Текст книги "Играта"
Автор книги: Андерш де ла Моте
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 18 страниц)
Въпреки че беше вечер, жегата го удари почти като стена. Няколко херцози[36]36
Херцог – разг. човек, който употребява херца (хероин). – Б.пр.
[Закрыть] клечаха сънливо в сумрака под покрива, но търговията изглежда не вървеше. Дилърите сигурно също бяха на почивка. На HP му се стори, че разпозна единия и кимна леко, минавайки покрай него, но погледът на пича бе толкова стъклен, че сигурно не виждаше по-далеч от върха на носа си. Хари беше гаден шит, that’s for sure. За щастие той познаваше госпожица Мари-Анна[37]37
Хари и Мари-Анна, съответно хероин и марихуана. – Б.пр.
[Закрыть]. Чист майтап беше, че законът не намираше разлика. Доколкото му беше известно, никой не беше предозирал от малко дим.
Той тръгна по диагонал през откритата част на площада и хвана подземния път към НК[38]38
„Nordiska Kompaniet“, голям универсален магазин – Б.пр.
[Закрыть]. Няколко минути по-късно стоеше пред вратите със златни дръжки.
Бърза проверка на часа. 18:43. Беше подранил с две минути.
Не беше свикнал да носи часовник на ръката си.
Когато бе прочел инструкциите и осъзнал, че му трябва часовник, беше прекарал поне половин час в тършуване из апартамента. Най-накрая бе успял да изрови някакъв скапан „Касио“, който вероятно беше на поне десет години, но по незнайна причина все още работеше. Беше звъннал на точно време и почти се бе учудил, че лелчето все още отговаряше: „Осемнайсет часа, четиридесет и пет минути и нула секунди, пийп!“
Мигащият LED-дисплей на телефона прекъсна мислите му. Изпълнен с очакване, той отвори новото съобщение.
Добре дошъл във втора мисия, HP!
Днешната ти задача, ако решиш да я приемеш, е на стойност 400 точки.
Искаш ли да продължиш?
Той кликна незабавно на ДА.
Четиристотин точки, почти три хиляди крони и сериозна крачка извън блатото на играчите с по сто точки.
Отлично!
Използвай асансьора и се качи до книжарницата.
Не забравяй да носиш телефона с камерата навън.
Натисни долния бутон, когато си на място.
В долния край на екрана се появи иконка „READY“.
HP забеляза, че дланите му са се изпотили от вълнение. Тая Игра беше страшно добра!
Той беше таен агент, a man on a mission. „Петершон, Хенрик Петершон.“
Отвори вратите, взе ескалатора нагоре, мина покрай простосмъртните, които си купуваха еспресо на далавера или лочеха неприлично скъп шоколад, зави зад ъгъла към асансьорите и натисна бутона за нагоре. Две минути по-късно слезе на третия етаж, по навик извърна глава, за да не се вижда лицето му на охранителната камера, след което се гмурна между рафтовете с книги.
Натисна READY.
Отговорът дойде моментално.
Следвай Белия заек!
Отначало той само погледна екрана въпросително, но след няколко секунди реотанът загря.
Естествено! Може би малко клиширано, но същевременно доста яко! Който и да бе измислил мисията, определено ще да беше пич с чувство за хумор…
Засмян, той се разтърси из рафтовете, прокарвайки пръст по гърбовете на книгите и скоро намери каквото търсеше. „Алиса в Страната на чудесата“, малката библия за препратки на всички киномани. Извади книгата, запрелиства настървено и когато откри находката си, за свое учудване бе толкова възбуден, че за малко да изтърве малката, бяла пластмасова карта на земята. „Етаж 5, 18:55“ бе написано на нея с туш, останалата част беше празна.
HP сви вежди. Познаваше универсалния магазин като петте си пръста, ненадминато място, ако дебнеш неориентирани туристи или ако просто искаш да убиеш няколко часа, като зяпаш хората. Сто процента беше сигурен, че имаше само четири етажа. След бърза сверка с часовника осъзна, че има само три минути да разреши мистерията.
