Текст книги "Играта"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 18 страниц)

И какво сега?

Внезапно чу звънене. Той опипа джоба си и тъкмо тръгна да вади новия си „Сони Ериксон“, когато осъзна, че мелодията беше друга. Звъненето идваше от колата и му трябваха няколко секунди, докато загрее.

Звънеше телефонът на петдесет и осми! Той лежеше на пода, Хаселквист сигурно го беше изпуснал, когато си хапна сълзотворен газ.

Екранът светеше и кратко съобщение гласеше, че има входящо повикване.

По някаква причина, без да знае всъщност защо, той натисна иконката „отговори“ и бавно приближи слушалката до ухото си.

– Ало?

– Добър вечер, скъпи HP, говори Водачът – каза гласът от другата страна.

* * *

– Алфа 101 подминава Солентюна – докладва тя на централата.

– Разбрано, Алфа 101 – отвърна операторът.

Тя погледна набързо към Викстрьом. Ръцете на волана, с длани на позиция три без петнайсет, погледът насочен напред. Километражът закован на 120.

Той беше добър колега, истински професионалист, помисли си тя.

* * *

HP отвори уста, но челюстите му изскърцаха безгласно и той не успя да отговори.

– Наистина поработи здраво тази вечер, приятелю. За жалост имаш да свършиш още малко работа, преди да се насладиш на заслужената си почивка.

Интонацията му беше мека, почти развеселена. Шведски, с намек за акцент. Лек металически звън освен това подсказваше, че позвънилият използва някакво устройство за изкривяване на гласа или може би преводаческа джаджа.

Винаги си бе представял Водача като мъж, но всъщност гласът можеше със същия успех да принадлежи и на жена.

– Тазвечерната мисия е на стойност 25 000 точки. Ако се справиш, ще натрупаш общо 33 200 и тъй като сме на края на кръга, това означава, че ще бъдеш победител и че Възнаграждението ще бъде твое.

– Кк-какво?! – смотолеви HP.

Мозъкът му се бореше усилено да възприеме новата информация.

– Зззначи ако го направя, ако ви помогна, ще ме пуснете? В смисъл, оохх… ще ми разрешите да се върна обратно в Играта? – обобщи той след няколко секунди объркан размисъл.

– HP, HP, HP – засмя се Водачът и по някаква причина смехът накара HP да настръхне. – Защо си мислиш, че някога си ни напускал?

* * *

Всичко вървеше по план, конвоят продължаваше да бъде добре събран зад тях. Разстоянието за сигурност между автомобилите беше почти перфектно. Минаха покрай „Шюмлингеленкен“, Полицейското училище, Йерва круг и вече бяха почти в града.

Оставаха им максимум десет километра път.

* * *

– Огледай се, приятелю. Виж къде се намираш! В центъра на събитията. Мястото за развръзка на драмата. И защо? Да, защото ти сам се постави там. Със собствените си сили и воля! Това е изключителен подвиг, всички, които следим авантюристичното ти пътешествие, мислим чака. И съвсем естествено, накрая ще бъдеш възнаграден!

От гласа капеше мед и HP не можеше да не оближе ласкателствата.

– Главната роля е твоя, HP, ти стигна all the way, както вероятно сам би се изразил. Това е твоят End Game, твоят заслужен шанс да се запишеш в историята на Играта, а може би направо и в тази на човечеството.

Водачът направи пауза и HP опита напразно да смели току-що изречените думи и значението им. Просто не се получаваше, това си беше information overload!

– Сега слушай внимателно, HP, защото следва последната ти мисия. Тази, която ще те превърне в жива легенда – продължи Водачът. – За 25 000 точки трябва да паркираш полицейската кола възможно най-близо до лентата на магистралата. После ще отвориш задната врата и ще свържеш телефона с кабела, който ще намериш там. Когато направиш това, предлагам да отидеш на сигурно място. Ние ще се погрижим за останалото. Времето изтича, така че трябва да побързаш, но разбира се, ще изчакаме, докато се озовеш в безопасност. Сигурността ти е главният ни приоритет. Разбираш ли задачата, HP?

