Текст книги "Играта"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 18 страниц)

3. Are you really sure you want to enter?

Когато звънецът в горещия малък магазин засвири интрото от „Междузвездни войни“, Магнус Сандстрьом, или Фарук Ал-Хасан, както понастоящем се наричаше самият той, не показа и с най-малък жест, че го е чул. Продължи спокойно да чете смачкания брой на „Метро“[24]24
  Безплатен сутрешен вестник без политическа обвързаност. Започва да се разпространява в стокхолмското метро през 1995 г., като днес е най-големият безплатен вестник в света със своите 17 милиона читатели в 22 страни. – Б.пр.


[Закрыть], който бе разгърнал на щанда пред себе си, и не удостои посетителя дори с поглед.

– Салам алейкум, братко HP – измърмори той с половин уста.

– Здрасти, Манге – засмя се HP и се отправи спокойно към щанда. – Пише ли нещо интересно във вестника днес? Нека позная, кризата се влошава, Байен[25]25
  Прозвище на шведския спортен клуб „Хамарбю“. – Б.пр.


[Закрыть] са паднали и някакви ненормални са взривили нещо някъде, вероятно в Багдад, Бомбай или може би в Намайнатаси?

– Португалия – въздъхна Манге и погледна неохотно нагоре.

– А?

– Въпросните ненормални са взривили нещо в Лисабон, по-конкретно празна луксозна яхта. Изглежда никой не може да разбере защо. Но позна две от три. Проклетите Байен пак са се огънали, както винаги.

Той сгъна вестника и се изправи с унил поглед.

– Освен това знаеш много добре, че искам да ме наричат Фарук добави той обезсърчено.

– Разбира се, че знам, Манге, малкият ми! Ако непременно искаш да се превърнеш във второкласен продавач на килими, това си зависи от теб.

Той кимна многозначително към облеклото на Фарук – шалвари, копринена жилетка и риза до глезените.

– Но не очаквай, че ще се вържа на тея простотии. Ти беше Манге в основното училище, беше Манге, когато се криехме зад „Консум“[26]26
  Широко разпространена верига магазини, собственост на Шведския кооперативен съюз. – Б.пр.


[Закрыть] да пушим от цигарите на майката ти, както и когато загуби девствеността си с оная дебела финландка в палатката, като бяхме на „Хултсфред“[27]27
  Най-големият музикален поп и рок фестивал в Швеция. – Б.пр.


[Закрыть]. Така че за мен си Манге, независимо какво ти, жена ти или новият ти бог мислите по въпроса. Окей?

Манге/Фарук въздъхна отново. Нямаше смисъл да се спори с HP, когато беше в такова настроение, това го знаеше отдавна. Най-добре изцяло да смени темата, тази тактика обикновено действаше. HP лесно се разсейваше.

– С какво съм заслужил тази почит, млади падуане? – каза той вместо това и направи пресилен жест с ръка към претъпкания под. – Посещението ти е чест за скромния ми магазин.

Ставаше дума за около трийсет квадратни метра похабена кафява коркова настилка, плюс още два квадрата, които съставляваха малкия бокс, скрит зад овехтялата завеса на ресни зад щанда. Общо взето всяка мислима, а и немислима повърхност по пода, стените и дори тавана, беше отрупана с джаджи, главно компютри или части и периферия за такива. Калъфи, харддискове, кабели, касети за принтери и различни USB джунджурии съжителстваха с плакати на компютърни игри или купчини най-различни продукти, отдавна излезли от производство. Малък климатик над входната врата хриптейки водеше неравна борба както с лятната жега навън, така и с топлината, която създаваха безбройните машини вътре.

Във вътрешната част бръмчаха два настолни компютъра, които вероятно бяха замислени с демонстрационна цел, но основно служеха за уеб-кафе, както прилежно бе написано на хартиената табелка, която висеше над зацапаната кафеварка. Същата кафеварка, според друга табела, предлагаше на евентуалните клиенти безплатен достъп до горчивото си съдържание, но такива в случая не се мяркаха.

Светлината в магазина, както обикновено, беше приглушена и идваше главно от разните монитори, разпръснати из помещението. Те, заедно със слабата флуоресцентна лампа над щанда, бяха единственото противодействие срещу листовете картон, залепени върху снабдената с решетка витрина, които успешно държаха слънчевата светлина навън.

