Текст книги "Белият гущер"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Современная проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 9 страниц)
Павел Вежинов
Белият гущер
ПЪРВА ЧАСТ
1
И тогава Неси се видя за пръв път всред ледените води на океана, толкова сини и плътни, колкото не е дори небето в най-студените зимни дни, в най-ясните утрини. Всичко трептеше от студа, водата искреше като наелектризирана, над цялата тая малка ледена вселена се носеше нежен звън, сякаш се докосваха едва-едва замръзващите връхчета на вълните.
Той бе влязъл в тоя невероятен свят внезапно и ненадейно, сякаш бе прекрачил от друго съществуване. И все пак не беше ни най-малко учуден. Гледаше спокойно безкрайната синя пустош, по-жива от всичко, което бяха виждали досега очите му. Беше съвсем сам върху парчето лед, за което още не знаеше, че се нарича айсберг – по-бяло от крилете на птиците, които прелитаха безшумно в ледената синева на небето. Лежеше там ленив и отпуснат и гледаше слънцето, да, наистина гледаше слънцето, колкото и да блестеше то, малко и кръгло, сред пустошта. Струваше му се, че се е родил тъй и тъй ще се слее някога с вечността. Нямаше нужда от никого и от нищо – ни отвън, ни отвътре. Тоя празен свят, син и бял, му беше съвсем достатъчен. И птиците му бяха съвсем достатъчни. Умът му, неговият ум, най-невероятното, което притежаваше, си почиваше лениво и спокойно, не чуваше вече и тоя едва доловим механичен шум, изряден, точен, великолепно смазан, който денем и нощем бръмчеше в жестоката кутия на черепа му.
И точно тогава се появиха китовете. Бяха три. Мъжкият плуваше малко напред, могъщ и величествен, с лъскава кожа, която изглеждаше почти черна в кипналата вода. Женските го следваха от разстояние, близко една до друга, всяко тяхно движение сякаш излъчваше сигурност и покорство. Но и трите плуваха много мощно, гмуркаха се в силната вода, която след това ги отхвърляше еластично от себе си. На мекия блясък на слънцето най-напред се появяваха главите им всред тонове вода, която за мигновение се задържаше на плоските им муцуни, после изведнъж се разсипваше по гърбовете им – вече не вода, а истински водопад от кристали. Но шум не се чуваше, не, никакъв шум, макар да плуваха с такава сила. Само нежният звън на вълните звучеше в ушите му, може би не в самите уши, а някъде дълбоко в самия него.
Да, те не правеха нищо друго, просто плуваха. Все така мощно се гмуркаха и излитаха от водата, която се разсипваше по лъскавите им гърбове. Гмуркаха се и излитаха, това бе всичко. Но сега Неси ги гледаше с някакво огромно напрежение, с усещане за нещо небивало и съдбоносно. Не можеше да откъсне очите си от тях, просто нямаше сили. Дори не се опита да прецени какво всъщност се бе случило, откъде идваше то, какво означаваше? Просто мълчеше и гледаше.
След това отново прекрачи в реалния свят. И изведнъж се оказа, че е в собственото си смешно детско легло, което отдавна му бе станало късо и тясно. Беше ранно утро, през отворените крила на прозореца нахлуваше хладина. Навън трещяха с колелата и ресорите си трамваи и автобуси, тоя познат шум, който едва чуваше, се носеше над целия град и заглушаваше всичко друго. Той трепна и се озърна, всички вещи бяха по местата си, гледката бе съвсем обикновена, делнична и спокойна.
Неси бе едва тригодишен, когато за пръв път видя китовете. Не знаеше дали е сънувал, или е преживял някакво нелепо видение. Разбира се, тая дума му бе известна, но той бе убеден, че зад нея се крие някоя от дежурните човешки глупости и измишльотини. Тогава сън?… Не, никога през живота си не бе сънувал. И той спеше като всички други хора, но при него това бе съвсем различно. Просто затваряше очи и изчезваше в небитието. Време? Никакво време. Когато се събуждаше, имаше чувството, че са изминали само мигове.
