Текст книги "Мадам Бовари"
Автор книги: Гюстав Флобер
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 24 страниц)
V
Тухлената фасада бе на самата улица или по-право на пътя. Зад портата бяха закачени горно палто с малка яка, юзда, черна кожена фуражка и в ъгъла на земята чифт високи гетри, още покрити със засъхнала кал. Вдясно беше всекидневната, т.е. помещението, дето се хранеха и седяха денем. Книжният тапет, яркожълт като перушината на канарче, в горната част на който бе нарисувана гирлянда от бледи цветя, потреперваше върху лошо опънатия плат; завеси от бяло хасе с кенар от червен ширит се кръстосваха между прозорците, а върху тесния корниз на камината лъщеше между два посребрени светилника, похлупени със стъклени кълба, часовник с бюст на Хипократ. На срещната страна на коридора се намираше кабинетът на Шарл, малка стая, широка около шест стъпки, с маса, три стола и писалищно кресло. Единствено томовете на „Речника на медицинските науки“, неразрязани, но пострадали от всички последователни продажби, през които бяха минали, украсяваха шестте лавици от чамовата библиотека. В приемните часове миризмата от запръжките проникваше през стената на кабинета, а в кухнята се чуваше как кашлят болните и разправят цялата си история. След това имаше – с изход към двора, дето беше конюшнята – широка, разнебитена стая с фурна, която служеше сега за дърварник, изба и склад, пълна със стари железарии, празни бъчви, негодни земеделски сечива и всевъзможни други прашни вещи, предназначението на които не можеше да се отгатне.
Градината, по-дълга, отколкото широка, се простираше между две кирпичени стени, закрити с редици кайсиени дръвчета, и стигаше до плет от тръни, които я отделяха от нивята. В средата се намираше слънчев часовник от сива каменна плоча, поставен върху зидан пиедестал; четири лехи, украсени с хилави шипкови храсти, ограждаха по-полезния четириъгълник с ценни растения. Съвсем в дъното, под канадските борчета, един свещеник от гипс четеше требника си.
Ема се качи в стаите. Първата не беше мебелирана, но във втората – спалнята – имаше легло от махагон в алков с червени завеси. Кутия от раковини украсяваше скрина, а върху писалищната маса до прозореца в една кана имаше букет от портокалови цветчета, вързан с бяла атлазена панделка. Това беше булчински букет, букетът на другата! Тя го загледа. Шарл забеляза това, взе го и отиде да го занесе на тавана, докато Ема, седнала в креслото (около нея нареждаха нещата й), мислеше за своя сватбен букет, опакован в мукавена кутия, и се питаше замислена какво ли биха направили с него, ако случайно тя умреше.
През първите дни тя обмисляше промените в къщата. Махна стъклените кълба на светилниците, накара да облепят стените с нови тапети, да пребоядисат стълбите и да поставят пейки около слънчевия часовник в градината; попита дори как би могло да се направи басейн с водоскок и рибки. А мъжът й, който знаеше, че тя обича да се разхожда с кола, купи на вехто една бричка, която, след като бе снабдена с нови фенери и подшити кожени калници, почти заприлича на тилбюри77
Тилбюри – кабриолет с две колела.
[Закрыть].
Така той беше щастлив и без никакви грижи. Един обед насаме, разходка вечер по широкия друм, движението на ръката й по косите, нейната сламена шапка, закачена на дръжката на прозореца, и много още други неща, в които Шарл никога не бе подозирал, че може да се таи наслада, изплитаха сега продължителността на неговото щастие. Сутрин в леглото, глава до глава на възглавницата, той гледаше как слънчевият блясък минава по лекия мъх на нейните златисти бузи, полузакрити от спуснатите краища на нощната шапчица. Гледани така отблизо, нейните очи му се струваха разширени, особено когато при събуждане отваряше последователно няколко пъти клепачите си; черни на сянка и тъмносини при силна светлина, те бяха като че с наслоени оттенъци, които, по-тъмни в дъното, ставаха постепенно по-светли към емайла на ретината. Неговият поглед се губеше в тия дълбочини и той виждаше там своя умален образ до рамената, с кърпа на глава и яката на полуразтворената си риза. Той ставаше. Тя се изправяше на прозореца, за да го види, когато тръгва, и стоеше облакътена на ръба, между две саксии здравец, в пеньоара, който я обгръщаше свободно. Шарл, на улицата, стягаше шпорите си на тротоара; а отгоре тя продължаваше да говори, откъсваше с уста стръкче цвете или зеленина, издухваше го към него и то, като се олюляваше във въздуха, задържаше се за миг, описваше подобно на птица полукръгове и преди да падне, се закачаше на несресаната грива на старата бяла кобила, застанала неподвижна пред вратата. Възседнал коня, Шарл й изпращаше целувка; тя отговаряше с кимване, затваряше прозореца, той тръгваше.