Стълбището беше право срещу асансьорите и докато отиваше натам, отново се обърна, за да не го види the eye in the sky, просто за всеки случай. Мрамор и месинг, стилно почти като от картичка. Скок-подскок, скок-подскок. „Хитрото козле Брюсе припка по моста на трола…“[39]39
„Трите козлета Брюсе“ е норвежка народна приказка, по която има и детска песничка. В приказката козлетата са малко, средно и голямо, хитрото козле е измислица на HP. – Б.пр.
[Закрыть] ухили се той.
Мда, прав беше, разбира се. Четвъртият етаж беше последният, поне за простосмъртните.
Табелата беше категорична по този въпрос. Но зад една заключена златиста врата стълбището продължаваше още един етаж нагоре.
Той завъртя пластмасовата карта в ръцете си, бутна я пред четеца за карти до вратата и чу как той избибитка. Но вратата остана заключена. И тогава видя малката бележка.
„Карта + код“ пишеше на нея и настроението му потъна като камък.
И какъв беше тоя скапан код?
След няколко секунди размисъл пробва да въведе 1855, използвайки клавиатурата на четеца, но той възрази с двойно пиукане. HP хвърли няколко тревожни погледа наоколо, но всичко беше спокойно. Етажът изглеждаше съвсем пуст.
И сега какво?
Откачи мобилния от колана, но екранът беше черен. Значи без помощ от телефона.
Или всъщност… Във всеки случай си струваше да пробва.
Той отново допря картата до четеца, след това набра цифрите 128 и след няколко секунди колебание добави и една нула.
Приятелско еднократно бипкане и той чу, че бравата се отключи.
С туптящо сърце отвори вратата и продължи нагоре към петия етаж. Там го посрещнаха метална врата и още един четец.
Поглед през рамо, пиукане от четеца и после вътре. Сетивата, напрегнати до край, вкус на адреналин в устата. Липсваше само малко драматична музика, за да е всичко перфектно!
Тук горе имаше тесен коридор с полегат покрив, трептящи флуоресцентни лампи и редица метални врати от едната страна. Далеч не толкова стилно, колкото долните етажи. Но какво трябваше да се случи сега?
В същия миг, в който завърши въпроса си, телефонът отново замига – все едно беше прочел мислите му. На ръба на зловещото!
Той откачи телефона от колана и беше на път да прочете съобщението, когато гласът го стресна и той изпусна апарата право на бетонния под.
Скъпи клиенти. Магазинът затваря след пет минути. Благодарим Ви, че ни посетихте. Заповядайте отново утре в десет. Първият етаж ще остане отворен до осем часа.
Мамка му, как се изплаши! Явно бе застанал точно под един от високоговорителите. Още малко и щеше да му се наложи да си смени гащите.
Мърморейки, той вдигна телефона и отвори съобщението.
Третата врата отляво.
Белият заек се намеси за трети път и той се оказа в хладна, бетонна стая, пълна с бръмчащи кутии, кабелни скари и лостове. Миришеше на електричество и топъл метал.
Далечната стена, черна кутия, натисни READY, когато я откриеш.
В стаята имаше цял куп кутии, но за късмет само една от тях беше черна.
Стара вещ от бакелит, която изпъкваше значително сред останалите анонимни, метални кутии. Отпред имаше две ламинирани копчета, едното синьо, другото червено.
Той натисна READY.
Добра работа, HP!
В днешната мисия трябва да избереш между двете копчета.
Щом обратното броене завърши, искам да натиснеш едно от тях.
Ако избереш синьото, всичко продължава както преди, ти получаваш парите си, както и нови лесни мисии.
Сигурен и постоянен доход, подправен с умерено вълнение.
Ако избереш обаче червеното конче, часовникът на стария ти живот ще спре и ти ще навлезеш в изцяло ново изживяване, за което по-рано дори не си се осмелявал да мечтаеш. Тук рисковете са по-големи, но разбира се, също и възнагражденията.
Едва малцина са квалифицирани за това ниво, въпросът е дали ти имаш нужните качества?
Изборът е твой, няма грешен вариант и независимо какво решиш, днешната мисия ще бъде изпълнена. Разбираш ли?
Той натисна ДА.
Отлично, HP!