По тия въпроси той няколко пъти бе говорил с лекарите и психолозите, които се грижеха за него. От тях той бе разбрал, че сънищата са нещо объркано и нереално, алогично по същина, деформирано като образ, най-често неприятно като преживяване. Бяха му казали, че е някаква смесица от преживени неща или поне от неща, които реално са съществували в будното човешко съзнание. Бяха му обяснили, че в основата на най-невероятния сън лежи все пак някаква истина, някакъв помисъл може би, смесен с картините на живота. Неси бе много щастлив, че не сънува, това му се виждаше прекалено човешко и противно.
Но сега Неси се чувствуваше смутен като никога през живота си. Това, което бе видял, приличаше на всичко освен на сън. Преди всичко то бе невероятно истинско и красиво. То съвсем точно съвпадаше с някаква възможна действителност, логично като действие, напълно реално като време. Китовете бяха истински китове, макар че никога през живота си не бе виждал това животно. И все пак бе сигурен, че изглеждат точно така, в това нито за миг не се съмняваше. Тогава откъде бе изникнал така внезапно тоя с нищо непредизвпхан образ? Кой знае, може би е гледал като бебе някакъв филм по цветната телевизия, който след това е забравил. Но как така забравил, като никога нищо не забравяше?
И Неси продължаваше да лежи в тясното детско легло, небето все повече светлееше, в железния тропот все по-често се смесваха острите истерични писъци на спирачките. Чувствуваше се тревожен. И се чувствуваше тревожен не от самия сън или от глупавото видение, а от това, че беше безпомощен да проникне в същината му. При обикновените хора там, където не достига знанието, помагат интуицията или инстинктът. Но той и инстинкти нямаше. Ако имаше поне сенчица от инстинкт, може би щеше да усети дълбоко в себе си, че това е само началото на неговата страшна и нечовешка съдба.
2
Неси не беше киборг или някакъв друг, изкуствено създаден организъм, както човек може да си помисли. Тия, които виждат добре в хората и бъдещето, знаят, че това никога няма да се случи. Дори ако човечеството се изправи внезапно пред някоя неочаквана и невъзвратима биологична гибел, то пак няма да създаде свое изкуствено продължение, свое човекоподобие, изградено върху други принципи. То ще знае вече истината за своята същност. И ще изчезне в небитието, както ще са изчезнали преди него мравките, майските бръмбари, лалугерите и гърмящите змии.
Неси бе човек като всички други, от плът и кръв, създаден и роден от хора. Колкото да изглежда странно, никой не може нищо да открие, нито да прозре истинските причини за тия „отклонения от нормата“, както предпазливо се изразяваха неговите наблюдатели. Тук науката просто се отказва от себе си и от всичките си претенции. Хората и досега все още се лутат в догадки и мистификации за всичко, което се нарича душевен живот. Всеки читател, който намери в себе си търпение и кураж да прочете докрай тая доста мрачна история, ще разбере поне, че претенциите на епохата надали отговарят на нейната същност.
Родителите на Неси бяха най-обикновени хора. Е, не точно стандартни, но все пак обикновени. Може би заниманията им бяха малко по-особени, това бе всичко. Майката на Неси, Корнелия, свиреше на лира. Както е известно, тоя инструмент с нищо не впечатлява съвременния човек, той просто се учудва, че такива инструменти все още се мотаят из някои демодирани оркестри. Тя самата приличаше на лира с извития си гръбнак и изтънчени, елегантни крайници. Косата й бе пепелява, лицето й можеше да мине и за хубаво, ако не беше толкова обезцветено. По природа бе много тиха, дори унесена, почти не се занимаваше с домакински работи.
Бащата на Неси, Алекси Алексов, бе старши научен сътрудник в Института за радиоактивни изотопи. Хората твърдяха, че няма по-кокалест човек от него на тоя свят. А навярно би бил и най-косматият, ако не се бръснеше по два пъти на ден. Беше много абмициозен в работата си, но амбициите му за съжаление доста надхвърляха скромните му възможности. Но иначе всички бяха съгласни, че е добър и честен човек, неспособен на долни постъпки. Алекси беше много влюбен в жена си, той переше, той готвеше, той поддържаше къщата. Не може да се каже, че това нещо бе обикновено, но и световно чудо не беше.
