Текст книги "Играта"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 18 страниц)

– Да! – за няколко секунди той изглеждаше облекчен, след което изражението му се промени. – Имам предвид не!

Внезапно тя се обърка.

– Не разбирам, Мике, имаш ли приятелка, или нямаш? Не може да е чак толкова сложно?

Той пое дълбоко дъх и, изглежда, се стегна.

– За да съм съвсем точен, имах приятелка до понеделник. С нея ходихме, малко или много, откакто се преместих тук, но никога не сме живели заедно, поне не и за постоянно.

Той погледна подканващо към Ребека, като че ли чакаше знак за да продължи.

– И… това какво общо има с мен? Ние никога не сме си обещавали нищо?

Тя се напрегна за да запази спокоен тон. Какво… имал е до понеделник? Какво се опитваше да каже?

– Именно! – въздъхна той облекчен. – Никога не сме говорили по въпроса и затова не бях казал нищо, или… ох, не знам!

Той разтърка чело.

– Тя и аз, ние, така да се каже, тръгнахме по различни пътища, но никой не направи нещо по въпроса. Трябваше да сложа край много отдавна, още преди да срещна теб, но така и не стана.

Той въздъхна отново.

– Това, което всъщност се опитвам да кажа… – започна той, повтаряйки безмълвния ѝ въпрос. – … е, че в понеделник нещата си дойдоха на мястото и скъсахме. Мина относително добре, оказа се, че тя също се среща с друг и всъщност се разделихме като приятели.

По някаква причина пулсът ѝ запрепуска и това хич не ѝ хареса. Или пък точно обратното.

Той прочисти гърло и започна отново.

– Това, което с променлив успех се опитвам да кажа, е, че съм свободен, вече наистина, и се чудех дали не може да се срещаме малко по… нормално, ако разбираш какво имам предвид?

Той се усмихна и изведнъж тя не можа да се сдържи и направи същото.

* * *

HP трябваше да преспи някъде. Трябваше му място, където да отпусне глава и да поработи върху плановете си. Колата не беше вариант. За да мисли ясно, човек имаше нужда да спи, яде и сере като хомо сапиенс.

Един долнопробен хотел в Солна щеше да свърши работа. Cash payment, безплатен Wi-Fi, без охранителни камери и още по-важно – без любопитни въпроси.

Манге се беше натъкнал на проблеми. Явно чертежите на сградата не бяха публични, но имаше начини това да се заобиколи. Просто се искаше малко повече време. Все някой имаше чертежите. Ако общината не искаше да ги даде, трябваше да се пробва с фирмата строител, електротехниците, пичове, които се занимават с ОВК[142]142
  Отопление, вентилация и климатизация. – Б.пр.


[Закрыть] или някъде другаде. В Швеция, страната на публичността, човек рано или късно намираше това, което търси, стига да се разровеше достатъчно дълбоко. А Манге познаваше хора, които бяха адски добри в това да ровят.

Почти като че имаше своя собствена ферма за мравки в киберпространството.

Така че докато неговият BFF попаднеше на нещо, той трябваше просто да се скатава и да запълва празнините в плана си.

Като начало трябваше да реши какво точно ще направи once he was inside.

* * *

Срещата им не беше протекла така, както тя си представяше. Но все едно, така всъщност беше много по-добре. За известно време беше почти… щастлива.

Стояха и се усмихваха леко един на друг. Като при онези клиширани глупости, които всъщност мразеше. Без да отговаря директно на въпроса му, тя все пак го бе направила, просто като се усмихна.

И какво означаваше това?

Че сега имаха връзка, истинска връзка?

Така ѝ се струваше, но не беше напълно сигурна. Чувството беше едновременно хубаво и притеснително.

И като стана дума за притеснително…

Когато получиха сметката, той бе принуден да изпразни джобовете на якето, за да открие портфейла си.

В продължение на няколко объркани, но доста развлекателни секунди, той мислеше, че го е изгубил, но, естествено, той изскочи от последния джоб.

