Текст книги "Мадам Бовари"

VIII

Замъкът, модерна постройка в италиански стил с две издадени крила и три площадки със стъпала, бе разположен в долния край на огромна морава, дето няколко крави пасяха между пръснати далеч една от друга китки високи дървеса, а леха от храсти, алпийски рози, ясмин, картопи издигаха своите вълнисти кичури от разнообразна зеленина край лъкатушния, посипан с пясък път.

Под един мост минаваше поток; през мъглата се съзираха постройки със сламени покриви, пръснати из ливадата, оградена от два залесени хълма със слаб наклон, а отзад, сред гъсталака, в две успоредни редици бяха сайвантите и конюшните, останки от стария разрушен замък.

Бричката на Шарл спря пред средната площадка; дойдоха прислужници; маркизът се приближи и като предложи ръка на жената на лекаря, въведе я в преддверието.

Тук подът беше от мраморни плочи, потонът – много висок и шумът от стъпките заедно с гласовете ехтеше като в църква. Насреща възлизаше права стълба, а наляво галерия, с прозорци към градината, водеше за билярдната зала, отдето още от вратата се чуваше тракането на топките от слонова кост. Като прекосяваше залата, за да иде в салона, Ема видя около билярдната маса мъже със сериозни лица, всички с ордени, с бради, опрени на високи връзки, и усмихнати мълчаливо, като движеха щеките си. По тъмната дървена ламперия в долния край на големи позлатени рамки бяха написани с черни букви имена. Тя прочете:

„Жан-Антоан д’Андервилие д’Ивербонвил, граф дьо Вобиесар и барон дьо ла Фленей, убит в сражението при Кутра на 20 октомври 1587 година“. А под друга рамка:

„Жан-Антоан Анри-Ги д’Андервилие дьо ла Вобиесар, адмирал на Франция и кавалер на ордена «Сен-Мишел», ранен в сражението при Хуг-Сен-Вааст на 29 май 1692 година, починал във Вобиесар на 23 януари 1693 година“. Другите, които бяха по-нататък, мъчно личаха, тъй като светлината на лампите, нагласена към зеленото сукно на билярда, хвърляше сенки в помещението. Придавайки кафява отсенка на хоризонталните платна, светлината се пречупваше от тях по пукнатините на лака в тънки искрици и от всички тия широки, тъмни, обкръжени със злато квадрати изпъкваше тук-там някоя по-светла част на платното – някое бледо чело, две очи, които ви гледаха, перуки, падащи върху напудреното рамо на червена дреха, или токата на жартиера над издут прасец.

Маркизът отвори вратата на салона; една от дамите стана (самата маркиза), отиде при Ема, покани я да седне при нея на двойното кресло и поведе приятелски разговор, сякаш отдавна я познаваше. Тя беше около четиридесетгодишна жена с красиви рамене, с орлов нос и провлечен глас; тая вечер върху кестенявите си коси носеше само една дантела, която се спускаше отзад във вид на триъгълник. Млада руса жена беше седнала до нея на стол с високо облегало и господа с цветче в петлицата на фрака разговаряха с дамите около камината.

В седем часа поднесоха вечерята. Мъжете, на брой повече, насядаха около първата маса в преддверието, а дамите – около втората, в трапезарията, заедно с маркиза и маркизата.

Ема още при влизането се почувства облъхната от топлина, смесена с благоуханията на цветя и на изящните покривки по масите, с вкусния дъх на меса и мирис на трюфели. Свещите на канделабрите източваха пламъчетата над сребърни чашки; приборите от рязан кристал, замъглени от матова пара, си кръстосваха един към друг бледи лъчи; по цялата маса бяха сложени цветя и в чиниите с широки бордюри салфетки, сгънати във форма на владишка митра, държаха между две гънки кръгло хлебче. Червените щипци на омарите излизаха вън от блюдата; едри плодове бяха наредени едни върху други на постеля от мъх в плетени прозирни кошници; пъдпъдъците бяха поднесени с перушината; вдигаше се пара; с копринени чорапи, къси панталони, бяла вратовръзка и жабо, важен като съдия, главният разпоредител, поднасяйки между раменете на сътрапезниците предварително нарязаното месо, с един замах на лъжицата отделяше за вас избраното парче. Върху високата порцеланова печка с медни украси статуя на жена, загърната до брадата в дреха, гледаше неподвижна препълнената с хора зала.

