Текст книги "Играта"

Автор книги: Андерш де ла Моте

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 18 страниц)

Той пое няколко дълбоки глътки въздух и отново отвори очи.

Всичко беше на шест. Нямаше за какво да се притеснява. Беше на път да приключи Играта, да остави гадорията зад себе си и да започне на чисто. Да изчезне от радара, да се превърне в ghostrider. Така че защо не можеше to put his mind to rest? Вероятно защото още имаше нещо, което го човъркаше, нещо, което не беше уредил.

Горе-долу като минаваха покрай Бреден, той се досети какво беше то. Трябваше да звънне набързо на Бека от новия мобилен телефон, струваше си риска. Все пак мислеше да си смени картата, когато пристигне в Тайланд, Беше принуден да разбере, да го знае със сигурност. Че тя ще е в безопасност. И out ofharm’s way.

Тя отговори още след първия сигнал.

– Ребека Нормѐн.

– Аз съм, имам един бърз въпрос.

– Окей, но трябва да е наистина бърз, на работа съм и тук е малко натоварено…

– Мобилният телефон, този, който си взела от Манге. Какво направи с него?

Той затаи дъх.

– Записах го като намерен, ще остане в отдела за изгубени вещи, докато се свържат със собственика.

– Чудесно! – той си отдъхна.

Всичко беше уредено, време беше да приключва. Вече можеше да напусне с чиста съвест.

– Бях малко разтревожен, че си го запазила и…

– Не, при изгубените вещи е. Според IMEI номера е бил обявен за откраднат от някаква фирма във Вестерурт. Някакъв телеком, доколкото си спомням. Защо питаш, не си ли на път към чужбина?

Той внезапно се изправи в седалката си.

– Да, да, а не си ли спомняш името на фирмата?

– Не, не съвсем, нещо кратко, имам го записано в бележника, но той е някъде в шкафчето…

Той чу гласове на заден фон.

– Виж, качвам се в асансьора, така че връзката ще прекъсне. Ако е важно, мога да ти пратя sms с името след малко?

– Добре, няма проблеми, вече ми имаш новия номер… – смотолеви гой, докато мислите в главата му препускаха. – Чао, Бека!

– Чао, Хенке, и се пази.

Разговорът прекъсна. Барабанът в главата му започна нов оборот, когато мобилният му изпиука. Нямаше нужда дори да отваря съобщението, за да види адреса на фирмата. Съвпадаше напълно с този от намачканата хартийка, която получи от Ерман няколко дни по-рано.

„Торшхамнсгатан“ 142, Шиста. ACME Телеком услуги АД

И изведнъж той вече съвсем не беше толкова сигурен, че иска да приключи с Играта.

16. Who is playing who?

Беше стигнала до третия завой, когато се случи. Скоростта беше около сто и тя тъкмо бе заобиколила поставеното препятствие, когато предната гума експлодира и воланът се завъртя бясно в ръцете ѝ.

Въпреки че беше подготвена, пулсът ѝ се ускори, докато се бореше да си възвърне контрола над автомобила. Натисна спирачката докрай и усети потрепването на педала, което сигнализираше, че ABS-ът работи.

– Спри занасяното, управлявай колата, не се бори с нея – поучаваше я инструкторът, който седете на съседното място.

Когато колата спря до ръба на пътя, тя забеляза, че е вир-вода.

– Браво! Справи се без проблеми, Нормѐн! – обобщи инструкторът.

Тя кимна в отговор и опита да си придаде спокоен и сдържан вид.

Шофьорските упражнения в затвореното летище в Тулинге бяха задължителни, така че трябваше просто да стисне зъби и да изпълнява, макар че сърцето ѝ биеше панически, когато сядаше зад волана.

Пукането на гума при висока скорост беше последното упражнение за деня и след прегледа на резултатите щяха да се разотидат по домовете, което я устройваше перфектно!

Крюсе беше по-добре, значително по-добре всъщност, и щеше да се върне на служба.

Това я караше да се чувства страхотно и така ѝ беше поне малко по-лесно да се справи с нещата, особено след като вече знаеше кой е хвърлил проклетия камък през предното стъкло на колата им, а вероятно също и защо. Но, естествено, не можеше да разкаже историята за Играта на никого. Дори Андерберг нямаше да може да си замълчи за такова нещо, в това беше сигурна.

Така че оставаше да се справи с демоните си по същия начин, по който винаги го беше правила. С шокова терапия.

