Текст книги "Приключенията на Авакум Захов"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 9 страниц)

Такива бяха неговите планове отпреди един месец. А после дойде веселият инженер от силнотоковия завод и някакъв внезапен суховей като да отвя по дяволите всичките пътешественически проекти и идеи. И не знаеше за какво да съжалява повече – за девойката, която беше изгубил, или за риболова по река Ропотамо, за големия огън и лулата тютюн, която щеше да изпуши пред входа на малката палатка.

Призори, преди да се унесе в дрямка, той имаше вече едно ново решение в главата си: ще помоли да го зачислят в експедицията, която секцията по археология при академията възнамерява да организира в най-близки дни. Три седмици разузнаване сред сипеи и камънак – лов на старини – това би изкупило донякъде загубата от неизпушената лула тютюн.

Но и този проект отиде по дяволите – и не поради някакви си сантиментални причини, а защото „тихият фронт“ изведнъж му предложи истински – голям и значителен – лов, дуел на живот и смърт с невидим враг.

Като навлезе в Момин проход, Авакум спря машината встрани от шосето, на по-удобно място, избра си един нисък храст, натъкми джобното си огледалце между клоните и захвана бързо да гласи новия си „паспорт“. Само след пет минути иззад храста изскочи друг човек, който по фигура наподобяваше Авакум, но имаше малка гърбица между плещите си и дясното му рамо беше по-ниско от лявото, ниско подстригани мустаци се спускаха подковообразно над горната му устна, а върху мургавия загар на лявата му буза, току под окото, аленееше продълговата следа от олющена някога кожа. В този си вид и с поизтърканото си кожено яке, с нахлупения си над челото смачкан каскет той много приличаше на монтьор от авторемонтна работилница, напомняше отчаян любител на мотоциклетния спорт.

Така „подправен“, той яхна отново петстотинкубиковата машина и като излезе из завоите на прохода, полетя към Пазарджик със сто километра в час.

Надяваше се да настигне капитан Слави Ковачев някъде по средата на пътя за Батак, но изглежда, че и колегата му „надуваше“ с не по-малка бързина. Едва при язовира зърна машината му и тозчас се спусна да го гони по петите, като сигнализираше с клаксона си точките и тиретата на думата „стоп“. Ехото подемаше и препращаше дрезгавите звуци на сирената, но всичко това звучеше неясно и объркано, защото между точките и тиретата нахлуваше пукотевицата на мотора, пък и планинският вятър бучеше и виеше из усоите като аероплан.

А по синята и гладка повърхност на язовира, ту ослепително искряща, ту мастилено тъмна, стоеше сякаш на едно място платноходка и платното й приличаше на възправено към небето крило. Макар и улисан в преследването, Авакум поизвърна глава, изгледа за миг синия лазур, който меко сияеше наляво от пътя, и кой знае защо сдържано въздъхна. Може би поради това, че в тази част на планината въздухът беше влажен и като да сладнеше от изобилно разтворения в него боров аромат. Той си помисли: „Вместо на Златните пясъци тук бихме могли да прекараме със Сия една чудесна седмица“, но тутакси се намръщи и с една несвойствена за характера му припряност позавъртя ръчката на газта: мотоциклетът се възкачваше по нанагорнището, беше загубил от инерцията си и леко се задъхваше.

Километър-два пред разклона, откъдето се отделяше пътят за Момчилово, капитан Ковачев дочу бумтежа на Авакумовата машина. Опита се да вземе преднина, но не успя: Авакум префуча с трясък и пищене покрай него, надмина го със стотина крачки и натисна спирачката – колелетата изскърцаха и мотоциклетът замря.

Другият направи същото – той закова мотора на двадесет крачки подире му, скочи от седлото, бръкна в десния джоб на тужурката си и застина на място.