HP извади мобилния телефон от вътрешния си джоб и с триумфиращ жест го удари в щанда пред Манге.

Game over, mothafucker!

Но вместо веднага да се пречупи и да си признае, Манге само нагласи очилата си с тъмни рамки и се наведе заинтригуван напред.

– Нов телефон, готин модел. Не съм виждал такъв. Находка или покупка? – обобщи той наблюденията си.

– You tell me, Манге – ухили се HP, но нито коментарът, нито усмивката се получиха достатъчно вкиснати.

Увереността, която изпитваше преди малко, като показа телефона, изведнъж беше изчезнала. Не се получи както си го беше мислил. Манге никога не бе бил от хората, които могат да се преструват – дори за дребни неща. Когато бяха по-млади, HP и останалите неведнъж ги бяха прибирали тъкмо заради Манге, така че сега очакваше от него или моментално признание, или може би жалък опит да отрече. Но не се случи нищо такова и набързо импровизираният му план Б – да втренчи ядосан поглед в Мангелито, даваше слаби резултати.

Никаква реакция, дори не примигна и не завъртя очи, нещо толкова типично за малък гийк[28]28
  Geek – жаргонен израз, който може да се използва за хора с големи компютърни познания или със силен интерес към дадено хоби. – Б.пр.


[Закрыть] като него, когато нагази в дълбокото. Гласът му също издържа теста…

– А, за какво говориш, братко?

HP наклони глава и направи последен вял опит.

– Искаш да кажеш, че не знаеш нищо за малкия номер, който някой ми спретна във влака от Мерща преди половин час?

– Нищичко, not a clue, честна скаутска – Манге вдигна два пръста към мястото, където някога бе линията на косата му.

– Желаеш ли да ме посветиш в тайните на влака от Мерща на чаша Джава[29]29
  Има се предвид чаша кафе. „Джава“ е език за програмиране, чието лого представлява чаша кафе. – Б.пр.


[Закрыть]? – попита той, след като отново се загледа в телефона, явно горящ от желание да го разгледа по-подробно.

– Добре – измърмори HP.

Какво, по дяволите, ставаше всъщност?

* * *

– Добре тогава, ако нямаш въпроси, значи приключихме?

Ребека поклати глава и бе на крака, преди психологът да успее да се изправи.

Знаеше, че дебрифингът е важен, а освен това беше част от стандартните процедури при инциденти като този, който тя бе преживяла, но това не означаваше, че трябва да ѝ харесва.

Не обичаше да споделя интимности с чужди хора, беше ѝ се случвало предостатъчно през детството. Въпреки че не можеше да е била на повече от шест-седем години, когато започна, не ѝ трябваше много време при лелката от социалните, за да схване какви бяха „правилните“ отговори. Широко отворени очи, детинска усмивка, умерено количество откровеност, така че лъжата да прозвучи искрено. Работеше добре още тогава и – учудващо, – но и сега като възрастна нямаше нужда да изглажда представлението твърде много, за да подейства.

„Благодаря, доктор Андерберг, разбира се, не ми е съвсем леко, но като цяло съм добре“ и още няколко стандартни клишета от подобен калибър. Същата скосена усмивка и плах контакт с очите, това обикновено вършеше работа. Но точно днес ѝ се струваше необикновено трудно. Говореше леко гърлено и думите звучаха малко фалшиво, така че представлението не се получи така достоверно, както обикновено.

Хладнокръвното усещане, което бе имала при Рунеберг, внезапно бе изчезнало безследно.

Мислите ѝ блуждаеха през цялото време и ѝ беше трудно да се съсредоточи. Звуците още подскачаха из главата ѝ. Веднага щом ги отприщи, пулсът ѝ се ускори и всичко се повтори като на запис. Ревовете на връхлитащите мъже, викът за тревога, плясъкът на балона с кръв. После писъкът на Лесмарк… Паникьосаният му фалцет впоследствие се бе изкривил в съзнанието ѝ. По-детски, по-остър. Като нещо, което бе чувала и преди. Усещаше устата си като пустиня и преглътна сухо два пъти, опитвайки се да я овлажни. „Концентрирай се, Нормѐн!“

Беше хвърлила няколко скришни погледа към Андерберг и бе опитала да надникне в записките му, но и да беше забелязал нещо, във всеки случай психологът не го показа. Беше се придържал към стандартния формуляр, зададе очакваните въпроси и по задължение направи няколко опита да задълбочи дискусията, но за щастие доста бързо се отказа от опитите си за обширни анализи и прие кратките ѝ отговори. Представлението ѝ, въпреки недостатъците си, изглежда и този път бе задоволително. И разговорът най-накрая приключи.