Това, което не те убива, те прави по-силен, и всички тия мачовски приказки… Ако се чувстваш ужасно изплашен, трябва да станеш полицай. Ако се чувстваш несигурен, трябва да станеш охранител и ако катастрофираш с колата, трябва да скочиш обратно на шофьорското място възможно най-бързо. Бика за рогата и газ до дупка.

„Yippikayee!“, както би казал Хенке.

Какво ли правеше той сега?

Вече трябваше да е пристигнал в Тайланд, но още не се беше обадил.

Което едва ли беше неочаквано.

* * *

Бяха се скрили добре, това им го признаваше. На пръв поглед постройката не будеше никакво подозрение. Нормална офис сграда тип тухлена кутия, шведски стандарт, nothing fancy. Съвсем подобна на останалите на същата улица. Два етажа, главен вход, подземен гараж и малка остъклена рецепция. Пред входа бяха провиснали два износени вимпела. Въжетата им плющяха ритмично на летния бриз.

Пляс-пляс-пляс-пляс.

Беше си направо гениално да се скрият така, in plain sight, където всеки можеше да ги види, но никой не го правеше. Много по-добре от някаква тайна крепост, която би събудила порой любопитни въпроси.

The best trick the devil ever pulled…

Колата не беше проблем. Сааб 900 от дългосрочния паркинг на „Арланда“. Можеше да я запалиш и с клечка от сладолед[127]127
  Старите модели Сааб 900 могат да се запалят с какъвто и да е предмет с подходящата форма, като в Швеция най-често за пример се използва именно клечка от сладолед, като изразът е станал нарицателен за това колко е лесно да се запали колата. – Б.пр.


[Закрыть], ако знаеш какво правиш. С бариерата на изхода също беше лесно. Татко швед, естествено, беше оставил талона за паркинга в пепелника, за да не го затрие в Майорка. Трябваше само да плати на автомата и да си излезе напълно легално. Двеста и петдесет крони за кола с пълен резервоар, която нямаше да бъде обявена за издирване поне шест дни. Съвсем приемлива цена. Беше доста по-евтино от „Херц“ във всеки случай и свързано с по-малко разправии, преди всичко за този, който иска да остане невидим, а освен това няма и шофьорска книжка…

И съвестта не го гризеше особено. Кражба на автомобил дори не присъстваше в наказателния кодекс. Присвояване на превозно средство без съгласието на собственика беше дреболия, провинение горе-долу като това да минеш на червено. Нищо, за което Големия брат да го е грижа. Нито пък HP.

Той обиколи мястото общо три пъти и снимаше с новия си телефон с камера всеки път, щом подминеше сградата. След това се кашира няколко пресечки по-надолу и наблюдава постройката в продължение на два часа.

Когато приключи с всичко – USB-кабел от телефона към лаптопа и пускане на медия плеъра.

Начало!

Като стоиш на спокойствие, беше по-лесно да намериш странностите. Дискретните камери, които покриваха всички ъгли на фасадата, решетката на входа към подземния гараж. Мускулестият пазач, който стоеше на входа вместо рецепционистката Лиса от Бреденг. Всичко това бяха само малки индикатори, че се е ориентирал правилно.

Най-голямото нещо откри едва след известно време. Всъщност не беше нещо, а по-скоро обратното.

С изключение на пазача-орк, който от време на време правеше обиколка и оглеждаше околността, вътре в сградата или около нея не се случваше нищо.

Zippo, Nada, Niente!

Нито един клиент, никакви посетители или дори групичка служители, излезли да пушат до страничния вход.

Нулево движение, никакви доставки и нито една кола, влизаща или излизаща от гаража, въпреки че стана четири, а после и пет часът.

С други думи, никой не работеше в сградата. Нямаше жива душа, освен пазача. Но една сървърна ферма на практика си работеше сама. Всичко можеше да се контролира by remote. Или там живееха няколко души, които се грижеха за контролната стая? Малки, бледи оператори гноми, които никога не бяха виждали дневна светлина?

Независимо кое беше вярно, той все повече се уверяваше в своето. This was the place!

Оттук се контролираше всичко: мравките, възложителите, играчите и мисиите. Реалността, превърната в игра, и Играта в реалност, всичко това обединено гладко в едно-единствено софтуерно приложение. Там, вътре, зад анонимните тухлени стени се намираше Mission Control и той, Хенрик HP Петершон, го беше намерил.

