Текст книги "Приключенията на Авакум Захов"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 9 страниц)

Авакум слезе по стълбището и на пруста едва не се сблъска с Балабаница.

– Трябваше да съм на мандрата вече, пък се успах! – усмихна се тя, като побърза да вдигне къдрицата, която беше паднала над челото й.

Върху басмената си блузка беше облякла контошче3 с къси ръкави. То беше разтворено на гърдите и в чупката, която правеха златистите ревери на яката, блестеше кожата й – мека, с млечна белота.

– Така е – каза Авакум, – който малко спи нощем, заран мъчно се пробужда!

Тя го погледна с учудени, искрящи очи, помръдна с рамене и весело се засмя. Смехът й беше чист, звънлив. Тя държеше ръцете си на хълбоците, изпъваше блузката. Едрите й гърди подскачаха под златистото контошче.

После тя въздъхна и каза с малко опечален глас:

– Какво да се прави – вдовишко тегло!

Но в очите й имаше още смях.

Авакум погледна подире й – той беше се пробудил с бодро настроение, дори му идеше да си засвири с уста.

А когато тя изчезна от погледа му, той бързо се върна назад, отключи с малък шперц вратата на стаята й, влезе в спалнята и коленичи върху пода. Дъските бяха бели, чисти, по тях не личаха никакви следи. „Влязъл е вътре по чорапи – помисли Авакум. – Оставил е обувките си отвън, в собата, а там подът е землен, грапав, преметен е вече и затова нищо не би могло да се разбере.“

В половинка от кърчаг беше посадено индрише – стаята ухаеше приятно и тази миризма заедно с цветовете на мушкатото, които се усмихваха от прозореца, като да напомняше за някаква безгрижна младост, за години, които отдавна са си отишли.

Нямаше време за губене – той се измъкна навън, като отново заключи вратата, и пое бързо към Илчовата механа. Марко Крумов го нагости с попара от препечен хляб, сирене и лютиви чушки. Той закуси с вълчи апетит и дълго време след това усещаше устата си като разпалена пещ.

Бай Гроздан тъкмо пълнеше чашката си с анасонлийка, когато го зърна да влиза в двора. Сякаш нещо го клъцна по сърцето – той се намръщи, гаврътна чашката наведнъж, още по-силно се намръщи и с дълбока въздишка скри шишето в долапа.

А стрина Грозданица вече гълчеше гостенина навън.

„Как се не случи да изляза пет минути по-рано!“ – тюхна се председателят, но се прокашля важно, излезе на пруста и с един широк жест го покани да влезе.

– Ха добре си дошъл! – рече той, като го поглеждаше изпод вежди.

Помисли миг-два дали да му предложи стол, но в това време стрина Грозданица нахълта вътре и както си изглеждаше винаги сърдита, тутакси задудна с гърления си глас:

– Ама човек си и ти, Гроздане! Дошъл гост, а ти стоиш насред къщи като треснат! То бива, ама твоето за никъде не е! – Тя отвори вратата на стаята, спусна се към масата, припряно оправи дантелената й покривка, после отново доприпка при тях: – Влезте вътре де, седнете като хора, аз ей сегинка ще ви приготвя каквото бог дал! – заподканя ги тя.

Авакум се поклони и почтително й целуна ръка. Стрина Грозданица почервеня, но погледна с неописуема гордост мъжа си. Тя за пръв път го гледаше с такива очи.

Бай Гроздан смутено се прокашля.

Влязоха в гостната и седнаха един срещу друг.

Тук имаше и двукрил гардероб, и скрин с будилник отгоре, и плетени покривчици върху столовете, и цветни картини по стените, и широк таблен креват, и бели перденца на прозорците. Стаята на Балабаница приличаше наистина на пустиня.

– Много добре сте се подредили – усмихна се Авакум.

Нямаше я само онази миризма на индрише.

– А бе каквото можем – поизкашля се за трети път бай Гроздан.

– Сигурно печелите добри пари? – попита Авакум.

Бай Гроздан позасука мустака си.

– Печелим – каза той. – Тази година ще сме още по-сити.

