Текст книги "Мадам Бовари"
Автор книги: Гюстав Флобер
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 24 страниц)
На едно място земята беше изровена от минаване на добитък; трябваше да се стъпва по големи зелени камъни тук-там сред калта. Често тя се спираше за миг да види де трябва да стъпи и олюлявайки се на камъка, който се клатеше, с разперени лакти, с приведена снага, с нерешителен поглед, се смееше от страх да не цопне в калта.
Когато стигнаха пред тяхната градина, госпожа Бовари бутна вратичката, изкачи се тичешком по стъпалата и изчезна.
Леон се върна в кантората. Шефа го нямаше; той хвърли поглед на книжата, подряза едно перо, сетне взе шапката си и излезе.
Отиде в Пасището навръх склона Аргьой, досам гората; легна под елите и загледа небето през пръстите си. „Колко ми е омръзнало! – думаше си той. – Колко ми е омръзнало всичко!“
Той смяташе, че е за окайване – да живее в това селище с приятел Оме и с шеф г. Гийомен. Гийомен, цял зает със сделките си, с очила в златна рамка и червени бакенбарди над бялата си връзка, не проумяваше нищо от душевните тънкости, макар да подчертаваше своите сдържани по английски маниер обноски, които в началото бяха прехласнали помощника му. Колкото за жената на аптекаря, тя беше най-добрата съпруга в Нормандия, кротка като овца, обичаше много децата си, баща си, майка си, братовчедите си, плачеше за чуждите злочестини, нехаеше за домакинството си и мразеше корсетите; но беше толкова мъчноподвижна, толкова досадна за слушане, толкова обикновена по външност и тъй ограничена в разговорите, че той, макар да беше двадесетгодишен, а тя тридесет, макар че спяха врата до врата и че приказваше с нея всеки ден, ни веднъж не бе помислил, че тя може да представлява жена за някого, нито пък, че освен роклята си притежава нещо друго от своя пол.
Какво още имаше тук? Бине, неколцина търговци, двама-трима кръчмари, кюрето и накрай господин Тюваш, кметът с двамата си синове, хора богати, навъсени, тъпи, които сами работеха земите си, уреждаха си в къщи гуляи, а бяха набожни и принадлежаха на съвсем непоносима среда.
Ала върху общия фон на тия човешки лица образът на Ема се отделяше уединен и по-далечен; защото той усещаше, че между нея и него имаше сякаш неясна пропаст.
Изпърво той ходи у тях няколко пъти заедно с аптекаря. Шарл съвсем не изглеждаше, че много държи за посещенията му; и Леон не знаеше какво да прави: страхуваше се да не се натрапва, а искаше да стане близък, което му се струваше почти невъзможно.
IV
Още е първите студове Ема напусна спалнята и се премести във всекидневната – дълго помещение с нисък таван, дето на камината беше сложено полипово дръвче, разперено към огледалото. Седнала в креслото си до прозореца, тя виждаше жителите на градчето да минават по тротоара.
Два пъти на ден Леон отиваше от кантората до „Златен лъв“. Още отдалече Ема чуваше стъпките му; тя се навеждаше, вслушваше се; и момъкът се плъзваше зад завесата, винаги еднакво облечен и без да извърне глава. Ала в привечерния здрач, когато оставяше почнатата везба върху коленете си, облегнала брадичка на лявата си ръка, тя често цяла потреперваше при появата на тая сянка, която неочаквано се плъзваше. Тя ставаше и поръчваше да сложат вечерята.
Господин Оме идваше през време на вечерята. С гръцката си шапчица в ръка, той се промъкваше тихо, за да не безпокои някого, и всякога повтаряше една и съща фраза: „Добър вечер, компанийо.“ След това, като седнеше на своето място между двамата съпрузи, питаше лекаря за болните му, а лекарят пък се съветваше с него за възможния размер на възнагражденията. Сетне разговаряха за писаното във вестника. По това време Ема го знаеше почти наизуст и го преразказваше изцяло заедно с коментарите на редактора и с всички истории за лични злополуки, станали във Франция или в чужбина. Но като изчерпеха и този въпрос, той не пропускаше да подхвърли някои забележки по повод ястията, които виждаше. Дори понякога се понадигаше от стола и деликатно посочваше на госпожата най-крехкото късче или пък, обръщайки се към прислужницата, даваше съвети за приготвянето на гозбата и за хигиеничността на подправките: той изреждаше ароматични вещества, осмазон1818
Осмазон – главна съставна част на бульона.