– Да-а – измърмори той, докато барабанът в черепа му вървеше на двойна, че и тройна програма.

Това беше абсурдно!

Fucking twilight zone on Steroids!

Но същевременно беше всичко, което някога бе искал – и повече!

Той беше… онемял!

– Добре тогава, в заключение искам само да подчертая, че изборът е твой. Точно както преди, ти сам решаваш дали искаш да изпълниш мисията, или не. Топката е в теб, HP, нападаш или отпадаш? С други думи, имаш да вземат много важно решение и ти пожелавам успех!

Разговорът прекъсна.

За няколко секунди той остана на място, след което направи няколко несигурни крачки към задната врата на полицейския бус. Веднага щом видя черните сакове, той осъзна какво всъщност искаше от него Играта.

This was some mothafuckin freaky ass shit!!

* * *

Виадуктът към „Шюмлингеленкен“ наближаваше и тя можеше да различи синя светлина в далечината. Да, на рампата имаше паркиран полицейски автомобил. Минибус, ако се съди по светлините. Внезапно, без разбираема причина, я обзе неприятно чувство. Имаше нещо в картинката, което не се връзваше, но минаха няколко секунди, преди тя да разбере какво е то.

* * *

Той дръпна ципа на единия сак и подобренията му моментално се потвърдиха. Динамекс, пишеше на малките, черпени пакети. Чантата беше фрашкана, вътре сигурно имаше поне петдесет кила общо.

Той затвори ципа. Петдесет килограма във всеки сак правеше общо сто, което правеше – какво? Адски, шибан взрив, в това поне беше сигурен! И какво беше това, което трябваше да хвръкне във въздуха?

Когато видя полицейските светлини, той изведнъж разбра колко надълбоко отиваше Дупката на заека…

Déjà-vu!

Регулаторът за оборотите на барабана в главата му беше на макс.

* * *

Полицейски бус, насочил нос в тяхна посока. Тя самата далеч не би разположила блокадата по такъв начин. Освен това, а и далеч по-обезпокоително, нито един друг патрулен автомобил не беше стоял долу до магистралата, както този тук. Все още бяха твърде далеч, за да може да види номера с просто око, но тя си спомни, че в жабката имаше бинокъл. Трябваха ѝ няколко секунди да намери минибуса и да нагласи фокуса.

* * *

От единия сак стърчеше кабел. Mini-USB, трябваше само да го включи в телефона, после да придвижи автомобила няколко метра по-близо до магистралата и да избяга в гората. Водачът щеше да свърши останалото. Едно последно обаждане, зън-зън в сака и след това…

KA-BOOMM

А после?

To the victor belongs the spoils, според дебелака Бакала от „Семейство Сопрано“. Всичките му мечти щяха да се сбъднат. Щеше да бъде fucking famous или поне ако вярваше на Водача.

Така че въпросът беше просто вярваше ли му.

Сините светлини се приближаваха.

Той нямаше много време.

Решението всъщност беше съвсем просто. Беше го взел още преди дни, по едва сега всичко наистина му стана ясно.

Че всъщност имаше само една алтернатива. Синьото хапче или червеното? Safe или all in? Да нападне или да отпадне?

Ladies and gentlemen, the clock is ticking, please place your bets…

Той извади телефона от джоба, свърза го с кабела и затръшна вратата.

После изтича до шофьорското място, запали и натисна газта до дупка.

* * *

– Спри! – извика тя внезапно.

– А? – отвърна Викстрьом и обърна въпросително глава към нея.

– Спри, по дяволите, спри колата! – изрева тя и грабна радиомикрофона.

Отклонението приближаваше все повече, скоро щеше да може да прочете номера и без бинокъл. 1710, същата кола, която трябваше да бъде на сервиз.

Колата, която Хенке твърдеше, че е открадната. Във всеки шибан случай, тя със сигурност не трябваше да стои тук! Не сега!

Определено не!