Стиснаха ръце и едва след като си сложи раницата и тръгна през двора на управлението към гаража, забеляза, че блузата ѝ е плувнала в пот.

Андерберг стоеше до прозореца и я наблюдаваше как върви.

Той пое дълбоко дъх, задържа го няколко секунди и изпусна продължителна въздишка.

„Полицейски инспектор Ребека Нормѐн, на трийсет и четири години, тринайсет от тях в полицията“, обобщи той тихо на себе си. Стъпките в кариерата ѝ бяха общо взето нормалните. Няколко години по патрулките директно след полицейското училище, возене на пияници, вписване на джебчии, разправяне с вандализъм. После завой към Криминалния чрез аварийната служба на ареста. Наблюдение, разследване и отмятане на обичайните домашни насилници, взломаджии и обирджии, докато събере достатъчно опит за СЕПО и Охраната. Добри препоръки, без да са изключителни. Нямаше украсени препоръки за преместване, които се срещаха доста често в полицията, когато някой искаше да се отърве от тегав колега.

В интерес на истината сигурно би могла да се прехвърли в Охраната две години по-рано. След убийството на министъра на външните работи отделът се бе разширил значително и особено женски попълнения се намираха трудно, затова бяха повече от добре дошли.

Но Ребека Нормѐн не бързаше. Изглежда бе избрала да довърши работата си в полицията и да запълни графата с опит достатъчно добре, преди да замени реалността с потайностите на СЕПО. Той самият ѝ бе дал оценка „много подходяща“, втората най-висока по четирибалната система, която се прилагаше при набирането на охранители.

„Хладнокръвна, целеустремена и съсредоточена, вероятно малко сдържана“, така я бе описал накратко в бележките си онзи път и не намираше причина да променя оценката след днешния разговор.

„Освен това вероятно може да се смята за много привлекателна“, добави той за себе си, малко гузно, тъй като бе наясно колко непрофесионален бе коментарът. Стига, за разлика от него самия, човек да си падаше по високия, спортен тип – добави той, за да замаже професионалното си кривване.

Ребека Нормѐн имаше тъмни очи, изразени скули и малко по-остър от необходимото нос, което по негово мнение правеше лицето ѝ по-скоро интересно, отколкото директно красиво. Острите ѝ черти се подчертаваха допълнително от факта, че тя винаги решеше косата си назад и я събираше в малка, строга опашка.

Но иначе полицейски инспектор Нормѐн не беше от хората, които обичат да изтъкват външния вид или личността си. При нея важаха малкото или никакъв грим, късите нокти и строгото професионално облекло, с изключение на днешния ден, тъй като носеше спортни дрехи, което вероятно имаше общо с инцидента отпреди няколко часа.

Въпреки че очевидно се стараеше да изглежда любезна и услужлива, маниерите ѝ бяха сдържани, почти отчуждени и не предразполагаха към личен разговор. Ако се съдеше по личното ѝ досие, тя не изпъкваше в екипа, вършеше си работата и стоеше настрана от блатото на работните романси, които бяха твърде широко разпространени в полицията. Повече от половината от колегите ѝ мъже сигурно смятаха, че е лесбийка, а останалите, които разбираха по-добре, имаха достатъчно здрав разум да не прекрачват границата между личен живот и професионални задължения, която Нормѐн така ясно бе поставила.

Той се съмняваше, че някой полицай някога е бил близък с инспекторката. Умен ход, ако искаш да се изкачиш в кариерата, а Ребека Нормѐн беше както умна, така и амбициозна. Това, че не искаше да споделя личните си мисли или тайни с психолога, далеч не я правеше уникална сред полицаите, по-скоро обратното.

