Текст книги "Приключенията на Авакум Захов"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 9 страниц)

Андрей Гуляшки

 Случаят в Момчилово

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

Андрей Гуляшки

Приключенията на Авакум Захов

Том 1

 Случаят в Момчилово

1

Ако се изкачите върху плешивото теме на Карабаир, обраснало с папрати и диви къпини, и се обърнете на юг – вие ще видите пред себе си няколко гористи, стръмни вериги от хълмове, които постепенно се отдалечават и се снишават, докато съвсем изчезнат в безкрая на една широка и слънчева равнина. Погледате ли по̀ за дълго нататък, непременно ще забележите просека през гората, която опасва от запад към изток косматата снага на най-високия от насрещните скатове. Това е границата: земята отвъд просека е на друга държава, макар и планината да е една и съща и небето над нея да е еднакво синьо, и слънчевата равнина – ширнала се така примамливо пред очите ви – като да е само на един хвърлей камък от вас.

Над тия места се вият орли – кръжат бавно и на възбог в меката, прозрачна синевина. Под клоните на почернелите мури, сред прошарените сенки на боровете и на елите безшумно се провират сърни; плахо стъпват, сякаш имат кадифени пантофки на крачетата си, красавиците белки. Пак по тия места сноват с тревожни очи самци лопатари, а понякога, твърде рядко, ще се мерне и кафявата мечка, улисана, забързана и някак си винаги малко изплашена и тъжна. В това царство на зелената тишина най-многолюдни са сивите вълци – сами или на двойки през летните месеци, скупчени в глутници – когато по върхарите се белнат калпачетата и дантелите на първия истински зимен сняг.

А на север тъмнеят борови гори, възправят се наблизо и надалече планини със заоблени чела, блестят на слънцето равни полета и леко надиплени и големи като длан кичести котловини.

Селища не се виждат – само Момчилово се е сгушило под краката ви, забравено сякаш и нарочно затулено сред дивата самотия на тоя планински свят.

Момчилово – Рамадан бей в миналото – има около триста къщи, пръснати в три махали и разположени като подкова около хълмистите подстъпи на смръщения Карабаир. Повечето от къщите са дървени, на по два ката, покрити са с плочести покриви и гледат на улицата през тесни зарешетени прозорци. Прозорците, обърнати към дворовете и домашните градинки, са по-широки от лицевите, на первазите им пъстреят латинки, богородички, аленее мушкато, посадено в половинки от счупени кърчази. Има и няколко тухлени къщи, застроени в Марковата махала, а къщата на покойния Али Илязов, в която се помещава сега геоложкият пункт, е дигната от бял камък, четвъртита е като крепостна кула и в слънчево време керемиденият й покрив се вижда чак от голото теме на Карабаир. Новата сграда на училището от бетон и стъкло, кооперативната мандра с фасадата си от пръскан цимент, широките като казармени помещения овчарници и обори в стопанския двор – тия постройки напомнят за новото време и ярко се отделят и като че ли греят със своя светлина в овехтелия вече и посивял от годините момчиловски пейзаж.

Погледнато отдалече и отвисоко, Момчилово прилича на гнездо, сгушено в разшумен клонак. Отвсякъде – ридове и планини, долове и скатове, тук и там прошарени с пасбища и диви чукари. Бялата лента на шосето, което води за Смолян, като да е сърмена спирала, търкулнала се случайно из тия диви места.

Между трите махали има празно място, изкорубено като гърбица, насечено от пороищата и покрито с тръни и храсталаци. Това е любим заслон на лисиците, които тук изчакват дълбоката мрачина, за да се прокрадват до близките дворове, оградени с ниски кирпичени зидове или с тънък пояс от бодлив плет.

Тая нощ по една от витите пътеки, които лъкатушат през трънаците, върви висок и сух човек. Той познава добре местността, защото не се колебае при честите отклонения, които прави пътеката, а все държи южна посока и се движи в тъмното със сигурен и уверен вървеж.

Над Карабаир са се стълпили камари черни облаци, вие вятър, жълти светкавици прорязват небето. Ручи далечен тътнеж.