Fucking Houston of Cyberspace!

И той разбра още нещо.

Че трябва да влезе вътре.

* * *

Ребека отвори външната врата и подуши внимателно антрето, но единствената миризма, която я посрещна, беше на боя. Беше взела ключ от председателя на жилищната кооперация и получи десетминутна лекция на тема „колко сериозно гледаме на случилото се“. Като че Хенке по някакъв начин беше отговорен, че някой се е опитал да го подпали?

Заключението само по себе си може би не беше немислимо, но тя нямаше желание да го обсъжда с някакъв самодоволен непознат. Във всеки случай чичката изглеждаше облекчен от съобщението, че тя е там, за да изпразни апартамента преди продажбата, и побърза да се отърве от нея, преди да си е променила решението. „Мария Трапгренд“ беше доста по-търсена улица сега, отколкото когато купиха апартамента в средата на деветдесетте.

Всъщност мястото беше доста непрактично за майка им, с калдъръма и тесните си стълбища.

Но тя бе имала романтична мечта да живее като „Кале на Андершонскан“[128]128
  Книга на писателя Емил Нурландер, издадена през 1901 г., в която се разказва за Кале, малко и пакостливо момче, което израства в Сьодермалм. – Б.пр.


[Закрыть] и веднага щом бе видяла апартамента и околността, вече нямаше как да бъде разубедена. Застраховката живот на баща им беше стигнала точно за апартамента и малко нови мебели.

Самата Ребека мислеше, че районът прилича много повече на „Третият“[129]129
  Филм ноар от 1949 година с участието на Орсън Уелс. – Б.пр.


[Закрыть], отколкото на „Кале на Андершонскан“. Сякаш измежду мрачните алеи и задни дворове дебнеше непозната опасност. Никога не бе обичала да идва тук и днес не беше изключение.

Вратата беше нова, антрето пребоядисано, а паркетът поправен, но като цяло апартаментът изглеждаше както обикновено. Все същата стара бъркотия в стил Хенке. И точно както обикновено, тя щеше да играе спасителния отряд и да му помогне да уреди всичко.

Тя наблъска в кухнята кашоните, в които щеше да пренесе вещите, и започна да подрежда. Опаковането на кухненските принадлежности ѝ отне само половин час. Повечето, изглежда, бяха пострадали при пожара, което поне ѝ спести досадата да мие. Хладилникът и камерата бяха на практика празни, с изключение на парче мухлясало сирене и пакет замразени пирожки, така че тя продължи с всекидневната. Hi-tech вещите там също се оказаха лесни. Прилежащите им кашони стояха скупчени в един ъгъл, вероятно защото Хенке го бе домързяло да ги изхвърли. Тя не можа да не се зачуди откъде бяха дошли парите за всички скъпи играчки. Компютър, плосък телевизор, домашно кино и игрална конзола, всичко това сигурно струваше поне четиридесет хиляди в магазина. Но Хенке гарантирано не ги бе купил на касата…

Като се изключи електрониката, мебелировката в апартамента не будеше възторг. Износен сгъваем диван, две паянтови библиотеки „Били“[130]130
  Един от най-известните продукти на ИКЕА. – Б.пр.


[Закрыть] и малка нощна масичка. Общо взето това, което бяха купили при преместването.

В спалнята още стоеше неприветливото чамово легло на майка им. Завивката и чаршафът лежаха на пода. Тя не разбираше как е могъл да го запази. Вярно, майка им беше умряла в клиника „Ерща“, но все пак…

Стар плакат от панаир за компютърни игри беше единственото, което украсяваше иначе студените стени.

„Dreamhack-07, най-големият компютърен фестивал в света“, измърмори тя докато събираше всички купчини дрехи и ги пъхаше в различни чували. Дори и нейната добронамереност си имаше граници, така че повечето щяха да се озоват в най-близкия UFF[131]131
  Шведска благотворителна организация. Дрехите, които се събират в контейнерите, се продават в специализирани магазини, като по този начин се финансира дейността на организацията. – Б.пр.


[Закрыть]-контейнер.

Рафтовете на библиотечките съдържаха купища DVD филми, много от които очевидно бяха пиратски копия.

Тя прокара пръсти по прашните гърбове на кутиите. Гангстерските филми, изглежда, преобладаваха, плътно следвани от американските екшъни, а впечатляваща колекция от филми за възрастни държеше стабилно третото място. Освен това рафтовете съдържаха и много стари класики и тя за момент се замисли дали да не вземе няколко за вкъщи. Но кога всъщност щеше да ѝ остане време да ги гледа?

