Текст книги "Един наивник на средна възраст"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 13 страниц)

И за да покаже, че с тая тирада изчерпва бележките си, тя навлича черния комбинизон и ми обръща гръб.

– Ти знаеш, че такива краткотрайни премествания са обичайни преди всяко повишение – подхвърлям.

– Знам го от тебе. Но опитът вече ме е научил да не се доверявам напълно на приказките ти – казва Елен, като продължава да ми обръща гръб.

– Ти не си дете и разбираш, че понякога се случват и непредвидени неща. Обаче тоя път смятам, че всичко е точно предвидено. Вече хвърлих бегъл поглед на обстановката и съм сигурен, че работата, която ще развия тук, неминуемо ще ни изведе нейде по на запад.

– Дано!… – произнася късо жена ми и се заравя в гардероба си, за да ми покаже още веднъж, че е приключила разговора.

Може би е вече време и аз да сменя костюма, Всъщност този сив костюм ще бъде заменен с друг, също сив, но малко по-тъмен или малко по-светъл, било на рибена кост, било на шотландски карета, било съвсем равен по тон, колкото да бъде ясно, че гардеробът ми е достатъчно богат.

Обожавам сивия цвят. Това е пълната дискретност, обуздаването на суетния стремеж да се самоизтъкнеш, сливането с тълпата на себеподобните. Глупакът не разбира, че да се открояваш, това означава да се превръщаш в прицелна точка. Който непрестанно привлича вниманието, той неминуемо си навлича и неприятности. Излишният блясък е позволен само на звездите – филмови или не, той е пакостен за обикновените хора, а още повече за хората от моята професия. Да си незабележим, това значи да си добре защитен, да можеш безшумно да напредваш и да постигаш целите си.

Оттеглям се в третата стая, където, както съм и очаквал, намесата на грижовна домакинска ръка почти не се забелязва. Помещението, разбира се, е чисто, но куфарите ми са разтворени на земята и от тях са извадени само костюмите, моите сиви костюми, хвърлени върху новоинсталираното легло. Избирам един от трите, изваждам чиста риза и се заемам с обличането.

Такива като моя черен генерал, дето стърчат с една глава над тълпата, винаги ще бъдат уязвими. И такива като Бенет – също, защото той освен, че стърчи, но и дразни с навъсената си физиономия. И такива като шефа ми с неговата благородна осанка на бронзов паметник и те не стават за нищо, освен за мебели на един дипломатически кабинет. Изведете го тоя величав мъж сред обикновените хора, пуснете го на пазара, в метрото, по булеварда, и ще видите, че тутакси ще се превърне в карикатура.

И ако аз самият съм направил нещо в тоя живот и, започнал от нищо, съм успял да стигна донякъде, това се дължи само на факта, че още отрано успях да проумея известни неща… Кандид!… Ха-ха!… Смейте се, драги Хубърт… На вас ви е лесно да се смеете, защото и образованието, и кариерата, и банковата сметка сте ги получили гратис от баща си… а моят баща…

* * *

Всъщност, аз нямах баща, но го разбрах доста късно. Човекът, когото смятах за баща, се бе оженил за майка ми една година след моето раждане. Предполагам, че той бе направил жертвата да се ожени за една вдовица с пеленаче на ръце единствено в името на скромната сума спестени пари и кокетната къщица, останали от покойния съпруг. Всъщност, ако беше по-умен, тоя мой втори баща би трябвало да прибави към въпросните придобивки и мене, защото той самият по природа бе лишен от възможността да създава деца. Но именно понеже ясно съзнаваше своя недъг, той още от самото начало бе затаил някаква глуха неприязън към мене, тъй като виждаше в мене част от оня човек, който най-първо бе спал с жена му и който се бе оказал мъж в пълния смисъл на думата.

Само че аз много по-късно проумях тия неща и първите години го смятах за истински баща и дори мислех, че в отношението му към мене се проявяват истински бащински чувства.

– Аз никога не бия детето – чух го да казва веднъж, когато в хола се бяха събрали гости. – Боят е дивашка работа. И при това създава у детето фалшивото впечатление, че грешката е изкупена. А една грешка не може да се изкупи с няколко плесника.

Той наистина никога не ме биеше. По-късно изпитах подозрението, че не ме биеше, защото една тъй бърза и проста развръзка едва ли бе в състояние да утоли злобата му. Той ме наказваше. Обмисляше спокойно наказанията си и спокойно ги прилагаше, без всякакъв изблик на раздразнение или гняв.

– Защо закъсня? – питаше меко той, когато, едва прибрал се от училище, го заварвах да се храни с майка ми в столовата.

– Отбихме се малко да си поиграем в градината – казвах, додето още не бях се научил да лъжа.