Те се бяха оженили твърде късно и дълго време нямаха деца. Алекси не успя да я заведе на някой добър специалист. Тя беше толкова свенлива, че не смееше да се покаже пред мъжа си, та камо ли пред непознат човек. Изтече доста време, докато тя веднъж се облегна на гърдите му с лек руменец на бледото си лице.
– Алекси, изглежда, че съм забременяла.
Той толкова се зарадва, че даже се изплаши. Сега, разбира се, трябваше обезателно да отиде на лекар, да провери дали чудото наистина се е случило. Той точно така се изрази – чудото. И беше прав, разбира се. Нищо в природата не беше по-велико и по-загадъчно от човешкото зачатие. В него тя сякаш бе вложила върховите си възможности. Защото създаваше не просто живот, създаваше нещо много повече. В това Алекси сам се увери, когато Неси се появи на бял свят. Но сега той само измърмори простичко:
– Е! Утре ще те заведа на лекар!
– Не, не! – възкликна тя толкова енергично, колкото позволяваше нейният меланхоличен глас.
– При лекарка, мила.
– Какъв смисъл, Алекси, то и без това ще си проличи.
Но минаха три месеца, и нищо не пролича. Изглеждаше, че се е излъгала. Но след още три месеца тя отново каза:
– Алекси, тоя път наистина съм забременяла.
Да, тоя път тя не се бе излъгала. Както навярно не се бе излъгала и първия път. След няколко месеца вече ясно й пролича. Детето в нея растеше и растеше, непрекъснато наедряваше. Корнелия вече не приличаше на лира, а на контрабас, толкова се бе увеличил обемът й. След няколко месеца тя едва ходеше. Беше толкова засрамена от вида си, че изобщо престана да излиза от къщи. Алекси сериозно се разтревожи, но беше безпомощен. Тя лежеше унило, лицето й ставаше все по-отпуснато и апатично, все по-обречено, сякаш щеше да расте тъй до безкрайност.
Минаха още няколко месеца, тя вече едва ставаше ог леглото си. Лежеше завита в леко памучно одеяло, коремът й се извисязаше под него като хълм или, по-точно, като тепе – толкова бе стръмен и обемист. Все така енергично отказваше да приеме какъвто и да е лекар. Алекси не разбираше, че всъщност е права – какво можеше да й помогне сега лекар? Освен да и предскаже, че ще роди хипопотамче.
Никога не разбраха колко време го е носила – може би десет месеца, може би повече от година. Най-сетне дойде някакъв известен професор, дълго време оглежда и опипва корема й, лицето му ставаше все по-загрижено и озадачено. Корнелия съвсем бе примряла, устните й бяха побелели от притеснение. Професорът се разходи мрачно из стаята, после хвърли презрителен поглед към Алекси и каза:
– Детето е едно… И в съвсем нормално положение.
– Тогава какво ви тревожи? – попита Алекси предпазливо.
– Как какво? Неговият обем, теглото му. Може ли културни хора да бъдат толкова невежи. Особено пък вие – научен работник. Да оставите детето да се охрани в нея като прасе. Нужни са били разходки труд, движение – сега това го знае всяка селянка.
Алекси гузно мълчеше. Като излязоха вън, професорът загрижено каза:
– Страхувам се, че това дете няма да се роди нормално… Как да се роди? Ще разцепи жена ви като с брадва.
Изминаха още два месеца. Два трагични и страшни месеца, както ги преживя самият Алекси. Професорите съвсем се разтревожиха, всяка седмица свикваха по един консулт, губеха се в догадки. Бебето отдавна бе преминало всички срокове за своето раждане, но все още бе живо и жизнено в нея. Изглежда, че му харесваше там, да си живее спокойно и несмущавано на чужда сметка, не проявяваше никакво желание да се появи на белия свят. Корнелия съвсем отпадна, само погледът й се промени – не беше вече ни унил, ни отчаян, изпълни се внезапно с някаква лъчезарност, сякаш се готвеше да роди не обикновено дете, а Месия. Но как да роди, като не чувствуваше в себе си никакви родилни болки, никакви напъни, а през последните дни като че ли и никакво движение. Едва тогава прибраха Корнелия в родилния дом и заявиха на Алекси, че ако бебето не напусне до два дни доброволно своята майка, ще го извадят с цезарово сечение. Колкото и да бе загрижен и уплашен, Алекси веднага се съгласи. Като научи новината, Корнелия тихо каза:
– А може би не трябва да се роди, Алекси… Щом не иска…
– Много ме интересува какво иска!… Важното е да избавим теб от това чудовище.
