Текст книги "Белият гущер"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 9 страниц)
ТРЕТА ЧАСТ
1
Рано на другата сутрин намериха трупа на младежа всред белите шупливи камънаци край брега. Това дори не беше труп, толкова той бе изпоразкъсан и разбит. Всичко бе изпочупено, лицето едва личеше, черна кръв бе засъхнала по скалите, вече нападната от оси. Тия, които го видяха първи, се изпоразбягаха ужасени. После дойде милиция, портиерът разпозна трупа. След кратък оглед отидоха да събудят Неси. Часът наближаваше шест, време по което Неси обикновено правеше своя крос. Но сега той спеше. Вратата на стаята му бе отключена, следствените органи влязоха свободно. Дежурният лейтенант, доста пребледнял и разстроен, пристъпи пръв към леглото. Неси отвори очи, погледна ги с бистър поглед, в който се усещаше едва забележимо учудване.
– Къде е вашият приятел? – попита лейтенантът. Неси погледна бегло към съседното легло. То бе грижливо застлано, явно никой не бе го докосвал от предния ден.
– Снощи не се прибрахме заедно – отвърна той.
– Кога за последен път го видяхте?
Неси разказа неохотно. Били заедно с Кавендиш в „Цигански табор“, там другите двама порядъчно се напили. Не, не – сам той не пие, задоволявал се да ги гледа и да скучае по малко. Прибрали се към три часа, настанили как да е Кавендиш в апартамента му. След това се качили заедно в асансьора за седмия етаж, където е стаята им. Кирил се оплакал, че му се вие свят и надали, би могъл да легне и да заспи. Тогава Неси сам му предложил да се качи на терасата – и да поседи малко на чист въздух, докато поизтрезнее.
Сам той слязъл на своя етаж, а Кирил продължил нагоре.
Настана кратко мълчание. Лейтенантът чакаше Неси да запита: „Къде е Кирил? Да не се е случило нещо?“ Но младежът мълчеше, все тъй ги гледаше със своя хладен непроницаем поглед.
– Вашият приятел се е хвърлил снощи от терасата! – каза внезапно лейтенантът. – И се е разбил върху скалите.
Той много добре забеляза: нищо не се появи в погледа па младежа – ни изненада, ни страх, ни ужас.
– Да се хвърли? – каза Неси спокойно. – Това е изключено!
– Защо да е изключено?
– Защото беше във великолепно настроение.
– Тогава са го хвърлили може би.
– Тсва пък е съвсем нелепо! – каза Неси. – Кой ще го хвърли? Той беше толкова деликатен и възпитан човек. Изключено е да е предизвикал някого с нещо.
– Ревност може би.
– Не, не… Ние бяхме непрекъснато заедно.
– Може би са го ограбили.
– Какви пари намерихте у него?
– Около сто и петдесет лева.
– Да, това бяха парите му. Ние сме тука за сметка на Академията.
Лейтенантът помълча малко.
– Сам вие имате ли някакво предположение?
– Ами най-простото – каза Неси. – Просто се е навел над парапета – за да повърне може би. И е полетял в пропастта.
Лейтенантът нищо не отговори. А имаше какво да каже, разбира се. Огледът като че ли не бе потвърдил това най-естествено предположение. Трупът не бе открит до самата стена, както би следвало, ако Кирил е паднал неволно. Трупът бе намерен близо две крачки по-далеч от стената. Но мъчно беше да се допусне и че е хвърлен – това би могъл да направи само някой гигант или някой луд.
– Да, благодаря ви! – каза малко сухо лейтенантът. – Засега това е всичко.
– А мога ли да го видя? – попита внезапно Неси.
– Кого – трупа?
– За мен той не е труп, преди да го видя! – отвърна странно Неси.
