Текст книги "Мадам Бовари"

IX

Изтекоха шест седмици. Родолф не дойде. Най-сетне една вечер той се яви.

На другия ден след събора той си бе казал:

„Не бива да отивам у тях толкова скоро, ще бъде грешка.“

И в края на седмицата замина на лов. След лова помисли, че е много късно, а сетне разсъди по следния начин:

„Ако тя още от първия ден ме е обикнала, от нетърпение да ме види трябва още повече да ме обича! И тъй, да продължаваме!“

И разбра, че сметката му била добра, когато влизайки във всекидневната, забеляза, че Ема побледня.

Тя беше сама. Денят гаснеше. Малките муселинови завеси над стъклата сгъстяваха здрача и позлатата на барометъра, върху който падаше слънчев лъч, запалваше блясъци в огледалото между очупените клони на полипа.

Родолф остана прав; Ема едва отговори на първите му поздравителни думи.

– Имах работа – каза той. – Бях болен.

– Тежко ли? – извика тя.

– Не бях болен! – отвърна Родолф, сядайки на табуретката до нея. – Но не исках да дойда у вас…

– Защо?

– Не отгатвате ли?

Той я погледна пак, но тъй буйно, че тя се изчерви и наведе глава. Той поде:

– Ема…

– Господине! – каза тя и се поотмести.

– Ах, сама виждате – отвърна той с тъжен глас, – че съм прав, като не искам да идвам отново у вас; защото това име, това име, което изпълва душата ми и което се изплъзна от устните ми, вие ми забранявате да го произнасям! Госпожа Бовари!… Всички ви наричат така!… А освен това то не е ваше, то е име на друг!

Той повтори:

– На друг!

И скри лице между ръцете си.

– Да, аз постоянно мисля за вас!… Споменът за вас ме отчайва! Ах, извинете!… Оставям ви… Сбогом!… Ще отида далеч… толкова далеч, че няма да чуете вече за мене!… И все пак… днес… не зная коя сила ме тласна пак към вас! Защо човек не води борба с небето, не се съпротивлява срещу усмивката на ангелите! Той се оставя да бъде увлечен от хубавото, очарователното, божественото!

За пръв път Ема чуваше да й казват такива работи; и като човек, който се е отпуснал в парна баня, нейната гордост морно се изоставяше цяла на топлотата на тоя език.

– Но макар и да не идвах – продължи той, – макар и да не можех да ви видя, поне съзерцавах онова, което ви обикаля. Нощем, всяка нощ, ставах, идвах дотук, гледах вашата къща, покрива, който лъщеше под лунна светлина, дървесата в градината, полюшвани до вашия прозорец, и една малка лампа, светлинка, която блестеше в мрака през стъклата. Ах, вие не сте дори подозирали, че един нещастник стои тук, толкова близо и толкова далеч…

Тя се обърна към него с ридание и каза:

– О, вие сте добър!

– Не, аз ви обичам, това е всичко! Вие не сте подозирали! Кажете ми го; една дума, само една дума!

И неусетно Родолф се плъзна от табуретката на пода; но в кухнята се чу шум от дървени обувки и той забеляза, че вратата на стаята не беше затворена.

– Колко милостива бихте били – продължи той, като ставаше, – ако удовлетворите една моя фантазия!

Тая фантазия беше да разгледа нейната къща; той искаше да знае как изглежда; и тъй като госпожа Бовари не намираше нищо неудобно в това, и двамата станаха, когато влезе Шарл.

– Добър ден, докторе – каза му Родолф.

Лекарят, поласкан от тая неочаквана титла, се разля в любоугодничество, а другият се възползва от това, за да се посъвземе.

– Госпожата ми говореше – каза той – за своето здраве…

Шарл го прекъсна – наистина той бил много загрижен; жена му пак почнала да страда от задуха. Тогава Родолф попита дали ездата не би била полезна за нея.