Госпожа Бовари забеляза, че няколко дами не бяха сложили ръкавиците си до своите чаши.

В горния край на масата, единствен мъж между всички тия жени, наведен над пълната чиния и с кърпа, вързана на шията като на дете, ядеше един старец и от устата му капеше сос. Очите му бяха кръвясали; на тила си имаше косичка, вързана с черна панделка. Това беше тъстът на маркиза, старият херцог дьо ла Вердиер, някогашният любимец на граф д’Артоа от епохата на ловните празненства във Водрьой у маркиз дьо Конфлан, любовник, както се разправяше, на кралица Мария-Антоанета след господин дьо Куани и преди господин дьо Лозьон. Той беше водил шумен, развратен живот, пълен с дуели, обзалагания, отвлечени жени; беше пропилял богатството си и изплашил цялото си семейство. Прислужник, изправен зад неговия стол, му назоваваше високо, до ухото, имената на ястията, които той поискваше с пръст, като изричаше неясно някакви думи; а очите на Ема непрекъснато и несъзнателно се обръщаха към тоя старец с увиснали устни като към нещо необикновено и величаво. Той беше живял при кралския двор и беше спал в леглото на кралици.

Наляха шампанско, изстудено в лед. Тръпки полазиха по тялото на Ема, щом почувства тоя студ в устата си. Тя никога не бе виждала нарове, нито бе яла ананаси. Дори ситната захар й се видя по-бяла и по-ситна, отколкото другаде. След вечерята дамите се качиха в стаите си, за да се приготвят за бала.

Ема се притъкми с придирчивото старание на дебютираща актриса. Тя нагласи прическата си според указанията на коафьора, облече рокля от лек вълнен плат, която бе простряна на леглото. Панталоните на Шарл го стягаха на корема.

– Щрипките ще ми пречат да танцувам – каза той.

– Да танцуваш ли? – поде Ема.

– Да.

– Полудял ли си? Ще ти се смеят, стой си на мястото. А това е и по-прилично за един лекар – прибави тя.

Шарл замълча. Той се разхождаше нагоре-надолу, чакайки Ема да свърши с обличането.

Изправен до нея, той я виждаше в огледалото между два светилника. Черните й очи изглеждаха още по-черни. Косите й, леко бухнали към ушите, лъщяха със синкав блясък; една роза, затъкната в кока й, трептеше върху гъвкава дръжка с изкуствена роса по краищата на листата. Тя беше облечена в бледошафранена рокля с гънки, образувани от три букета малки рози, примесени със зеленина.

Шарл се приближи и я целуна по рамото.

– Остави ме – каза тя, – ще ме измачкаш.

Чу се встъпителна мелодия на цигулка и звуци на рог. Тя слезе по стълбата, едва сдържайки се да не тича.

Кадрилите бяха почнали. Пристигаха хора. Натискаха се. Тя седна на малка пейка до вратата. Когато контр-танцът свърши, паркетът се освободи за групата мъже, които разговаряха прави, и за лакеите, облечени в ливреи, разнасящи големи табли. Жените, насядали в редица, си вееха с рисувани ветрила, букетите прикриваха усмивките по лицата и флакончетата със златни запушалки се въртяха в полуразтворените ръце, белите ръкавици на които очертаваха формата на ноктите и стягаха мускулите на китката. Дантелените накити, диамантените брошки, гривните с парички трептяха по корсажите, искряха по гърдите, звънтяха по голите ръце. Косите, прилепнали до челата и засукани на тила, бяха украсени с венци, с китки или с клончета незабравки, ясмин, нарови цветове, житни класове или метличина. Седнали спокойно по местата си, майките с червени тюрбани стояха с намусени лица.