Тогава по широкия друм, който простираше в безкрая своята дълга, прашна лента, през изровените пътища, дето дървесата се привеждаха като сводове, по пътеките, дето житата стигаха до коленете му, с облени от слънце рамене и с ноздри, вдъхващи утринния въздух, със сърце, преизпълнено от блаженствата на нощта, със спокоен дух и задоволена плът, той вървеше, преживявайки своето щастие, както ония, които предъвкват и след ядене, за да запазят вкуса на трюфелите, които се смилат в стомаха им.
Какво хубаво е имало досега в живота му? Дали времето, прекарано в колежа, когато стоеше затворен между ония високи стени, самотен сред своите по-богати и по-силни другари, които се надсмиваха на говора му, които се подиграваха на дрехите му и чиито майки идваха в приемната зала със сладкиши в маншона? Или по-късно, когато учеше медицина и никога нямаше достатъчно пари, за да заведе на танц някоя млада работничка, която би му станала любовница? А след това бе живял четиринадесет месеца с вдовицата, чиито нозе в леглото бяха студени като лед. Но сега той притежаваше за цял живот тая хубава жена, която обожаваше. Отвъд кръга на нейната копринена пола за него нямаше вселена; и той се укоряваше, че не я обича достатъчно, искаше пак да я види; връщаше се бързо, качваше се с разтуптяно сърце по стълбите. В стаята си Ема се занимаваше със своя тоалет. Той се приближаваше безшумно, целуваше я по гърба, тя възкликваше.
Не можеше да се сдържа и непрекъснато пипаше гребена, пръстените, шалчето й, понякога шумно, с цяла уста я целуваше по бузите или нижеше една след друга леки целувки по голата й ръка, от крайчеца на пръстите чак до рамото; а тя го отблъскваше полуусмихната и отегчена, както се постъпва с дете, което досажда.
Преди да се омъжи, тя беше повярвала, че има вече любов; но тъй като щастието, което трябваше да дойде като последица от тая любов, не се бе явило, помисли, че навярно се е измамила. И търсеше да проумее какво всъщност се разбира в живота под думите блаженство, страст, опиянение, които й се бяха сторили толкова хубави в книгите.
VI
Тя беше чела „Павел и Виргиния“ и бе мечтала за бамбуковата къщичка, за негъра Доминго, за вярното куче, а особено за нежното приятелство на някое добро братче, което ще търси за нея червени плодове из големите, по-високи от камбанарии дървеса или ще тича босо по пясъка, за да й донесе птиче гнездо.
Когато навърши тринадесет години, сам баща й я заведе в града, за да я остави в манастира. Отседнаха в една странноприемница в квартала Сен-Жерве, дето за вечерята сложиха нарисувани чинии, изобразяващи историята на госпожица дьо Лавалиер. Легендарните обяснения, заличени тук-таме от драскотините на ножовете, прославяха религията, нежностите на сърцето и придворното великолепие.
В началото тя не само че не се отегчаваше в манастира, но дори й беше приятно обществото на добрите сестри, които, за да я развличат, я водеха в параклиса; за там се отиваше през трапезарията по дълъг коридор. В междучасията тя играеше малко, разбираше добре катехизиса и когато свещеникът задаваше мъчни въпроси, винаги тя отговаряше. И живеейки така, без да напусне нито за миг приятно топлата атмосфера на училищните стаи, между тия белолики жени, които носеха броеници с медно кръстче, тя се унесе сладостно в мистичния копнеж, излъхван от благоуханията на олтара, от хладината на светената вода и от сиянието на свещите. Вместо да следи литургията, тя гледаше в молитвеника си благочестивите картинки в сини рамки; и обичаше болната овца, светото сърце, пронизано от остри стрели, или бедния Исус, който пада, носейки кръста си. За да умъртви плътта си, тя се опита да не яде цял ден. Търсеше в мислите си някакъв обет, на който да се отдаде.