3
Тъй и стана – извадиха Неси от корема на майка му. Когато най-сетне хирургът го вдигна в ръцете си, всички в операционната се облещиха. В никакъв случай не приличаше на новородено бебе, по-скоро на израсло момче, вече готово да проходи. Хирургът го плесна силно отзад, за да му възстанови рефлекса за дишане. Неси навярно намери тая постъпка най-малко за невъзпитана, защото се обърна и го погледна учудено с ясните си очи. Лицето, което видя, макар и обърнато, му се стори несимпатично и арогантно. Той се опита да му отвърне с някаква ругатня, но за негово собствено учудване от устата му излетя нещо, което можеше да мине и за крясък на павиан. Все пак това съвсем задоволи лекаря.
– Готово! – каза доволно той. – Сложете го на кантара!
Докато сестрата го мереше, всички се натрупаха наоколо. Дори не можеха да си поемат дъха от изненадата.
– Осем килограма и сто и двайсет грама! – обади се смаяната сестра.
Неси все тъй лежеше по гръб върху заобленото студено желязо на теглилката. Измъчваше го чувството, че е виждал и друг път това. Не хората, разбира се, за хората той знаеше. Сега гледаше със затаен дъх белите им престилки, по-точно, кървавите петна по тях, тоя ярък, силен и вкусен цвят, който сякаш усещаше със стомаха си. Тогава изведнъж осъзна, че е гладен, истински, човешки гладен, с устата си, а не с жалкото си пъпно черво, което толкова месеци се бе увивала около него. Но и тоя път вместо сносна фраза от устата му отново се изтръгна писклив лай.
– Май че ни проговори нещо! – обади се един от асистентите.
Хирургът приближи със своята едра тромава походка. Лицето му ставаше все по-озадачепо и недоволно.
– Това не е човек! – измърмори той под носа си. – Това е нещо сбъркано.
– Напротив, чудесно бебе! – възкликна обидено сестрата.
Тя беше права, разбира се. Нито в тоя дом, нито в кой да е родилен дом по света не се бе раждало досега по-красиво бебе. Или все едно, по-красиво момче. Както е известно, бебетата се появяват на света моравочервени, сбръчкани като спечени ябълки, несъразмерни, с криви, уродливи крачета, с белезникави пръстчета, като гъбясали от влагата на майчината утроба. Неси беше каймаченобял, строен, с ясен поглед на големите си сини очи, с чело на мъдрец. Но и старият професор беше прав. Въпреки своето физическо съвършенство от момчето сякаш се излъчваше нещо нечовешко, неестествено, почти уродливо, каквото впечатление впрочем създава и голата целулоидна кукла със своята идеална съразмерност и с изцъклените си ясни, немигащи очи.
И въобще жените в операционната харесаха Неси много повече от мъжете, които се чувствуваха едва ли не провокирани. Грабнаха Неси, изкъпаха го, грижливо го повиха в бебешки пелени. Между тях някак неестествено стърчеше едрата му философска глава, очите му продължаваха да изучават обстановката. В края на краищата тия смахнати двуноги, които май че се наричат хора, няма ли да му дадат да хапне нещо?
Само на майка му не можеха да го покажат, защото оше не бе дошла в съзнание. Но хирургът беше сигурен, че блестящо се бе справил с тая необикновена операция, така че отиде спокоен при бащата, който го чакаше в собствения му кабинет. Щом го видя, Алекси нервно подскочи на стола си. Изглеждаше настръхнал, като изплашен до смърт котарак, само за тия два часа брадата му бе порасла с половин сантиметър.