През това време Авакум запали цигарата си, поразкърши рамене и се огледа. Над главата му се издигаше висок скат – една зелена стена от вековни мури и борове, препречени с папрати и храсталак. Дълбоко под краката му зееха долища и в дъното им, макар че денят беше слънчев, владееше сумрак, лежеше тежка зеленикава сянка. Беше тихо наоколо, спокойно, глухо – както бива винаги по закътаните места на планинските краища, обраснали със стари борови гори.

Сега, като почувствува самотията и дивата суровост на природата, сред която се намираше, Авакум разбра защо капитан Ковачев държи все още ръката си вътре в тужурката. „Пръстът му е на спусъка“ – помисли той и се засмя.

– Ало, колега – извика той, – ще хванеш ставен ревматизъм от туй желязо, дето го държиш. Не е хигиенично!

И с бавни и широки стъпки се запъти към него.

Капитан Ковачев го дочака на мястото си, без да помръдне. Той беше връстник на Авакум, но изглеждаше по-младолик и на фигура по-як. Имаше мъжествено, твърдо лице, пепеливосините му очи гледаха смело, малко грубовато, бяха упорити и самонадеяни, като на човек, който не обича да му противоречат.

– Ама ти все още ли не можеш да ме познаеш? – запита го Авакум, като не направи никакво усилие, за да прикрие нотките на самодоволство и хапливост в гласа си. – Какъв си такъв детектив?

Слави Ковачев извади ръката си от тужурката и повдигна мълчаливо рамене. Той отиде до мотоциклета си, улови кормилото и преметна крака през седлото.

– Ти си бил винаги маниак на тая тема – да се гримосваш като актьор – въздъхна той. – Пък и гримосването, и детективщината са овехтели понятия като старите криминални книжлета. – Той сложи десния си крак върху стъпенката. – Тия неща правят впечатление само на децата от пионерския курс!

– Наистина – усмихна се Авакум, – аз се уверих в това, като идвах насам и наблюдавах дясната ти ръка. Не ти ли се схвана показалецът?

Те бяха участвували заедно в няколко акции, познанството им, преминало през усилията и рисковете на общата работа, отдавна беше се превърнало в добро приятелство. Но винаги, когато случаят ги събираше, те се заяждаха, макар и незлобиво, един с друг – дружбата им се превръщаше в някакъв ожесточен дуел с обезопасени рапири.

– Ето заповедта – каза Авакум и показа документа. – Искаш ли да разгледаш по-отблизо печата?

– Няма нужда – кимна Слави Ковачев. И допълни, като се усмихваше весело: – Мислиш ли ти, че един служебен човек, когото гонят служебно по петите, за да се изпълни една обща задача, няма да бъде навреме уведомен?

– Аха! – Авакум се чукна по челото. – Защото си бил навреме уведомен, сигурно затова не си могъл да забележиш номера на мотоциклета ми, нали?

Слави Ковачев премести крака си върху педала на машината и се начумери.

– Ходил ли си в Момчилово? – подвикна той през грохота на мотора. – Не си? Тогава карай след мен и си отваряй очите, че пътят след разклона е лош! – И без да погледне приятеля си, той се понесе напред.

След около пет минути те стигнаха мястото на разклона. Бялото шосе, по което бяха се изкачили дотук, слизаше стръмно надолу, виеше се като платно, проснато на слънце, помежду баирите изчезваше в далечината на югоизток, зад един синкав рид. От височината право на юг започваше мек коларски път, притиснат от две страни с гъсти храсталаци. Ту лъкатушеше през голи поляни, бухнали в див къпинак и високи папрати, ту се завираше в усойничави гори, където сред боровете стърчаха тук и там дебели белостволести мури – като великани, възправили почернели снаги, за да подпират небето. Понякога се провираше между отвесни скатове, покрити с мъх и нашарени със сиви и червени лишеи, и тогава приличаше на истински тунел, защото отгоре, над скатовете, гората се скланяше и образуваше свод.