Но въпреки това в нея имаше нещо, което го притесняваше. Имаше слабо усещане, което не можеше точно да определи. Сякаш имаше нещо, което тя крие зад строгата, изчистена повърхност и което в никакъв случай не искаше да покаже.

Не беше открил нищо, когато я вербуваха, така че или сега се долавяше по-ясно, или той чисто и просто бе по-наблюдателен, отколкото преди една година. Но му се струваше, че долавя малък дисонанс в иначе така увереното и професионално впечатление, което тя създаваше.

Не можеше да се отърси от чувството, че всичко е просто фасада, някаква игра, при която опаковката не съвпада напълно със съдържанието. Но от друга страна, можеше да греши. Психологията съвсем не беше точна наука.

Наля си чаша кафе и седна пред компютъра. Фактите бяха, че Ребека Нормѐн бе показала повече от ясно, че е способна да се справи с всички фази на една критична ситуация, така че всъщност какво друго имаше да се каже?

Точно сега беше галеничката на шефовете и щеше да е необходимо нещо повече от слабите му подозрения, за да променят те отношението си. Ако не можеше да подкрепи усещането си с факти, то засега цялата работа трябваше да остане на заден план. Все пак си играеше с кариерата на един човек, а той трябваше най-добре да знае, че в полицията вътрешните усещания бяха далеч назад в списъка с приоритети.

„Всички имаха своите тайни, защо Ребека Нормѐн да е различна?“ помисли си той, преди да започне доклада си.

* * *

Добре дошъл в Играта, HP!

На тази страница ще се информираш за някои основополагащи условия и правила за участниците.

Препоръчвам да ги прочетеш внимателно и да помислиш известно време, преди да решиш дали искаш да продължиш.

Разбираш ли?

ДА

НЕ

Да, да, схващаше, условия, правила, бла-бла и, много по-важно, още информация.

Точно каквото му трябваше!

Когато се прибра в малкия си двустаен на „Мария Трап“, той отвори широко всички прозорци в безрезултатен опит да раздвижи застоялия въздух вътре. Горчивото кафе от компютърния магазин още бълбукаше в стомаха му и той осъзна, че всъщност не е хапвал нищо след пиянския бургер снощи. Освен това дяволски му се пушеше. Половин смачкан пакет „Марлборо“, който след известно ровичкане намери под дивана, реши втория проблем и той блажено направи две дълбоки дръпки. Sweet!

След това, с цигарата в уста и без големи надежди, той щурмува хладилника. С изключение на две кенчета бира, резултатът беше плачевен, но за негова изненада заледената камера всъщност успя да предостави една замръзнала пирожка.

След като бе бомбардирал деликатеса с микровълни, сега седеше до кухненската маса и си играеше с телефона, като същевременно се опитваше да не си изгори езика с разтопеното сирене.

Беше лесно да се ориентира. Въпреки сравнително големия сензорен екран, на него имаше само пет икони. Телефон, календар, електронна поща, интернет и тази, която търсеше, Играта.

Натисна ДА и веднага се появи нов текст.

Добре дошъл в едно ново игрално измерение, един свят, където реалността е игра, а Играта – реалност.

Добре дошъл в най-интензивното преживяване на света!

Добре дошъл в Играта!

Той се подсмихна на бомбастичния тон на представянето и скролна с пръст към продължението.

Дефиниции

Участниците, които се състезават в Играта, се наричат

Играчи.

Избирани са след внимателен процес на подбор.

Всеки Играч получава различни Мисии от Водача, който ръководи Играта.

Мисиите, ако бъдат изпълнени правилно, носят определен брой Точки и освен това съответстващо количество американски долари, които се внасят в сметка, до която Играчът има свободен достъп.

Всички Мисии се документират от самия Играч с помощта на телефона, а в определени случаи и от предварително поставени Служители или други Играчи.

Всички видеоматериали са изключителна собственост на Играта и обработени клипове от тези материали се представят периодично, заедно с резултатите, в Страницата с класирането.

В края на всяка игрова сесия се определя Победител, който получава Възнаграждение.

HP сви вежди. Ако това беше шега, то тогава беше доста детайлно замислена.

