Текст книги "Мадам Бовари"

VII

На следния ден, когато съдебният пристав г. Аран се яви заедно с двама свидетели у дома им, за да направи протокол за опис, тя се държа стоически. Започнаха от кабинета на Бовари и не описаха френологичната глава, която бе сметната за оръдие на професията му, но в кухнята преброиха чиниите, тенджерите, столовете, светилниците, а в нейната спалня – всичките дреболии по етажерката. Прегледаха роклите, бельото, тоалетния кабинет; и нейното съществуване до най-интимните му кътчета бе изложено изцяло пред погледите на тия трима души, подобно труп, който аутопсират.

Господин Аран, в тесен, закопчан чер фрак, с бяла връзка и с много стегнати щрипки на панталоните, повтаряше от време на време:

– Позволявате ли, госпожо? Позволявате ли?

Често възклицаваше:

– Прелестно!… Твърде хубавичко!

Сетне почваше пак да пише, като натопяваше перото си в роговата мастилница, която държеше в лявата ръка.

Като свършиха със стаите, качиха се на тавана. Тя имаше там едно шкафче, дето пазеше писмата на Родолф. Трябваше да го отвори.

– А, писма! – каза г. Аран със сдържана усмивка. – Но позволете! Аз трябва да се уверя, че там няма друго нещо.

И той понаведе книжата лекичко, като че искаше да изтърси наполеони. Тогава тя бе обзета от възмущение, като гледаше тая дебела ръка с червени пръсти, меки като плужеци, да пипа страниците, по които бе трептяло нейното сърце.

Най-сетне си отидоха! Фелисите се върна. Тя я бе пратила да бди, ако Бовари се върне, да го отдалечи оттука; и бързо настаниха в таванското помещение пазача по описа, който обеща, че ще стои там.

Вечерта Шарл й се стори угрижен. Ема го следеше с очи, пълни с тревога, като й се струваше, че вижда в бръчките на лицето му обвинение. Сетне, когато очите й се извърнаха към камината, украсена с китайски параван, към широките завеси, към креслата, с една дума, към всички тия неща, които бяха смекчили горчивината на нейния живот, обзе я угризение или по-скоро безкрайно съжаление, което възбуждаше страстта, вместо да я унищожи. Шарл спокойно разбъркваше жарта, прострял нозе върху преградката.

По едно време пазачът, който навярно се отегчаваше в скривалището си, вдигна лек шум.

– Някой като че ходи горе? – рече Шарл.

– Не! – отговори тя. – Едно от таванските прозорчета е останало отворено и вятърът го клати.

На другия ден, неделя, тя отиде в Руан, за да потърси всичките банкери, които знаеше по име. Те бяха извън града или пътуваха. Тя не се обезсърчи и от ония, които намери, поиска пари, като заявяваше, че й трябват и че ще ги върне. Някои от тях й се изсмяха в лицето; всички отказаха.

В два часа тя отърча до Леон, почука на вратата. Не отвориха. Най-сетне той се показа.

– Какво те води насам?

– Безпокоя ли те?

– Не… но…

И той призна, че хазаинът му никак не обича „посещения на жени“ у наемателите.

– Имам да говоря с тебе – каза тя.

Тогава той взе ключа си. Тя го спря.

– О, не тука, там, у нас.

И тръгнаха за тяхната стая в хотел „Булон“.

Когато отидоха, тя изпи голяма чаша вода. Беше много бледа. Тя му каза:

– Леон, ще ми направиш една услуга.

И като го разтърсваше с двете си ръце, които стискаше силно, добави:

– Слушай, трябват ми осем хиляди франка!

– Ти си полудяла!

– Още не.

И веднага, разправяйки за описа, тя му разкри отчаяното си положение; защото Шарл не знаеше нищо; свекърва й я мразеше, дядо Руо не можеше нищо да стори, но той, Леон, ще се разтича да намери необходимата сума…

– Как може?…

– Какъв страхливец си! – извика тя.

Тогаз той каза глупаво:

– Ти преувеличаваш бедата. Може би с хиляда екю твоят човек би се укротил.

Значи, още повече тогаз трябва да се опита нещо. Не е възможно той да не може да намери три хиляди франка. От друга страна, Леон би могъл да се задължи вместо нея.

– Върви! Опитай! Трябва! Тичай… О, опитай! Опитай! Колко ще те обичам!