– Как е Корнелия? – едва не гракна той с пресъхналото си гърло.
– Бъди спокоен, напълно в ред!
– А момчето?
– Защо мислиш, че е момче? – запита шеговито хирургът.
– Ами при тия размери?
– Да, наистина е момче… И то не какво да е…
И хирургът спокойно и търпеливо разказа на Алекси какъв необикновен син му се бе родил. Докато говореше, очите на Алекси някак особено заблестяха, нещо едва ли не фанатично се появи в погледа му.
– А мога ли да го видя? – запита той с притаен дъх.
– Разбира се. Само облечи престилката.
И професорът заведе бащата при неговия първороден син. Кокалест и космат, той се надвеси като горила над него. Лицето му бе много напрегнато, дишаше някак учестено, на пресекулки. И професорът го гледаше озадачено – нима от такъв баща можеше да произлезе толкова неочакван шедьовър? Това му се виждаше и неестествено, и неморално. Но постепенно лицето на Алекси омекна, в погледа му се появи някакво тихо тържество.
– Ето това е! – каза най-сетне той.
Нещо в тона му подсказваше, че е очаквал да види точно тая гледка, в никакъв случай не нещо друго.
– Какво е? – погледна го бързо хирургът.
– Нима не разбираш?… Нова човешка мутация!… Може би първата след милиони години.
Хирургът мълчеше скептично.
– Не вярвам – отвърна той. – По-скоро някакъв непонятен инцидент.
– А нима мутацията не е инцидент?
– Не съм съвсем сигурен.
– Не вярваш на Дарвин? – погледна го Алекси смаяно.
– Е, не докрай! – тоя път малко раздразнено се обиди хирургът. – Мутациите съвсем не са така слепи и разнопосочни, както се струва на някои. В тях има някакво качествено натрупване. И въпреки всичко някаква насоченост, предварително детерминирана от условията и качеството на материала.
Алекси едва доловимо трепна.
– А може би си прав! – каза той. – Защо момчето се роди красавец? А не някакъв изрод, както можеше да се очаква?
Но хирургът като че ли не дочу неговите последни думи. Или просто не им обърна внимание. Двамата мълчаливо се върнаха в кабинета. И там продължиха да мълчат, всеки зает със собствените си объркани мисли. Старото уморено лице на професора – по-скоро лице на кон – от тия, дето ги убиват, нали? – постепенно се разведри, по него се появи някакво облекчение.
– А може би си прав! – каза той. – Може би наистина се е получила мутация… Сега вече съм сигурен, че момчето е престояло в майка си повече от година. И може би изобщо нямаше да се роди, ако не го бяхме извадили принудително. А по принцип това означава дълбоки нарушения в неговия наследствен код. Или с други думи – мутация, рязка промяна във вътрешната структура на някой ген.
– Точно така! – възкликна възбудено Алекси.
– И сега може би ние съхраняваме нещо по-ценно от всички съкровища на света?… Може би съхраняваме един нов Адам?
Алекси мълчеше пребледнял, погледът му под гъстите вежди блестеше като на някакъв азиатски дервиш.
– И все пак на каква основа? – продължаваше да разсъждава гласно хирургът. – В края на краищата на тоя свят нищо не е съвсем случайно.
– А нима не разбираш? – погледна го странно Алекси.
– Какво да разбирам?
– Помисли си къде работя!
Професорът много добре знаеше къде работи тоя смахнат старши научен сътрудник, но в първия миг не успя да направи връзката. Вместо него Алекси се обади възбудено:
– Работя там с някои много редки радиоактивни изотопи… Обикновено без никакви предпазни мерки. Количествата са много малки, радиацията – нищожна. И все пак знаеш ли? Природа е това, какво знаем за нейните истински движещи сили?
– Да, ясно! – каза професорът с облекчение. – Това все пак е някакво обяснение.
Той явно се развесели. Дали досега не е подозирал, че това е някаква лоша шега на дявола? Или на бога – все едно. Нещо неочаквано, надчовешко, необяснимо. Детето му се бе видяло прекалено съвършено, за да бъде просто една игра на природата. Но сам той не бе ли казал, че мутациите не са така слепи, както изглеждат на пръв поглед?