Значи е бил избран за някакъв вид как-се-казваше… лайв игра? Това не беше ли от онези неща, с които се занимават разни бълнуващи готландци[30]30
  HP вероятно мисли за ежегодния средновековен панаир, който се провежда на о-в Готланд в Швеция. Такива панаири обикновено са съпътствани от ЛАРП (Live Action Role Playing) игри, известни на български като ролеви игри на живо. – Б.пр.


[Закрыть] със саморъчно направени ризници? Тийнейджърчета с вампирски зъби от куку-магазина, които си играят на Дракула в Блакан[31]31
  Блакан е прозвище на стокхолмското предградие „Блакеберг“. Тук вероятно се намеква за нашумелия шведски роман с вампири „Покани ме да вляза“ на Йон Айвиде Линдквист, чието действие се развива в „Блакеберг“. – Б.пр.


[Закрыть]? Как, по дяволите, се беше забъркал в нещо такова?

На страницата имаше два линка. Той отвори първия, озаглавен „Правила на играта“:

„Правила на играта“

За да се гарантира на всички успешно игрално преживяване, трябва, както при всички игри, да съществува набор от Правила. Правилата са безусловни и не бива да се прекрачват при никакви обстоятелства.

Първо правило: Никога не говори за Играта с хора извън Игралната общност.

Второ правило: Водачът ръководи Играта, разпределя мисиите, възнагражденията и в определени случаи дори наказанията. Властта на Водача е абсолютна, всички негови решения трябва да бъдат изпълнявани и не могат да се обжалват.

Последствия

Нарушаване или неподчинение на Правилата води незабавно до Дисквалифициране и Отлъчване.

HP въздъхна, извади още една „Марлборо“, запали я и дръпна дълбоко. Дотук не беше разбрал много повече, отколкото знаеше в началото. Очевидно бе поканен да играе някакъв вид игра, която, учудващо, се разиграваше измежду обикновени хора. Но защо точно той?

Не че не обичаше игри, имаше „Counter-Strike“ и „World of Warcraft“ на компютъра и, разбира се, Guitar Hero за „PlayStation“. Но там не се налагаше да търчиш из града като проклето „Дюрасел“ зайче. От друга страна пишеше нещо за пари и възнаграждения…

Да ти плащат да играеш игри – определено би живял така. Всъщност в миналото бе опитвал да се занимава с професионален гейминг. Но откъде, по дяволите, знаеха за това?

Той отвори втория линк. Точно според описанието, той съдържаше нещо, което наподобяваше класиране. В лявото поле бяха изброени редица числа, които вероятно представляваха различни играчи. Най-горе, на първо място, се намираше някой, който се наричаше „58“ и който, изпълнявайки седем мисии, явно бе успял да събере пет хиляди точки. Ако всяка точка отговаряше на един долар, както правилата намекваха, значи петдесети и осми бе натрупал около четиридесет хиляди крони, предполагаемо освободени от данък, само от играене на игри. Не беше зле, всъщност въобще не беше зле! Интересът му определено се събуди.

Значи какво трябваше да направи, за да получи своя дял от кинтите? Скролна надолу през класирането и там, почти най-долу, заобиколен от няколко други стоточковци, намери номер едно-две-осем. Същият номер като този на телефона му. Той кликна на малката икона, която се намираше до номера, и представляваше филмова клапа. Отвори се нов прозорец, в който се появи разклатена филмова сцена и той чу собствения си глас да пращи през малкия говорител:

– Предай на Манге… още… прокле… лиже килимчета!

Картината подскачаше нагоре и надолу. Вратите на вагона, асфалт, после клатещи се кадри от стълбището и малко от „Рьорщрандстаган“. Последва повторение на целия сценарий, но този път сниман отстрани, със значително по-добър фокус и по-малко клатене и той отново се видя как свива чадъра и скача от вагона. Ако се съдеше по ъгъла, камерата държеше или мацката със спортното облекло или някой от мъжете на трийсет плюс. Той натисна бутона за повторение и всичко започна отначало.

Първо собственото му клипче, после това на непознатия оператор. Беше почти като да преживее всичко наново, само че този път всички детайли се виждаха добре. Учудените погледи на кифлите, пияндето, което се стресна, когато HP започна да вика, шокираното изражение на онзи със светлото палто, което намекваше, че той наистина не е имал представа какво се случва. Беше страшно яко, направо на макс!