И тогава тя видя мобилния телефон: сребрист, гладък, без копчета и тя си спомни, че вече го беше виждала веднъж, на бюрото му преди няколко седмици. И внезапно осъзна още нещо – че ѝ напомня на един друг телефон, на който бе попаднала не толкова отдавна и който сега лежеше при изгубените вещи в полицията. Моделите страшно си приличаха, може би дори бяха идентични. Но точно когато тя протегна ръка, за да го обърне и да провери дали има номер на задната страна, той го грабна и го прибра в джоба си. Тя не можа да прецени дали той го направи нарочно, или просто в бързината, докато облекчен връщаше нещата си в джобовете.

Но цялата случка я остави с неприятно усещане.

А после дойде и това с бележката…

Не заслужаваш!!!!

крещеше хартийката вътре в шкафчето ѝ и на нея отново ѝ беше трудно да го отрече.

17. Getting back in

Тя беше ядосана. Не, ядосана не беше правилната дума, по-скоро побесняла. Въпреки опитите ѝ да бъде искрена, да поеме отговорност за това, което в действителност се бе случило онази вечер, бележките продължаваха да се появяват. Същите бели залепващите се листчета с логото на полицията, същият добре познат почерк с червено мастило.

Този път не по-малко от четири предупреждаващи удивителни, като че самото съобщение не беше ясно като бял ден. Тази глупост трябваше да приключи!

Така че какво да направи?

Единственото, което ѝ идваше на ум, беше отново да опита да стигне до дъното на това, което я измъчваше. Да си каже всичко веднъж завинаги, без извинения или измъквания.

Беше пробвала няколко пъти, беше набрала номера, но в последния момент я беше хванало шубето и бе затворила при включването на секретаря.

Така или иначе, трябваше да стане след смяната ѝ.

В момента правеха курсове между „Арланда“ и Сити. Важните клечки от ЕС пристигаха и заминаваха постоянно, откакто председателството на Швеция влезе в сила. Земеделието и рибарството вече бяха уредени, министрите на околната среда работеха с пълна сила, а след няколко дни положението щеше да стане още по-сериозно, тъй като идваше време за среща на външните министри.

Вахтола вече беше предупредила, че на път е някоя наистина голяма клечка, вероятно от Америка или Русия. Може би и двете?

Спряха пред „Гранд Хотел“, слязоха бързо, обходиха околността с погледи зад слънчевите очила и кимнаха кратко на стационарния екип, който ги посрещна на входа.

Всичко мина спокойно, изпратиха виповете вътре и после продължиха нататък към следващата дестинация. Работеха на пълна скорост, без почти никакво време за мислене. Устройваше я перфектно!

* * *

Farook says: Hey bro, U there?

HP чу пиукането от лаптопа и скочи от леглото.

Badboy.128 says: Тука съм, какво изрови?

Farook says: Имах смесен успех, може да се каже. Изглежда имаш право, що се отнася до сградата, има нещо скрито-покрито там. Общината е засекретила чертежите, от фирмата строител казват, че е имало обир и от архива им са изчезнали цял куп неща. Фирмата, която е прокарала кабелите, е фалирала и няма с кого да се свържа, а нашият общ познат, който е направил компютърната инсталация, изглежда, е изчезнал яко дим…

„Нямаш представа колко си прав, Манге“, измърмори HP, стиснал зъби.

Badboy.128 says: Но??

Farook says: Значи си се досетил, че има „но“

Farook says: Ами, след малко сръчни фокуси уредихме един чертеж, не питай как. Освен това познавам един пич, който може да ти помогне.

Badboy.128 says: Чертеж пич

Badboy.128 says: Първият път като изнамери хитрец, който да ми помогне се озовах във филм на шибания Алфред Хичкок, така че малко се колебая по тая част…

Farook says: Това е различно. Рехиман е брат, познавам го от джамията. Идва с личната ми препоръка a friend of ours, capisce?

Badboy.128 says: Окей слушам…

Farook says: Той е експерт по системи за сигурност, гарантирано един от най-добрите в страната, може би в света. Човекът е жесток! Занимава се с това ежедневно и му плащат тлъсто. Разработва системи за въоръжените сили, ченгетата, you name it!

Badboy.128 says: Защо ли имам усещането, че се задава едно дебело Но???

