Текст книги "Мадам Бовари"
Автор книги: Гюстав Флобер
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 24 страниц)
VII
Следният ден беше мрачен за Ема. Всичко й се стори обвито в някаква черна мъгла, която смътно плуваше около повърхността на нещата, и мъката нахлуваше в душата й с оня тих вой на зимния вятър, който се чува в запустелите замъци. То беше размисъл за онова, което вече няма да се върне, умора, която обзема човек след всяко свършено нещо, и най-сетне болката от всяко прекъсване на движение, с което си свикнал, внезапното спиране на продължителен трепет.
Както след връщането си от Вобиесар, когато кадрилите се въртяха в главата й, тя усещаше някаква мрачна тъга, някаква тъпа безнадеждност. Виждаше сега Леон по-голям, по-хубав, по-приятен, по-неясен; макар и разделен от нея, той не я бе напуснал, беше тук и стените на къщата сякаш бяха запазили сянката му. Тя не можеше да откъсне поглед от килима, по който беше стъпвал, от празните столове, дето бе седял. Реката продължаваше да тече и тласкаше бавно дребните си вълни към плъзгавия бряг. Много пъти те бяха се разхождали там под същия шепот на вълните върху мъхестите камъчета. Какво хубаво слънце ги беше гряло! Какви хубави следобеди бяха прекарали сами на сянка, в дъното на градината! Той четеше на глас, гологлав, седнал на столче от сухи пръчки; свежият вятър от ливадите размърдваше листата на книгата и латинките на беседката… Ах, той беше заминал – единственото очарование на живота й, едничката възможна надежда за щастие! Как можа тя да не хване това щастие, когато то беше пред нея! Защо не го задържа с две ръце, на колене, когато той искаше да избяга? И тя се прокле, задето не бе обичала Леон; усети жажда за устните му. Обзе я желание да хукне, да го намери, да се хвърли в прегръдките му, да му каже: „Ето ме, твоя съм!“ Но Ема предварително се объркваше от мъчнотиите на намерението си, а желанията й, към които се прибавяше съжаление, ставаха от това още по-силни.
Оттогава тоя спомен за Леон се превърна в център на нейната мъка; той искреше по-силно, отколкото огън, накладен от пътници в руските степи и изоставен върху снега. Тя се втурваше към него, сгушваше се, разравяше нежно това загасващо огнище, търсеше наоколо си всичко, което би могло да го разпали повече; най-далечните спомени, както и най-скорошните случаи, онова, което изпитваше, и онова, което си въобразяваше, чувствените и желания, които се разсейваха, плановете й за щастие, разчупени от вятъра като сухи клони, нейната безплодна добродетел, нейните угаснали надежди, къщните неприятности – тя събираше всичко, вземаше всичко и употребяваше всичко, за да сгорещи своята скръб.
Между това пламъците затихваха, било че горивото се свършваше, било че бе натрупала твърде много. Любовта полека-лека угасваше. Поради отсъствието съжалението се потискаше от навика; и онова пожарно зарево, което обагряше с пурпур нейното бледно небе, се застла с повече мрачина и постепенно изчезна. В своето замаяно съзнание тя смяташе дори отвращението си към съпруга за влечение към любовника и парливостта на злобата като топлота на нежността; но понеже ураганът продължаваше да вилнее и страстта изцяло се изпепели, а никаква помощ не дойде, никакво слънце не изгря, от вси страни падна дълбока нощ и тя остана загубена сред ужасен студ, който цяла я пронизваше.
Тогаз, както в Тост, почнаха тежки дни. Сега тя се смяташе много по-нещастна, защото имаше опита на скръбта ведно с увереността, че тя няма да има край.
Жена, която си бе наложила толкова големи жертви, можеше да си позволи някои прищевки. Тя си купи готически молитвен стол и за един месец похарчи четиринадесет франка за лимони, за да чисти ноктите си! Писа в Руан да й изпратят синя кашмирена рокля; избра си от Льорьо най-хубавия ешарп; тя се опасваше с него над домашната роба; и при затворени капаци, с книга в ръка, лежеше на канапето в тая премяна. Често сменяше прическата си: ту китайска, ту на меки къдрици или на плитки; вчеса се на крив път и подви косите си надолу като мъж.
