Текст книги "Приключенията на Авакум Захов"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 9 страниц)

Ще ми се, естествено, да бъда обективен, когато говоря за Авакум. Но поради причините, които изброих, и поради други причини това не ми се удава. Най-добре ще бъде отново да вляза в ролята си на безпристрастен хроникьор.

Искам да направя само една забележка. Тя е дребна забележка и не се отнася до същината на разказа. А именно: когато Авакум говори за мене, не бива да му се вярва. Не бива да му се вярва, защото той има изобщо много погрешна представа за моя характер. Така например той си мисли, че аз съм някакъв си романтик, някакъв си поет, някакъв си хрисим мечтател, пък това няма нищо общо с истината. Аз съм ветеринарен лекар на голям участък и слава богу в моя район, както съм го казвал вече, няма нито шап, нито кокоша чума. Пък и кравата Рашка ми е свидетел, макар и безсловесен, че аз си разбирам от работата. Тогава за каква поезия и за какъв романтизъм може да става дума? А пък твърдението му, че съм хрисим мечтател, е съвсем безпочвено. Когато доктор Начева започна да дружи с капитана от артилерията, аз много рязко преустанових разходките си по пътя, който води за село Лъките. На такава рязка постъпка не е способен нито един хрисим мечтател. А когато капитанът обра чуковете си, аз отново захванах да си ходя по тоя път, като че нищо не е било. Тогава за каква хрисимост може да става дума?

Явно е, че Авакум има погрешна представа за моя характер. Но аз не му се сърдя – та кой ли човек не греши? Дори гениалният Шерлок Холмс е грешил…

… Стрина Балабаница беше отминала вече тридесетте години, но имаше такъв вид, че и най-скептичният човек не би могъл да й даде повече от двадесет и пет. Тя беше висока, гърдеста, с дълги бедра и тънък кръст. Имаше малка устица и тъмни, тежки очи, винаги влажни като на кошута през месец май.

Мъжът й, бившият майстор на мандрата, бай Балабан, беше починал преди пет години, и то най-внезапно от разрив на сърцето. Съседките, много завистливи жени, казваха, че жена му имала пръст в тази работа, защото била ненаситна на любов като ламя. Но за коя ли млада бездетка не злословят хлевоусти уста? Двете лисичи кожухчета, които й направи Методи Парашкевов, много бодяха очите на съседките й, та сигурно заради тях те си шушнеха по неин адрес доста неприятни неща. Но това са дреболии от частен характер. Стрина Балабаница беше чудесен работник в мандрата, изкарваше добри трудодни и печелеше достатъчно, за да не бърза с втора венчавка. Тя беше сръчна и много жизнерадостна жена.

Когато бай Гроздан и Авакум влязоха в двора на къщата и застанаха на пруста пред отворената врата на собата, Балабаница беше клекнала да мие един лъскав гюм. Тя стоеше на колене гърбом към тях, протягаше гъвкавата си снага и чевръсто търкаше с бодливата четка. Черната й вълнена фуста беше се понадигнала, та бай Гроздан на два пъти смутено се прокашля. Но Авакум си стоеше много спокойно. Балабаница чу председателя, когато той се прокашля за трети път.

Тя се изправи и усмихната прибра черната къдрица, която беше паднала над челото й.

– Ти защо не си на работа? – опита се да бъде строг председателят.

– Първо да беше ми казал добър ден – сопна се Балабаница, като поглеждаше изкосо към Авакум. – Пък тогава да ме питаш. Или мигар на вдовиците не се вика добър ден!

– Ех, и ти! – намръщи се председателят.

Авакум тозчас й протегна ръка и Балабаница веднага я пое, въпреки че нейната ръка беше мокра.

– Добър ден! – живо раздруса десницата й Авакум. – Бай Гроздан е сърдит, защото го вдигнах от обед. Аз съм виновен.

– Ти защо не си на работа? – упорствуваше председателят, но гласът му вече не беше строг.

– Аз съм втора смяна, бай Гроздане – погледна го ласкаво Балабаница. – Затова съм си в къщи. Хайде добре сте ми дошли! – покани ги тя и пъргаво се наведе да им натъкми столчета до огнището.

