Текст книги "Приключенията на Авакум Захов"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 9 страниц)

„Карабаир“ привлече, разбира се, лъвската част от постоянната клиентела на Илчовата механа. „Карабаир“ имаше и радио, и бира през лятото, и топла чорба за закуска, и много видове мезета за ракията. Той се посещаваше от по-видните ръководители на селските работи и беше станал като клуб на позабогатялото през последните две-три години кооперативно стопанство. В „Карабаир“, както и в модерната сграда на смесеното училище, момчиловци като да виждаха външния символ на новото, което беше настъпило в техния живот.

Илчовата механа, която се славеше с буен живот в миналото, започна изведнъж и някак ужасно да старее, да усамотява, заприлича на изоставен паметник, напомнящ далечни и безвъзвратно отминали неща. Тя повече се посещаваше от старци, от неколцина тихи пиячи, посещаваха я сегиз-тогиз дърводобивници от Горната махала, които все още не можеха да свикнат с белите покривки на „Карабаир“.

Че беше безнадеждно изостанала от живота като старите речни воденички – по това не можеше да се спори. Но че в нейните бъчви имаше по-отлежало, силно и чисто вино от виното на „Карабаир“ – в тази истина само неопитни хора биха могли да се усъмнят. Марко Крумов – комуто селкоопът беше възложил стопанисването на Илчовата механа, – не признаваше никакви ментовки, ликьори и прочее изкуствени питиета, с каквито се тафреше по лавиците си „Карабаир“. Но Марко Крумов винаги държеше под тезгяха няколко дамаджанки с жълта сливовица – кой знае как и откъде доставена, ароматна, огнена сливовица, която караше беловласите старци да си спомнят младите години, а дърварите от Горната махала да се похващат за ножовете си и да святкат като рисове с очи. „Карабаир“ се гордееше с мезетата си, но не можеше и насън да мечтае за специалитета на Илчовата механа печените лютиви чушленца, накиснати в олио и винен оцет. Вярно е, че и там поднасяха чушки, но те бяха облагородени, сладки или едва налютяваха, пък чушленцата на Илчовата механа бяха същински зелени пламъчета, изскочили из самия ад. Трябваше човек да има език, подплатен с два ката гьон, за да не се просълзи от непостижимата им лютивина.

В Илчовата механа нямаше чорба и готвено. Марко Крумов гощаваше верните си клиенти с тлъста овнешка пастърма, позатоплена на жар солена сланина, пържеше им яйца с лук и сирене, печеше под връшник охранени петли.

А какъв беше на вид този Марко Крумов? На вид той нямаше нищо общо с управителя на „Карабаир“. Оня, беше сух и строг, гледаше недоверчиво, приличаше на ловец, застанал на пусия в гюме. А Марко имаше солиден корем и червени младежки бузи – макар и да надхвърляше петдесетте. Мустаците му, по хайдушки засукани нагоре, правеха, червендалестото му лице да изглежда много юначно. А очите му, винаги лукаво засмени, пъдеха мъката от сърцето на човека и напомняха, че на тоя свят освен грижи има място за цяло море от удоволствия и веселби. Представете си тази фигура с щръкнала като четина посивяла коса, с огромни и космати ръце, голи до лактите, с престилка, която никога не е бяла, и вие ще имате представа за човека, който управляваше и стопанисваше Илчовата механа.

Ах, аз много обичах това старо бордейче! И не заради лютивите чушленца, от които ми е идвало да рева с глас. Аз гълтах тези зелени пламъчета пряко сила, само за да не ме гледат достойните посетители на Илчовата механа с насмешка и пренебрежение. И към жълтата сливовица никога не съм имал слабост, а овнешката пастърма не можех изобщо да понасям. Разбира се, не искам да кривя душата си, като отричам, че виното ми е харесвало. Да – виното и печените петли винаги са ми харесвали, обичал съм ги и ще продължавам да ги обичам, въпреки че такава една обич не е твърде свойствена за положителен човек като мене. Аз прерових много литература и никъде не открих подобна слабост у ветеринарните лекари – да обичат вино и печени петли.