Реши да учи италиански: купи речници, граматика, куп бели листа. Опита да чете сериозни книги, история и философия.
Понякога нощем Шарл се събуждаше стреснат, мислейки, че го викат за някой болен.
– Ида – избърборваше той.
А това бе звукът на клечка кибрит, когато Ема драскаше, за да запали лампата. Но с книгите ставаше същото, както и с ръкоделията, които, само започнати, затрупваха нейния скрин; тя ги вземаше, оставяше ги и започваше други.
Имаше пристъпи, през които лесно би могла да стигне до чудатости. Един ден твърдеше – противно на мъжа си, – че би могла да изпие половина голяма чаша ракия, и понеже Шарл има глупостта да я предизвика, тя глътна ракията наведнъж.
Макар че имаше лекомислени прояви (по думите на йонвилските жители), Ема все пак не изглеждаше щастлива и обикновено в ъглите на устата й имаше оная застинала гънка, която сгърчва лицата на старите моми и на неуспелите честолюбци. Тя беше цялата бледа, бяла като платно; кожата на носа й се опъваше към ноздрите, очите й гледаха някак неопределено. Когато намери три сиви косъма на слепите си очи, заговори за своята старост.
Често съвсем отпадаше. Веднъж дори има кръвохрачене и тъй като Шарл се суетеше и не скриваше безпокойството си, тя каза:
– Е, та що от туй?
Шарл се оттегли в кабинета си, облакъти се на масата, седнал в креслото под френологичната глава, и заплака.
Той писа на майка си, молейки я да дойде, и имаха дълги разговори по повод на Ема.
Какво да решат? Какво да се прави, щом тя отказваше да се лекува с каквото и да е?
– Знаеш ли какво трябва на жена ти? – подемаше старата Бовари. – Усилен труд, ръчна работа! Ако беше принудена, както толкова други, да изкарва прехраната си, тя нямаше да има тия настроения, родени от купищата глупости, с които си тъпче главата, и от празнотата, в която живее.
– Но тя се занимава – отговаряше Шарл.
– О, занимава се! С какво? Да чете романи, лоши книги, съчинения против вярата, дето се подиграват на свещениците с думи, взети от Волтер. Но всичко това ще отиде още по-далеч, клето чедо, и всеки, който няма вяра, винаги свършва зле.
Така че решено беше да попречат на Ема да чете романи. Тая работа съвсем не изглеждаше лесна. Добрата жена се нагърби да я свърши: когато минеше през Руан, тя щеше да отиде лично при книжаря и да му съобщи, че Ема прекратява абонамента си. А ако той въпреки това упорства в тоя свой занаят на отровител, няма ли човек право да се обърне към полицията?
Сбогуването на свекървата със снахата беше сухо. През трите седмици, докато бяха заедно, те не бяха разменили и четири думи, като не се смятат въпросите и любезностите при срещането им на трапезата и вечер, преди да си легнат.
Старата госпожа Бовари си замина в сряда, пазарния ден в Йонвил.
От заранта площадът беше задръстен с цял ред двуколки, които, облегнати в земята и с окови във въздуха, заемаха мястото пред къщите от църквата до странноприемницата. Отсреща имаше палатки, дето се продаваха памучни платове, вълнени одеяла и чорапи заедно с конски юлари и връзки сини панделки, краищата на които се развяваха от вятъра. Едра железария бе сложена на земята между пирамиди от яйца и кошници със сирене, отдето се промушваха лепкави сламки; до земеделските машини – ниски клетки, в които кудкудякаха кокошки и подаваха през пречките главите си. Множеството, струпано на същото място, без да ще да помръдне, застрашаваше от време на време да строши стъклата на аптеката към улицата. Всяка сряда аптеката винаги беше пълна и хората се тъпчеха там не толкова да купуват лекарства, колкото за медицински съвети: такава блестяща известност имаше господин Оме из околните селища. Неговата здрава самоувереност беше замаяла селяните. Те го смятаха за най-големия от лекарите.