Когато отиваше на изповед, измисляше дребни грехове, за да остане по-дълго време коленичила в полумрака със сключени ръце и лице до решетката под шепота на свещеника. Думите годеник, съпруг, небесен любовник и вечен брачен съюз, които се повтарят в проповедите, пораждаха в дълбочините на душата й неочаквани сладости.
В занималнята вечер преди молитва четяха някакъв, религиозен текст. През делничните дни някой съкратен откъс от свещената история или пък „Беседите“ на абат Фрейсину, а в неделните дни за разнообразие откъси от „Геният на християнството“.
Как слушаше тя през първите дни звучната жалба на романтичната тъга, повтаряна от всеки ек на земята и вечността! Ако детството й бе минало в задната стаичка на някой дюкян сред търговски квартал, тя би разкрила може би душата си за лирично опиянение от природата, което обикновено стига до нас само чрез посредничеството на писателите. Но тя познаваше повече, отколкото бе потребно, селския живот; знаеше блеенето на стадата, млечните продукти, плуговете. Свикнала със спокойни гледки, нея я привличаше неочакваното. Тя обичаше морето само заради неговите бури, а зеленината – само когато бе поникнала сред развалини. От нещата трябваше да извлече някаква лична полза и отхвърляше като непотребно всичко, което не служеше за непосредствена храна на сърцето й, тъй като имаше повече сантиментален, отколкото артистичен темперамент и диреше чувства, а не гледки.
В манастира всеки месец идваше една стара мома да шие и кърпи по осем дни бельото. Покровителствана от архиепископията, понеже бе от старо, благородно семейство, разорено през революцията, тя се хранеше в трапезарията заедно със сестрите и след ядене, преди да отиде на работа, оставаше за малко на приказка с тях. Често пансионерките избягваха от занималнята, за да отидат при нея. Тя знаеше наизуст любовни песни от миналия век и ги пееше полугласно, като в същото време бодеше с иглата си. Разправяше разни истории, носеше новини, изпълняваше поръчки из града и заемаше скришом на по-възрастните по някой роман, който винаги биваше в джобовете на престилката й и от който простодушната госпожица изгълтваше дълги глави в почивките между работата си. Това бяха само любовни приключения, любовници, преследвани дами, които припадат в самотни павилиони, пощальони, убивани на всяка станция, на всяка страница коне – издъхващи от пресилване; тъмни гори, сърдечни вълнения, клетви, ридания, сълзи и целувки, ладии под лунен блясък, славеи в храсти, господа, храбри като лъвове, кротки като агънца, добродетелни, както никой не би могъл да бъде, винаги добре облечени и плачещи с порой сълзи. Цели шест месеца петнадесетгодишната Ема си цапаше ръцете с този прах на старите заемни библиотеки.
По-късно с Валтер Скот тя се влюби в историческите неща, мечтаеше за старинни сандъци, зали на царски телохранители, за менестрели88
Менестрели – средновековни поети-певци или поети-музиканти.
[Закрыть]. Искаше й се да живее в някой стар замък, както владетелките на такива замъци; облечени в дълги корсажи, те прекарват дните си под детелинообразния изрез на готическия прозорец, облакътени на камъка, с брадичка, опряна на дланта, загледани далеч вдън полето, отдето препуска към тях рицар с бяло перо, яхнал вран кон. По онова време Ема се преизпълни с обожание към Мария Стюарт и с възторжена почит към всички знаменити или нещастни жени. За нея Жана д’Арк, Елоиза, Агнес Сорел, хубавата Ферониерка и Клеманс Изор се отделяха като комети върху тъмната необятност на историята, дето още изпъкваха тук-таме, но по-загубени в мрака и без никаква връзка помежду си, свети Луи под своя дъб, умиращият Баяр, някои сцени от жестокостите на Луи XI, други от Вартоломеевата нощ, перото върху шапката на Беарнееца99
Беарнееца – Анри IV, френски крал.
[Закрыть] и постоянно – споменът за рисуваните чинии с хвалебствията за Луи XIV.