Но както и да е! Дори само лимонада и лютиви чушленца да имаше в тази Илчова механа, аз пак щях да ходя там, а какво ме привличаше – и сега не зная. В двете соби беше винаги сумрачно и някак тъжно и глухо. Но в оджака пърпореше огнец, подскачаха пламъчета и аз често седях на трикрако столче срещу огнището и ровех с пръчка в пепелта. Това беше много приятно, особено есенно време и зиме. Слушах как вятърът шушне в комина или как вие снежната виелица и си мислех за разни неща. Най-напред мислех за кравата Рашка, защото аз съм ветеринарен лекар, пък Рашка е голяма гордост на нашето стопанство. Мяркаха се в мислите ми и други неща, като например резедавия шал на моята колежка, доктор Начева или миглите й, по които веднъж видях полепнал снежец, или ми се струваше, че някъде до мен, но пак срещу огъня седи на трикрако столче едно същество в бяла рокличка и протяга ръцете си към жарта. Аз много ясно виждах тия малки и бели ръце, протегнати към огъня, и ми ставаше смешно. Имаше защо да се смея, разбира се. Нима не е смешна такава картинка: момиче в лятна рокля, в снежнобяла рокля, седи срещу огъня с протегнати ръце. Ако имаше на раменете си шал, един резедав шал например, а под шала – жълт пуловер с висока яка, какъвто носи доктор Начева – всичко щеше да бъде напълно в ред и аз нямаше да се смея… Но изобщо сигурно ще да съм мислил повече за нашата Рашка, защото тя даваше рекорден млеконадой и ние много се гордеехме с това.

Та на въпроса – защо обичах да ходя в Илчовата механа – аз и сега мъчно мога да отговоря. Може би ходех там заради огнището – да си пека картофи в горещата пепел.

Работите в Илчовата механа се промениха донякъде, след като от София пристигна геоложката група. Най-напред всички тези личности, както трябваше да се очаква, удостоиха с вниманието си чистичкия и модерен „Карабаир“. В това нямаше нищо чудно, хората бяха свикнали на удобства, пък и сигурно радиото ги привличаше. „Карабаир“ им предлагаше супа и готвено всеки ден.

Илчовата механа си живееше тихичко и постарому. Освен мене тук идваше понякога и учителят Методи Парашкевов, а бай Гроздан, председателят, на път за „Карабаир“ честичко се отбиваше, за да си поизплакне гърлото с шишенце анасонлийка. Това той правеше стоешком, до тезгяха – уж бързаше, все не му стигаше време да поседне. Пък аз знаех, че бързането му си има друга причина – боеше се човекът да не каже някой: виж го ти, председателят поддържа старото! Затова пиеше анасонлийката си на крак. А Методи Парашкевов, противно на старите ергени, малко приказваше, малко пиеше, но много ядеше лютиви чушки и хляб. Случваше се понякога да донесе на бай Марко Крумов заек или див петел. Бай Марко приготовляваше дивеча по мъжки, по ония забравени вече закони на хайдушките поляни. Но и в тия тържествени за Илчовата механа случаи Методи Парашкевов не се трогваше много. Той си ядеше лютивите чушчици, топеше огромни залъци в парещата им настойка, а от дивеча похапваше малко. Може би му се щеше за нас да има, ние да ядем повече, та затова се въздържаше.

Веднъж, на един такъв тържествен обед – в калената тенджерка имаше задушен заек, – Методи Парашкевов доведе Боян Ичеренски – заместник-началника на геоложката група. Боян Ичеренски беше лаком човек, сам изяде половината заек и сам отопи половината от винения сос. Ние с Марко Крумов не бяхме много възхитени от тази лакомия, но Методи Парашкевов като да се стапяше от блаженство. Сякаш сам той беше излапал половината заек.

От този ден в Илчовата механа настъпи онази промяна, за която одеве стана дума.

След като се наяде до насита и изпи литър и повече вино, Боян Ичеренски поразкопча ризата си, въздъхна дълбоко и захвана любопитно да оглежда обстановката. Ние се хранехме в малката соба.

– Ама че бърлога! – засмя се той и помълча. И пак се засмя: – Аз, че квартирата ми е на хвърлей камък оттук, да не знам тази лисича дупка, ами се мъкна в онази ахчийница на центъра! Бива ли, даскале!