[Закрыть], сокове и желатини по смайващ начин. И наистина, понеже главата на Оме беше пълна с такива рецепти повече, отколкото аптеката му – със стъкленици, той беше чудесен майстор на сума сладка, видове оцет и сладки ликьори и знаеше всички нови изобретения на икономични готварски печки, както и изкуството да се запазват сирената и да се поправят развалените вина.
В осем часа Жюстен идваше да го извика, за да затвори аптеката. Г-н Оме го поглеждаше дяволито, особено ако там се случеше Фелисите, тъй като беше забелязал, че неговият ученик обича да идва в дома на лекаря.
– Моят юнак – думаше той – почва да мисли и уверен съм, дявол да го вземе, че е влюбен във вашата прислужница.
Но друг, по-голям недостатък на Жюстен, за който го мъмреше, беше, че той постоянно слушаше разговорите. В неделните дни например, когато имаше гости и госпожа Оме го извикваше да занесе децата, които бяха заспали в креслата и събираха с гърбовете си широките калъфи, не можеха да го накарат да излезе от салона.
На тия вечери у аптекаря не ходеше много свят, тъй като неговото злоезичие и политическите му убеждения бяха отблъснали един след друг различни почтени хора. Но помощникът никога не липсваше. Щом чуеше звънеца, той изтичваше да посрещне госпожа Бовари, вземаше шала й и слагаше отделно от другите, под писалището в аптеката, големите й плъстени пантофи, които, когато имаше сняг, тя надяваше върху обувките.
Отначало изкарваха няколко игри на тридесет и едно; сетне господин Оме играеше с Ема екарте1919
Екартв – вид игра на карти.
[Закрыть], зад нея Леон й даваше съвети. Изправен, с ръце върху облегалото на нейния стол, той гледаше зъбите на гребена, забит в нейния кок. При всяко движение, за да хвърли карта, дясната страна на роклята й се подигаше. Причесаните нагоре коси хвърляха тъмно петно върху гърба й, което постепенно избледняваше надолу, докато най-сетне се загубваше в сянката. А роклята й падаше от двете страни върху стола, бухнала цялата в гънки, и се разстилаше чак до земята. Щом Леон усетеше, че е сложил подметката си отгоре й, той се дръпваше, като че бе настъпил някого.
Когато играта на карти свършваше, аптекарят и лекарят почваха домино, а Ема сменяше мястото и се облакътяваше на масата, за да прегледа „Илюстрасион“. Тя носеше своя журнал за моди; Леон сядаше до нея; разглеждаха заедно рисунките и се дочакваха един друг, за да обърнат страниците. Често тя го помолваше да й рецитира стихове; Леон ги издекламирваше провлечено, като на любовните места старателно правеше гласа си да замира. Но шумът от доминото я дразнеше; господин Оме беше силен в играта и биеше Шарл с двойки от по шест точки. Сетне, като стигаха до определените триста бройки, те се обтягаха пред камината и скоро задрямваха. Огънят гаснеше в пепелта; чайникът се опразваше; Леон все още четеше. Ема го слушаше, обръщайки машинално лампения абажур от прозирен плат, на който бяха изрисувани пиеро в каляски и танцувачки по въже с прътовете им за равновесие. Леон спираше и посочваше задрямалата аудитория; тогава те заговорваха шепнешком и разговорът им се струваше още по-приятен, защото никой не ги чуваше.
Така между тях се установи нещо като съдружие, постоянна размяна на книги и романси; господин Бовари, който не беше много ревнив, не се учудваше от това.