Човекът, който върви по пътеката, не бърза. Той дори се спира, прави си завет с шепи и запалва цигара. Огънчето на цигарата блещука в тъмнината с неравна червена светлинка. Само местните хора знаят, че когато вятърът бие Карабаир по челото, дъжд няма да вали.

Тук, близо до плетищата, пътеката се раздвоява. Десният й ръкав води за широкия път, който минава през центъра на Марковата махала. Левият лъкатуши между два реда смълчани къщурки и завършва току над стръмнината, под която издига бяла и масивна снага каменният Илязов дом.

Човекът се спира на онова място, където брегът под краката му е най-нисък, навежда се леко и скача. После минава покрай заключената дъбова порта на бялата къща, спира за миг под прозорците й, завардени с дебели железни пръти, всмуква няколко пъти от цигарата си и захвърля угарката на земята. Смачква я с петата си и с широки крачки се насочва към разтворената вратница на двора. Между вратницата и каменната къща стърчи исполински бряст с огромна разлистена корона, която наподобява една малка надземна гора.

Едва е стигнал човекът до бряста – из сянката му, като пръкнал изпод земята, изскача нисък униформен човек. Това е старшината Стоян, който тази нощ носи дежурството си пред геоложкия пункт.

Старшината вдига карабината си и със суров гърлен глас отсечено заповядва:

– Стой!

Клоните на бряста шумят, скърцат със стотици ту остри, ту приглушени звуци. Малката надземна гора вие и се задъхва. Оттатък Карабаир пак припламва светкавица и трепкащата шума изглежда златна в мимолетното й жълто зарево.

Униформеният човек сваля карабината в краката си и клати с укор глава. Другият се усмихва, приглажда с ръка разпилените си коси.

– Приятна служба, бай Стояне! – казва той на униформения човек.

И все така с широки и спокойни крачки изчезва в нощта.

Старшината Стоян навежда някак тъжно глава, позасуква мустак, сетне премята карабината през рамото си и бърка в куртката си за цигари. Клоните на бряста шумят и скърцат. Небето е застлано с облаци, тъмнината е много гъста, за да може да види приведената човешка фигура, която чевръсто се възправя зад него. Той изважда пакетчето с цигари и все така тъжно усмихнат, рови вътре, за да си избере по-мека папироса. Но тоя, който е застанал отдире му, замахва – и на униформения човек изведнъж се струва, че огнена светкавица е раздрала небето пред очите му: олюлява се и пада като посечено дърво.

(обратно)

2

Призори бурята утихна. Вятърът пропъди облаците на изток и над Карабаир се изсини чисто, спокойно небе.

Макар и дълго да се беше плискал на чешмата със студена вода, старшината Георги изкачваше пътя за Илязовата къща сънлив и с натежали крака. Беше се събудил посред нощ от трясъците на гръмотевиците, а подире не можа да заспи, защото се размисли за това-онова и сънят избяга от очите му. Откакто го бяха командировали тук заедно със земляка му Стоян да вардят двамата помещението на военно-геоложкия пункт, на отпуск не си беше ходил, затова напоследък, като се събудеше нощем – въртеше се на дъсчения миндер и дочакваше зората с вторачени в тавана очи. Ту му се привиждаха кукурузищата под Марина лъка, извисили стъбла до раменете му, ту ще му се стори, че стои на пруста у дома си, а в съседния двор, зад плета, тепат в прахоляка боси крака – момичето на съседите подтичва наблизо.

Неговият приятел Стоян отдавна е прехвърлил четиридесетте години – вдовец е, момчето му учи в техникум. А той няма още тридесет и когато си спомни кукурузищата, напечени от слънцето, и ония боси крака, които меко и чевръсто тупкат по земята – яката на униформената куртка го стяга като обръч и сърцето му трепка и се свива, сякаш е уловена птичка.

Сънлив и намусен, Георги изкачи нанагорнището, по навик поотмести фуражката си назад и се огледа – синилото на нощта беше се отцедило вече, настъпваше ден. Откъм съседните дворове гвакаха патици, кукуригаха петли.