Методи Парашкевов кимна щастливо с глава. И на мен ми стана приятно; промънках: „Разбира се, разбира се!“ – но Боян Ичеренски не ми обърна никакво внимание. А Марко Крумов, изпаднал във възторг от откровението на геолога, тозчас принесе две нови половници с вино на масата.

Тук е мястото, струва ми се, да кажа няколко думи и за този Боян Ичеренски. Когато стана произшествието в Илязовия двор, той се беше запилял при жена си в Пловдив, та затова отложих описанието му за по-сетне. А той като тип имаше интересни неща в портрета си, макар и да не беше такъв хубавец като капитана от артилерията Матей Калудиев. Преди всичко Боян Ичеренски правеше впечатление с масивната си снага и с масивната си глава. На височина нямаше повече от метър и седемдесет сантиметра, не изглеждаше дебел, но тежеше точно сто килограма аз с очите си видях това, когато се премери върху децимала на селкоопа. Той имаше рамене на борец от най-тежка категория, къс и як врат и мишци, на които би могъл да завиди и най-жилавият дървар от Горната махала. Главата му беше лъвска широко чело, изпъкнали скули и могъщи челюсти с четвъртита брада. Най-интересно у него бяха очите – жълто-кафяви, но повече жълти, когато беше сърдит или весел, и повече кафяви – в минути на замисленост или умора.

Гласът му беше топъл, ясен, движенията – меки, точни, неочаквано деликатни за тази огромна маса от мускули и месо. Той умееше да прави хората весели, а сам малко се смееше, настройваше ги да пеят, а него не чух нито веднъж да запее.

Беше човек със заслуги – имаше в актива си няколко открития на минни полета в Маришкия басейн и в гористите пазви на Странджа, но страшно мразеше да говори за себе си или да слуша хвалби по свой адрес.

И той си имаше особености и някои чудновати черти в характера си, но за тях – допълнително, когато му дойде времето. Сега аз ще спомена само една от тия черти – Боян Ичеренски беше с всичките си познати любезен и внимателен, но някои от тях той като че ли не забелязваше, приказваше им, без да ги вижда, сякаш бяха за очите му празно пространство. Към последните кой знае защо и аз се числях. Пък аз бях ветеринарен лекар на района.

Но това е личен въпрос. Ставаше дума за промяната, която настъпи в Илчовата механа. Още на другия ден Боян Ичеренски доведе със себе си капитана от артилерията и минния инженер Кузман Наумов Христофоров. Капитан Матей Калудиев много се въодушеви, като видя обстановката. Той възседна един стол и доста бойко подвикна на управителя:

– Старшина!

Марко Крумов дотича, прибра корема си и прилепи длани до шевовете на престилката.

– Какъв огън имаш в раклите – боен или халосен?

– Само боен, другарю капитан! – рече управителят и мустаците му подскочиха няколко пъти нагоре.

От този ден в малката и мрачна соба на Илчовата механа отново започна да кънти весел живот. Геолозите с капитана, даскалът и моя милост редовно седяхме обед и вечер около ниската продълговата маса, бъбрехме и спорехме за какво ли не, понякога си пеехме разни песни и незаетите ни с работа часове летяха, както се казва, неусетно. Аз току-що споменах, че си пеехме разни песни, но трябва веднага да поясня, че това правехме ние – капитанът и аз, – даскалът ни пригласяше изтихо, Ичеренски тактуваше с пръстена си по масата, а Кузман Наумов, както винаги, чумереше вежди и изтежко въздишаше. Но, общо взето, беше весело. Появиха се печените под връшник петли и стана още повесело.

Бай Гроздан, председателят, като видя такава лична компания, събрана накуп под стария покрив, доби мъжество и решително се присъедини към нас. Този ненадминат специалист по тютюневия разсад беше отличен певец: запееше ли нежните и малко тъжни родопски песни, дори Кузман Наумов вдигаше очи към тавана и някак виновно и гузно поклащаше глава.