Farook says: той е доста специален…

Badboy.128 says: Here we go… последния път, когато го каза почти ми смачкаха мозъка с една Чесна, благодаря, но не благодаря, просто ми прати чертежите по мейла, моля…

Farook says: Не е толкова зле, колкото звучи, просто му куца малко социалната компетентност. Има трудности с междуличностните взаимоотношения.

Badboy.128 says: На шведски, ако може, докторе…!

Farook says: Форма на аутизъм, може да се каже. Ас в областта си, но когато трябва да си отвори устата, се чувства като върху тънък лед. Горе-долу като теб, само че на обратно

Badboy.128 says: Супер яко, Манге.

Farook says: Всъщност да, ти и Рехиман сте като evil twins, ако ви кръстоса човек ще се получи приказлив гении:

Farook says: IMHO[143]143
  Съкращение от in my humble opinion (англ.) – по моето скромно мнение. – Б.пр.


[Закрыть] той така или иначе е единственият, който може да те вкара, защото предполагам, че искаш да влезеш вътре? Видях чертежите и няма грам шанс да се справиш сам, братко, казвам го като твой загрижен приятел. Рехиман is your best shot!

Badboy.128 says: *sigh*

Badboy.128 says: окей прати ми мобилния му номер и чертежите…

Farook says: Addaboy[144]144
  Вариант на attaboy, възклицание в американския английски, съкратено от that’s the boy. Изразява одобрение, а значението на български може да се предаде като „браво“, „добро момче“. – Б.пр.


[Закрыть]!

Badboy.128 says: Нещо ми подсказва, че ще съжалявам за това…

* * *

Пет дни и все още ни гък от Хенке. Беше обещал да се обади, когато пристигне. Вярно, беше казал, че няма да пътува по най-прекия път, но все пак пет дни без признаци на живот. Беше си притеснително.

Друго нещо, което започваше да я тревожи, колкото повече мислеше за него, бяха проклетите мобилни телефони. Безспорно си приличаха много. Но какво означаваше това?

В най-добрия случай нищо. Може би по магазините се продаваха такива модели и Мике просто си бе купил такъв; или пък тя чисто и просто не бе видяла добре.

Не беше задължително телефонът да означава нещо. Мике и Хенке никога не се бяха срещали и никой от тях не знаеше за съществуването на другия. Доколкото знаеше, те нямаха никакви общи знаменатели.

Така че защо въобще трябваше да се притеснява?

* * *

Манге безспорно имаше право, помисли си той, след като прегледа чертежите. „Торшхамнсгатан“ 142 си беше истински „Форт Нокс“. Той не беше съвсем сигурен, но ако беше разчел всички съкращения правилно, сградата имаше почти всичко, което бе възможно по отношение на сигурността. Камери с нощно виждане, активиране при движение, инфрачервени алармени детектори, сензори, които засичаха както шум, така и вибрации, а освен това и биометрични четци на всяка врата. За да влезеш, ти трябваше и правилен отпечатък, така че дотук с плана му по някакъв начин да се сдобие с карта за достъп.

Мамка му!

Оставаше да се надява, че онзи Рехиман знае с какво се захваща, защото самият той не разполагаше с нищо.

Остави настрана чертежа и потисна желанието да се измъкне на пожарната стълба навън за една среднощна цигара. Вместо това отвори още една Джолт[145]145
  Газирана напитка от типа на колата, популярна сред геймърите заради високото съдържание на кофеин. – Б.пр.


[Закрыть] и взе бележника си. След няколко дни драскане си беше съставил прилична идея за това какво точно искаше да постигне с „на гости на“ репортажа в Шиста.

Не беше толкова просто. Чувствата му към Играта продължаваха да бъдат меко казано противоречиви. От една страна, беше адски ядосан от начина, по който се бяха отнесли с него. Номерът при „Линдхагенсплан“ със сестра му, камъка, измамникът Булин и всичко останало.

Освен това бяха подпалили апартамента му и изпратили двама лузъри да направят същото с магазина на Манге. Да не говорим за кошмара с Ерман, самолета и палежа в провинцията. Между другото, дали ченгетата щяха някога да съберат добре препечените останки на горкия хахо?

Във всеки случай върхът беше бомбата, която поставиха под дивана на леля и която определено беше замислена за него, но на практика, със същия успех, можеше да изпари сестра му на молекули. Отмъщението беше мощна движеща сила!