Ема се беше облакътила на прозореца (тя често правеше това: в провинцията прозорецът замества театъра и разходките) и се развличаше, гледайки навалицата от селяни, когато съзря някакъв господин в редингот от зелено кадифе. Той носеше жълти ръкавици, макар че бе обут с груби гетри, и отиваше към къщата на лекаря, следван от един селянин, който вървеше, отпуснал глава, с много умислен вид.
– Мога ли да видя господин лекаря? – попита той Жюстен, който приказваше на прага с Фелисите.
И като го помисли за прислужник: в къщата, добави:
– Кажете му, че господин Родолф Буланже от Ла Юшет го търси.
Новодошлият прибави към името си титулната частица не от суетност, но за да разберат по-добре кой е. Ла Юшет наистина беше имение близо до Йонвил, от което той бе успял да придобие замъка с два чифлика, които обработваше сам, без да се притеснява много. Живееше по ергенски и минаваше за човек, който има петнадесет хиляди доход.
Шарл влезе в залата. Г-н Буланже му посочи ратая си, който искаше да му пуснат кръв, защото усещал мравки по снагата си.
– Това ще ме изчисти – отвръщаше той на всички доводи.
Тогава Бовари поръча да донесат бинт и едно легенче и помоли Жюстен да го държи. После се обърна към съвсем побледнелия селянин:
– Никак да не се боиш, юначе!
– Не, не – отговори човекът, – карайте.
И със самохвалски вид протегна голямата си ръка. От рязването на ланцета кръвта бликна и опръска огледалото.
– Дай по-близо легенчето! – викна Шарл.
– А – рече селянинът, – също като малко изворче, което тече! Каква червена кръв съм имал! Това е хубав белег, нали?
– Понякога – поде лекарят – отначало не се усеща нищо, после идва припадъкът и особено когато са яки хора като него.
При тия думи селянинът изпусна калъфчето, което въртеше между пръстите си. Облегалото на стола изпращя от разтърсването на плещите му. Шапката му падна.
– Предполагах, че това ще се случи – рече Бовари, като натисна вената с пръст.
Легенчето в ръцете на Жюстен затрепера: коленете му се подгънаха, той побледня.
– Ема, Ема! – позова Шарл.
С един скок тя слезе по стъпалата.
– Оцет! – викна той. – А, господи! Двамина наведнъж!
И от вълнение едва можа да сложи компреса.
– Няма нищо – каза съвсем спокойно г. Буланже, поемайки в ръцете си Жюстен.
И го сложи на масата, като облегна гърба му на стената.
Госпожа Бовари почна да измъква връзката му. Шнурът на ризата беше вързан на възел; няколко минути нейните леки пръсти досягаха шията на юношата; сетне тя намокри батистената си кърпичка с оцет и наквасваше слепите му очи бързо и често, като духаше лекичко отгоре.
Коларят се съвзе, но припадъкът на Жюстен още продължаваше и неговите зеници се загубваха в бялото на окото като сини цветчета в мляко.
– Ще трябва – каза Шарл – това нещо да се скрие от него.
Госпожа Бовари взе легенчето, за да го сложи под масата; при движението, за да се наведе, роклята й (беше лятна рокля с четири волана, жълта, с дълга талия и широка пола) се разстла около нея върху плочките на залата; и понеже, както беше наведена, се полюляваше малко с разперени ръце, платът се издуваше тук и там според движенията на корсажа й. После тя взе шише с вода и почна да пуска вътре късчета захар, а в това време дойде аптекарят. В общото объркване прислужницата бе отишла да го извика; още отдалеч, като видя, че ученикът му е с отворени очи, той си пое дъх. Сетне се повъртя около него, като го оглеждаше от глава до пети.
– Глупак – рече той, – същински глупак, пълен глупак! Голямо чудо, една флеботомия! И то за юнак, който няма страх от нищо! Катерица такава, ей го на, цял-целеничък, катери се да брули орехи на шеметни височини. Е, хайде, хвали се! Ето хубавите ти планове за твоята бъдеща работа като аптекар, защото може да се случи да бъдеш призован поради важни обстоятелства пред съд, да дадеш осветления на съдийската съвест; и ще трябва да запазиш хладнокръвие, да разсъждаваш, да се покажеш мъж или да те сметнат глупец!
