Текст книги "Приключенията на Авакум Захов"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 9 страниц)

Слави Ковачев изтри с ръка потта от челото си и мярна със снизходителни очи Авакум: „Щял си да намериш слаби пунктове в моите позиции! Брей да му се не види! Хайде, опитай се де!“

И тримата помълчаха някое време.

– Мога ли да направя няколко забележки? – попита Авакум.

Полковникът кимна с глава.

Авакум стана от мястото си и започна бавно и със ситни стъпки да снове между прозореца и вратата.

– Разстоянието от земята до най-ниската част на прозореца е точно два метра и петнадесет сантиметра. От такова разстояние стъклото на прозореца може да бъде строшено само с помощта на бастун, на прът или на друг някакъв подобен предмет. То може да бъде строшено и от подхвърлен камък при условие, че злосторникът не се бои от по-силен шум. Да предположим, че злосторникът е счупил стъклото по един от тия няколко начина, и да вървим по-нататък.

Известно е, че рамката на прозореца е външна – черчеветата, в които е поставено стъклото, се намират на един пръст вън от стената. Опитайте се да счупите такъв джам! Какво ще се получи? Във всички случаи ще се получи едно и също: по-големи или по-малки стъкълца непременно ще паднат на земята. Непременно ще паднат на земята стъклени цепленчици, макар и незабележими на пръв поглед. Но обикновено в такива случаи падат и по-големи парчета. Аз ви моля да обърнете внимание на това: на земята, непосредствено под разбития прозорец, не бяха открити нито стъкла, нито цепленки, нито цепленчици, нито дори стъклен прашец. Аз изследвах земята с лупа и не констатирах никакви следи от счупено стъкло.

По-нататък. Колегата Слави Ковачев твърди, че злосторникът е промушил ръката си през образувания първоначален отвор на стъклото, закрепил се е върху стената и е започнал да вади джамове от черчеветата и да ги хвърля на пода. Това твърдение според мен е абсолютно несъстоятелно. И ето защо. Когато човек се закрепи върху каквато и да било стена, той непременно и във всички случаи ще остави по повърхността й някакви следи. Дори ако е събул обувките си, пак ще остави някакви следи. Бос или обут в чорап – кракът непременно оставя отпечатъци или следи. А върху стената непосредствено под разбития прозорец и встрани от него не бяха открити абсолютно никакви следи. Аз изследвах с лупа мазилката и не констатирах нищо такова, което да напомня следи от обувки, следи от боси или обути в чорапи крака. Моля!

Авакум извади от портфейла си една купчинка картички и ги постави на масата пред полковника.

– Това са сектори от стената, които аз съм заснемал със специален филтър, за да личат порите на мазилката. Секторите са номерирани и ако ги наставите според номерацията, вие ще видите цялата повърхнина на онази част от мазилката, която се издига на един метър от земята. – Авакум се усмихна: – Не личат никакви следи от туристически железца, нали?

Той запали нова цигара и пак продължи да снове бавно напред и назад.

– Моят колега Слави Ковачев твърди, че злосторникът – уловил една от железните пръчки и опрян с крака върху стената – е започнал да вади с другата си ръка стъкла от черчеветата и да ги пуска на пода. Аз бих запитал: но защо пък непременно върху пода, а не на земята? Много по-удобно би му било да хвърля тия парчета на земята, отколкото вътре, в стаята. Но както и да е! Нека отминем тази подробност. Човешката душа не е под стъклен похлупак, че да прочетеш намеренията й, нали? Нека се върнем на парчетата, това е по-просто.

И тъй, злосторникът вади големи и малки парчета и ги пуска на пода. Ние открихме и изпратихме на изследване две парчета, широки до педя и половина, и десетина по-малки, с размери колкото една мъжка длан. Сега аз ви моля да вземете две неща пред вид. Първо – че подът на Илязовата къща е покрит с каменни плочи. Второ – че разстоянието на тия каменни плочи до перваза на прозореца е метър и петдесет и три сантиметра. Ако пуснете от такава височина парче джам върху камък, то, разбира се, ще се счупи на съвсем дребни парченца. Всяко едно от тия парченца ще бъде значително по-малко от една мъжка длан. А ние намерихме два къса, големи колкото три мъжки длани. Не разбирам твърде от стъкларство, но предполагам, че прозорците на Илязовата къща не са направени от йенско стъкло.