Свърна надясно към бялата ограда на пункта, влезе през разтворената вратница и подсвирна, както правеше всяко утро. Ще го чуе старшината Стоян и ще се изшмули насреща му – малко уморен от нощното бдение, малко усмихнат, но винаги благ и търпелив. Ще изпушат по цигара, ще помълчат и бай Стоян ще си тръгне да спи, а за него ще се отвори пак същият, еднообразен и без особени тревоги служебен ден.

Отново подсвирна и понеже никой не му се обади, захвана да се оглежда. В тоя ранен час след снощната буря всичко изглеждаше пред очите му притихнало и някак си необикновено замряло и спокойно. Дори листата на исполинския бряст не шушнеха – заспали бяха в непривичен, тежък сън.

Първото нещо, което забеляза, беше фуражката му – търкулната на тревата, с дъното нагоре. В това, че беше търкулната на земята и лежеше с дъното нагоре, нямаше нищо необикновено, но кой знае защо, като я гледаше, старшината почувствува някаква особена отпадналост в краката си, като да се беше възкачвал не по нанагорнището за пункта, а по стръмната снага на Карабаир. Той се поспря, дори помисли дали да погледне към изток, та да види дали слънцето скоро ще изгрее, но не помести очите си от фуражката и насила сякаш отново тръгна напред. На два разкрача до него, изпружен по овчарски, беше се излегнал и самият Стоян. Той имаше навик така да спи – отпуснато и безгрижно, с лице към небето и разперени ръце.

Да го завари заспал на поста си – това изглеждаше невероятно. Той направи още една крачка към него и тогава нещо като да го дръпна назад – замръзна на едно място, по челото му изби студена пот.

Главата на приятеля му беше омотана в един мъхнат кремав пешкир. Не се виждаха ни челюсти, ни коси, нито парченце от ушите му. Всичко беше закрито с този пешкир. И в положението, което заемаше карабината под гърба му, имаше нещо необичайно и зловещо. Лявото му рамо беше затиснало цевта, а прикладът й лежеше почти успоредно с лакътя му и над него.

Нищо не помръдваше и нищо не напомняше от пръв поглед, че в този труп има живот.

С разтуптяно сърце и почти без въздух в гърдите си Георги приклекна до главата му и започна бързо да развързва пешкира. Докато развързваше хлабавия възел от темето, пръстите му се намокриха с лепкава, още топла кръв.

Кърпата издаваше някаква тежка, спираща дъха миризма. Той я захвърли настрана, погледна с ужасени очи почервенялата кожа на лицето, спуснатите клепки, посинели над ресниците, и изтръпна – това беше една мъртвешка глава и напълнена като че ли с олово – толкова тежеше.

Сетне разкопча куртката му, долепи ухо до мрежестата фланелка и заслуша. Сърцето биеше – тихо, едва доловимо, но биеше. В жилите на ранения човек течеше живот.

(обратно)

3

И тази заран бясното кукуригане на нашия голошиест петел сложи край на един чуден сън, много интересен от научно гледище. Като че се намирах в сливака на моя хазяин бай Спиридон – протягам ръка да си откъсна една сочна, пожълтяла слива, когато изведнъж забелязах насреща си коза. Бяла козичка, красива, швейцарски тип. Захапала една зелена вейка, поклаща глава и някак си насмешливо и самонадеяно ме гледа. Дори да не бях ветеринарен лекар, пак щях да се огорча от такъв насмешлив поглед. Та приятно ли е да гледаш как някой се надсмива в очите ти? Много се ядосах. Тръгнах решително насреща й и при това с доста сурово лице. Но тук се случи нещо съвсем необикновено. Пред мен не стоеше никаква козичка, а едно познато момиче, към което преди години бях проявил по-особен интерес. То ходеше облечено в бяла рокля и имаше капризно и малко вирнато нагоре носле. Много се смееше, когато му приказвах например за небесната механика или за привличането на разните небесни тела, въпреки че в тази работа нямаше нищо смешно. То имаше един лош навик – да държи стръкче трева в устата си и да поклаща от горе на долу глава, както правят козите понякога.