Помисли внимателно и направи избора си. Имаш двайсет и пет секунди.
Успех!
Водачът
Съобщението изчезна и бе заменено от брояч.
24
23
22
Това беше толкова убер fucking cool! Ето за това говореше! Но какво да избере, синьото или червеното хапче?
И двете бяха правилни, но изглежда само едното имаше значим ефект!
Усещаше пулса си да бие в тъпанчетата му.
Play it safe or go all in?
6
5
Естествено, имаше само един отговор.
Приключение без риск беше като шибания „Дисниленд“! Време беше да разбере колкото дълбока всъщност беше заешката дупка!
2
1
Той натисна червеното копче.
Чу се щракване, после слабо бръмчене. Флуоресцентната лампа на тавана примигна.
HP затаи дъх.
* * *
Щом приключи с известието, тя се отби през отдел „Разследване“, за да види дали някой от старите ѝ колеги е на смяна. Тъй като Охраната се водеше просто командировка, редовното ѝ място в отдела още се пазеше. Но коридорът беше празен, което може би не беше толкова странно, защото часът беше почти седем. Малцината клетници, които не бяха в отпуска, поне бяха достатъчно разумни да свършат работа навреме.
След интервюто с Андерберг я бяха откарали до тях с патрулка, така че колелото ѝ още стоеше в гаража на полицията. Най-бързият път дотам беше с асансьора в ареста и тя пое по стълбите надолу към „Бежовия километър“, както някой шегаджия бе кръстил дългия коридор.
Долу работеха на пълни обороти, както бе обичайно за петък вечер. Всички килии вече бяха пълни и няколко уморени следователи обикаляха из множеството стаи, където патрулите имаха дебрифинг. Един изключително буен пияница, ескортиран от двама солидни полицаи, блокираше почти цялата приемна пред стъклената клетка на офицера на смяна.
Friday night, пиянство и fight определено беше полезен опит, но съвсем не ѝ липсваше…
Докато минаваше покрай тях, единият от полицаите я разпозна и ѝ кимна, а тя отвърна на поздрава му. На път към коридора тя чу, че радиостанцията му се включи:
* * *
Нищо не стана. Не че знаеше какво точно бе очаквал, но все пак? Трябваше да има все някаква малка реакция? След драматичното въведение най-малкото, което можеше да се очаква, бяха поне мигащи алармени светлини или вой на сирени. Тичащи стъпки по коридора или поне разярено тропане по вратата?
Но това…? Едно голямо нищо.
Disappointed!!!
Изчака още няколко минути, след което излезе разочарован от стаята, закрета надолу по стълбите и едва когато пресече улицата и излезе на Кралската градина, той бавно започна да схваща.
– … просто спря – каза учудено един пич на друг и посочи към сградата, от която HP току-що бе излязъл.
– Обикновено не трябва ли и да свети? – чу той да казват минувачите.
После видя хора да размахват телефоните си и скоро до него се наредиха цял куп снимащи. Щом проследи погледите им нагоре към покрива и видя какво бе разбудило любопитството им, разочарованието му внезапно се изпари и бе заменено от напълно ново и неописуемо чувство, до което никога преди не се бе и доближавал. Сърцето му сякаш биеше барабани в гърдите му. Обувките му почти се отлепиха от земята, а дънките започнаха да го стягат в слабините.
Беше толкова адски, шибано яко! Talk about mission completed!
Високо горе, между медиите плочи на покрива, големият, светещ часовник на НК, който от петдесет години се въртеше над града почти без прекъсване, изведнъж бе спрял.
Стрелките на тъмния циферблат показваха точно седем часа. И той осъзна, че Водачът бе имал право. Току-що бе започнало ново време!
5. Playing the game
Понякога, най-вече когато сънуваше, тя все още можеше да види лицето му пред себе си, така както бе изглеждало последния път, когато погледите им се бяха срещнали. Първо яростта, после учудването и накрая ужасът в очите му, когато той осъзна какво щеше се случи – че щеше да умре!