– Спрете всички коли – извика тя в микрофона, а Викстрьом същевременно се набра на спирачката. В същия миг, в който предпазният колан я улови, тя видя как полицейският бус започна да се движи към тях.

* * *

Казват, че мигването е най-бързото движение, на което е способно човешкото тяло.

И все пак то не може да се сравнява с електрическите синапси на мозъка.

„Не сега!“, беше мисълта, която префуча през главата му, когато светлината блесна срещу него.

И от негова гледна точка бе съвсем прав. Трябваше да има още време, предостатъчно, бяха му го обещали. Все пак бе следвал стриктно инструкциите – беше направил точно това, което му бяха казали да направи.

Това не трябваше да се случва. Не сега! Определено не!

Така че когато дисплеят на телефона внезапно светна и зазвуча мелодията за звънене, той всъщност се стресна.

Но не се учуди!

* * *

– Заплаха отпред! Назад и обръщаме! – изкомандва тя и както Викстрьом, така и колегите му в другите коли, ѝ се подчиниха незабавно.

Кортежът даде назад, продължи така около сто метра и почти като по команда всички коли едновременно започнаха да обръщат. Скоростта им бе толкова висока, че не спряха и за миг, преди да продължат пътуването си, вече с предниците сочещи посоката, от която бяха дошли.

– Алфа 102, вие водите – обобщи тя, когато маневрата приключи и те тръгнаха на север.

* * *

Той завъртя волана, направи бесен обратен завой, от който гумите изсвистяха, след което с ревящ двигател отпраши обратно по рампата. Остър десен завой, сигналните факли искряха покрай гумите, после отново беше горе на „Шюмлингеленкен“.

Виждаше как сините светлини от минибуса проблясват по тъмните дървета. Няколко секунди по-късно вече си имаха компания.

* * *

Ръцете и трепереха, но ѝ се подчиняваха без проблеми. Вече бяха подминали Солентюна.

– Централа, имаме откраднат полицейски бус 1710, който тъкмо излиза на „Шюмлингеленкен“ в посока към Шиста. Предлагам да пратите полицията след него, но им кажете да спазват значителна дистанция, край!

* * *

Патрулката, която бе стояла на блокадата, вече беше след него, а скоро щяха да станат и повече.

Но хич не му дремеше. Телефонът на петдесет и осми продължаваше да звъни от съседната седалка и призрачното сияние от екрана осветяваше цялото купе. Той взе завоя към Шиста на две колела и завъртя трескаво волана, за да избегне тревистото хълмче в средата на кръговото, но си възвърна контрола в последния момент и продължи с пълна скорост по правата.

Телефонът все още звънеше.

Без да сваля поглед от платното, той се протегна да го вземе.

Гласът на Водача бе хладен:

– Разочароваш ни, HP!

– Искаш да кажеш, че бихте предпочели да ме пръснете на овъглени атоми по E4? – отряза той. – В такъв случай, това си е ваш шибан проблем! Щяхте да изчакате, докато съм в безопасност, обеща ми. Did you really expect me to believe that crap?! Реалността е Игра, веднъж ми каза един човек. Перфектно приложение за телефон, в което ми показвате само това, което искате да видя. Неща, които ме карат да скокна, щом дръпнете конците. Но сега аз ще ви покажа нещо. Мой ред е да дърпам конците. Време е да доведа шибаната реалност при Играта, mofo! Кажи на пазача, че има трийсет секунди да се махне оттам!

И за заключение той добави:

– А, и още нещо.

– Да…?

– Yippikayee, mothafuckers!!!

Той напъха телефона в джоба си, завъртя волана и мина право през бариерата и решетката, които предпазваха входа към гаража на „Торшхамнсгатан“ 142.

От сблъсъка челото му се удари в предното стъкло.

Въздушната възглавница се задейства и го запрати обратно на седалката, бусът се плъзна бясно и той опита с всички сили да си възвърне управлението. Задната част на автомобила се блъсна в бетонна колона и HP отново почти бе изхвърлен от мястото си, но този път бе спасен от стърчащия скоростен лост.

