Текст книги "Белият гущер"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 9 страниц)
Близо една седмица Алекси се бори със съвестта си. И най-сетне съвестта победи. В края на краищата нямаше право да остави едно момиче, дъщеря на негов приятел, в ръцете на някакъв получовек, полуизрод. Като се навъси страшно, Алекси с натежало сърце посети Трифон в министерството. Кабинетът му наистина бе много хубав, с елегантни мебели и един, стар, евтин ковьор точно зад неговия масивен гръб. Самият Трифон му се стори доста напълнял, с румени бузи, цветущ, но победен. Зарадва му се малко фалшиво, покани го в най-близкия фотьойл, напусна тежкото си бюро и седна срещу него. На прага се появи секретарката му, също месеста, благоуханна, с лимби на слепите си очи. Трифон поръча кафе, тоник, предложи дори копяче, но Алекси категорично отказа. Двамата седяха един срещу друг, чувствуваха се неловко, Алекси малко повече може би, защото не знаеше как да започне. А защо тоя дебелак не го попита на какво дължи това посещение? Изведнъж една неочаквана мисъл мина през ума му.
– Знаеш ли в колко часа снощи се е прибрала дъщеря ти? – запита тон внезапно.
– Знам – отвърна късо Трифон и направи жалък опит да се усмихне.
– И къде е била?
– И това знам!
– И си съгласен с това? – попита Алекси.
Някакво зло пламъче блесна в очите на Трифон, но веднага угасна.
– А какво да направя?
– Как какво да направиш? Да я хванеш за ухото, разбира се.
– Глупаво и безсмислено! – отвърна Трифон без никаква надежда в гласа си. – Глупаво и безсмислено.
– Как тъй безсмислено?
– Нима не разбираш, че нямаме никакъв друг изход, приятелю! – каза уморено Трифон. – Никакъв, освен да се предадем – напълно и безусловно.
– Така ли смяташ? – попита Алекси объркан, тъй като никога през живота си не беше се предавал никому освен па Корпелия.
– Да, точно така!… Защото другият изход е безславно поражение. И да загубим всичко, разбираш ли, всичко, включително и самите тях.
– А за какво ти е притрябвал такъв парцал?
За пръв път очите на Трифон блеснаха някак страшно. Не, не беше съвсем победен, останала бе някаква искрица у него. Но точно в тоя миг влезе секретарката му, показа им задника си, докато се навеждаше ту пред единия, ту пред другия, за да сервира. Когато най-сетне си излезе, Трифон отново подхвана, тоя път съвсем без желание:
– Слушай, това са наши деца най-сетне!… Какво искаш? Да им отворим война? Да се избием? То ще бъде главно в тяхна вреда. Ето това е лошото. Дока то са под нашия покрив, все можем да им помогнем с нещичко.
Алекси се върна у дома си съвсем объркан. Неси беше прав за себе си. И Трифон беше прав за себе си. Но не могат всички да бъдат прави за себе си. Тогава няма да има общество, а сбирщина от хора, които едва се търпят и понасят. Щом Трифон не може да помогне на дъщеря си, та той ли ще успее? Нищо, може би така е по-добре. Все пак Руми не беше като другите, Руми беше момиче. И защо трябва да смята, че е безсрамна, когато може би тя е просто естествена. И в края па краищата всяка по-дълга връзка предполага известни взаимни чувства. А това най-много липсваше на Неси.
Но приятелството между Неси и Руми продължи малко повече от месец. След това и Руми изчезна така внезапно, както се бе появила. Алекси почака няколко дни – може би се бе разболяла, може би бе заминала някъде. Но Руми не се появи повече.
– Какво стаза с Руми? – не се стърпя най-сетне Алекси.
– Нищо, разделихме се – отвърна спокойно момчето.
– По чие желание? По твое? Или по нейно?
Неси се намръщи.
– Слушай, татко, мене хората ме отегчават – каза той без желание. – Защо трябва да се отегчавам?
– И все пак хората не са вещи… Не можеш да ги захвърляш, когато ти скимне.
– Никой човек няма право да слага друг под своята зависимост! – отвърна мрачно Неси. – По никакъв повод. Ни със силата, ни със слабостта си. Та това е по-отвратително от всяка политическа тирания.