Авакум погледна към вратата, измъкна служебната си карта и я подаде в ръцете му. Сетне запали цигара, изправи се и започна да разглежда картичките по стените.

– Този юнак син ли ти е? – запита той.

Бай Гроздан мълчеше. Той се взираше в печатите и чумереше вежди.

Авакум взе картата си, намести се удобно на стола и протегна крака.

– Син ли ти е? – запита отново Авакум, като посочи с глава към портрета.

– Син ми е – прошепна бай Гроздан. – Служи на републиката. В Благоевград.

Авакум от сърце се разсмя.

Влезе Грозданица. Тя носеше чиния, препълнена с мед, сирене и хляб.

– Донеси, майко, и от анасонлийката – помоли я ласкаво Авакум, като поемаше от ръцете й съдинките. – Ние трябва да се чукнем за здравето на сина, който служи на републиката в Благоевград. Нали така, бай Гроздане?

Те се чукнаха, отпиха от чашките.

Сетне, като останаха сами с председателя, Авакум каза:

– Дошъл съм при тебе, бай Гроздане, не за това, че си председател на едно заможно стопанство и член на общинския съвет, а защото най-отговорни хора те препоръчаха като добър човек, комуто мога да се доверя. Ти си наш предан другар от двадесет и трета година, усилните времена са те научили да знаеш и да разбираш какво нещо е тайна. Аз за това идвам при тебе: да ти разкрия за какво всъщност съм дошъл в Момчилово и в какво следва да ми помогнеш. Само една бележка искам да направя предварително: от твоята уста никой и никога не трябва да узнае кой съм – и днес, и утре, и донине – както пее дядо поп.

– Ти за това бъди спокоен – кимна бай Гроздан. – Колкото Карабаир ще проговори с човешки думи, толкова и аз ще отворя уста по твой адрес.

– Вярвам – каза Авакум. – Аз дори си мисля, че ако Карабаир изведнъж заприказва с човешки думи, ти пак ще мълчиш. А работата се състои в следното. Първо: искам да научиш, доколкото това е възможно, разбира се, кой от селото е отсъствувал на двадесет и втори срещу двадесет и трети август през нощта. Запомни ли? Второ: кой от момчиловските мъже е носил или носи ръкавици от синя прежда. Ако не успееш да си спомниш или да откриеш такъв човек, дето е носил или носи ръкавици от синя прежда, постарай се да научиш кога и къде е продавана синя прежда и кой се занимава с плетаческа работа в Момчилово или в съседните на Момчилово махали и села.

– Това ли? – запита учудено бай Гроздан.

– Засега по-важно от това няма – отвърна Авакум.

Бай Гроздан помълча. После се наведе към госта си и тихичко запита:

– А ще обесят ли даскала?

– Не е моя работа – повдигна Авакум рамене.

Слънцето надникна през белите завески. Една едра черна муха литна от прозореца и като аероплан забръмча над чинията с меда.

– Туй, дето ти заръчах, да го вършиш тайно, хитро и да не вдигаш повече шум от къртицата – каза Авакум. Той си гребна мед и отпи една глътка от ракията. – Да го вършиш тъй, че никой да не се досеща и никому да не прави впечатление.

Той погледна часовника си и се изправи.

– Ще се видим по обед при бай Марко. Ако си научил нещо, което трябва да ми съобщиш, ще си поръчаш шише лимонада и ще ми налееш и на мен да пия. Туй ще ни е паролата. Запомни ли?

Бай Гроздан кимна с глава.

Той поглади мустаците си и широко се усмихна.

После Авакум отиде в Илязовата къща.

Старшината Георги недоверчиво го изгледа от петите до главата и не го пропусна да прекрачи прага, преди да чуе лично разпореждането на майора.

Авакум влезе в мрачния каменен хол и изведнъж почувствува сърцето си – то биеше така, сякаш беше извървял стотина метра бегом. „Що за глупава слабост“ – помисли той и се навъси. Но холът наистина приличаше на средновековна затворническа килия. Зидан от сив гранит, студен, тъмен, като че ли тук липсваха само тежките железни окови, мангалът и куките за мъчение, за да бъде илюзията още по-осезаема и пълна.