Тя винаги изживяваше целия момент като на филм, като движенията се забавяха все повече и повече. Как той висеше във въздуха, почти безтегловен, между небето и земята, между живота и смъртта, докато ръцете му бавно описваха кръгове, търсещи първо равновесие, после спасение. За кратък миг физиката сякаш бе направила изключение, оставяйки го да балансира на ръба, въпреки че вече трябваше да е паднал. Като че гравитацията го бе задържала там достатъчно дълго, за да успее Ребека да види ужаса и обвиненията в погледа му. Тя беше на пода, само на метър от краката му, достатъчно близо, за да може да се протегне, да му подаде ръка и да го спаси.
Както много пъти преди, цялата случка се забави, докато всичко застина неподвижно, почти като че някой бе натиснал пауза. И за една-единствена напрегната секунда наистина имаше възможността да протегне ръка и да опита да поправи случилото се. Да го спаси. Стига да искаше.
Но въпреки че опитваше да се убеди сама, че го обича, че съжалява и че последното, което иска е да му навреди, това не помагаше. Защото дълбоко в себе си, на място, до което разумът не можеше да се добере, тя все още искаше – макар че бяха минали тринайсет години от онази вечер – само и единствено той да падне. Лицето му да се размаже до неузнаваемост, ръцете и краката му да се счупят като клечки за зъби, а дланите му, онези меки длани, които бе обичала и от които се бе бояла повече от всичко на света, да се разбият на кървави парченца на паважа, далеч долу.
И в същия миг, в който омразата в нея се отприщи, някой натисна play и желанията ѝ се сбъднаха.
Често се будеше точно тогава, в момента, в който той изчезваше от погледа ѝ, и не ѝ се налагаше отново да преживява глухия звук, когато тялото се удря в земята пет етажа по-надолу.
Но невинаги.
Не днес.
Глухият, тъп звук все още кънтеше в ушите ѝ, докато поглъщаше бързата си закуска до мивката. Заглуши се донякъде от шума от трафика, докато с висока скорост се движеше с колелото по „Роламбсвеген“, все още отекваше леко в тила ѝ, когато прескачаше бордюрите по „Дротнингхолмсвеген“ и още не бе заглъхнал изцяло дори когато, останала без дъх, намали при караулката пред входа на тунела към Круноберг, който минаваше под парка.
Тя спря пред портата и показа значката си на пазача, който само ѝ махна с ръка да продължава, очевидно по-заинтересован от мобилния телефон, с който се занимаваше, отколкото от това да си върши работата.
„Още един некомпетентен идиот“, помисли си тя ядосано, преди да тръгне по тунела към Круноберг и хладният му мрак да я изолира от външния свят и всичките му звуци.
– Хайде отново, удряйте, по дяволите! Това да не ви е гимнастика за домакини!
Потта се лееше от шестимата охранители. Петима мъже, една жена. Долу на земята, десет лицеви опори, веднага пак на крака, вдигнат гард, ритник, удар, удар, после пак долу. Двайсет коремни преси от седнало положение, после пак гардът горе. И така десет пъти, после смяна със спаринг-партньора. Хващаш здраво щита за тренировки, ритник, удар, удар.
Партньорът ѝ беше силен и ударите се усещаха през подплатения щит в ръцете на Ребека.
Бам, бам, бам.
Още три пъти, после пак смяна.
Инструкторът по самозащита днес оправдаваше името си. Петер Пейн определено не бе получил прякора си, защото беше англичанин.
Първо физическо упражнение за зайците в Алфа. Очевидно Вахтола бе поръчала стабилна тренировка, за да тества новобранците в групата си. Ребека можеше да види как шефката ги наблюдава от стъкления коридор над залата за самоотбрана.
Бяха минали около четиридесет и пет минути и засега темпото беше желязно. Въпреки че всички бяха добре тренирани, неколцина вече бяха започнали да оклюмват.
– Окей, спрете, съберете се тук.
Петер Пейн ги подкани с жест да се приближат. Чу се колективна въздишка на облекчение и за свое удоволствие Ребека забеляза, че не един и двама от колегите ѝ се подпряха на колене, за да си поемат дъх. Тя беше изморена, но не чак толкова, колкото големите момчета.
„Това е предимството на по-малките мускули, момчета, нужен е по-малко кислород, като ги напрягаш“ засмя се тя наум, преди новите разпореждания на Пейн да я прекъснат.