Така влезе Авакум в къщата на Балабаница.

Когато председателят й съобщи за какво са дошли, тя се натъжи, големите й очи плувнаха в сълзи. Виждаше се, че искрено жали за учителя. Оная благосклонност, с която гледаше Авакум до тоя миг, изчезна от погледа й, тя изгуби желание дори да извие глава към него.

– Скътай вещите на даскала в избата или където знаеш – продължаваше с вече смутен глас председателят, – а тоз човек да настаниш в стаята му – той ще ти е кираджия някое време, докато бъде на село.

Балабаница въздъхна.

Пък Авакум ликуваше: още нестъпил, дето се казва, в Момчилово, и добрият случай му се усмихна. Всъщност тоя добър случай не кацна на рамото му като златната птичка от приказките. Авакум съзнателно го търсеше – внимателното и подробно проучване на къщата и на обстановката, сред които беше живял Методи Парашкевов, съставляваше първата точка от неговия план.

Те се качиха на втория кат по извита и скърцаща стълба. Тази стълба започваше отвън, на двора, и водеше за един продълговат и тесен чардак, който опасваше къщата откъм овощната градина. Тук имаше две врати, ковани от чамови дъски и боядисвани някога, вероятно по времето на бай Балабан, със сива и излиняла вече блажна боя. И двете врати бяха запечатани с червен восък, с печата на Момчиловския народен съвет.

Председателят се поколеба някое време. Дали сам да строши печатите, или да извика и някого от съветниците? В тоя миг той може би си спомни, че е „таткото на хляба наш“, че сам е съветник в общината, или пък чисто и просто беше решил да не губи повече време с натрапчивия и нахален софиянец – защото дръпна цветните връвчици с една решителност, която никак не допадаше на добродушното му лице.

– Ха на добър час! – рече той на Авакум и като че ли уплашен от дързостта си, бързо заслиза надолу по витата стълба.

Балабаница отключи вратата, която беше по-настрана от стълбата, и мълчаливо кимна на Авакум.

Това беше една бедна стая, дори по-бедна, отколкото можеше той да си представи. Срещу прозореца бе натъкмено походно легло, покрито с войнишко одеяло. Шкаф – сигурно дрешник, – височък рафт с книги, голяма дъсчена маса, покрита с амбалажна хартия, и два стола – това беше всичко. Над леглото висяха двуцевна ловджийска пушка и кожен патронташ. Върху масата лъщеше микроскоп, стояха изправени два статива за епруветки. Имаше още една спиртна лампа, пинцети, чукчета и няколко кафяви шишета с киселини.

Тия неща Авакум познаваше от описа на Слави Ковачев. Докато той изследваше разбития прозорец с лупа и сантиметър, Слави Ковачев беше дошъл на оглед в стаята на учителя. И понеже имаше пълно доверие в педантичната му добросъвестност, а времето течеше, той се задоволи със сведенията, които почерпи от неговия опис. Сега можеше сам да установи, че колегата му от Пловдив не беше пропуснал нито един що-годе значителен предмет.

Балабаница се спря насред стаята и повдигна ръка:

– Само туй легло със завивките е мое – каза тя. – И долапът. Другото, дето го виждаш, е на даскала. И туй, дето е вътре в долапа, и то е негово. Аз съм подписала декларация за тия неща. Ако нещо изчезне, аз ще отговарям.

– Бъди спокойна – усмихна се Авакум. – Аз ще пазя тия неща като очите си. Няма смисъл да ги местиш на друго място. Както виждаш, не нося много багаж и те няма да ми пречат.

Докато тя сменяше покривките на леглото и изнасяше дрехите на учителя, Авакум стоеше гърбом към нея, но чуваше как тя тихичко хълцаше и подсмърчаше с нос. Той прехапа устни и се намръщи. „Ако не успея – помисли той, – тия неща едва ли ще бъдат върнати някога на предишното им място. Даскалът няма да се върне в Момчилово.“

Той погледна през прозореца. Оттук се виждаше настръхналата снага на Змеица. Над кафявите сипеи тежеше мрачно дъждовно небе.