Този дом имаше три стаи, разположени симетрично една срещу друга, с врати от дебели дъбови дъски, обковани с по няколко реда старовремски пирони. Лявата стая служеше за склад – там геолозите държаха инструментите си, чертежите и парите за домакински нужди. Тази стая именно беше станала обект на нападението, извършено през нощта срещу двадесет и трети август. Разбитият джам беше отдавна подменен, изпилената пръчка – сменена с нова, по-дебела, а целият прозорец сега се затваряше с двойни капаци, които се заключваха отвътре със секретен катинар.

Началникът посрещна подранилия гост с подчертана студенина. Докато той четеше командировъчното му удостоверение, издадено от Института по археология при академията, Авакум хвърли бърз поглед върху лицето му и веднага си помисли: „Ето един трагичен случай. Този човек страда от язва – на масата му има стандартната кутийка със сода за пиене. Лицето му е сухо и бледо, зениците – прекомерно разтворени. Той не е спал нощес – очите му са уморени и малко тъжни. Очаквал е повишение – това личи от новите пагони върху износения кител. Но е получил наказание – партийно и служебно: една звездичка е извадена от пагона и нейното място е празно.“

Началникът прочете командировъчното удостоверение, повдигна глава и мълчаливо му го подаде. И попита сухо:

– Какво искате от мен?

– Нищо особено – каза Авакум. – Аз просто дойдох да ви се представя.

И двамата помълчаха. Беше студено, въздухът изглеждаше синкав от тютюневия дим.

– Нашите занимания имат донякъде общи страни – каза Авакум. – Не мислите ли?

– Не мисля – отвърна началникът.

– А защо? – учуди се Авакум. – Ето, вие например ходите из планината, изучавате местността. Същото правя и аз – ходя из планината и оглеждам местността.

– Това е само външно съвпадение – каза началникът.

Авакум се усмихна:

– Но все пак е съвпадение, нали?

Началникът не отговори.

– Аз искам да установя с приблизителна точност, разбира се, северните граници на момчиловското царство. Трябва да изуча района на юг и на югоизток от Карабаир и да потърся по тия места някакви открити следи.

– Потърсете – каза началникът.

– А вие не бихте ли си припомнили нещо, което може да ми бъде от полза? Вие сте проучили доста сектори от местността!

– Нищо не съм забелязал, което може за вас да представлява интерес.

– Това е вече указание! – зарадва се Авакум. – Щом като вие нищо не сте забелязали – трима специалисти, – значи, и аз няма нищо да забележа, толкова повече, че аз съм сам.

– Ваша работа – каза началникът.

– Наистина – съгласи се Авакум. – Безсмислено ще е да ходя по тия места, където и вие сте ходили: юг и югоизток от Карабаир.

После изведнъж запита:

– Вие сигурно имате координатите на изследваната местност?

– Та може ли картограф да работи без координати? – разсърди се началникът. Той извади цигара от кутията си и някак ядосано запуши.

– Прекрасно! – засмя се Авакум. – Вие ще ме избавите от излишно скитане по тия нанагорнища, ако ми дадете вашите координати.

– Това няма да го бъде – каза началникът.

– Но защо? – разпери ръце Авакум.

– Защото вие сте млад човек и трябва да се учите на труд! – Началникът го изгледа накриво. – И защото моята служба няма нищо общо с вашата. И защото най-после аз не съм длъжен да се ровя в склада и да губя ценно време, за да поощрявам вашия мързел. За това!

– Моля – каза смирено Авакум. – Аз само попитах.

– Е, и аз ви отговорих – навъси се още повече началникът.

– Все пак аз съм много доволен от нашия разговор – каза Авакум. – Ще ми разрешите ли да ви кажа довиждане?

Началникът му подаде ръка.

– Без труд нищо не се постига – въздъхна той.

– Да, трудът е майка на всички блага! – засмя се на излизане Авакум.

В коридора го очакваше старшината Георги.