Отведоха го на мястото на смъртта. Повдигнаха платнището, пред очите им отново се откри ужасната гледка. Всички, дори лекарят, неволно трепнаха – всички освен Неси. Той гледаше е ясен, безизразен поглед, нито едно мускулче не се раздвижи по лицето му. Изглеждаше само дълбоко вглъбен в себе си, толкова дълбоко, че сякаш не виждаше нищо. Да, наистина не виждаше нищо в тоя миг. С цялата вътрешна сила, на която бе способен, с цялото си вътрешно напрежение той се мъчеше да си припомни миговете, които бе преживял снощи на терасата, докато това жалко разбито тяло летеше към бездната. Затова бе дошъл тук – на страшното място. Да, спомняше си всяко мигновение. Черните води, които плискаха като бесни в скалите. Сам той е вдигнати към небето ръце. Но не можеше да си припомни в никой случай чувството, което го бе разтърсило, сега то бе кухо у него, кухо, безжизнено, мъртво.
Неси въздъхна едва забележимо, после обърна гръб и тръгна към рецепцията, без да каже нито дума на тия, които го съпровождаха, без да ги погледне дори.
Сега те се запътиха към апартамента на Кавендиш. Но беше много по-трудно да го събудят. Най-сетне философът отвори мътните си очи, погледна ги с недоумение. Като разбра какво се е случило, Кавендиш така се развълнува и разтревожи, че лекарят се принуди да го успокои с една инжекция. Но и той нищо не можеше да им каже, защото нищо не помнеше. Спомените му се губеха някъде по дансинга, по-нататък всичко бе мрак. Следствените органи не потърсиха повече ни Неси, ни Кавендиш. Само съобщиха на Неси, че могат да си заминат, когато поискат.
Тоя ден Кавендиш нито слезе в ресторанта, нито си поръча ядене в стаята. Но Неси съвсем акуратно се нахрани на масата с английския флаг. Лицето му нищо не изразяваше, никакво чувство, нищо освен дълбоко самовглъбение и размисъл. На другата сутрин двамата заминаха за София. Макар че седяха един до друг в самолета, философът нито веднъж не погледна към Неси. Лицето му бе много мрачно, през цялото време гледаше в кръглия илюминатор, макар че нямаше нищо за гледане, нищо освен синя пустош, осеяна тук-таме с белите пухести валма на облаците. Тъй изминаха целия път, без да си проговорят нито дума. На летището ги посрещна само шофьорът със служебната кола на председателя. Навярно бе научил новината, защото мълчаливо и внимателно настани багажа им, сякаш настаняваше там самия мъртвец. Луксозната кола тръгна безшумно, бързо набра скорост. Едва сега! Кавендиш отрони тихо, сякаш на себе си:
– Аз знам, че вие убихте Кирил!…
– Защо? – запита спокойно, но хладно Неси.
– Защото му завиждахте. Защото знаехте, че изцяло ви превъзхожда.
– Да му завиждам? – каза Неси. – Това е абсурд, господине! Вие много добре знаете, че аз нито мога да обичам, нито да мразя. Особено пък да завиждам. Аз нямам чувства, господине!
– Да, нямате чувства! – кимна мрачно философът. – Но и съвест нямате.
– Може би сте прав! – отвърна Неси и за пръв път гласът му сякаш малко се оживи. – Аз наистина нямам съвест в тоя нелеп смисъл, в който хората го употребяват. На суеверие, на страх пред някакви неведоми сили или отмъстителни божества. Но аз имам мярка за хората, която при всички случаи е разумна. Та помислете сам – той беше моят единствен приятел. Само той ми обръщаше някакво човешко внимание. При това всеки от нас се занимаваше със своите собствени работи, нашите пътища никъде не се пресичаха…
– Тогава защо го убихте?
Неси замълча за миг.
– От логична гледна точка е възможна само една причина, господин Кавендиш. Ако изведнъж съм придобил нещо човешко. Някакво чувство, някаква страст, някаква болна амбиция.
Кавендиш мълчеше, той знаеше, че младежът е прав. Както винаги, неговата логика бе съвсем безукорна. И понеже мълчеше, Неси подхвана:
– Вие грешите с вашата наивна, буржоазна теория, господин Кавендиш. Аз не допускам, че разумът може да пречи на големите човешки чувства. Поне на тия, които вашите най-прочути писатели утвърждават именно с разума си. Това е алогично – вътре в самото съзнание да си противоречат и взаимно отричат неговите положителни категории. Човечеството наистина може да загине, но не от своя ум, а от своята глупост.
