Текст книги "Приключенията на Авакум Захов"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 9 страниц)

На масата му още светеше настолната лампа и бледнеещата й светлина бързо се топеше и чезнеше – през широко разтворения прозорец нахлуваше утрото на ясния летен ден.

Това беше една ергенска стая, която с нищо не се отличаваше от повечето ергенски стаи по света. Тук имаше два високи рафта с книги, но и те не представляваха някаква особена отлика от общото, защото в много ергенски стаи също има книги и даже в по-голямо количество. Че повечето от книгите бяха научни съчинения с историческа тематика – и в това нямаше нищо необичайно, тъй като по света сигурно има мнозина ергени – историци по професия и призвание, или пък просто – любители на историческо четиво.

Разбира се, по отношение на стаята тия книги нямаха никакво значение. Но в живота на Авакум Захов те играеха значителна роля: първата специалност на Авакум беше археология. Затова и книгите, подредени грижливо по лавиците, бяха в по-голямата си част трудове на археологически и исторически теми.

Може би някому ще се види чудна или измислена тази първа специалност на Авакум – археологията. Нека се чуди! И на мен отначало ми изглеждаше невероятна, някак си нарочно нагласена – една оригинална измислица, създадена от нечие въображение, за да прикрие истинската му деятелност от любопитни очи и уши.

В случая обаче нямаше никаква измислица. Авакум Захов имаше няколко професии. Завършил история в Софийския университет, той беше взел аспирантура по епиграфика и специализирал реставрация на археологически предмети в Москва. След завръщането си от Москва, макар и на хонорувана работа в Археологическия институт, той успя да завърши задочно Физико-математическия факултет и да изучава частно художествена фотография и лабораторно дело. По това време едно непредвидено обстоятелство го направи доброволен сътрудник на Държавна сигурност. От този момент в живота му настъпи неочаквана промяна: археологията остана в задния двор. Доброволният разузнавач беше зачислен на щатна длъжност при Държавна сигурност, а щатният археолог зае нещатна, само хонорувана длъжност при Археологическия институт.

Като хоноруван сътрудник на Археологическия институт той се водеше, в списъчния състав на служителите с истинското си име. Но в системата на Държавна сигурност той беше известен под името Авакум Захов – такъв беше секретният му служебен псевдоним.

В ергенската стая на Авакум нямаше нищо по-особено за отбелязване, но затова пък самият той беше интересен и своеобразен човек. На бой той имаше, струва ми се, над един метър и осемдесет сантиметра височина. Раменете му бяха широки, могъщи, но малко понаведени напред, а ръцете – дълги, тежки и като че ли свити в лактите. Погледнат по-отдалече, той приличаше на бивш боксьор от тежката категория, на някакъв ексшампион, напуснал немного отдавна ринга поради напредналата си възраст за този спорт – Авакум гонеше четиридесетте години. Но това впечатление за подавляващо начало на грубата сила у него тутакси чезнеше, щом човек го погледнеше по-отблизо.

Той имаше продълговато, слабо, скулесто лице с високо чело и силни челюсти, огряно от променливата светлина на големи, гълъбовосиви очи. Тези очи бяха спокойни, замислени, неизмеримо дълбоки – в часове на почивка, размисъл или когато реставраторската работа над някоя антична находка поглъщаше изцяло вниманието му. Тогава блясъкът им беше топъл и чист. А когато изучаваше обстановката, сред която беше се случило нещо, или търсеше следи – тогава същите тия съзерцателни и замислени очи ставаха изведнъж сурови, педантично-взискателни, безкрайно внимателни дори към едва забележими подробности. В такива минути те биваха по-сиви, по-затворени от клепките си и погледът им едновременно блестеше и студенееше със сиво-синкав блясък като излъскана стомана.

Зениците на тия очи или пропущаха чуждия поглед и той се губеше – зареян и безпомощен сред дълбочините им, или го отблъскваха от себе си и безцеремонно, и рязко като негостоприемни стопани. Зависеше от настроението му.