Имаше и голям брой книги, което не я изненада. Хенке винаги бе обичал да чете, още от малък.

Тя му беше помагала в началото, но той бързо се бе научил и четеше не по-зле от нея още когато беше на шест. Баща им имаше купчина илюстрирани класики в една кутия вкъщи и Хенке ги беше изял с кориците многократно. Комиксовите версии на „Робинзон Крузо“ и „Моби Дик“ спасяваха оценките му по шведски през цялото начално училище. Десет минути с илюстрована версия на „Рийдърс Дайджест“ и хоп, той изглеждаше начетен.

Толкова типично за Хенке!

Майсторът на бързите процедури.

Ребека не можа да не се усмихне. Въпреки очевидните му недостатъци, на човек никога не му бе скучно в компанията на малкия ѝ брат. Когато пораснаха малко, тя започна да го взема със себе си в библиотеката. Висяха там след училище, вместо да се прибират у дома. Увещаваше го да си пише домашните, преди да почне с комиксите. Библиотеката беше свободна територия, спокойно място, където можеш да се забравиш в мечти, най-вече след като майка им се разболя и всичко ескалира. Тя все още свързваше миризмата на книги със сигурност.

Често стояха там, докато библиотеката затвореше, и дружелюбните лелки се принуждаваха да ги изгонят.

Като че беше преди цял век.

Фотоалбумът беше най-долу на рафта. Кафяви пластмасови корици и залепнали страници. Тя беше разглеждала пожълтелите снимки много пъти, но все пак не се сдържа да го разлисти. В действителност не всичко беше лошо. В определени моменти животът бе почти нормален. Като например къмпинг почивката в Ретвик – тя, мама и Хенке, обути със сабо, изрисувано в стил курбитс[132]132
  Декоративен стил изобразително изкуство от провинция Даларна, характеризиращ се с декори от фантастични растения с големи цветове и листа. – Б.пр.


[Закрыть], мижаха срещу фотоапарата. Те двамата бяха руси и засмени, а тя самата беше тъмнокоса като татко и с по-сериозно изражение. Той, разбира се, беше зад фотоапарата, а единственото, което говореше за присъствието му, беше дългата му сянка. В албума на Хенке едва ли щеше да има по-близка снимка на баща им, в това беше напълно сигурна.

Тя осъзна, че точно тази лятна снимка от началото на осемдесетте говореше много за семейството им. Хенке и мама винаги бяха били близки, а тя беше момичето на татко. Също както мама, тя правеше всичко, за да му угоди, макар че той най-често се държеше така, сякаш те не съществуват. Татко беше сериозен човек, който размишляваше много и най-често предпочиташе собствената си компания. Рядко се усмихваше и почти никога не се смееше, или поне тя не си спомняше. Работата беше единственото, което го интересуваше, занимаваше се с някакъв вид продажби, но тя не си спомняше много, освен, че той пътуваше доста. Понякога пристигаше картичка, а в отделни случаи пликовете от безмитните магазини съдържаха и друго освен бутилки алкохол. Сладки, парфюм или дори някоя евтина играчка от сувенирния магазин на летището, ако пътуването бе минало особено благополучно и той беше в добро настроение.

През малкото дни, когато си беше вкъщи, той най-често не искаше да го безпокоят. Обикновено се заключваше в малката стаичка с книга или някаква бутилка. Останалата част от семейството чисто и просто не го интересуваше. То беше необходим дразнител, който бе принуден да толерира, преди всичко форматно. Освен това през последните години се чувстваше все по-огорчен от живота си. От това, че така и не бе получил признанието, което смяташе, че заслужава.

Беше започнал да работи по нещо като мемоари, които да поправят неправдата, но вместо това само изостриха озлобението му, особено когато се оказа, че никой не иска да ги издаде. Бяха изгорили всичко, когато той си отиде. Отидоха чак до „Лида“[133]133
  Туристически комплекс, където се практикуват дейности на открито като преходи, колоездене, къмпинг, грил, езда, катерене и др. – Б.пр.


[Закрыть] и хвърлиха дебелия вързоп хартия в едно от огнищата.

Всичките гъсто изписани страници изгоряха само за няколко минути.

Никой от тях – нито дори мама – не беше прочел и ред.