Адски мощна всъщност!

Той отпи няколко големи глътки от кенчето кола.

От другата страна на везните мотивите му бяха по-мътни, ако не направо граничещи с болното.

И все пак не можеше да ги пренебрегне.

Ако успееше да се промъкне в Светая светих на Играта, покрай всички високотехнологични защитни мерки и аларми, ако там вътре се натъкнеше на информация, която те биха направили всичко, за да защитят – това нямаше ли същевременно да докаже какъв супер талант беше той? Да докаже, че нищо не можеше да го спре, дори самата Игра, и че си струва да му дадат шанс?

Наистина ли беше толкова отчаян за одобрение, че беше готов отново да скочи на въртележката, макар да беше започнал да схваща колко meganasty можеше да бъде возенето?

Още няколко дни в компанията на всички теории на конспирацията в нета му бяха дали предостатъчно нова храна за размисъл. Тая работа наистина можеше да бъде безкрайно голяма!

Няколко интернет страници например съвсем сериозно твърдяха, че свинският грип всъщност е дошъл от лаборатория. Че някой е взел малко испански грип, малко свински вируси и е разредил сместа със също толкова птичи грип, само за да създаде глобален бич.

Идеята беше интересна. Според теорията фармацевтичната индустрия можеше да стои зад този план, а Играта лесно би могла да го осъществи.

За двеста точки – инжектирай си тази спринцовка и после се вози във влака една седмица, без да си слагаш ръка на устата, като кихаш. Докосвай колкото се може повече повърхности и в никакъв случай не си мий ръцете повече от необходимото.

Двеста такива мисии в няколко добре подбрани града и хоп, продажбата на „Пандемрикс“, „Тамифлу“ и „Алкогел“ се качва с има-няма един милион процента…

Други в нета пък вярваха, че болестта изобщо не съществува, че всичко е номер, за да дадат повече пари на епидемиолозите или за да изплашат хората и те да си стоят вкъщи пред телевизорите.

А каква всъщност беше работата с Климатгейт?

Кой беше намерил мейлите, в които защитниците на околната среда единодушно бяха решили да преувеличат заплахата от глобалното затопляне? Бяха ли истински и в такъв случай who benefited?

Как беше умряла принцеса Даяна, кой направи така, че Литвиненко да свети на тъмно[146]146
  Александър Литвиненко, бивш руски шпионин, който през 2006 г. умира от лъчева болест след отравяне с полоний 210. – Б.пр.


[Закрыть] или изгаси светлините за Краля на попа, ако смъртта на Джако въобще беше истинска, а не инсценирана…?

Колко точки даваше такава мисия?!

И това далеч не беше всичко.

В този момент лаптопът му вече беше пълен с новини и коментари, които по един или друг начин се връзваха с кристално ясното заключение, което овърклокнатият му мозък най-накрая бе съзрял.

Независимо дали параноиците обвиняваха ЦРУ, СЗО, КГБ, СЕПО или други вълнуващи съкращения, оставаше един факт, който хората като че ли искаха да забравят.

Въпреки многомилионните бюджети и политическата закрила от най-висока инстанция, списъкът с провалили се cover-ups все пак беше ужасяващо дълъг: Уотъргейт, аферата ИБ[147]147
  През 1973 г. е разкрито съществуването на тайна разузнавателна организация към въоръжените сили на Швеция, която отговаряла едва пред няколко високопоставени личности и дори парламентът не знаел за нея. – Б.пр.


[Закрыть], Ешелон, Лилехамер[148]148
  Отново през 1973 г., израелското разузнаване Мосад провежда операция в Лилехамер, Норвегия и по грешка убива невинен марокански сервитьор. – Б.пр.


[Закрыть], Иран-Контри и Абу Граиб бяха само няколко примера. Колкото по-голяма беше организацията, толкова повече течове имаше, а, разбира се, факторът лош късмет също винаги дебнете зад ъгъла. Не ставаше дума само за мускулите, нужни да извършиш нещо такова, ами още по-важно: да успееш да потулиш нещата веднъж и завинаги.

А кой можеше да гарантира нещо такова? Виж какво се случи с Щази, а това беше още преди закона за защита на изобличителите или „УикиЛийкс“. Така че рисковете при глобалните заговори в повечето случаи надвишаваха печалбите – и то много!