По тия места скоро не беше валяло дъжд, но сенчестите части на пътя бяха влажни – личаха следи от копита и шини. Авакум, който се движеше с не повече от тридесет километра в час, забеляза следите и на първо време не им обърна особено внимание, но на един завой натисна рязко спирачката и скочи от седлото. Коленичи на земята, извади листче от бележника си, постави го върху пръста и съвсем леко го натисна с длан. После доизясни с молив отпечатъка, метна се върху седлото и с мъка догони приятеля си, който беше избягал доста напред.

След десетина минути препускане, пътят ги изведе на една висока поляна. Под тях сред неравната котловина се гушеше Момчилово. А зад селото издигаше косматата си снага Карабаир.

Без да слиза от машината си, капитан Ковачев посочи с ръка:

– Погледни наляво – не ти ли прави впечатление тази картинка?

На около два километра източно от селото Авакум видя разхвърляни баири – едни по-ниски, други по-високи, всичките кафяви, голи, с назъбени канари по челата. Това беше една хаотична малка планина, насечена с десетки стръмни долове, в чиито дълбочини като да пълзяха валма от белезникави мъгли.

Авакум гледаше нататък и макар да беше горещо, усещаше хладина по гърба си.

– Тази местност се нарича Змеица – каза Слави Ковачев. – Аз не съм минавал по тия места, но съм слушал да се разправят за тях най-неприятни работи. Няколко километра надлъж и нашир само голи чукари и гъсти, непроходими храсталаци. Вървиш, вървиш – и все храсти до коленете ти, до раменете, и скали между тях – напукани, озъбени, – и така – наляво, надясно пустош – докъдето окото стига. Никакви пътища, никакви пътечки. Лятно време по чукарите се приличат какви ли не гадини – гущери, смоци, змии – може би оттук иде и самото име – Змеица. А доловете са такива, че ако погледнеш от дъното им нагоре – струва ти се, че си изпаднал в самата преизподня. Казват, че там било винаги влажно – и сигурно ще е така, защото през горещите дни се образуват изпарения, които много приличат на мъгли. Нали виждаш? Като че пушилка лази тук и там. А когато през горещините се извие буря – най-много гръмотевици падат все по тия места. Какво ли ги привлича – дявол знае… Зиме пък било още по-лошо! Тук, на Змеица, преди две години станало голямо нещастие: вълци разкъсали горския надзирател. Така съм чувал да се приказва. Имало много вълци, сновели на глутници – те дебнели пътя, дето води от Лъките за Момчилово. Този път извива като дъга покрай Змеица… Миналата година през месец октомври – пак из тия пущинаци – бил обкръжен от наши граничари диверсантът Кадемов. Сигурно знаеш тази история? Кадемов е от село Лъките. По онуй време той мерил да се прехвърля на юг. Сега духът му броди из тия тилилейски места – Слави Ковачев се усмихна – я като вълк единак, я като смок… Изобщо от всичката тази дива околност, дето е около нас, Змеица е най-неприятната. Но аз, ако ме питаш, бих се решил и посред нощ да я пребродя – въпреки че е толкова страшна – стига да имам в ръката си един по-сигурен ветроупорен фенер. А ти? Би ли тръгнал нощно време из тия места?

– Само с два фенера – усмихна се с невесела усмивка Авакум.

(обратно)

9

Заранта на третия ден след тия събития полковник Манов четеше писмените рапорти на двамата контраразузнавачи. Той се учудваше на противоречивите им заключения, на различията в характеристиките, които бяха дали за арестувания учител Методи Парашкевов.

Слави Ковачев пишеше:

„Този човек е на 45 години, не е женен, има вид на изпечен планинар – на лице, което твърде често скита из планината – и лете, и зиме. В Момчилово разправят, че бил голям ловец.

Родом е от град Преслав. Родителите му са били заможни хора – притежавали са голямо лозе. Бащата е починал през 1945 година, а майката – една година по-късно. Няма други братя и сестри. Учителствувал е (преди Девети септември) в Коларовград и в Провадия, След Девети септември – до края на 1946 година – живее в София, не работи нищо (?). После – в началото на 1947 година – сам пожелава да бъде назначен за учител в някое от родопските села (?).