– Наистина чудесно, великолепно!… Ето ти идея… Ти ще трябва да я използваш.

И когато тя забеляза, че няма кон, г. Родолф й предложи един кон; тя отказа; той не настоя; после, за да оправдае посещението си, разказа, че неговият коняр, на когото бяха пускали кръв, все още страдал от замайване.

– Аз ще намина – каза Бовари.

– Не, аз ще го пратя при вас; ние ще дойдем, така ще бъде по-удобно за вас.

– А, много добре! Благодаря ви.

И щом останаха сами, Бовари попита:

– Защо не приемеш предложението на господин Буланже, което е толкова любезно?

Тя се намуси, потърси хиляди оправдания и в края на краищата заяви, че това щяло да изглежда може би странно.

– Ах, не искам и да зная! – каза Шарл, като се завъртя на един крак. – Здравето преди всичко! Ти не си права!

– Но как искаш да яздя, като нямам амазонка!

– Трябва да си поръчаш! – отговори той.

Амазонката я накара да се реши.

Когато костюмът бе готов, Шарл писа на г. Буланже, че жена му е на негово разположение и че те разчитат не неговата любезност.

На другия ден по пладне Родолф спря пред вратата на Шарл с два коня за езда. Единият беше с дамско седло от еленова кожа и имаше на ушите си розови помпони.

Родолф беше обул високи меки ботуши, смятайки навярно, че тя никога не е виждала такива; наистина, когато той се яви на площадката в дълга кадифена дреха и с бели вълнени панталони, Ема беше очарована от външността му. Тя беше готова, тя го чакаше.

Жюстен се измъкна от аптеката, за да я види, а и аптекарят се размърда. Той даде съвети на г. Буланже:

– Нещастието дохожда много бързо! Внимавайте! Да не би конете ви да са буйни?

Тя чу шум над главата си: Фелисите тракаше по стъклата на прозореца, за да забавлява малката Берта. Детето прати отдалеч целувка; майка му отговори, като махна с дръжката на камшика си.

– Приятна разходка – извика г. Оме. – Преди всичко благоразумие! Благоразумие!

И размаха вестника си, като ги гледаше как се отдалечават.

Щом усети меката земя, конят на Ема препусна в галоп. Родолф галопираше до нея. От време на време разменяха по някоя дума. Леко привела лице, с вдигната ръка и опната дясна китка, тя се отдаваше на ритъма на движението, който я люлееше върху седлото.

В подножието на склона Родолф пусна поводите; с един скок те се понесоха заедно; после горе конете изведнъж спряха и нейният син воал се отметна.

Бяха първите дни на октомври. Над полето имаше мъгла. По хоризонта между хълмовете се събираха изпарения; други се разкъсваха, възлизаха, чезнеха. Сегиз-тогиз в процепите на мъглата под някой слънчев лъч се съзираха покривите на Йонвил с градините край реката, с дворовете, стените и църковната камбанария. Ема полупритвори клепки, за да намери къщата си, и никога това бедно селище, в което живееше, не беше й се струвало толкова малко. От тая височина, на която бяха те, цялата долина приличаше на белезникаво езеро, което се изпарява във въздуха. Тук-там изпъкваха като черни скали китки дървета; а високите линии на тополите, които се извисяваха над мъглата, изобразяваха песъчливи брегове, размърдвани от вятъра.

Встрани на моравата между елхите в топлия въздух минаваше някаква мътна светлина. Червеникавата като тютюнев прах земя убиваше шума от стъпките; и вървейки, конете отхвърляха пред себе си с края на подковите паднали борови шишарки.

Родолф и Ема яздеха по окрайнината на гората. От време на време тя се извръщаше, за да избегне неговия поглед, и тогава виждаше само дънерите на изправените борове и техните продължителни редици замайваха леко главата й. Конете пръхтяха. Кожата на седлата скърцаше.