Жюстен не отговаряше. Аптекарят продължи.
– Кой ти каза да дойдеш? Ти постоянно досаждаш на господин Бовари и на госпожата! А, от друга страна, в сряда ти си ми крайно необходим. У нас сега има двадесет души. Аз зарязах всичко само от грижа за теб. Хайде, върви си! Бягай! Чакай ме и пази шишетата с лекарства!
Когато Жюстен, който се обличаше, излезе, поговориха малко за падането в несвяст. На госпожа Бовари никога не беше й се случвало.
– Това е необикновено за една дама! – каза г. Буланже. – А срещат се твърде слаби хора. Аз при един дуел видях как секундантът загуби съзнание, щом чу, че се пълнят пистолетите.
– На мене – каза аптекарят – видът на чуждата кръв не ми действа; но като си представя, че моята кръв може да изтече и ако помисля повечко за това, само то ми стига, за да падна в несвяст.
През това време г. Буланже изпрати слугата си, като му поръча да се успокои, щом прищявката му се бе изпълнила.
– Тя ми достави удоволствието да се запозная с вас – прибави той.
И казвайки това, гледаше Ема.
Сетне сложи в ъгъла на масата три франка, поздрави нехайно и излезе.
Скоро беше отвъд реката (трябваше да мине оттам, за да се върне в Ла Юшет); и Ема го видя в ливадата, вървящ под тополите, спирайки се от време на време, като човек, който размисля.
„Тя е много мила! – казваше си той. – Много е мила тая жена на лекаря! Хубави зъби, черни очи, прелестен крак и обноски на парижанка. Отде, дявол да го вземе, изникна тя? Де я е намерил тоя дебеланко?“
Господин Родолф Буланже беше на тридесет и четири години; по нрав беше груб и по ум съобразителен, а от друга страна, бе имал връзки с жени и добре ги познаваше. Госпожа Бовари му се бе сторила хубава и затова той мислеше за нея и за мъжа й.
„Струва ми се, че той е много глупав. Тя несъмнено е отегчена от него. Той има мръсни нокти и небръсната от три дни брада. Когато тича по болните си, тя седи да кърпи чорапите му. И се отегчава! Иска й се да живее в града, всяка вечер да танцува полка! Клета женица! Тя се задъхва след сватбата като шаран, измъкнат от вода на кухненска маса. Само три любезни думички, и ще те обожава, уверен съм! Ще бъде нежна! Прелестна!… Да, но как ще се отърва после?“
Тогаз множеството наслади, които виждаше в перспектива, по силата на контраста го накараха да си спомни за любовницата си. Тя беше руанска актриса, която той издържаше; и когато се спря на тоя образ, от който дори в спомена си чувстваше пресищане, той помисли:
„Ах, госпожа Бовари е много по-хубава от нея и особено – по-свежа. Виржиния наистина почва много да дебелее. Колко е отегчителна със своите прехласвания! И после каква е тая слабост към скаридите!“
Полето беше пусто и Родолф чуваше наоколо си само отмерените удари на тревите, шибани от обувките му, и в далечината щурците, притаени в овеса; той отново виждаше Ема в залата, облечена, както я бе съзрял, и я разсъбличаше.
– О, тя ще бъде моя! – извика той, като смачка, удряйки с бастуна, буца пръст напреде си.
И веднага почна да обсъжда възможните начини за осъществяване на замисленото. Питаше се:
„Де ще се срещаме? Как? Тя винаги ще мъкне със себе си детето, а освен това има бавачка, съседи, мъж, цял куп значителни неприятности. Ах – каза си той, – много време се губи така!“
Сетне пак почна:
„Очите й влизат като свредели в сърцето ти. И тоя блед цвят на лицето!… А аз обожавам бледите жени!“
На върха на Аргьойския склон той вече бе решил.