Само началникът, майор Инджов, не се присъедини към нас. Но и той се отбиваше понякога пътем, защото негово задължение беше да контролира подчинените си. Влизаше намръщен и строг, какъвто си беше винаги, присядаше на самия край на миндера и строго мълчеше. Тогава „старшината“ Марко Крумов му поднасяше върху дървена талерка чаша сливовица, подсладена с малко мед, и работата се оправяше донякъде. Но изобщо началникът не стоеше дълго при нас. Все пак той беше началник и ние не му се сърдехме.

Така неусетно, както казах одеве, летяха незаетите ни с работа часове. Аз обикнах тия хора, макар че Боян Ичеренски все не ме забелязваше и макар че капитанът от артилерията започна все по-начесто да прескача до село Лъките: в село Лъките имаше амбулатория и там царуваше моята колежка, доктор Начева. Тя обичаше да намята раменете си, с резедав шал… Но както и да е! Аз нямах основание да гледам с лоши очи на капитана заради това, че ходел до село Лъките. Той имаше мотор – защо да не ходи?

Рашка даваше редовно висок млеконадой, а в района нямаше ни шап, ни кокоша чума, кооператорите очакваха добри пари наесен, когато изведнъж се случи това неприятно нещо – произшествието в Илязовия двор. Ние бяхме смутени, поразени, като да беше паднал гръм досами нас. Всъщност гръм наистина падна и досами нас – арестуваха нашия прекрасен побратим по маса Методи Парашкевов.

Неговото място на миндера стоеше празно.

Ние пак се събирахме в малката соба, но да кажа, че ни беше весело, сигурно ще излъжа. Капитанът, който не беше сантиментален човек, захвана да въздиша, а Боян Ичеренски стана мълчалив, потъмня, изглеждаше като страшен градоносен облак. Само Кузман Наумов като че ли не се промени. В очите му се четеше дори някакво злорадство, но си мълчеше.

В такова недобро настроение ни завари Авакум Захов. А защо в паметта ми е останал лош спомен от нашата първа среща, аз ей сега ще разкажа.

(обратно)

16

Тъкмо бяхме седнали да обядваме – Марко Крумов ни гощаваше с пържени яйца, – дочухме откъм кръстопътя клаксон на автомобил. Ние се ослушахме, а Боян Ичеренски тозчас се изправи и надзърна през прозореца.

На масата седяхме в пълен състав, което ще рече, че и началникът беше при нас и сърбаше мълчаливо медовината си. Всъщност само той единствен не обърна внимание на клаксона.

– Кола от окръжния съвет – каза Боян Ичеренски и отново седна на мястото си. После допълни, като си отчупваше парче хляб: – Тази кола и друг път е идвала тук. Аз съм запомнил номера й.

Бай Гроздан се почеса по тила.

– Сигурно ще е окръжният агроном – каза той и лицето му изведнъж доби угрижен вид.

Докато ние гадаехме кой ще е гостът, нашият метр д’отел вече гръмогласно канеше някого в собата:

– Молим, заповядайте вътре, влезте!

И авторитетно се разпореждаше:

– Момче, дай куфара тука, не стой до вратата!

И на прага застанаха двама души: единия тутакси познахме – беше секретарят на окръжния съвет. Другият – по-тънък, по-висок и по-млад – виждах за пръв път. Той беше облечен в сив спортен костюм, носеше преметнат на рамото си бежов шлифер, с една дума – имаше доста изискан вид. Лицето му беше възслабо, строго и малко уморено. Не блестеше с привлекателната хубост на капитана, но излъчваше една особена, вглъбена съсредоточеност и много спокойствие. И един белег биеше веднага в очи – лявата му вежда беше черна, а дясната – тя беше червена, изглеждаше намазана като с червена боя.

Секретарят на окръжния съвет много бързаше. Той изпи на крак половин чашка вино, поблагодари и с няколко приказки ни обясни как стои работата с нашия, гост. Авакум (той го назова с истинското му име, но има ли значение за разказа?), Авакум Захов бил историк, археолог, изпращала го академията да проучи старата история на момчиловския край, та щял да остане някое време на село.