След това колата се наклони на другата страна и допря още една колона, преди HP най-накрая да овладее въртящия се лудо волан.

Той надъни спирачката и със скърцане на гуми бусът спря на два етажа под Светая светих на Играта.

HP излезе, залитайки навън, опипа тялото си с ръце и установи облекчено, че не намира стърчащи кости или фонтани от кръв.

Ченгетата, изглежда, бяха достатъчно умни да останат горе на улицата, тъй като никой не го бе последвал долу в гаража. Той се огледа набързо, намери авариен изход, който водеше към горичката при задната страна на сградата и се втурна нагоре по стълбите.

Щом се озова навън, той извади телефона на петдесет и осми от джоба и набра един номер. На десетина метра навътре сред боровете той натисна бутона за позвъняване и в товарното отделение на буса неговият „Сони Ериксон“ внезапно се съживи.

Зън-зън!

„This one is for you, Erman!“, успя да си помисли, преди ударната вълна да го събори на земята и всичко да почернее.

22. An activity for Recreation

Пакетът я чакаше, когато тя отвори вратата на апартамента си. Няколко плика и рекламна брошура от ICA се бяха озовали отгоре му и едва когато събра всичко заедно, тя откри, че купът е по-голям от обикновено.

Беше плосък, малък кафяв пакет, точно толкова голям, че да мине през отвора за пощата. За размерите си обаче беше доста тежък.

Тя веднага разпозна почерка, но не побърза да го отвори.

Бяха минали четири дни от вечерта на E4.

Четири повратни, тотално откачени дни!

За късмет се беше измъкнала от медиите. Пресслужбата отговаряше на всички въпроси и името ѝ остана извън историята.

Медиите, начело с вечерните вестници, разбира се, бяха пощурели.

Заглавията бяха Предотвратен терористичен атентат!, Работа на Ал Кайда! или нейният абсолютен фаворит:

На пет секунди от катастрофата!

Въпреки че наличната информация всъщност беше меко казано премерена, както обикновено всички новинарски редакции се състезаваха кой знае най-много. Но този път експертите бяха учудващо единодушни.

Дори репортерите, които се редуваха да се интервюират театрално едни други по телевизията, се придържаха общо взето към един сценарий.

Атентат с потенциално катастрофални последици е бил предотвратен в последния момент, благодарение на бдителността на Националната служба за охрана – това никой не го отричаше. Или поне засега. Дебатът в момента се въртеше около това как терористите са успели незабелязано да се сдобият с полицейски автомобил и да го натоварят с толкова много взривни вещества, че експлозията бе превърнала двуетажна тухлена постройка в кота нула, а още по-очевидният въпрос бе кой носеше вина за всичко.

Отговорните ръководители се обвиняваха едни други, както обикновено, PR-съветниците работеха извънредно и с времето нищо не стана кой знае колко по-ясно.

Защо терористът, след като мисията му се бе провалила, беше решил да се зарови под офис сграда в Шиста, не беше известно. Собственикът на имота съобщи, че офисите са били празни, така че нямаше видима причина да бъдат подложени на атака. Горе-долу с това се изчерпваха следите, които се обсъждаха в медиите.

Ребека знаеше, че разследването на СЕПО не бе стигнало много по-далеч. Щяха да минат още няколко дни, докато изровят достатъчно отломки от кратера, за да може разследването на местопрестъплението да започне на сериозно, но полицейските техници далеч не звучаха обнадеждени за резултата.

Същата несигурност цареше, въпреки категоричните изказвания в медиите, около самоличността на извършителя. Всичко, с което разполагаха, беше неясно описание на швед на около тридесет години, а и като цяло нишките на разследването бяха доста оскъдни.

Никой не се бе усъмнил в нейната собствена наполовина вярна история. Беше казала, че е видяла 1710 по-рано вечерта и по някаква причина ѝ се бе сторило, че нещо не изглежда наред. Беше звъннала на Муле да провери и се бе задоволила с обяснението за сервиза, но когато видяла буса при разклонението, реагирала и вдигнала тревога.