И преди беше крал разни неща, не беше това… Но наистина беше адското да види всичко наново, дори и самият той да не изглеждаше чак толкова готин, колкото си беше представял. Беше като повторение на прилива на адреналин, само че този път имаше достатъчно време, за да може да се наслади на всичките му деликатни нюанси.

След малко пробва някакъв бутон „микс“ и за свое удоволствие видя клиповете един до друг на екрана, неговият беше отляво, другият отдясно, перфектно синхронизирани – цялата случка, сега от два ракурса.

След като изгледа филмчето петдесетина пъти, откри, че сърцето му бие от вълнение.

4. Safe or all in?

Трябваха ѝ нови дрехи. Макар че кръвта сигурно щеше да се измие в химическото, тя бе изхвърлила костюма и панталоните в най-близката кофа веднага щом ѝ ги върнаха от Техническия.

Рунеберг я беше разбрал.

– Само вземи касова бележка и всичко е наред, Нормѐн – беше казал той, така че тя тъкмо бе прекарала около час във фирмата в Йостермалм, която доставяше служебните им костюми. Проби, вземане на размери, бели тебеширени линии и игли. Чувстваше се тузарски да мери дрехите така и то в платено работно време.

Продавачката в магазина знаеше какво прави. Един размер отгоре даваше достатъчно място за бронираната жилетка и оборудването на колана. Да се подкъсят малко ръкавите, да се вземат малко рамената.

Облеклото трябваше да стои красиво, без да пречи. Не трябваше да изглежда сякаш е наследила костюма.

Рунеберг ѝ бе казал да си вземе почивка, но според графика трябваше да работи следобед. Но така и така нямаше планове, затова можеше да използва времето, за да оправи някои дреболии и да си ги махне от главата.

Рунеберг беше окей. Стига да не обръщаш внимание на мъжкарския му маниер, той беше много добър шеф, може би дори един от най-добрите, които бе имала. А в полицията не беше като добрите началници да растат по дърветата. Възрастта и приятелските връзки твърде често продължаваха да бъдат по-важни от компетентността.

Въпреки това ѝ харесваше да бъде полицай и то много. Чувството, че това, което правиш, е важно, значимо. Принос за обществото.

Но „защитавай, помагай и поправяй“[32]32
  Лозунг на шведската полиция. – Б.пр.


[Закрыть] бе само част от това, което я привличаше в полицейската работа. Друга важна част беше чувството да е избрана. Ръчно подбрана по няколко параграфа за професията си, преминала различни тестове и изпити и показала, че е замесена от правилната мая.

А освен това като жена в полицията не стигаше само да премине приемните изпити. Трябваше да докаже, че не е просто УС – униформен свидетел, който не е от помощ, когато положението се сгорещи, ами че може собственоръчно да се справи с критична ситуация.

Ето защо онова с пазача в Русенбад продължаваше да я мъчи. Без колата се беше оказала в безизходица, почти парализирана, и ако мъжете бяха решили да продължат атаката си, министърът и тя щяха да се окажат в беда. Не можеше да се отърве от прокрадващата се мисъл, че пазачът бе спасил положението, а не тя. Че всъщност не беше заслужила мястото си в група Алфа, не и истински.

Звучеше като в каменната ера, но полицейската работа до голяма степен беше игра по условията на мъжете. Независимо какво пишеше в „Справочника за равенство между половете“ относно разпределението в полицията, 95 процента от всички престъпници бяха мъже. Ако една жена искаше да участва в играта сериозно, а не да се измъква и да седи на удобен стол в офиса, щом ѝ се удадеше случай, то трябваше да докаже, че притежава нужните качества. Че не я е страх да си изцапа ръцете или да се окаже в опасност. Точно с последното нямаше никакви проблеми. Трудно за нея бе било да се научи да поема контрола и да го предоставя обратно. Но годините в полицията определено ѝ бяха помогнали.

Някъде беше чела, че за период от седем години тялото подменя всичките си клетки. Дори и да звучеше като измислица, допадаше ѝ мисълта, че тя буквално беше станала нов човек, откакто онова се бе случило. Че беше друга, много по-добра от човека, който беше тогава.

Професионалното ѝ самоопределяне играеше голяма роля в тази промяна.