„А тази жена го е обичала – помисли Авакум. – Затова плаче.“ И както гледаше към кръстопътя, той си спомни малките й устица и тежкия поглед на тъмните й очи. „Сигурно е живяла с него“ – въздъхна той. И веднага се сепна: учуди го въздишката му. В това, че може би е обичала и живяла с учителя, нямаше нищо тъжно. Въздишката беше съвсем излишна.

Той излезе на чардака и отвори другата, съседната врата. Това беше една малка собичка, пълна с всякакви вехтории. Стари книги, вестници, тетрадки, препарирани катерици, глухари и една лисица, и едно малко кафяво мече. Мечето беше поставено на дървена поставка върху продълговат сандък. На един прогнил рафт сред паяжини и прахуляк блещукаха стъкленици със спирт. В тия стъкленици се виждаха навити на спирали змии с белезникави коремчета и пъстри гърбове. Имаше и гущери, и дъждовници. Една препарирана бялка изцъклено гледаше към единственото прозорче на това килерче – малко, четвъртито, с немито от години стъкло, завардено с дебели железни пръчки.

Авакум усети върху тила си погледа на Балабаница. Той полека се извърна.

– И тия неща са на даскала – каза тя. Очите й бяха още зачервени. – Гласеше ги за училището. – Тя помълча. – Тук нищо не е описвано. Пък и какво ли има толкоз важно? Само дето държаха стаичката ми запечатана! Всичко туй аз ще смъкна в избата, а тук ще си наглася стан.

Тя помръдна с рамене, погледна изкосо Авакум и той забеляза, че в очите й вече няма сълзи.

– Тук аз ще си наглася стан – повтори тя. И добави по-тихо: – Ако останеш за по-дълго, и черга мога да ти изтъка. Женен ли си?

– И с шест дечица отгоре!

– Сиромашкият! – Тя се позасмя някак неопределено, помълча, после пак помръдна с рамене. – Аз ще ида до мандрата – каза тя, без да се извръща – и ще се върна надвечер. Ако излизаш – ключовете взимай у теб!

– Непременно – кимна Авакум.

Тя заслиза надолу полека – може би по-полека, отколкото беше необходимо.

(обратно)

18

Авакум я изпрати с очи. Сетне слезе на двора и внимателно разгледа къщата откъм всичките й страни. Срещу южния прозорец на неговата стая дигаше невисоко клоните си чепат бор. Неговият връх стигаше стряхата на покрива, а няколко от разперените клони, дебели колкото ръката му, почти опираха до перваза на прозореца.

„Ето откъде може да се влезе без покана“ – помисли Авакум.

Той постоя под дървото, мислено се покатери по окастрените вършини, промъкна се през зелената корона и спокойно възседна перваза. Не беше никак трудно.

Този южен прозорец гледаше към градината. Това беше един доста занемарен сливак, обраснал с гъста, пожълтяла вече трева. От стария бор до оградата, изплетена с вършини и висока до пояс, Авакум изброи тридесет стъпки. Оградата опираше на една глуха уличка, широка колкото да мине волска кола. Тя се провираше покрай плетища, които с нищо не се различаваха от оградата на Балабаница.

През градината минаваше отъпкана пътека – тя водеше в дъното на селището, където бяха дигнати ниски постройки: кочина, в която нямаше свини, празен обор – отдавна запустял, плевник с изтърбушен покрив от почерняла слама и широк навес за дърва. Под навеса имаше сечник и забита секира в него и около две коли едри и сухи чамови цепеници. Ясно беше, че пътечката се поддържаше единствено заради тоя навес.

Друга пътечка в градината нямаше.

Но Авакум се върна пак до чепатия бор и започна упорито да занича в земята по посока на глухата уличка. И по напрегнатото му лице се появи тиха усмивка – на места, тук и там, личаха следи от стъпкани стръкове – те бяха по-жълти и по-сухи от другите. Тази трева беше газена, преди да повехне от само себе си – в това не можеше да има никакво съмнение.