Кой знае какъв разговор щеше да се поведе помежду ни в тоя час – сигурно твърде остър, защото аз бях в лошо настроение, – ако голошиестият петел на стрина Спиридоница не ме беше събудил с ужасното си кукуригане. Този проклет ранобудник бе се заклел сякаш да ме стряска от сън по един най-недостоен начин. Скачаше на оградата пред прозореца на стаята ми, яростно пляскаше с криле, после протягаше червената си набръчкана шия и надаваше ужасен рев. Това не беше кукуригане, а изригване на вулкан, не беше лиричен поздрав към зората, а бясно предизвикателство за смъртен двубой с всичките по-гласовити момчиловски петли.

И тъй, докато се мъчех отново да заспя, за да си изясня случая с козичката, и ругаех наум с най-лоши думи голошиестия вампир на стрина Спиридоница, страшни удари задъднаха по черчеветата на прозорците ми и един лъвски глас разцепи утринната тишина:

– Докторе бе, чуеш ли?

Подскочих зашеметен, размахах уплашено ръце.

– Ставай! – ревна отново и заповеднически лъвският глас.

(обратно)

4

За пръв път в моята двегодишна ветеринарна практика аз трябваше да спасявам от смърт не животно, а жив човешки екземпляр. Добре, че сред личните си вещи между едно томче избрани стихотворения от Пушкин (на руски език) и мрежата си за пеперуди бях скътал за всеки случай и една нормална спринцовка и няколко ампули с камфоров разтвор.

За по-малко от пет минути ние доприпкахме при ранения старшина. Землистият цвят на клепките му толкова ме уплаши, че насмалко не изтървах спринцовката. Бих инжекцията, без да проверявам пулса. Сетне помогнах на Георги да го качи на гърба си.

Поехме за в къщи.

Аз носех карабината, фуражката и окървавения пешкир. Кремавата кърпа силно лъхаше на хлороформ.

Поставихме го в моето легло и старшината Георги изхвръкна навън.

Измих ръцете си със спирт и прегледах раната. Не личеше да има счупена кост. Слабият кръвоизлив беше причинен от няколкото продълговати драскотини, които водеха от темето към врата. Явно беше, че керемиденият цвят на лицето около устата и носа се дължи на вдишания хлороформ.

Проверих пулса – с всяка секунда ставаше по-отчетлив и твърд. И синилото по клепките започна да чезне, а на горната устна се появиха капчици пот.

Запалих спиртника и сложих джезвето да направя кафе. Докато водата възвираше, в стаята се втурнаха неколцина от познатите ми – председателят на стопанството, майорът картограф, който беше началник на пункта, и вторият геолог. Старшината Георги, успокоен донякъде, остана да дежури навън.

Моите познати налетяха в стаята ми уплашени и задъхани, сякаш ги бяха гонили вълци по петите. Понеже и по-нататък в разказа ще стане дума за тях, ще ми се да кажа по някоя и друга предварителна приказка за особите им, та да се запомнят, и както казват нашенци – да се имат „напредвид“.

Бай Гроздан, председателят на стопанството, беше нисък, тантурест, червендалест човек, с теме, което лъщеше като изчукан бакър, с месесто лице, кръгли добродушни очи и уши, клепнали встрани поради овнешкия калпак, който почти никога не сваляше от главата си. Имаше една страст – тютюневия разсад, – една по-особена слабост – да сдобрява хора, които се карат и мразят – и едно удоволствие за неговите шестдесет години да пие анасонлия ракийка на гладно сърце. Тъй като участието на бай Гроздан в тази заплетена история е малко ограничено, мисля, че тия няколко думи са предостатъчни, за да се загатне най-необходимото – че той беше един сърдечен и приятен човек.

Преди половин година в Момчилово пристигна смесена военно-геоложка група. Тя сигурно си имаше специални секретни задачи по границата – нейна си работа, аз не проявявах никакъв интерес по този въпрос, нито пък сега се интересувам от него. Но сигурно тази работа ще да е била много отговорна, защото дойдоха заедно със специалистите и двамата старшини – Стоян и Георги, – за да охраняват Илязовата къща, където беше установен щабът на групата.