Тя беше горда от работата си и от полицейската значка, която винаги бе с нея, където и да отидеше. Металните ръбове дори бяха оставили отпечатъци по джобовете на дънките ѝ, точно както шайбите правеха с панталоните на хокеистите. Не можеше съвсем да обясни чувството, което изпитваше щом извади значката и се представи като „Нормѐн, полиция“. Но не можеше и да си помисли за живот без това усещане. Защо тогава все пак не беше съвсем доволна?

* * *

Наистина ли си сигурен, че искаш да играеш, HP?

Hell yeah, сигурен беше. Абсолютно! Това си беше no-brainer. Да му плащат да тича из града и да си играе, кой, по дяволите, не би участвал в нещо такова?

А го имаше и това с клипчетата.

Беше му трудно да си обясни защо, но да види сам себе си на филм по такъв начин беше… възбуждащо, при липса на по-добра дума. Не като при секс, неее, това беше съвсем друго усещане. Или всъщност беше ли наистина?

Но главното, което го привличаше, вече не беше да се гледа как прави яки неща от различни ъгли. Въпреки че още му беше приятно, първият интензивен buzz, когато изживя кражбата наново, постепенно бе утихнал. Разбира се, не отричаше, че продължава да се отразява на пулса му, но това изживяване вече не беше на първо място в класацията му.

Не, това, което в момента го гъделичкаше значително повече, беше откритието, че има други, които го виждаха, които гледаха клиповете и освен това оценяваха подвизите му.

Първия път не бе загрял всичко, но след два дни бърникане по функциите вече имаше по-добра представа за положението.

Като начало Играта не беше някакъв лайв, както първоначално си бе помислил, а по-скоро Alternate Reality Game. Един вид смесица между компютърна игра и реалност, в която двата свята се сливаха, според дефиницията в „Уикипедия“, и дотук това описание съвпадаше доста точно.

Но освен участниците, имаше и цял куп други хора, които наблюдаваха. Зрители, които, ако бе разбрал правилно, дори плащаха, за да гледат!

Всъщност беше напълно логично. Защо някой би организирал нещо толкова сложно, ако то не му носеше пара? Откъде иначе идваха всички долари, които отиваха за възнаграждения или с които бяха купени поне сто двадесет и осем модерни телефона с вградена уеб-камера?

Във всеки случай, зрителите можеха да гледат, оценяват и коментират това, което правеха участниците. Той самият вече бе получил няколко отзива: „Cool man!“, „like the shouting!“ и „nice start, adding you to my favourites“ бяха написали някои от зрителите на малката стена, която имаше всеки играч в класацията. Бяха му дали три от пет звезди средна оценка. Съвсем непознати хора, които са кликнали, гледали и харесали. Показали бяха респект точно към неговия подвиг. Беше просто so fucking cool!

Коментарите, които той бе получил, обаче бяха нищо в сравнение с тези на стената на номер петдесет и осем, който все още беше на върха на класирането. „58 For The Win!“, „You rule“ или „58 rocks!!!“, плюс цял куп смайлита и други, така че стената на петдесет и осми всъщност беше няколко страници дълга. Пет от пет звезди, с други думи отлична оценка. Респект и любов от цял един киберсвят, сигурно беше адският kick!

Какво обаче беше направил г-н пет-осем, за да заслужи хвалбите и своите три хиляди долара, HP не знаеше. Като Играч той можеше да вижда само собствените си клипове. Жалко, но може би по-нататък щеше да се намери решение… Все пак обаче имаше едно изключение. Най-отгоре на страницата, точно над класирането, имаше линк, който гласеше „Mission of the week“ и там имаше избрана мисия, която всички можеха да гледат.

Тази седмица видеото беше на Играч 27, който в момента беше четвърти. HP вече го бе гледал поне двайсет пъти. На клипа се виждаше младеж с балаклава, който разбива стъклото на нещо, което приличаше на американска полицейска кола, и след това изпразва пожарогасител с прах право в купето. Всичко бе заснето както от телефона на играча, закрепен на нивото на гърдите му, така и от втори оператор, който стоеше малко встрани. Това, което правеше мисията екстра cool, беше, че всичко се случваше посред бял ден, насред непознат, голям град и помпозни минувачи. Освен това клипът беше професионално обработен и си имаше собствен саундтрак, Fight The Power на „Public Enemy“.