Сърцето на Ема леко заби, когато нейният кавалер я хвана за крайчеца на пръстите и тя влезе в редицата, като чакаше замахването на лъка, за да се понесе. Но скоро вълнението изчезна и люлеейки се в ритъма на оркестъра, тя се плъзгаше напред, като извиваше леко шията си. При някои нежни звуци на цигулката, която понякога свиреше сама, когато другите инструменти млъкваха, на устните й цъфваше усмивка; чуваше се ясният звън на жълтиците, които се изсипваха в съседната стая върху сукното на масите; после всичко почваше отново, корнет-а-пистонът прозвучаваше високо. Нозете се раздвижваха в такт, полите се издуваха и шумоляха, ръцете се срещаха и разделяха; едни и същи очи, току-що сведени пред вас, след миг отново се впиваха във вашите.

Неколцина мъже (петнадесетина) от двадесет и пет до четиридесет години, пръснати между танцуващите или разговарящи на вратите, се отделяха от множеството по някакъв семеен отпечатък, макар да бяха съвсем различни по възраст, по облекло или по чертите на лицето.

Техните фракове, скроени по-добре, изглеждаха от по-меко сукно, и косите, причесани на къдри към слепите очи, бяха пригладени с по-хубави помади. Цветът на лицето им бе цветът на богатите; оня бял цвят, който още повече се подчертава от бледите порцелани, от отраженията на атлаза, от лака на хубавите мебели и който се поддържа чрез лек режим от изтънчени храни. Шиите им се движеха свободно над ниски вратовръзки; дългите им бакенбарди падаха над обърнати яки; те избърсваха устните си с кърпи, които благоухаеха, бродирани с широки вензели. Ония, които бяха почнали да стареят, имаха младежки вид, докато по лицата на младите бе разляна някаква зрелост. В техните равнодушни погледи се отразяваше спокойствието на задоволявани всекидневно страсти; а в меките им обноски прозираше оная особена грубост, която се придобива от властване над доста лесно постижими неща, при които силата се упражнява, а суетността се забавлява – както е управляването на породисти коне и обществото на паднали жени.

На три крачки от Ема кавалер в син фрак приказваше за Италия с бледа млада жена, която носеше накити от бисери. Те възхваляваха големите стълбове на свети Петър, Тиволи, Везувий, Кастеламаре, Касините, розите на Генуа, Колизея при лунна светлина. С другото си ухо Ема слушаше някакъв разговор, пълен с думи, които не разбираше. Бяха наобиколили един съвсем млад мъж, който миналата седмица бил надбягал мис Арабел и Ромулус и спечелил две хиляди наполеона при прескачането на ров в Англия. Някой се оплакваше от своите бегачи, които затлъстявали, друг – от печатните грешки, които изопачавали името на неговия кон.

Въздухът в балната зала беше тежък, лампите бледнееха. Минаха в билярдната зала. Един прислужник се покачи на стол и счупи две стъкла; при шума на строшеното стъкло госпожа Бовари изви глава и съзря прилепените до прозореца лица на селяни, които надничаха от градината. Тогава споменът за Берто изплува. Тя видя пак чифлика, тинестото блато, баща си в блуза под ябълковото дърво, видя и себе си, някогашната, как обираше с пръст каймака от паниците с мляко в млекарницата. Но в светкавичния блясък на сегашния час нейният минал, тъй ясен до днес живот изчезваше изцяло и тя почти се съмняваше, че някога го е живяла. Тя беше тук, а отвъд бала имаше само мрак, разстлан над всичко останало. Тя ядеше сладолед с череши в позлатена купичка във форма на раковина, като я държеше в лявата ръка, примижала, с лъжичка между зъбите. Някаква дама до нея изпусна ветрилото си. Един от танцуващите минаваше.

– Ще бъдете ли тъй любезен да вдигнете ветрилото ми, което падна зад канапето!

Господинът се поклони и докато той протягаше ръка, Ема съзря как ръката на младата дама пусна в шапката му нещо бяло, сгънато на триъгълник. Господинът вдигна ветрилото и почтително го поднесе на дамата; тя му благодари, като кимна, и почна да мирише своя букет.