Щабът се състоеше от трима души: началник – майорът картограф Стефан Инджов, оплешивял ерген на около петдесет години, мършав, попрегърбен, с костелив ястребов нос и с тънки, възсинкави, едва забележими устни. Винаги стегнат, избръснат, с огледално лъснати ботуши, строг и като че ли все недоволен от нещо си – този човек внушаваше голям респект у момчиловци и колчем заговореше някого, ако беше служил войник – мигом заемаше войнишки стоеж, като да се намираше пред ротния си командир.

Рядко се смееше, а когато се усмихваше лицето му кой знае защо добиваше измъчен вид, като у болен и много изморен човек. Не пиеше, но пушеше много и ако нещо не вървеше в работата – двете стъклени пепелници на масата му не можеха да побират угарките – пепелта от цигарите падаше върху чертожните листове, а в стаята въпреки отворения прозорец въздухът изглеждаше синкав от напластения дим.

Беше хладно учтив, сдържано любезен, хаплив, когато се сърдеше, и много самотен. Не се събираше с приятели, пък и него като че ли никой не търсеше.

Вторият член на групата беше старши геологът Боян Ичеренски. И той си имаше някои особености в характера, но за него ще се върнем при друг подходящ случай, защото отсъствуваше от Момчилово, когато се случи това нещастие в Илязовия двор. Беше заминал с мотоциклета си за Пловдив, където живееше жена му. Той отскачаше до Пловдив всеки съботен ден следобед и се завръщаше в понеделник по пладне. Майорът чумереше вежди, сърдеше се на тия закъснения, канеше се да го наказва, но всичко това приличаше на гръмотевици без дъжд.

Помощникът на Боян Ичеренски беше минният инженер Кузман Наумов Христофоров. И аз съм по природа студен човек, но Кузмановата студенина се равняваше примерно на хиляда мои. Той беше мрачен екземпляр и в това отношение изглеждаше непостижим. Висок, сух, с преждевременно посивели коси, с очи сиви като изстинала пепел, с блуждаещ поглед, който виждаше сякаш всичко и в същото време не забелязваше нищо – такъв беше на външност минният инженер. Ходеше с модни, но неогладени дрехи, със скъпи обувки, които рядко виждаха четка, а ризите му – повечето от тях носеха чужд етикет под яката – миришеха на пот и тютюн и винаги бяха кирливи около врата.

И аз съм мълчалив човек, макар хората кой знае защо да мислят обратното. Но Кузмановата мълчаливост беше особена, тя приличаше някак си – ако на един ветеринарен лекар е позволено да се изрази литературно – на мрачен есенен следобед. Неговата мълчаливост беше навъсена, отблъскваща, потискаше. Личеше сила в плещите му, в жилестите му ръце, в яката му шия, но движенията му бяха тежки, отпуснати, а гласът му, когато говореше – звучеше глухо, като да идеше из затиснато от налепи гърло.

По онова време аз си мислех, че този човек е преживял или преживява тежка любовна мъка. Спомням си, че преди години, когато едно познато момиче се омъжи, гласът ми загуби изведнъж всичката си звучност, сякаш бях се разболял от сливици. Нямах охота ни да се бръсна, ни да чистя обувките си. Запомнил съм тия неща, защото точно по това време момичето, за което става дума, реши да встъпи в брак с един мой приятел от детинските години. То ходеше в бяла рокля и имаше малко извито и доста несериозно носле.

Четвъртият човек беше капитанът от артилерията Матей Калудиев. И за него аз ще разкажа по-сетне, защото тоя неделен ден и той отсъствуваше от село. Но като стана дума за капитана, не мога да не отбележа тутакси един доста тъжен факт. Този хубавец с телосложение на древен атлет и при това с артилерийска специалност изведнъж беше проявил някакво странно и необяснимо влечение към медицината. Това ми загатна веднъж моята колежка, доктор Начева, когато аз най-случайно я запитах защо той ходи толкова често в амбулаторията.