Алекси замълча. Какво можеше да му отвърне? И все пак не можеше да се оттегли току-тъй – без никаква съпротива.
– Ти изобщо вярваш ли в нещо на тоя свят?
– Защо трябва да вярваш! – погледна го презрително Неси. – Достатъчно е да мислиш правилно. Ето това е всичко. И Декарт го е казал само с две думи: „Мисля, значи съществувам.“ Според мен това изчерпва всички възможности.
– Ти никога няма да бъдеш щастлив! – отсече внезапно Алекси. – Човек има и сърце, ако си чул нещо по този въпрос.
– Сърцето е само една жалка помпа! – отвърна Неси. – Казват, че най-много на човешкото сърце прилича свинското!
Алекси се завря в кабинета си като подгонен язовец. Чувството на поражение отново загорча в устата му, както след всички други разговори с момчето. Ако умът е най-съвършеното и най-важното, което имаме, тогава Неси е безусловно прав. И неговото пълно удовлетворение би трябвало да се нарече щастие. Нещастници ли са били великите умове на епохите? Самотници? Не, не… Пък и тъй да е било – все пак това е най-голямото, към което един истински човек може да се стреми.
От входното антре през хола към стаята на Неси отново зашляпаха малките крачещи екскаватори. Алекси все тъй се криеше в кабинета си като язовец. Беше лято, градът се обезлюди. Пустите улици навяваха неизмерима скука. Всеки гледаше да се измъкне някъде – към морето или планините – само да се опаси от задушната бензинова воня. Алекси се къпеше по цял ден в собствената си пот, не мислеше за нищо, не работеше. Само Неси изглеждаше все тъй съвършен, невъзмутим, спретнат, със сако и вратовръзка, без нито капчица пот на лицето си. Както винаги, не ходеше никъде на почивка, за него всяко безделие беше непонятно и абсурдно.
В един от тия летни дни в кабинета му внезапно нахлу Трифон. Изглеждаше нещастен, изпотен, победен без остатък. Малко стреснат, Алекси го покани да седне. И Трифон не седна, а просто се изтърси върху креслото, сякаш искаше да смаже пружините му.
– Какво е станало? – запита Алекси стреснат.
– Какво е станало ли? – изригна с неочаквана сила Трифон. – Станало е туй, че ще си имаме внуче.
Алекси съвсем онемя. Дори Трифон не очакваше, че тая новина ще му направи такова потресаващо впечатление. Дори пребледня малко, устните му съвсем пресъхнаха.
– Сигурен ли си? – запита той тихо.
– Напълно, бяхме на лекар.
Алекси отново потъна в себе си – така дълбоко, сякаш беше сам в тесния нагорещен кабинет. Трифон, който се бе съвзел малко, го гледаше с недоумение.
– Е, какво? Няма ли да ми кажеш нещо? – попита той най-сетне.
– Детето трябва да се роди! – промълви едва чуто Алекси.
– Ето това исках да чуя от тебе! – възкликна Трифон зарадван. – Трябва да поговориш с твоя хаймана… Трябва да го подготвиш…
Алекси го погледна стреснат.
– Ти имаш ли ум в главата? – възкликна той. – Неси нищо не бива да знае.
Сега пък Трифон се обърка.
– А как? – попита той. – Зер детето ще се роди без баща?
– Ти смяташ, че Неси може да бъде баща? – попита поразен Алекси. – Та той е едва на десет години. Искаш да имаш зет урод?
Тая дума малко стресна Трифон, но не го сломи. Той се възпротиви енергично. Момче като момче, красиво, умно. Да изпревариш другите не е ни порок, ни престъпление. Порок е да изостанеш зад другите. На Алекси беше нужен цял час, за да обясни на своя приятел, че Неси не е момче като момче, че не може да живее с никои друг освен със себе си, че е студен и престъпен егоист, че ще направи дъщеря му нещастна.