В Момчилово имат добро мнение за него, но аз мисля, че той е всъщност един опасен и много хитър враг. По всичко изглежда, че по времето, когато е бил в София, той се е свързал с вража шпионска агентура и по нейно нареждане е заминал да учителствува в Родопите, близо до границата. За да може да държи връзка със съответните резиденти и с лица, които минават нелегално границата, той се прикрива в очите на хората като страстен планинар и голям ловец. Като такъв той е имал винаги неограничена възможност да скита, където си иска – тоест да се среща в потайни места с предатели – шпиони, диверсанти и др.

Уликите, че именно той е откраднал скицата от военно-геоложкия пункт, са неоспорими. Старши милиционерът е ударен с пистолет по главата само тридесет секунди, след като е разговарял с него. Напоеният с хлороформ пешкир е негов – за това има свидетели – хазайката му и съседите. В чекмеджето на масата му намерихме и самия хлороформ – една голяма ампула, снабдена със сифон за изпръскване. Под разбития прозорец прибрахме фас от цигара – трето качество, тютюнева фабрика «Бузлуджа», – каквито пуши той. А в сакото му открихме кутия «Бузлуджа» със седем цигари. Задържането му е станало в момента, когато е готвел раницата си за път. Изглежда, че е бил изненадан, затова не е имал възможност да отнесе хлороформа на друго място.

Свидетелите разправят, че в последно време той често се прибирал в къщи към полунощ (?).

На разпита той се държа много самоуверено, дори си даваше вид на обиден човек. Така обикновено се държат враговете, преди фактите на следствието да са ги притиснали до стената.

На въпроса ми: «Къде сте ходили до полунощ, преди да се срещнете със старши милиционера?» – той отговори: «Бях на разходка из околностите на селото.» Запитах го: «Кои околности?» Отговори ми: «На запад.» А свидетелят Марко Крумов, който живее в източните покрайнини, разправя, че го бил видял към десет часа вечерта на пътя, дето води за село Лъките и минава покрай местността Змеица. Тази местност се пада не западно, а източно от селото. В местността Змеица миналата година е бил обграден и ликвидиран диверсантът Кадемов от село Лъките.

На въпроса ми: «Как така именно вашият пешкир се е намерил върху лицето на старшината Стоян?» – той отговори: «Та един ли подобен пешкир има в България?» Запитах го: «А къде го държите вашия пешкир?» Отговори: «На закачалката в антрето.» Направихме най-щателен оглед и в антрето, и в стаята му не намерихме такъв пешкир.

На въпроса ми: «А как ще обясните наличието на хлороформ у вас?» – отговори: «Занимавам се с естественоисторически изследвания, служи ми за някои опити с животни и насекоми.» А по специалност Методи Парашкевов е химик, завършил е химия в Софийския университет.

Като имам пред вид всичките особености в положението му, обстоятелствата, при които е бил нападнат и ранен старши милиционерът, и неискрените му отговори при първия разпит, аз съм дълбоко убеден, че той е авторът на извършеното покушение и че в случая имаме работа със съзнателен и организиран шпионаж. Има ли съучастници и кои са – това тепърва трябва да се издири и установи.

Прилагам: един пешкир, една угарка от цигара «Бузлуджа», една кутия «Бузлуджа» със седем цигари, една ампула с хлороформ и пет парчета от строшения джам на военно-геоложкия пункт.“

Полковник Манов отвори една мека папка и там за втори път прочете:

„Върху две от парчетата прозоречни стъкла, които ни бяха представени за изследване, констатирахме белези, абсолютно идентични с белезите на палците на лицето Методи Парашкевов. Няма никакво съмнение, че лицето Методи Парашкевов е пипало с пръст тези стъкла.