Като мина покрай вратата на склада, Авакум изпусна верижката, която въртеше на пръста си, и тозчас се наведе да я вдигне от пода. Докато се изправяше, той хвърли бърз поглед върху ключалката и доволен подсвирна с уста. Тази ключалка беше масивна, но проста като пушките кремъклийки.

Авакум прекоси с весело настроение Илязовия двор. Той имаше в тефтерчето си координатите на онова място, където беше приемала разпореждания и предавала сведения ултракъсовълновата станция на неизвестното лице X. Още докато беше в Смолян, той потърси мястото на топографската си карта и го откри в гористите височини югоизточно от Карабаир, на около два километра от границата. Веднага влезе във връзка със съответния участък на Гранични войски. Оттам му съобщиха, че районът югоизточно от Карабаир е силно охраняван и че никой друг, освен геолозите от момчиловската група не са минавали по тия места.

Но той поиска от Гранични войски още по-точен отговор: минавали ли са геолозите през сектора, където е била засечена тайната радиостанция? Гранични войски отговориха, че геолозите са ходили из района югоизточно от Карабаир, но не им било известно дали непременно са минавали през засеченото от пеленгаторите място.

Авакум състави разузнавателното уравнение така:

Известни величини:

(Място на тайната радиостанция – y)

(Районът, в който се намира това място – z)

(Дата на радиопредаването – нощта срещу 11 август)

(Гранични войски гарантират, че в района z са ходили само – геолозите)

Неизвестни величини:

(Били ли са геолозите през нощта на 10 срещу 11 август около мястото y или в близко съседство с това място?)

Решение:

Ключ: Да се установи дали координатите на мястото у или приблизителните му координати са включени по някакъв начин в разработките на военно-геоложкия пункт.

Затова и отиде тази заран при началника на пункта. Той не успя да изкопчи от него онова, което му трябваше. Но разговорът не остана безплоден: научи, че онова, което му трябва – пътят на геолозите из района z, отразен в координати – се намира зад дебелата врата на пунктовия склад.

Илязовата ключалка беше масивна, но проста като кремъклийките пушки. Да влезе тайно в склада – това за Авакум беше равносилно на детинска игра.

Сега той държеше в ръцете си две следи срещу неизвестното лице X: координатите на радиопредаването от 10 август и двете сини влакънца.

Изчисленията, които беше направил в Смолян, показваха, че второто радиопредаване – това с тайнствените звуци – е станало някъде в местността Змейца или близо около тази местност. Нямаше смисъл да се разузнава кой е ходил по тия места. Такова разузнаване неминуемо би вдигнало шум. Пък и пътя за Лъките води покрай Змеица – а по този път денем и нощем сноват хора и коли.

Координатите от радиопредаването на 10 август и двете сини влакънца, това беше друго нещо, достойно за по-внимателно разучаване. Сега трябваше да установи накъде водят тия следи. И дали те са истински, или фалшиви. Защото в разузнавателната работа винаги има истински и фалшиви следи.

Снощният случай усложняваше донякъде положението. Правеше го по-тъмно и по-заплетено. Каква роля играеше в това тъмно дело подмененият камък?

Като излезе от двора, Авакум попита едно момиченце за къщата на ветеринарния доктор. Момиченцето пасеше две гъски. Изгледа го с боязливо любопитство и мълчаливо посочи с ръка към Долната махала, където се намираше къщата на бай Спиридон.

(обратно)

20

Аз пак ще взема думата, но то ще е за късо, защото не искам за нищо в света да подчертавам ролята си в тази интересна история.

Голошиестият вампир ме събуди много рано – страда от безсъние, проклетникът, а мен много ми се спеше: снощи до късно четох един интересен роман. Аз нямам вкус към романите, защото съм човек на положителната наука, затова ги чета вечер, в леглото си в извънработно време.

Много ми се спеше, но се облякох набързо и прескочих до кравефермата. Доячката току-що вадеше ведрото изпод вимето на Рашка. Като ме видя, тя силно се смути – все пак аз съм ветеринарен лекар и по отношение на хигиената съм извънредно строг.

Като излизах от кравефермата, забелязах една нередност, по-скоро небрежност в тоалета си. Изчервих се, макар че доячката не беше насреща ми. Тя си стоеше при Рашка, смутена още от сутрешната ми визитация.