Косата му беше възруса, леко накъдрена, като на артист, комуто прилягат романтични роли. Но имаше изпъкнало чело на математик и експериментатор, а пръстите на боксьорските му ръце бяха дълги, тънки и нервни като у професионален музикант. Обичаше да се шегува, макар и сдържано, понякога беше приказлив и весел, а понякога мълчеше упорито и кой знае защо правеше впечатление на потиснат и тъжен човек.

И така, Авакум Захов току-що се беше унесъл в лек утринен полусън, когато телефонът, поставен върху масичката до леглото му, остро и настойчиво иззвъня. Нощно време, пък и в ранните часове на деня телефоните звънят винаги тревожно и стряскат човека, па макар и да се е унесъл само в някакъв лек и прозрачен полусън. Но Авакум не трепна дори и с миглите си, не разтърси глава, нито се надигна на лакът, а спокойно протегна ръка, духна по навик слушалката и запита с равен и ясен глас, без да отваря очите си:

– Кой?

Съобщаваха му, че след десет минути ще пристигне служебна кола, за да го заведе при началника на управлението полковник Манов.

Тази нощ капитанът от контраразузнаването не загуби съня си поради служебни причини. Причините за безсънието му лежаха извън кръга на професионалните му задължения и тревоги. Всъщност нищо особено не се беше случило.

На свечеряване беше звънял по телефона на лаборантката Жейнова, която работеше в едно голямо парфюмерийно предприятие. Сия Жейнова въпреки своите двадесет и две години и въпреки баскетболните си увлечения бе проявила особен интерес към археологията и може би затова Авакум й звънеше три пъти седмично по телефона, за да излизат заедно на разходка. Всичко вървеше на добре и щеше да свърши добре, ако разнищването на шпионската резидентура „Дубъл ве“ (Василев – Вапурджиев) не беше принудило Авакум да отсъствува по-дълго време от София. Когато се завърна, той с преголямо учудване трябваше да установи, че Сия е започнала да проявява много настойчив интерес и към силнотоковата наука – два пъти в седмицата излизаше на разходка с един млад инженер от силнотоковия завод. Този млад човек беше търновчанин – съгражданин на Авакум, близък негов другар и приятел още от юношеските години. Заедно бяха се къпали във вировете на Янтра, заедно бяха опитвали дините от чуждите бостани.

Нямаше нищо чудно в това, че Авакум го беше запознал със Сия.

Нямаше нищо чудно – но теоретически, а на практика се получи една сметка доста пасивна за Авакум. Най-напред загуби открития и чист поглед на приятеля си – когато биваха заедно, инженерът кой знае защо някак си избягваше да го гледа в очите. Втората загуба беше още по-чувствителна – от три срещите му със Сия Жейнова се сведоха до една. Химичката се оплакваше от липса на време, пък Авакум беше деликатен – не обичаше да настоява.

Този съботен следобед малко преди свечеряване Авакум набра телефонния номер на Сийната квартира. Тъжните тирета, които изпускаше мембраната, като че ли идеха до слуха му от далечна и безнадеждна пустиня. Тия тирета може би го развеселиха, защото той се усмихна и бодро закрачи из стаята си, като все продължаваше да се усмихва. Сетне захвана да си подсвирква една весела песенчица и слезе до насрещния квартален ресторант, за да вечеря. Нямаше особен апетит, но успя да се нахрани прилично и дори си поръча бира. После се завърна направо в квартирата си, защото му се стори, че небето се е заоблачило и че може всеки миг да се излее проливен дъжд. Облече работната си дреха, извади от горния рафт с книгите третия том от Римската история, запали цигара и се унесе в четене.