Но независимо какво си мислеше Хенке, татко всъщност не беше лош човек – в никакъв случай! Чак като порасна, тя разбра, че поведението му беше един вид недъг. Че на някои хора просто им липсва емпатия и са неспособни да показват любов.

Горката им майка правеше всичко, което можеше. Хукваше да изпълнява и при най-малкия му знак и ходеше на пръсти, за да не разваля настроението му. След това болестта и пиенето за утеха обзеха света ѝ и изведнъж на Ребека се падна отговорността да се грижи за дома така, както баща им искаше.

Всъщност нямаше нищо чудно, че тя се влюби в Даг. Той в крайна сметка не беше нищо друго, освен по-млад вариант на баща ѝ. Беше достатъчен само малко интерес от негова страна. За разлика от татко, Даг можеше да бъде невероятно емоционален, когато беше в правилното настроение. Носеше ѝ цветя и подаръци, обясняваше на целия свят колко фантастична е тя и беше отличен в ролята на любящ партньор. Тя, естествено, беше паднала в краката му и той ѝ бе предложил само след няколко месеца. И така се беше сдобила с нова авторитетна фигура, към която да се нагоди, някой, чиято любов тя отново се опитваше самопожертвователно да спечели.

Сякаш проблемът всъщност беше в нея.

Мамка му, лесно беше да се умува за вече отминали неща…

Хенке, от друга страна, беше шумен и жизнен като малък. Обичаше да играе лудешки игри, които понякога се отразяваха на обзавеждането, а татко не гледаше с добро око на това, особено когато си беше сипал грог след работа… Тогава можеше да заиграе коланът, а татко не беше човек, който се въздържа. Удряше отново и отново, въпреки че и тя, и мама го молеха да престане. Докато някоя от двете не се хвърлеше върху Хенке, за да го предпази, за да прекрати всичко.

Тя си спомняше болницата твърде добре. Погледите на персонала и как беше стиснала здраво ръката на татко.

Престорено спокойният глас на баща ѝ:

Не, докторе, Хенрих просто падна по стълбите. Голям е карък, малкият ни…

Тя несъзнателно захапа долната си устна.

Трябваше да е бърза, да отърве Хенке навреме, преди ситуацията да е излязла от контрол. Да държи и татко, и братлето си в добро настроение, за да върви всичко безпроблемно вкъщи. Мама правеше всичко възможно, поне в началото. Но след като болестта започна да заема все по-голяма част от вниманието ѝ, тя вече нямаше сили или чисто и просто желание. Баща им най-накрая бе започнал да я забелязва. Колкото и странно да беше, алкохолът и самосъжалението бяха нещата, които най-накрая сближиха мама и татко. Може би вече имаха общ интерес, нещо, което деляха? Така че с времето все повече се падаше на нея да поддържа крехкото равновесие у дома. Винаги беше нащрек, готова да се намеси, почти както сега на работа. В началото пазеше Хенке от татко, а впоследствие и от него самия.

Бягането от училище, обкръжението му, пушенето… Поне първоначално всичко това сигурно беше вид отмъщение. След това стана по-скоро извинение, за да плюе на целия свят…

Ребека не си направи труда да раздели слепените страници, така че на следващата снимка бяха минали повече от десет години. Тя беше завършила гимназия и стоеше пред празнично подредена маса в стария им апартамент.

Тя и Даг се усмихваха влюбено към фотоапарата. Ръката му беше около раменете ѝ, а тя самата се бе долепила, може би прекалено плътно, до широката му гръд. Изглеждаше почти сякаш той я притиска към себе си.

Тя изглеждаше доволна, дори щастлива, с абитуриентската си шапка и бяла лятна рокля. Въпреки че беше изминала само половин година, откакто се бяха срещнали, годежният пръстен вече блестеше на пръста ѝ. Разбира се, може би си въобразяваше, гледайки снимката от перспективата на настоящето, но ако се взреше внимателно, ѝ се струваше, че щастливата усмивка не достига до очите ѝ. Като че щастието на снимката беше просто фасада.

На съседната снимка се виждаха останалите гости около масата. Мама, изпита и с хлътнали очи, както обикновено. Хенке и Манге, майката на Даг и Нила, както и двама приятели на Ребека, чиито имена едва помнеше. Всички се усмихваха и махаха на апарата, който вероятно държеше тя самата. Весел поздрав от едно наглед весело минало.

Сега всички се смеят и махат. Ехо, Ребека!