На именния си ден той получи хубава френологическа глава, цялата, чак до гърдите, нашарена с цифри и боядисана в синьо. Тоя подарък беше едно внимание от страна на помощника. Имаше още много други внимания от негова страна, той дори изпълняваше поръчки в Руан, които лекарят му правеше; а когато книгата на един романист извади на мода месестите бодливи растения, Леон купи от тях за госпожата и й ги донесе, държейки ги на коленете си, докато се возеше с „Лястовицата“, като си избоде пръстите от шиповете им.
Тя поръча да направят пред прозореца й полица с преградка за саксиите й. И помощникът си нареди висяща градинка; те се виждаха от прозорците си, когато се занимаваха със своите цветя.
Измежду прозорците в градеца имаше още един, на който по-често се виждаше човек; през неделните дни от сутрин до вечер и всеки следобед, когато денят биваше светъл, на едно таванско прозорче се очертаваше тънкият профил на г. Бине, наведен над струга си, еднообразното бръмчене на който се чуваше чак в „Златен лъв.“
Една вечер, като се върна в къщи, Леон намери в стаята си килимче от кадифе и вълна, извезано с листа на светъл фон, и извика г-жа Оме; Оме, Жюстен, децата, готвачката, каза дори и на шефа си; всички искаха да видят килимчето; защо жената на лекаря проявяваше такава щедрост към помощника? Това им се видя чудно и накрай решиха, че тя му е приятелка.
Той сам караше да мислят това. Така непрестанно разправяше за нейното очарование, за ума й, че веднъж Бине много грубо му отвърна:
– Та какво ми е мене, щом не съм от нейното общество!
Той се измъчваше, че не може да измисли по какъв начин да й се обясни; и постоянно в колебание между страха да й стане неприятен и срама, че е толкова малодушен, плачеше от отчаяние и от страст; после вземаше енергични решения; пишеше писма, които късаше, отлагаше за друг път, когато пак не се осмеляваше. Често тръгваше с намерение да се реши на всичко, но това решение бързо се изпаряваше, щом видеше Ема, а когато дойдеше Шарл и го поканеше да се качи в кабриолетчето му, за да посетят заедно някой болен, той веднага се съгласяваше, покланяше се на госпожата и излизаше. Нали все пак мъжът й беше част от нея?
Що се отнася до Ема, тя съвсем не се питаше, за да разбере дали го обича. Любовта, мислеше тя, трябва да дойде изведнъж със силен гръм и мълнии, тя е небесен ураган, който връхлита живота, преобръща го, изтръгва волите като листа и завлича цялото сърце в пропастта. Тя не знаеше, че когато водосточните улеи са задръстени, дъждът прави езера по терасите на къщите и живееше така в сигурност, когато внезапно съзря една пукнатина в стената.
V
То беше през един неделен февруарски ден следобед, когато валеше сняг.
Бяха тръгнали всички – г. и г-жа Бовари, Оме и г. Леон, да видят на половин левга от Йонвил в долината една предачна фабрика за лен, която сега се уреждаше. Аптекарят водеше със себе си Наполеон и Атали, за да ги разходи, а Жюстен ги придружаваше, нарамил чадърите.
Всъщност нищо не беше по-малко любопитно от това „любопитно“ нещо. Обширно празно място, дето бяха нахвърляни между купове пясък и чакъл няколко зъбчати, ръждясали вече колела, обкръжаваше дълга четириъгълна постройка, надупчена с много прозорчета. Тя не беше довършена и между гредите на покрива се виждаше небето. На върха, вързана за гредичка, стърчеше китка слама и класове и нейните трицветни ленти плющяха от вятъра.
Оме разправяше. Той обясняваше на компанията бъдещото значение на това предприятие, изчисляваше издръжливостта на пода, дебелината на стените и много съжаляваше, че няма бастун със сантиметри, какъвто г. Бине имаше за своя лична употреба.
Ема, която го бе хванала под ръка, се облягаше леко на рамото му и гледаше в далечината слънчевия диск, който излъчваше през мъглата своята ослепителна бледност; после тя извърна глава: Шарл беше наблизо. Каскетът му бе нахлупен до веждите и двете дебели устни потреперваха, което придаваше на лицето му някакъв глуповат израз; дори гърбът му, неговият спокоен гръб я дразнеше, а в редингота се виждаше цялото безличие на оня, който го носеше.