– За съжаление историята не потвърждава тая ваша елементарна логика! – каза философът, но тоя път гласът му прозвуча малко унило.
– Господин Кавендиш, аз не обичам тая ваша отвратителна наука, която вие наричате история. Аз просто не я разбирам. История на какво? История на насилие, на жестокости, на садизъм. Особено през тая последна война. На какво се дължат те? Нали на грубите и примитивни човешки чувства и страсти.
Кавендиш енергично поклати глава.
– Ето тук генерално грешите – каза той. – Жестокостта и насилието никога не почиват на чувства. Напротив – те обикновено означават пълно безчувствие.
– Слушайте какво ще ви кажа! – тоя път малко нетърпеливо възрази Неси. – Вие напразно приписвате на човечеството това, което е присъщо само на вашия отвратителен обществен строй.
Стана нещо неочаквано, Кавендиш почервеня като пред припадък и кресна невъздържано:
– Аз не съм никакъв буржоазен учен, запомнете това!… И дълбоко ненавиждам всеки строй на насилия и неправди. И това запомнете. Кажете ми, защо убихте Кирил? И аз ще ви кажа кой сте вие и на какъв строй принадлежите!
Неси го погледна презрително.
– Възможна е само една разумна хипотеза – за да събудя човешкото в себе си! – отвърна той. – Каквото и да е то. Както и да се нарича!
Кавендиш изведнъж се сви на мястото си, сякаш бе получил удар в стомаха. И мълча тъй до края на пътя. Едва когато колата спря пред хотела му, той се пораздвижи и каза неохотно:
– Аз ще си замина с първия самолет, господин Алексиев. И повече няма да се видим. Тъй че искам да ви кажа моята последна дума! – Той се позапъна малко, но продължи: – За вас има само едно спасение в тоя живот – да се влюбите.
В първия мит Неси просто не повярва на ушите си. Тоя човек наистина ли е изкуфял? Но сега Кавендиш изглеждаше така натъжен и безпомощен, че Неси се задоволи да измърмори:
– За съжаление, господин Кавендиш, това е последното, което мота да сторя в живота си. За да не кажа, че изобщо е невъзможно.
– Не, не е невъзможно! – възкликна горещо Кавендиш. – Тука грешите. Аз ще ви обясня.
Той се огледа безпомощно, после каза:
– Елате за малко в хотела!… Ще ви обясня, да, ще ви обясня!…
Докато шофьорът се занимаваше с багажа, те влязоха в дневния бар и седнаха на една странична маса. Бе съвсем празно, в следобедната хладина само двете барманки бяха потънали в някакъв свой увлекателен разговор. Дори не погледнаха към тях, пък и те нямаха нужда от нищо. Кавендиш, бледен и червен едновременно, като резен от пражка шунка, започна възбудено:
– Искам да ви обясня вашия сън. Спомняте ли си – митовете и белия айсберг. Трябва правилно да ме разберете – не съм фройдист. И даже напротив. И все пак в това отношение Фройд е прав – сънищата издават нещо от скритата същност на човека. От неговата сподавена душевност. Е, добре, знаете ли какво означава вашият сън?
– Според мен – нищо! – отвърна Неси неохотно. – Просто една картина.
– Но какво е изскубнало тая картина от вашето подсъзнание? От вашата историческа памет, да речем? Някаква вътрешна нужда може би. Някакво вътрешно напрежение. А тая нужда според мен се нарича жажда за красота.
Неси го погледна колебливо. Жажда за красота? Това като че ли не бе лишено от някакъв смисъл. Кавендиш сякаш усети неговото вътрешно колебание, защото продължи оживено:
– Помислете, помислете!… Всичко това не поразява ли именно с красотата на своите багри! Бяло и синьо, в своята неизмерима чистота! И движенията на китовете освен това. Няма нищо по-могъщо, по-царствено и красиво от гмуркането на кит. И по-величествено. И по-вечно. Откакто ми разказахте вашия сън, тая картина просто не може да излезе от главата ми.
– Да, добре. Само не разбирам какво общо може да има то с любовта?