„Ехо“, усета се тя да прошепва и внезапно се почувства тъжна.

Снимката беше направена едва една година след като татко замина на конференция в Испания и се върна вкъщи в ковчег. След още десетина месеца пък ракът щеше да довърши мама и тя да отиде да му прави компания в паметната горичка[134]134
  Част от гробище, където се разпръсква праха на хората, които не желаят индивидуални гробове. – Б.пр.


[Закрыть]. Но преди това Даг щеше да умре, а Хенке да се озове в затвора.

А тя самата?

Да, както Манге беше казал, тя също не се беше отървала…

Но на снимката в албума не се виждаше нищо от това. В замразения миг там бъдещето все още беше светло. Единствено деветнайсетгодишните ѝ очи намекваха нещо друго.

Тя затвори албума шумно, захвърли го в една от кутиите с книги и опита да се отърси от неприятните чувства. Оставаше ѝ само гардеробът, после можеше да звънне на хамалите и да се отърве от всичко. Брокерът щеше да дойде след една седмица за оценка и след още две апартаментът сигурно щеше да бъде продаден и мисията на спасителния отряд завършена.

Тя отвори вратата и откри за свое облекчение, че малкият дрешник е почти празен.

Всъщност това не беше особено изненадващо, защото повечето дрехи бяха разпръснати из жилището.

На един рафт в края на помещението имаше няколко кутии и тя направи две крачки, за да ги вземе. По пътя настъпи парче раиран плат, което лежеше на пода. Тя го вдигна и тъкмо щеше да го захвърли в чувала с боклук, когато откри какво беше.

Старата мешка на Хенке, която беше ушил по трудово. Торбата все още беше прилежно маркирана с име и телефонен номер, но вътрешността и маншетът лепнеха от нещо мазно. Какво ли бе имало вътре?

Тя се замисли за няколко секунди, след което я пъхна в една от торбите с дрехи, които бе решила да запази. Сигурно Хенке свързваше мешката с някакви стари спомени, така че щеше да оцелее още няколко месеца. Тя силно се съмняваше, че Хенке някога ще се върне, а и да го направеше, едва ли идеше да си иска старите вещи. Щеше да му даде шест месеца, след което смяташе да остави някоя фирма за аукциони да се погрижи за всичко, включително албума.

Когато вдигна последната кутия, някакъв предмет падна и се приземи на крака ѝ. Беше страшно тежък и тя беше принудена да изтанцува боен танц на един крак из спалнята, докато се отърси от болката достатъчно, че да може да се върне в дрешника.

Оказа се малка дървена кутия, вероятно и тя ръчно изработена по трудово. Черните инициали на Хенке бяха старателно пирографирани отгоре. Кутията нямаше ключалка, но дървото явно се бе подуло, защото тя не успя да вдигне капака.

Разклати находката си и получи шумолене на метал в отговор, но звукът не беше достатъчно вълнуващ, че да отиде и да вземе инструмент, с който да я отвори. Вместо това прати кутията да прави компания на фотоалбума в една от кутиите с книги.

Точно когато приключи и възнамеряваше да си измие ръцете на кухненската мивка, мобилният ѝ телефон звънна.

– Здрасти, Мике е!

– Здрасти!

Тя забеляза, че гласът ѝ прозвуча малко по-щастливо, отколкото беше планирала.

– Как… е при теб?

– Добре.

Всъщност тя трябваше да е ядосана.

Той беше казал, че ще се обади, но това беше миналата седмица. За свое учудване тя се бе уловила как седи и чака обаждането. Но когато той най-накрая звънна, тя не успя съвсем да задържи тона си толкова хладен, колкото беше намислила. Защото всъщност се радваше да чуе гласа му.

– Имаш ли желание да се срещнем?

Той звучеше развълнуван, почти радостен.

– В центъра – добави, преди тя да успее да отговори.

– Окей – отвърна тя предпазливо.

– Добре, трябва да поговоря с теб за едно нещо. Пет часа в „Стюрекатен“[135]135
  Най-старата кафе-сладкарница в Стокхолм. – Б.пр.


[Закрыть], става ли?

– Окей – повтори тя. – Пет е добре.

– Окей, дотогава, чао!

– Чао – завърши тя и затвори.

Това пък какво беше?