По-нататък. Моят колега Слави Ковачев твърди, че злосторникът е изпилил със стоманена пила средната желязна пръчка на прозореца, а после е подгънал тази пръчка, за да си отвори място за влизане. Вярно е, че върху прозореца на пункта има изпилена и подгъната пръчка. Но аз искам да ви обърна внимание върху следното. Изпилените места на пръчката са по-широки откъм вътрешната им страна, тоест откъм страната, която е обърната срещу стаята. Ако вие висите зад прозореца и имате пила в едната си ръка – на вас ще ви бъде хиляди пъти по-удобно да пилите желязото, което ви пречи, откъм себе си, а не от противоположната ви страна. Второ. Когато искате да се промъкнете някъде и една желязна пръчка ви пречи, и тази пръчка е преполовена, вие, естествено, я подгъвате. Но как правите това? Вие непременно ще подгънете пръчката срещу себе си, а не към себе си. От разказа на моя колега личи, че злосторникът е постъпил по втория начин, тоест подгънал е пръчката към себе си. Няма на света такъв глупав и непохватен злосторник. Но да предположим, че нашият злосторник е архиглупав и архинепохватен и затова е извил пръчката към себе си. В такъв случай следва да се зададе въпросът: как при това положение е успял да се промъкне в стаята? Посоката на движението, което ще направи, за да се промъкне навътре, и посоката на стърчащата навън пръчка са право противоположни една към друга.

Авакум извади от портфейла си една картичка и я постави на масата.

– Съдете сами – каза той – дали може човек да се промъкне през това място, без да остави по изпилените върхове част от дрехите и от кожата си? За всеки случай аз гледах с лупа тия краища и не констатирах по тях никакви следи от дрехи или кръв.

Имам още една забележка и ще завърша. Моят колега Слави Ковачев твърди, че злосторникът е държал желязната пръчка с ръката си. Това е вярно, но само наполовина. Аз изследвах с лупа желязната пръчка и не можах да забележа по нея следи от допир на пръсти или на длан. Аз забелязах друго – ръждата по средата на пръчката е слабо изтрита – сякаш там е натискал вълнен предмет. Открих върху перваза – пак с помощта на лупата – няколко сини власинки сред железния прашец. Не може да има никакво съмнение в това, че злосторникът е действувал с ръкавици. Както виждате, той не е нито архинепохватен, нито архиглупав! Ръкавиците са били изплетени от прежда, боядисана в син цвят.

Авакум седна в креслото си и се умълча. Всички мълчаха. После Авакум каза:

– От всичките тези дребни забележки, които също изхождат от безспорни доказателства, може да се направи един основен извод. В този извод трябва да се търси и самият ключ на следствието: прозорецът на пункта не е разбиван отвън.

Слави Ковачев повдигна глава.

– Е добре – каза той, – аз приемам тази малка поправка. Методи Парашкевов е влязъл в пункта не през прозореца, а през вратата. Голяма работа! Имал е шперц човекът и е влязъл!

– Така ли? – засмя се Авакум. – А защо му е трябвало на Методи Парашкевов да разбива прозореца отвътре, да изважда внимателно стъкла от черчеветата, да слага отпечатъци от пръстите си върху тях и внимателно да ги поставя на пода? Защо му е трябвало след това да слага ръкавици на ръцете си, да изпилява желязната пръчка и да я извива навън? При наличието на ключ или шперц, който отваря външната врата и осигурява тихо влизане в помещението и спокойно излизане?

Бузите на Слави Ковачев почервеняха, той наведе глава.