– А как ще го кръстиш? – запита той.
– Анастас!
– Що за име наистина?
– Анастас значи „възкръснал“… Възкръснал като Феникс от корема на майка си.
Така момчето получи името си, а по-късно започнаха да го наричат за по-кратко Неси.
4
За Неси бе назначен научен съвет от специалисти, който да наблюдава неговото развитие и да направи ако това е възможно, някои научни констатации и изводи. Отначало тоя съвет се зае за работа с ентусиазъм и преживя не един и два драматични момента. Надеждите бяха толкова големи, че те просто се страхуваха да ги изразяват с думи. Но постепенно настроението като че ли започна да спада, въпреки че Неси вършеше неща, които ги смайваха. Все пак думата „мутация“ започна да се споменава все по-рядко и по-рядко, докато накрая съвсем престанаха да я употребяват. Тогава я замениха с модерната думичка „акселерация“, която не само че беше много по-скромна и безобидна, но фактически не казваше почти нищо. Тя създаваше главоболия главно на бащите и недоумение в майките, които толкова рано трябваше да се грижат за половата хигиена на своите дъщери.
Работата се състоеше в това, че от анатомическа гледна точка Неси бе точно копие на всички други хора в света, дори с апандисита си. Единствената разлика се състоеше в това, че той се развиваше в много по-бързи темпове, отколкото обикновените бебета и деца. Но както казахме, това явление е познато на съвременния свят. В страните с повишен стандарт на живота децата по-рано проговарят, по-рано прохождат, стават много по-едри на ръст, по-рано се развива техният ум.
И все пак Неси не беше обикновен случай на „акселерация“, което в крайна сметка представлява едно съвсем поносимо отклонение от нормата. Неговият растеж бе необикновен, дори смайващ. Още през втория месец той проговори, и то доста сносно и правилно. Нямаше „бу-бу“ и „му-му“, както при обикновените деца. Доста дълго време бърбореше нещо непонятно и несвързано, което все пак по странен начин наподобавяше човешката реч. И в един ден от тоя чудноват хаос внезапно изскочиха съвсем обикновени човешки думи и при това изречени по един безукорен начин.
– Гладен съм! – заяви той.
В тоя миг при него беше само майка му. Тя едва не подскочи, толкова бе стресната от тая неочаквана реплика. И изобщо Корнелия бе единствената, която сякаш не беше в състояние да възприеме своя син. Никой не я видя да го погали, да го притисне до себе си, да му каже някоя ласкава майчина дума. Тя го наблюдаваше някак плахо, докосваше го едва-едва, дори отказа да го кърми. Вместо да се развесели и оживи, както става с всички майки, вместо да почувствува това велико облекчение и освобождение, което е характерно след всяко раждане, тя като че ли стана още по-загрижена и унила. Като се посъззе малко от изненадата, Корнелия бързо му донесе стъклото с мляко.
– Не искам това! – още по-ясно и по-разбрано заяви Неси.
– А какво?
– Каша!
Това съобщение на Корнелия, както трябваше да се очаква, направи истинска сензация всред научния свят. Неси наистина ядеше много и лакомо, наедряваше не със седмици, а с дни, ставаше все по-красив и великолепен. На три месеца изглеждаше като едногодишно дете. Именно тогава се изправи и тръгна да ходи. Ходеше намръщен и сериозен, често се препъваше и падаше, но нито веднъж не се опита да пълзи като всички други момченца. Не беше бъбрив, но вече съставяше доста сложни изречения: „Мамо, боли ме корема.“ Или: „Много топло е тука.“ Не можеше да понася хората от научния съвет, посрещаше ги намръщено и враждебно особено когато бяха повече от двама души. Веднъж се взря в един от тях, плешив и смирен човек, педагог по специалност, и му заяви едва ли не грубо:
– Ти се махай!
– Защо? – запита сериозно председателят на съвета.
– Не ми е приятен! – отвърна категорично момчето.
– Не може ли малко по-точно? – полюбопитствува председателят.