Беше имала лична среща с началника на полицията, Рунеберг и шефа на Сикрет Сървис за Европа. Ръкостискания, похвали и благодарности, всички тези неща, които тя обикновено приемаше трудно. Но този път ѝ бе учудващо лесно да се справи с хвалбите.

Колегите в отдела, дори Деян, в момента я посрещаха с изпълнени с уважение погледи. Не беше свикнала с това чувство, но всъщност беше изключително приятно.

Беше доказала на света, че има нужните качества – и значително по-важно, беше го доказала на себе си!

Именно това прозрение бе направило признанието и медала значително по-лесни за преглъщане.

Не беше казала нищо на Мике, във всеки случай не още. Но той така или иначе явно го бе доловил.

– Изглеждаш различна по някакъв начин – каза ѝ, когато се видяха няколко дни след случката. – Не знам какво е, но ми харесва – добави и стисна ръката ѝ малко по-силно.

И за кратко тя се почувства добре, сякаш всичко щеше да се нареди и тя всъщност заслужаваше да бъде щастлива.

Но после се сети за Хенке и осъзна, че щастливият край не беше за такива като нея.

Нямаше и следа от него.

Досега.

И все пак тя никога не се бе съмнявала, че той се е отървал. Такива като Хенке винаги се отърваваха. Който и да бе карал онзи бус, не беше той, тя бе сигурна в това. Хенке беше много неща, но не и терорист.

Въпросът беше дали наистина искаше да знае какво съдържа пакетът?

Остави го да лежи няколко минути, после не издържа и го огледа по-отблизо. Във всеки случай беше с пощенски печат от Франкфурт, естествено без адрес на подателя. Когато го разклати, тя чу леко шумолене.

Взе решение, пое си дълбоко дъх и разкъса пакета с едно движение, толкова рядко, че съдържанието се разпиля по пода с металическо дрънчене.

Няколко секунди тя просто се взираше в предметите, които лежаха долу. Остави мозъка си да възприеме какво представляват, а постепенно и какво означават.

И когато това стана, тя падна на колене, протегна ръце и докато сълзите се стичаха по бузите ѝ, тя ги събра и ги притисна силно към гърдите си.

Шест болта.

Шест ръждиви болта, които някога бяха били част от балконски парапет в южно предградие.

Въпреки годините, по главите им псе още можеха да се видят следите от инструменти. Като че този, който ги бе развивал, не бе разполагал с подходящ ключ или е бил принуден да работи от неудобен ъгъл.

Била е нужна решителност, за да се разхлабят. Голяма решителност, гняв, дори изгаряща омраза.

Но по някаква причина тя все пак бе убедена, че силата, която в крайна сметка бе накарала бетона да отпусне хватката си, бе любов.

Дълго време тя просто стоя на черно-белия теракотен под и плака.

Сърцераздирателен, освобождаващ и дълъг плач.

И после, съвсем внезапно, се бе наплакала.

Изправи се бавно, вдигна капака на канала и внимателно пусна болтовете вътре. После избърза очите си, изплакна лице и тръгна към спалнята. По пътя се спря в хола, дръпна кабела на телефонния секретар и видя как червената лампичка бавно угасва.

Без повече съобщения, помисли си тя и се усмихна криво, продължавайки към спалнята.

По средата на бюрото лежеше червен маркер, а до него, съвсем близо, за да е под ръка, сноп бели залепящи се листчета с логото на полицията.

Тушът бе попил през хартията и част от текста, който някога бе изписан на горното листче се разчиташе.

Добре познат почерк, закръглени, почти детски букви.

„Заслужаваш“, успя тя да прочете и го прие за знак.

Тя събра всичко и отвори прозореца на спалнята, изпълни дробовете си с въздух и хвърли предметите толкова надалеч, колкото успя.