– Брей! – чукна се бай Гроздан по челото. – Ние, в съвета, получихме писъмце от нам какъв си институт да оказваме услуга на еди-кой си. – Той се позамисли: – Скоро беше, преди ден-два!

Секретарят на окръжния съвет изказа увереност, че ние ще помогнем на Авакум да се настани на по-удобно място, и понеже много бързаше за някъде си, където го чакали, пожела ни ползотворна работа и си отиде. Майорът допи медовината си и излезе да го изпрати.

Сивата кола изчезна по посока на Лъките.

Боян Ичеренски, когото по мълчаливо съгласие бяхме избрали за наш старейшина покани Авакум до себе си, наля му чаша вино и поръча на Марко Крумов да му приготви нещо за ядене. После, както си му беше редът, започна да ни представя един по един на учения човек.

– Това е бай Гроздан – кимна той към председателя и добродушно му се усмихна. – Председател на стопанството и татко на насущния хляб наш. Добър човек. Тоя до него, начумереният, дето прилича на човек, налапал цяла торба с киселици, това е прочутият минен инженер Кузман. Кузман Наумов Христофоров. Но много пие и много мълчи. Загадъчен екземпляр. Сега внимавай! – Той посочи с глава капитана. – С негова милост не те съветвам да мериш силите си на любовния мегдан. Ще те глътне като мушица. Той има големи заложби, а отгоре на всичко е и артилерист. Завършил е академия и ако не го погуби без време някоя Станка пердю, той непременно ще стане генерал. Простете ми за откровеността, капитане, аз много ви обичам. Хайде наздраве!

– А защо забравихте тоя момък? – попита го Авакум.

Въпросът му се отнасяше до мен. Аз се изчервих.

– Тоя ли? – Боян Ичеренски вдигна рамене и снизходително се усмихна. После рече: – Като го гледаш такъв, кажи ти нещо за него. Аз нямам мнение – И пресуши чашата си.

И Авакум пресуши чашата си. Аз изтръпнах и наведох очи.

– Тоя момък (боже мой, той нямаше и пет години повече от мен, а ме наричаше „момък“!) – тоя момък – каза Авакум и погледна през прозореца, като че ли аз се намирах на пътя, а не седях срещу него – е по душа поет, но се занимава с ветеринарна медицина. Вероятно той е ветеринарен лекар. При това аз се обзалагам, че той си гледа добре работата въпреки поетичните си наклонности. И, струва ми се (тук Авакум лекичко въздъхна), че е влюбен, и нещастно влюбен. Впрочем това, че е влюбен, не е нещастие. Да любиш, е хубаво дори когато момичето не отвръща с взаимност.

Аз сякаш потънах в земята от неудобство и срам и много се разсърдих. А капитан Матей Калудиев захвана гръмко да се смее. И много безочливо при това, защото аз чудесно знаех, че доктор Начева не го беше викала в амбулаторията си, а той пръв се беше натрапил там.

Боян Ичеренски мълчеше и учудено гледаше нашия нов познат.

– Кога можа да проучиш биографията му толкова подробно? – полюбопитствува той.

В това, че аз бях предмет на разговора, имаше нещо, което ме засягаше, разбира се. Но ми беше обидно и тъжно и аз не зная защо.

– Нищо не съм проучвал – каза Авакум. – Аз пристигам направо от Смолян и стъпвам за пръв път на момчиловска земя. Ако съм улучил нещо вярно за този момък, то се дължи преди всичко на моя реставраторски усет. Вие трябва да знаете, че аз съм археолог, но и реставратор в същото време. Занимавам се с реставриране на разни старинни вазички, гърненца и прочие битови принадлежности, които ние намираме строшени на десетки парчета в земята. В Софийския археологически музей аз имам дванадесет теракоти, възстановени от моята ръка. Това е доста доходна работа, защото се заплаща добре. Но изисква сръчност и много изострена наблюдателност. И преди всичко наблюдателност. Та искам да кажа, че моята професия ме е приучила да виждам всякакъв вид тънки подробности. Такава подробност например са очите на тоя момък. Аз, реставраторът, веднага виждам в тях една особеност. Много са чисти и някак си замечтани. И друга особеност – той има високо и гладко чело. Тия две неща – очите и челото – ме карат да мисля, че момъкът притежава поетически наклонности. А че се занимава с ветеринарна медицина, това всеки може да разбере, стига да погледне левия джоб на сакото му – оттам се подава едно неврологично чукче за едър добитък. Другарят Христофоров не носи в джобовете си неврологично чукче за добитък, защото не се занимава с ветеринарна медицина. А от какво заключавам, че е влюбен и че не му върви в любовта? Вижте сенките под очите му – това е резултат на безсъние. Но той няма вид на млад човек, който прекарва разгулно нощите си. Този млад човек не спи или малко спи, защото нещо чопли сърцето му. А щастливият, задоволеният влюбен спи като младенец. Щастливият влюбен има здрав апетит и добър сън. Нали, другарю капитан?