Към десет чеса вечерта някой потропа на вратата му. Беше инженерът от силнотоковия завод. Къдрокос хубавец, с плътни, извити устни, със засмени бадемови очи, елегантен в летния си бежов костюм, тънък и строен като мома, той приличаше повече на свирач от джазов оркестър, отколкото на инженер – и то на инженер ударник от сериозен завод. На тоя тип мъже, които всичко приемат с весела усмивка и изпращат със смях, Авакум тайничко и незлобиво завиждаше и сигурно за това, че не приличаше на тях.

– Бях на гости у едни познати – обясни инженерът, – та реших да се отбия и при тебе, видях, че прозорецът ти свети. Какво четеш?

Той говореше, разпитваше, смееше се, а очите му все шареха из стаята и макар да бяха самоуверени и да блестяха от доволство – избягваше да ги спира върху лицето на приятеля си.

– Весело ли беше? – запита Авакум и допълни по-тихо: – Имаш много щастлив вид!

– О! – възкликна инженерът и се обърна настрана.

– А от какво е това шоколадено петънце на коляното ти? – посочи Авакум.

Инженерът трепна, огледа петното и някак изведнъж се смути – бързо извади кърпичката си и започна енергично да търка плата.

– От сладолед е – измънка той.

– Няма смисъл да го бършеш – кимна Авакум.

Те помълчаха някое време, после Авакум каза:

– Ти си лош кавалер. Защо остави Сия да си иде сама?

Инженерът го зяпна с полуотворена уста. Авакум запали цигара, постоя пред отворения прозорец, погледна небето.

– Няма да вали – каза той. – Вятърът пръсна облаците. Ето, виждат се и звезди!

Той се извърна, намести се удобно в креслото до масата, усмихна се леко и с укор поклати глава:

– Защо остави Сия да си иде сама?

– Нали ти казах, че бях на гости у едни мои познати – направи опит да се оправдае инженерът. – С никаква Сия не съм се срещал!

– Тази вечер ти за втори път ме лъжеш – усмихна се сдържано Авакум. Той изтърси пепелта от цигарата си и продължи: – А всъщност защо е необходимо да ме лъжеш? Нима ти преча в нещо? От какво се боиш? Щом като момичето те харесва – на добър час! Няма нищо лошо в това. Лошото е, че правиш опит да хитруваш, любезни, а да хитруваш ти не умееш, нямаш усет, не ти достигат сили. Ето, от пет часа следобед ти си бил със Сия и само преди половин час си й казал „лека нощ“. Пък ми разправяш, че си ходил някъде си на гости! Бива ли?

Инженерът го слушаше мълчаливо, с наведена глава и невесели очи.

– Съдържанието на тия пет часа, които си прекарал със Сия, е горе-долу следното – продължи Авакум. – Аз ще възстановявам по памет. Слушай! В пет часа без няколко минути ти си излязъл от квартирата си, спрял си на спирката, която е досами вас, и си дочакал шестицата. Поискал си от кондуктора да ти даде смяна. На площад „Възраждане“ се прекачваш на четворката и слизаш на предпоследната спирка, срещу градинката с шадраванчето. Часът е пет и десет. Остават ти още двадесет минути до означеното време на срещата. Понеже няма какво да правиш, ти започваш да се оглеждаш насам-натам и забелязваш срещу мястото, където стоиш, магазинче за чистене на обувки. Над входа му има зелена фирма с червен надпис „Салон за чистене на обувки“. В този „салон“ – пет крачки дълъг и три широк – работят две циганчета, Ахмед и Сали. Сали е по-малкият брат на Ахмед. Ти сядаш на неговия стол, тоест установяваш се върху работната площадка на Сали.

И така, към пет часа и двадесет минути ти отново „забиваш кол“ на спирката с лъснати вече обувки и търпеливо чакаш нашата обща, добра и великодушна познайница. Както винаги, и този път тя закъснява с някакви си двадесет минути. За да не пропуснете кинопрегледа, вие нямате време да чакате втора или трета кола, а се блъскате в навалицата и тука се случва истинско нещастие с долното копче на твоето сако.

На това място от Авакумовия монолог инженерът от силнотоковия завод попипа предницата на сакото си и втрещено и малко уплашено се загледа пред себе си: копчето наистина липсваше.