– Моята теория за случая е такава. – Авакум се изправи и отново захвана да се разхожда. – Лицето X, което засега не ни е известно, е получило задача да открадне от пункта известен документ със стратегическо значение. Това е един вариант. Има и друг възможен вариант: лицето X не е получавало никаква задача, а чисто и просто е искало да навлече тежко подозрение върху човек, който е неудобен или твърде опасен за него. Има и трети вариант: комбинация на първите два варианта.

По някакъв мистериозен начин това лице X успява да се сдобие със стъкла, които носят отпечатъци от пръстите на Методи Парашкевов. По-нататък историята е ясна. Лицето X влиза в пункта през нощта на двадесет и втори срещу двадесет и трети август, като отваря вратата с ключ. Непременно с ключ, защото на излизане от пункта той се е погрижил отново да я заключи. Отворил е прозореца и е разбил стъклото, като част от парчетата е отнесъл със себе си, а на пода е оставил ония стъкла, за които е бил уверен, че носят отпечатъци от пръстите на Методи Парашкевов. След това, за да изглежда грабежът още по-истински, той е изпилил желязната пръчка, извил я и когато всичко това е било завършено, благополучно се е измъкнал навън. Но вие ще кажете: ами хлороформа и пешкира? Ами угарката, която носи отпечатъци от обувката на Методи?

Да се отговори на тези въпроси не е никак трудно. Представете си, че ние тримата живеем в Момчилово. И че другарят Манов има например цианкалий и това – че има цианкалий – е известно на някои хора. Междувременно и аз се сдобивам тайно с такава отрова и умъртвявам с нея моя колега Слави Ковачев. Никой не знае, че аз притежавам тази рядка отрова и затова поне на първо време никой няма да се усъмни в мен. Но в другаря Манов ще се усъмнят мнозина, тъй като мнозина ще си спомнят, че именно той, другарят Манов, притежава такава рядка отрова. И лицето X, като е знаело, че Методи Парашкевов има хлороформ и че в Момчилово само Методи Парашкевов има хлороформ, решава да действува не с друго оръжие, а именно с хлороформ. На практика лицето X е осъществило поговорката „с един куршум – два заека“. Тоест хем ще свърши полезна за себе си работа, хем ще навлече подозрение върху друг човек. В случая лицето X е действувало със свой хлороформ. А що се, отнася до пешкира – аз мисля, че лицето X го е откраднало от учителя в навечерието на двадесет и втори срещу двадесет и трети август. Колкото до угарката – това е обикновена случайност. Тя е на учителя, разбира се. Като е минавал под прозореца, той е захвърлил недопушената си цигара и фаса е стъпкал с крак.

Както виждате, лицето X не е лишено от досетливост и комбинативно въображение. Неговият адрес не трябва да се търси в никакъв случай между непохватните и неинтелигентни хора.

Но въпреки своята „похватност“ и въпреки своята „интелигентност“ лицето X е извършило в случая няколко непростими за каузата си грешки. Ако престъпниците не правеха грешки, то и престъпленията им никога не биха били разкривани, нали? За нас въпросът се свежда до това – грешките да бъдат забелязани навреме.

Аз мисля, че системата на диверсия, усвоена от лицето X, в общи линии е хитро скроена и умно замислена. Но в осъществяването й X е допуснал няколко съществени грешки. Първо – не се е погрижил да остави върху стената на пункта няколко драскотини, които да напомнят следи от човешки крак. Второ – не се е досетил да хвърли върху земята, в подножието на разбития прозорец, няколко цепленки от разбития джам. Трето – X е извършил голяма нетактичност, като е изпилил желязната пръчка отвътре и като е огънал тази пръчка навън вместо навътре. Груба грешка е и това, дето е оставил върху каменния под големи парчета стъкло.

Ако лицето X беше съумяло да избегне тия дребни, но фатални грешки, аз в никакъв случай нямаше да открия диверсионния характер на извършеното престъпление. И аз щях да предполагам, както предполага моят колега Слави Ковачев, че авторът на престъплението е учителят Методи Парашкевов.