Тъкмо когато влизаха в гората, слънцето се показа.

– Бог ни закриля! – каза Родолф.

– Мислите ли? – отвърна тя.

– Да вървим! Да вървим! – поде той.

И цъкна с език. Двата коня препуснаха.

Дълги папрати, израснали край пътя, се заплитаха в стремената на нейния кон… Без да спира, Родолф се навеждаше и последователно ги измъкваше. Друг път, за да отстрани клоните, той се приближаваше до нея и Ема усещаше как неговото коляно досяга бедрото й. Небето бе станало синьо. Листата не помръдваха. Имаше големи пространства, пълни с цъфнали изтравничета, и истински покривки от теменуги се редуваха с китки дървеса, които бяха сиви, червеникави или златисти според цвета на листата. Често над храстите се чуваше леко пърхане на крила или пресипналият и мек грак на гарваните, които кацаха по дървесата.

Те слязоха. Родолф върза конете. Тя тръгна напред по мъха между коловоза.

Но прекалено дългата пола й пречеше, макар че бе вдигнала края й, и Родолф, който вървеше зад нея, гледаше между черния плат и черната обувка нейния тънък бял чорап, който му се струваше част от нейната голота.

Тя се спря и каза:

– Уморена съм.

– Хайде, опитайте още малко! – отвърна той. – Смелост!

След стотина крачки тя отново спря; и през воала, който падаше полегато от мъжката й шапка към бедрата, се долавяше лицето й в някаква синкава прозрачност, сякаш тя плуваше под лазурни вълни.

– Но къде отиваме?

Той не отговори. Тя дишаше прекъснато. Родолф хвърляше погледи около себе си и хапеше мустак.

Стигнаха до по-широко място, дето имаше отсечени млади дръвчета. Седнаха на едно повалено дърво и Родолф почна да й говори за любовта си.

Той не я уплаши още от началото с комплименти. Беше спокоен, сериозен, тъжен.

Ема го слушаше с наведена глава и с върха на обувката си ровеше трески по земята.

Ала при думите: „Нима нашите съдби не са съединени?“ тя отговори:

– О, не! Вие го знаете. Това е невъзможно.

Тя стана да си върви. Той я хвана за китката. Тя се спря. Сетне, след като няколко минути го гледа с влюбен и съвсем влажен поглед, каза живо:

– Ах, слушайте, нека не говорим вече за това… Де са конете? Да се връщаме.

Той направи жест на гняв и досада. Тя повтори:

– Де са конете? Де са конете?

Тогава, усмихнат със странна усмивка, с втренчени очи и стиснати зъби, той пристъпи към нея с разтворени ръце. Разтреперана, тя се дръпна назад. И промълви:

– О, вие ме плашите! Измъчвате ме! Да си вървим.

– Щом трябва – отвърна той, като промени лицето си.

И веднага отново стана почтителен, ласкав, плах. Тя го взе под ръка. Тръгнаха обратно. Той каза:

– Какво ви стана? Защо? Не можах да разбера. Вие несъмнено сте се излъгали! В моята душа вие сте като мадона върху пиедестал. На високо, здраво и неопетнено място. Но вие сте ми необходима, за да живея. Потребни ми са вашите очи, вашият глас, вашите мисли. Бъдете моя приятелка, моя сестра, мой ангел!

И като протегна ръка, обви с нея кръста й. Тя слабо се опита да се освободи. Така той я подкрепяше, като вървяха.

Но чуха двата коня, които хрупаха зеленина.

– О, още малко! – каза Родолф. – Да не тръгваме? Останете!

Той я увлече по-далеко, към малко езеро, гдето водни треви се зеленееха върху вълните. Между тръстиките се виждаха неподвижни повехнали водни лилии. От шума на стъпките им в тревата заскачаха подплашени жаби.

– Лошо правя, лошо правя – повтаряше тя. – Луда съм, че ви слушам.