– Нима не можем да отгледаме двамата едно дете? – избухна най-сетне Алекси. – Та трябва да ни помага трети…
Но Трифон си отиде неубеден и намръщен. За изненада на Алекси съвсем внезапно му се притече на помощ майката. Тя изобщо не искаше да види Неси, та камо ли да го направи свой зет. Не каза защо. Но смръщеното й лице, по което съвсем ясно личеше едва сдържано отвращение, говореше повече от всякакви думи. Алекси не се обиди. Не мислеше да се обижда, просто й бе дълбоко благодарен. Тя се съгласи Руми да роди детето. Съгласи се трудничко, все така със свъсени вежди, но се съгласи. Алекси ликуваше в себе си, по не се издаде. Сега от всичко най-важното беше да се роди детето.
Не казаха нищо на Неси. И детето наистина се роди, и то точно на деветия месец, както всички деца. Алекси чакаше претръпнал в кабинета на главния лекар, зад прозореца прехвърчаше влажен сняг, примесен с дъжд, остро бръскаше по прозореца. Не стана нужда да чака дълго, скоро го извикаха да види бебето. Беше бебе като бебе, дребничко, мораво, спечено като ябълка, с тънки крачка и рядка косица на меката си главичка. Алекси го погледна с някакъв странен, безучастен поглед, обърна гръб и си отиде.
Така бе съкрушена и последната му надежда. Колкото и да бе разочарован от сина си, той все още се бе надявал, тайно в себе си, че ще стане начало на нов човешки род – „хомо супер“, както го бе нарекъл веднъж. Тъжна и илюзорна цел и главно безсмислена, както сам се убеди много по-късно, защото човешкото развитие може да има само един-единствен път – естественият. Както винаги става в природата, нищо, което не е изстрадано и приспособено, не е трайно.
Алекси се върна късно вечерта, застана с празна глава пред прозореца. Навън все още валеше мокър мартенски сняг, лилаво святкаше над черпите покриви на къщите късен трамвай. В стаята на Неси свиреше високо магнетофон. Алекси вече знаеше, че Неси го пуска само по време на своите сексуални сеанси, за да ги заглуши може би. Сега Алекси го слушаше отвратен, сякаш чуваше истинските звуци в стаята му. Не, на това момче трябва да се попречи да създава други деца. Каква е гаранцията, че следващото няма да бъде изрод? Алекси имаше достатъчно основания да мисли така.
И той никога не разбра дали Неси е научил истината. Между тях никой не проговори по тоя въпрос, сякаш изобщо нищо не се бе случило. Но едно беше съвсем сигурно – детето никога не разбра кой е баща му. В регистъра го записаха на фамилията на майката, а когато името па бащата разтърси по такъв трагичен начин цялата страна, детето беше едва тригодишно. Сега вече всички бяха длъжни да крият от него страшната истина.
2
На тринайсет години Неси бе вече младши научен сътрудник. Имаше хубав кабинет в новата сграда на БАН, богата библиотека и никакви определени задължения. Но това, разбира се, не означаваше, че той лентяйствува. Да се каже, че бе добросъвестен, е все едно да не се каже нищо. Работата изпълваше целия му живот, всяко бездействие за него беше несъществуване. В това отношение не се различаваше особено от пишещите машини или телевизорите. Дори когато се хранеше или почиваше, той не бездействуваше напълно, в главата му едва доловимо цъкаше неговият страшен мозъчен механизъм.
А иначе животът му течеше спокойно, като река, която вече е излязла в равнината. Нямаше остри завои и прагове, бреговете й бяха тревисти и заоблени, водата й някак непрозрачна и мъртва. Като че ли нямаше кой знае колко риба в тая река, по и жаби нямаше. Като всяка река не знаеше в каква посока или към каква цел тече, това не я интересуваше. Всичките му дни си приличаха, единственото разнообразие в неговия живот бяха жените. Само те се сменяваха. И все пак не се сменяваха като декор или като мебел, по-скоро като меню, което човек разсеяно подбира по листа. Просто не е прието да се яде всеки ден едно и също ядене, всички твърдят, че това убивало апетита. Не са много прави, разбира се, най-често губят апетита си тия, които най-много се взират в листа за ядене.