Следите върху крайчето на угарката, която също ни беше представена за изследване, са неясни, но доколкото можахме да ги съпоставим с белезите от десния палец на Методи Парашкевов, имаме основание да предполагаме известна идентичност. Съществува вероятност с приближение от 60 на сто, че цигарата е била пушена и сетне захвърлена от лицето Методи Парашкевов.“

Върху втори документ, поставен в същата папка, полковник Манов пак прочете за втори път:

„Представената ни за изследване угарка от папироса «Бузлуджа» е леко сплескана откъм горния й край с двуръбест предмет от железен произход. Може да се допусне, че сплескването е причинено от обувка, подкована с туристически железца.“

Полковник Манов се замисли за минута, после тутакси поиска свръзка със Смолянското окръжно управление на милицията. Само след десет минути оттам отговориха, че задържаното лице Методи Парашкевов носи обувки, които са подковани на върховете с туристически железца.

Всичките събрани досега улики бяха против този Методи Парашкевов. По всичко изглеждаше, че капитан Слави Ковачев е попаднал на вярна следа. Учителят е завербуван шпионин и туйто! Той е откраднал за вражеското разузнаване стратегическата скица. Сега трябва да се разбере дали тази скица е предадена вече и ако не е – да се попречи на това с всички възможни средства. Трябва да се разбере кои са помощниците на Методи Парашкевов и да се разнищи до косъм цялата вражеска мрежа!

„Една шпионска организация на границата!“ – Полковник Манов удари с юмрук по масата и започна нервно да се разхожда из кабинета.

Но защо Авакум Захов, човекът, в когото толкова много вярваше, когото обичаше като свой син, защо именно той беше се плъзнал покрай всичките тези толкова очевидни факти, без да прозре в тях, а ги беше отминал като най-лекомислен новак?

Полковник Манов имаше основание да се сърди. Преди години като оперативен работник той беше учил Авакум на „а“ и „б“ в контраразузнаваческото изкуство! И Авакум за малко време беше успял да натрупа една дузина чудесни успехи в своя служебен архив. Сетне, когато пое шефството на отдела, той обичаше често да казва: „Какво се чудите? Авакум е мой ученик!“ И тайничко в себе си му завиждаше, макар и без каквато и да било злоба – и за това, че Авакум имаше възможност „да кипи“ в непосредствената оперативна работа, и за това, че съзираше у него усет по-голям от своя – божата дарба, както имаше обичай да се изразява.

Сега същият този Авакум беше представил един рапорт, който просто ревеше от наивност.

„Трябва още от самото начало да призная – четеше може би за десети път полковникът и мръщеше вежди, – че що се отнася до обвиняемия Методи Парашкевов, аз имам значителни резерви. Аз не го амнистирам напълно, не му издавам свидетелство за невинност, но нещо в него подсказва, че той не е лош човек, че такъв човек като него не може да бъде престъпник. Вярно е, че уликите, с които сега разполагаме, са изключително в негова вреда. Ако се съди по тия улики: показанията на старши милиционера, пешкира, хлороформа, фаса от цигарата, който изглежда, че е негов – Методи Парашкевов, най-меко казано, е подследствен обект. Но в начина, по който е извършено престъплението, и специално втората и съществената част от престъплението – разбиването и ограбването на пункта – има нещо загадъчно, мъчно обяснимо, което в известна степен разсейва донякъде увереността, че Методи Парашкевов е действителният престъпник. При среща аз ще обясня устно в какво се състои според мен това «загадъчно» и «мъчно обяснимо».

В малкото време, с което разполагах, аз успях да събера някои бегли сведения за този човек. Те не уличават учителя в нищо лошо. Син е на средно заможни родители, вече покойници. И преди, и след Девети септември няма никакви прояви, от които може да се съди, че е имал или има реакционни разбирания. През годините, когато не е учителствувал, той е изучавал минералогия, допълвал е знанията си по химия. Научил е момчиловци на градинарство и пчеларство. Води съвсем скромен ергенски живот. Притежава доста богата естественоисторическа сбирка. Голям планинар е, обича природата и е страстен ловец.“

Полковникът въздъхна. „Тази характеристика сякаш е писана от археолога, а не от контраразузнавача Авакум!“ – После натисна звънеца и заповяда на дежурния лейтенант да повика двамата капитани.