Докато го гледаше, вкусвайки така някаква извратена наслада в раздразнението си, Леон приближи една крачка. Студът, от който бе побледнял, сякаш бе изписал на лицето му още по-нежен копнеж; малко широката яка на ризата оставяше да се вижда между връзката и шията кожата му; крайчецът на ухото се подаваше под кичур коси, а сините му големи очи, дигнати към облаците, се сториха на Ема по-бистри и по-хубави от ония планински езера, дето се оглежда небето.
– Клетнико! – извика неочаквано аптекарят.
И отърча при сина си, който току-що бе нагазил във варта, за да боядиса обувките си бели. От укорите, с които го обсипваше баща му, Наполеон почна да реве, а Жюстен се опитваше да изчисти обущата му с връзка слама. Трябваше обаче нож; Шарл предложи своя.
„Ах! – помисли тя. – Той носи в джоба си нож като селяк!“
Почна да пада скреж и те се върнаха в Йонвил.
Вечерта госпожа Бовари не отиде у съседите и когато Шарл излезе, щом се почувства сама, сравнението изпъкна отново с яснотата на почти непосредствено усещане и с онова удължаване на перспективата, което споменът придава на нещата. Загледана от леглото си в пламтящия огън, тя отново както през деня видя изправения Леон, натиснал с една ръка бастунчето си до огъване, с другата хванал Атали, която спокойно смучеше парче лед. Той й се струваше очарователен; не можеше да се откъсне от него; спомняше си го в други положения, в други дни, казани от него думи, звука на гласа му, него целия; и протегнала устни като за целувка, тя повтаряше: „Да, очарователен, очарователен!… Дали не е влюбен? – питаше се тя. – И в кого? Но, разбира се, в мене!“
Всички доказателства за това изведнъж изпъкнаха, сърцето й подскочи. Пламъкът на камината хвърляше на пода весел отблясък; тя се простря по гръб и протегна ръце.
Тогава започна вечната жалба: „О, да би искало провидението! И защо пък не? Кой пречи?“
Когато Шарл се върна в полунощ, тя се престори, че се пробужда и тъй като той вдигаше шум, събличайки се, тя се оплака от силно главоболие; сетне небрежно запита как е минала вечерта.
– Господин Леон – каза той – си отиде рано.
Тя не можа да сдържи усмивката си и заспа с душа, преляла от ново очарование.
На следния ден привечер я посети г. Льорьо, търговец на галантерия. Сръчен човек беше тоя дюкянджия.
Роден в Гаскония, но станал нормандец, към южняшката си бъбривост той притури и кошоазко хитроумие. Неговото тлъсто, отпуснато, безбрадо лице беше сякаш боядисано с настойка от светъл реглис2020
Реглис – растение, корените на което се употребяват като подкрепително лекарство.
[Закрыть], а бялата му коса правеше още по-жив острия блясък на черните му очички. Не се знаеше какъв е бил по-рано: едни казваха – пътуващ продавач, други – банкер в Руто. Онова, което се знаеше, бе, че той правеше наум такива сложни сметки, които плашеха дори Бине. Беше вежлив до прекаленост, кръстът му винаги бе полупречупен като на човек, който се покланя или кани някого.
След като остави до вратата шапката си, украсена с парче черен креп, той сложи на масата една зелена кутия и започна с безкрайни любезности да се оплаква на госпожата, че до днес не е могъл да спечели доверието й. Неговото жалко дюкянче нямало с какво да привлече една елегантна дама – той подчерта тая дума. Но стига тя да поръча нещо, и той се наемаше да й достави всичко, каквото пожелае, било разни дреболии, било долни дрехи, плетени неща или модни артикули; защото ходел редовно четири пъти месечно в града. Имал връзки с най-големите търговски къщи. Можели да попитат за него и „Тримата братя“, и „Златната брада“, и „Големият дивак“ – всички тия господа го познавали както джобовете си! Днес той бил дошъл да покаже на госпожата между другото някои неща, с които успял да се сдобие благодарение на един много рядък случай. И измъкна от кутията половин дузина бродирани якички.