– Интересува се от медицината – скромно отвърна тя.

– А защо ти не насочиш вниманието му към моята медицина – казах аз. – Шапът и кокошата чума са доста интересни болести.

Тя се съгласи, че тия болести са интересни.

– При това аз съм под носа му – настоявах, като се мъчех да изглеждам съвсем безразличен, – а до твоята амбулатория, в Лъките, човекът трябва да бие дванадесет километра път!

– О – каза тя, – това не пречи. Та нали капитанът има нов мотоциклет!

Искам да забележа между другото, че моята колежка имаше също такова вирнато носле като онова момиче, което се омъжи някога за приятеля ми от детинските години. На всичко отгоре и тя се казваше Катя. Но и тази Катя като предишната много разсеяно ме слушаше и като че ли думите ми не стигаха до ушите й.

Та по онова време капитан Калудиев продължаваше да ходи на гости в Лъките, а аз отново извадих от долапа моята стара мрежа за ловене на пеперуди.

(обратно)

5

– Ще го бъде ли, докторе? – попита ме председателят, като уплашено се взираше в ранения. Той се притискаше до стената и напразно се силеше да си придаде по-храбър вид.

– Предполагам – казах аз. – Ако не е получил сътресение в мозъка, ще дойде на себе си за по-малко от час.

– Дано, сиромашкият, има дни! – въздъхна председателят.

Майорът мълчеше и сумтеше. Така беше смръщил тежките си рунтави вежди, че те се бяха надвесили като перваз над извития му нос.

Кузман Христофоров стоеше като арестант в ъгъла на стаята и не вдигаше очи от пода. По лицето му не личаха дори следи от вълнение или изненада. Той приличаше на безкрайно отегчен човек, сърдит на целия свят, задето са го вдигнали от хубавия му сън.

Майорът погледна часовника си. Наближаваше пет часът.

– След петнадесет минути ще пристигне доктор Начева – каза той. – Ние сме само на дванадесет километра от Лъките.

– Дванадесет километра – това прави два часа път! – забеляза безстрастно Кузман и се прозина.

– Казах, петнадесет минути – намръщи се майорът. Той се понаведе през прозореца и запита милиционера: – Ти сложи ли постове около пункта? – И като получи утвърдителен отговор, погледна изкосо към втория геолог. – Аз наредих на доктор Начева да тръгне с камиона на стопанството, затова тя ще бъде тук след петнадесет минути. Ясно ли ви е?

Кузман повдигна рамене, прозина се отново и не отговори.

Кафето захвана да прелива и да съска и аз го свалих от триножника.

– Вие, другарю майор, проверихте ли дали няма нещо крадено извътре? – запита председателят.

– Туй е работа на милицията – отвърна троснато майорът. – Аз огледах това, което може да се види от пръв поглед. – И започна да брои на пръсти: – Счупен прозорец, разбит шкаф, изчезнали две хиляди лева пари. – Той отпусна ръката си, помълча и допълни със стиснати челюсти: – И една картографска скица. План.

– Е, туй вече е много лошо! – Председателят въздъхна и обърса с длан челото си. – Скица, казваш?

Майорът мълчеше.

Пак проверих пулса на ранения и поклатих доволно глава – имаше видимо подобрение и в ритъма, и в ударите.

– А къде е старши геологът? – запита изведнъж майорът. – Къде е Боян Ичеренски?

Кузман трепна, по тънките му устни за миг пропълзя иронична усмивка.

Майорът наведе глава. Сигурно се беше засрамил от въпроса си, защото той прекрасно знаеше къде е помощникът му. Добре, че не попита за капитана – и аз на свой ред щях да се усмихна като Кузман, само че не с такава усмивка, разбира се.

Налях кафе в една чашка, седнах до ранения и сложих ръката си на челото му. Клепките му помръднаха веднъж, два пъти, през цепките на ресниците едва-едва надникна помътеният му поглед. Извиках го на име, леко поразтърсих рамото му. Той дълбоко въздъхна.