– И с мене се е случвало – вдигна Авакум рамене и се понамръщи. Той помълча някое време, сетне отново подхвана нишката на разказа си: – Вие отивате в кино „Балкан“, където се върти, струва ми се, някакъв италиански филм. После ти изпращаш Сия до трамвайната спирка срещу сградата на профсъюзите. Тук има сладкарничка и ти галантно поканваш дамата си вътре, за да си хапнете сладолед. Но петте маси на сладкарничката са заети и вие сте принудени да ядете вашия сладолед стоешком. Така се случва второто нещастие тази вечер – окапването на панталона с шоколадов сладолед.

Като излизате навън, вие и двамата, без да щете, поглеждате към третия етаж на третата сграда отдясно – там е моят прозорец – и вие забелязвате, че свети. Така… После нашата добра и великодушна познайница си отива – тя изведнъж казва, че я боли глава. А ти, стари и верни приятелю, подтикван кой знае от какви чувства и съображения – ти ми дохождаш на гости, за да ме уверяваш, че си прекарал вечерта не другаде, а при някакви си твои близки познати.

Авакум запали втора цигара и пак така сдържано се засмя.

– Може би искаш да установиш своего рода алиби за Сия? Но защо е този труд, мили мой? Кому е нужно такова алиби?

Лицето на инженера почервеня, после стана бледно като овехтялата корица на Римската история, която лежеше на масата до него.

– Тъй – продума той и глухо се покашля. – Значи, така… Ти си ни следил! Ти си ни шпионирал! Чудесно. Аз затова имах през цялото време едно неприятно усещане по гърба си.

– Ти си имал едно неприятно усещане по гърба си? – Авакум го изгледа насмешливо. – Възможно е, ако съвестта ти се намира някъде около плешките!

Постоя до прозореца, после се извърна и застана пред голямото стенно огледало, окачено срещу рафтовете с книгите.

– Нали знаеш, такива рицари като мен често губят любовните турнири! – усмихна се той. – Защо трябва да те боли гърбът? Моите неуспехи са предопределени от битието. Ти нямаше вина! На жени като Сия не допадат присърце подобни суховати лица, каквото е моето. Те не обичат бръчките, а челото ми, нали виждаш, е вече набраздено. Те не харесват белите косми, а по моите слепоочия, както казват поетите, има сребърен снежец. И после аз не умея да се смея така, че устата ми да стигне ушите, запасът ми от вицове е беден, а провикна ли се да пея – на тоя, дето ме слуша, тутакси ще му минат най-черни мисли през главата – или ще убие, или ще се размисли за края на света…

Той се отпусна на креслото, облегна се удобно и протегна дългите си крака напред.

– А що се отнася до твоето обвинение, че съм ви шпионирал – за това нещо би следвало да ти издърпам ушите, както съм ги дърпал, ако си спомняш, много пъти през детските години. Но ти си ми гостенин и слава богу законите на гостоприемството ме задължават да бъда внимателен и учтив.

– Но тогава, откъде знаеш всичките тези подробности, ако не си ни следил? – запита инженерът, като се мъчеше да не влага в гласа си много враждебен тон.

Авакум помълча, издуха няколко клъбца синкав тютюнев дим над главата си, после повдигна рамене:

– Нали ти казах, че не умееш да хитруваш? А човек, който не владее в тънкост изкуството да хитрува, сам попада в капана с двата си крака. Като свраката например, която има прекомерно високо мнение за себе си, пък всъщност е една доста глуповата птица. Ти ме питаш откъде зная романтичните подробности, за които стана дума. Добре! Както сигурно сам си забелязал, аз съм в превъзходно настроение – склонен съм да отговарям на всичките ти въпроси!… И така – този следобед нито съм ви виждал, нито съм имал намерение да ви следя – боже пази! Ето, съквартирантите са насреща, будни са, играят на домино. Попитай ги кога, по кое време съм излизал. Ще ти кажат, че съм излизал между седем и осем часа. Това е истината. И ти трябва да им вярваш, защото те са много мили и много почтени старци и за нищо на света не биха обрекли душите си на вечни мъки, за да те лъжат. Но все пак откъде черпя сведения за вашия любовен следобед? Сведенията ми ги даде ти, любезни, а аз само ги обобщих. Да започнем от петното, от това кафяво петънце на коляното ти. Ти сам ми призна, че е от сладолед, и при това доста се смути, когато го забеляза. Да се спрем за минутка на този случай. Първо – петното беше още мокро, а това означава, че сладоледът ти е бил поднесен най-много преди петнадесет минути, тоест в десет и четвърт – малко време след приключване на кинопрожекциите, и при това някъде наблизо, в някоя близка сладкарница. Второ – редно е да се зададе въпрос: при какви обстоятелства един мъж като тебе, който обича сливовичка с мезе, ще се реши да се услажда със сладолед, и то през късна вечер? Има само един възможен и разумен отговор: когато този мъж е в компания с жена. Трето – как е станало покапването? И тук има само едно разумно обяснение: ти си ял своя сладолед прав и както винаги – с подгънато ляво коляно. И при това ти си разговарял с жената и си я гледал в лицето. И малкото нещастие е дошло и ти, естествено, не си го забелязал!

Но защо сте яли сладоледа прави? Много просто – защото заведението е било малко и масите – заети. Къде има наблизо такова заведение? Насреща отвъд трамвайното платно до ъгъла. Точно срещу трамвайната спирка. Нека сега свържем часа на сладоледената консумация с местоположението на сладкарничката. Тази сладкарничка се пълни с посетители към десет часа и четвърт, когато най-близкото кино завършва вечерното си представление. Логично е да се предположи, че вие не сте попаднали случайно в това заведение и случайно – именно в тоя час. Какъв е изводът от всички тези факти? Изводът е такъв: ти си бил с момиче на кино и това кино е непременно „Балкан“. Всичките тези неща аз научих от това малко кафяво петънце на лявото ти коляно… Имам ли грешка?

Инженерът го гледаше с полуотворена уста и немигащи очи.

– А кое е това момиче? – поусмихна се леко Авакум. – Всеки млад човек може да ходи с някакво си момиче на кино и после да го черпи със сладолед. Пък аз веднага се уточних – казах веднага, че момичето е Сия, и не сгреших. И не поради разни субективни предчувствия и съмнения, а защото ти сам ми подсказа и адреса, и лицето… И така, да започнем пак от това нещастно петно. Когато ти го посочих, ти се смути и извади тутакси кърпичката си и захвана да го бършеш. Ти беше наистина смутен, мили мой, а когато човек е смутен, той губи способността си да вижда и да обръща внимание на най-дребните и обикновени неща. Така например ти не забеляза, че заедно с кърпичката ти изпадна от джоба ти и един трамваен билет. Аз съумях да прибера незабелязано този билет и да го разгледам скришом до прозореца. Какво ми разправи билетът?

Той ми разкри часа на твоето излизане от къщи и посоката на твоя маршрут. Пет часът – първоначално шестица, а после четворка. Накъде води тази начупена линия? Тя води безспорно на изток, към парка, към улица „Цар Иван-Асен II“. Тази улица, макар и да носи името на един велик български цар – представи си, – не буди в мен исторически асоциации, а ми спомня една русокоса девойка с капризни устица и весели очи. Тя живее срещу градинката с шадраванчето, на същата редица къщи, където се мъдри зелената фирмичка с червения надпис. По какво познах, че ти си влязъл в салончето на Ахмед и Сали? И че именно Сали е имал удоволствието и честта да излъска твоите италиански чепици?