От всички оскъдни земни добродетели Неси най-много уважаваше точността. Той просто я носеше в себе си като орган – като своето силно сърце или прецизни бъбреци. Ставаше точно в пет часа, все едно дали през зимата, или през лятото. Ставаше мигновено, като предварително навит механизъм, дори не се обръщаше да погледне леглото. Пък и нямаше за какво да се обръща, за него то беше просто една излишна вещ, която му губеше времето. Все още нямаше никакви сънища, но в тая принудена почивка не беше така мъртъв и безчувствен, както през детските си години. Понякога му се струваше, че мисли насън, че нещо усеща, далечно и смътно при това. Ставаше, отваряше прозореца и се изправяше пред него, все едно дали е дрезгава лятна утрин, или жълтеникавият сумрак на лампите върти снежни виелици.
Разбира се, предпочиташе летните утрини, спокойни, тихи, набъбнали от скрити светлини и блясъци. Стоеше на прозореца, дишаше дълбоко и силно – точно както е препоръчано в медицинските статии. Имаше много слабо обоняние, тъй че не усещаше тежката воня на бензин и смазки, която все още се излъчваше от асфалта. Не се зазяпваше излишно в далечната руменина на изгрева. Мимоходом поглеждаше пустите фасади от насрещната страна на улицата. Повечето прозорци бяха отворени, в тях се отразяваха улиците, тополите, дори далечната планина с бялата шапка на облаците.
Точно в пет и десет минути Неси се появяваше на булеварда в син анцуг и безукорни бели кецове. Маршрутът му бе точен и неизменен – едни и същи улици, ъгълчета, квартални градинки. Точно за шестнайсет минути пристигаше в парка. Някъде зад кулата на телевизията правеше кратка утринна гимнастика. Следваше кросът – точно петнадесет минути. Може би това бе най-хубавото, което правеше в своя монотонен живот – бягаше силно, енергично, с дълбоко усещане за вътрешна мощ и жизненост. Настървяваше се от това бягане, изпълваше се с някаква непонятна физическа алчност. И все пак никога не се увличаше и не забравяше себе си. Неговият неумолим вътрешен часовник го спираше точно на секундата. Почиваше пет минути. След това премерваше пулса си – винаги петдесет и два удара, неизменно ден след ден и година след година.
Най-приятно му беше връщането до дома. Сам не разбираше защо. Вървеше не по алеите, а по пътеките през гората, още влажни и меки от накапалите листа. В гората беше много тихо, само от време на време някой кос изшумоляваше в храстите. Но Неси не беше човекът, който ще се зазяпва около себе си. Катерички се премятаха по клоните на дърветата – той не ги виждаше. Сърни прекосяваха алеите – не спираше да ги погледа. И все пак тихото спокойствие на гората по някакъв необясним начин преливаше в него, изпълваше го с вътрешен мир и сила. Само тук, в гората, той неясно и смътно долавяше смисъла на тая досадна дума, която непрекъснато му навираха в очите – природа. Само тук, в гората, мозъкът му сякаш притихваше до неуловимост, без това да предизвика у него тревога или недоумение.
Точно в седем и половина Неси прекрачваше прага на своя кабинет. И винаги спираше за миг там, изпълнен с някакво вътрешно задоволство. Тая малка стаичка беше всъщност неговата единствена законна територия под небето. Само тук той бе истински господар на мислите си. Само тук напълно осъществяваше себе си. Или поне това, което знаеше, че съществува в него, своя ум преди всичко, неговата лакомия и ненаситност. Съзнанието му за пълнота заменяше у него това, което у обикновените хора се нарича удовлетворение или радост. Даже дърветата виждат слънцето. Даже мравките познават много добре закона за земното притегляне. А Неси? Носеше ли в себе си поне зрънце от земното щастие? И къде се криеше то? За него нямаше нищо истинско извън светлите стени на кабинета му.
На тая възраст Неси вече познаваше хората. Не ги разбираше, но ги познаваше. Беше ги изучил чрез книгите за човешкото поведение. Беше се опитал да проникне в тях чрез литературата. Никога не съжаляваше, че няма душевното съдържание на обикновените хора. Ако съдеше от Фройд, това нещо беше неизмеримо отвратително. Ако съдеше по Достоевски, то бе по-страшно от бездна. Ако съдеше от своите наблюдения, то беше нещо слабо, неосъзнато и хилаво. Не, не искаше да бъде като другите хора, да споделя тяхната безпътица, тяхната слабост, техния раздиран от страдания и страсти живот.