Маркерът изчезна незабавно в мрака, но листчетата се отлепиха и се разхвърчаха на фона на нощното небе като малки планери. Повъртяха се няколко мига, почти като че си вземаха сбогом, после бяха разпръснати от вятъра.

На свобода.

* * *

Точно така се чувстваше той.

На свобода.

Въпреки че беше плътно обграден от хора, коли, изгорели газове и какофония от различни звуци, той се чувстваше освободен. Като че някакво бреме го бе отпуснало, бе паднало от раменете му и внезапно можеше да се изправи.

Направо невероятно чувство!

Беше го направил. Беше им показал на онези мръсници, веднъж завинаги!

Хенрик HP Петершон беше спасил всички. Не само Бека и ченгетата или американската клечка. На практика бе спасил целия свят and lived to tell the tale.

Беше зарязал тъмната страна, беше теглил една майна на злия император и беше взривил Звездата на смъртта на малки парченца!

И дори обществото да не знаеше за героичния му подвиг и да не му се възхищаваше, това всъщност нямаше значение. Коментарите и оценките бяха съвсем излишни.

Той знаеше кой беше и това му беше напълно достатъчно!

Във всеки случай Водачът беше прав за едно нещо. Животът му завинаги щеше да остане разделен на две епохи. Преди и след Играта.

If you don’t change, then what’s the point of anything happening to you?

Сам не би могъл да го каже по-добре!

Въпреки че беше насинен, не се беше адаптирал към часовата разлика и слухът му все още не се бе възстановил след експлозията. Промяната беше очевидна.

В действителност той бе изцяло нов човек!

Истински, real life, god damn superhero и това чувство не можеше да се опише. И точно както истинските супергерои, той мислеше отсега нататък да се придържа здраво към тайната си самоличност. Брус Уейн, Питър Паркър, Кларк Кент и Хенрик HP Петершон.

Не лоша банда!

Life was good.

Life was fucking extraordinary!

Смяташе да се помотае тук още няколко дни, наслаждавайки се на сладката победа, докато си получи паспорта. После бърз скок до Тайланд, в новата си роля на Ник Ортън, турист от Канада. Хесус, с печалбата си от лотарията, щеше да го приеме с отворени обятия, приятелството им went way back. За прехраната щеше да мисли по-късно.

Малко тъпо, че не разполагаше със собствени кинти, както се беше надявал, но what the hell…

Щеше да бъде extra sweet, ако освен че беше взривил Играта till kingdom come, също така ги беше и ограбил. Щеше да може да се издължи на сестра си и да се реваншира донякъде на бедното ченге, което едва не се уби при Линдхагенс. But some things were not meant to be…

Все още разполагаше с лаптопа, който получи от Манге, но това щеше да бъде последната мисия на консервата. Отсега нататък щеше да я кара lowtech only. Щеше да стои ниско под радара и да се скатава няколко години. После щеше да види…

Той сви по една пресечка и избра случайно едно от поне десетте различни интернет кафета, които я обграждаха. Няколко минути по-късно беше в мрежата.

Бърз поздрав за сбогом и няколко мейла до вечерните вестници, после Хенрик Петершон щеше да се превърне в ghostrider, мит, spook story, която другите да си разказват.

And like that… poof, he was gone!

* * *

Badboy.128 says: Там ли си Фарук?

Farook says: Салам алейкум, братко HP, всичко ли е окей?

Badboy.128 says: Всичко е наред, благодаря, бях принуден to get out of Dodge[162]162
  Да изчезна, да се махна незабавно. Препратка към Додж Сити, Канзас, популярна дестинация в уестърните от началото и средата на миналия век. В сериала Gunsmoke (1955-1977) на злодеите често им било нареждано „да се разкарат от Додж“. – Б.пр.


[Закрыть] за известно време, както си разбрал…

Farook says: Да, това го схванах. Малко експлозивно парти в Шиста а?

Badboy.128 says: Да кажем!

Farook says: Знаех си!!!! Мамка му наистина здраво си изритал копелетата между краката!

Farook says: way to go!