Той излезе, върна се след час и с тържествено лице каза:

– Бях при трима души… Безполезно!

После останаха седнали един срещу друг в двата ъгъла на камината, неподвижни, без да говорят. Ема свиваше рамене, като в същото време удряше с крак. Той чу как тя промълви:

– Ако бях на твое място, аз бих намерила!

– Къде?

– В кантората.

И го погледна.

Нейните горящи зеници излъчваха пъклена смелост, а клепачите се притваряха сладострастно и насърчително до такава степен, че момъкът усети как се прегъва под безмълвната воля на тая жена, която го караше да извърши престъпление. Той се изплаши и за да избегне всякакво по-нататъшно обяснение, плесна се по челото, като възкликна:

– Морел ще се върне тая нощ! Той няма да ми откаже (той беше негов приятел, син на едър, много богат търговец) и утре аз ще ти ги донеса – добави той.

Ема съвсем не изглеждаше толкова радостна, както той си представяше, от тая надежда. Дали подозираше лъжата? Изчервявайки се, той поде:

– Все пак, ако в три часа не дойда, не ме чакай повече, мила. Трябва да си вървя, извинявай! Сбогом!

Той стисна ръката й, но усети, че е съвсем неподвижна. Ема нямаше вече сили за никакво чувство.

Удари четири часът и тя стана, за да тръгне за Йонвил, подчинявайки се като автомат на навика.

Времето беше хубаво – един от ония мартенски дни, ясни и остри, когато слънцето блести в съвсем бялото небе. Пременени руански граждани се разхождаха с щастлив вид. Тя стигна до площада пред катедралата. Хората излизаха от следобедната църковна служба; множеството се изтичаше през трите портала като река под три свода на мост и по средата, по-неподвижен от скала, стоеше пазачът.

И тя си спомни оня ден, когато, цялата безпокойна и изпълнена с надежда, беше влязла в тоя голям кораб, който се откриваше пред нея по-малко дълбок от нейната любов; и продължи да върви, разплакана под воала си, замаяна, залитаща, почти губеща съзнание.

– Пази се! – извика някой от една порта за коли, която се разтваряше.

Тя се спря, за да мине край нея един вран кон, който пръхтеше между оковите на тилбюри, карано от джентълмен, облечен в зибелинова шуба.

Кой беше той? Тя го познаваше… Колата се втурна напред и изчезна.

Та това беше той – виконтът! Тя се извърна; улицата беше пуста! И тя бе тъй съсипана, тъй тъжна, че се опря на стената, за да не падне.

Сетне помисли, че се е излъгала. Всъщност тя нищо не знаеше. Всичко в нея и извън нея я изоставяше. Почувства се изгубена, търкаляща се по волята на случая в несвършващи пропасти и когато стигна в „Червен кръст“, едва ли не с радост съзря добрия Оме, който следеше как качват на „Лястовицата“ голяма кутия, пълна с аптекарски материали; в ръката си държеше вързани в кърпа шест симидчета за своята съпруга.

Госпожа Оме много обичаше тия малки тежки хлебчета във форма на чалма, които се ядат през постите със солено масло – последния образец от средновековната храна, който води началото си може би от века на кръстоносните походи и с които яките нормандци са се тъпкали едно време, като са си въобразявали, че виждат на трапезата си под светлината на жълти факли, между съдове с канелено вино и купища салами, глави на сарацини, които те ще изядат. Жената на аптекаря ги хрускаше героично като тях, макар зъбите й да бяха в окаяно състояние; и всеки път, когато господин Оме пътуваше до града, не забравяше да й вземе, като ги купуваше от големия майстор-хлебар на улица Масакр.

– Драго ми е, че ви виждам! – каза той, като предложи ръка на Ема, за да се качи в „Лястовицата“.

После окачи хлебчетата на ремъците от мрежата в дилижанса и остана гологлав, кръстосал ръце, в замислена наполеоновска поза.

Но когато в подножието на склона както обикновено се появи слепецът, той възкликна:

– Не разбирам как властта още търпи такива осъдителни занаяти. Би трябвало да се затворят тия нещастници, да бъдат принудени да вършат някаква работа! Напредъкът, честна дума, върви с крачки на костенурка! Ние сме още в пълно варварство!

Слепецът протягаше шапката си, която се клатеше до ръба на вратичката като разпран джоб на вътрешната тапицировка.