Тия едва видими следи отведоха Авакум до оградата. На това място нямаше тръни. Тръните, които някога са били на това място, сега лежаха захвърлени в гъстия буренак. Да се прекрачи през такъв прелез не беше трудно за един мъж. Но за да стори същото нещо една жена, тя би трябвало да вдигне фустата си, да обкрачва плета, да тъпче по-дълго земята около него. Авакум се наведе – около прелеза нямаше такива по-особени следи.

Оттук беше минавал само мъж. И не един път, а няколко пъти. И при това пътят му не беше затворен – тръните си лежаха в буренака непокътнати. Този мъж сигурно имаше намерение да минава през прелеза и за в бъдеще. Или пък не беше достатъчно съобразителен – едно от двете.

Авакум се замисли. Може би това са любовни следи? Може би някой мустакат Ромео прескача нощем при бездетната хубавица? Но в такъв случай тия следи трябва да водят към нейната порта, към нейната соба.

Той тихичко подсвирна и потри ръце.

Следите не водеха към нейната порта – те започваха от чепатия бор и свършваха с чепатия бор.

Авакум изтича в стаята на учителя. „Ако прозорецът е затворен отвътре с куки, аз ще си ударя плесница.“ – Така си помисли и погледна. Куките лежаха встрани от скобките. Те бяха хванали ръжда. Той натисна леко черчеветата – двете крила на прозореца скръцнаха, разтвориха се и опряха в зелените гранки2.

Авакум извади от вътрешния джоб на шлифера си голяма лупа и отново слезе на двора. Дойде до ствола на стария бор и вдигна глава. „Трябва да се изследват третото и четвъртото стъпало – реши той. – Защото те са най-трудните. За да се стигне до короната, до големите клони, тия окастръци трябва здраво да се държат с ръце.“

Той се покачи по ствола, стигна до четвъртото стъпалце – един издатък от окастрен клон, – закрепи се с лявата си ръка и започна да гледа люспестата му повърхнина през дебелата лупа.

Това продължи повече от три минути.

В края на четвъртата минута той едва не изтърва лупата от ръката си. Впи поглед в стъклото и почувствува, че пред очите му играят синкави кръгове.

За миг-два той притвори клепачите си, пое дълбоко въздух, после отново погледна. Сега в очите му блеснаха искри. Прибра лупата си, извади малко ножче и го отвори със зъбите си. Сетне изряза парче от люспестата кора и внимателно слезе на земята.

Като се върна в стаята, той извади с пинцети една люспица от кората, постави я на стъклената плочица под микроскопа и погледна през окуляра. Върху стъклената плочица сияеше синя власинка, дебела колкото конец.

Синя власинка от вълнена прежда.

Авакум запали цигара и жадно запуши.

После той извади от портфейла си една пергаментова книжка, в която имаше също такава синя власинка. Беше я намерил на времето сред железните стърготинки под изстърганата пръчка на Илязовия прозорец. Той сравни под микроскопа двете влакънца, бяха абсолютно еднакви на дебелина и цвят.

Той се изправи и започна полека да се разхожда из стаята.

Сега знаеше много добре, че седловинката над плета, пътечката, чепатият бор и открехнатият прозорец са свързани посредством една невидима нишка с Илязовия дом. Една и съща синя ръкавица беше пипала окастрения издатък на чепатия бор и подвитата пръчка на строшения прозорец.

Но една ли синя ръкавица има на света? Пък и да няма друга, къде е тя и кой е нейният собственик?

Все пак откритията, които направи, съставляваха няколко важни звена във веригата от събитията, които предшествуваха престъплението. Нямаше основание да бъде недоволен от себе си.

Той прибра сините власинки и отиде да разгледа вещите, които бяха струпани в килерчето. Тук нямаше нищо по-особено, което да привлече вниманието му. Препарираните животни и птици не бяха местени с месеци от местата си – това личеше по паяжините около тях – черни и гъсти, непокътнати. Той се канеше да излезе навън, но очите му изведнъж се спряха върху малкото кафяво мече. То беше чистичко – дори на дъската, за която беше прикрепено, нямаше прах. Един чист предмет сред толкова други, потънали в паяжина и прах – това не можеше да не обърне внимание на Авакум. Този предмет беше сравнително скоро пипан с ръка. Но защо сред толкова други препарирани животни кафявото зверче беше удостоено с такава чест?

