователно сините ръкавици на неизвестното лице X са от фабрична прежда и са плетени на „частни начала“ в Момчилово, тоест от жена, която самостоятелно практикува плетачески занаят и си доставя прежда от града.

Има ли в Момчилово такава жена? Има. Това е онази вдовица, чийто мъж вълците са изяли в местността Змеица. Жената, която Методи Парашкевов е обичал и може би още обича. Разбира се, няма никакви улики, от които може да се черпи увереност, че именно тази жена е изплела ръкавиците на неизвестното лице X. Но все пак това е една сериозна следа.

Авакум извади бележника си, опря се на масата и записа: „I. Да се провери дали вдовицата е плела ръкавици от синя фабрична прежда след края на зимата.“

Той се усмихна.

Разбира се, че след края на зимата! Ако ги беше изплела преди края на зимата, неизвестното лице X щеше да ги носи на ръцете си по време на зимните студове и тогава все някой щеше да забележи, че в Момчилово има човек със сини ръкавици.

Той затвори тефтерчето и продължи разходката си между кревата и работната маса на Методи.

Обикновено хората се снабдяват с ръкавици през късна есен или в началото на зимата. Никой не си купува дебели вълнени ръкавици през пролетта. Никой не прави това, освен в специални случаи, когато нещо от по-особен характер налага да се купят или да се поръчат такива ръкавици. Ако се установи, че вдовицата е плела вълнени ръкавици от синя прежда през пролетните или през летните месеци, то лицето, което ги е поръчало, без друго е имало пред вид и нещо от по-особен характер. Укриването на следи от собствените пръсти е именно „нещо“ от по-особен характер.

Авакум тихичко подсвирна и се спря сред стаята.

Но нима за същата цел не могат да послужат и едни най-обикновени кожени ръкавици? Такива ръкавици се продават във всеки град и както се казва – на път и под път!

Да се снабди човек с кожени ръкавици – по-лесно от това няма, разбира се. Стига да живее в град, където има магазин с подобна стока. Но ако човек живее на село, и то през лятото и му се наложи в пределно къс срок от ден-два да извърши нещо специално, което изисква непременно ръкавици? И не желае поради особени съображения да взема „назаем“ чужди? И няма възможност да прескочи до най-близкия град, за да си купи? Тогава, естествено, този човек ще си служи с това, което намери, тоест онова, което му предложат най-благоприятните за него местни обстоятелства.

Авакум се усмихна и потри доволно ръце. Сините влакънца му подсказваха още две интересни неща: лицето X е било принудено да осъществява в най-къс срок задача, за която не е било подготвено предварително; лицето X е на такава служба, която не му позволява да се откъсва незабелязано от познатите и от колегите си дори само за няколко часа през деня!

Да са благословени тия приказливи сини влакънца!

Авакум се засмя с глас.

„Това е признак на умора – помисли той. – Аз нямам обичай да се смея с глас.“

После той излезе на двора, за да провери дали Балабаница не се е завърнала от мандрата. В двора и в долния кат нямаше жива душа.

Като заключи вратата на стаята, Авакум отвори секретните ключалки на куфара си и внимателно извади оттам миниатюрната портативна радиостанция. Той разтвори тефтера си на оная страница, където беше записал цифрите на шифъра си, натисна ключа и потърси свръзка. След по-малко от минута той предаде на ефира първата си шифрограма от Момчилово. Тя беше съвсем лаконична. „Незабавно наредете групата на геолозите да отсъствува поне едно денонощие от село.“ И даде край.

Сетне отново затвори радиостанцията и наблъска куфара си под кревата.

Беше започнало да се смрачава.

Облече спортното си яке и прекоси двора. Сега в ситната мрежа на дъжда запустелите стопански постройки изглеждаха още по-мрачни и безнадеждно изоставени. Липсваше само традиционната кукувица върху продънения покрив на хамбара, за да изглежда картинката напълно издържана в зловещия дух на криминалните романи.

Авакум нави ръкавите на якето си, сложи на дръвника една цепеница и започна да сече.

Когато беше насякъл вече голяма купчина дърва, той усети в здрача зад себе си присъствието на човек. Знаеше, че е Балабаница, но се правеше, че не я забелязва.

А тя, след като го беше наблюдавала мълчаливо някое време, звънко и присмехулно му подвикна:

– Гледай ти какъв юнак! Де да съм знаела, че ще си имам такъв помощник!

Авакум захвърли секирата и се усмихна:

– Щеше да си докараш поне още една кола цепеници, нали?

Дойде до нея и внимателно я изгледа. Мокра беше забрадката й, капчици лъщяха и в къдравите кичури, които се подаваха над челото. От нея и от лисичето й контошче лъхаше топла, свежа и упойваща миризма.

– Искам тази вечер да запалим голям огън – каза Авакум.

Балабаница го гледаше и мълчеше.

– За да се сгрееш и отпочинеш след трудовия ден – допълни той, като вдишваше от дъха й.

Тя се отмести, отиде до сечника и клекнала, започна да нарежда в престилката си от насечените дърва.

– Нито съм уморена, нито съм изстинала – каза тя.

После те запалиха голям огън в огнището и в собата стана весело и светло. Цепениците пращяха, розови езици затанцуваха по насрещните стени. Бакърчетата в ъгъла станаха златни.

В окадения комин въздишаше вятърът и понякога самотна дъждовна капка падаше върху жарта.

Докато котлето с картофите къкреше на огъня, Балабаница приседна на столче до Авакум, сложи голите си лакти на коленете и замислено усмихната впери кротък поглед в почернялата верига.

– Балабанице – каза Авакум, като смучеше от луличката си, – ако те помоля за нещо, ще изпълниш ли молбата ми?

Тя го погледна изкосо, без да извръща главата си, и повдигна рамене.

– Като си ми бил днеска работник, аз съм ти длъжна! – И се засмя със звънкия си ронлив смях. – Казвай каква плата искаш, за да ти видя цената!

Авакум изтърси луличката си в пепелта, сетне я изтупа върху дланта си.

– Платата ми е доста висока – каза той.

От полите на престилката й излиташе пара. Тя ги беше попридърпала нагоре и прасците на краката й, огрени от пламъците, изглеждаха като излети от бакър.

– Искам да ми изпееш една стара песен – каза Авакум.

Тя помълча някое време, без да го погледне.

– Само една ли? – запита тя. Авакум кимна с глава.

– Аз не съм песнопойка – въздъхна Балабаница, – но щом като искаш – да бъде! Тази вечер ти си ми стопанинът.

Тя наведе главата си встрани, като да четеше невидими редове по черния свод на оджака, сетне леко притвори очи и започна:

Мумицеа мари хубава,