Първо – и най-неопитното око, щом погледне тия островърхи гондолки на краката ти, тутакси ще схване, че те са лъснати само преди няколко часа и не от любителска ръка, а от майстор в занаята. Но ще кажеш – та нима само при Ахмед и Сали може човек да излъска своите обувки? Моля, аз не казвам такова нещо! В София има много други подобни заведения, но аз се обзалагам на сто хиляди срещу едно, че в пет часа и десет минути ти си седнал върху стола на Сали и че именно Сали се е заел с разхубавяването на твоите италиански чепици. Защо? Защото Сали има един неизкореним порок – той лъска със страст само външните извивки на чепиците, прави ги да блестят наистина като „огледало“, а към вътрешните извивки се отнася с така нареченото „служебно равнодушие“, тоест не влага в тази част от работата си някаква творческа страст. Погледни, моля ти се, шевовете на подметките си: откъм външната страна на обувките конците са чисти, снежнобели, сякаш току-що са се изнизали из ухото на шивашката игла. А от вътрешната им страна конците са сиви, изглеждат захабени и овехтели. Такъв очебиещ контраст е възможен само при Сали – в това отношение той е непоправим…

Всичките тия неща, приятелю, аз познавам от собствен опит. Девойката, която живее срещу градинката с шадраванчето, нашата обща и великодушна русокоса познайница с капризната устица и веселите очи, има лошия навик да закъснява на срещите си, в което, както подозирам, и ти си имал чудесна възможност да се увериш. А какво да се прави, когато момичето закъснява? Практичните хора, каквито сме ние двамата с тебе, търсят в такива случаи дори добрите услуги на Сали…

Авакум поразкърши рамене, погледна онемелия си приятел и се засмя:

– Одеве ти ме обвини в шпионаж – уж съм ви следил. Това са дивотии, мили мой! Дето се казва – и през плет не съм виждал физиономиите ви този ден. Петънцето на лявото коляно, трамвайният билет и конците на подметките – тия дребни неща сами разказаха романтичната повест на твоя любовен следобед!

В Авакумовата стая между леглото и рафтовете с книгите имаше тежко дъбово сандъче, обковано със старинни железни шини. Върху горната част на капака е инкрустирано със седефени люспици голямо слънце, което пуска също такива седефени лъчи по всички краища на света. От това сандъче Авакум извади бутилка с вино и два теракотени пахара1, прастари, ваяни сигурно по времето на дядо Омир.

– Туй е спомен от баща ми – обясни Авакум и наля пахарите с вино. Той се чукна с приятеля си, пожела му успех в любовта, отпи няколко едри глътки и се замисли. Сетне каза, като гледаше разсеяно в дима на цигарата си: – В тия антични съдинки ние наливаме съвременно вино – виждаш ли? Какво ти напомня това?

Инженерът повдигна рамене.

– Има, изглежда, неписан закон хубавите жени да се влюбват в прости мъже! – Авакум весело се разсмя. Тази вечер той за пръв път се изсмя от сърце.

Сетне взе своя пахар, пресуши го на един дъх и посочи с пръст рисунката върху заоблената му страна. Там една сърна се совваше нанякъде, гонена от летяща, дългопереста стрела.

– А това поне сещаш ли се какво означава? – запита Авакум. – Не, нали? Е, ще ти разтълкувам смисъла, макар и той да няма особена цена за широките ти културни интереси. С две думи: истината, която винаги бяга пред човека, и човешкият дух, който винаги я гони. Понякога той я настига, понякога му избягва, но това не е важно. Тя е жена и случва се често да мами оногова, дето тича подире й. Кое е важно тук?

– Стрелата да настигне сърничката! – отвърна бързо инженерът.

– Летящата стрела! – усмихна се тихо Авакум.

Когато инженерът най-после си отиде, Авакум дълго ходи из стаята си напред и назад. На няколко пъти прави опити да се съсредоточи в третия том на Римската история, смени цигарата с лула, а после лулата с цигари. Тази нощ четенето не вървеше.

По едно време извади из чекмеджето на масата един малък албум, погледа картичките, снимките, но и това, изглежда, му омръзна, защото отново захвана да крачи от прозореца до вратата и обратно.