Авакум се приближи до мечето и го помести. Под дървената поставка зина отворът на продълговатия сандък. Той светна с електрическото си фенерче и видя в дъното му една купчинка от камъни – различни на цвят и големина.

Нямаше нищо друго в тоя сандък. Но един камък, голям колкото юмрук, беше обвит с лист от тетрадка и превързан с червен вълнен конец. Той стоеше върху купчинката най-отгоре.

Авакум протегна ръка, извади камъка и в светлината на жълтия лъч прочете:

Змеица, 7 август

Надписът беше написан нечетливо с химически молив.

„Някакъв минерал, който Методи Парашкевов е намерил в местността Змеица петнадесет дни преди събитието в Илязовия двор“ – помисли Авакум. Той подържа камъка в ръката си, сетне го захвърли върху купчинката и пак намести мечето отгоре.

Беше започнало тихичко да ръми.

Сивите облаци ближеха с косматите си валмища големите сипеи на Змеица. През отворения прозорец влизаше студен въздух, напоен с миризма на бор и влажна земя.

Беше тихо вътре и някак си много пусто и тъжно.

Авакум потръпна – като че ли самотата се превръщаше в някакъв остър и навлизащ в душата му студ. „Трябва непременно да заспя“ – помисли той. Зави се с шлифера си презглава и затвори очи.

Дъждовните капки почукваха по стъклото на прозореца – и тоя тих шепот правеше тишината още по-тежка.

Събуди го лекото хлопване на пътната врата. Той се ослуша и позна Балабаница по стъпките, които отекнаха на пруста. Не беше удобно да стои в тъмното – запали лампата и започна да подрежда дрехите си в шкафа. Само шлифера си остави върху кревата. Той имаше от вътрешната си страна, под хастара, два дълбоки джоба, в които Авакум държеше някои свои потребни неща: въже, запасна батерия за фенерчето, пачка патрони с един мъничък, но тежък стоманен пикел в кожена калъфка.

Навън тихият дъжд продължаваше да вали.

Авакум отвори двете крила на прозореца, сетне наметна шлифера си на раменете, слезе на двора и застана на пруста. Той се прокашля.

Миг след това вратата на стаята се отвори и в осветената рамка застана Балабаница.

– Ама защо стоиш навънка? – запита го тя с много учуден глас. – Че влез вътре да се огрееш, виж само какъв огън съм запалила!

Зад широкия й гръб от припламването на огъня светлината ту слабееше, ту се усилваше. И една приятна миризма излизаше отвътре – миришеше на печени картофи.

– Благодаря – каза Авакум. Той почувствува, че е гладен, и преглътна. – Наканил съм се да излизам. Иначе с удоволствие бих влязъл да се посгрея.

А Балабаница продължаваше да стои в рамката на вратата.

– Може след малко дъждът да попрестане – каза тя.

– Наистина – усмихна се Авакум. – Защо пък да не почакам? След малко дъждът съвсем ще спре.

Той се намести срещу огнището и с наслада протегна ръцете си към огъня. После извади луличката си, напълни я с тютюн и запуши.

И докато Балабаница пъргаво сновеше насам и натам и шеташе, за да приготви вечерята, той по навик огледа обстановката, макар и през цялото време да даваше ухо в мекото шляпане на босите й крака.

Собата беше широка, с полици по стените, с два бакъра до вратата, окачени на железни куки. В левия ъгъл тъмнееше отворена врата – вероятно беше спалнята. Той си спомни, че прозорецът й гледаше към занемарените стопански постройки в дъното на сливака.

– Балабанице – каза Авакум, – не ти ли е студено да ходиш боса?

Тя се поспря за миг. Изглеждаше доста учудена.

– Да ми е студено? – Погледна в краката си и кой знае защо съвсем малко повдигна фустата си нагоре и весело се разсмя. – Как ще ми е студено! Ами! Аз тъй съм свикнала. – Тя пак отпусна фустата си и кимна с глава към наредената маса: – Хайде да вечеряме, че хлябът ни чака. То не съм приготвила кой знае какво – нали съм сама душа?