Докато той говореше, Марко Крумов постави на масата пред него чиния с пържени яйца и една прясно опечена наденица.

– Ха приятен апетит! – пожела му бай Гроздан.

– Апетит никога не ми липсва – засмя се Авакум. И като си режеше деликатно наденицата, той попита Ичеренски: – Нали ме бива в реставрацията, а?

– Дума да няма! – съгласи се тутакси геологът и някак си замислено се усмихна.

Авакум го изгледа доста нахално и каза:

– Но за всяка реставраторска работица мен ми плащат пари. Аз не съм свикнал да гоня Михаля за тоя, дето клати гората. Вие без друго трябва да ми платите обеда, дето ви разкрих портрета на другаря ветеринар.

На Ичеренски му стана много весело. Всички се смяха от сърце. Само бай Гроздан, председателят, поклати недоволно глава.

– Не е хубаво туй, дето ти всичко обръщаш на пари – каза той. – Учен човек, а окото му все в парата!

– Ах, не ми се сърди, другарю председател! – погледна го мило Авакум. – Великият Наполеон Бонапарт е казал: „Дайте ми пари, и светът ще бъде мой.“ Аз съм малко по-скромен човек от Наполеон, затова казвам: Дайте ми пари, за да си инсталирам баня и ватерклозет в бъдещия си апартамент. Нашата кооперация, дето съм внесъл пари за апартамент, отказва да ми инсталира вана с душ и друго едно душче за по-интимния тоалет. Пък аз обичам тия неща.

Всички се смяха, дори бай Гроздан се усмихна. И аз се помъчих да се засмея.

Тогава Авакум каза на Марко Крумов:

– Туй, дето аз изконсумирах, ще го заплати този почтен мъж. – И посочи Ичеренски. – А сега дай по едно вино на всички ни, че и на себе си налей!

После стана дума за квартирата.

Бай Гроздан, комуто очевидно археологът не се хареса много, захвана да усуква: имало някоя и друга по-свястна стая в селото, но учителите и геолозите били наели всичките. Та изобщо било трудно да се намери квартира.

– Той може да се настани временно в моята амбулатория – казах аз, макар че имах достатъчно причини, за да не бъда любезен с този човек.

– Това е разумно – рече Ичеренски.

Авакум въздъхна.

– Аз съм много чувствителен – каза той. – Винаги губя настроение, когато видя болно добиче. А пък мерне ли ми се спринцовка с игла пред очите – изпадам в меланхолия за цяла седмица.

– А пък аз хиляда спринцовки да видя – нищо ми няма! – ухили се Матей Калудиев. После този веселяк каза: – Нямам нищо против да си съжителствуваме двамата в моята стая. Тя е широчка и има южно изложение.

– Прекрасно кимна Авакум. – Аз имам голяма слабост към стаите с южно изложение. Моят бъдещ апартамент ще има два прозореца, които гледат на юг. Но аз съм капризен на сън, имам силно развит слух и не мога да понасям хъркането. Изпадам в ипохондрия, когато чуя някого да хърка до мен.

Бай Гроздан сви нетърпеливо рамене, но не каза нищо.

– Аз не хъркам – обади се съвсем ненадейно Кузман Христофоров.

Всички трепнахме и като по команда помълчахме една минута.

Пръв се съвзе Авакум.