Авакум постоя някое време пред прозореца. Долу по отсрещния плочник бавно вървеше млад мъж с мека филцова шапка върху главата си. Той вървеше бавно и разсеяно гледаше пред себе си. „Мъжете носят шапките си обикновено малко надясно, към дясното ухо – помисли Авакум. – А тоя е направил обратното, накривил е шапката си наляво, към лявото ухо.“ После изведнъж се досети, че стои обърнат гърбом към полковника. „Нито е прилично, нито е уставно“ – укори се той и бързо се върна на мястото си.

Полковникът пак ровеше в чекмеджето си – търсеше скътана цигара и това правеше с голямо усърдие и много съсредоточено.

Авакум отново си припомни човека с филцовата шапка, който вървеше бавно и разсеяно гледаше пред себе си. „Научил е неприятна новина, или пък се вълнува от нещо, което изведнъж е объркало плановете му“ – помисли той.

Слави Ковачев сдържано въздъхна, тръсна глава и се изправи. Той имаше още тоя самоуверен вид на лицето си, но беше малко пребледнял и като че ли бръчките по челото и около очите му бяха станали по-дълги и по-дълбоки.

„Сега честолюбието му се гърчи като настъпено змийче“ – досети се Авакум и тутакси почувствува, че някаква особена и едва доловима жалост е изпълнила сърцето му. Но кого жалеше повече в тоя миг – дали отчаяния човек с филцовата шапка, или смутения си колега, – не можеше да разбере.

Полковникът намери скътаната цигара, погледа я някое време, после сякаш се разсърди за нещо, смачка цигарата между пръстите си и я захвърли в кошчето за книги. Той отправи очи към Слави Ковачев и помълча.

– Е какво – повдигна той рамене, – вие, другарю капитан, сигурно искате разрешение да си отивате?

– Моля за разрешение да си отида – каза тихо Слави Ковачев.

Полковникът стана и му подаде ръка.

– Благодаря за старанието ви – каза той.

Слави Ковачев събра вежди, сякаш изведнъж го беше заболял кътен зъб.

– Вие можете още днес да се върнете в службата си – каза сухо полковникът.

Слави Ковачев пристъпи към Авакум, за да се сбогува. Той стисна с овлажняла ръка десницата на колегата си и му се усмихна. Влажната ръка, усмивката, сърдечното приятелско ръкостискане – всичко това натъжи още повече Авакум. Той се попрегърби на стола си и заби поглед в цветните шарки на килима.

Полковник Манов застана до него и сложи ръка на рамото му:

– Днес на обяд ти ще ми бъдеш гост. Аз ей сега ще кажа на Христина да ни приготви юфка с прясно зеле и с много черен пипер. Нали това беше любимото ти ястие? И ще й кажа да тури под чешмата две бутилки „Карловски мискет“. Ние ще благословим твоето унгарско ястие с нашенско вино и резултатът ще бъде отличен.

Докато Авакум търсеше най-прилични думи, за да отклони поканата, началникът на управлението предаваше вече поръчката си по телефона. Лицето му грееше от радост. В тоя миг той изглеждаше по-млад – такъв го помнеше Авакум от ония години, когато работеше в оперативния отдел.

Когато поръчката до къщи беше предадена и слушалката сложена върху вилката, полковникът постави ръцете си на масата и се поизкашля.

– Другарю Захов – започна той и пак се поизкашля, за да изчисти от гласа си интимните нокти, – доколкото ми е известно, вие се намирате в отпуска, нали?

– Аз ползувам редовната си годишна отпуска – отвърна Авакум. „Пак започва тази игра на жмичка“ – помисли той и допълни: – Прекъснах временно отпуската си, но съм решил да я възобновя от утре.

– Тъй, тъй… – кимна по обичая си полковникът. – Много добре! Това е ваше право, разбира се. Море, плаж, слънце – тия неща са приятни, не ще и дума. Човек лежи, почива си, за нищо не мисли. Един вид – живее безгрижно и щастливо.

Авакум си спомни, че за утре беше определил среща на Сия, и се усмихна.