– Ето на – каза аптекарят, – едно скрофулозно възпаление!

И макар да познаваше тоя клетник, престори се, че го вижда за пръв път, избъбри думите „корнеа, непрозрачна корнеа, склеротика, физиономия“, сетне с бащински тон го попита:

– Отдавна ли, приятелю, боледуваш от тоя страшен недъг? Вместо да пиянстваш в кръчмата, би сторил по-добре да пазиш известен режим.

Препоръча му да пие хубаво вино, хубава бира, да яде хубаво печено. Слепецът продължаваше песента си; всъщност той изглеждаше почти идиот. Най-сетне г. Оме отвори кесията си.

– На, ето ти пет сантима, върни ми два лиара4242
  Лиар – стара френска монета = 1,5 сантима.


[Закрыть]; и не забравяй моите наставления, ще ти стане по-добре от тях.

Ивер си позволи да изкаже гласно известно съмнение в тяхното действие. Но аптекарят увери, че той сам би го излекувал с една противовъзпалителна помада – собствена негова комбинация, и даде адреса си:

– Господин Оме, до халите, добре известен.

– А сега – каза Ивер – срещу това ти ще ни покажеш комедията.

Слепият клекна и като отметна глава назад, завъртя зеленикавите си очи, изплези език, почна да търка с две ръце корема си, като в същото време изпускаше глух вой, подобно гладно куче. Обзета от отвращение, Ема му хвърли през рамо монета от пет франка. Това беше цялото й състояние. Струваше й се, че е хубаво да го хвърли така.

Колата тръгна отново, но изведнъж г. Оме се надвеси от прозорчето и извика:

– Никакви тестени и млечни храни! Вълнен плат до кожата и болните части от тялото да се опушват с дим от хвойнов плод!

Гледката на познати неща, които се нижеха пред очите й, отвлече постепенно Ема от нейната сегашна мъка. Непоносима умора я премазваше и тя стигна в къщи затъпяла, отчаяна, почти заспала.

„Да става каквото ще“ – казваше си тя.

А пък кой знае? Защо всеки миг да не се случеше някое необикновено събитие? Дори Льорьо можеше да умре.

В десет часа заранта я събуди някаква глъчка на площада. Около халите се бяха натрупали хора да четат някаква голяма обява, залепена на един стълб, и тя видя Жюстен, който се катереше на тротоарния ъглов камък и късаше обявата. Но в тоя миг полският пазач го хвана за яката. Господин Оме излезе от аптеката, а стрина Льофрансоа, сред множеството, като че ораторстваше.

– Госпожо! Госпожо! – влезе с вик Фелисите. – Това е ужасно!

И развълнувано, клетото момиче й подаде жълт лист, който бе откъснало от вратата. Ема с един поглед прочете, че цялата покъщнина се излага на продан.

Тогава те се спогледаха мълчаливо, господарката и слугинята нямаха никакви тайни една от друга. Най-сетне Фелисите въздъхна:

– На ваше място бих отишла у господин Гийомен.

– Вярваш ли?

И тоя въпрос казваше:

„Ти познаваш къщата чрез слугата, дали господарят понякога е приказвал за мене?“

– Да, идете, добре ще бъде.

Тя се приготви, облече черната си рокля, сложи шапката със зърна чер кехлибар; и за да не я видят (все още имаше много свят на площада), пое извън градчето, по крайбрежната пътека.

Стигна съвсем задъхана пред желязната ограда на нотариуса; небето беше мрачно и прехвръкваше сняг.

Щом позвъни, Теодор в червена жилетка се появи на площадката над стъпалата; той дойде да й отвори почти свойски, като на позната, и я въведе в трапезарията.

Широка порцеланова печка бумтеше под един кактус, който изпълваше стенната вдлъбнатина, а в рамки от черно дърво, закачени на стената, която бе облепена с тапети, наподобяващи дъбови дъски, висяха „Есмералда“ от Щойбен и „Жената на Нентефрий“ от Шопен. Сложената маса, двата сребърни спиртника, кристалните дръжки на вратите, паркетът и мебелите, всичко лъщеше от безукорна английска чистота; прозорците във всеки ъгъл бяха украсени с цветни стъкла.

„Ето такава трапезария бих искала да имам“ – помисли Ема.