След вечерята през нощта, на която се поднесоха много испански и рейнски вина, супи от раци и от бадемово мляко, трафалгарски пудинги и всякакви видове студени меса, заобиколени с трептящи в блюдата желета, каретите почнаха да се разотиват една след друга. Когато се дигаше крайчецът на муселиновата завеса, виждаше се как фенерите им се плъзгаха в мрака. Пейките се опразниха; няколко играчи останаха още; музикантите освежаваха краищата на своите пръсти, като ги навлажняваха с език. Шарл беше полузаспал, опрял гръб на една врата.

В три часа след полунощ започна котильонът. Ема не знаеше да танцува валс. Всички валсираха, дори госпожа д’Андервилие и маркизата; бяха останали само гостите на замъка – около дванадесетина души.

Между това един от танцуващите, когото интимно наричаха виконт, с дълбоко изрязана жилетка, която беше като калъп на гърдите му, покани за втори път госпожа Бовари, като я увери, че той ще я води във валса и че тя лесно ще се оправи.

Отначало почнаха бавно, после се понесоха по-бързо. Въртяха се; всичко около тях се въртеше: лампите, мебелите, ламперията и паркетът – като диск върху ос. Когато минаваха край вратите, краят на роклята на Ема се закачаше в неговите панталони. Краката им се вмъкваха един между друг. Той навеждаше очи към нея, а тя вдигаше поглед към него; тя се зашемети, спря се. Отново се понесоха; и с по-бързо движение виконтът я увлече, изчезна с нея в дъното на галерията, дето, задъхана, тя едва не падна и за миг облегна глава на гърдите му. После, като продължаваха да се въртят, но вече по-полека, той я отведе на мястото й. Тя се облегна на стената и закри очи с ръка.

Когато отново ги отвори, видя насред залата една дама, седнала на табуретка, а около нея коленичили трима от валсьорите. Дамата избра виконта и цигулката отново засвири.

Всички ги гледаха. Те отиваха, връщаха се, тя с неподвижна снага, с наведена брадичка, той все в същата поза, изпънат, с извит лакът, с издадена напред уста. Тая дама наистина знаеше да валсира! Те танцуваха дълго и измориха всички други.

Разговаряха още няколко минути и след сбогуването или по-право след „добро утрото“ гостите на замъка отидоха да си легнат.

Шарл се мъкнеше по стълбите, заловен за перилата, коленете му се подгъваха. Той беше стоял пет часа наред изправен пред масите да гледа как играят вист, без да разбира играта. Затова, след като си изу ботушите, въздъхна с голямо задоволство. Ема метна шал на раменете си, отвори прозореца и се облакъти.

Нощта беше черна. Поръсиха няколко капки дъжд. Тя вдъхна влажния вятър, който освежаваше клепките й. Музиката на бала бръмчеше още в ушите й и тя се мъчеше да остане будна, за да продължи илюзията за тоя блестящ живот, който след малко трябваше да напусне.

Съмна. Тя дълго гледа прозорците на замъка, стараейки се да отгатне кои са стаите на всички, които бе забелязала миналата вечер. Искаше й се да познава живота им, да проникне в него, да се слее с него.

Но потрепери от студ. Съблече се и се сгуши под завивката до Шарл, който бе заспал.

На обяда имаше много хора. Яденето трая десет минути, не поднесоха никакъв ликьор, нещо, което учуди лекаря. След това госпожица д’Андервилие събра в кошничка късове от кифличките, за да ги занесе на лебедите в езерото, и отидоха да се разходят в зимната градина, дето странни растения, целите космати, се редяха пирамидално под висящи саксии, които подобно препълнени змийски гнезда спускаха дълги, зелени, преплетени стъбла. Покритата оранжерия в дъното водеше до пристройките на замъка. Маркизът, за да достави удоволствие на младата жена, я заведе да разгледа конюшните. Над яслите, които приличаха на кошници, бяха поставени порцеланови плочки с имената на конете, означени с черни букви. Когато минаваха край отделенията на някои коне и той цъкнеше с език, всеки от тях се раздвижваше. Подът на седларницата блестеше като паркет на зала. В средата върху два въртящи се стълба бяха подпрени хамути, а юздите, камшиците, стремената и подбрадниците бяха наредени покрай цялата стена.