„Трябва само да се търсят случаи. Е, аз ще наминавам у тях понякога, ще им изпращам дивеч, птици; ако потрябва, ще си пусна кръв, ще се сприятелим, ще ги поканя у дома… Ах, дявол да го вземе, съборът наближава; тя ще бъде там, аз ще я видя. Ще почнем, и по-смело, защото това е най-сигурното.“
VIII
И наистина тоя прочут събор дойде! Още от заранта на тържеството всички жители разговаряха пред портите си за приготовленията; фасадата на кметството беше украсена с гирлянди от бръшлян; в една ливада бе издигната палатка за празненството, а сред площада, пред църквата, нещо като старинно оръдие трябваше да възвести пристигането на господин префекта и оповестяването имената на наградените земеделци. Националната гвардия от Бюши (в Йонвил нямаше национална гвардия) пристигна, за да се присъедини към пожарникарите, капитан на които беше Бине. Тоя ден той беше с яка, по-висока от обикновената, и стегнат в мундира, неговият бюст беше толкова изпънат и неподвижен, сякаш цялата му жизнена енергия беше слязла в краката, които с едно само движение се вдигаха ритмично и с отсечена стъпка. Тъй като между бирника и полковника съществуваше съперничество, всеки от тях, за да покаже дарбите си, караше командата си да марширува отделно. Виждаха се да минават и се връщат последователно ту червените еполети, ту черните нагръдници. Това нямаше край и непрекъснато почваше отново! Никога не бе имало такъв блясък. Още в навечерието мнозина граждани бяха измили къщите си; трицветни знамена висяха от отворените прозорци; всички кръчми бяха пълни; и поради хубавото време колосаните женски шапчици, златните кръстове и цветните шалчета изглеждаха по-бели от сняг, блестяха на ясното слънце и с разпокъсаната си пъстрота подчертаваха мрачното еднообразие на рединготите и на сините блузи. Слизайки от конете, чифликчийките от околностите махваха голямата карфица, която стягаше полата им, запретната около тялото, за да не се изцапа, а съпрузите им, за да запазят шапките си, слагаха върху тях носните си кърпи.
Навалицата се стичаше в широката улица от двата края на градчето. Тя се преливаше от уличките, алеите, къщите и от време на време се чуваше как чукчетата на портите тропват подир жителките с плетени ръкавици, които излизаха да погледат празненството. Най-голям възторг будеха двете дъсчени пирамиди с лампиони отстрани на естрадата, дето щяха да бъдат властите; освен това срещу четирите колони на кметството имаше четири върлини, на всяка от които бе закачено знаме от зеленикав плат с надписи от златни букви. На едното се четеше: „Търговия“, на другото: „Земеделие“, на третото: „Индустрия“, а на четвъртото: „Изкуства“.
Ала ликуването, което озаряваше всички лица, сякаш помрачаваше стопанката на странноприемницата г-жа Льофрансоа. Изправена върху стъпалата на готварницата, тя мърмореше тихичко:
– Каква глупост! Каква глупост е тая тяхна палатка! Да не мислят, че префектът ще се чувства добре, ако обядва в палатка като палячо? И с тая празна работа те казват, че се грижат за доброто на страната! Тогава нямаше защо да викат някакъв си просташки готвач от Ньошател! И за кого? За говедари и голтаци!…
Мина аптекарят. Той беше в черен фрак, с нанкинови панталони, касторени обувки и като никога с шапка – нисък цилиндър.
– Ваш покорен слуга! – каза той. – Извинете, бързам.
А тъй като дебелата вдовица го запита де отива, той отвърна:
– Вижда ви се смешно, нали? Аз, който винаги стоя затворен в лабораторията си, както плъхът от приказките в сиренето.
– Какво сирене? – попита стопанката на странноприемницата.
– Не, нищо, нищо! – отвърна Оме. – Исках само да ви обясня, госпожа Льофрансоа, че обикновено стоя затворен у дома си. Но днес поради обстоятелствата трябва да…
– А, вие отивате там? – каза тя с израз на презрение.
– Да, отивам там – отвърна учуденият аптекар. – Нали съм член на съвещателната комисия?
Стрина Льофрансоа го гледа няколко минути и най-после отговори с усмивка:
– То е друго нещо! Но какво общо имате вие със земеделието? Нима разбирате нещо?