Нотариусът влезе, притискайки с лява ръка халата си, извезан с палми, а с другата ту снемаше, ту пак бързо налагаше шапчицата си от кафяво кадифе, превзето наведена вдясно, дето се показваха краищата на три руси ивици коса, които, причесани откъм тила, обикаляха плешивия му череп.

След като й предложи стол, той седна да закусва, извинявайки се много за неучтивостта си.

– Господине – каза тя, – бих ви помолила…

– За какво, госпожо? Слушам.

И тя почна да му излага положението си.

Господин Гийомен го знаеше, тъй като имаше скрити връзки с търговеца на платове, който винаги му даваше капитали за ипотечни заеми, които идваха да сключат при него.

Така че той знаеше (дори по-добре от нея) дългата история на тия записи, съвсем малки в началото, с различни имена на джиранти, разделени с дълги срокове и непрекъснато подновявани, до деня, когато, събрал всички протести, търговецът бе натоварил своя приятел Венсар да започне от свое име надлежното съдебно преследване, не желаейки да мине за кръвожаден между съгражданите си.

Тя изпъстри приказките си с обвинения срещу Льорьо, обвинения, на които нотариусът отговаряше от време на време с някоя незначителна дума. Като ядеше котлета си и пиеше чай, той навеждаше брада в небесносинята си връзка, забодена с две диамантени игли, свързани със златна верижка, и се усмихваше със странна усмивка, някак сладникава и двусмислена. Но като видя, че нозете й са измокрени, той каза:

– Елате по-близо до печката… По-високо… до порцелана.

Тя се боеше да не го изцапа. Нотариусът поде с тон на изискано ухажване:

– Хубавите неща не изцапват нищо.

Тогава тя се опита да го трогне и разтрогвайки се сама, разправи му за оскъдността на домакинството си, за неприятностите си, за нуждите си. Той разбираше това: една елегантна жена! И без да прекъсне да яде, съвсем се бе извърнал към нея, така че коляното му досягаше обувката й, подметката на която се изкорубваше, изпускайки пара срещу печката.

Ала когато тя му поиска хиляда екю, той стисна устни, каза, че много му е криво, задето не е поел навреме управлението на състоянието й, защото имало много сгодни начини, дори за една дама, да направи парите си доходоносни. Можела да се хвърли, почти на сигурно, в отлични сделки или в торфените залежи при Грюменил, или в места около Хавър; и той я остави да се къса от яд при мисълта за фантастичните суми, които навярно би спечелила.

– Но защо – продължи той – не сте дошли при мене?

– Не знам… – рече тя.

– Защо, а? Да не сте се страхували от мене? Всъщност аз би трябвало да съжалявам! Ние едва се познаваме! Но аз съм ви много предан: вие вече не се съмнявате, надявам се?

Той протегна ръка, хвана нейната, сложи жадна целувка върху й, после я задържа на коляното си и почна да гали деликатно пръстите й, като в същото време й говореше хиляди нежности.

Неговият безцветен глас шумолеше като ручей; от зениците му излиташе искра и минаваше през отблясъка на очилата, а ръцете му мърдаха по ръкава на Ема, за да опипат нейната ръка над лакътя. Тя чувстваше до бузата си лъха на запъхтяно дишане. Държането на тоя човек й беше ужасно неприятно.

Тя изведнъж стана и му каза:

– Господине, чакам!

– Какво? – рече нотариусът, който тутакси извънредно побледня.

– Парите…

– Но…

И като отстъпи пред много силните си желания, каза:

– Е, добре, да!

Той се влачеше на колене пред нея, без да мисли за халата си.

– За бога, останете! Аз ви обичам!

Хвана я през кръста.

Алена вълна бързо заля лицето на госпожа Бовари. Тя се отдръпна със страшно лице, като извика:

– Вие безсрамно използвате моето отчаяние, господине! Аз съм за съжаление, но не за продан!

И излезе.

Нотариусът остана слисан, втренчил очи в хубавите си шити на гергеф пантофи. Те бяха любовен подарък. Техният вид в края на краищата го успокои. От друга страна, той мислеше, че подобно приключение би го отвело много далеч.