Badboy.128 says: no comments!

Badboy.128 says: Исках само да ти кажа, че всичко е окей, няма да се чуем дълго време. Мисля да lay low and lowtech известно време при нашия общ приятел спасителя…

Farook says: Окей, разбрано. Му lips are sealed!

Badboy.128 says: Чудно!

Badboy.128 says: Благодаря за помощта, човек, you’re a true friend, a BFF!

Farook says: YW, de nada[163]163
  YW е съкращение от you’re welcome, благодаря, пак заповядай. De nada е испански израз със същото значение. – Б.пр.


[Закрыть]!

Badboy.128 says: No I really mean it!!! Страшно ти благодаря! Ако не беше ти… всичко това, даа всъщност ме накара to see things differently по някакъв начин.

Badboy.128 says: Че трябва да get my shit together схващаш ли??? наистина ми помогна!!

Farook says: Схващам good 4U, bro!

Badboy.128 says: Anyhow that’s it for me g2g[164]164
  Got to go, трябва да тръгвам. – Б.пр.


[Закрыть] всичко хубаво и ще се чуем!

Farook says: Take it easy, HP!

Badboy.128 says: U2, bro!

Farook says: btw само още нещо

Badboy.128 says: Shoot, mr Духовен водач!

Farook says: Срещнах Рехиман онзи ден в джамията.

Badboy.128 says: О шит как е моя main man

Farook says: Добре, каза ми да ти предам нещо, накара ме да го запиша, за да е всичко точно.

Badboy.128 says: Окей??

Farook says: Звучи малко странно, но той каза, че ще разбереш какво има предвид.

Badboy.128 says: Напрежението ме убива … какво иска да ми предаде пичът?

Farook says: Че цифрите, които не си запомнил, са 397 461 212 035.

Farook says: тук ли си????

Farook says: HP??

Badboy.128 says: WTF !!

Farook says: Добре, помислих, че връзката се изгуби. Нямам представа какво имаше предвид Рехиман, но така или иначе ти изглежда схващаш… обещах да не любопитствам. Между другото трябваше всъщност да ти предам още нещо.

Badboy.128 says: ??

Farook says: Че той ти го казва, въпреки че не си го питал!

Екранът се изпълни с подскачащи смайлита.

Фарук поклати глава, преди да се наведе и да рестартира компютъра. Сигнал от съседната машина съобщи, че е получил мейл.

Той смени мястото си, пусна заспалия монитор и отвори пощата си. Две нови съобщения, по едно до двата големи вечерни вестника.

И двата бяха от подател [email protected] и бяха изпратени само преди минута.

Той прегледа идентичните текстове.

Скъпи вечерен вестник,

Преди около четири седмици намерих мобилен телефон във влака. Изчистен модел от неръждаема стомана и със стъклен сензорен дисплей. Той ме забърка в поредица от събития, която завърши преди няколко дни на „Торшхамнсгатан“ и сега бих искал да споделя с вас…

Фарук беше настроил лаптопа на HP така, че независимо от адреса, той незабелязано да праща всички изходящи писма на една от неговите собствени анонимни електронни пощи. Умна предпазна мярка, както се оказа.

Той маркира и двата мейла и после натисна shift и delete.

Наистина ли сте сигурен, че искате да изтриете перманентно тези съобщения? попита го компютърът.

Той натисна Yes.

После затвори програмата, взе якето си и се приготви да си ходи.

Бетул беше сготвила ядене и го чакаше, и той знаеше добре, че не трябва да закъснява.

Довечера имаха повод за празнуване. Пътят, който Бог му беше показал, далеч не бе лесен. Но сега покаянието му бе приключило и греховете му най-накрая бяха изкупени.

Ма’а салаама, братко HP, определено заслужи Възнаграждението си, помисли си той леко усмихнат, докато изгасеше осветлението в магазина.

Точно преди да излезе от тъмното помещение, той прибра мобилния си телефон в джоба. Изчистен модел от неръждаема стомана.

В горната му част мигаше малка червена лампа.