Госпожа Бовари ги прегледа.
– Нямам нужда от нищо – каза тя.
Тогаз г. Льорьо деликатно показа три алжирски ешарпа, няколко пакета с английски игли, чифт сламени пантофи и накрая четири ажурно изрязани от кокосов орех чашки за яйца, изработени от каторжници. Сетне, облегнат с две ръце на масата, с източен врат и наведен, той дебнеше зяпнал погледа на Ема, който блуждаеше между тия стоки. От време на време чукваше с нокът, като че искаше да махне някоя прашинка от разгънатите изцяло копринени ешарпи; те потреперваха с леко шумолене и в зеленикавия зрак на дрезгавината златните нишки на тъканта им искряха като малки звезди.
– Колко струват те?
– Нищожна сума – отговори той, – но няма защо да бързате; когато пожелаете; ние не сме евреи!
Тя помисли няколко мига и най-после поблагодари на г. Льорьо, който отвърна, без да се смути от това:
– Добре! Ще се спогодим някой ден по-късно, аз всякога се разбирам с жените, с изключение на моята!
Ема се усмихна.
– Искам да кажа – поде той с добродушна усмивка, след като се пошегува, – че въпросът за парите не ме смущава… Пари, ако потрябва, и аз мога да ви дам.
Ема трепна изненадана.
– О – рече той живо и тихо, – не трябва да ходя много далеч, за да ви намеря пари; разчитайте на това!
И почна да разпитва за чичо Телие, стопанина на „Френското кафене“, когото г. Бовари лекуваше.
– Какво му е на чичо Телие?… Той кашля така, че разтърсва цялата къща и аз май се страхувам дали не ще му трябва вместо фланелен елек едно палто от дъски?… Той толкоз много е плюскал на младини! Тия хора, госпожо, нямат никаква мярка! Той се е изсушил от ракия! Но все пак тъжно е да видиш, че един познат си отива.
И като затваряше капака на кутията, той разсъждаваше за пациентите на лекаря.
– Без друго времето – думаше той, загледан с навъсено лице в стъклата на прозорците – е причината на тия болести! Аз също не се чувствам много добре; дори тия дни трябва да дойда да се посъветвам с господин лекаря за болките ми в гърба. А сега довиждане, госпожа Бовари; на ваше разположение, ваш покорен слуга!
И тихичко затвори вратата.
Ема поръча да й донесат вечерята в стаята край камината на табла; тя се храни дълго; всичко й се виждаше вкусно.
„Колко бях разумна!“ – мислеше тя, като си спомни за ешарпите.
Чу стъпки по стълбата; беше Леон. Тя стана, взе от скрина из купчината пешкири за поръбване първия, който й попадна. Когато той влезе, тя изглеждаше много заета.
Разговорът не вървеше. Госпожа Бовари се отвличаше всеки миг, а пък той беше като че съвсем смутен. Седнал на ниско столче до камината, той въртеше между пръстите си калъфа от слонова кост; тя забиваше иглата или навремени оправяше с нокът гънките на платното, не приказваше; той мълчеше, запленен от мълчанието й, както би бил запленен от думите й.
„Клето момче!“ – мислеше тя.
„Кое не й се харесва у мене?“ – питаше се той.
Все пак Леон най-сетне каза, че тия дни ще трябва да отиде в Руан по служебна работа.
– Абонаментът ви за ноти е изтекъл, да го подновя ли?
– Не – отговори тя.
– Защо?
– Защото…
И като прехапа устни, тя изтегли бавно един дълъг сив конец.
Тая работа дразнеше Леон. Пръстите на Ема сякаш се обелваха в краищата; мина му през ума една галантна фраза, но не посмя да я каже.
– Значи, отказвате се? – рече той.
– От кое? – живо отвърна тя. – От музиката ли? Ах, боже мой, да! Ами че трябва да гледам къщата, да се грижа за мъжа си, сума неща и много задължения преди всичко друго.