– Много благодаря за добрите чувства – каза той, като се взираше напрегнато в лицето му – Аз с удоволствие бих съжителствувал с такъв способен минен инженер. Винаги съм уважавал минните инженери. Но ти, приятелю, имаш навик да бъбриш в съня си, нали? Съжалявам!

– Нищо! – кимна Кузман и си наля вино.

Ние пак помълчахме.

– Вижда се, че за твоя милост трябват удобства – подхвана някак насила бай Гроздан. – Балабаница имаше такава стая: широка соба, като за трима, на втория кат – пълна самостоятелност!

– При Балабаница? – погледна го лукаво Матей Калудиев и намигна.

– Ех, и ти! – начумери се Ичеренски. Той отчупи един залък хляб и започна бавно да го мачка под палеца си.

Бай Гроздан го погледна и лицето му тутакси доби вид на човек, извършил непростима грешка. Той поиска да каже нещо, отвори уста, но наведе главата си и замълча.

Матей Калудиев подсвирна и се извърна към прозореца.

– Какво? Да не би тази удобна стая да сте я обещали някому? – попита Авакум.

Ние се спогледахме. Явно беше, че на този фронтален въпрос трябва да отговори Ичеренски. В края на краищата ние се бяхме съгласили той да бъде старейшина на нашата маса.

Така и стана.

Ичеренски се прокашля и взе думата.

– Тази работа стои малко особено – каза той. – Бай Гроздан има на ум стаята на Балабаница, която притежава известни удобства, това е вярно.

– Пък и Балабаница си я бива – намигна лукаво Матей Калудиев.

– Тук няма място за шеги! – смъмри го Ичеренски. Той помълча някое време. – Има само едно неудобство – още не се знае какво ще стане с човека, който я държи!

– Бъдете спокойни – каза Авакум, – този човек едва ли ще излезе скоро от затвора.

Ние го погледнахме втрещени. Лицето на бай Гроздан загуби жизнерадостния си цвят, а по устните на Кузман Христофоров се плъзна някаква зла и в същото време страдалческа усмивка.

– Непременно ще бъде обесен – повтори с весела усмивка Авакум. Той запали цигара и удобно се облегна на миндера. – Секретарят на окръжния съвет ми поразправи доста неща. Методи ли, как беше…

– Методи Парашкевов – промънках аз.

– Именно. Всичко си признал човекът, от игла до конец.

– Странно – каза Ичеренски.

Бай Гроздан тежко въздъхна. Като че ли него щяха да бесят, а не Методи Парашкевов.

– Тоя тип седеше тук, на тази маса, между нас! – Капитанът удари с юмрук по масата и се похвана за кобура.

От удара, който можеше да повали едно теле, чашката на Кузман Христофоров подскочи и виното се разля по коленете му. Виното се разля по коленете му, а той остана неподвижен.

– Който не умее да се смее и не обича да приказва за жени – нему вяра да нямаш! – заключи философски капитанът и поклати заканително глава.

– Но аз съм имал късмет! – засмя се весело Авакум. – Както виждате, всичко се нарежда в моя полза. Преди една година, като бяхме на разкопки около Никополис ад Иструм, една стара циганка ми гледа на боб и ми каза, че съм се родил под щастлива звезда. Така ми каза: „Ти си роден, сине, под щастлива звезда. Но таз звезда възлиза на небето, когато гроздето узрее и кукурузът стане за бране. По туй време всяка работа, дето ще захванеш, ще ти спори.“ Тъй ми каза тогаз циганката при развалините на Никополис ад Иструм и аз мисля, че тя не е сгрешила. Тези циганки понякога много познават. Съдете сами: кое време е сега? Ранна есен. Гроздето е узряло, кукурузът е станал за бране. Тоест – моята звезда е изгряла на небето. Значи – ще имам удобна квартира и приятна хазяйка. А тия неща – ще се съгласите, защото и вие сте хора на науката – имат голямо значение в изследователското дело.

Капитан Калудиев каза съвсем ненадейно:

– Ние с теб ще станем добри приятели, любезни!

Той наля чашата на Авакум, наля и своята, па се протегна над масата и целуна звучно археолога по лявата буза.

На свой ред и Авакум направи същото. После те чукнаха чашките си и ги изпразниха до дъно.