Но представи си само, ако имаше сив играч, предрешен като ексклузивен клуб за развлечения, който се заемаше с почти всякакви мисии? Някой, който на свой ред наемаше още по-анонимните Сирхан, Марк и Лий Харви[149]149
  Убийците съответно на Робърт Кенеди, Джон Ленън и Джон Кенеди. – Б.пр.


[Закрыть], за да свършат мръсната работа. Пристрастени към Играта наивници, които трудно биха могли да обяснят собствените си постъпки, ако бъдат заловени – пък и освен това кой би им повярвал?

Да, всичко се подреждаше, парченцата от пъзела си идваха на местата и логическата верига издържаше!

Значи нямаше нужда от глобално общество, организация със съкратено име или гигантски cover-up! Просто идея, достатъчно пари да бъде осъществена и одобрението на Водача.

И колелото се завърташе.

Game on!

Макар че вече беше въртял и сукал това заключение неколкократно, то все още караше космите по врата му да настръхват.

Ама че дяволска история!

Беше perfect sense и същевременно с това way beyond belief!

Обмисляше ли той и за секунда да направи comeback в нещо такова, или пък Играта ставаше още по-привлекателна сега, когато беше разкрил същинската ѝ роля? И в тази връзка и своята собствена?

Довърши кенчето кола, доволен го хвърли така, че то описа висока парабола във въздуха, преди да се приземи в кошчето, след което веднага отвори ново.

No time for sleep, he needed to stay sharp и да помисли сериозно!

Хубавото в плана му за нападение беше, че нямаше нужда да взема решение още сега. И в двата случая основните точки бяха същите и той внимателно ги беше изредил в бележника си.

Проникни в сградата, за предпочитане незабелязано.

Открий какво е положението, кои продължават да играят и какво е the End Game.

Опитай се да откриеш номера на сметката с всичкия кеш.

Измъкни се със задника си in one piece.

Останалото щеше само да се нареди.

Ако претърпеше неуспех, винаги можеше да подхвърли анонимна информация на вечерните вестници или на „Мисия: разследване“, преди да напусне страната. Вече беше подготвил писмата и те чакаха в папката „Чернови“, бързо кликване на „Изпрати“ и това беше всичко.

Картите, с които разполагаше за мисията си, за съжаление не бяха от най-силните в тестето.

Асоциален гений, своите собствени смесени познания за Играта, старите логин данни на Ерман, както и, надяваше се, малко обикновен и почтен късмет. Шансовете за успех не бяха особено окуражаващи.

Но какво пък…

No guts, no glory!

18. Are you really sure you want to re-enter?

Списъкът беше кратък.

Черни дрехи – check.

Маска – check.

Логин данни – check.

Ексцентричен експерт – също check – за жалост…

Часът тъкмо минаваше десет вечерта, а те все още киснеха в колата.

„Торшхамнсгатан“ 142, на около сто метра надолу по улицата.

HP всъщност искаше да изчакат до сутринта, но според новия му приятел късната вечер беше за предпочитане, ако искаха да избегнат проблеми с полицията. Каза нещо за графика на смените и че по това време били заети с обикновения Свенсон, който катастрофира, боксира се у дома или в пиянството си изгубва ключовете на колата.

Докато рано сутрин ченгетата били нащрек, в по-голяма готовност да обикалят из индустриални райони в търсене на крадци.

Статистически погледнато.

Само ако получаваше пет крони всеки път, когато новият му partner in crime използваше тоя израз…

На практика всичките му страхове се бяха потвърдили горе-долу в мига, в който той взе Рехиман от влака.

Дебели очила, коса на път през средата и чанта за рамо „Пума“ от началото на седемдесетте. Носеше панталони, които му бяха къси с няколко сантиметра, овехтял чифт „Стан Смит“[150]150
  Модел маратонки на Адидас, пуснати в продажба през 1972 и носещи името на американски тенисист от същото време. – Б.пр.


[Закрыть], а черешката на тортата беше яркочервеното яке. За момент HP си помисли, че някой се ебава с него. Че Манге е помолил пича да се облече като паляк само за да се изгаври.