В часа по музика, в романсите, които тя пееше, се споменаваше само за ангелчета със златни крилца, за мадони, за лагуни, за гондолиери, банални композиции, в които през глупостта на стила и невъзможността на музиката й се мяркаше примамливата фантасмагория на сантиментални светове. Някои от другарките й донасяха в манастира своите албуми, получени като подарък. Трябваше да ги крият; това беше цяла история; четяха ги в спалнята. Ема пипаше нежно техните атлазени подвързии и спираше възхитен поглед върху имената на непознатите автори, повечето от които се бяха подписали под редовете „граф“ или „Виконт“. Тя тръпнеше, когато дъхът й раздвижваше копринената хартия на рисунките, която се изправяше полусгъната и отново леко падаше върху страницата. Там имаше изобразени – зад перилата на балкон младеж с къса наметка, който притискаше в обятията си девойка в бяла рокля, с окачена на колана й кесийка за милостиня; или безименни портрети на русокъдри английски лейди, които гледаха под кръглите сламени шапки със своите големи ясни очи. Виждаха се други, излегнати в каляски, летящи през паркове; пред конете, карани от двама кочияши в бели къси панталони, подскачаше хрътка. Други замечтани върху дивани пред разпечатано писмо, съзерцаваха луната през открехнатия прозорец, полузакрит от черна завеса. Наивки, със сълзи по бузите, целуваха през железните пръчки на готически кафез гургулица или усмихнати, с приведена на рамо глава, късаха с островърхите си пръсти, извити като носовете на средновековни пантофи, листчетата на маргаритка. И вие бяхте там, султани с дълги чибуци, примрели сред градински беседки в обятията на баядерки; гяури, турски ятагани, гръцки шапчици1010
Гръцки шапчици – къщни шапчици с пискюл.
[Закрыть] и особено вие, бледи пейзажи на дитирамбичните страни, които често ни показвате в едно и също време палми и борове, отдясно – тигри, отляво – лъв, на хоризонта татарски минарета, на преден план римски развалини, по-нататък клекнали камили, всичко това обиколено от девствен, добре пригладен лес, с дълъг отвесен слънчев лъч, който трепти във водата, дето се откриват като бели драскотини върху сивостоманен фон плуващи тук-таме в далечината лебеди.
И лампата с абажур, окачена на стената над главата на Ема, осветяваше всички тия картини от светския живот, които минаваха една след друга пред очите й в тишината на общата спалня и през далечния шум на някой закъснял фиакър, който трополеше по булевардите.
Когато умря майка й, тя плака много през първите дни. Поръча да сложат в рамка косите на покойната и в едно писмо, изпратено в Берто, пълно с тъжни размишления върху живота, молеше да я заровят по-късно в същия гроб. Добрият човечец помисли, че е болна и дойде да я види. В душата си Ема беше доволна, че така изведнъж се е извисила до този рядък за безрадостните съществования идеал, до който посредствените сърца не стигат никога. Така тя се изоставяше да я носят ламартиновските криволици, слушаше арфите по езерата, всички песни на умиращи лебеди, падането на листата, пречистите деви, които се възнасят на небето, и гласа на вечния, който говореше в долините. Това й омръзна, но не искаше да го признае, продължи по навик, после от суета, докато най-сетне бе изненадана, че се чувства успокоена и че в сърцето й няма тъга, както на челото й – бръчки.
Добрите калугерки, които бяха повярвали в посветяването й на религията, забелязаха с голямо учудване, че госпожица Руо сякаш започна да се изплъзва от техните грижи. Наистина те толкова я бяха отрупали с черковни служби, дни на благочестиво съсредоточение, деветдневни молитви, проповеди, тъй усърдно бяха й проповядвали за почитта, дължима на светците и мъчениците, бяха й дали толкова добри съвети за смиряване на тялото и спасение на душата, че тя стори същото, каквото правят конете, когато ги теглят за юздата: изведнъж се спря и юздата изхвръкна от зъбите й. Тоя дух, останал положителен сред възторзите си, който бе обичал църквата заради цветята й, музиката заради думите на романсите, а литературата – заради страстните й вълнения, се бунтуваше пред тайните на вярата и се дразнеше още повече от дисциплината, тъй противна на нейната природа. Когато баща й я взе от пансиона, там не съжалиха за нейното заминаване. Игуменката смяташе дори, че Ема напоследък бе станала не много почтителна към общежитието.
Когато се върна в къщи, на нея изпърво й бе приятно да заповядва на прислугата, но скоро селският живот й стана противен и тя почна да съжалява за своя манастир. Когато Шарл дойде за първи път в Берто, тя се смяташе за много разочарована, мислеше, че няма вече какво да научи, че нищо вече не бива да почувства.