– Как да няма! – едва не възкликна Кавендиш. – Любов и красота са две почти равнозначни понятия.
– Не вярвам – отвърна Неси. – Любовта е една от най-елементарните примки на природата. За тая цел понякога наистина си служи и е красотата. Но не винаги. И все по-често започва да предпочита грозното, деформираното, перверзното.
– Да, вярно е. Но това се отнася до похабените хора. До изчерпаните вътрешно. Само пред вас стои тая чудна възможност да започнете всичко отново. Или – по-точно – за първи път. И вие ще започнете именно с красотата – като лъвовете, като пауните, като нескопените коне, като гугутките. Разберете – то лежи у вас. То търси някакъв израз. Намерете го! – каза Кавендиш едва ли не пламенно. – Това е единственият ви шанс.
Неси щеше да си спомни тоя разговор в часа преди своята трагична смърт. Защо го бе повел Кавендиш по тоя път? Като ангел или като сатана? Да го спаси или да го погуби?
2
Външно животът на Неси с нищо не се промени. Ставаше рано, пробягваше утринния си крос, с педантична точност се появяваше в своя огрян от слънцето кабинет. И като че ли не забелязваше ни пустотата, ни глухата тишина, с която бе обкръжен. Никой не го потърси да го попита какво всъщност се бе случило, как бе загинал неговият приятел – нито шефовете, нито колегите му. Може би инстинктивно се плашеха от истината. А може би чисто и просто не искаха да се намесват в чужди истории, особено в кървави.
И все пак нещо се промени в живота на Неси – той вече не работеше. Не, не съвсем – работеше все пак нещичко, но без желание, с усещане за вътрешна пустота. Понякога седеше с часове пред затворената зелена папка, мислеше. Видът му ставаше все по-вглъбен, очите все по-немилостиви. За пръв път мислеше за себе си. Кой бе той всъщност? По каква причина не приличаше на другите хора? Досега имаше готов, неизменен отговор – всъщност разликата е само в това, че далече ги е изпреварил и надраснал. Ще минат може би векове и всички ще заприличат на него – и по ум, и по вътрешна сила. Така мислеше той. Но ето че сега това негово мнение като че ли се поразклати. Всъщност Неси нямаше неща, които всички други хора имаха. Така например той нямаше детство. Дали наистина в тая крехка възраст у децата не се образуват именно ония неща, които му липсваха. Чувствата например? Въображението? Или пък съвестта, която всички единодушно твърдяха, че му липсва?
Той все по-често сядаше в малката квартална градинка, внимателно наблюдаваше децата, които щъкаха по алеите – децата, които крещяха, които се блъскаха, които си издърпваха от ръцете играчките, които се цапваха внезапно с детските си юмручета и след това надаваха неистов рев – и удареният, и побойникът. Никак не разбираше как това може да предизвика толкова умиление във възрастните хора, които ги пазеха. „Всъщност – мислеше той – децата по нищо не се различават от възрастните, само дето са по-откровени в своите действия. Какво свястно нещо може да се образува у тях, когато целите кипяха в стихията на своите лудории и пакости?“
Изведнъж той загуби всякакъв интерес към децата. Просто не заслужаваше да си губи времето с тях, там нямаше да намери нищо. Стоеше умислен в ранните утрини пред прозореца, дишаше по навик дълбоко и силно. По навик, наистина, иначе що за глупост да се грижиш за това жалко и тленно човешко тяло, което, така или иначе, годините неминуемо ще отмъкнат в гроба. Така мислеше той. Всичко можеш да излъжеш на тоя свят, само няма как да подправиш оная вътрешна рецепта, която вече ти е предписала и предопределила всичко – до последното камъче в бъбреците. Нощите вече бяха станали по-дълги, улицата навън все още тъмнееше без зари, в кухите очи на прозорците се таеше мрак. Откакто се бе върнал, нейният прозорец бе затворен и облепен с пожълтели вестници отвътре, приличаше на сляпо око с перде, което вижда само мътилките на утринната светлина. После затягаше връзките на своите безукорно бели кецове и се впускаше в жалкото си утринно приключение. Нищо не се случваше през тия утринни часове. Само веднъж спря всред алеята, леко стъписан. От храстите изскочи някаква проскубана котка и мина едва ли не под носа му. Тя го погледна за миг, кръглите й жълти очи бяха съвсем безчувствени. Но той едва забеляза котката. В зъбите си тя държеше малка катеричка, мъртва навярно, безжизнено отпусната и окървавена. Обзе го слабо вълнение, едва забележимо може би, но той щеше да го запомни. После котката изчезна в храстите със своята плячка.