– Чуваш ли ме? – запитах го.

Устните му се размърдаха.

– Всичко е наред – засмях се аз и с победоносни очи изгледах гостите си.

Чух как старшината Георги подсмръкна с нос и го видях как гузно се обърна настрана. Майорът сдържано въздъхна, затършува в джобовете на куртката си и извади един карамел. Напоследък той се мъчеше да понамали тютюна и затова ядеше много бонбони. Разви карамела, пъхна го в устата си, а книжката изглади между дланите си и започна да прави от нея фунийка.

Председателят избърса потта от челото си и дълбоко въздъхна. Лицето на Кузман Наумов си остана все така затворено и мрачно – само огънчета блеснаха в очите му като мимолетни искри.

Наместих още една възглавница под главата на ранения, допрях чашката с кафето до устните му и го подканих да пие. Отначало той като че ли не се сещаше какво искам от него – продължаваше да лежи с неподвижно лице и спуснати клепачи, като да не чуваше гласа ми.

В този миг голошиестият петел на стрина Спиридоница запляска с криле и извиси продрания си баритон на възбог. Това кукуригане и къркорене беше толкова поразяващо и нетърпимо, че раненият изведнъж се ококори и погледът му тутакси се избистри с една светкавична бързина. Той ни погледа някое време и недоумението му се смени с учудване, а учудването завърши с рязко свиване на рижите му вежди и с една дълбока и мъчителна въздишка.

После той отпи няколко глътки от кафето, полека избърса с трепереща ръка устните си, пак въздъхна и вторачи очи в председателя. Гледаше го някак упорито и мълчеше.

От този неподвижен поглед, председателят се размърда, зашава с пръсти, жилите на късия му врат се издуха.

– Как стана тая работа бе, Стояне? – запита го той, като се мъчеше да направи мекия си глас още по-мек. – Кой те нареди така?

Ние всички залепихме очи в лицето на ранения, притаихме дъх.

А Стоян наклони глава и веждите му отново се събраха.

– Туй нещо, бай Гроздане, стана отведнъж! – Той облиза посинелите си устни и пое дълбоко въздух. – Рече ми лека нощ и си замина, и аз бръкнах за цигари, а той се върнал назад, без да го усетя… Каквато духавица беше – де ще го чуя!

И така, на пресекулки, през една-две глътки кафе, подпитван ту от председателя, ту от майора, Стоян ни разправи една история, в която главното и единствено лице беше не друг, а учителят Методи Парашкевов – славният даскал на Момчилово, човекът, когото всички мислехме за чист и пречист като капка роса!

Методи Парашкевов често ходел на лов в местността източно от Змеица и на връщане за в къщи почти винаги минавал през двора на пункта. Туй му било на сгода, защото през двора, та до Балабанови, където си е открай време на квартира, пътят бил най-къс и най-пряк. Даскал Методи, както всички тукашни хора знаят, е ловец с голям късмет и набито око. Не е случайно това, дето Балабаница има контошче от заешки кожи и друго контошче с лисича яка. Та рядко се случвало да мине през двора с празни ръце. От него било мъчно да се изкопчи дори грош за почерпка, но от дивеча, дето биел, подарявал на драго сърце: това лято двамата старшини на няколко пъти се облажвали със заешка яхния. Като скачал от височинката в двора, спирал се при поста да си поприказват. Макар че бил учен човек, не си вирел носа, намирал за какво да се раздумат. Много обичал да разправя за гадинките за хитрините на кумицата, за вълчия нрав. И Стоян не му оставал длъжен – той пък му разказвал за селските обичаи от северозападните краища: какви песни се пеели на сватба, на кръщенка, как булките опичали баница под връшник, колко била сладка жълтата крушовица и пивко виното от онова грозде, дето му викали отело.