Авакум не искаше да обиди вдовицата, затова бързо се притъкми към трапезата. Имаше паница с печени картофи, сирене, тиганка с пържени яйца и един голям кастрон кисело мляко. И камара порязаници хляб.

– Моята къща е вдовишка и домът ми е кукувичи дом – въздишаше Балабаница, като енергично си топеше от яйцата. – Докато сиромахът Методи беше тук – често ми правеше дружинка, защото не обичаше да придиря, пък и той беше сама душа. Случваше се и баница да умеся, и туй, и онуй. А откакто го дигнаха – на, все сухоежбина ми е на масата, пък и тя ми засяда на гърлото.

Авакум забеляза, че залъците й не засядаха на гърлото – тя се хранеше с доста голям апетит и лицето й изглеждаше много свежо.

– Балабанице – каза той, – а често ли идеха гости на Методи? Когато аз бях ерген, при мене се точеха по дузина всяка вечер.

– Ами! – тръсна глава Балабаница. Една черна къдрица падна на челото й, но тя не повдигна ръка, за да я отмести. – Какви ти гости! Никой не идеше при Методи. Той имаше добро сърце, сиромахът, но си беше малко саможив. Като мене.

– Не може да бъде – усъмни се Авакум. – Че тоя човек нямаше ли приятели?

– Нямаше – кимна Балабаница. – Той с всички беше добър и всички бяха добри с него, но си нямаше приятел.

Тя помълча и се навъси:

– Имаше един – туй беше преди три години, но този човек го изядоха вълци на Змеица. Ходеха заедно на лов. Беше горски надзирател.

Авакум замълча. Стори му се, че е крайно време да сложи точка на темата „Методи“ за тази вечер.

Поговориха за мандрата. Балабаница се похвали, че тази година сиренето им било по-маслено, че сега преработвали два пъти повече мляко от преди. Каза, че щели да спечелят съревнованието с Лъките и че наесен всички очаквали доста пари.

– Ами какво ще правиш с твоите пари? – попита я Авакум. – Сигурно ще се омъжиш?

Тя весело се разсмя. Басмената блузка се развълнува над гърдите й, като че ли отвътре я надуваше южнякът.

– Аз, ако искам, още утре ще си доведа мъж – каза тя. – И какъвто го искам, такъв ще бъде. Но туй е най-лесната работа. Има друго, което трябва да свърша, и то е по-важно. Моят мъж беше майстор на мандрата и аз съм решила да стана като него майстор. Туй ще ми е споменът от първото венчило. Пък и таз работа ми допада, иде ми отръки. Но за да стана майстор, аз трябва още да се поуча, защото всяко нещо си има тънки неща.

Тя го погледна с лумнал огнец в очите си и се разсмя:

– Обещали са ми напролет да ме проводят на курсове. Това за мене е по-важно от една женитба. Когато стана майстор, мандрата ще ми бъде истинският дом, а тук ще се отбивам, за да не му е мъчно на мъжленцето ми – ако си взема мъж.

– Само за това ли ще се отбиваш? – попита Авакум.

– И за да спя на пружина – усмихна се лукаво Балабаница. – Моето легло е с пружина. Легнеш в него, а не усещаш, че лежиш. Много е удобно.

След този интересен разговор Авакум отново напълни луличката си с тютюн, премести се до огнището и мълчаливо запуши.

Балабаница прибра трапезата, после отиде в другата стая и запали лампата. През отворената врата Авакум успя да види половината от високия таблен креват. Той беше покрит със снежнобял козяк, а на стената до него висеше плетено килимче.

Балабаница шумно се прозина, разкърши лениво снага и започна да оправя леглото.

Слаб ветрец лекичко завъздиша в комина.

Авакум се изправи. Той облече шлифера си и се прокашля.

– Ще си ходиш ли? – извърна се Балабаница към него. Тя държеше в ръцете си белия козяк.

– Време е – каза Авакум.

Вместо да свали покривката съвсем – тя беше захванала вече да я сваля, – Балабаница отново покри кревата. Тя постоя замислена, сетне запита:

– Има ли девет часа?

– Минава – отвърна Авакум.