Ала тревогата на едно ново състояние или може би възбудата, причинена от присъствието на мъж, стигаше да я накарат да помисли, че най-сетне притежава оная чудна страст, която досега като голяма птица с розови пера бе зареяна сред великолепието на поетичните небеса; а сега не можеше да си представи, че тоя покой, в който живееше, е щастието, за което бе мечтала.
VII
Понякога тя мислеше, че все пак това са най-хубавите дни в живота й, меденият месец, както се казва. За да вкусиш тяхната прелест, би трябвало несъмнено да тръгнеш към ония страни със звучни имена, от които утрините след сватбата придобиват още по-сладостна леност! В дилижанс, зад завеси от синя коприна, младоженците бавно се изкачват по стръмни пътища, заслушани в песента на пощальона, отекваща в планината ведно със звънчетата на козите и глухия шум на водопада. Когато слънцето залязва, те вдишват край брега на залива дъха на лимоновите дървета, а вечер върху терасата на някоя вила, сами, с преплетени пръсти, съзерцават звездите и кроят планове. Струваше й се, че някои места на земята трябва да произвеждат щастие – като растение, присъщо на тая почва, което не вирее другаде. Защо да не можеше да се облакъти на балкона на швейцарска планинска вила или да заключи своята тъга в някоя старинна шотландска къща, до съпруг, облечен в черна кадифена дреха с дълги поли, обут в ботуши от мека кожа, с островърха шапка и ръкавели!
Искаше й се може би да довери някому всичко това. Но как да се изрази тая неуловима болка, която мени образа си като облаците, която се върти като вятъра? Липсваха й думи, удобен случай, смелост.
Ала струваше й се, че ако Шарл би пожелал, ако би се досетил, ако поне веднъж погледът му би доловил нейните мисли, сърцето й би се изляло във внезапна щедрост, както се посипва плодът на овощните дървеса, щом ги досегне ръка. Но колкото повече се стягаха интимните връзки на техния живот, толкова по-силно възникваше някакво вътрешно отчуждаване, което я откъсваше от него.
Речта на Шарл беше плоска като уличен тротоар и общоприетите идеи се нижеха там в делнично облекло, без да будят вълнение, смях или мечтание. През времето, когато живеел в Руан, разправяше той, не полюбопитствал нито веднъж да отиде на театър да види парижките актьори. Той не умееше да плува, нито да се фехтува, нито да стреля с револвер и веднъж не можа да й обясни някаква дума във връзка с ездата, която тя бе срещнала в един роман.
А не трябваше ли мъжът, напротив, да знае всичко, да се проявява в многобройни дейности, да те въвежда в поривите на страстта, в тънкостите на живота, във всички тайни? Но тоя мъж не учеше на нищо, не знаеше нищо, не желаеше нищо. Той смяташе, че е щастлива, а тя му се сърдеше заради това спокойствие, за тази блажена отпуснатост, дори за щастието, което му даваше.
Понякога тя рисуваше и за Шарл беше голямо забавление да стои изправен до нея да я гледа, наведена над картона, как прижумява, за да види по-добре рисунката си, или как валя с палеца си топчета от хлебна среда. А когато свиреше на пиано, колкото по-бързо се движеха пръстите й, толкова по̀ растеше удивлението му.
Тя удряше самоуверено клавишите и ръцете й пробягваха по тях от горе до долу без прекъсване. Така раздрусван, старият инструмент, със съвсем отпуснати корди, се чуваше при отворен прозорец чак до другия край на селището и често писарят на съдебния пристав, който минаваше по широкия път, гологлав и по терлици, се спираше с книжа в ръка, за да послуша.
От друга страна, Ема знаеше да управлява къщата си. Тя изпращаше на пациентите сметката за лекарските посещения в умело съчинени писма, които не приличаха на търговски фактури. В неделен ден, когато някой съсед идваше на обед у тях, тя знаеше как да поднесе някое изтънчено ястие, нареждаше с вкус пирамиди от сливи върху лозови листа, поднасяше сладко, приготвено в бурканчета и обърнато върху чинии, и дори казваше, че ще купи прибори за изплакване на ръцете за десерта. Всичко това увеличаваше много уважението към Бовари.
Шарл започна повече да цени себе си за това, че притежава такава жена. Той с гордост показваше в гостната две малки скици, рисувани от нея с молив, които беше поръчал да поставят в много широки рамки и ги бе окачил с дълъг зелен шнур на покритата с тапети стена. Когато излизаха от църква, жителите можеха да видят Шарл на вратата, обут в хубави шити пантофи.
