Текст книги "Белият гущер"

5

През първите седмици като че ли всичко бе съвсем наред, сякаш внезапно се бяха върнали в доброто старо време, преди още да се роди техният син. Алекси отново започна да готви своите вкусни яхнии, своите фино подлучени гозби, с които бе прочут дори между колегите си. Пералнята просто пееше в ръцете му. Някоя и друга усмивчица се появи върху посърналото лице на Корнелия. Това още повече окуражи Алекси и той направи това, което никога досега не бе правил – заведе сам жена си на концерт. След това я заведе и на театър, без да се заинтересува какво дават. Но даваха „Призраци“ от Ибсен. Корнелия се върна у дома си съвсем разстроена, макар че външно не се издаде. И все пак Алекси разбра и стана още по-внимателен към жена си. Сега той едва поглеждаше към Неси, сякаш момчето наистина бе виновно за всичко. Но Неси ни най-малко не се разтревожи от това. Тоя грозен и космат човек му досаждаше, неговото натрапчиво внимание му тежеше много повече от грижите на тия бездарници – учените мъже. Но от тях все пак научаваше нещичко, а от баща си нищо. За него баща му беше чисто и просто един ограничен човек и нищо повече. Малко повече го интересуваше майка му, макар че не разбираше защо. Все пак нейната отчужденост и хладина му се струваха много по-привлекателни.

Макар да не беше никак наблюдателен, Неси все пак забеляза, че майка му дори престана да поглежда към него. След всеки изминат ден ставаше все по-плаха и замислена, все по-невидима в големия дом. Докато Алекси беше на работа, тя не излизаше от стаята си. След временното разведряване облаците отново се сгъстиха, тя по цели дни прекарваше в някакво безволево състояние на апатия и меланхолия, които биха изплашили Алекси, ако можеше да я види. Но пред него тя се оживяваше, макар и изкуствено и пресилено, опитваше се да го слуша какво говори, понякога и тя проронваше някоя дума. Корнелия наистина обичаше мъжа си и го жалеше за лошия шанс в живота му, главно задето се бе оженил за нея. За беда точно по това време Алекси попадна на някаква следа в своята научна работа. И се втурна в посоката като стар уморен пес, който за пръв път е подушил дирите на сърна. Отчаян от сина си, уплашен от собствената си жена, сега той се зае за работа с някаква нечовешка амбиция, която стресна дори неговите колеги. Може би през тия дни дълбоко вярваше, че ще изведе най-сетне своя институт на световната арена на науките.

Но понеже, както винаги, силите явно не му достигаха, той четеше и четеше, а вечер пламналата му от мисли глава просто не му позволяваше да заспи. Въртеше се с часове в леглото си, без да съзнава, че близо до него лежи безсънна и жена му, уплашена до смърт, че той може да разбере това. И все пак Алекси го разбра. По-скоро го усети пълното му с любов сърце, то първо се ослуша внимателно в нейното безшумно дишане, то откри истината.

– Ти не спиш ли, Корнелия? обади се Алекси тихичко.

– Сега се събудих – излъга тя.

Но Алекси не се излъга. И внезапно с някакъв вътрешен потрес осъзна, че отново я бе забравил. Той помълча поразен, после отново проговори:

– Корнелия, какво става с теб? Какво те измъчва?

Но Корнелия мълчеше, Алекси имаше чувството, че остана съвсем без дъх.

– Трябва да ми кажеш, не разбираш ли? – продължи той умолително. – Това ще те облекчи, ще видиш как изведнъж ще ти олекне.

С цялото си сърце тя усети добротата му. И разбра, че не може повече да мълчи.

– Не знам, Алекси – отвърна тя безпомощно. – Просто се чувствувам излишна на тоя свят. Излишна и никому ненужна. Аз само тровя твоя живот, преча ти, по най-ужасен начин убивам твоето самочувствие.

– Много добре знаеш, че това не е вярно! – отвърна горещо Алекси. – Аз те моля, кажи ми истинската причина. Да не би да е Неси?