После се върнах в къщи и започнах да попълвам седмичната ведомост. Работата не спореше особено, защото често си спомнях за романа и мислех за разни неща. Пък и вятър духаше, и облачета се гонеха по небето като ладийки, а тия неща обикновено разсейват вниманието и на най-съсредоточения човек.

Ето в каква обстановка ме завари Авакум.

Той изглеждаше весел, жизнен, в добро настроение. Изглежда, че този приятел беше се наспал хубавичко и сънят му ще да е бил сън на безгрижен младенец. Тайно му завидях в себе си, макар и да съзнавах редица свои предимства пред него.

Аз се смутих като онази доячка – сигурно съм бил ядосан, задето прекъсна работата ми върху ведомостта.

А той ме потупа по рамото много приятелски и въпреки че ведомостта лежеше пред очите му, доста безочливо ме запита:

– Стихове ли съчиняваш, поете?

– Не – казах аз, – попълвам седмичната ведомост. – И му показах с ръка.

– А как я попълваш – римувано или в бели стихове?

Повдигнах рамене. Не ми беше до шеги.

Той седна срещу мен, извади папироса и запуши съвсем безгрижно. Държеше се така, като че ли бяхме приятели от незапомнени времена. Може би трябваше да се разсърдя, да му кажа, че нямам време за губене и че ако иска някакъв съвет, да заповяда в амбулаторията: там аз приемах посетители всеки ден от десет часа, та чак до следобед. Но колкото и да се мъчех, не успях да ожесточа сърцето си – тъй или иначе, напук на всичките ми схващания за ред и дисциплина беше ми приятно и дори страшно приятно, че е дошъл. Това чувство, че имам до рамото си един силен човек, отново ме завладя.

Но ето как се представи този силен човек.

– Докторе – каза ми той, – ти нали познаваш Балабаница?

Аз го зяпнах с отворена уста.

– Тя е много интересна жена продължи Авакум.

– Да – опомних се аз. И го запитах злъчно: – Кога успя да разбереш това?

– Там е работата – разсмя се Авакум, – че аз още нищо не съм разбрал.

– Чакай – казах аз и се зарадвах, че ми се удава възможност да го притисна до стената. – Тогава как си разбрал, че тя е една интересна жена?

– Това е само предположение – отстъпи от позицията си Авакум.

Почувствувах се удовлетворен от отговора му и си замълчах.

Авакум изпусна клъбце дим и внимателно ме изгледа.

– Все пак ти би могъл да ми дадеш някои сведения за тази жена – каза той. – Лични впечатления или каквото си чул например от други хора. Това много ме интересува.

Аз повдигнах рамене.

– Съжалявам – казах аз, – но тази личност не влиза в кръга на моите по-специални интереси. Зная някои очевидни неща, които не са тайна за никого. Тя е хубавица, макар и в зряла възраст, отлична работничка е и съществува голяма възможност да стане първи майстор на момчиловската мандра. Лично аз съм се възхищавал, и то неведнъж от образцовата хигиена, която тя поддържа на работното си място. Нейната престилка е винаги снежнобяла, ноктите на ръцете – изрязани, държи косата си прибрана под безукорно чиста забрадка.

– Има ли любовници? – попита Авакум.

Аз погледнах в краката си, замълчах. Нямах сведения по този въпрос.

– А някой не прескача ли нощем оградата й?

Този въпрос беше доста вулгарен и аз имах доста основания да се обидя, защото бях ветеринарен лекар, а не някакъв си жалък съгледвач на чуждите дворове. Пак погледнах в краката си и не отроних нито дума.

– Искаш ли да бъдем приятели? – попита ме съвсем внезапно Авакум.

– О – казах аз и седнах на кревата, защото не беше учтиво да стоя прав срещу него. Въпросът му беше много внезапен.

– Имам нужда от такъв приятел – продължи усмихнато Авакум, – който да ми вярва и да не ме мисли за лош човек.

– Е, добре – казах аз и усетих горещина по страните си, – на мен ми се струва, че ти не си лош човек.