– Щом съм аптекар, сиреч химик, естествено разбирам. А тъй като химията има за предмет изучаването на взаимното и молекулно действие на всички природни тела, то и земеделието влиза в нейната област. И наистина съставът на тора, ферментацията на течностите, анализата на газовете и влиянието на гниенето, питам ви, мигар това не е чисто и просто химия?
Стопанката на странноприемницата не отговори нищо. Оме продължи:
– Мислите ли, че за да бъдеш агроном, е необходимо да си орал сам земята или да си отглеждал домашни птици? По-скоро трябва да знаеш състава на веществата, за които става дума, геологическите слоеве, атмосферните влияния, качеството на почвите, на минералите, на водите, плътността на разните тела и тяхната капилярност! И какво ли не още! И трябва да владееш основно всички начала на хигиената, за да ръководиш и критикуваш строежа на сградите, режима на домашните животни, храненето на слугите! Освен това, госпожа Льофрансоа, трябва да знаеш ботаника; да можеш да разпознаваш растенията. Разбирате ли? Кои са лечебни и кои вредни, кои са непроизводителни и кои хранителни, добре ли е да ги изтръгнеш от едно място и да ги присадиш на друго, да разпространяваш едни, да унищожаваш други; с една дума, трябва да бъдеш в течение на науката, като четеш брошурите и бюлетините, да бъдеш винаги нащрек, за да посочваш подобренията…
Кръчмарката не сваляше очи от „Френското кафене“, а аптекарят продължи:
– Дай боже нашите земеделци да бъдат химици или поне да се вслушват повече в съветите на науката! Ето, аз написах неотдавна едно дебело книжле, едно изложение с повече от седемдесет и две страници, озаглавено: „За сидъра, за производството и действието му заедно с няколко размишления по тоя въпрос“, което изпратих на агрономическото дружество в Руан; то дори ми донесе честта да бъда избран за член на това дружество, секция земеделие, отдел плодни растения. И ако моят труд беше обнародван…
Но аптекарят спря, защото г-жа Льофрансоа му се видя много заета с нещо.
– Погледнете ги! – каза тя. – Нищо не проумяват! Такава просташка гостилница!
И като вдигна рамене, от което брънките на плетената й рокля се разтегнаха на гърдите, тя посочи с две ръце кръчмата на своя съперник, от която сега се чуваха песни.
– Впрочем той няма да изтрае дълго време – добави тя. – До една седмица всичко ще бъде свършено.
Оме се стъписа от смайване. Тя слезе няколко стъпала и почна да му говори на ухото:
– Как? Мигар не знаете? Тая седмица ще му наложат запор. Льорьо го изкарва на продан. Той го съсипа с полици.
– Каква ужасна катастрофа! – провикна се аптекарят, който винаги намираше подходящи изрази за всички възможни обстоятелства.
И гостилничарката почна да му разправя историята, която знаеше от Теодор, слугата на г. Гийомен, и макар че мразеше Телие, тя осъждаше Льорьо. Той беше съблазнител, подлизурко.
– А, вижте, ето го пред халите – каза тя. – Той поздравява госпожа Бовари, която е със зелена шапка. Тя дори върви под ръка с господин Буланже.
– Госпожа Бовари! – рече Оме. – Бързам да й поднеса почитанията си. Може би ще й бъде приятно да получи едно място при оградата, под галерията.
И без да слуша стрина Льофрансоа, която го викаше да му разправи всичко по-надълго, аптекарят се отдалечи бързо, с усмивка на уста и с твърда стъпка, като поздравяваше надясно и наляво и като изпълваше голямо пространство с дългите поли на фрака си, които се развяваха зад него.
Родолф го съгледа отдалеч и ускори крачки; но госпожа Бовари се запъхтя; той тръгна по-бавно и като се усмихна, каза й с груб тон:
– Исках да избегнем оня дебелак, нали знаете, аптекаря.
Тя го бутна с лакът.
„Какво ли значи това?“ – попита се той и я погледна с крайчеца на окото, продължавайки да върви.