– Защо?… Ема! Ема!

– О, Родолф!… – каза бавно младата жена, като се отпусна на рамото му.

Платът на роклята й се закачи за кадифето на неговата дреха. Тя отметна назад бялата си шия, напрегната от въздишки, и цяла в сълзи, изнемогнала, като потрепери дълго и закри лице, тя се отдаде.

Сенките на вечерта се спускаха; слязло на хоризонта, слънцето проникваше между клоните и ослепяваше очите й. Тук-там наоколо й в листата или на земята трептяха светли петна, като че ли прелитащи колибри бяха разпилели перата си. Тихо бе навсякъде; от дървесата сякаш се излъчваше някаква нежност; тя усещаше сърцето си, което бе почнало отново да бие, й кръвта си, която минаваше през тялото й като млечен поток. Тогава съвсем далеко, отвъд гората, от други хълмове, чу някакъв неясен и продължителен вик, някакъв глас, който се носеше провлачено, и тя мълчаливо слушаше как той се прелива като музика в последните трепети на развълнуваните й нерви. Родолф с пура между зъбите поправяше с джобното си ножче единия от двата повода, който беше скъсан.

Върнаха се в Йонвил по същия път. Видяха отново в калта следите на конете си, един до друг, и същите храсти, същите камъни в тревата. Нищо около тях не бе се изменило; а за нея все пак бе се случило нещо много по-значително, отколкото ако планините се бяха преместили. От време на време Родолф се навеждаше, вземаше ръката й и я целуваше.

Тя беше прелестна на кон! Изправена в аления залез, с тънката си снага, с коляно, прегънато на гривата на коня, и леко заруменяла от чистия въздух.

Когато влязоха в Йонвил, тя разигра коня си по уличната настилка. Хората я гледаха от прозорците.

На вечерята мъжът й намери, че изглежда добре; но когато я попита за разходката й, тя се престори, че не го чува; остана мълчалива, облакътена до чинията си между двете запалени свещи.

– Ема! – каза той.

– Какво?

– Днес следобед се отбих у господин Александър; той има една стара кобила, още доста хубава, само с малко изтъркана на коленете кожа, и уверен съм, че можем да я купим за стотина екю… – И добави: – И като мислех, че ще ти бъде приятно, аз я взех… купих я… Добре ли съм направил? Кажи ми!

Тя кимна с глава в знак на съгласие и след четвърт час попита:

– Ще излизаш ли тая вечер?

– Да. Защо?

– О, нищо, нищо, драги.

И щом се отърва от Шарл, тя се качи в стаята си и се заключи.

Отначало беше като замайване, тя виждаше дървесата, пътищата, рововете, Родолф и още усещаше прегръдките му, а листата трептяха и тръстиките свиреха.

Но когато се видя в огледалото, тя се учуди от лицето си. Никога очите й не бяха изглеждали тъй големи, тъй черни, нито с такава дълбочина. Нещо неуловимо тънко, разляно по цялото й лице, я преобразяваше.

Тя си повтаряше: „Имам любовник, любовник!“, наслаждавайки се от тая мисъл, също както би се наслаждавала от мисълта, че преживява ново съзряване. Значи, ще изпита най-сетне тия любовни радости, тая треска на щастие, които беше се отчаяла да чака. Тя навлизаше в нещо чудесно, дето всичко щеше да бъде страст, унес, опиянение; някаква синкава безкрайност я обграждаше, високите върхове на чувствата искряха под мислите й и делничното й съществуване се мяркаше само далеч, съвсем долу, в мрака, в интервалите между тия висоти.

Тогава тя си спомни героините от книгите, които беше чела, и лиричният легион на тия неверни жени запя в паметта й със сестрински гласове, които я омагьосваха. Тя самата ставаше като действителна част от тоя въображаем свят и осъществяваше дългите мечти на своята младост, като смяташе, че е от оня тип влюбени, на които толкова бе завиждала. От друга страна, Ема изпитваше и задоволство от отмъщение. Малко ли беше страдала? Но сега тя тържествуваше и дълго сдържаната любов бликаше цяла в радостен кипеж. Тя й се наслаждаваше без угризения, без безпокойство, без смут.