– Задържане-освобождаване, групи по трима, двама държат, един се измъква. Въпроси? Окей, започвайте и искам да видя бързи действия! Go-go-go!
Тя се падна с двама, които познаваше слабо от по-рано. Стефан и Деян. Първият бе мускулест мъж, около метър и деветдесет, вторият не се различаваше много, само не беше толкова висок.
– Започвам – каза Деян кратко и направи знак на Ребека да му направи хват откъм гърба, а Стефан същевременно зае позиция, за да заключи ръцете на Деян от другата страна.
– Киаай…! – Деян се измъкна със сложно движение от някакво бойно изкуство, като в същото време нададе силен вик.
– Браво, Савич, само разкарай „Карате Кид“ виковете – изкоментира инструкторът, който стоеше отстрани на тренировъчната постелка.
– Хайде пак! Нормѐн, Викстрьом, за бога, трябва да го затрудните малко!
Ребека погледна нагоре към стъкления коридор. Вахтола все още стоеше там и изглежда наблюдаваше тъкмо тяхната тройка.
– Киаай! – Деян отново се измъкна, този път още по-лесно.
Мамка му, беше изгубила концентрация и Пейн нямаше да остави нещата така.
– Стегни се, Нормѐн! Ако искаш да си част от елита, трябва да си по-надъхана!
Трети опит и тя вече знаеше как приблизително става движението. Деян правеше бърза стъпка встрани, преди да се измъкне, така че какво щеше да стане, ако го спънеше през сгъвката на коляното, докато правеше крачката?
Отговорът беше, че той падна назад в ръцете ѝ и със Стефан лесно успяха да го завъртят и повалят върху постелката.
– Добра работа, Нормѐн, това искам да виждам! – Пейн изръкопляска и Ребека не можа да не хвърли срамежлив поглед към коридора. Изражението на Вахтола не трепна.
– Смяна – каза Деян решително. Беше почервенял и очевидно не беше доволен, че се е огънал пред погледа на новия шеф.
– Аз поемам отзад.
Преди Ребека да успее да реагира, той застана зад нея и ѝ направи някакъв ключ. Кръстосана хватка около врата ѝ, дясна ръка пред трахеята, хванала другата при сгъвката, а самата лява стегната назад около врата ѝ.
Беше като в менгеме!
Бързо опита да се добере до ръката, която блокираше дишането ѝ, но Викстрьом, който стоеше пред нея, я улови за китките. Тя се бореше и се въртеше, за да се измъкне, но беше ясно, че Деян няма намерение да остави това да се случи.
Беше payback time и вместо да отпусне малко и да ѝ даде шанс, той стегна хватката още по-здраво. Краката ѝ почти се отделиха от земята.
– Хайде, Нормѐн – изсъска той в ухото ѝ. – Покажи какво можеш!
Ребека усети как ѝ причернява пред очите. Хватката беше толкова здрава, че притокът както на въздух, така и на кръв беше на път да прекъсне. Тя наново опита да се освободи, този път с повече ярост, но Викстрьом изглежда не бе забелязал, че нещата излизаха извън контрол и продължаваше да я държи за китките.
Зрителното ѝ поле се стесни и тя усети паниката да се надига. Беше задържана, не можеше да диша, да се движи. Приклещена, оставена на милостта на друг човек, някой, който ѝ мислеше зло. Изоставена. Безпомощна. И изведнъж вече не се намираше в зала за тренировки в Круноберг, ами в апартамент в южно предградие, а мъжът, който я държеше, не беше колега с наранена гордост.
– Ще те убия, малка курво! – прошепна той в ухото ѝ и тя разбра от интонацията, от тембъра, който така я плашеше, че наистина има предвид всяка дума. Този път тя наистина щеше да умре!
Паниката, която тя по принцип държеше здраво под контрол, сега внезапно се измъкна и изпълни главата ѝ, напомпа адреналин в поддаващите ѝ мускули и пое командването над тялото ѝ. И тя веднага се съживи.