– Не знам! – отвърна сломено Корнелия. – Просто не се разбирам. Но то стана, откакто той се роди.

– Какво те дразни в него? Какво ти е непоносимо?

– Нали ти казах, Алекси, че не разбирам. Може би неговата безчувственост. Той не обича ни мен, ни теб, ни дори себе си. Той никого и нищо не обича на тоя свят… Нима това е човек?… Нима се е родил от нас? Просто не мога да го повярвам. И то ме плаши, не разбираш ли?

– Глупости, мила! – възкликна спонтанно Алекси. – Само това не бива да те тревожи.

– Защо, Алекси? Моля ти се, обясни ми.

– Ами то е толкова просто! – отвърна доста ободрен Алекси. – Както виждаш, момчето се роди с много силен, изключителен ум. Сега, поне в тая възраст, той доминира над всичко. И потиска с мощта си всичко друго – чувства, инстинкти, страсти. Сега те са в него, но все още не могат да се проявят.

– Не знам! – каза Корнелия. – Аз мисля, че просто се е родил безчувствен.

– Не, не, невъзможно е! – възкликна горещо Алекси. – Ами ти знаеш, че чувствата на тоя свят никнат най-бавно. Големите, силните чувства, искам да кажа. И за съжаление вехнат най-бързо. Те ще поникнат и у него, Корнелия. Ако разумът е наистина светлина, то ще му посочи верния път.

– Защо разумът, Алекси – каза тихо Корнелия. – Не помня първото чувство, което се е родило в мене! Но когато съм видяла първото цветенце в живота си, аз просто съм знаела, че го обичам. И тогава никак не ме е интересувало как се казва то, къде расте, колко тичинки има. За мен е било достатъчно, че е цвете.

– Все пак ти си жена, мила… Ще видиш, че той ще се промени.

– Може би! – каза безнадеждно Корнелия. – Но всичко, което пониква трудно, живее анемично и бързо умира.

Алекси знаеше, че е права. Но да се съгласи с нея, означаваше да я остави без надежди.

– И все пак всичко зависи от почвата! – възрази той с последни сили. – Само от почвата, Корнелия… На добра почва всичко изниква високо и силно…

Алекси дори не подозираше, че тоя безнадежден разговор ще помогне толкова много на Корнелия, ще събуди у нея такива надежди. И все пак стана точно това. За пръв път от толкова месеци някакъв блясък се появи в погледа й и някаква плаха надежда може би. Минаха още няколко дни и тя отново се докосна до лирата си, до нейните силни и жилави струни, които издаваха толкова нежни звуци. Когато Алекси я чу, той знаеше, че са преминали някакъв много важен, може би съдбоносен праг.

И тоя странен дом отново заживя своя обикновен делничен живот, тоя път без никакви особени сътресения. Алекси все повече губеше интерес към Неси. Докато един ден осъзна, че и той се плаши мъничко от сина си – може би не от самия него, а от неговия хладен поглед, от студения и безразличен начин, по който изказваше своите мисли и съждения. Като че ли нямаше нищо общо между тях, макар да бяха баща и син. Четеше все повече и повече, с някаква невероятна бързина. Като го гледаше понякога как бързо прелиства страниците, Алекси с основание се питаше дали момчето размисля върху това, което чете. Той просто поглъщаше книгите, без да трепне нито едно мускулче по красивото му лице, без да се появи дори най-малката бледа искрица в очите му. Приличаше на змия, която гълта своите жаби и мишки без никакви признаци на лакомия и задоволство – просто за да ги има в стомаха си.

Колкото и да изглежда странно, точно по това време възникна и въпросът за неговото образование. Но как да го пратят на училище, когато едва бе навършил годините за детски дом? Пък и учените мъже ясно съзнаваха, че ще му бъдат тесни стените на кое да е нормално училище. Както вървеше, на седем години може би трябваше да постъпи не в първоначално училище, а в университет. Но как, с какъв документ? Кой ще му издаде диплом? Задочно или частно учене на тая възраст в закона не беше предвидено.