Ема погледна часовника. Шарл се бе забавил. Тя се показа угрижена. Дори два-три пъти повтори:
– Той е толкова добър!
Помощникът се бе привързал към г. Бовари. Но такава нежност към него го учуди неприятно; все пак той продължи да сипе похвали, каквито всъщност, както казваше той, бил чувал от всички, особено от аптекаря.
– Ах, той е чудесен човек! – рече Ема.
– Несъмнено – каза помощникът.
И заговори за госпожа Оме, чието твърде небрежно облекло обикновено им даваше материал за смях.
– Че какво от това? – прекъсна го Ема. – Добрата домакиня не се грижи за облеклото си.
И пак потъна в мълчание.
Същото беше и през следните дни; нейните думи, държане, всичко се промени. Тя взе присърце домакинската си работа, тръгна редовно на църква и стегна повече прислужницата.
Прибра Берта от кърмачката; когато имаха гости, Фелисите я довеждаше пред тях и госпожа Бовари я събличаше, за да покаже телцето й. Тя казваше, че обожава децата; те били нейната утеха, радостта й, лудостта й и тя придружаваше милувките си с лирични излияния, които на всички други освен на Йонвилските жители биха напомняли Сашет от „Парижката света Богородица“.
Когато Шарл се върнеше в къщи, намираше пантофите си затоплени до камината. Жилетките му сега не оставаха без подплата, както и ризите му без копчета, и дори той имаше удоволствието да види в скрина всичките си нощни шапки, наредени на еднакви стълбчета. Сега тя не се мусеше както по-рано, когато трябваше да се поразходи из градината; каквото и да предложеше той, тя се съгласяваше, макар и да не знаеше неговите желания, на които безропотно се подчиняваше; и когато Леон го виждаше седнал след вечеря край камината, с нозе на желязната преградка, скръстил ръце на корема си, със зачервени от храносмилането бузи, с очи, овлажнени от щастие, и детето, което пълзеше по килима, и тая жена с тънка снага, която се навеждаше над гърба на креслото и го целуваше по челото, той си казваше:
„Каква лудост! И как да се приближа до нея?“
Тя му се струваше толкова добродетелна и недостъпна, че всяка надежда, дори най-смътната, го напусна.
Но чрез това свое отричане той я постави на съвсем изключително място. Тя бе очистена за него от прелестите на плътта, които той не можеше да вкуси; и в неговото сърце тя все по-величаво се извишаваше и откъсваше като апотеоз, който се възнася нагоре. То беше едно от ония чисти чувства, които течението на живота не смущава, които човек подхранва в себе си, защото са редки, и загубата на които носи много по-голяма мъка, отколкото радостта, която дава тяхното съществуване.
Ема отслабна, страните й побледняха, лицето й се удължи. С черните си коси, с големите си очи, със своя правилен нос и вървеж на птица, с постоянното си мълчание сега тя сякаш бегло прекосяваше живота, като едва го досягаше, и носеше на челото си неясния знак на някакво възвишено предопределение. Тя беше тъй тъжна и тъй тиха, тъй нежна и в същото време тъй сдържана, че близо до нея човек се усещаше запленен от някакво ледено очарование, както се потръпва в църквите под дъха на цветята, размесен със студенината на мрамора. Дори чуждите хора не можаха да противостоят на това обаяние. Аптекарят казваше:
– Тая жена е с големи качества и е достойна да бъде съпруга дори на околийски началник.
Жените на жителите се възхищаваха от нейната пестеливост, пациентите – от учтивостта й, бедните – от нейното милостиво сърце.
Ала тя беше преизпълнена от въжделения, от бяс, от злоба. Тая рокля с прави гънки тулеше едно развълнувано сърце и тия устни, толкова свенливи, не изричаха неговата мъка. Тя беше влюбена в Леон и търсеше самота, за да може свободно да се наслаждава на неговия образ. Неговата поява смущаваше сладостта на тия размисли. Ема изтръпваше от звука на стъпките му; после в негово присъствие вълнението спадаше и от него оставаше само безпределно учудване, което се превръщаше накрай в тъга.