Но къде такъв късмет…

Освен размяната на поздрави и статистическото експозе, Рехиман не беше обелил и дума и въобще не отвръщаше на опитите на HP да облекчи атмосферата и да завърже разговор. Пичът просто си стоеше с ужасното яке на колене и зяпаше през прозореца.

Вече бяха висели тук час и половина и HP щеше да пукне. Той отново забарабани фрустрирано по волана с надеждата да предизвика някаква реакция откъм съседната седалка.

– Еее, Рехиман… Манге… искам да кажа Фарук, казва, че работиш с такива неща ежедневно – каза той и след като не получи отговор добави: – Инсталираш системи за сигурност и такова…? Чувал съм, че в тоя бранш има доста хляб?

Все още никакъв отговор, нито дори поглед.

Специален, беше казал Манге, много благодаря. Тоя беше пълен кукумицин, that’s for sure. HP въздъхна. Работата щеше да отиде по дяволите.

За късмет той имаше отворен самолетен билет. Можеше да се чупи още утре, ако се наложеше.

Auf wiedersehen, suckers!

Напомпаният пазач излезе през вратата на минутата, точно един час след последната си обиколка. Огледа улицата и в двете посоки и след като това, което видя, го удовлетвори, той измъкна голям фенер от колана си, зави наляво и се скри зад ъгъла. След две минути щеше да се появи от срещуположния край на сградата, да влезе през входа за персонала и предполагаемо да продължи обиколката си вътре.

HP тъкмо щеше да изпусне още една уморена въздишка, когато видя, че Рехиман внезапно се размърда. Беше измъкнал тънък лаптоп от чантата си и бе пъхнал модем в един от USB-портовете. Екранът светна и пръстите на Рехиман започнаха да танцуват светкавично по клавиатурата, произвеждайки ритмично тракане.

HP също беше сръчен с клавиатурата, но това тук…

„Като дъжд по пластмасов покрив“, успя да си помисли впечатлен, преди любопитството да надделее.

– Какво правиш, Рехиман?

Опита се да звучи искрено заинтересован.

– Нагласям камерите.

– Как така?

HP се втренчи в спътника си.

Никакъв отговор.

Още тракане, после дъждът над източен Свеаланд изведнъж спря.

Рехиман завъртя лаптопа, така че HP да може да види екрана.

На него имаше отворен прозорец с нещо, което приличаше на образ от камера.

В далечния край се виждаше паркирана кола, вероятно сааб. Отне му няколко секунди да разбере, че това беше изгледът от една от камерите по фасадата на няколкостотин метра от тях.

– Как по дяволите…?

– IP камери – отговори Рехиман монотонно. – Всички камери използват интернет, за да комуникират със сървъра. Много по-добро и евтино е от аналоговите кабели. Стига да знаеш IP-адреса, е лесно да влезеш в системата. Трябва ти само интернет връзка и уеб браузър.

Той написа няколко команди и премести курсора на мишката.

– Иии какво се случва сега?

HP се чувстваше съвсем изгубен.

– Всяка камера има собствена флаш памет. Най-често записването става директно на сървъра, но камерата също има възможност да запази видео материал.

– И?

– Казвам на камерата да запише малък откъс и после да го пусне да се върти, вместо да праща жива картина на сървъра. Горе-долу като в старите филми, където някой слага полароидна снимка пред обектива на камерата.

– И какво, сървърът не разбира ли, че получава запис, а не истински кадри?

За няколко секунди Рехиман погледна HP, като че той беше някаква необикновена жаба, която е на път да дисектира.

– Не – отвърна той безизразно и продължи с тракането.

Пазачът мина покрай ъгъла, продължи към страничния вход и долепи ръката си до четеца. Няколко секунди по-късно вече беше изчезнал вътре в сградата.

Рехиман отвори вратата на колата и без да каже и дума, закрачи бързо натам.

HP беше принуден почти да тича, за да го настигне. Тоя пич очевидно не го слушаше много главата, но същевременно очевидно го правеше.

– И какво ще правим сега? – прошепна HP, когато застанаха пред страничния вход.

На стената се намираше биометричният четец, метална кутия със стъкло отпред, до която пазачът преди малко бе допрял ръката си, за да бъде пуснат.