Тъй минаха десетина дни – до един пусти и безсмислени, сякаш изведнъж се бе оказал на дъното на отдавна изсъхнал кладенец. Не виждаше нищо освен малкото кръгче небе над главата, неизменно синьо, но безнадеждно. И един ден той забеляза, че нейният прозорец е отворен, тя се бе върнала. Нищо не се виждаше в стаята – никакво движение, никакво присъствие на човек. Пък какво можеше да види там? Своето спасение? – както блудкаво му бе подхвърлил Кавендиш. И все пак отново почувствува леко вълнение, съвсем същото, както при вида на мъртвата катеричка. А може би смъртта и любовта наистина вървят заедно, както някога подхвърлят в книгите глупците писатели.
И така се случи първото чудо – той не отиде на своята утринна разходка. Просто остана у дома си. Мрзкът в нейната стая бавно се разреждаше, от небитието започнаха да изплават мебели и предмети. Той чакаше. Но чакаше спокойно, без притеснение и все пак с някаква вътрешна стаеност, която преди не бе усещал. Навярно така чака бръмбарът мравколов на дъното на своята пясъчна дупка. Така чакат гущерът, леопардът, боата – така чакат своята вездесъща храна. Едва към шест часа той усети някакво движение из стаята, сякаш се раздвижиха мрачините и сенките. Изведнъж във виделината щръкнаха две бели красиви ръце, вдигнати към небето – обличаше се навярно. И едва тогава се появи пред прозорец с жълтата си рокличка, несресана, може би недоспала. Провя се откровено и открито, без да си закрие устата с ръка, светнаха чисти и бели зъби.
Той я наблюдаваше с притаен дъх. Наистина беше красива, сега много добре я виждаше. Косите й бяха тъмнобакърени, кожата много бяла, очите сини навярно или зеленикави, но с много ясен отблясък, може би от светлината на утринното небе. Нищо, стоеше си там, безцелно и равнодушно, лицето й светеше. Просто се радваше на чистотата на утрото или пък инстинктивно гълташе прохладния въздух, все още незамърсен от грубите изпарения на деня. Струваше му се непостижима в тоя миг. Той не знаеше все още най-простата човешка истина – истински красиви са само далечните и непостижими неща. Непостижимо красиви са брилянтите, звездите, снеговете на Килиманджаро, езерата на Тян Шан. И жените са красиви само когато са далечни и непостижими. Тая наистина не беше чак толкова далече, но между тях се простираше улицата, все още хладна и тъмна пропаст в тоя час на деня. После тя изчезна.
Още два дни Неси изпусна утринната си разходка. И двата пъти тя се появи на прозореца само за мигове, колкото да погледне утринното небе, после изчезваше. Втория път му се стори, че го погледна – за повече от миг, да, доста повече, сякаш искаше да си припомни кой е той. Нито веднъж не я видя да излезе на улицата. Може би беше студентка, четеше усилено за есенната сесия – какво друго можеше да помисли?
След това Неси отиваше на работа, неудовлетворен и празен. Отваряше папката, поглеждаше равнодушно листовете. Дали това не е началото на любовта? И веднага отхвърляше тая мисъл с отвращение. Дори да е така – трябва да се съпротивлява. Любовта му се струваше нещо неестествено и примитивно, някаква лъжа или заблуждение, някаква груба деформация на съзнанието. И навярно приличаше по нещо и на алкохола, и на мъртвата катеричка в зъбите на подивялата котка. Най-добре е да забрави всичко с решително усилие на волята. Да забрави нейния прозорец, да си гледа спокойно работата. Но как можеше да си гледа спокойно работата, когато сърцето му бе така опустяло за нея. Сега формулите и цифрите му се виждаха като безвкусна слама, бълвана от металните уста на ярмомелката.