– Защо ме зяпа така учудено?
– Там е работата, че ти не си като другите деца! – каза малко стеснено ученият.
– Знам! – отвърна късо Неси. – И какво от това?
Тогава беше едва на шест месеца. Всички в комисията бяха единодушни. – Неси има необикновен ум. След една година те казваха, че има колосален ум, несвойствен дори за възрастни хора. По това време Неси вече свободно четеше и смяташе не по-зле от кибернетична машина. Ако неговият ум представляваше все пак някакво чудо, то това чудо бе математическо. Експертите по математика заявиха със задоволство, че Неси има знания поне колкото един гимназист, да не говорим за паметта му, която беше просто чудовищна.
Някои на вид дребни неща наистина смущаваха учените мъже. Колкото повече растеше, толкова Неси ставаше по-затворен, мълчалив и недружелюбен. Макар да четеше много, не беше особено любознателен. Не проявяваше никакви сръчности или дарби. Като че ли нямаше въображение, или поне така им се струваше. Понякога задаваше наистина нелепи детски въпроси: „Защо самолетите не махат с крила?“… „Защо лебедите не потъват?“
Неси като че ли и инстинкти нямаше. Той ужасно се учуди, като откри, че ютията пари. Или че котлонът може да ти изгори пръстите. Тия неща той разбра от собствения си опит. Но най-голямата изненада се получи, когато за пръв път го заведоха на море. Корнелия, разбира се, си остана вкъщи – не можеше дори да си представи как ще се появи пред толкова много хора в някакъв си бански костюм. Честта за пръв път да заведе момчето на море се падна на Алекси. Не може да се каже, че морето му направи особено впечатление. Прие го съвсем естествено, както между впрочем почти всичко на тоя свят. Много по-силно впечатление му направи невероятно косматата фигура на баща му. Той го поразгледа скептично, дори с известно отвращение, после запита:
– Защо имаш толкова косми?
– Случва се! – отвърна неохотно Алекси. – Или забрави, че човекът е произлязъл от маймуната…
– Във всеки случай ти приличаш повече на куче! – отсъди безцеремонно Неси.
Алекси обидено се завря под един от чадърите. Останал сам, Неси нехайно се запъти към морето. Тук брегът бе много плитък, той свободно, без никакво двоумение нагази водата. В първия миг нейната студенина сякаш го изненада. Но като разбра, че хората просто не й обръщат внимание, продължи нататък. Той вървеше и вървеше напред, водата стигна до гърлото му, но момчето продължаваше все тъй спокойно. Когато стигна брадичката му, Алекси изведнъж се досети какво може да стане. Той се хвърли като луд напред и успя да го измъкне, когато над водната повърхност бе останала да стърчи само тъмнорусата му коса. И тук за пръв път Алекси му зашлеви един плесник, който момчето нямаше скоро да забрави. Но сега само го погледна мрачно и запита:
– Защо ме удари?
– Слушай, глупак, не разбра ли, че ще се удавиш? – каза ядосано Алекси.
– Какво значи удавиш? – запита момчето без никакъв израз на страх.
– Ще глътнеш вода!… Дробовете, с които дишаш, ще се напълнят, ти ще се задушиш.
– Как така ще се напълнят? – не разбираше Неси. – Нали устата ми са затворени?
– Но ти ще ги отвориш… Защото имаш нужда от въздух.
– Глупости! – каза презрително Неси. – Зер не мога да направя разлика между въздух и вода.
– Това става по инстинкт, глупако!…
– Ако ме наречеш още веднъж глупак, ще те заплюя! – каза сухо Неси.
Но Алекси бързо измъкна момчето на пясъка, все още разтревожен от неочакваното му поведение. Всъщност защо неочаквано, всичко това беше съвсем в неговия стил. Както и въпросът, който незабавно последва:
– Всъщност какво е инстинкт?… Постоянно слушам тая неразбрана дума.
Както винаги, той задаваше въпросите си без особено любопитство. Но тоя път Алекси разбра, че е длъжен да му даде някакво обяснение.