Тогава нямах особени основания да вярвам в добродетелите му и затова изрекох тия няколко думи така, по инстинкт.

Той ми подаде ръка и ние се усмихнахме един на друг.

Ето как започна нашата дружба.

После Авакум ме помоли да узная някои по-интимни нещица от житието-битието на Балабаница.

– Аз съм научен работник – каза Авакум – и в никакъв случай не бих искал да изложа престижа на института, който представлявам. Ако Балабаница поддържа някакви съмнителни връзки от любовен характер, моето място, разбира се, не е в нейната къща. Заинтересованият човек ще започне да ме гледа накриво и току-виж, че и някакви клюки скроил – на какво ли не е способна ревността? А всичко това, естествено, няма да бъде в мой интерес.

След този увод, от който аз се учудих безкрайно много поради пуританския му характер, Авакум побърза да уточни:

– Като добър приятел ти ще трябва да научиш дали тя има по-близки отношения с някого и ако има – кой е този човек. Тия неща ти ще разбереш най-лесно от съседките й, защото всички съседки по света имат набито око и носовете им подушват много отдалеч. Но внимавай, когато разпитваш – съседките са честолюбив свят! Ти иди при съседката заради самата нея, а отвориш ли дума за Балабаница – показвай се безразличен и не особено благоразположен. Пазил те господ да взимаш страната й – от това няма да се получи нищо добро!

Когато излязох да го изпратя на улицата, Авакум ми прошепна:

– Постарай се да научиш кое що до обед. А като свършим обяда при бай Марко, ще излезем заедно и ти насаме ще ми кажеш каквото си събрал!

Да казвам ли, че се чувствувах едновременно и поласкан, и смутен от задачата, която ми беше възложена? Във всеки случай аз пристъпих към изпълнението й с повишено самочувствие и много самоуверено. Само една слабост усетих в коленете си, когато наближавах Надкиния двор – Надка беше съседка на Балабаница. Тази слабост се дължеше сигурно на бързото ми ходене.

Тя седеше на двора и чукаше пипер. Поздравих много любезно.

– Другарко – казах аз, – имате ли известие от вашия мъж? Как е той, добре ли е със здравето?

Нейният мъж работеше в Мадан.

Тя извърна бялото си личице към мен и се усмихна.

– Добре е – каза тя – слава богу.

– Много се радвам – отвърнах аз. Постоях някое време пред отворената вратница и пак запитах: – А свинята как е, има ли апетит?

– И ушите ми ще изяде отгоре! – засмя се отново Надка. Сетне въздъхна и добави загрижено: – Ама слабичка ми се вижда, не едрее нещо като хората.

Тя отмести чутурата и се надигна от столчето си. Беше дребничка, бяла, бузеста като месечина.

– Де влез вътре – покани ме тя. – Може пък и да й предпишеш нещо.

Аз тозчас се съгласих.

Ние отидохме до кочината. Надкиният шопар лежеше по корем и тежко грухтеше. Той беше много дебел, приличаше на подута гигантска гайда с очи и крачка.

– Не е зле – казах аз. – Ще напълнее до Коледа.

Надка ме погледна с очи, в които имаше много вяра, и пак въздъхна, но този път въздишката й не беше тъжна.

– Радвам се – казах аз.

Ние стояхме до кочината и гледахме шопара. Освен шопара около нас нямаше друга жива душа.

Надка мълчеше.

– Радвам се – отговорих аз. И попитах: – А как е свинята на стринка Балабаница, има ли апетит?

Тя сложи ръце на хълбоците си и прихна да се смее.

– Докторе, как можа да го измислиш? – рече тя. – Защо й е на Балабаница свиня?

– Е – казах аз, – може пък и да се омъжи жената, всичко става!

– Тя ли! – В очите на Надка блеснаха недобри пламъчета. – Защо й е мъж на нея, докато има таквиз, дето нощем ще й прескачат плета?

Аз наистина се учудих.

– Надке – казах аз, – вие сериозно ли говорите това?