Без да отговаря, Рехиман извади флакон спрей от чантата и бързо окъпа стъклената плоскост. После взе малък стоманен термос, от който извади малко прозрачна глина за моделиране и я разстла по четеца.

Стъклената плоскост се пробуди и започна да свети.

HP вече не можеше да си мълчи.

– Какво, по дяволите, правиш?!

Рехиман му хвърли още един изследователски поглед.

HP реши да перифразира въпроса.

– Имаш ли нещо против да ми кажеш какво правиш, Рехиман?

– Спреят кара отпечатъците на пазача да изпъкнат, след което покривам четеца с балистично желе, което има същата консистенция и температура като човешката кожа. Четецът улавя топлината, текстурата и отпечатъка на обекта, който се допре до него и ако те съвпадат с базата данни, то вратата се отваря.

Същият безчувствен тон, без ни най-малка следа от вълнение или напрежение. Този съвсем беше изперкал! Това никога нямаше да проработи!

Отчетливо щракване откъм ключалката рязко промени мнението му.

– Д’еба, ти си гений, Рейнман! – ухили се HP, когато влязоха вътре.

Към тях мигаше още една камера и HP вдигна въпросително вежди към съучастника си. Естествено, геният не схвана такъв прост жест, но той реши да не пита. Сигурно и тази камера вървеше на плейбек. Пращаше стари кадри на празно стълбище, отново и отново.

Кой каквото ще да говори – Рейнман може и никакъв да го нямаше в социалната игра, но щом ставаше дума за техника, той очевидно беше шибаният Хари Потър.

* * *

Когато наближиха „Линдхагенсплан“, тя усети как пулсът ѝ се ускорява. Този път виповете бяха кацнали на Брома, така че пътят беше като дежа вю.

Или не…

Още при „Транебергсбрун“ тя беше започнала да оглежда виадуктите от другата страна на пролива. Взирайки се в далечината, тя се опита да види дали някой чака горе. Но разстоянието и тъмнината правеха невъзможно да се установи дали ги дебне опасност.

И когато се приближиха, тя го видя. Самотна фигура, горе на същия мост, където бе стоял Хенке.

И внезапно сърцето ѝ заби панически.

– Има някой на моста – каза тя с учудващо спокоен глас.

– Ммм… – съгласи се Викстрьом, който беше нейният шофьор, и намали скоростта.

– Алфа 101, забавяме темпото. На моста стои човек – каза тя в микрофона.

Все още беше изненадана, че гласът ѝ може да звучи толкова спокойно. Вътре в нея беше хаос. Искаше да изкрещи на Викстрьом, че не може да диша, че той трябва да спре и да я пусне навън. Незабавно!

– Алфа 102, разбрано – отговориха от ВИП-колата зад тях и увеличиха разстоянието. – Внимавайте, 101.

Мостовете се приближаваха все повече.

Фигурата продължаваше да стои до мантинелата, напълно неподвижна. Сега, когато бяха по-близо, тя можеше да види повече подробности. Изглеждаше като че човекът държи нещо в ръцете си.

* * *

Подминаха още една врата и нова камера и изведнъж се озоваха в дълъг коридор. Всичко, което ги посрещна, беше сив линолеум и няколко слаби флуоресцентни лампи. Нямаше пищящи аларми, мигащи крушки или трополене на стъпки от охранителен отряд. Всичко вървеше като по релси! HP не можа да не надникне през една от еднотипните, кафяви врати, които опасваха стените на коридора. Само един sneak peak!

* * *

Фигурата горе протегна ръка през парапета, пръстите му бяха сплетени около тъмния предмет.

„Оръжие!“ помисли си тя почти истерично и сложи ръка на дръжката на пистолета, закрепен за дясното ѝ бедро.

Разстоянието вече беше малко и тя забеляза как Викстрьом хвана волана по-здраво. Ребека все още държеше микрофона в лявата си ръка, кокалчетата ѝ се белееха около черната пластмаса.

„Вземи решение, Нормѐн!“ крещеше глас в главата ѝ.

Но тя беше напълно парализирана.

Точно когато минаваха покрай моста, Викстрьом зави рязко наляво. Тя несъзнателно се сви в същата посока, за да избегне атаката.