Опита се да мисли за дните, които идеха насреща. От утре ще бъде в отпуска, но кой знае защо – не му беше весело.

Така започна да се разсъмва.

И телефонът от управлението позвъня.

(обратно)

7

Началникът на управлението, полковник Манов, кимна на Авакум с глава, посочи му едно кресло и отново се вдълбочи в преписката, която лежеше пред него.

В широкия кабинет беше светло и някак празнично тихо и спокойно. Стрелките на електрическия часовник показваха седем часа.

Като завърши четенето, полковникът се изправи, поизчука с пръсти въображаемия прашец върху ревера на бялото си сако и широко и благо се усмихна.

– Неприятен сутрешен сюрприз в първия неделен ден на годишния отпуск, нали, другарю капитан? – Той каза това и очите му, макар и да гледаха добродушно, стрелнаха изкосо капитана – една мигновена светкавица в тъмните му гледци. Авакум, който съзерцаваше картата на България, провесена между двата прозореца на кабинета, тутакси почувствува тази светкавица, въпреки че не измести погледа си нито на милиметър встрани.

– Аз не съм враг на сюрпризите, другарю полковник – отвърна спокойно Авакум.

– Дори когато са неприятни?

Той седна срещу Авакум и скръсти ръце на коленете си.

– Имаме сведения, че от десети август насам една тайна ултракъсовълнова радиостанция на три пъти е предавала и приемала шифрограми в един район с радиус от двадесет километра северно и южно от планинския масив Карабаир. Първото предаване, което нашите пеленгаторчици са засекли, е станало през нощта на десети срещу единадесети август. Координатите на засечената точка показват място, юг-югоизток от Карабаир – една дива местност, до която трудно може да се стигне, особено нощно време. Станцията е започнала предаването си точно в десет часа вечерта. Шифрограмата е къса, но емисията е продължила петнадесет минути, тъй като и предавателят, и приемателят са сменяли на два пъти вълните си. Разбира се, веднага са били взети мерки за блокиране на пътищата около Карабаир и за претърсване на района, но те не са дали никакъв що-годе положителен резултат.

На деветнадесети август същата тази станция отново е предавала пак в десет часа вечерта. Нашите хора са били в планината – там са вардили, – а станцията се е обадила откъм гърба им – на около два километра източно от село Момчилово. Там има една местност Змеица, където дори тарторът на дяволите не може да те намери, ако речеш да се скриеш. Нашите пеленгаторчици казват, че това предаване било много особено. То се състояло от едно-две зашифровани изречения, а после следвали някакви тайнствени звуци и шумове, които като че ли идвали изпод земята.

За съжаление радиограмите на тия тайни емисии още не са дешифрирани. Поради смяната на вълните нашите засечници са изпуснали някои думи, а това усложнява разшифровката.

За да разбереш колко е мъчна тази работа, аз трябва да ти кажа, че всяка от радиограмите има по два ключа и е съставена на чужд език.

Та в същия този район, в село Момчилово, нощес е станало произшествие. Разбит е прозорецът на военно-геоложкия пункт, открадната е една поверителна скица и са задигнати две хиляди лева. Дежурният старши милиционер е бил контузен в главата из засада и упоен с хлороформ. Арестуван е един местен учител.

Полковникът пак изчука въображаемия прашец от ревера на сакото си и погледна въпросително капитана.

„Тайнствени сигнали, които идат изпод земята, открадната скица, хлороформ…“ – Авакум не успя да сдържи усмивката си.

– Простете, но това напомня детективски роман!

Полковникът се понамръщи:

– Капитане, аз не съм ви дигнал от сън, за да питам какво ви напомня това или онова. Пък и не виждам никаква романтика в тия неща!

– Чакам разпореждането ви, другарю полковник – каза сухо Авакум.

– Е, вие напразно се засягате! – усмихна се кротко полковникът. – Аз не исках да ви огорчавам.