Той се връщаше късно, в десет часа, понякога и в полунощ. Искаше да яде и тъй като прислужницата беше вече легнала, поднасяше му Ема. За да вечеря по-удобно, той събличаше редингота си и изреждаше едно след друго всички лица, които бе срещнал, селата, които бе обходил, рецептите, които беше писал, и доволен от себе си, изяждаше остатъка от задушеното месо, остъргваше сиренето си, изхрупваше една ябълка, изпразваше каната, после си лягаше в кревата, изтягаше се на гръб и захъркваше.
Понеже отдавна бе свикнал да спи с памучна нощна шапчица, копринената кърпа не се задържаше на ушите му, така че заран косите му падаха разчорлени по лицето, побелели от пуха на възглавницата, връвчиците на която се развързваха през нощта. Той носеше винаги груби ботуши, които при извивката на крака имаха две дълбоки гънки, косо насочени към глезените, докато останалата част от горнището продължаваше в права линия, опъната като по калъп. Казваше, че тия ботуши са тъкмо каквито трябват за село.
Майка му одобряваше тая пестеливост. Тя дохождаше да го навести както едно време, и то когато в дома й се разразяваше някаква по-силна буря; но госпожа Бовари – майката, изглеждаше зле разположена към снаха си. Според нея Ема се държеше много на голямо, като се вземе пред вид тяхното имотно състояние: дървата, захарта и свещите се прахосваха като в богатски дом. Жаравата, която отиваше в готварницата, можела да стигне да се приготвят двадесет и пет ястия. Тя нареждаше бельото в скриновете и учеше Ема как да следи месаря, когато носи месото. Ема слушаше тия уроци, госпожа Бовари щедро ги увеличаваше и думите „дъще“ и „майко“ се разменяха от сутрин до вечер, придружени с леко потреперване на устните – всяка от тях подхвърляше сладки думи с глас, който трепереше от гняв.
През времето на госпожа Дюбюк старата жена чувстваше, че все още е предпочитана, но сега любовта на Шарл към Ема й се виждаше като измяна към нейната нежност, като нахлуване в област, която й принадлежеше; и тя наблюдаваше щастието на сина си с тъжно мълчание, както разорен човек гледа през прозорците хора, седнали на трапеза в неговия предишен дом. Във вид на спомени тя му изреждаше своите мъки и жертви и като ги сравняваше с небрежността на Ема, заключаваше, че съвсем не е разумно да я обожава по такъв изключителен начин.
Шарл не знаеше какво да отговори; той почиташе майка си и обичаше безкрайно жена си; смяташе преценките на едната непогрешими и все пак намираше, че другата е безукорна. След заминаването на госпожа Бовари той се опитваше да подхвърли боязливо и със същите изрази една-две от най-невинните забележки, които бе чул от майка си; Ема с една дума му доказваше, че се лъже и го изпращаше при пациентите му.
Все пак според теориите, които бе усвоила, Ема поиска да се убеди, че е влюбена. Под лунна светлина в градината тя декламираше всички страстни стихотворения, които знаеше наизуст, и му пееше, въздишайки, меланхолични адажио; но след това пак се чувстваше толкова спокойна, колкото и преди, а Шарл не изглеждаше нито по-влюбен, нито по-развълнуван.
След като напразно бе удряла така с кремък по сърцето си, без да успее да изтръгне ни една искрица, неспособна да разбере онова, което не чувстваше, както и да вярва в нещо, което не се проявява по установените форми, тя лесно се убеди, че в страстта на Шарл нямаше вече нищо необикновено. Любовните му излияния бяха станали редовни, той я целуваше в определени часове. То беше навик между другите навици, също като предварително известен десерт след еднообразието на вечерята.
Един горски пазач, когото господин Бовари беше излекувал от пневмония, подари на госпожата малка италианска хрътка; когато отиваше на разходка, Ема я вземаше със себе си – защото тя излизаше понякога, за да остане за миг сама и да не са пред очите й вечната градина и прашният път.
Тя отиваше до банвилската букова горичка, до напуснатия павилион, който беше в ъгъла на стената към нивите. Там в защитния ров, между тревите, имаше високи тръстики с резливи листа. Тя поглеждаше първо да види дали нещо не се е изменило от последното й идване. Намираше на същите места дигиталите и жълтите шибои, китки коприва около големите камъни и лишеи по трите прозореца с винаги затворени капаци, които се ронеха, гниещи върху ръждясалите си железни пръчки.