Сам никога не размисляше за своята съдба, за своето съществуване между другите хора. Знаеше само, че ще преживее тоя живот без бури. Никакви драми няма да сломят душата му. В неговото тихо съществуване нямаше да има ни крясъци, ни сълзи, ни безнадеждно пияно залитане по тъмните улици. Не размисляше дори за своя път в науката, за своите открития и успехи. Не се интересуваше ни от своето, ни от човешкото бъдеще. Знаеше, че ще живее спокойно и мирно и някой ден ще умре. Това бе всичко.
3
И все пак животът на Неси се измени внезапно и рязко, без никакви видими причини и основания. Обикновено така става в живота, пък и в природата – земетресенията, ураганите, катастрофалните наводнения обикновено идват след тихи и безоблачни дни. Тая сутрин той се събуди, както винаги, точно в пет часа, отвори като механична кукла ясните си очи, по навик погледна към прозореца. Нищо, обикновено лятно утро, едва-едва дрезгаво навън, прохладно и плътно в собствената му стая. Той стана леко и отиде до отворения прозорец. В сянката на високите сгради улицата изглеждаше съвсем тъмна, колкото и светло да беше небето над покривите. Светло, зеленикаво, лъскаво като коприна – тия работи не го интересуваха. Но не обичаше много ярките слънчеви дни, горещите следобеди, задушните вечери. А тоя ден обещаваше да бъде точно такъв.
И в тоя миг на спокойствие и пустота той усети смътно някакво далечно движение. Погледна прозорците на насрещните сгради, все още съвсем тъмни в здрачината. В един от тях му се мярна някаква сянка. Нищо особено, човешка сянка навярно. В тая стая наистина живееше някаква ранобудна старица, черна и бърза като мишка, която по цял ден неуморно сновеше из апартамента. След това старицата се приближи до прозореца и изведнъж, както в приказките, се превърна в момиче. Неси се усмихна, тая внезапна метаморфоза беше приятна дори за неговия безмилостен ум. Момичето беше облечено в светла пижамка, самото то беше много светло, косата му приличаше на запалена свещ. И стана нещо неочаквано – момичето повдигна ръце към небето, сякаш се приготви да литне. Не, всъщност нищо особено – то чисто и просто се протягаше с лека прозявка може би, с онова вътрешно удоволствие, с което се протягат и хората, и котките, и лъвовете в пустинята, за да покажат, че в края на краищата всички произхождат от една първична клетка. Но при това движение пижамката й се разтвори и той видя за няколко мига момичешките гърди – добре запълнени, но в същото време необикновено деликатни и нежни, може би поради светлината на утрото. Стори му се, че ще литнат и те, толкова бяха живи и устремени към небето.
Неси усети как в него светна и угасна бързо някаква светлинка, почти мигновена, без никакъв блясък, но синкава и всепроникваща като рентгенов лъч. А момичето все още си стоеше там, на прозореца, все тъй с вдигнати ръце, но светлинната бе угаснала. Последва мигновение на пустота, толкова необяснима, колкото и всичко друго. Всъщност това бе началото.
Неси никога не се взираше в себе си, никога не се опитваше да анализира постъпките си. Просто нямаше смисъл. Всичко, което ставаше в него, бе необходимо и логично, причините и следствията бяха свързани в здраво единство. В неговото поведение нямаше необикновени или необясними неща. Никаква пукнатина не съществуваше в гранитния блок на неговата логика. Но като се връщаше тази сутрин от своя крос, той отново си припомни тая малка, незначителна случка. Като че ли нищо нямаше в нея. Това, което бе видял там, на прозореца, виждаше така често, че изобщо не му обръщаше внимание, преди да го докосне. То бе просто вещ, макар и с особено предназначение. И все пак вещ, дори без стойност, каквато имат другите вещи по света. Никога не се бе зазяпвал във фотографии на голи жени като всички други момчета. Или като всички мъже. Това не предизвикваше у него нищо.