– Да. – Полковникът въздъхна. – Много се радвам. А вашият Методи Парашкевов между впрочем е само на една педя от въжето. Аз трябва да ви кажа, нищо добро не очаква този човек.

Авакум усети по страните си горещина.

– Вие, струва ми се, щяхте да ходите във Варна – на Златните пясъци или нещо подобно? – продължаваше полковникът. – Аз всяко лято си давам дума, че ще се потъркалям из тия пясъци, пък по-надалече от банята в село Банкя не отивам. А виж, зимно време понякога ми се случва да бия път към морето… По служба, разбира се… Та искам да ви кажа, че положението на този Методи Парашкевов не е никак добро. Вие сигурно знаете, че правосъдието се ръководи от безспорните факти и от очевидните доказателства. А безспорните факти и очевидните доказателства са против вашия даскал – колкото и на вас да ви е мъчно за това… Аз съм сигурен, че вашите хипотези за случая са абсолютно верни – но за правосъдието са важни фактите, а не хипотезите. Безспорните следи от пръстите на Методи Парашкевов върху разбитото стъкло – това е факт, нали? А че желязната пръчка била извита навън вместо навътре – по дяволите! Пръчките могат да се извиват и навън, и навътре, те за това са пръчки.

Та искам да кажа, другарю Захов – само когато вашите хипотези бъдат облечени във факти, тоест когато лицето X бъде открито и заловено – само тогава Методи Парашкевов ще види, както се казва, бял ден.

Но въпросът не се свежда единствено до Методи Парашкевов. Ако следствието започне и завърши с него – ще бъде реализирано точно онова, което враговете са кроили – истинският престъпник, шпионинът може би, да остане на свобода и с развързани ръце… Един такъв изпечен, хитър и ловък шпионин на границата – вие представяте ли си, другарю Захов, какво означава това?

Да… Но казват, че на Слънчевия бряг било по-приятно, отколкото на Златните пясъци. Вярно ли е това? В такъв случай защо вие не отидете да се потъркаляте там… Ще се печете по дюните, ще дишате влажен морски въздух… Може да се случи и гореща юфка с прясно зеле да откриете в някой ресторант…

Сега Авакум не усещаше горещина по страните си, а като че ли му ставаше все по-студено и по-студено. Той слушаше разсеяно полковника, някои негови думи дори не чу, защото на няколко пъти пред очите му се мяркаха розови фасади с жълти балкончета, а до слуха му като да достигаше познатото шуртене на един малък водоскок. После той си помисли: „А защо все пак тя не иска да се среща вече с инженера?“ Полковникът предричаше бесило за Методи Парашкевов и гореща юфка със зеле за него. Той му разказваше за Слънчевия бряг, но кой знае защо вместо пясъчните дюни на Слънчев бряг пред погледа му се повлякоха ония белезникави къдели, които видя в дълбоките долища на Змеица. И се запита: „А нима ще обесят Методи Парашкевов?“ И изведнъж почувствува, че в душата му е много тихо и много спокойно. Полковникът говореше за горещо зеле и морски въздух, а той като да виждаше в тихото спокойствие на душата си картинката, която нечия отколешна ръка беше издълбала върху теракотения пахар: една летяща дългопереста стрела гони сърна.

– Другарю полковник – усмихна се той, – ако вие нямате нищо против, аз бих отложил за неопределено време отпуската си. В края на краищата и в Момчилово климатът не е лош! Знаете ли? Там има една местност Змеица, която по хубост, струва ми се, не отстъпва твърде на Слънчевия бряг.

Полковникът пак затършува в чекмеджето си за скътана цигара. Макар и да нямаше хрема, той смръкна с нос и се намръщи. Сигурно се намръщи за това, че в чекмеджето си не успя да открие скътана цигара. После сложи ръка върху телефонната слушалка и като извърна към Авакум грейналото си и развълнувано лице, каза с тържествен глас:

– Ще наредя на Христина да тури под чешмата още една бутилка. Нали нямаш нищо против?

(обратно)

12

Аз описвам тия събития така, както сега ги виждам и разбирам – когато всичко е отминало вече, приключено и изяснено. А от онова време измина повече от една година.