Тя пак се замисли. Сега очите й не гледаха към Авакум, а някъде встрани от него.

Той закопча шлифера си и тръгна към вратата.

– До кое време ще спиш утре? – запита изведнъж Балабаница.

Авакум застина на място – имаше нотки в гласа й, които му се сториха много особени. Пък и козякът, който тя беше отново оправила върху леглото, и мълчаливите паузи, и погледът й, който бягаше покрай него – всичко това му се видя наистина много особено.

– До кое време ще спя ли? – повтори Авакум, за да обмисли отговора си. После каза: – Балабанице, тази нощ аз няма да спя тук. Тази нощ аз ще гостувам вероятно на бай Гроздан. Той ме покани на приказки и на чашка и аз сигурно ще остана да нощувам при него.

– Добре си го намислил – помръдна с рамене Балабаница.

Тя не каза повече нито дума.

– Стаята съм заключил и ключът е у мене – добави Авакум. – Лека нощ! – И излезе навън.

Дъждът се беше усилил.

Авакум хлопна силно портата след себе си и предпазливо тръгна по широкия път, който водеше за Горната махала. Тъмнината беше непрогледна. Като стигна първата пресечка – той разбра това по усет, – веднага зави наляво и преброи тридесет крачки. Тук някъде се намираше прелезът. Сложи внимателно ръката си върху плета и започна да опипва.

Тръните се свършиха след няколко разкрача.

Той запретна шлифера си и прескочи. Отпред, в тъмното, беше къщата на Балабаница. Тръгна напосоки.

Дъждът шумолеше в повехналата шума.

Като стигна до сградата, той се притули до оня ъгъл, който беше по-близо до прозореца, и зачака. След по-малко от минута светлината угасна. Балабаница излезе на пруста, огледа се и заситни към портата. Фигурата й се стопи в тъмнината.

Авакум почака някое време, сетне прибяга наведен до външното стълбище, изкачи се на чардака и безшумно притвори вратата след себе си.

През разтворения прозорец вятърът навяваше влага и ситни капки дъжд.

Аз запитах веднъж Авакум:

– Защо излъга Балабаница, че няма да спиш в стаята си? Какво имаше на ум, какво целеше с тази лъжа? Беше ли наистина сигурен, че някой ще дойде през нощта в този дом?

Авакум повдигна рамене:

– Нищо нямах на ум тогава и нищо по-конкретно не предполагах. Хрумна ми, че трябва да остана незабелязан в къщи – и останах!

Той помълча и се усмихна:

– Имах чувството, че нещо ще се случи тази нощ, или още по-точно, че нещо трябва да се случи през тази нощ…

Той лежеше буден в леглото си, облечен, наметнат само с шлифера си, който беше поизмокрен вече от дъжда. Вслушваше се в почукването на капките по дървото на перваза, в тихия разговор на вятъра с чепатия бор и нищо не мислеше.

Като че ли времето беше престанало да тече.

Стресна го сподавеното скърцане на външната порта. Някой я отвори, после този някой мина през пруста, чу се щракането на ключалката и всичко потъна отново в предишната тишина.

„Портата скръцна само веднъж? – помисли Авакум. – Сега тя стои отворена, като че ли очаква някого. Ключалката също щракна само веднъж.“

Той лежеше в тъмнината с отворени очи.

Сетне му се стори, че някой минава през пруста – това бяха по-тежки и по-неуверени стъпки. И отново настъпи тишина.

Дъждът все така си почукваше по дървото на перваза.

По едно време го досмеша – трябваше ли да простине под мокрия шлифер заради любовните срещи на Балабаница?

Но не помръдна. Все очакваше да се случи нещо по-особено, нещо, което имаше по-пряка връзка с впечатленията, които съзнанието му беше попило през деня.

И изведнъж усети остра тръпка по цялото си тяло. Някой се изкачваше по стълбището – едно от стъпалата скръцна, после този шум отново се повтори – до самата площадка.

Той беше забравил вратата си отключена. Нарочно ли не я заключи, или просто беше забравил да превърти ключа, не можа да си спомни. В тоя миг той нищо не мислеше.