Както винаги, точно в седем и половина часа Неси седна зад бюрото си. Познатата обстановка като че ли му вдъхна увереност, той бързо забрави непривичните си мисли. Сега умът му бе отново свободен, не му оставаше нищо, освен да почне работа. Той едва ли не изпръхтя като изжаднял кон, който е видял пред себе си ведро с вода. Бръкна в чекмеджето на бюрото си, извади оттам зелена гланцирана папка. И като че ли външният свят съвсем изчезна за него.
Какво работеше Неси? Всичко, което му предложеха. Никоя задача не му се струваше малка или второстепенна. Като старинна сребърна лешникотрошачка той чупеше с лекота всички черупки, безпогрешно отделяше здравите недокоснати ядки. Не се спираше пред най-сложните формули, пред най-трудните изчисления. Понякога ей тъй, на шега, му поднасяха някой сложен математичен проблем, с който учените си бяха блъскали главите с десетилетия. Той го решаваше, без да гъкне, дори без да се изпоти. Само Риман успя да го затрудни за няколко месеца, но премина и през него като през река, без да плува, като стъпваше предпазливо по дъното. Всъщност това като че ли беше най-голямото изпитание в живота му.
Но тая сутрин трябваше да се занимава с материя, която по принцип не особено харесваше – теорията на вероятностите. Това малко охлади порива му за работа, но той упорито продължи. Все пак към единайсет часа вдигна глава от папката и се замисли. Чувствуваше лека умора, някакво непонятно вътрешно съпротивление, което в тоя миг не желаеше да осъзнае. Внезапно си припомни момичето на прозореца, но веднага го изпъди от себе си. Навярно така е правел и Лобачевски, докато е извеждал своите формули. Китовете. Водата, която звънеше. Бялото парче лед. Защо нито за миг не видя себе си, докато лежеше на неговата гладка повърхност? Тая странна и неочаквана мисъл просто го накара да притаи дъх.
И в същия миг още по-неочаквано звънна телефонът. Той го погледна учудено – толкова рядко се обаждаше. Пък като че ли нямаше кой да му се обажда. Сам той не съзнаваше, че хората някак мълчаливо го отбягваха, не от лошо сърце, просто от неудобство. Всъщност какво да правят при тоя странен човек, ни момче, ни мъж, на когото не можеш да разкажеш дори един приличен виц, без да рискуваш да те погледне с недоумение. По тоя телефон му се обаждаше само Кирил и прекият му началник понякога.
Неси вдигна озадачен слушалката. Предпочиташе да бъде Кирил, разбира се, в тоя миг тая мисъл му бе дори приятна.
– Неси, ти ли си?
Дълбок женски глас, малко неспокоен, с едва забележими остатъци от никотин някъде в дълбините на гърлото. Никога досега не му се бе обаждала в института, обикновено се свързваше с нея привечер по своя домашен телефон.
– Аз съм, Фани – отвърна той сдържано.
– Как си, момченце, огладня ли?
Неприятен навик – да го нарича „момченце“, дори „моето момченце“ понякога. Това лигавене, като всяко друго, не влизаше в неговия регистър.
– Защо питаш?
– Просто питам. Искам да те поканя на обед. Никога досега не бяха обядвали заедно.
– Но аз съм на работа – отвърна Неси с недоумение.
– Само ти ли работиш на тоя свят? И аз съм на работа, но сега искам да обядваме заедно.
– Виж какво, Фани…
– Не го усуквай, моля ти се. И отговаряй ясно – съгласен ли си, или не си?
Неси се приготви да отвърне троснато: „Не съм, разбира се!“ Но тук стана нещо невероятно, той отвори уста и каза:
– Добре, щом толкова настояваш.
Все още не вярваше, че го е казал. Оттатък се чу лек смях, плътен, малко подигравателен може би, но, общо взето, доволен.
– Значи, все пак е имало нещо човешко в твойта кутия!
– Каква кутия? – не разбра Неси.
– В черепната, разбира се. Чакай ме в единайсет и половина пред академията. Не се плаши, ще те отмъкна, без никой да забележи.
– От какво да се плаша? – каза Неси недоволно. – Мене не ме държат на юлар, аз съм си господар на моята работа.
– Браво! – възкликна тя зарадвана. – А знаеш ли какво е юлар?