Остави се да падне като чувал надолу и щом хватката се разхлаби с няколко милиметра, тя опря двата си крака в пода и се изстреля назад и нагоре с такава сила, че тримата почти се преобърнаха.
Ребека усети тила си да се удря в нещо твърдо, чу изпукване, а когато замахна напред с крака, за да нанесе удар и в тази посока, силата на ритника най-накрая наруши точката на равновесие и те се строполиха на земята.
За няколко секунди всичко почерня, след което зрението ѝ постепенно се възвърна.
Беше на пода, с гръб към нокаутирания Деян, чиито крака бяха от двете ѝ страни. На метър пред нея беше приклекнал Стефан, който се държеше за корема. Тя светкавично скочи на крака и се обърна към Деян, който още лежеше долу. Държеше носа си с две ръце, но ако се съдеше по струйките между пръстите, това не бе достатъчно, за да спре кървенето.
– По дя’олите ти с’ луда, Номѐн – изписка той, докато я зяпаше, в равна степен недоверчиво и обвинително.
Тя не знаеше какво точно да каже.
– Аз… – започна тя несигурно, но Петер Пейн я прекъсна.
– Страшно добре, Нормѐн, така се прави! Савич, ти си го изпроси, тичай веднага при сестрата да те бинтова. Векстрьом, ако имаш нужда, върви с него.
Стефан махна с ръка и тежко се изправи.
– Просто си изкарах въздуха. Добър удар, Нормѐн – той кимна към нея.
Ребека се изчерви, едновременно гузна и доволна. Това с носа на Деян не се получи добре, но от друга страна, той си го търсеше с проклетото си мачо поведение.
Тя си беше свършила работата, измъкна се сама и не остана беззащитна жертва.
Не както тогава.
Въобще не както тогава!
Сега беше различна, по-силна, по-добра и по-смела. Съвсем друг човек.
Когато постепенно се престраши да хвърли поглед към Вахтола, видя, че другата жена се усмихва леко.
* * *
„Биркагатан“ 32, бъди там в 18:00 часа.
Не особено сложна инструкция, но във всеки случай този път се беше подготвил по-добре. Въпреки горещината, той бе изровил едно армейско яке, което някой, не си спомняше кой, бе забравил в апартамента му след едно афтър парти преди много време. Якето имаше куп джобове, които той бе напълнил с различни помощни средства, а освен това имаше и катарами на гърдите, които пасваха перфектно с телефона.
Клипът на двайсет и седми му бе помогнал постепенно да разбере как трябва да стои камерата, за да бъдат снимките възможно най-добри. Без повече скапани, подскачащи кадри от средна височина като във влака и НК, отсега нататък само headshots.
Зрителите, или феновете, както все по-често ги наричаше, много бяха харесали мисията в НК.
Макар че не знаеше кои са, все повече чувстваше, че са his kind of people, стабилни пичове, с които с удоволствие би пил по една ледена, ако му се отдадеше случай.
Всъщност се бе опитал да намери начин да влезе в обществото. Беше потърсил начална страница, където да се регистрира като потребител, така че да може хем да играе, хем да вижда феновете и дори да си чати с тях. Да разбере кои са и защо харесват точно него.
Само че бе претърпял неуспех. Думите, които използва при търсенето, не дадоха желаните резултати, така че членството явно ставаше само с покана. Малко кофти, щеше да е адски готино, ако можеше да гледа клиповете на другите играчи, да не говорим за прекия контакт с феновете, но нямаше какво да се направи.
Така играта бе по-справедлива, призна той неохотно.
След втората си мисия умишлено се бе разходил бавно по „Шепсбрун“, като поне през половината път бе вървял заднишком, за да наблюдава делото си възможно най-дълго. Когато стигна до апартамента си на „Мария Трап“, Играта вече бе качила професионален монтаж. Започваше с неговото нестабилно видео вътре в сградата и се редуваше с външни кадри на часовника. После разделен екран с брояч в средата. От едната страна копчетата и ръката му, от другата въртящите се стрелки на часовника. Три, две, едно, щрак и времето над Стокхолм спира.
Петстотин точки, лично съобщение с поздравления от Водача и куп нови коментари, а освен това се бе изкачил с няколко места в класирането.