Той помълча малко и попита:

– Вие сте в отпуска, нали?

– С ваше разрешение, другарю полковник.

– Така, така. Е, какво, почивайте си… Идете на море, къпете се!

– Непременно, другарю полковник.

Авакум се смееше вътрешно, но лицето му си остана все така сурово и затворено.

– Непременно ще се къпя – повтори той.

– А тайнствените сигнали, откраднатата скица, хлороформът? – В очите на полковника, където навремени проблясваха мигновени светкавици, сега лумнаха лукави пламъчета. Той се понаведе към Авакум: – Това не те ли вълнува? Врагът например, който протяга ръка през границата?

И за да сложи край на интимния тон, побърза да завърши сухо:

– Наредил съм на Пловдивското окръжно управление да изпрати капитан Слави Ковачев на местопроизшествието. Аз имам голямо доверие в този човек.

– Да, той е доста енергичен – съгласи се без особена охота Авакум.

Полковникът се извърна и погледна електрическия часовник.

– Часът е седем и двадесет минути. Диспозицията в момента е такава. Момчилово и районът около Момчилово са наблюдавани от хората на съответните гранични подучастъци. Установени са вече секретни постове по пътищата. Изпратени са съобщения до пограничните застави. Капитан Ковачев ще тръгне от Пловдив в девет и тридесет. – Той помълча, сетне запита сърдито: – А вие, другарю Захов, кога ще благоволите да заминете за вашето Черноморие?

„Кому е нужна тази игра на жмичка“ – помисли Авакум и се изправи.

– Другарю полковник – каза той, – аз се надявам да настигна капитан Ковачев някъде по средата на пътя между Пазарджик и Батак. Мотоциклетът, който вие ще наредите да ми бъде даден на разположение, е вече на старт. Видях машината на източния вход, когато влизах в министерството.

– Вие, капитане, прекалено много виждате – намуси се полковникът. После все така сърдито запита: – Нима сте решили да прекратите отпуската си, за да участвувате заедно с капитан Ковачев в предварителното следствие?

– Бих ви помолил да ми дадете заповедта – тя лежи на масата ви – каза кротко Авакум.

Полковникът не продума нищо, а само разпери ръце, после отиде до бюрото си, взе оттам един изписан лист и му го подаде.

Сега в очите му, уморени и поизсивели от безсънието, нямаше нито светкавици, нито лукави пламъчета – само една радост, чиста и топла като ранно слънчево утро, блестеше в тях.

(обратно)

8

Преди един месец Авакум кроеше други планове, съвсем противоположни на това, което той вършеше в тоя час. Беше решил да направят със Сия едно няколкодневно пътешествие по течението на река Ропотамо. Лилиите не го интересуваха твърде, но възможностите за дейност, които се разкриваха пред него – да лови и да пържи риба, да събира дърва и да кладе вечер голям огън; да разпознава нощните птици по крясъците им и да пуши с луличката си пред входа на палатката, където Сия ще спи, – тия неща бяха напълно по неговия вкус… И когато всичко това започне все пак да омръзва – ще заведе Сия в Мадара, за да види тя Мадарския конник – този чуден паметник на старото българско царство, на старата българска слава. И древния естествен амфитеатър ще й покаже – с бръшляните и червените мъхове по скалите, с гигантската каменна козирка, която се извисява към небето. Тук поради огромните размери на струпаните едни върху други отвесни и гладки канари човешкото око се поддава на странна илюзия: ако той например се отдалечи дори само на двадесетина крачки от Сия, тя ще го вижда смален и дребен, като кегла за игра. Ето една илюзия, чиято измамност той на драго сърце ще й разясни… Сетне ще тръгнат за Преслав, към развалините на Абоба и Плиска – по тия места и той е ровил пръстта с кирка и копач. И още малко път – сигурно през Търново, за да се окъпе поне веднъж във водите на родната Янтра и да изпуши – бос и разгърден – лула тютюн под старите асми на бащината къщурка.