– Знам, разбира се. Един вид кормило, което слагат на говедата, на хората и още на някои други животни.
– Неси, смаяна съм, ти вадиш днеска чувство за хумор! – възкликна зарадвано тя. – Това е поличба, ще прекараме чуден ден.
Неси затвори телефона и се завъртя безцелно из стаята. Чувствуваше се едва ли не смутен – кой бе проговорил вместо него? От каква странна и неподозирана камера бе изскочило това желание? Или днес просто не му се работеше с вероятности, с неопреде-лености, с несигурност.
Точно в тоя час на деня улицата гъмжеше от коли и хора. Неси стоеше на ръба на тротоара, край железния поток, който с кух громол трещеше край него. Не го виждаше, дори не го усещаше. Стоеше там с празна глава и чакаше да се появи жълтото волво. С Фани Беловеждова се познаваше близо два месеца – прекалено дълъг срок за неговите досегашни връзки. И тя наистина очебийно превъзхождаше малките мастодонти, които до тоя ден се тътреха по паркета на собствения му дом. Преди всичко бе много по-възрастна – към трийсет и пет годишна. Не можеше да се каже, че е красива. Имаше дребна главичка, бузите й бяха малко хлътнали, носът леко вирнат и изострен като клюнче на дрозд. Но в замяна на това всички казваха, че има най-хубавата и елегантна фигура в града. Както видяхме, Неси не беше кой знае какъв естет, тоя вид възкостеливички фигури не му харесваха особено много. Фани беше художничка, работеше като главен моделиер в една експортна модна централа, караше волво. Но Неси и суетен не беше. Удивляваше го преди всичко умът на Фани, най-бързият човешки ум, който бе срещал в живота. Фани беше единствената жена, с която Неси разговаряше с усещане на вътрешно задоволство. Беше му приятно да следи странния бяг на нейните мисли, които с такава удивителна лекота и виртуозност скачаха от тема на тема.
Това не го дразнеше, по-скоро го увличаше. Пък и какво друго можеше да се очаква от един истински художник моделиер, който се интересува главно от линиите и формите.
Фани пристигна след няколко минути, както винаги, забързана и ефектна, в жълта кола, с жълти, до лактите ръкавици. Дори червилото й имаше някакъв съмнителен жълтеникав оттенък. Спря рязко, отвори жълтата врата и каза едва ли не шепнешком: „Влизай!“ Смях имаше в очите й, макар че лицето й бе съвсем сериозно. Големите изкуствени клепачи й придаваха малко облещен вид, като на момиченце, което са поставили на гърне. Неси седна до нея, протегна доколкото можеше дългите си крака. Фани потегли като на старт за надбягване, задмина няколко коли и първа спря на светофара при Военния клуб. Едва сега Неси погледна с интерес малкото й птиче профилче.
– Да не си пийнала нещо?
– Ами как? – понита Фани невъзмутимо. – Иначе точно теб ли щях да поканя?
Тя взе ляв завой още на жълтата светлина и яростно се втурна срещу няколко закъснели на зебрата пешеходци. Но Неси дори не трепна, познаваше много добре нейния стил. Волвото ръмжеше и форсираше, очите й все така грееха от вътрешно възбуждение.
– И къде в тая посока? – запита той след кратък размисъл.
Посоката наистина не предвещаваше нищо хубаво. Току-виж, че го помъкнала към Витоша.
– На Златните мостове.
– Да, мерси – измърмори той сдържано. – Отдавна не бях ял свински пържоли.
Защо го мъкнеше обикновено по разни забутани извънградски ресторантчета? Нарочно ли го криеше от хората? Или просто искаше да го впечатли с шофьорските си умения. И двете неща му бяха съвсем безразлични, не се опитваше да протестира. През цялото време Фани бъбреше оживено – за приятели, за филми, които бе гледала на закрити прожекции. Неси я слушаше разсеяно, все още малко смутен и недоволен от себе си. Сега тя му бърбореше за някакъв френско-американски филм, отвратителен и безсмислен, както му се стори, пълен с перверзни. В последна сметка Брандо удушил своята партньорка със собствените си ръце – „ей тъй, за нищо“, както завърши тя с някакво спотаено вътрешно удовлетворение. Неси помълча малко, после каза:
– Къде си пила толкова рано?