Мислите й, безцелни в началото, бродеха без път, както нейната хрътка, която обикаляше на кръгове из полето и джавкаше подир жълтите пеперуди, гонеше полските мишки, хапеше маковете край синора на нивата. После мислите й постепенно се съсредоточаваха и седнала в тревата, която бръскаше леко с върха на чадърчето си, Ема си повтаряше: „Защо, боже мой, се омъжих?“
Питаше се дали не е възможно при други комбинации на случая да срещне друг мъж; и се мъчеше да си представи какви ли биха били ония ненастъпили събития, оня различен живот, онзи неизвестен съпруг. Всички те наистина не приличаха на тоя съпруг. Оня би могъл да бъде хубав, духовит, изискан, привлекателен, каквито несъмнено са мъжете, за които се бяха омъжили нейните бивши другарки от манастира. Какво ли правеха те сега? В града, сред шума на улиците, мълвежа в театрите, блясъка на баловете, те имаха съществования, в които сърцата се разтварят, а чувствата разцъфтяват. А тя – животът й бе студен като таванско помещение със северен прозорец и досадата, мълчалив паяк, плетеше в мрака своята мрежа във всички ъгли на сърцето й. Тя си припомняше дните на раздаване на наградите, когато се качваше на естрадата, за да получи венчетата за отличие, с коса на плитки, с бяла рокля и открити платнени обуща; тя беше миловидна и когато се връщаше на мястото си, господата се навеждаха, за да й направят комплименти; дворът беше пълен с каляски, през вратичките й викаха за сбогом, учителят по музика с цигулката в калъф минаваше и поздравяваше. Колко далеч беше всичко това! Колко далеч!
Тя повикваше Джали между коленете си, милваше с ръка продълговатата й хубава глава и казваше:
– Хайде, целуни господарката си, на тебе не ти е тежко.
После, гледайки тъжното изражение на гъвкавото животно, което бавно се прозяваше, тя се разнежваше и като го уподобяваше на себе си, приказваше му гласно, като че утешаваше опечален човек.
Понякога връхлитаха бури, морски ветрове, които, помитайки внезапно цялото плато на Ко, разнасяха далеч из полята солена хладина. Тръстиките, приведени до земята, свиреха, а листата на буките шумоляха с бърз трепет, докато върховете им се люлееха безспир и продължаваха своя тържествен шепот.
Ема загръщаше по-плътно шала около раменете си и ставаше.
В алеята зеленикав отсвет, отразен от листата, озаряваше редкия мъх, който тихо скърцаше под нозете й. Слънцето залязваше, между клоните небето беше червено и стволовете, подобно на посадени в права линия дървета, приличаха на тъмна колонада, изрязана на златист фон; обхващаше я страх, тя викаше Джали, връщаше се бързо в Тост по широкия път, отпускаше се в креслото и цялата вечер мълчеше.
Но към края на септември в нейния живот се случи нещо необикновено: тя бе поканена във Вобиесар у маркиз д’Андервилие.
Държавен секретар през Реставрацията, маркизът, който искаше отново да влезе в политическия живот, подготвяше отдалеч кандидатурата си за Камарата на депутатите. През зимата той раздаваше щедро по един товар дърва, а в окръжния съвет с патос и настойчиво искаше пътища за своята околия. През силните горещини в устата му се бе появил абсцес, от който Шарл като по чудо го беше облекчил чрез едно навременно рязване с ланцет. Управителят на имота му, изпратен в Тост да плати за операцията, разправи вечерта, че видял в градината на лекаря великолепни череши. И тъй като черешите не вирееха във Вобиесар, господин маркизът измоли от Бовари няколко калема за присаждане и сметна за свой дълг да му благодари лично, видя Ема, помисли, че тя има хубава снага и че поздравява съвсем не като селянка, затова в замъка решиха, че няма да бъдат прекалено снизходителни, нито, от друга страна, ще направят нещо неуместно, ако поканят младото семейство.
Една сряда в три часа господин и госпожа Бовари потеглиха за Вобиесар със своята бричка, на която отзад бе привързан голям куфар, а една кутия за шапки беше сложена пред завивката на краката им. Друга мукавена кутия беше поставена между краката на Шарл.
Пристигнаха по здрач, когато в парка запалваха книжните фенери, за да светят на колите.