И все пак той отдавна знаеше, че най-добре ще се отървеш от нещо, като го преживееш. Тогава, какво му пречи да се запознае с момичето? Като взе това решение, той изведнъж се облекчи, сякаш бе свършил половината работа. Всъщност никога досега не го бе вършил. Никога не се хвърляше върху плячката като ягуар, нито пък я преследваше до пълно изтощение като чакалите. Достатъчно беше да протегне като мравояд влажния си език и по него веднага се налепваха десетки мравки. Оставаше най-лесното – да ги глътне. А защо да не мине по най-преките пътища, истинските пълководци удрят право в челото, без да търсят обходни движения.
И тъй една сутрин той позвъни на апартамента, в който предполагаше, че живее тя. След малко зад вратата се чуха леки стъпки, на прага се появи момичето. Широка радостна усмивка бе озарила лицето й, но като го видя – мигновено угасна. Очевидно бе очаквала друг човек, неговото внезапно появяване я стресна. Беше облечена все в тая жълта басмена рокличка, която навярно носеше само у дома. Съвсем боса, несресана, може би дори още неумита, тя сякаш току-що бе станала от сън. Не, нямаше начин да не я стресне. Усещаше как нещо я тегли назад, може би щеше да хласне вратата под носа му, но той побърза да я изпревари, ако може…
– Казвам се Анастас Алексиев… – започна Неси.
– Да, познавам ви! – отвърна внезапно тя.
– Вие ме познавате?
– Ами да, нали живеете срещу нас. – Тя се усмихна. – И аз съм математичка, студентка, разбира се.
Кой знае защо, това не му хареса. Може би по начало не обичаше жени, които се занимават с чисто мъжки науки.
– Да, чудесно – отвърна той. – Знаете ли, всъщност аз… исках… – Той се обърка за миг, такива работи никога не му се бяха случвали.
– Вие мене ли търсите? – погледна го тя учудено.
– Вас, разбира се… Тъкмо туй исках да ви обясня.
– Ами влезте! – каза тя малко смутено. – Влезте, щом сте дошли!
Последните й думи не бяха кой знае колко окуражителни. И все пак той тръгна след нея, фигурата й, може би защото беше съвсем боса, сега му се струваше много по-ниска, отколкото бе очаквал. Минаха през тъмно антре, после през овехтял хол, пълен със стари напукани мебели. Един бухал с жълти стъклени очи го погледна втренчено, преди да влезе в нейната стая. Едва там той се поогледа – големичка стая, на доста празна. Имаше само един диван, покрит със съшити ярешки кожи, няколко провинциални възглавнички, голям гардероб, издут накриво там, където някога е имало печка. Два стола, маса. На масата, той забеляза много добре, имаше учебник по топология, с акуратно поставен молив между отворените страници. Тя стоеше пред него, все още малко смутена.
– Извинете, но трябва да се облека.
– Моля ви се.
Тя извади нещичко от гардероба си и излезе вън. Вече не се знаеше кой от двамата е повече изненадан – той или тя. Неси мъчно можеше да повярва на очите си. Тя просто не беше хубава. Не, всъщност наистина беше хубава, но красива в никакъв случай. Преди всичко му се видя много обикновена. Само кожата беше съвсем хубава, бяла и деликатна. И все пак нямаше в нея оная вътрешна светлина, която очакваше да види. Оная светлина, която може би идваше ог утрото. И очите й бяха обикновени – сини, не поразяваха като очите на Фани със своя трескав отблясък. И не беше дори колкото Фани гъвкава, силна и изненадваща. Беше просто обикновена, по двете й ръце растеше доста силен златист мъх.
След малко момичето се върна – черна пола и лилава блузка с отворено деколте. Тоя път му се видя малко по-хубава, още повече че се бе повдигнала на токчетата си. Тя седна срещу него на кушетката с ярешка кожа и провинциални възглавнички с прибрани като на гимназистка колене. През цялото време той усещаше в ясния й поглед нейния затаен въпрос – какво търси тук? За какво е дошъл? Разбира се, нямаше да мине без някакво прилично обяснение.
– Знаете ли, че живея насреща?
– Да, разбира се. Та ние сме прозорец срещу прозорец.
– Точно така.
– И аз съм ви виждала. А хазайката ми обясни кой сте вие.
Добре беше направила тая хазайка, това облекчаваше най-трудната част от неговите собствени обяснения. Но останалата част?
– Знаете ли, като всеки математик аз съм човек с позитивен ум. Гледал съм ви и аз на прозореца – мернете се, изчезнете. Коя сте вие? Моят ум трудно се примирява с неизвестности. Свикнал съм винаги да търся отговор и решение. Кажете ми сега искрено – отегчава ли ви моето присъствие?
– Не, разбира се! – отвърна тя категорично.
Той едва не въздъхна от облекчение. Вече бе успял да победи в себе си красотата й. Оставаше да победи нейното съпротивление и всичко щеше да бъде наред.
– Ето, оказа се, че имаме общи интереси – продължи той. – Може би ще успеем да станем и приятели.
Той усети как тя вътрешно се сепна. Лицето й изведнъж стана сериозно, дори малко загрижено.
– Приятели? – отвърна тя. – Тая дума не е ли много силна?
– Според мен най-обикновената в нашия свят.
Тя не отговори веднага. Усещаше се как набира сили вътрешно, после каза спокойно и ясно:
– Там е работата, че аз имам приятел.
Само това не очакваше да чуе в тоя миг. А беше толкова естествено да го чуе. Кое хубаво момиче живее само на тоя свят? Никое, разбира се. Много по-късно щеше да си даде сметка колко голямо и дори колко нелепо е било собственото му самочувствие. Никога през живота си не бе помислял, че нещо, което му е нужно, може да бъде ангажирано.
– И какво от това? – отвърна той. – Всеки съвременен човек има приятели. Или приятелки. Нима можеш да имаш само един приятел на тоя свят? Това ми се вижда неестествено.
Тя очевидно се смути. Погледна го малко безпомощно, после каза:
– Е, зависи какво влагаме в тая дума.
– Според мен тя е единствената без прегради. Може да съдържа всичко. А може да не съдържа и нищо. Тоест не съвсем нищо, но да оправдае поне връзките в една компания.
Говореше все така спокойно и уверено, но усещаше в себе си някаква празнота, тъмна и малко страшна. Приличаше му в тоя миг на пропастта край морето.
– Да, естествено – каза тя. – Но моят приятел е… как да ви кажа, малко… особен. Преди всичко той не е българин.
– Ами още по-добре! – Неси дори се усмихна.
– И той е студент, мой колега. Но е роден в Африка.
– Негър? – понита Неси учудено.
– Не, защо негър? Но и негър да беше, какво от това? – Нещо враждебно се поизтъни в деликатното й гласче.
– Нищо, разбира се.
– Там е работата, че те са малко по-ревниви от нас. Това е всичко! – добави тя с облекчение.
Неси стана внезапно от стола си.
– Ами тогава е излишно да говорим повече! – каза той. – Но когато човек живее в една чужда страна, длъжен е поне да се съобразява с нравите й.
– Той е много възпитан – каза тя поривисто.
– Слава богу! – отвърна Неси. – И все пак помислете си. Струва ми се, че и аз съм възпитан. Никога през живота си не съм ограничавал никого и за нищо!… Довиждане!…
Без да й подаде ръка, той тръгна към вратата. Все пак в антрето и двамата спряха едновременно.
– Аз дори не разбрах как се казвате? – обади се той.
– Рени.
– Добре, Рени, приятно прекарване в Африка. Щом, работата е толкова сериозна.
– Не ставайте зъл! – каза тя. Поколеба се за миг, после добави:
– Защо не дойдете у нас в сряда?… Ще имам рожден ден.
– В колко часа?
– В седем, в осем, колкото ви е удобно.
– Ще си помисля! – каза той.
И като й кимна, излезе на прашното, отдавна неметено стълбище.