„Какъв негодник! Какъв мръсник!… Каква подлост!“ – казваше си тя, бягайки оттам с нервни крачки под трепетликите край пътя. Разочарованието от неуспеха усилваше негодуванието от оскърбената й свенливост; струваше й се, че провидението ожесточено я преследва и поради това, като се издигна от гордост сама в собствените си очи, никога не бе се изпълвала с такова уважение към себе си и с толкова презрение към другите. Някакво чувство на войнственост я бе обзело. Искаше й се да удря мъжете, да ги заплюва в лицата, да ги стъпче… всички; и продължаваше да бърза право пред себе си бледа, трепетна, яростна, оглеждайки с просълзени очи празния кръгозор и наслаждавайки се сякаш на омразата, която я душеше.

Когато съзря къщата си, обзе я някакво вцепенение. Не можеше вече да пристъпва, а трябваше; от друга страна, де би могла да избяга?

Фелисите я чакаше на вратата.

– Е, какво?

– Не! – каза Ема.

И четвърт час двете заедно прехвърляха имената на разни йонвилски жители, които може би биха й помогнали. Но всеки път, щом Фелисите назоваваше някого, Ема отговаряше:

– Възможно ли е! Те няма да искат!

– А господарят ще се върне!

– Знам много добре… Остави ме сама.

Тя беше опитала всичко. Сега нямаше повече какво да прави; и когато Шарл дойдеше, тя, значи, щеше да му каже:

„Отстрани се оттук. Тоя килим, по който стъпваш, не е вече наш. От твоята къща ти не притежаваш вече ни един мобил, ни една игла, ни една сламка – и аз, аз те разорих, клети човече!“

Тогаз ще избухнат ридания, сетне ще има много плач и накрай, когато изненадата премине, той ще прости.

– Да – шепнеше тя, скърцайки зъби, – той ще ми прости, той, на когото аз и за повече от милион не бих му простила, че се е познавал с мене… Никога! Никога!

Тая мисъл за превъзходството на Бовари над нея я ожесточаваше. Сетне дали тя щеше да признае, или не, сега или подир малко, или утре, той все пак щеше да узнае за катастрофата; значи, трябваше да се очаква тая ужасна сцена и да се понесе бремето на неговото великодушие. Помисли да отиде пак у Льорьо: каква полза? Да пише на баща си: беше много късно. И може би тя се разкайваше сега защо не бе отстъпила пред онзи, когато чу тропот на конски тръс по алеята. Той беше; отваряше вратника, беше по-бледен от варосаната стена. Скачайки по стълбата, тя бързо се измъкна към площада; и жената на кмета, която приказваше пред църквата с Лестибудоа, видя, че тя влиза в жилището на бирника.

Тя отърча да каже на госпожа Карон. Двете дами се качиха на таванския етаж; и закрити от прането, простряно на върлини, те се настаниха удобно, за да гледат вътре в жилището на Бине.

Той беше сам в таванската си квартира, зает да имитира на дърво едно от ония неопределими украшения от слонова кост, които се състоят от полумесеци, от издълбани едно в друго кълба, прави като обелиски и неслужещи за нищо; и той почваше последния къс, завършваше вече. В полумрака на работилницата жълтеникав прах отхвръкваше от машината като снопче искри изпод подковите на галопиращ кон; двете колела се въртяха, бръмчаха; Бине се усмихваше, навел брада, с разтворени ноздри и сякаш потънал най-сетне в онова пълно щастие, което се изпитва несъмнено само при обикновените занятия, когато умът се забавлява с леснопостигнати трудности и се удовлетворява от това осъществяване, отвъд което няма вече какво да се мечтае.

– Ах, ето я! – рече госпожа Тюваш.

Но поради струга беше почти невъзможно да чуят какво казва тя.

Най-сетне на дамите им се стори, че долавят думата франкове и стрина Тюваш пошепна съвсем тихо:

– Моли го да отсрочи плащането на данъците.

– Уж де! – поде другата.

Видяха, че тя се разхожда надлъж и нашир, като разглеждаше по стените халките за салфетки, свещниците, топките за перила, докато Бине си гладеше брадата със задоволство.

– Да не е дошла да му поръча нещо? – каза госпожа Тюваш.

– Но той не продава нищо! – забеляза съседката й.

Бирникът изглеждаше, че слуша, като в същото време блещеше очи, сякаш не разбираше. Тя продължаваше някак нежно, умолително. Приближи до него; гърдите й се вълнуваха; вече не приказваха.

– Дали не го задиря? – рече госпожа Тюваш.