„Яко“ беше меко казано! Наложи му се да си набие не една, а две чекии, за да заспи.
Навън от метростанцията при „Св. Ерик“, направо по „Томтебугатан“ и надясно зад ъгъла. Докато постепенно наближаваше адреса, усетя как пулсът му се учестява. Реши да пресече „Биркагатан“, за да може да огледа целта на спокойствие от един вход отсреща и в същото време да изпуши една заслужена цигара.
Във всеки случай на адреса нямаше нищо странно.
Съвсем обикновена кооперация, построена някъде в началото на двайсети век, предположи той. Четирите реда прозорци плюс капандурите на покрива правеха всичко на всичко пет етажа. Както изглеждаше, на първия етаж имаше главно магазини и офиси, а най-горе – вероятно луксозен мезонет.
И какво сега?
Той свали телефона от катарамата до лявото рамо, където след известни терзания бе решил да го постави, засне с него фасадата, увеличи при входа, после отново върна в общ план. Тъкмо когато приключи, видя, че малката, червена лампичка е започнала да мига.
Зад телефонната кутия до „Консум“.
бе всичко, което пишеше на екрана и HP сбърчи вежди разочаровано, когато няколко минути по-късно извади найлоновата торбичка, напъхана зад сивата разпределителна кутия от другата страна на улицата.
Беше отишъл чак до Биркастан само за да вземе някакъв жалък пакет?
Що за скапана мисия беше това?
Но още преди да успее да надникне в торбата, лампата отново светна и минута по-късно, когато бе прочел внимателно третото съобщение за вечерта, той отново усети сърцето си да бие от вълнение.
This was more like it!
Той провери дали камерата работа и постави телефона на място.
Въведе кода, който току-що му бяха изпратили на вратата и чу бръмченето на ключалката.
„Lights, camera, action!“ помисли си той надъхано, като отвори вратата и се шмугна вътре.
* * *
Първата мишена се обърна светкавично!
„Малко вдясно“, отчете главният ѝ мозък, докато гръбначният вършеше останалото. Тя бръкна с дясна ръка под сакото, извади пистолета от кобура и в мига, в който цевта се освободи, го вдигна нагоре.
Оръжието срещна лявата ѝ ръка, тя хвана затвора, продължавайки движението нагоре, което накара механизма да вкара патрон в цевта. Веднага щом дясната ѝ ръка се изпъна, а лявата вече подпираше три пръста на дръжката, тя стреля бързо два пъти в средата на мишената.
Цялото движение не отне повече от секунда.
Ребека отстъпи бавно, зигзауерът все още в готовност, и се огледа наляво и надясно, задържайки погледа си над цевта. Когато бе изминала заднишком десетина метра от блиндажа, изведнъж изскочи следващата мишена, този път далеч вляво.
Тя бързо извъртя тяло и без да мисли, направи нови два изстрела още в движение.
Бам, бам!
Още пет метра отстъпление, после се показа следващата цел, ниско в средата, не по-голяма от човешка глава. Половин секунда по-късно тази мишена също се сдоби с две спретнати, деветмилиметрови дупки близо до центъра.
– Край, прекрати огъня, изпразни оръжието.
– Прекрати огъня, изпразни оръжието – повтори тя заповедите на инструктора по стрелба, спусна ударника, извади пълнителя, а след това и седмия патрон, който лежеше готов в цевта.
Когато всичко бе готово, тя прибра оръжието в кобура, свали антифоните и очилата за стрелба и зачака присъдата.
– Добра стрелба, Нормѐн! Искаше се малко по-добро темпо в първата серия и по-малко припряност във втората, но като цяло, както казах, добра стрелба! – съобщи инструкторът ѝ.
Ребека кимна в съгласие с критиката, беше се засуетила малко със сакото и така бе изгубила някоя и друга стотна от секундата, и после бе бързала твърде много, за да навакса във втората серия.
„Прегърни спусъка, не стискай“, припомни си тя, докато залепяше обозначителни листчета над дупките на втората мишена, десетина сантиметра по-високо, отколкото си ги бе представяла.