Да говорят за нещо…? Звучеше толкова невинно. Сякаш ставаше дума за дреболия. Само дето те не си споделяха дреболии, или каквото и да е друго, като става въпрос, освен физическата си връзка. Така че предполагаемо той искаше да говорят именно за това. Искате да сложи край. Тя беше подозирала, че има друга. Може би беше решил окончателно да заложи на другата дама? Да зареже мацката, която се появяваше само когато ѝ се чукаше? Звучеше логично. В действителност не трябваше да я е грижа.

Освен това имаше нещо друго, което беше започнало да я тревожи. Някой се обаждаше в апартамента ѝ от скрит номер, оставяше телефона да звъни, но винаги затваряше слушалката, без да остави съобщение, когато се включеше секретарят. Известно време тя си мислеше, че Мике звъни, без да съобрази да остави съобщение. Почти му се беше вбесила, когато осъзна, че тя така и не му беше дала домашния си номер и той имаше само мобилния ѝ.

Първоначално обажданията бяха малко, но в близките дни бяха зачестили. Като че някой наистина искаше да се свърже с нея, да ѝ каже нещо важно. Или имаше други мотиви?

Това, което я притесняваше най-много, беше, че звънящият винаги нацелваше време, през което тя беше на работа.

Отначало тя си мислеше, че е случайност, но впоследствие, когато обажданията станаха повече, на нея ѝ се стори, че има тенденция. Като че ли тъкмо отсъствието ѝ беше предпоставка за позвъняванията и неоставените съобщения бяха съобщение сами по себе си.

Само че като се замисли по-обстойно, цялата работа не беше толкова странна. Тя всъщност знаеше много добре кой стои зад всичко. И другата жена нямаше намерение да я остави да се измъкне.

* * *

Той се нуждаеше от помощ. Въпросът беше какъв вид помощ?

Познаваше някои пичове от взломаджийския бранш, но имаше шибана разлика между това да отвориш балконска врата с кози крак и това да направиш незабелязано посещение на Играта. Наблюдение с камери, електронна ключалка, постоянна охрана и със сигурност разнообразни алармени системи из цялата сграда.

Some serious shit!

Така че кой можеше да му помогне с нещо такова?

Не, всяко нещо с времето си.

Като начало трябваше да направи проучване, да изнамери чертежи и каквато друга полезна информация имаше налична в различните регистри. А за тази работа имаше класически кандидат.

Килимаджията Манге, естествено, who else?

Да се свърже с него не носеше особени рискове. Манге го тресеше параноята, когато ставаше дума за наблюдение по интернет. Беше пращал писма и апели срещу ФРА и ИПРЕД, дори беше взел участие в онази смехотворна партия. Клишетата за поверителност на данните звучаха доста фалшиво, когато идваха от разни либерали, които гугълваха, блогваха, туитваха и фейсбукваха по цял ден, само за да използват след това ICA-картата си, за да не изпуснат отстъпката от пет крони[136]136
  През 2008 магазините ICA въвеждат система за индивидуални намаления, които се основават на покупките на всеки клиент. Това довежда до дебати, тъй като има мнения, че събирането и използването на лични данни с търговска цел от страна на ICA е нарушение на поверителността. – Б.пр.


[Закрыть] за динкел[137]137
  Динкел, спелта или камут е вид пшеница, която се е използвана в древността и днес отново набира популярност, защото съдържа повече протеини, фибри, минерали и витамини от обикновената пшеница. – Б.пр.


[Закрыть] макарони „Кунг Маркатас“[138]138
  Kung Markatta (Кралят на маймуните) е шведска компания, насочена към екологични и феър трейд хранителни продукти. Името е взето от класическия китайски роман „Пътуване на запад“ от Чън У. – Б.пр.


[Закрыть] и шибана неизбелена кенефна хартия.

Това е предложение, създадено специално за вас! – yeah right!

Ето колко струваше тази поверителност…

Защо просто не кажеха нещата направо? Всичко трябва да бъде безмитно – it’s all about the fucking money!

Това би било адски добър предизборен лозунг, той с лекота би гласувал за такава партия! Но така или иначе, добрите новини бяха, че трансферът на данни на Манге, точно както и неговият собствен понастоящем, беше гарантирано свободен от Големи братя, независимо към кое семейство спадаха те.

Той потегли от бензиностанцията и се насочи към Тенста. Само след няколко минути обикаляне с лаптопа на колене, той намери каквото търсете. Незащитена безжична мрежа с добър сигнал. Трябваше само да паркира и да се логне, много благодаря!