А тя като че ли се разсърди:

– Та мигар ще го измислям? Докато даскалът не се увъртя по онази, вдовицата на горския, тя не си развяваше фустата твърде, защото се надяваше на нещо. Пък и с даскала й беше добре.

– А сега? – попитах аз и преглътнах.

– Сега ли? – Тя дойде много близко до мене, така че аз почти усетих дъха й. – Балабаница не е от тез, дето хвърлят око на дребните рибки – каза тя.

– Сигурно тъй ти се струва – подразних я аз. Заговорих й на „ти“, защото тя стоеше съвсем близо до мен.

– Как ще ми се струва – понадигна гласеца си Надка, – нали с тия си очи видях как веднъж помощникът на майора й дойде на гости? – Тя помълча. – А защо той й ходи на гости?

Сърцето ми затуптя от радост.

Ние бяхме сами. Освен шопара около нас нямаше друга жива душа.

– Надке – казах й аз и се поотместих настрана, – твоят шопар непременно ще наедрее до Коледа. Дори няма да е зле, ако му понамалиш дневната дажба, иначе у него няма да остане месо дори за един тас кебап!

Така й казах, а тя ме гледаше и като че ли не вярваше твърде на думите ми. Лицето й имаше учуден и донякъде недоволен израз. По всичко личеше, че тя не хареса прогнозата ми за нейния шопар.

(обратно)

21

Днешният обяд беше много весел: бай Марко ни поднесе петел, печен под връшник, топла пита със сирене и лютиви чушки. Виното беше тежко, черно, издаваше дъх на напечена от слънцето янтарена смола.

Боян Ичеренски покани Авакум до себе си, чукна чашата си с неговата чаша, потупа го много покровителствено по рамото и запита:

– Как прекара първата си нощ на момчиловска земя, любезни историко? Спокоен ли беше сънят ти, не смути ли нещо твоя покой?

– Благодаря! – кимна Авакум и отпи полека от виното си. – Общо взето, прекарах добре. Само едно произшествие се случи: някаква личност – вероятно по погрешка – насмалко не се вмъкна в моята стая. Аз полюбопитствувах да разбера кое е това лице, за да го осведомя по-подробно върху местоположението на стаите, но не успях да го видя, защото то излезе по-бързо и по-пъргаво от мен.

Ичеренски и капитанът прихнаха да се смеят. После Ичеренски каза:

– Не е трябвало да гониш нещастния човек. Аз те уверявам, че той не е имал лоши намерения. Той просто е бил някакъв непоправим ревнивец – решил е да провери дали възлюблената му не е останала случайно на по-дълъг разговор с новопристигналия квартирант. Отеловци има навсякъде – и в Момчилово се намират. Трябва да свикнеш с тия неща!

– Господи, но аз имам жена и дребни дечица – въздъхна Авакум. – Какво ще стане с тях!

– Води добродетелен живот! – посъветва го наставнически геологът.

– Глупости! – каза капитанът. Той се извърна към Авакум: – Натупай ревнивеца, както се следва, и той ще миряса. Балабаница си заслужава такъв труд!

Те продължиха да се шегуват в тоя дух, но бай Гроздан прекъсна разговора им.

– Момчета – намръщи се той, – вие прекалявате, а туй не ми харесва. Балабаница, макар и да е бездетна и вдовица, е една почтена жена. Тя си гледа работата в мандрата и ние сме доволни от нея. Тя е сериозен човек.

– Любовта ходи навсякъде! – отсече философски капитанът.

И понеже заговорихме за любовта, Ичеренски отново взе думата.

– Любовта е много интересно явление – каза той. – Ето например за негова милост – той посочи капитана – това благородно чувство е нещо като „добър ден“ и „довиждане“. За моя приятел Кузман Наумов тя е едно староегипетско писмо. Хич и не помисля да си троши главата с него! За другаря ветеринар любовта е въздишка и безсъние. Но безсъние в собственото легло! Бай Гроздан е по-практичен – за него любовта означава къщичка със здрави деца и вярна жена. Това схващане е здравословно и полезно за обществото. А за моя милост любовта означава грижа. Но грижа, в която има и радост, и мъка, и голямо удоволствие, и всякакъв вид тревоги.