През това време Шарл помоли един от слугите да впрегне неговата бричка. Докараха я пред площадката. След като натъпкаха всички неща, съпрузите Бовари се сбогуваха с маркиза и маркизата и потеглиха за Тост.

Мълчалива, Ема гледаше как се въртят колелата. Шарл, приседнал на външния край на седалището, караше с разперени ръце, а кончето тичаше раван между оковите, премного широки за него. Отпуснатите поводи го шибаха по задницата и се мокреха от пяна, а вързаната зад бричката кутия хлопаше със силни равномерни удари.

Бяха вече по височините на Тибурвил, когато изведнъж пред тях минаха ездачи, разсмени и с пура в устата. На Ема се стори, че позна между тях виконта; тя се извърна и забеляза на хоризонта само движението на главите, които се снишаваха и издигаха според неравномерния ход на тръса или галопа.

Четвърт миля по-нататък трябваше да спрат, за да поправят с въже оглавника, който се бе скъсал.

Но Шарл, като хвърли последен поглед върху хамута, съзря на земята между краката на коня някакъв предмет; той вдигна една табакера, цяла обшита със зелена коприна, в средата на която като на вратичка на каляска имаше герб.

– Вътре има дори две пури – каза той, – ще ги изпуша днес след вечеря.

– Нима пушиш? – попита тя.

– Някой път, когато се случи.

Той сложи в джоба си намерения предмет и шибна кончето.

Когато стигнаха в къщи, вечерята още не бе готова. Госпожата се ядоса. Настази отговори дръзко.

– Вървете си – каза Ема. – Това е подигравка. Махайте се от къщи.

За вечеря имаше супа от лук и телешко с киселец. Шарл, седнал срещу Ема, с щастливо изражение каза, като потриваше ръце:

– Приятно е да се намериш пак в къщи!

Чуваше се плачът на Настази. Шарл обичаше донякъде това клето момиче. По-рано през празните дни на неговото вдовство тя му бе правила компания много вечери. Тя беше неговата първа пациентка, най-старата му познайница в този край.

– Ти наистина ли я изпъди? – каза той най-сетне.

– Да, кой ще ми попречи? – отговори тя.

После, докато приготвяха стаята им, отидоха да се стоплят в кухнята. Шарл запуши. Той пушеше, като протягаше устни, плюеше непрекъснато и при всяко кълбо дим се дръпваше назад.

– Ще ти стане лошо – каза тя презрително.

Той остави пурата, затече се към помпата и изгълта чаша студена вода. Ема сграбчи табакерата и я хвърли бързо в дъното на скрина.

Следният ден изтече много бавно. Тя се разхожда в градината, като минаваше и се връщаше по същите алеи, спираше се пред лехите, пред редицата овощни дървета, пред гипсовата статуя на свещеника, разглеждайки с учудване всички тия по-раншни неща, които тъй добре познаваше. Колко далеч й се струваше вече балът! Но кой отдалечаваше на такова голямо разстояние утрото на завчерашния ден от вечерта на днешния? Пътуването й до Вобиесар бе изкопало някаква яма в нейния живот като ония широки процепи, които понякога само в една нощ бурята издълбава в планините. И все пак тя се примири: сгъна благоговейно в скрина своята прекрасна рокля, прибра дори сатенените си обувки, подметките на които се бяха ожълтили от плъзгавия восък на паркета. Като тях беше и сърцето й: от досега с богатството върху него бе останало нещо, което нямаше да се изличи.

Така сега Ема постоянно живееше със спомена за тоя бал. Всяка сряда при събуждане тя си казваше: „Ах! Преди осем дена… преди петнадесет дена… преди три седмици бях там!“ и полека-лека лицата се сляха в паметта й, тя забрави мелодията на танците, не виждаше вече съвсем ясно ливреите и залите, някои подробности изчезнаха, но съжалението остана.