Така се случи, че преди три дни – беше в събота привечер излязох да се поразходя по пътя, дето води за съседното село – Лъките. Аз много обичам да се разхождам по този път. Той е мек, равен, покрит е винаги с дебела наслойка от сива пепел и когато стъпваш по него, струва ти се, че вървиш по някакъв безкраен губер. От двете му страни ту се издигат, ту се снишават заоблени хълмове, едни с борови гори по раменете си, а други изглеждат наметнати със зелени чаршафи, с мъхнати родопски халища, тук и там изпъстрени с боровинки и глог. Заек ще застане насред пътя и преди да го пресече – ще наостри уши и внимателно ще се ослуша. После – клефуц, клефуц – ще подметне нагоре сивата си задница и тозчас ще затрие дирята си покрай пътния храсталак. Познавам маршрута на тоя кротък разбойник – ще се прокрадне до зеленчуковата градина на момчиловци, за да си хрупне къдраво зеле и малко сладък пипер. Добър апетит… В здрачния въздух прелитат прилепи. Мерне се нещо – остави мигновена следа и изчезне… Наоколо мирише на бор и треви. И е толкова тихо, че ако отнякъде дочуеш ранния и още сънлив крясък на нощна птица – ще ти се стори, че е ревнал до ушите ти горски звяр. Колко пъти съм се сепвал по най-малодушен начин от тази глупава измама! Особено по ония места, където пътят извива край Змеица… Но аз съм свикнал да минавам из тия кривини в усилен войнишки марш. Упражнявам се в бързо ходене, защото съм слушал да се приказва, че бързото ходене укрепвало сърцето. Аз упражнявам този ход, докато тайнствената Змеица остане на стотина крачки зад гърба ми. После отново влизам в нормалния си курс. Сега вече откъм пасищата между Момчилово и Лъките звънят навремени и много успокояващо медни хлопатари – там из моравите пасат стотици глави овце. Далечният кучешки лай звучи в ушите ми като сърдечен поздрав. Става ми весело. Нека си лаят кучетата, това си е тяхна работа!

Та заради всичките тия неща аз много обичам пътя, дето води от Момчилово за Лъките. По този път минава понякога и доктор Начева, когато отива при някои болни из махалите. Но това е незначителна подробност. Аз ходя преди всичко заради природата, сред която лъкатуши този черен междуселски път. Наистина случва се понякога да се срещнем, защото аз съм изучил много добре часовете, когато тя се завръща от обиколките из своите махали. Но това, както казах вече, е дребна и съвсем незначителна подробност.

С тази подробност аз съвсем случайно се сблъсках оня ден, когато пак бях излязъл на разходка към Лъките. Тя беше наметнала раменете си с един резедав шал от мека вълна и под дългите му ресници се подаваха ръцете, голи до над лактите. Придружаваше я едно босоного юначе, чието носле доста напомняше първолаческа запетайка.

Ние се спряхме и както винаги, побъбрихме си за това-онова. Била ходила в Инджовата махала при една млада жена, която щяла скоро да ражда. Мъжът й работел в Мадан, бил ударник и печелел добри пари. Жената я попитала: „Момче ли ще бъде?“ Много искала, горкичката, да роди на мъжа си непременно момче! Тя отговорила: „Непременно ще бъде момче.“ Тогава жената повикала братчето си и му заповядала да изпроводи „докторката“ досами Лъките.

– Казвам му, „върни се“, а то не ще – смееше се много весело моята колежка. – Гледа ме милно-милно с тия чернички и припка подире ми като вързано с връвчица!

Изслушах с голямо внимание тази история. После забелязах, че моята колежка ме гледа някак си лукаво и доста интимно. И си помислих: „Дали да й обадя, че кравата Рашка е дала тази вечер рекорден млеконадой?“ Но преди да я запозная с интересния случай, аз видях, че тя помръдна с рамене и затова резедавият й шал се разтвори широко на гърдите.