Отминаха моста, а две секунди по-късно същото направи и колата, която ги следваше и която бе повторила маневрата им.

Нищо не се бе случило.

И внезапно Ребека осъзна какво държеше в ръце човекът горе. Мобилен телефон.

* * *

Стаята беше празна, без абсолютно никакви мебели. Ако се съдеше по слоя прах по перваза на прозореца, никой не беше чистил от месеци, може би дори години. Бърза проверка на още няколко врати даде същия резултат.

Целият етаж изглеждаше изоставен, нямаше дори един кашон или чувал за боклук със зарязани вещи. Единственото, което говореше, че мястото поне в даден момент е било населено, беше неясен постер, който той намери закачен на една стена в последния офис.

Мотивът му изглеждаше познат, мъж с черно палто и бомбе, с лице скрито от зелена ябълка. Зад мъжа хоризонтът се изпълваше бавно с мрачни облаци, като че се задаваше буря.

По някаква причина картината го накара да изтръпне.

Това място всъщност беше адски creepy!

Рехиман беше застанал до вратата в дъното на коридора и отново бе извадил лаптопа си. Той го облегна на стената и със свободната си ръка набра още няколко команди.

– Рецепцията е от другата страна на това стълбище – каза той на HP, докато той внимателно затваряше вратата на офиса зад себе си. – Пазачът всеки момент ще приключи с обиколката си, така че трябва да се качим горе, преди да се е върнал пред монитора. Системата показва кои четци се активират и от кого. С малко късмет няма да провери внимателно, когато се върне от обиколката си, а и да го направи, ще изглежда, като че той отворил една и съща врата два пъти. А това би могло да значи чисто и просто, че системата си прави майтап с него, понякога се случват такива неща. Но ако се върне, преди да сме влезли, край. Колкото и да е смотан, все ще схване, че не може едновременно да стои в будката и да отваря врати в другия край на сградата. Разбираш ли?

HP кимна и в същото време се опита да се отърси от обзелото го неприятно чувство. Трябваше да се размърдат!

* * *

Оставиха виповете в Гранд без проблеми. Бързо спиране, разтоварване и после обратно в полицейското управление.

Но въпреки това тениската, която носеше под бронежилетката, беше вир-вода. Паниката още не я беше напуснала, къкреше под повърхността и тя трябваше да се напряга до край, за да не ѝ позволи да избие навън.

Защо, по дяволите, му беше на някого да стои на моста и да снима ей така през нощта? Точно там, на същото място, на което беше стоял Хенке?

За един обезумял миг тя си помисли, че наистина той стоеше там горе. Че по някаква идиотска причина беше продължил с онази Игра и му бяха наредили да повтори мисията.

След това, когато установи, че не Хенке се беше провесил над парапета, изнервеният ѝ мозък започна да мисли в други посоки. Ами ако Играта беше продължила без него и вместо това сега те си играеха с нея?

Ами ако Мике беше замесен по някакъв начин?

И онова с бележките и обажданията… Всички тези въпроси без отговор щяха да я побъркат.

Всичко беше откачено, нереално, болно!

* * *

След няколко бързи крачки нагоре по каменното стълбище и още един надхитрен четец, те се намериха в нов коридор. По протежение на лявата страна имаше същата редица анонимни, кафяви врати като на долния етаж, но дясната страна изглеждаше напълно различна. Като начало беше значително по-нова от съседката си отсреща, освен това имаше само една врата. И то каква – сигурно беше и звукоизолирана, и огнеупорна.

Четецът също изглеждаше по съвсем друг начин. Имаше нещо като малка шпионка, горе-долу на височината на главата.

– Скенер на ретина – отбеляза Рехиман. – Разчита вените по ретината с помощта на лазер – поясни той. – Много по-сигурно от отпечатъците от пръсти и длани. На практика не може да се излъже.

– Какво, не може да се излъже? – изсъска HP. – Да не стигнахме чак дотук само за да се откажем?

Той се втренчи в Рехиман, който съвсем спокойно ровеше из чантата си. След няколко секунди той извади оттам нещо, което приличаше чифт очила с извънредно дебели лещи и страшно тънки рамки. Той си ги сложи и пъхна глава на предназначеното място.

HP видя как вътре започна да мига лампичка.