– Инстинктът е вродено поведение на животните…
– Но аз не съм животно…
– Чакай, не бързай. И хората имат инстинкти, макар и не така многобройни. Инстинктът за самосъхранение спасява човека там, където му липсва опитът… Както в случая е морето например. Това е нещо като безусловен рефлекс, човек му се подчинява, без да мисли.
– Аз винаги мисля! – каза момчето. – И ми се струва, че това е съвсем достатъчно.
– Не е достатъчно! – едва не кресна баща му. – Ако не те бях измъкнал, ти щеше да се удавиш…
Тоя път момчето продължително се замисли.
– Изглежда, че наистина нямам инстинкти! – каза Неси. – Това означава ли, че не съм човек?
Тук Алекси за пръв път се вгледа съвсем озадачен в красивото безчувствено лице на своя син. И за пръв път усети как в сърцето му се вля някаква милост, някакво съжаление към това дете-чудо, което навярно бе по-безпомощно от обикновените хора.
– Не, разбира се! – отвърна той меко. – У човека инстинктите бавно отстъпват място на ума и съз нанието.
Лицето на Неси внезапно се оживи.
– А може би съм свръхчовек? – запита той. – Щом съм изпреварил хората дори в инстинктите?
Алекси недоволно се понамръщи.
– Не обичам тази дума – отвърна той. – Защото обикновено си я присвояват хора, които стоят по-долу и от животните.
През това лято Неси още веднъж изплаши до смърт своите родители. Тоя ден семейството бе отишло на разходка до Аладжа манастир край Варна. По едно време Неси изчезна за няколко минути в горичката, после отново се появи. В ръцете му се гърчеше половинметрова змия, но той я държеше съвсем близо до главата, така че тя не успяваше да го ухапе. Като видя тая страшна гледка, Корнелия мигновено припадна. Алекси буквално се обърка на кого да помогне по-напред. Жена му лежеше бездиханна край него. Момчето държеше все така змията пред очите си, двамата се гледаха студено и злобно. Всъщност момчето не изпитваше никаква ненавист към гадинката. Просто не му се искаше да падне: по-долу от нея. В края на краищата тя беше в неговата власт, не той в нейната.
– Неси, хвърли й веднага! – изкрещя като луд баща му.
Момчето го погледна с недоумение. Какво кара хората да изпадат в такива нечовешки състояния? Какво необикновено и страшно нещо променя така рязко поведението им? Не можеше да си обясни. Сам той никога и при никакви случаи не можеше да загуби душевното си равновесие. Неси се замисли за миг, после недоволно захвърли плячката си. Тя се изви във въздуха, падна на земята и мигновено изчезна. Корнелия вече се бе съвзела, навярно си мислеше, че й се е привидяло нещо, толкова Неси изглеждаше спокоен и невъзмутим. Алекси го приближи пребледнял, адамовата му ябълка подскачаше от ярост.
– Слушай, знаеш ли какво е змия?
– Знам, разбира се.
– А знаеш ли, че е отровна?
– Това е смок – отвърна момчето. – Смокът не е отровен.
Алекси само махна ръка и притича до жена си. Тя вее тъй уплашено гледаше към момчето. Сега и момчето вече я гледаше – пренебрежително и равнодушно. Тогава Корнелия наведе глава и за пръв път заплака – тихо и безутешно. Не ронеше сълзи, не хлипаше, просто изливаше безшумно мъката си.
– И навярно имаше за какво. През последната година Алекси сякаш бе забравил жена си, толкова бе увлечен по своя син. Отначало той просто не можеше да си намери място от радост. Толкова бе зашеметен, че не забелязваше странното състояние на жена си, до късна нощ разговаряше с нея за чудото, което бе спо-ходило техния дом. Новият Адам, който ще сложи началото на ново човешко поколение – това бе първият му мотив. Че са създали някакъв супер гений – това бе вторият. Но месеците минаваха, а настроението на Алекси спадаше все повече и повече, ставаше все по-мълчалив и унесен. И все тъй не забелязваше жена си, сякаш бе станала прозрачна като въздуха. Но не това я плашеше, не това я правеше все по-отпаднала и унила. Плашеше я нейният собствен син.