– Имахме пресконференция – отвърна тя, като подгони по улицата някаква жълта намусена котка. – Моите модели минаха фантастично.
Котката успя да се спаси, но предният капак на колелото звънна в нещо и се откачи.
– Наистина ли съм възбудена? – попита Фани с надежда.
– Поне така изглеждаш – отвърна Неси спокойно. – Едва не отнесе кофата за боклук.
– А тя защо се скри точно зад нея? – каза Фани отмъстително. – Точно зад нея!
Обърна се и го погледна с искрящите си очи. Едва сега Неси забеляза, че единият от клепачите й е леко отлепен. И червилото й не беше съвсем наред. „Може да са я натискали някъде по стаичките за преобличане“ – помисли той равнодушно.
– Неси, ние се лъжем, че правим кино! – подхвана Фани с неочаквано сериозен глас. – И че правим изкуство изобщо. Изкуството трябва да удря като с камшик – през чувствата, през въображението. Иначе не е изкуство.
– Изкуството е празна работа – отвърна Неси.
Фани изви едва-едва тънките си красиви устни. Може би това означаваше едва скрита, полуиронична усмивка. Но нищо не излезе, днес не владееше, както трябва, лицето си. Може би не се бе задоволила с една или с две чашки.
– Неси, ти си ужасно скучен! – изтърси тя внезапно. – Просто скучен до смърт.
– Тогава днес защо потърси именно мен? – попита той пренебрежително.
– Защото точно ти поразяваш моето въображение.
– И с какво точно?
Тя се засмя – малко нервно, някаква тръпка мина по лицето й.
– Ами много просто – ти не си обикновен, не си нормален, не си като другите. Ти си едно нескопосно тринайсетгодишно момче. Това ме възбужда, разбира се.
Неси размисли за миг – да се засегне ли? Не, нямаше смисъл, за какво да се засяга? А така пийнала – тя навярно бе съвсем искрена. Той не допускаше до себе си хора, които лъжат и се преструват.
– Ти си съвсем похабена! – каза той най-сетне.
– Прав си – отвърна тя. – Ще вземеш ли камшика, Неси?
– Не – каза Неси. – Откъде накъде?
– Защото и ти имаш нужда от него! И двамата сме нещастници, не го ли разбираш? И двамата нямаме никакви чувства. Моите се похабиха, твоите изобщо няма да се родят!
И сякаш сама се стресна от думите си, защото до ресторанта повече не проговори. Изглеждаше малко навъсена, може би леко пребледняла под силния фон дьо тен. Така, както държеше кормилото, може би наистина имаше вид, че души някого. Тоя Брандо, тоя подпухнал нещастник, може би на него дължеше днешното си напиване. Ако продължи и горе – мислеше той, току-виж, че се приберат с изпочупени черепи. Но това не го плашеше, той изобщо не знаеше какво е страх.
Скоро пристигнаха, Фани паркира колата в рядката сянка на дърветата. Имаше и други коли, вече огрени от слънцето, с лъскави нагорещени гърбове. Беше много тихо и хладно в тоя обеден час, приличаше по-скоро на лятно утро. Минаха по дървеното мостче, водата се биеше в грамадните гладки камъни и изчезваше невидима между тях. Не се озърнаха, не погледнаха към застиналите в своята жива вечност борове, мълчаливо се вмъкнаха в ресторанта. И вътре бе хладно, но непроветрено, миришеше на угарки и лой, унило бръмчаха едри, мързеливи мухи. И келнерите се мъкнеха мързеливо към масите, мити-недомити, бръснати-недобръснати, говореха шепнешком, след това си отиваха с такъв вид, сякаш никога нямаше да се върнат. Фани намери една уединена маса, извика келнера, след това управителя, смениха покривката, пепелниците, преместиха вазичката с изкуственото цвете. Последен се яви готвачът, потен и кисел, изслуша я мрачно, но си отиде с известен респект. Фани въздъхна и се облегна – изглеждаше съвсем изтрезняла, окуражена, решителна. После се обърна към него и каза усмихната:
