Текст книги "Мадам Бовари"

Автор книги: Гюстав Флобер

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 24 страниц)

– Ти знаеш – продължаваше тя бързо, – че мъжът ми бе вложил цялото си състояние у един нотариус; той избяга. Ние направихме заеми; пациентите не плащат. От друга страна, ликвидацията не е свършена; ще получим пари по-късно. Но днес без три хиляди франка ще ни направят опис за секвестър; това е днес, тоя миг; и разчитайки на твоето приятелство, дойдох.

„Ах! – помисли Родолф, който изведнъж силно побледня. – Затова е дошла тук!“

Най-сетне с твърде спокоен вид той каза:

– Нямам, драга госпожо.

Той съвсем не лъжеше. Ако имаше, би ги дал несъмнено, макар че изобщо е неприятно да се правят такива добри деяния; измежду всички бури, които връхлитат любовта, молбата за пари е най-охладняващата и най-опустошителната.

Отначало няколко мигновения тя го гледа.

– Нямаш!

Повтори няколко пъти:

– Нямаш!… Аз трябваше да си спестя тоя последен срам. Ти никога не си ме обичал! Ти не си по-добър от другите!

Тя се издаваше, погубваше се.

Родолф я прекъсна, като уверяваше, че сам той е „затруднен“.

– Ах! Съжалявам те! – рече Ема. – Да, много!…

И спирайки поглед на една обкована със сребро карабина, която блестеше в колекцията, продължи:

– Но когато човек е беден, не слага сребро по приклада на пушката си! Не купува стенен часовник със седефени инкрустации – посочи тя часовника на Родолф, – нито позлатени свирки за дръжките на камшиците си – и ги пипна, – нито брелоци за джобния си часовник! О! Нищо не му липсва! Дори до поднос за ликьор в стаята му! Защото ти обичаш себе си, ти живееш добре, имаш замък, жени, гори; ходиш на лов с кучета, пътуваш до Париж… И дори да беше само това – възкликна тя, като взе от камината копчетата му за маншети, – най-малката от тия глупости, и тя може да се превърне в пари… О, не ги ща! Пази си ги!

И тя хвърли надалеч двете копчета, златната верижка на които се скъса, като се удари в стената.

– А пък аз, аз бих ти дала всичко, бих продала всичко, бих работила с ръцете си, бих просила по пътищата за една усмивка, за един поглед, за да чуя да ми кажеш: „Благодаря!“ А ти седиш спокойно в креслото си, като че ли досега не си ме карал достатъчно да страдам? Без тебе, знаеш ли това, аз бих могла да живея щастлива? Кой те караше? Не беше ли това някой облог? Но ти все пак ме обичаше, ти го казваше… И дори преди малко… Ах! По-добре да ме изгонеше! Ръцете ми са още топли от твоите целувки и ето на това място, върху килима, до коленете ми, ти ми се кле във вечна любов. Ти ме караше да повярвам в това: две години ме разхожда в най-великолепната и най-сладостна мечта!… Е? Спомняш ли си? Нашите планове за пътуване! О, твоето писмо, твоето писмо! То разкъса сърцето ми! И после, когато се връщам при него, при него – богат, щастлив, свободен, за да изпрося помощ, която първият срещнат човек би ми дал, умоляваща и носеща му цялата своя нежност, той ме отблъсва, защото това би му струвало три хиляди франка!

– Нямам! – отговори Родолф с онова пълно спокойствие, с което се прикрива като с щит примирения гняв.

Тя излезе. Стените трепереха, потонът я смазваше; и тя мина по дългата алея, спъвайки се в купищата сухи листа, които вятърът разпръсваше. Най-сетне стигна до защитния ров пред желязната ограда; изпочупи ноктите си в ключалката, толкова бързаше да отвори. После сто крачки по-нататък, запъхтяна, готова да падне, тя се спря. И тогава, като се обърна, тя видя още веднъж равнодушния замък с парка, градините, трите двора и всичките прозорци на фасадата.

Тя остана вцепенена, без никакво усещане в себе си, освен биенето на артериите, което й се струваше, че излиза от нея като някаква заглушаваща музика, която заливаше полето. Земята под нозете й беше по-мека от вода, а браздите й се струваха като гигантски тъмни вълни, които се разбиват. Всичко, което имаше в главата й – възпоминания, мисли, – изхвръкваше наведнъж, само с едно избликване, както хилядите огньове на фойерверк. Тя видя баща си, кабинета на Льорьо, тяхната стая там, друг пейзаж. Обземаше я лудост, тя се уплаши и успя да се овладее, доста несигурно наистина; защото съвсем не си спомняше причината на ужасното си състояние, тоест паричния въпрос. Тя страдаше само от любовта си и усещаше от тоя спомен, че душата й я напуска, както ранените, които, умирайки, чувстват, че животът си отива през раната им, от която тече кръв.

Нощта падаше; прехвърчаха гарвани.

Изведнъж й се стори, че във въздуха избухваха огнени топчици като светещи куршуми, сплескваха се и се въртяха, докато най-сетне се стопяваха в снега между клоните на дървесата. Всред всяка от тях се проявяваше образът на Родолф. Те се множаха и се приближаваха, проникваха в нея; и всичко изчезна. Тя позна светлините на къщите, които блещукаха далеч в мъглата.

Тогаз нейното положение й се разкри като същинска пропаст. Тя се задъхваше до пръсване на гърдите. Сетне в изблик на героизъм, от който стана почти радостна, се спусна тичешком от възвишението, мина по дъската за кравите, из пътеката, по алеята, край халите и стигна пред дюкяна на аптекаря.

Там нямаше никой. Тя понечи да влезе; но при звука на звънеца можеха да дойдат; и като се промъкна през вратника, сдържайки дъх, пипайки стените, тя отиде до прага на кухнята, дето гореше свещ, сложена върху печката. Жюстен по риза бе понесъл някакво ястие.

„А, те вечерят. Ще почакам.“

Той се върна. Тя чукна на прозореца. Той излезе.

– Ключа! Отгоре… дето са…

– Как!

Той я гледаше съвсем учуден от бледността на лицето й, което се изрязваше бяло върху черния фон на нощта. Тя му се видя необикновено хубава и величава като видение; без да разбира какво искаше тя, той предчувстваше нещо ужасно.

Ала Ема каза бързо, с тих, нежен, със съблазняващ глас:

– Искам! Дай ми го!

Понеже стената беше тънка, от трапезарията се чуваше тракането на чиниите.

Тя каза, че й е нужно да изтреби плъховете, които й пречели да спи.

– Трябва да кажа на господаря.

– Не! Чакай!

Сетне каза с безразличен вид:

– Ех! Не си струва трудът, подир малко аз ще му кажа. Хайде, свети ми!

Тя влезе в коридора, дето беше вратата на лабораторията. На стената имаше ключ с надпис: „Килер“.

– Жюстен! – извика аптекарят, който губеше търпение.

– Да се качим!

И той тръгна след нея.

Ключът се завъртя в бравата и тя отиде право към третата полица – тъй сигурно я водеше паметта й, – взе синята стъкленица, измъкна запушалката, пъхна вътре ръката си и като я извади пълна с бял прах, почна да го гълта направо.

– Спрете! – извика той, като се хвърли към нея.

– Мълчи! Ще дойдат…

Той беше в отчаяние, той искаше да вика другите.

– Не казвай нищо, всичко би се струпало върху господаря ти!

После си тръгна обратно, внезапно усмирена и почти със спокойно и светло съзнание за изпълнен дълг.

Когато Шарл се върна в къщи, потресен от вестта за описа, Ема току-що бе излязла. Той вика, плака, падна в несвяст, но тя не се връщаше. Де можеше да бъде? Той праща Фелисите у Оме, у Тюваш, у Льорьо, в „Златен лъв“; и в паузите на мъката си виждаше името си погубено, състоянието – разсипано, бъдещето на Берта – разбито! По каква причина?… Ни думица! Той чака до шест часа вечерта. Най-сетне не можеше повече да се сдържа и като си въобрази, че е заминала за Руан, той тръгна по Големия път, вървя половин левга, не срещна никого, почака още и се върна.

Тя си бе дошла.

– Какво имаше?… Защо?… Обясни ми…

Тя седна при масичката си и написа писмо, което бавно запечати, прибавяйки датата на деня и часа. Сетне каза с тържествен тон:

– Ще го прочетеш утре; сега, моля те, не ми задавай повече ни един въпрос!… Не, нито един!

– Но…

– Ох, остави ме!

И се простря цяла на леглото си.

Събуди я някакъв тръпчив вкус в устата. Видя Шарл и затвори очи.

Тя с любопитство се наблюдаваше, за да разбере дали не се мъчи! Но не! Още нищо. Чуваше тракането на часовника, шума на огъня и дишането на Шарл, изправен до възглавницата й.

„Ах! Смъртта не била голяма работа! – мислеше тя! – Ще заспя и всичко ще свърши!“

Пи глътка вода и се обърна към стената.

Тоя противен вкус на мастило продължаваше.

– Жадна съм!… Ох! Много съм жадна!…

– Но какво ти е? – каза Шарл, като й подаваше чашата.

– Нищо!… Отвори прозореца… Задушавам се!

Дойде й повръщане, толкова ненадейно, че едва успя да вземе кърпичката си под възглавницата.

– Махни я! – каза бързо тя. – Хвърли я!

Той й зададе въпроси; тя не отговори. Лежеше неподвижно от страх, че най-малкото движение ще й причини повръщане. Но сега усети студ, който се качваше от нозете до сърцето й.

– Ах! Ето че почва! – промълви тя.

– Какво казваш?

Тя въртеше глава с кротко, пълно с мъка движение, като в същото време отваряше челюсти, сякаш на езика й имаше нещо много тежко. В осем часа повръщането започна отново.

Шарл забеляза, че в дъното на легена имаше нещо като бели зрънца, полепени о стените на порцелановия съд.

– Това е необикновено! Странно! – повтори той.

Ала тя с твърд глас каза:

– Не, лъжеш се!

Тогава внимателно и едва ли не като че я галеше, той пъхна ръката си под стомаха й. Тя извика остро. Той се дръпна съвсем изплашен.

После тя почна да стене, отначало тихо. Силна тръпка разтърси раменете й и тя стана по-бяла от чаршафа, в който се вкопчваха сгърчените й пръсти. Неравният й пулс сега почти не се усещаше.

Капчици пот се стичаха по синкавото й лице, което сякаш се беше съсирило в някакви металически изпарения. Зъбите й тракаха, разширените очи гледаха неопределено наоколо и на всички въпроси тя отговаряше само с поклащане на глава; дори два-три пъти се усмихна. Постепенно стенанията й се засилиха. Тя изпусна глух вой; казваше, че сега й е по-добре и че след малко ще стане. Но гърченията наново почнаха; тя извика:

– Ах, колко е жестоко, боже мой!

Той падна на колене до леглото й.

– Продумай! Какво си яла? Отговори, за бога!

И я гледаше с такава нежност в очите, каквато тя никога не бе виждала.

– Е, добре, там… там… – каза тя с отпаднал глас.

Той скочи към масичката й, счупи печата на писмото и прочете високо:

– „Нека никого не обвиняват…“

Той спря, прокара ръка по очите си и препрочете.

– Как! На помощ! Насам!

И можеше само да повтаря: „Отровена! Отровена!“ Фелисите отърча у Оме, който се развика на площада; в „Златен лъв“ госпожа Льофрансоа го чу; неколцина станаха да съобщят на съседите си и през цялата нощ градчето беше будно.

Обезумял, бъбрещ, залитащ, Шарл се въртеше из стаята. Блъскаше се в мебелите, скубеше коси и аптекарят никога не бе помислял, че може да има толкова страшно зрелище.

Той си отиде в къщи, за да пише на г. Каниве и на доктор Ларивиер. Беше се объркал: направи повече от петнадесет черновки. Иполит тръгна за Ньошател, а Жюстен пришпорваше тъй силно коня на Бовари, че го остави на склона Боа-Гийом съсипан и почти умрял.

Шарл поиска да прелисти медицинския си речник, но не виждаше, редовете скачаха.

– Спокойствие! – каза аптекарят. – Важно е да се предпише някое силно противоядие. Каква е отровата?

Шарл показа писмото. Беше арсеник.

– Е, добре – поде Оме, – ще трябва да се направи анализ.

Защото той знаеше, че при всички отравяния трябва да се прави анализ, а другият, който не проумяваше, отговори:

– Ах, направете! Направете! Спасете я!…

Сетне, като отиде пак при нея, той се отпусна на земята върху килима и остана да ридае, подпрял глава о ръба на леглото.

– Недей плака! – каза му тя. – Още малко и няма да те измъчвам вече!

– Защо? Кой те принуди?

Тя отвърна:

– Трябваше, приятелю мой.

– Не беше ли щастлива? Аз ли съм крив? А пък аз правех всичко каквото можех!

– Да… вярно е… ти, ти си добър!

И тя поглади бавно с ръка косите му. Сладостта на това усещане преля неговата скръб; той почувства, че цялото му същество рухна от отчаяние при мисълта, че трябва да я загуби тъкмо сега, когато тя проявяваше към него повече любов от всякога; и не намираше нищо; не знаеше, не се решаваше и наложителността от незабавно решение окончателно го съкрушаваше.

Свърши се вече, мислеше тя, с всички измени, низости и с безбройните въжделения, които я изтезаваха. Сега тя не мразеше никого; смътна дрезгавина падаше над ума й и от всички земни шумове Ема чуваше само пресечената жалба на това клето сърце, нежна и неясна като сетно ехо на глъхнеща симфония.

– Доведете ми малката – каза тя, като се приповдигна на лакът.

– Не ти е зле, нали? – попита Шарл.

– Не! Не!

Бавачката донесе детето в дългата му нощница, изпод която се подаваха босите му крачка, сериозно и още почти спящо. То гледаше учудено стаята, цяла в безредие, и примигваше, заслепено от свещите, които горяха по всички мебели. Те му припомниха навярно утрините на Нова година или на микарем, когато, също тъй събудено рано при светлината на свещи, то се пъхаше в леглото на майка си, за да получи подаръците си, защото попита:

– Но де е то, мамо?

И тъй като всички мълчаха, продължи:

– Не виждам обувчето си4343
  Не виждам обувчето си – по празниците – Свети Никола, Нова година, Коледа, подаръците на децата във Франция се оставят в обувката им, сложена при камината.


[Закрыть].

Фелисите го поведе към леглото, но то все гледаше към камината.

– Да не го е взела дойката? – попита то.

И при тая дума, която призова в паметта й нейните измени и катастрофи, госпожа Бовари извърна глава като погнусена от друга, по-силна отрова, която възлизаше до устата й. През това време Берта бе седнала на леглото.

– О, колко са големи очите ти, мамо, колко си бледа, колко се потиш!…

Майка й я гледаше.

– Страх ме е! – каза детето, като се дръпна.

Ема взе ръката й да я целуне; Берта се дърпаше.

– Стига! Отведете я! – извика Шарл, който ридаеше до леглото.

След това болезнените признаци спряха за миг; тя като че ли се поуспокои; и при всяка незначителна дума, при всеки по-уталожен дъх на гърдите й неговата надежда се възвръщаше. Най-сетне, когато влезе Каниве, той се хвърли плачещ в прегръдките му.

– А! Вие ли сте! Благодаря! Вие сте добър! Но всичко сега е по-добре. Ето, вижте я…

Ала събратът съвсем не споделяше това мнение и понеже, както сам казваше, много не обичаше да мъдрува, предписа лекарство за повръщане, за да изчисти съвсем стомаха.

Не мина много и тя повърна кръв. Устните й още повече се стиснаха. Ръцете и нозете й се сгърчиха, по тялото се появиха тъмни петна, а пулсът й биеше като изопнат конец, като струна на арфа, близо до скъсване.

Сетне тя почваше да вика ужасно. Проклинаше отровата, ругаеше я, умоляваше я да побърза и отблъскваше с изпънати ръце всичко, което Шарл, по-умиращ от нея, я караше да пие. Той се бе изправил с кърпичка на устните, хъркащ, плачещ, задавен от ридания, които го разтърсваха до петите; Фелисите тичаше насам-натам из стаята. Оме, неподвижен, въздишащ дълбоко, а г. Каниве, пазещ все така своята самоувереност, начеваше все пак да се чувства смутен.

– Дявол да го вземе!… Но… Тя е изчистена и щом причината престане…

– Резултатът трябва да престане – каза Оме, – това е очевидно.

– Спасете я! – възклицаваше Бовари.

Но без да слуша аптекаря, който още допускаше хипотезата: „Може би това е спасителен пароксизъм“, Каниве се канеше да предпише териак4444
  Териак – упойка.


[Закрыть], когато чуха плясъка на камшик; всички стъкла потрепериха и една затворена пощенска кола, запрегната с три коня, окаляни до ушите, спря изведнъж до ъгъла на халите. Беше доктор Ларивиер.

Появяването на някой бог не би произвело по-силно вълнение. Бовари дигна ръце. Каниве изведнъж се спря, а Оме свали гръцката си шапчица, преди още докторът да е влязъл.

Той беше от великата хирургическа школа, произлизаща от Биша, от онова поколение, изчезнало днес, на лекари-практици, философи, които скъпяха изкуството си с фанатична обич, упражняваха го с възторг и с проницателност! Когато той се ядосваше в болницата си, всичко трепереше, а учениците му толкова го почитаха, че щом се установяха, мъчеха се да му подражават, доколкото е възможно; така че в околните градове виждаха учениците му облечени като него в дълго, подплатено с вата палто и в широк фрак, разкопчаните ръкави на който покриваха само донякъде неговите пълни ръце, много хубави ръце, които никога не бяха в ръкавици, сякаш за да бъдат винаги готови да се потопят в страданията. Презиращ ордените, титлите и академиите, гостоприемен, либерал, гледайки бедните като баща и проявявайки добродетели, без да вярва в добродетелта, той би могъл да мине почти за светец, ако изтънчеността на духа му не караше хората да се страхуват от него като от демон. Погледът му, по-пронизващ от хирургически нож, слизаше право в душата и отделяше всяка лъжа между доводите и недомлъвките от стеснителност. И той шестваше тъй, изпълнен с онова добродушно величие, което се създава от съзнанието за голямото дарование, от късмета и от четиридесетгодишно трудолюбиво и безукорно съществуване.

Още от вратата, като видя мъртвешкото лице на Ема, простряна по гръб, с отворена уста, той сбърчи вежди. Сетне, като се правеше, че слуша Каниве, потърка ноздри с показалеца си, повтаряйки:

– Добре, добре.

Но мръдна бавно рамене. Бовари го следеше; те се погледнаха и тоя човек, свикнал все пак толкова с гледката на страданията, не можа да удържи една сълза, която се отрони върху жабото му.

Той пожела да се отдели с Каниве в съседната стая. Шарл тръгна подире му.

– Тя е много зле, нали? Да й сложим ли синап? Знам ли какво! Намерете нещо, вие сте спасили толкова хора!

Шарл обгръщаше с две ръце снагата му и го гледаше тъй загубено, умолително, полуприпаднал на гърдите му.

– Хайде, смелост, мое момче! Нищо повече не може да се направи.

И доктор Ларивиер се обърна.

– Заминавате ли?

– Ще се върна.

Той излезе, за да заповяда уж нещо на кочияша, заедно с господин Каниве, който също нямаше никакво желание да види как Ема умира в ръцете му.

Аптекарят ги настигна на площада. По темперамент той не можеше да се отдели от знаменити хора. И измоли г. Ларивиер да му направи честта да обядва у тях.

Бързо пратиха да вземат гълъби от „Златен лъв“, всички котлети от месарницата, каймак от Тюваш, яйца от Лестибудоа и аптекарят сам помагаше в приготвянето, докато госпожа Оме, като стягаше шнура на блузата си, думаше:

– Вие ще извинявате, господине, защото в нашия злочест край, когато човек не е предупреден от навечерието…

– Високите чаши! – пошушна Оме.

– Ако бяхме в града, щяхме да имаме възможност да ви поднесем най-малкото пълнени крака.

– Мълчи!… Заповядайте на трапезата, докторе!

Той сметна за добре след първите залъци да даде някои подробности за нещастието:

– Отначало имахме чувството на засъхване в гърлото, сетне нетърпими болки в стомашната област, изобилно повръщане, безпаметство.

– Но как се е отровила тя?

– Съвсем не зная, докторе, и дори не мога да разбера отгде е могла да се снабди с тая арсенова киселина.

Жюстен, който носеше в тоя миг един куп чинии, почна да трепери.

– Какво ти е? – каза аптекарят.

При тоя въпрос момъкът пусна всичко, което падна на земята с голям трясък.

– Глупак – извика Оме, – некадърник! Дебелак, магаре такова!

Но изведнъж, като се овладя, каза:

– Аз исках, докторе, да направя анализ и, primo, внимателно пъхнах в една тръбичка…

– Щяхте да сторите по-добре – каза хирургът, – ако бяхте пъхнали пръстите си в гърлото й.

Неговият събрат мълчеше, след като преди малко бе изтърпял насаме строго мъмрене по повод лекарството му за повръщане, така че тоя славен Каниве, тъй високомерен и многоречив при случая с кривия крак, днес беше много скромен; той не пресичаше и се усмихваше одобрително.

Оме сияеше от гордостта си на гостоприемен домакин и печалната мисъл за Бовари неясно увеличаваше удоволствието му чрез егоистично сравнение със себе си. Освен това присъствието на доктора го въодушевяваше. Той показваше знанията си, цитираше, както дойде, кантариди, стрихнин, мансанилие, змийска отрова…

– И дори съм чел, докторе, че някои лица са се отравяли като поразени от мълния от кървавица, подложена на прекалено опушване! Поне тъй гласеше един много хубав доклад на една от нашите аптекарски знаменитости, един от нашите учители – славния Каде дьо Гасикур!

Госпожа Оме се появи отново, носеща един неустойчив спиртник; защото Оме държеше да приготвя кафето на масата – печено от него, смляно от него и приготвено в смес от него.

– Saccharum, докторе – каза той, като му подаваше захар.

Сетне поръча да доведат отгоре всичките му деца, любопитен да узнае мнението на доктора за тяхното телосложение.

Най-сетне г. Ларивиер щеше вече да си тръгне, когато госпожа Оме му поиска съвет за мъжа си. Кръвта му се сгъстявала така, че веднага след вечеря умът му отслабвал и той заспивал.

– О, неприятностите му идват не от много ум!

И като се усмихна на тоя неразбран от другите каламбур, докторът отвори вратата. Но аптеката гъмжеше от народ и той едва можа да се отърве от господин Тюваш, който се боеше, че жена му може да има пневмония, понеже имала навик да храчи в пепелта; сетне от г. Бине, който усещал понякога силен глад, и от госпожа Карон, която имала сърбежи; от Льорьо, който имал виене на свят; от Лестибудоа, който имал ревматизъм; от госпожа Льофрансоа, която имала киселини. Най-после трите коня поеха и всички решиха, че той никак не е бил любезен.

Общественото мнение бе отклонено от появата на г. Бурнизиан, който минаваше край халите със своето миро.

Оме, както подобаваше на принципите му, сравни свещениците с гарвани, привлечени от мирис на мъртъвци; видът на всяко духовно лице му беше лично неприятен, защото расото му навяваше мисъл за саван, и той мразеше расото от страх пред савана.

Все пак, не отбягвайки от онова, което той наричаше, своя мисия, той се върна у Бовари, придружен от Каниве, когото г. Ларивиер, преди да тръгне, настоятелно бе помолил за това; и дори ако жена му не бе се възпротивила, той би завел и двамата си сина, за да ги привикне с тежките случаи в живота, за да им бъде това един урок, един пример, една тържествена картина, която ще остане по-късно в паметта им.

Когато влязоха, стаята бе преизпълнена със зловеща тържественост. Върху масичката за ръкоделие, покрита с бяла салфетка, пет-шест топчета памук бяха сложени в сребърно блюдо до голямо разпятие между два запалени свещника. Ема, опряла брадичка на гърдите, разтваряше необикновено очите си; и клетите й ръце мърдаха отпаднало по чаршафите с ужасяващото кротко движение на умиращите, които сякаш искат да се покрият вече със савана. Бледен като статуя и с червени като въглени очи, Шарл, без да плаче, стоеше насреща й в долния край на леглото, докато свещеникът, приведен на едно коляно, мълвеше тихичко.

Тя бавно извърна лице и сякаш бе обзета от радост, виждайки изведнъж виолетовия епитрахил, и несъмнено сред някакво необикновено успокоение намери отново забравената наслада на първите си мистични пориви заедно с виденията на вечното блаженство, които започваха.

Свещеникът стана да вземе разпятието; тогава тя протегна шия като жаден човек и долепяйки устни до тялото на богочовека, сложи върху му най-дълбоката любовна целувка, която бе давала досега. След това той прочете Misereatur Indulgentiam4545
  Misereatur и Indulgentiam (лат.) – молитви за опрощаване на греховете.


[Закрыть], потопи десния си палец в мирото и започна помазването: първо – очите, които толкова бяха възжелавали всичките земни блясъци; после – ноздрите, жадни за топли ветрове и за любовни благоухания; после – устата, която се бе отваряла за лъжа, която бе стенала от гордост и викала от сладострастие; после – ръцете, на които беше приятно от сладостните досягания, и най-сетне – ходилата на нозете, тъй бързи някога, когато тя тичаше за утоляване на желанията си, и които отсега нататък нямаше вече да вървят.

Свещеникът избърса пръстите си, хвърли в огъня късчетата памук, натопени в маслото, и отново седна до умиращата, за да й каже, че сега трябва да слее страданията си със страданията на Исуса Христа и да се остави на божествено милосърдие.

Като свърши увещанията си, той се опита да сложи в ръката й благословена вощеница, символ на небесната слава, с която след малко тя ще бъде обкръжена. Твърде слаба, Ема не можа да стисне пръстите си и свещта щеше да падне на земята, ако не беше г. Бурнизиан.

Но сега тя не беше тъй бледа и лицето й имаше израз на избистрено спокойствие, като че тайнството я бе изцерило.

Свещеникът не пропусна да каже това, той обясни дори на Бовари, че понякога бог продължава съществуването на някои хора, когато смята, че е полезно за спасението им; и Шарл си спомни един ден, когато, също тъй на умиране, тя беше се причестила.

„Може би не трябва да се губи надежда“ – помисли той.

Наистина тя огледа всичко наоколо си, бавно, като човек, който се пробужда от сън; сетне с ясен глас поиска огледалото си и остана известно време склонена към него, до мига, когато едри сълзи потекоха от очите й. Тогава отметна глава, въздъхна и падна на възглавницата.

Веднага гърдите й почнаха бързо да се задъхват. Целият език излезе вън от устата й; очите й се обърнаха, побеляха, подобно абажури на гаснеща лампа; изглеждаше вече мъртва, ако не бе ужасно ускоряващото се разтърсване на гръдния кош, като че душата й подскачаше, за да се откъсне. Фелисите коленичи пред разпятието, а и нозете на аптекаря се подгъваха в коленете, докато г. Каниве гледаше неопределено към площада. Бурнизиан отново почна да се моли с наведено до кран на възглавницата лице, а дългото му черно расо се влачеше след него в стаята. Шарл беше от другата страна, коленичил, с прострени към Ема ръце. Той държеше нейните ръце и ги стискаше, потрепервайки при всеки удар на сърцето й като отражение на развалина, която се руши. Колкото по-силно ставаше хъркането й, толкова по-бързо свещеникът четеше молитвите; те се сливаха със заглушените ридания на Бовари, а навремени като че всичко се загубваше в глухия шепот на латинските срички, които звънтяха като погребална камбана.

Изведнъж по тротоара се чу шум от груби дървени обувки и търкане на бастун; раздаде се глас, един хриптящ глас, който пееше:

 
Летният зной над полето трепти
и за любов на момите шепти.
 

Ема се дигна като галванизиран труп, с разпуснати коси, с втренчени зеници, с отворена уста.

 
За да събира класове,
които нивата отглежда,
в пожънатите редове
Нанет грижливо се навежда.
 

– Слепецът! – извика тя.

И почна да се смее с жесток, безпаметен, безнадежден смях, като й се струваше, че вижда грозното лице на нещастника, което се издигаше сред вечния мрак като ужасно плашило.

 
Вятърът изви и сред тежкия зной
грабна й късата рокличка той!
 

Едно сгърчване я метна върху постелята. Всички се приближиха. Тя бе престанала да съществува.