Следният ден мина в нова сладост. Те си размениха клетви. Тя му разказа тъгите си, Родолф я прекъсваше с целувки; и гледайки го с полузатворени клепки, тя го караше да я назовава пак по име и да й повтаря, че я обича. Както вчера, то беше пак в гората, в една дърварска колиба. Стените й бяха от слама, а покривът беше толкова нисък, че трябваше да седят наведени. Бяха един срещу друг на легло от сухи листа.

От тоя ден почнаха да си пишат редовно всяка вечер. Ема занасяше писмото си в дъното на градината, близо до реката, в една пукнатина на терасата. Родолф идваше да го вземе и оставяше друго, което й се струваше извънредно кратко.

Една сутрин, когато Шарл излезе преди съмване, тя бе обзета от прищявката да види веднага Родолф. До Юшет можеше да се отиде бързо, да се остане там един час и да се върне в Йонвил, докато всички още спят. Тая мисъл я накара да се задъха от страст; скоро тя се озова сред ливадите, гдето вървеше с бързи стъпки, без да поглежда назад.

Почваше да съмва. Ема позна отдалече къщата на любовника си, с двата ветропоказателя като лястовичи опашки, които се изрязваха черни сред бледата дрезгавина.

Зад двора на чифлика имаше помещение за живеене, което навярно беше замъкът. Тя влезе там така, като че стените сами се разтваряха пред нея. Висока, права стълба водеше към коридора. Ема завъртя дръжката на една врата и изведнъж съзря в дъното на стаята мъж, който спеше. Беше Родолф. Тя извика.

– Ти! Ти! – повтаряше той. – Как можа да дойдеш? Ах, роклята ти е измокрена!

– Обичам те! – отговори тя и обви с ръце шията му.

Тъй като тая първа дързост излезе сполучлива, сега всеки път, когато Шарл излизаше рано сутрин, Ема бързо се обличаше и крадешком слизаше през площадката, която водеше към брега на реката.

Но когато дъската, по която минаваха кравите, беше махната, тя трябваше да върви до стените покрай реката; стръмният бряг беше плъзгав; за да не падне, се хващаше за китките повехнали цветя. Сетне прекосяваше разораните нивя, в които се препъваше и затъваше, а тънките й обувки едва се измъкваха. Кърпата на главата й мърдаше от вятъра сред ливадите; тя се страхуваше от воловете, почваше да тича; пристигаше запъхтяна, с румени бузи и цяла излъхваше свежия мирис на мъзга, на злак и на чист въздух. По това време Родолф още спеше. Сякаш пролетна утрин влизаше в стаята му.

През жълтите завеси на прозорците меко се промъкваше тежка златиста светлина. Ема се движеше пипнешком и премигваше, а капките роса по косите й блестяха като топазен ореол около цялото й лице. Родолф, разсмян, я привличаше и я притискаше до сърцето си.

После тя разглеждаше жилището, отваряше чекмеджетата, вчесване се с неговия гребен и се оглеждаше в огледалото за бръснене. Често дори слагаше между зъбите си мундщука на голямата лула, която беше на нощната масичка между лимоните и късчетата захар до шише с вода.

Сбогуването им траеше четвърт час. Тогава Ема се разплакваше: искаше й се никога да не напуска Родолф. Нещо по-силно от нея я тласкаше към него, така че един ден, когато дойде неочаквано, той сбърчи лице като човек, комуто е неприятно.

– Какво ти е? – попита тя. – Болен ли си? Кажи ми!

Най-сетне със сериозен израз той й заяви, че посещенията й ставаха неблагоразумни и че тя се компрометира.