(обратно)

10

До срещата при полковника имаше още два часа. Авакум постоя пред фотосите, изложени във витрините на Театъра за младежта, погледна със скептична усмивка гримьорските остроумия на артистите и снизходително повдигна рамене. После застана на спирката и тогава съвсем случайно забеляза, че обувките му не са излъскани и затова имат доста овехтял вид. „Трябва непременно да ида при Сали“ – помисли той.

Като го видя да влиза в магазинчето, Сали се ухили до уши. „Днешният ден ще започне с голям бакшиш“ – помисли си момчето и така удари двете четки една о друга, че брат му Ахмед, който седеше гърбом към вратата, подскочи от столчето си като убоден с нож.

– Сали – каза Авакум, – искам да лъснеш обувките ми и откъм вътрешната страна, чуваш ли! Иначе няма да получиш в повече нито грош!

Зъбите на Сали се бялнаха, щеше му се да направи някаква шега, да каже нещо много весело, но като погледна мрачното и уморено лице на клиента си, наведе очи и захвана усърдно да четка напрашените маншети на панталоните му.

Авакум седеше умърлушено на високото столче и за да не скучае – гледаше розовата фасада на насрещната къща и прозорците й – засенени с къдрави тюлени перденца, и балкончетата – оградени с железни дантели и боядисани в жълт цвят.

– Сали – попита някак ненадейно и за себе си Авакум, – оня другар, дето носи небесносиня връзка със сребърни цветчета, дохождал ли е тия дни?

– Дохождал – кимна Сали. – Понеделник подир обяд беше. – Той нацупи пълните си червени устни и поклати глава: – Стиснат човек!

– Лош човек – усмихна се Авакум.

На едно от насрещните балкончета зад желязната му дантелена ограда изведнъж разцъфна фигура на млада жена. Тя беше облечена в кремава рокля без ръкави, стоеше изправена и сутрешното слънце, което грееше от изток, правеше косите й златни.

„Като същинска ружа“ – помисли Авакум и се усмихна.

Младата жена постоя зад жълтата дантела, сякаш размисляше нещо, после се извърна и бързо изчезна през отворената врата. А на Авакум се струваше, че една кремава ружа стои все още възправена на балкончето, и понеже обичаше тия цветя, продължаваше да гледа пред себе си с немигащи очи.

– Сали – каза той, като помръдна внезапно рамене, – не е необходимо да лъскаш толкова много обувките ми откъм вътрешната им страна. Там и без това не се вижда!

– Ами аз не съм започнал! – ухили се Сали.

– Нищо – Авакум махна с ръка. – Следващия път ще продължиш!

Той се изправи, мушна една монета в ръцете на Сали и изскочи навън.

Момчето гледаше подире му със зяпнала уста, учудено до немай-къде.

Кой знае как, те се срещнаха точно сред градинката с шадраванчето. Разбира се, тази среща беше съвсем случайна. Сия обикаляше басейнчето откъм западната му страна, пък Авакум – от източната. Ако не вървяха един срещу друг, сигурно не биха се срещнали. При това изглежда, че никой от тях не подозираше присъствието на другия. Те наблюдаваха шадраванчето, защото там водата шуртеше по много интересен начин. Водата излиташе нагоре, после падаше обратно в коритото.

Като го видя срещу себе си, Сия много се изненада. Лицето й поруменя, дори и на Авакум се стори, че то сега прилича не на ружа, а на разцъфнал мак.

– Ах – каза тя, – по какъв случай и как така?

Авакум, който умееше винаги умно и хубаво да отговаря, този път си замълча.

После те се досетиха, че не са си подали ръце, и затова побързаха сърдечно да се поздравят. Сия беше някак си смутена от срещата и подържа ръката си по за дълго в неговата. В тоя миг, докато тя държеше ръката си в неговата, Авакум успя да поразгледа лицето й. Очите й уж се смееха, а зад тоя смях като че ли нямаше нищо весело. Затова смехът в очите й изглеждаше доста тъжен. Имаше и едва видими тъмни сенки под орбитите и гънчици около устата и едно леко потрепване на устните – както прави пеперуда, която се готви да литне. „Така трепкат устните на децата, когато се силят да се смеят, пък им се плаче“ – помисли Авакум.

– Аз съм в отпуска – каза Сия и погледна встрани.

– Зная – кимна Авакум и също погледна встрани.

Повървяха около басейнчето с цветните плочки. Водата продължаваше все така интересно да си шурти, но сега те не й обръщаха никакво внимание.

– Зная, че си в отпуска – повтори Авакум. – Нали се бяхме договорили да вземем отпуските си в едно и също време?

Тя не отговори, а само лекичко въздъхна. Всъщност това беше прекъсната въздишка – Авакум можеше да се обзаложи на едно срещу хиляда, че в очите и има влага. „Така секва въздишката, когато се превръща на влага в очите“ – помисли той. И съвсем небрежно запита:

– А ти виждала ли си нашия общ приятел – инженера?

И понеже тя се бавеше да отговори, Авакум я подсети:

– От понеделник насам?

– Не мисля повече да го виждам – отвърна някак сопнато тя.

Сега водата на шадраванчето започна много весело да шурти.

Авакум каза:

– Колко са хубави тия розови фасади на къщите! Много ми харесват.

– Така ли? – усъмни се Сия. – Но преди три месеца ти мислеше другояче. Настояваше, че са грозни, че приличат на проснато бельо! Не си ли спомняш?

– Не си спомням – засмя се Авакум.

– И аз мисля, че тия фасади са хубави! – Сия каза това с някаква особена нежност в гласа си. Сетне запита, както някога: – Искаш ли да се поразходим в парка?

– Защо не! – зарадва се Авакум.

И както някога – хвана я подръка и се наведе над ухото й:

– След петнайсет минути имаме заседание в Института по археология. Нека да отложим нашата среща за утре, може ли?

Сия повдигна рамене.

– Може – усмихна се тя.

(обратно)

11

– И така – подхвана разговора полковник Манов, – аз прочетох вашите два доклада и, струва ми се, имам вече известна представа за становището ви по тази тъмна история. – Той погледна към Авакум, помълча някое време, сетне продължи: – Междувременно аз получих и няколко добри известия, които напълно подкрепят и потвърждават тезата на капитан Слави Ковачев. А именно, че през нощта на двадесет и втори срещу двадесет и трети август учителят Методи Парашкевов е извършил покушение срещу старши милиционера Стоян Марков Стоименов и че същият този Методи Парашкевов е разбил прозореца на военно-геоложкия пункт и е задигнал оттам една стратегическа скица и две хиляди лева пари… Другарят Авакум Захов, който все още се съмнява във виновността на Методи Парашкевов, трябва да научи сега, че нашите технически служби са установили безспорни следи от пръстите му върху няколко парчета от разбитите стъкла; че угарката от недопушената цигара е негова и е пипана от неговите пръсти и че същата тази угарка е била смачкана от подкована обувка, каквато той носи. Тия открития, в които никой не може да се съмнява, събрани с другите доказателства – разказа на старши милиционера, пешкира и хлороформа, – образуват едно ясно и категорично убеждение, което – повтарям пак – напълно се покрива с убеждението на капитан Слави Ковачев. Констатираната първа неискреност в показанията на Методи Парашкевов – тоест опитът му да заблуди следствието за посоката на своя нощен излет – показва първото усилие на престъпника да се измъкне от ноктите на обвинението. Аз се учудвам само на това – позволявам си да го изтъкна, – че такъв опитен човек като другаря Авакум Захов не е успял да се ориентира навреме в една сравнително проста обстановка!