Стрелбата ѝ беше трудна, докато учеше за полицай. Оръжието и преди всичко изстрелите я плашеха и в началото беше мижала, преди да натисне спусъка. За щастие имаше допълнителен курс за тези, които не са свикнали да боравят с оръжие, и след няколко вечери интензивно изглаждане на проблемите страхът ѝ бе преминал в нещо съвсем различно. Щом бе преодоляла вътрешната си съпротива и бе овладяла основната техника, пистолетът започна да я кара да се чувства сигурно. Сякаш никой в целия свят не можеше да се добере до нея, стига да държеше зига в ръка. Големината и силата на противника изведнъж спираха да играят каквато и да е роля за този, който имаше огнестрелно оръжие.
А ако и двамата бяхте въоръжени, въпросът бе да стреляш пръв и да стреляш по-добре. Така че тя бе тренирала истински на стрелбището, но също толкова и вкъщи с автентичната реплика на служебното си оръжие, която бе купила от магазин за любители.
Изваждане, издърпване на затвора, изстрел.
Изваждане, издърпване на затвора, изстрел.
Петдесет пъти всяка сутрин, още толкова всяка вечер.
Прегърни спусъка, не стискай. Отново и отново, докато всичко се запамети в гръбначния ѝ мозък и в класа, и дори целия випуск, нямаше по-бърз от нея. Досега бе износила два изкуствени пистолета, но си беше струвало!
Дори в сегашната си група бе една от най-бързите и когато инструкторът изброи резултатите за деня, както за точност на попаденията, така и за време, тя завърши втора, победена само от едно момче от Вестерурт.
Малко след това позвъни на телефонния си секретар, за да си припомни да засили тренировките още същата вечер.
* * *
Стълбището беше широко, направено от сив мрамор, донякъде износен от има-няма стогодишно ползване. Парапетът беше от лакиран тик, а в средата на стълбите бе приклещен малък асансьор от по-късно време, който побирате най-много двама души.
Той внимателно проучи стълбището, преди да тръгне нагоре. Трябваше да стигне до третия етаж. Кооперацията очевидно разполагаше и с вътрешна постройка, защото на всяка междинна площадка имаше врата, насочени към двора. „Единични врати на апартаментите, които гледат навътре, двойни – на тези към улицата“, отбеляза той докато се качваше към третия етаж.
Четири врати, всичките със спретнати месингови табелки и една от тях, втората отляво, бе с правилното име. Дотук добре. Сърцето му вече блъскаше здраво в гърдите и то не заради изкачването.
Огледа стълбището за последно, преди да започне.
Първо нахлузи на главата си една стара, синя плетена шапка, на която бе изрязал дупки за очите и устата – стил двайсет и седми. След това извади предметите, които се намираха в торбата. Първият, малък гумен клин, мушна под вратата, която бе негова цел, и го ритна няколко пъти, докато се заклещи стабилно. След това си пое дълбоко дъх и натисна звънеца. В същия миг, щом дръжката се натисна отвътре, той вдигна флакона с червен спрей, който, заедно с клина, съставяше съдържанието на торбата, и започна със задачата си.
Изминаха няколко секунди, докато мъжът от другата страна загря какво се случва и HP почти бе преполовил текста, преди онзи да опита сериозно да отвори вратата.
Но хаотичното натискане на дръжката изведнъж спря и вместо това в следващия миг се разтресе цялата врата, сякаш мъжът вътре ѝ удари едно здраво рамо. За свой ужас, HP откри, че клинът се е плъзнал малко по хлъзгавия каменен под и между двете крила на вратата се е отворила пролука от около един сантиметър. Той мерна почервеняло лице и чу мъжът вътре да му крещи, но вече бе твърде късно да спре. Вместо това нанесе силен ритник на клина с надеждата, че това ще го накара да издържи още няколко секунди, достатъчно дълго, за да завърши мисията си.
– Ще те пипна, мамицата тиии, ще те хвана, страхливец малък! – врещеше мъжът отвътре, докато блъскаше вратата отново и отново.
Пролуката ставаше все по-голяма и HP усети, че паниката се надига. Но не можеше да спре сега, оставаха му само две букви. Nobody loves a fucking quitter, гарантирано не и феновете.