– И все пак – каза Ичеренски, комуто доброто настроение се беше възвърнало отново – аз не те съветвам да живееш в тази квартира. Помисли си. Нима е приятно да се живее в квартирата на обесен?

– Но, приятели – засмя се Авакум, – а нима аз имам вид на човек, който се бои от привидения?

Ние мълчаливо се съгласихме, че той няма такъв вид.

Тогава Ичеренски се надигна от стола си, прозина се шумно и бавно тръгна към вратата.

– Ти забрави да платиш, другарю! – подвикна подире му Авакум.

Аз изтръпнах. За кой ли път изтръпвах този ден! Та може ли да се подвиква по такъв нахален начин на човека със заслуги, на учения, който беше открил толкова много нови находища с мед! Макар и да не го обичах в душата си, аз го уважавах и кой знае защо – боях се от него, както едно време се боях от учителя си по математика.

Но Ичеренски само се усмихна.

– Не се безпокой, момчето ми! – каза той. – Днес е сряда, а в сряда аз заплащам всичко, каквото се консумира на тази маса, включително и консумацията на гостите. Доволен ли си?

– Много – каза Авакум. – Премного съм доволен. Аз обещавам най-тържествено пред тази честна компания, че всяка сряда ще ти бъда редовен гост.

– Благодаря – кимна леко Ичеренски. – Ще ми бъде драго, разбира се. Аз обичам деликатните хора.

Току-що беше прекрачил прага, и Авакум скочи подире му.

– Тъкмо ще ми покажеш къде е къщата на злодея с прекрасната хазяйка! – засмя се той.

По лицето на Ичеренски като да премина сянка. Той се спря, помълча миг-два, сякаш размисляше дали да наругае нахалника и с какви думи. Но изглежда, че преодоля възмущението си, защото каза спокойно и доста прилично:

– Къщата на злодея? Но тя се вижда оттук – защо е необходимо да те водя? – Той посочи прозореца: – Третата от лявата страна, с кирпичения зид отпред.

– А-ха – каза Авакум. – Виждам.

– Аз ще те заведа – въздъхна бай Гроздан. – Трябва да ида с тебе. Балабаница няма да те приеме без човек от съвета – тъй си му е редът. – Той махна с ръка и кривна овнешкия си калпак. – Нейсе, да вървим!

Авакум вече стоеше на прага.

(обратно)

17

Ето колко ужасни бяха впечатленията ми от първата среща с този човек.

Разбира се, сега аз имам съвсем друго мнение за него. И отношението ми е друго. Но ако ме запита някой: „А какво е?“ – аз доста ще си помисля, преди да отговоря. И не зная дали ще отговаря точно, дали няма да сбъркам. Две неща обаче ми са съвършено ясни. Първо – аз се възхищавам от него. Но и това възхищение е малко особено. Аз се възхищавам например от едно ярко цвете, от една полянка сред гората. Но като мисля за този човек, струва ми се, че виждам пред очите си някаква сурова планинска панорама с шеметни пропасти под краката и с още по-шеметни височини. В ушите ми бучат водопади, блестят късчета от небесната дъга над разпенените въртопи; на възбог, във висините, неподвижно е застанал орел. И такава панорама радва очите ми, но аз й се радвам малко по-другояче – не така, както на яркото цвете или на малката полянка, скътана в зелената тишина на горските дебри.

Второ – като си помисля за този човек, аз като че ли забравям годините си и общественото си положение, и това, че съм ветеринарен лекар на един голям район. Чувствувам се като слабичко, късогледо момче до могъщото рамо на един Спартак. Това чувство много ме ядосва, защото аз съм на тридесет години, висок съм един метър и седемдесет и три сантиметра и рекордният млеконадой на дълговиместата Рашка е все пак мой успех. Това чувство, както казвах вече, никак не ми е приятно, но да се отърся от него като че ли не ми достигат сили. Разбира се, ако всички наши крави станат високопроизводителни като Рашка и ако доктор Начева престане да се смее, когато се срещнем – тогава може би няма да се чувствувам като слабичко късогледо момче до рамото на Спартак. Така ми се струва.