Нейният профил беше толкова спокоен, че нищо не можеше да долови в него. Той се очертаваше цял осветен в овала на шапката с бледи панделки, подобни на листа на тръстика. Очите й с дълги извити ресници гледаха напред и макар и широко отворени, изглеждаха малко свити от скулите поради кръвта, която тупаше леко под тънката й кожа. Носовата преградка бе обагрена в розов цвят. Тя навеждаше глава към рамото си и между устните й се съзираха седефените крайчета на нейните бели зъби.
„Дали не се подиграва с мене?“ – мислеше Родолф.
А тоя жест на Ема беше само предупреждение; защото г. Льорьо ги придружаваше и от време на време, като че за да започне разговор, им се обаждаше:
– Какъв великолепен ден! Всички са навън! Вятърът духа от изток!
Но и госпожа Бовари, и Родолф почти не му отговаряха, макар че при най-малкото тяхно движение той приближаваше, казваше „моля“ и вдигаше ръка към шапката си.
Когато стигнаха до къщата на ковача, Родолф, вместо да продължи пътя до бариерата, изведнъж пое до една пътека и увлече госпожа Бовари със себе си; той извика:
– Довиждане, господин Льорьо! Всичко хубаво!
– Как го отпратихте! – каза тя, смеейки се.
– Защо ще позволяваме на другите да ни досаждат! – продължи той. – И щом днес имам щастието да бъда с вас…
Ема се изчерви. Той не довърши изречението си, а заговори за хубавото време и за удоволствието да се ходи по тревата. Няколко маргаритки бяха поникнали.
– Какви хубави цветчета – каза той, – стигат за гаданията на всички влюбени от околността.
И добави:
– Да откъсна ли? Как мислите?
– Та вие влюбен ли сте? – отвърна тя, като се изкашля.
– Хе, хе, кой знае? – отговори Родолф.
Ливадата почваше да се пълни с хора и жените блъскаха минувачите с големите си чадъри, с кошниците и с децата си. Често трябваше да се отстраниш пред някоя дълга редица селянки, слугини със сини чорапи, с плоски обувки, със сребърни пръстени и които лъхаха на мляко, когато човек минаваше край тях. Те вървяха хванати за ръце и заемаха така цялата дължина на поляната, от редицата на трепетликите до палатката за банкета. Но сега беше моментът за прегледа на добитъка и земеделците един след друг прииждаха в нещо като хиподрум, ограден с дълго въже, вързано за върлини.
Добитъкът беше вече тук, неравно подреден с нееднаквите си задници и с муцуни, обърнати към опъната връв. Задрямвали свине забиваха зурли в земята; телета мучаха; блееха кози; крави, подвили крак, бяха отпуснали кореми на тревата, бавно преживяха и мигаха с тежките си клепки от мушиците, които гъмжаха около тях. Каруцари със запретнати ръкави държаха до оглавниците изправени на задните си нозе жребци, които с широко отворени ноздри цвилеха към кобилите. Самите кобили оставаха спокойни, с проточени глави и увиснали гриви, а техните малки кончета почиваха в сянката им или идеха навремени да сучат; и над дългата вълнообразна линия на всички тия струпани тела вятърът повдигаше като вълна някоя бяла грива или изпъкваха остри рога и глави на тичащи хора. Встрани, вън от оградата, на стотина крачки по-далече стоеше едър бик с намордник и с желязна халка в ноздрите, неподвижен като бронзова статуя. Едно дрипаво дете го държеше с въже.
През това време между двете редици минаваха с тежки стъпки господа, които внимателно разглеждаха всяко животно и после тихо се съвещаваха. Един от тях, който изглеждаше по-важен, записваше нещо, вървейки, в един бележник. Беше председателят на журито г. Дерозрей от Панвий. Щом позна Родолф, той бързо тръгна към него и му каза с любезна усмивка:
– Как, господин Буланже, нима ни напускате?
Родолф го увери, че ще дойде. Но когато председателят си отиде, каза:
– Ей богу, не, няма да отида. Вашето общество е по-приятно от неговото.