– Е, какво? – запита ме тя и аз долових едно особено лукавство в гласа й.

Стори ми се, че моментът не е подходящ, за да й съобщавам новини във връзка с млеконадоя на нашата Рашка. А също така ми се стори, че не е красиво за един сериозен и делови човек като мене да зяпа бюста й от толкова близко. Затова наведох глава и започнах да чертая с върха на обувката си някакви геометрични знаци. Тогава тя изведнъж и съвсем ненадейно каза:

– Хайде, Али, да вървим, че ще се мръкне! – Тя, се обърна и толкова весело се изсмя, че изпита дори нужда да сложи ръце върху хълбоците си. Макар че ми стана обидно от този смях, аз пак констатирах, че е високонога като сърна и има много тънък кръст.

После аз си тръгнах към Момчилово с настроение, което не беше твърде бодро. Размишлявах върху причините за внезапния й смях. Изглежда, че много работи съм премислял, защото – когато вдигнах глава да поогледам местността – забелязах, че Змеица е останала далече зад гърба ми. Минал съм, значи, покрай това неприятно място, както заран минавах примерно край Илчовата механа. Останах доволен от себе си и почувствувах, че изстиналото ми настроение се е позатоплило поне с една десета част от градуса.

Но тази вечер ми било съдено да се сблъскам с още по-голяма изненада. Когато наближавах Момчилово, видях насреща си една гъста пушилка, която стремглаво се носеше към мен. „Това е лека кола“ – рекох си и предвидливо се отклоних встрани от пътя. Само след секунда-две покрай мен префуча тъмнозелена газка. Махнах с ръка пред лицето си, за да попречистя въздуха от пепелта, и се ослушах: отдире ми заскърцаха спирачки, дочу се шум от заковани колелета, които стържат засъхналата земя. Аз се обърнах тутакси и видях, че един човек скочи пъргаво от газката и изтича към мен. Нищо не можах да помисля, защото, докато се опитвах да мисля нещо, видях се прегърнат от две здрави ръце.

Беше Авакум.

Поотслабнал малко и като че ли по-възрастен, отколкото бяха годините му, и с повече и по-дълбоки бръчки по челото. Слепоочията му бяха съвсем посивели. Погледът му беше все така проницателен, твърд, винаги ровещ и винаги пресмятащ нещо, но сега като че ли онази едва забележима по-рано замисленост беше понатежала в гледците.

– Ти си ходил до Лъките, за да се видиш с доктор Начева – усмихваше, ми се той, като все ме държеше за раменете. Но срещата е излязла ялова, не такава, каквато си я мислил, и затова се връщаш в Момчилово с увиснал нос. Ех ти, ветеринарни звездоброецо, не можа ли да се научиш от капитан Калудиев как трябва да се държиш с жените?

Аз смънках нещо, а той ме прегърна и отново ме потупа по раменете.

После ми обясни, че пътувал за Смолян по работа, че много бързал, затова не успял да се отбие в Момчилово. Обеща ми, че на връщане след седмица-две щял да ми погостува за няколко дена, та стрина Спиридоница да има това пред вид и да пръждоса нанякъде голошиестия си вампир.

А на изпроводяк ми каза:

– След един месец на Змеица ще пристигнат миньорски бригади. Чуваш ли, ветеринарни мечтателю? Там ще закипи такъв живот какъвто Момчиловци не са виждали дори насън. Змеица ще даде, както предвиждаше даскал Методи, истинска скъпоценна руда!

Сетне той ми стисна ръката до прималяване, изтича до газката, която вече потегляше, и с един скок се намести до шофьора. Машината се затули зад облаци прах.

В къщи стрина Спиридоница ме посрещна със засмяно лице.

– Сварила съм ти чорбица от кокошка – зарадва ме тя.

След вечеря аз се изкачих в плевнята, легнах върху прясното сено и сложих ръце под главата си. Нещо зашушна по керемидите. Заваля кротък дъжд. „Първият есенен дъжд“ – помислих си аз.