Вие знаете, че аз пътувам всеки съботен следобед до Пловдив. Ако мислите, че в тия пътувания има някаква романтика, вие дълбоко се мамите. Съдете сами! В Пловдив пристигам привечер. Намирам свободна стая в някой от хотелите и звъня на жена си. Тя живее, горкичката, при леля си, сложили са я в стаята на децата и вие разбирате, че да се нощува там е крайно неудобно.

Една вечер – струва ми се, че беше същата вечер, когато тук станало това произшествие с Методи Парашкевов – аз едва не се сбих с дежурния чиновник от „Тримонциум“. Този тип искаше да ме прати в една мизерна стаичка на четвъртия етаж! Представете си – двеста километра път, за да прекарам любовната си нощ на четвъртия етаж! Но аз бях упорит и получих апартаментче два етажа по-долу. С баня и с всичките други удобства, които се полагат за случай като нашия: та ние с моята жена имаме в седмицата само няколко часа за себе си.

Ето, значи, каква романтика съдържат тия мои пътувания до Пловдив. Но аз не се оплаквам. Аз пътувам и ще пътувам, докато съм в Момчилово. А после пак ще бъде същото, защото такава е професията ми – да скитам по гори и планини. И си мисля понякога – щях ли да бъда щастлив, ако водех заседнал живот и се намирах, така да се каже, всеки път до фустата на жена си? Едва ли. Това щеше да бъде съществование без грижи и без тревоги. А такова съществование прилича на къща, в която не гори огън. Грижите и тревогите – без тия неща, приятели, няма истинско щастие в този живот!

Той отпи от чашата си и помълча някое време. Като че ли сянка легна на лицето му. После тръсна глава, изгледа ни и тихо се усмихна.

– Ние заговорихме за това – като какво нещо е любовта. Позволете ми по този случаи да ви разкажа една историйка, свързана с личността на нашия несретен даскал Методи. Той може би ще бъде обесен, както предрича моят нов съсед по маса, и сигурно ще бъде заслужено обесен, но ние няма да забравим покрай лошото и доброто, което носеше в душата си тоя човек.

За добрините, които сторил Методи на Момчиловци, за това, как ги научил на пчеларство и овощарство и как да правят сиренето си по-мазно – за тия неща може да ви разправи по-подробно бай Гроздан, тъй като те спадат към неговата сфера на интереси. Аз ще ви разправя един случай от по-интимен характер. Трябва да ви кажа най-напред, че Методи ме имаше за свой приятел, защото аз много му помагах в неговите микрологични и кристалографни занимания. Той си беше наумил да състави голяма сбирка за училището, но не му достигаше достатъчно опит за тая работа, затова търсеше и моята скромна помощ. От гледище на науката той беше просто един дилетант и до известна степен маниак. Но и в дилетантството, и в манията му за велики открития имаше нещо много благородно и възвишено и това ме караше да му съчувствувам и да си затварям очите за смешното. А той ме мислеше за свой приятел и макар да си беше по природа неразговорлив човек, понякога ми доверяваше, особено след чаша, вино, някои свои дребни тайни.

Та случаят, за който става дума, е следният. Както ще видите, той има пряка връзка с нашия разговор за любовта.

Преди три години в Момчилово пристигна на местоназначение участъков горски надзирател. Горският надзирател е голям ловец и между него и Методи се установява едно чудно приятелство. Хората мислят, че ги свързва ловната страст. Но това е едната половина на истината и тя се отнася до чувствата на горския надзирател към Методи. В другата половина на истината цъфти една закъсняла любов: вие се досещате вероятно – става дума за съпругата на горския и нашия стар ерген.

Съпругата е с десет години по-млада от мъжа си. Тя има момиченце, но то живее при баба си, защото Момчилово е някъде на края на света, пък и горският не мисли да остава по за дълго тук. Съпругата е едно крехко същество, русокосо, миловидно, твърде неподходящо за огрубелия даскал. Затова и любовта им е особена – тя е само в очите им, в гласа им, в несмелите ръкостискания, когато си казват „довиждане“ и „добър ден“.