Доцент Колев се зае с естетическото възпитание на Неси, без да се смущава от факта, че такъв предмет изобщо не съществува в учебната програма. И той бе решил да нахлуе в тая свята област с нови средства и методи, които бе обмислял години наред. И дори да напише научен труд, който да разтърси задрямалата педагогическа мисъл. Доцент Колев разбираше много добре, че опитът му ще бъде много труден, дори рискован. Да се изгради хармонично развита човешка личност е доста по-трудничко, отколкото да се изобрети електронна машина. И все пак младият доцент и насън не очакваше, че ще удари главата си в такава непроницаема бетонна стена. След неколкомесечна упорита работа той се увери, че Неси не може да има към „света на прекрасното“ никакво друго отношение освен презрително.

И някои други открития го смаяха и въведоха в истинско недоумение. Така например момчето съвсем сериозно вярваше, че всичко, което е написано в романите, се е случило и в действителност. Но това все пак се понасяше. Младежът откри с изумление, че Неси смяташе художествените филми, които гледаше по телевизията, за директни предавания. Неговият мощен ум съвсем не си даваше сметка за това, което се нарича филмово време. Фактът, че някой от героите на филма просто остаряваше пред очите му, не му правеше никакво впечатление.

И Неси бе много учуден, когато младият доцент му каза в какво се състои работата. Всички обяснения: какво всъщност е художествената измислица и по какво се различава тя от реалната действителност, се сториха на момчето чиста измама.

– Измислицата си е измислица! – каза той раздраз нено. – Не може измислицата да бъде истина. Това е логичен абсурд.

– Художествената измислица е нещо повече от обикновената реалност – продължаваше да упорствува доцентът. – Тя е кондензирана истина.

– Това са глупости! – възрази хладно момчето. – Истината може да бъде само една – обикновена и неподправена. Кондензираната истина не е истинска истина, тя е просто лъжа.

Но доцент Колев не се отчая така бързо. Следния път той му донесе две хубави цветни репродукции на Голата и Облечена Маха от Гойя. Тоя път Неси впери поглед в тях с малко по-голям интерес.

– Коя от двете картини ти хареса повече? – запита младият доцент. – Голата или облечената?

– Голата, разбира се! – отвърна незабавно Неси.

– Да, всички казват това! – кимна доволно доцентът. – И защо, според тебе?

– Голата е много по-хубава.

– Така. А кое е по-хубавото? Рисунката или жената?

– Жената, разбира се.

– Виж какво, Неси… Маха е умряла много отдавна, тя сега вече е прах. Тя може да бъде само мъртва и нищо повече. Това логично ли е?

– Напълно! – отвърна веднага момчето.

– Значи рисунката е красива, а не жената.

– Не вярвам! – отвърна невъзмутимо момчето. – Истинската Маха навярно е била много по-хубава.

– И защо мислиш така?

– Ами много просто – тая репродукция ли е по-хубава, или картината?

– Ами че естествно – картината.

– Ето виждате ли? Как може копието да бъде по-хубаво от оригинала.

Доцент Колев не мислеше да се предава, но това не му помогна. Докато водеше тоя естетически разговор, той дори не подозираше каква страшна врата отваря. На другия ден Неси намери майка си в нейната спалня и каза спокойно:

– Мамо, искам да видя гола жена!

Колкото и да бе свикнала с лошите изненади на сина си, Корнелия в първия миг се стресна.

– Защо?

– Ей тъй!… Любопитен съм.

– За съжаление не разполагам с голи жени – отвърна враждебно майка му.

Но Неси съвсем не умееше да долавя подобни тонове или полутонове.

– Заведи ме на баня! – каза той.

– Там не пускат деца.

– А Румен са го завели вчера. Той ми каза.

– Румен е малък… А в сравнение с него ти си истински дангалак! – вече с едва прикрита ненавист отвърна майка му.

Неси се понамръщи.

– Тогава искам да видя теб.

– Мен? – възкликна Корнелия поразена. – Та аз съм ти майка, животно такова!

– Какво, като си ми майка? Нали си жена като всички други жени?