Реших да си представя как тежките облаци са прихлупили голото теме на Карабаир. Нямаше нищо весело в тази картинка. Тогава се обърнах на дясната си страна и се помъчих да мисля за Авакум.

А на другия ден, като се върнах от кравефермата, сложих нов писец на писалката си и започнах да пиша втората част на тази тъмна история.

Дъждът продължаваше да вали.

(обратно)

13

След обеда у полковник Манов, където сръчната и пълнобузеста Христина го нагости сито и пресито с любимото му ястие, Авакум отскочи до библиотеката при Института по археология и там престоя до вечерта. Той прерови всичко, каквото можеше да се намери подръка за ония краища, взе си някои бележки и към девет часа вечерта се прибра в квартирата си с натежала от четене глава. Цяла нощ му се присънваха конници с шлемове и ризници, разсипани крепостни стени и високи планински проходи, завардени от зъбчати кули. По едно време му се стори, че една от тия кули е боядисана в ярък розов цвят и че има насред бойниците си едно малко балконче като птиче гнездо, изплетено с жълти пръчки, вероятно от папур. Стори му се също така, че в това гнездо стои изправена Сия, а косите й блестят и сияят на слънцето, като да са от златна сърма. Тя гледаше нанякъде с ръка над очите и на него много му се прииска да викне: „Тук съм!“ – но кой знае защо в гърлото му нямаше глас. После той се запита: „А къде съм всъщност?“ – защото имаше чувството, че кулата с балкончето непрекъснато се отдалечава от очите му, а той стои на едно място и поради това не може да следи какво става вътре в гнездото от папур. Но щом си зададе този въпрос „къде съм“, и кулата, и гнездото изчезнаха, като да ги беше отвял вятърът в бездънни гори. Той се събуди и тозчас разбра, че е в леглото си и макар да лежеше все още със затворени очи, знаеше, че нощта е вече към своя край.

Той не обичаше да се излежава буден, затова скочи от леглото си, разкърши рамене и на пръсти отиде в кухнята, за да наплиска лицето си с вода. Сетне, като се върна в стаята си, извади от дрешника тъмносивия си спортен костюм, облече се и много внимателно завърза възела на синята си връзка. Не можеше да търпи хлабав възел, горното джобче на сакото – без кърпичка, и обувки, по които има прах или не дай си боже – кал. Не бяха ли в ред тия неща – изпитваше нервност, дразнеше се от дреболии, чувствуваше се като пътник, забравил в къщи си най-важната част от своя багаж.

После се зае с огромния си куфар. С шивашка сръчност сгъна бельото и туристическия си костюм. Сложи вътре няколко шишенца с химикали, две пачки патрони й къса стоманена лопатка в кожен калъф. Когато всичко беше приготвено, той заключи секретните ключалки и пристегна каишката на калъфа. Написа няколко букви и цифри върху едно чисто картонче, завърза го с цветен шнур за дръжката на куфара, сетне огледа внимателно работата си и отиде до телефона.

Подир четвърт час пристигна дежурният сержант от управлението.

– Това заедно с една портативна късовълнова радиостанция изпратете до Смолянското окръжно управление – каза му тихо Авакум – със служебна кола и да стои там до поискване.

Сега му оставаха още две неща за свършване – да се обади на Сия и да си вземе сбогом с хазяйката.

Случаят със Сия беше по-сложен. Той не искаше да мисли за това, но много добре си спомняше, че снощи, преди да заспи, беше търсил отговор на задачата: как да й се обади. Днес тя ще иде на спирката, ще го чака, ще се озърта и пак ще го чака. Ще бъде с най-хубавата си рокля, с най-хубавата си усмивка, с най-хубавото си червило върху устните – за да не й задава неудобни въпроси, да не я разпитва за инженера. По дяволите този инженер! Нека той си гледа силнотоковата работа и да не се мярка повече на пътя им. Но как да й обади?

Ако иде при нея и каже: „Тъй и тъй, изпращат ме по спешност на еди-какви си разкопки“, тя ще попита: „Но все пак защо толкова внезапно? И къде са тия разкопки?“