Бине се бе изчервил до уши. Тя хвана ръцете му.

– А, това е вече прекалено.

И несъмнено тя му предлагаше нещо отвратително, защото бирникът – той все пак беше храбър, беше се бил при Бауцен и при Люцен, беше участвал във войната за Франция и дори беше представен за кръст – изведнъж се дръпна назад, сякаш бе видял змия, възкликвайки:

– Госпожо! Мислите ли какво говорите?…

– Такива жени трябва да се бият с камшик! – рече госпожа Тюваш.

– Но де е тя? – поде госпожа Карон.

Защото през това време тя беше изчезнала; сетне като видяха, че тя пое по Големия път и зави вдясно, като че отиваше към гробището, те се забъркаха в догадки.

– Стрино Роле – каза тя, като пристигна у дойката, – задушавам се, разкопчайте ме!

Тя падна на леглото; ридаеше. Стрина Роле я зави с една фуста и се изправи до нея. Сетне, понеже тя не отговаряше, добрата жена взе чекръка си и почна да навива лен.

– О, спрете! – промълви тя, като мислеше, че чува струга на Бине.

„Какво я мъчи? – питаше се дойката. – Защо е дошла тук?“

Тя беше побегнала тук, тласкана от някакъв страх, който я гонеше от дома й.

Легнала възнак неподвижна и с втренчени очи, тя смътно различаваше предметите, макар че насилваше вниманието си с идиотско упорство. Тя гледаше олющените места по стените, две димящи една до друга главни и един продълговат паяк, който лазеше над главата й в цепнатината на гредата. Най-сетне събра мислите си. Припомняше си… Един ден с Леон… О, колко далеч беше това време!… Слънцето блестеше по реката, пълзящите лози благоухаеха… Тогава, понесена от спомена си като от кипящ поток, тя скоро успя да си припомни вчерашния ден.

– Колко е часът? – попита тя.

Стрина Роле излезе, вдигна пръстите на дясната си ръка към най-силното слънце и бавно се върна, като каза:

– Наближава три часът.

– Ах, благодаря, благодаря.

Защото той щеше да дойде. Сигурно! Той е намерил пари. Но той ще отиде може би оттатък, без да подозира, че тя е тук; и тя поръча на дойката да се затече до вкъщи, за да го доведе.

– Бързайте!

– Но, мила госпожо, отивам, отивам!

И тя се учудваше сега, че не е помислила за него още в началото; вчера той бе дал дума, той нямаше да я наруши; и се виждаше вече у Льорьо, като слага на писалищната му маса три банкноти. Сетне ще трябва да измисли някаква история, за да обясни всичко на Бовари. Каква?

Но дойката се бавеше. И тъй като в къщурката нямаше никакъв часовник, Ема се боеше, че може би преувеличава продължителността на времето. Тя почна да се разхожда бавно, обикаляйки из градината; тръгна по пътеката край живия плет и бързо се върна, като се надяваше, че жената е минала по друг път. Най-после, уморена от чакане, обхваната от подозрение, което отхвърляше, не знаейки вече откога е тук – от цял век или от една минута, – седна в един ъгъл и затвори очи, запуши ушите си. Вратникът скръцна; тя скочи; преди да заговори, стрина Роле й каза:

– У вас няма никой!

– Как?

– О! Никой! И господарят плаче. Той ви вика. Търсят ви.

Ема не отговори нищо. Тя се задъхваше, като въртеше очи наоколо си, а селянката, уплашена от лицето й, се дърпаше инстинктивно назад, мислейки, че е луда. Изведнъж тя се плесна по челото, извика, защото споменът за Родолф като ярка мълния в тъмна нощ премина в душата й. Той беше тъй добър, тъй деликатен, тъй великодушен! А от друга страна, ако би се поколебал да й направи тая услуга, тя щеше да съумее да го принуди, припомняйки му само в едно мигновение тяхната загубена любов. И тя тръгна към Юшет, без да съзнава, че тичаше да предложи сама онова, което преди малко я бе тъй силно възмутило, и без ни най-малко да съзира в това проституиране.

Отивайки, тя се питаше: „Какво ще кажа? Отде да почна?“ И колкото по̀ приближаваше, познаваше храсталаците, дървесата, морските тръстики на хълма, замъка. Тя отново потъна в усещанията на своята първа нежност и нейното клето, свито сърце се отпускаше сега като влюбено. Топъл ветрец лъхаше лицето й; топящият се сняг падаше от пъпките върху тревата капка по капка.