– Случват се понякога и такива работи! – засмя се весело Слави Ковачев.

– Няма място за смях – начумери се полковникът. И като извърна лицето си към Авакум Захов, той угрижено го запита: – Как се е случило, че не си могъл да видиш една такава очевидна истина?

Авакум поиска разрешение да запуши, всмукна от цигарата си няколко пъти и помълча. Сетне каза:

– Тази история е много по-заплетена и много по-тъмна, отколкото я вижда моят колега Слави Ковачев. Не е трудно въз основа на няколко само доказателства да се обвини в смъртен грях един човек. Трудното е в това – да се открие истината, когато безспорните доказателства насочват следствието по фалшива следа.

– Той нарича безспорните доказателства „фалшива следа“ – разпери ръце Слави Ковачев.

– Вие не го прекъсвайте! – начумери се за втори път полковникът.

Той избягваше да пуши, защото не беше добре с кръвното си налягане, но сега порови в чекмеджето си, откри една папироса между книжата и с удоволствие я запали от кибритената клечка, която му поднесе Авакум.

– Нека моят колега Слави Ковачев възпроизведе произшествието така, както той го вижда във въображението си – настоя Авакум. – Тогава аз ще посоча ония пунктове, в които той очевидно много греши. И вие ще видите, че истината не е толкова проста, колкото ви изглежда на пръв поглед.

Полковникът се намести по-удобно в креслото си и с още по-видимо удоволствие вдъхна от тютюневия дим.

– Щом като на другаря Захов не е ясна картинката на произшествието, аз ще я възпроизведа – така, както е било! – започна в доста висок регистър Слави Ковачев. Той присви очи: – Часът е между един и два след полунощ. Методи Парашкевов се връща откъм местността Змеица. Змеица е страшна местност, която неопитни хора мъчно биха се решили да посещават нощно време. Той минава през двора на пункта, казва няколко думи на старшината и си дава вид, че много бърза. Но едва направил няколко крачки в тъмнината – припка обратно и с железен предмет удря милиционера по тила. Нещастният човек губи съзнание и пада на земята. Тогава Методи Парашкевов изважда от джобовете си ампулата и пешкира, впръсква хлороформ в пешкира и здраво омотава главата на жертвата си. По този начин той си осигурява няколко часа спокойствие и свобода на действие.

Това е първата част на драмата. Вторият акт започва така. Методи Парашкевов се доближава до прозореца на пункта. Той е висок човек и за него е лесно да стигне прозореца. Първият удар върху стъклото – слаб удар, за да не се вдига шум – той нанася с железния предмет. Образува се отвор широк, колкото да провре ръката си, за да се улови за желязната пръчка. След това, опрял крака върху стената, той започва внимателно да изважда стъкла от черчеветата. Когато свършва тази работа, той се отпуска на земята и за да си отпочине и за да събере нови сили – запалва папироса. Естествено, той крие папиросата в ръката си. Но времето тече. Стъпква набързо недопушената папироса, отново подскача, отново се опира върху стената и сега започва да пили със стоманена пила една от железните пречки. Тя е тънка, направена е от меко желязо. За изпиляването й не са необходими повече от десет минути. Той огъва разполовената пръчка – сега в прозореца има отвор, достатъчно широк, за да се промъкне в стаята. Всичко това става за около петнадесет-двадесет минути. Влязъл в стаята, той отваря с малък шперц шкафчето с документите и парите. Задига скицата, която му трябва, а за да придаде криминален характер на престъплението, т.е. за да забули шпионското му съдържание – взема и двете хиляди лева, които се намират върху най-горната лавица на шкафчето… После нашият герой си отива в къщи – ни лук ял, ни на лук мирисал! Ляга, както си е обут, да спи. На разсъмване захваща да стяга раницата си – уж ще ходи на излет или лов. А всъщност – да укрие упойката; и да го няма в първите часове, когато престъплението ще бъде вече открито.