Когато Леон си излизаше от тях безнадежден, не знаеше, че тя става подире му, за да го види по улицата. Тя се безпокоеше за всички негови постъпки, дебнеше лицето му; измисли цяла история, за да намери предлог да посети стаята му. Жената на аптекаря й се струваше щастлива, защото спи под един покрив с него, и нейните мисли постоянно кацаха по тая къща, както гълъбите на „Златен лъв“, които идваха там да потопят розовите си крачка и белите си криле в капчуците на стрехите. Ала колкото по-ясно сега виждаше любовта си, толкова по-силно я отблъсваше, за да не проличи и за да я намали. Искаше й се Леон да долови тая любов; и си въобразяваше разни случайности, катастрофи, които биха й помогнали. Несъмнено сдържаше я леността или страхът, а също така и срамът. Струваше й се, че го е отблъснала много далеч, че вече е късно, че всичко е загубено. Ала после гордостта, че може с радост да си каже: „Аз съм добродетелна“, да се оглежда в огледалото, като взема примерни пози, я утешаваше донякъде за жертвата, която смяташе, че прави.
Тогаз жаждата на плътта, властните желания за пари и тъгата от страстта й, всичко се смеси в една-единствена мъка; вместо да извърне мисълта си от нея, тя още повече я сплиташе с тая мъка, възбуждайки се сама към страдание, като постоянно търсеше случаи за това. Тя се раздразваше от едно лошо поднесено ястие или от полуотворена врата, страдаше за кадифето, което можеше да има, за щастието, което й липсваше, от твърде извисените си мечти и от твърде тясната си къща.
Но онова, което я отчайваше, бе, че Шарл, както изглежда, не подозираше нейното мъчение. Неговата увереност, че й дава щастие, й се струваше глупашко оскърбление, а спокойната му сигурност, отгоре на всичко – неблагодарност. Та за кого беше тя добродетелна? Не беше ли той пречка за всяко щастие, причина за всяка злочестина, подобно на остър шип в тия сложни ремъци, които я стягаха от всички страни?
И така, тя прехвърли единствено върху него многоликата омраза, родена от отегчението, и всяко усилие да намали тая омраза само я увеличаваше; защото тая безполезна мъка се прибавяше към другите причини на отчаянието й и още повече засилваше отдалечаването от него. Собствената й кротост я караше да се бунтува. Делничността на обикновения семеен живот я тласкаше към мечтания за разкош, съпружеската нежност – към прелюбодеяние. Искаше й се Шарл да я бие, за да може с по-голямо право да го мрази, да отмъщава. Понякога се учудваше на жестоките мисли, които минаваха през ума й; а трябваше да продължава да се усмихва, да се чува сама как повтаря, че е щастлива, да оставя другите да мислят, че е така!
И все пак това лицемерие й беше противно. Обземаха я изкушения да избяга някъде далеч с Леон, за да опита нов жребий; но веднага в душата й се откриваше неясна пропаст, пълна с мрак.
„А и той вече не ме обича – мислеше тя. – Какво да правя? Чия помощ да чакам, каква утеха, какво облекчение?“
И оставане смазана, задъхана, неподвижна, ридаеше тихо и сълзите й течаха.
– Защо не кажете на господаря? – питаше я прислужницата, когато влизаше при нея през тия кризи.
– Това е от нерви – отговаряше Ема. – Не му казвай нищо, защото ще се натъжи.
– Ах – продължаваше Фелисите, – вие сте също като Герина, дъщерята на чичо Герин, рибар в Поле, с която се запознах в Диеп, преди да дойда у вас. Тя беше толкова тъжна, толкова тъжна, че когато човек я видеше изправена на прага на къщата, изглеждаше като траурно платно, провесно на вратата. Болката й, както изглежда, беше нещо като мъгла в главата и нито лекарите, нито свещеникът можаха да й помогнат. Щом я хванеше много силно, тя отиваше съвсем самичка край морето и когато митническият поручик правеше обиколката си, често я намираше простряна по очи и разплакана върху морските камъчета. Сетне, след като се омъжи, разправят, че й минало.
– А пък мене – казваше Ема – това ме сполетя след сватбата.