Но човекът, който беше се изкачил на площадката, нямаше намерение да влиза в неговата стая. Той отвори другата врата, на килера, и потъна вътре.

Какво можеше да търси там? При вехториите и препарираните птици и животни? Това беше толкова неочаквано, че Авакум едва не се изправи на леглото си от почуда.

Той се овладя в оня миг, когато пак дочу тихото скърцане на стъпалото. Човекът беше слязъл вече на двора.

Сега всичко се разви в минута-две. Авакум се хвърли към прозореца и като се преметна през перваза му, улови един от клоните на стария бор и започна бързо да се спуща надолу. Преди да усети земята под краката си, той се изхвърли напред и хукна към плета. Пред него тичаше човек.

Авакум бръкна за фенерчето си, но се подхлъзна, залитна и се просна по очи върху мократа трева.

И докато се изправяше на краката си, той горчиво се усмихна. Съзнаваше, че беше загубил първата си схватка.

Дълго не можа да заспи; той беше проиграл един ценен миг. Какво му пречеше да светне с фенерчето си в очите на неизвестния – в момента, когато той се намираше още в килера? Такова нещо можеше да направи дори една жена…

Той скръцна със зъби, обърна се към стената и затвори очи.

Събуди го на зазоряване вятърът, който блъскаше и превиваше клоните на стария бор. Сиви, разпокъсани облаци бягаха по небето и в пролуките им блестяха късчета синьо, измито небе.

Сякаш вятърът беше измил и лошото настроение от душата му: когато отваряше очи, струваше му се, че около него се носят звуците на една позната мелодия. Беше весела мелодия, вероятно валс.

„Сега трябва да видя какво е станало в килера“ – помисли Авакум. Той грабна пешкира си и слезе на двора. Дълго се ми и плиска на чешмата, докато кожата му се зачерви от студ.

„Сега ще видя какво е станало в килера“ – помисли пак, но захвана да се бръсне и изведнъж се сети, че мелодията, с която беше се събудил, е от операта „Евгени Онегин“.

Той си облече нов пуловер, излъска обувките си, после изля шепа одеколон върху косата си и започна да се реши пред едно малко огледалце, което беше закрепил до статива с епруветките. През цялото това време все си подсвиркваше валса от „Евгени Онегин“, като че ли насреща му не се мръщеше назъбената Змеица, а грееше една розова фасада с жълти балкончета.

Чардакът беше мокър, вратата и дръжката на килера – и те бяха плискани цяла нощ от дъжда. Нямаше смисъл да занича за каквито и да било следи.

Вътре всичко си стоеше така, както го беше видял и запомнил през вчерашния ден.

Той застана на прага и започна внимателно да оглежда нещата.

Това продължи около десет минути.

Най-после се усмихна. Поставката, върху която беше закрепено мечето, изглеждаше изместена наляво с около два пръста. Виждаше се левият горен ъгъл на сандъка. Вчера сам сложи поставката върху сандъка и много добре си спомняше, че всичките ъгли бяха еднакво добре закрити. А сега левият ъгъл зееше открит с около два пръста. Някой беше местил мечето встрани, наляво, и очевидно, за да погледне в сандъка вътре и да бръкне с ръка. А после поради тъмнината не беше успял да възстанови с абсолютна точност предишното положение на поставката. „Получило се е изместване, равно на два сантиметра“ – помисли Авакум.

Той свали мечето на пода и погледна в сандъка. Вътре като че ли нямаше никаква промяна. Пак тая купчина разноцветни камъни с онова камъче, отгоре, увито в лист от тетрадка:

„Змеица, 7 август“.

То си лежеше на същото място, на което беше го оставил Авакум. И хартията, и надписът бяха същите. Само цветът му се беше поизменил. Авакум отлично помнеше, че онова камъче имаше кафяв цвят. Това, което държеше сега в ръката си, беше на големина почти колкото него и по форма му приличаше, но цветът беше друг. Това камъче имаше белезникав цвят.

(обратно)

19

Слънцето изгря откъм Лъките и небето над Змеица почервеня. Далечните сипеи и назъбените скали по билото потънаха в призрачна розова виделина.