Както някога тя влезе през малката вратичка на парка, сетне стигна до парадния двор, отделен с двоен ред гъсти липи. Те люлееха със свистене дългите си клони. От колибките си всички кучета се разлаяха и големият шум на гласовете им кънтеше, но никой не излезе.

Тя се изкачи по широката права стълба с дървени перила, която водеше към постлания с прашни плочи коридор, дето се редяха една след друга много стаи, както в манастирите или странноприемниците. Неговата беше накрая, съвсем в дъното, вляво. Когато щеше да сложи ръка на дръжката, силите й изведнъж я изоставиха. Боеше се да не го завари, почти си пожелаваше да не е там, макар че той беше единствената й надежда, последната й възможност за спасение. Тя се съвзе една минута и като подсили смелостта си с чувството на неотложната необходимост, влезе.

Той беше пред камината, обтегнал нозе върху решетката, и пушеше лула.

– Я гледай! Вие! – каза той, като стана веднага.

– Да, аз съм!… Бих искала, Родолф, да ви помоля за един съвет.

И въпреки всичките й усилия беше й невъзможно да отвори устата си.

– Вие не сте се променили, вие сте все така прелестна!

– О – рече тя горчиво, – тъжни прелести са те, приятелю, щом вие ги пренебрегнахте.

Тогаз той почна да обяснява поведението си, извинявайки се с неясни изрази, защото не можеше да измисли нещо по-убедително.

Тя се поддаде на думите му и още повече на гласа му и на това, че го вижда; и то толкова силно, че се престори, а може би и наистина повярва в предлога за тяхната раздяла; то било някаква тайна, от която зависела честта и дори животът на някакво трето лице.

– Както и да е! – рече тя, като го гледаше тъжно. – Аз много страдах!

Той отговори с философски тон:

– Такъв е животът!

– За вас поне – каза Ема – по-добър ли беше вашият живот след нашата раздяла?

– О, ни добър… ни лош.

– Може би щеше да е по-добре съвсем да не се разделяме?

– Да… може би!

– Мислиш ли? – каза тя, като се приближаваше към него.

И въздъхна:

– О, Родолф! Ако знаеше!… Аз много те обичах!

И тъкмо тогава тя хвана ръката му и известно време те останаха с преплетени пръсти както първия ден, на събора! От някаква проява на гордост той упорстваше да не се разнежи. Но като се отпусна на гърдите му, тя каза:

– Как искаш ти да мога да живея без тебе? Човек не може да отвикне от щастието! Аз бях отчаяна, мислех, че ще умра! Ще ти разправя всичко, ще видиш. А ти, ти избяга от мене!…

Защото от три години насам той грижливо я бе отбягвал поради тая естествена страхливост, която е характерна за силния пол; а Ема продължаваше с мили кимвания на главата, по-гальовна от влюбена котка:

– Ти обичаш и други, признай! О, аз ги разбирам, да! Аз ги извинявам, ти ги съблазняваш, както съблазни и мене. Ти си мъж! Имаш всичко, за да бъдеш обичан. Но ние ще почнем отново, нали? Ние ще се обичаме! Ето аз се смея, аз съм щастлива!… Но говори! И тя беше пленителна със своя поглед, в който трептеше сълза като капка, останала от буря в чашката на синьо цветче.

Той я привлече на коленете си и с опакото на дланта си галеше двете половини на гладките й коси, дето в зрака на дрезгавината лъщеше като златна стрела сетният лъч на слънцето. Тя навеждаше чело; най-сетне той целуна клепачите й – съвсем нежно, с крайчеца на устните си.

– Но ти си плакала! – каза той. – Защо?

Тя се разрида. Родолф помисли, че това е избухване на любовта й; понеже тя мълчеше, той взе това мълчание за последна свенливост и тогава възкликна:

– Ах! Прости ми! Само тебе харесвам аз. Бях глупав и лош! Обичам те, винаги ще те обичам! Какво ти е? Но кажи ми!

Той коленичи.

– Добре!… Аз съм разорена, Родолф! Ти ще ми дадеш в заем три хиляди франка!

– Но… Но… – каза той, като постепенно ставаше, докато лицето му приемаше сериозен израз.