Badboy.128 says: Здрасти, Манге, онлайн ли си?

Той изчака няколко минути и вече обмисляше да запали, но преди да успее да извади цигара, мониторът примигва.

Farook says: Салам алейкум, братко HP, long time no C , вече не си във вилата, видях?

Badboy.128 says: Не, стана ми малко тясно в миниатюршьопинг, бях на път да се махна от града, но се сетих, че има нещо, за което трябва да се погрижа първо и ми трябва малко помощ…??

Farook says: anytime братко, знаеш. Как мога да съм ти полезен?

Badboy.128 says: Трябват ми малко чертежи и обща информация за едно място в Шиста – „Торшхамнсгатан“ 142, всичко, което може да намериш всъщност.

Farook says: Окей??

Badboy.128 says: Но трябва да си дискретен, схващаш ли?

Badboy.128 says: Да не оставиш следи и да не разлаеш кучетата, чат ли си?

Farook says: Roger that разбирам!

Farook says: Предполагам, че става дума за онова, за което си говорихме по-рано??

Badboy.128 says: да кажем…

Farook says: окей значи си намерил тези, които искаха да подпалят магазина ми?

Badboy.128 says: да кажем…

Farook says: Дай ми два часа!!

Badboy.128 says: Голямо благодаря!

Farook says: Му pleasure, братко, обещай ми да им дадеш да се разберат и от мое име.

Badboy.128 says: Roger that!

Farook says: Между другото, сестра ти ме посети преди два дни…

Badboy.128 says: Ммм чух за това…

Farook says: Не изглеждаше на сто процента, нали не си я забъркал и нея в т’ва??

Badboy.128 says: Не, няма опасност…

Farook says: Окей, просто исках да съм сигурен. Винаги съм харесвал Бека!

Badboy.128 says: You don’t say???!!!

Farook says: Какво, личи ли си??

Badboy.128 says: Само малко…

Farook says: *sigh!*

Badboy.128 says: Няма страшно, всичко е под контрол, благодаря за помощта!

Farook says: No worries Ma’а салаама[139]139
  Сбогом, довиждане на арабски, букв. „нека спокойствието/безопасността бъде с теб“. – Б.пр.


[Закрыть] братко!

Badboy.128 says: айде, ще се чуем mr M!

* * *

„Стюрекатен“, класическо кафе с малки стаи и антикварни мебели. Повече варено кафе и масарини[140]140
  Традиционни шведски бадемови сладки. – Б.пр.


[Закрыть] и по-малко американски сладки и лате в картонени чаши.

По масите бяха насядали бабки със сини коси, семейства с деца и учители, както и задължителният туитър хахо, забил нос в най-добрия си електронен другар. Разбира се, че приятелите му трябваше да знаят как е кафето на вкус, как иначе снегът щеше да продължи да се върти…

Но мястото не беше от такова значение, най-добре да си изяснят всичко и да продължат нататък.

Здрасти-здрасти, целувка по бузата и всичко това, когато той се появи с три минути закъснение. По някаква причина бяха почти срамежливи един към друг. Може би се дължеше на това, че отдавна не бяха делили леглото?

Всъщност отдавна ли беше?

Може би две или три седмици. Тя не успя да ги сметне във времето между приказките за здравей и сервитьорката, която се върна с поръчките им. Салата с паста и минерална вода за нея, скариди и лека бира[141]141
  В Швеция бирата се дели на лека (до 2,25‰), народна (между 2,25 и 3,5‰), средна (между 3,5 и 4,5‰) и силна (над 4,5‰). – Б.пр.


[Закрыть] за него. Няколко хапки срещу най-силния глад и после право на въпроса.

Той звучеше нетърпеливо, почти принудено.

Явно искаше да изясни въпроса.

– Има нещо, за което искам да говоря с теб, Ребека.

– Ммм, каза ми…

Тя вече предусещаше продължението.

– Не бях съвсем искрен с теб – каза той и се намести на стола си.

Тя мълчеше и го чакаше да продължи.

– Не че съм те лъгал или нещо… – добави той бързо, като че за да я превари. – Ние така и не сме говорили сериозно за връзка и такива неща.

Тя кимна в потвърждение, колкото на него, толкова и на самата себе си.

Here we go…

– Работата е там – каза той и отново се намести сякаш седалката му беше неудобна. – Работата с там, че аз съм… или бях… значи…

– Вече си имаш приятелка! – отсече тя, за да съкрати мъчението.