Тази вечер даскал Методи прескочил в двора без чифтето си. Било късно, Голямата мечка поемала вече пътя за Дунава, а откъм Карабаир святкало и трещяло, като да се събаряли планини. Даскалът – съвсем необичайно за него – тази вечер бързал да се прибира, сякаш в къщи го чакали жена и деца. Тежичък изглеждал, мълчалив. Казал две приказки, отминал и Стоян се натъжил. Докривяло му и за да се разтуши, бръкнал за цигарите, ама не успял да извади кутията. Нещо желязно го хлопнало отзад, по тила, и ето какво станало, значи – вместо да осъмне пред пункта, събудил се – за голям срам – в чуждо легло…

Някое време ние се гледахме като хора, които се виждат за първи път. Мълчахме и се ослушвахме в дишането си. После майорът трепна, сякаш отпъждаше муха от носа си, и запита с един доста несигурен глас:

– Ти, Стояне, сигурен ли си, че даскалът те е ударил? Я си помисли добре – да не би наоколо да се е спотайвал друг човек?

Стоян се начумери.

– Другарю майор – каза той, – дворът, нали знаете, е гол като длан. – И той показа дланта си. – Има само един бряст в средата и нищо друго. Когато даскалът скочи от баирчето, аз бях под бряста. Жива душа нямаше наоколо!

– Добре де – майорът преглътна и ни изгледа, – ами защо да не предположим, че нападателят е стоял скрит зад портата? Веднага, след като даскалът е отминал, той се е вмъкнал в двора и те е ударил. Това не е ли възможно?

– Че как да не е възможно? – разпери ръце председателят. – Напротив, много е възможно!

Стоян въздъхна – той изглеждаше уморен, клепките му отново се спуснаха над очите.

– Никак не е възможно, другарю майор – прошепна той. – От портата до бряста има толкова място, че ако човек дори бегом го измине, ти ще можеш през туй време и цигарите си да извадиш, и да запалиш, и да смукнеш чак до три пъти… Пък аз само дето бръкнах в куртката си… Дори не успях да извадя цигара.

Той замълча, главата му клюмна встрани.

Кузман Христофоров, вторият геолог, повдигна рамене.

– Ясно е като бял ден! – каза той.

– Какво е ясно бе? – изстъпи се напред председателят. Заоблената му брадичка потрепваше от вълнение. – Как тъй да е ясно? – Той помълча за миг. – Ти знаеш ли кой е даскал Методи Парашкевов?

– Аз нищо не знам – отвърна Кузман, без да вдигне очи от пода. – Милицията ще каже!

Майорът се поизправи, опъна с ръка полите на мундира си и извърна глава към старшината Георги, който стоеше като някаква каменна статуя до прозореца.

– Арестувай учителя Методи Парашкевов – каза майорът, като се стараеше да не гледа в председателя, – а квартирата му да запечаташ с червен восък и да кажеш на хазяите му, че ще ги държим отговорни, ако някой се промъкне вътре в стаята му, преди да дойде следователят от града. Разбра ли?

– Разбрано, другарю майор! – откозирува Георги и хукна през двора.

Петелът на стрина Спиридоница сърдито изкряска подире му.

Аз улових ръката на ранения, за да проверя състоянието на пулса, но в това време откъм улицата долетя тежък бумтеж. Идеше камионът от Лъките.

Доктор Начева, поруменяла от утринния вятър, по-хубава откогато и да било, още с влизането си набърчи нос и сърдито ме погледна:

– Хлороформ!… Вие да не сте правили операция, колега?

Имаше и удивление, и страх, и някаква скрита заплаха в медното й гласче.

На този въпрос аз щях да отговоря доста сърдито, но съгледах през рамото й красивото лице на капитана, малко сънливо и малко виновно, и гневът ми като че ли утихна. Стана ми дори тъжно… сигурно за това, че капитанът не си беше доспал. Аз само повдигнах рамене, усмихнах се снизходително и посочих кремавия пешкир.

– Миризмата иде оттам – казах аз.

(обратно)

6

Капитанът от контраразузнаването Авакум Захов (такъв беше служебният му псевдоним) успя да заспи едва на разсъмване. И сънят му не беше истински, а някакво унасяне в полудрямка, една лека просъница, където действителното и недействителното се редуваха като в кутийката на калейдоскоп.