И макар и да се присмиваше на събора, за да се движи по-лесно, Родолф показа на жандарма синята си карта и дори понякога се спираше пред някой хубав изложен обект, от който госпожа Бовари никак не се възхищаваше. Той забеляза това и почна да се присмива на дамите от Йонвил, на тоалетите им, после сам се извини за небрежността на своя. В тоя тоалет личеше онова несъответствие между обикновени и изискани неща, в което простакът вижда доказателство за ексцентричен живот, безредие на чувствата, тиранията на изкуството и винаги известно презрение към обществените условности – нещо, което го съблазнява или вбесява.
Така в отвора на жилетката, която беше от сив плат, батистената му риза с надиплени ръкавели се издуваше от вятъра, а панталоните на широки ивици оставяха да се виждат при глезените жълтите му платнени обуща, украсени с лакирана кожа. Те бяха толкова лъскави, че тревата се отразяваше в тях. Мушнал едната си ръка в джоба на жилетката, кривнал настрани сламената си шапка, той тъпчеше с тия обуща конския тор.
– Но – добави той – когато човек живее на село…
– Всичко е напразно – каза Ема.
– Вярно е! – отвърна Родолф. – Като помисли човек, че ни един от тия хорица не е способен да разбере дори кройката на един фрак!
И те заприказваха за провинциалната ограниченост, как тя задушава живота, за илюзиите, които изчезват в нея.
– И ето – каза Родолф, – аз затъвам в тъга…
– Вие? – рече тя учудено. – Но аз мислех, че сте много весел!
– Е, да, наглед, защото пред хората умея да си слагам маска на шегобиец; но колко пъти при гледката на гробище, осветено от луната, съм се питал дали не ще е по-добре да отида при ония, които спят там…
– О, ами вашите приятели? – каза тя. – Вие не мислите за тях.
– Приятелите ли? Че кои? Имам ли приятели? Кой се безпокои за мене?
И при последните думи той подсвирна някак с устни.
Но те бяха принудени да се отстранят един от друг поради грамадата столове, които някой носеше зад тях. Той беше така претоварен, че личаха само върховете на дървените му обувки и краищата на двете му опънати и разтворени ръце. Беше гробарят Лестибудоа. Надарен с въображение за всичко, което засягаше интересите му, той бе открил, че ще може да спечели от събора; и идеята му излезе сполучлива, защото той не знаеше вече кого по-напред да слуша… Наистина на селяните им беше горещо и те се караха за тия столове, сламата на които лъхаше на тамян, и с известно благоговение се опираха върху широките им облегала, окапани с восъка на свещите.
Госпожа Бовари отново хвана Родолф под ръка; той продължи, като че говореше сам на себе си:
– Да! Толкова неща ми липсват! Винаги сам. Ах, да имах някаква цел в живота, да бях срещнал нечия привързаност, да бях намерил някого… О, как бих изразходвал всичката енергия, която мога да имам, бих преодолял всичко, бих сломил всичко!
– Струва ми се все пак – каза Ема, – че вие съвсем не сте за оплакване.
– Ах, тъй ли мислите? – отвърна Родолф.
– Защото в края на краищата… – поде тя – вие сте свободен.
Тя се подвоуми:
– Богат.
– Не се подигравайте с мене – отговори той.
И тъкмо когато тя почна да се кълне, че не се подиграва, гръмна оръдеен изстрел; веднага всички безредно хукнаха към градчето.
Тревогата излезе фалшива. Господин префектът не беше дошъл; и членовете на журито се намираха в голямо смущение, не знаейки дали да почват заседанието, или да чакат още.
Най-сетне в дъното на площада се появи голямо наемно ландо, теглено от два мършави коня, които един кочияш с бяла шапка шибаше с все сила. Бине едва можа да извика: „В оръжие!“ и полковникът да го последва. Отърчаха към сложените в пирамида пушки. Бързаха. Някои забравиха яките си. Но каляската на префекта като че беше отгатнала това смущение и двете запрегнати кранти, клатейки се под верижката на поводите, пристигнаха в ситен тръс пред колонадата на кметството тъкмо когато националната гвардия и пожарникарите, удряйки крак, се разгъваха под биенето на барабана.