 
Got to give us what we want
Gotta give us what we need…
We got to fight the powers that be!
 

Черешката на тортата беше когато куките се върнаха от будката за понички, или където там се бяха мотали, и откриха унищожението, сполетяло возилото им. Всичко бе внимателно документирано от оператора, който дори бе успял да хване някои от псувните, преди да бъде принуден да спре и да си плюе на петите.

Възхвалите заливаха стената на двайсет и седми и HP не можеше да не се съгласи. Беше страшно яко изпълнено, пък и ballsy освен това! Може би твърде дръзко за него самия, но какво пък. От друга страна, в Швеция гарантирано бе по-безопасно да се ебаваш с ушевите, отколкото в Щатите. Там спокойно можеха да ти пръснат главата, ако нямаш късмет, тук не се случваха такива неща, поне не толкова често.

„Do you feel lucky, punk? Well, do you?“ Бам-бам!

Завърши имитирането на Мръсния Хари пред запотеното огледало в банята, като прибра пръста си във въображаемия кобур, след което прокара послушно гребена през дългата си, провиснала коса, огледа доволен резултата и намигна на отражението си.

„Looking good, Louis!

Feeling good, Billy-Ray!“[33]33
  Цитат от филма „Смяна на местата“ (1983 г.) с участието на Еди Мърфи и Дан Акройд. Репликите тук са обърнати. Във филма те звучат така:
  „Looking good, Billy-Ray!
  Feeling good, Louis!“
  В книгата има и други директни препратки или намигвания към филми като „Мисията невъзможна“, „Кръстникът“, „Боен клуб“, „Играта“, „Джеймс Бонд“, „Матрицата“ и др. – Б.пр.


[Закрыть]

Бърза проверка на джобовете. Кеш – check, цигари – check, ключове – check. На излизане извади телефона. Беше дошло време за игра. Game on!

* * *

Беше изпила едно кафе в „Стюрегалериан“, след което бързо си проби път покрай всички двайсетгодишни хлапета, взели кредитната карта на татко, които се тълпяха около бутиците по „Библиотексгатан“ и продължи по „Хамнгатан“ към „Т-Сентрален“. Въпреки че беше времето на отпуските, петъчният наплив почти бе парализирал движението и изгорелите газове се смесваха с летните миризми на асфалт, цигарен дим и готвено.

Вечерта наближаваше, но от смяната ѝ оставаха още два часа. Беше си мислила да тренира, но точно днес не беше в настроение за това. Макар че инцидентът при Стрьомкайен беше на повече от денонощие зад гърба ѝ, тялото ѝ още бе изтощено. Сякаш имаше лек махмурлук от прилива на адреналин. Ако това бяха последиците, за които Андерберг я бе предупредил, то тя спокойно можеше да ти преживее.

Но така или иначе отиваше към Круноберг[34]34
  Главният щаб на стокхолмската полиция. – Б.пр.


[Закрыть]. В служебната ѝ поща я чакаше известието за трудова злополука и нямаше да е зле да приключи с бумащината, преди да се присъедини към Алфа. Така че – синята линия[35]35
  Трите линии на стокхолмското метро се наричат зелена, синя и червена. – Б.пр.


[Закрыть] към Кметството.

Тръгна напряко през площада на „Сергел“ към входа на „Т-Сентрален“.

Минавайки покрай вратите, тя отбеляза, че въпреки всички възможни проекти, както на полицията, така и на социалните, там продължаваха да се навъртат наркомани и дилъри. Дори последното освежаване на мястото не ги бе пропъдило и те вече не предизвикваха възмутени реакции дори сред туристите.

Сякаш жалките клетници се бяха превърнали в постоянен елемент от уличния пейзаж. Така или иначе, беше хубаво да влезе в хладното помещение.

Показа значката си на бариерата и взе ескалатора надолу към синята линия.

* * *

Ескалаторът нагоре към „Т-Сентрален“. Лепна се за една майка с малко дете и се приплъзна заедно с нея през отворената вратичка за детски колички, точно както бе направил и на слизане. Дълги крачки през голямата зала и после навън през вратите към „Платан“.