Нещо се скъса в Корнелия – в кротката, мила, добра жена, която се отнасяше нежно, като към човек, дори с фикуса в хола. Тя грабна от масата готварския нож и го вдигна над главата си.

– Да се махаш оттук, нищожество! – изкрещя тя в някакво непонятно изстъпление. – Махай се или ще те убия!…

Но Неси я гледаше спокойно със своите ясни сини очи, видът му бе съвсем невъзмутим. Необикновеното поведение на майка му наистина го учуди, но не дотам, за да отстъпи крачка назад. И никога след това не узна всъщност колко близко е бил до смъртта. Но тя само захвърли ножа, някакво глухо ридание се откъсна от гърлото й и побягна като луда към хола.

Вечерта Алекси се върна доста късно у дома. Бяха го поканили на вечеря с някакви гости чужденци, чувствуваше се длъжен да отиде. Съблече се в тъмното и бързо се мушна дюд чаршафосаното одеяло.

– Спиш ли, Корнелия? – запита той тихичко.

– Не, будна съм – отвърна тя с някакъв неестествено твърд глас.

Алекси веднага разбра, че се е случило нещо лошо.

– Какво ти е? – трепна той. – Какво е станало? Корнелия дълго мълча, после едва чуто промълви:

– Алекси, аз вече знам!… Ние не сме родили човек, ние сме ровили чудовище! Или най-малкото някакъв огромен бял гущер.

– Корнелия, нали се разбрахме по тоя въпрос? – отвърна Алекси неуверено.

– Да, той е чудовище, Алекси!… – продължи тя задъхано. – И понеже вината е в нас, ние трябва да го убием.

– Ти луда ли си? – възкликна Алекси изплашен и мигновено изтрезня.

– Да, луда съм, луда съм, луда съм! – хлипаше с все по-затихващ глас нещастната жена.

Тогава Алекси не разбра, че му е казала истината. Два дни по-късно Корнелия се обеси. И Алекси сякаш усети това в мига, в който сърцето й спря. Стори му се, че някаква сянка премина през душата му, той уплашено вдигна глава. Нищо, най-обикновен ден. Той бе сам, пролетното слънце меко и спокойно грееше в кабинета му, зад стъклата на прозореца едва забележимо се полюшваха зелените върхове на две тополи. Алекси стана рязко и стремително се запъти навън. След това никога вече не можа да си припомни как е дошъл до дома си. Позвъня нервно на външната врата, но не чу нейните меки, пантофени стъпки. Тревогата изведнъж го задави, два пъти пребърка джобовете си, докато намери ключовете.

– Корнелия! – извика той още от антрето.

Никой не му отвърна. Мина през хола, през спалнята, надникна с последна надежда в празната неразтребена кухня. Намери я най-сетне в банята – синкава, изцъклена, страшна. Намери я по нощница, боса, увиснала на белия копринен шнур на японското си кимоно. Гледаше право в него с угасналите си очи. Шията й се бе удължила невероятно, вкоравена и изкривена точно там, където шнурът се бе врязал в плътта.

Никога след това не можа да разбере колко време е стоял пред трупа. Дойде на себе си едва когато усети, че до него се е изправил Неси. Лицето му бе някак особено напрегнато и удължено, но не можа да види очите му. Това трая сякаш цяла вечност. Най-сетне момчето се съвзе и когато погледна към баща си, очите му бяха отново така спокойни и пуст, каквито си бяха винаги досега.

– Защо го е направила? – запита той сериозно.

– Не знам – отвърна бащата. Видя ли я тая сутрин?

– Да, както винаги.

– Не ти ли каза нещо! Или с нещо да ти е направила впечатление?

– Не, нищо – отвърна момчето. – Изобщо не ме погледна… Тя отдавна се държи тъй, сякаш не съществувам.

Алекси стисна тъй зъбите си, че челюстите му из-скърцаха.

– Махни се оттук! – каза той с мъртъв глас. – Но да знаеш, че и за мен ти повече не съществуваш.

По-късно лекарите дадоха заключение, че е посегнала на живота си след силна психическа депресия, в параноично състояние може би.