– Застани до стената!… Не там, а тук, в ъгъла!…

Той държеше на това „тук, в ъгъла“, понеже оттук можех по-добре да наблюдавам ястията и следователно по-обилно да преглъщам слюнките си.

Двамата тъкмо довършваха млечната супа от карфиол, една от моите любими супи. Баща ми огреба последната лъжица и протегна чинията си за още. Майка ми му сипа нова порция от гъстата бяла супа с едри късчета карфиол. Майка ми отдавна бе възприела при подобни случаи ролята на безучастен свидетел. Тя трепереше при мисълта, че вторият ми баща би могъл да я остави, и правеше всичко възможно, за да не я остави, макар че накрая той все пак я остави.

Подир супата идваше ред на добре зачервения от печенето стек, поръсен с пресен магданоз и увенчан с бучка масло, което леко се топеше върху горещото месо. Заедно със стека майка ми носеше и огромна купа зелена салата, наквасена с един много вкусен сос, който тя умееше да прави. Изпитвах мъчителна болка в стомаха и почти се задавях от слюнки, толкова бях гладен. Така бях гладен, че бих се задоволил дори с някоя филийка от прясната франзелка, с добре изпечена руменокафява коричка. Но знаех, че е излишно да формулирам желания, защото нямаше кой да ги чуе.

Баща ми привърши яденето, наля си още чаша от студената бира и разтвори вестника в очакване на кафето. Майка ми с привични жестове разчистваше масата. А аз седях в ъгъла и наблюдавах тия неща, за да убивам времето и да не мисля толкова за болките в стомаха.

Мина и редът на кафето. Баща ми с облекчение се изтегна на кушетката, все тъй погълнат от вестника. Майка ми изчезна оттатък в стаята си. А моите мъки едва започваха.

Острото чувство на глад постепенно се притъпяваше и заменяше от някаква тягостна горчилка в стомаха. Но заедно с това все повече се засилваха болките в краката и отмалата в коленете.

Баща ми бе изтървал вестника на килима и бе задрямал. Веднъж бях използувал това задрямване, за да поседна на близкия стол и да си отпочина, но баща ми отвори очи и запита:

– Умори ли се?

– Не мога повече – признах гузно. – Ще падна.

– Добре – кимна сговорчиво той. – Ще те оставя да си легнеш.

И тогава за пръв път ме затвори в гардероба за бельото.

Това бе един вграден гардероб, чиято най-долна част бе предназначена за съхранение на обувки, но всъщност винаги бе свободна, защото обувките ги държахме на етажерката в килера. Така че баща ми ме натика в тая долна част, опираща в цимента и не по-висока от половин метър, тъй че едва-едва можех да се свря в нея. После захлопна вратата на гардероба и я заключи.

В първите минути, както лежах свит върху хладната мозайка, изпитвах почти облекчение. Постепенно обаче краката и ръцете ми почнаха да изтръпват и стана нужда да променя позата. Опитах да се повдигна, но главата ми опря в горната дъска. Понечих да се извъртя, но срещнах страничните стени. И тогава усетих ужаса от задушаването.

Бях затиснат отвсякъде с дебелите дъски на тоя гардероб, като в херметически затворена консервена кутия, лишен възможността да седна или дори да се обърна, за да се отпуснат изтръпналите ми членове. Въздухът не ми стигаше, задъхвах се, но най-страшното бе това подлудяващо чувство, което все повече напираше у мене, чувството, че съм затиснат, че след миг или два ще бъда задушен и смачкан като хлебарка под нечия неумолима пета. И ненадейно започнах да крещя, да се дера от крясъци, макар да знаех, че едва ли някой ще ме чуе, защото майка ми почиваше през три стени в спалнята си, а баща ми сигурно бе излязъл да поработи в градината, пък и да не бе излязъл, щеше само с наслада да се вслушва в писъците ми.

После вероятно съм припаднал от изтощение, от задуха и най-вече от тоя подлудяващ страх – страха от тясното пространство.

Съвзех се едва когато чух нейде от много далеч да се разнася спокойният глас на баща ми:

– Хайде, върви да спиш!

Опитах да се измъкна, но нямах сили да помръдна и стана нужда да дойде майка ми да ми помогне. Вече бе вечер или нощ и аз рухнах като тежък предмет в леглото и едничката ми мисъл бе, че не бива никога повече да се озовавам в тоя адски гардероб.

Това бе, разбира се, лесно да се реши, но трудно да се изпълни и така се случи, че впоследствие още неведнъж бях затварян в гардероба и дори усвоих някои дребни трикове, за да сменям позите и да прехвърлям в една или друга посока нозете си и да долепвам лицето си до пролуката под вратата, за да поемам пресен въздух. Но в първите минути паническият страх от тясното пространство винаги ме връхлиташе и изпитвах лудешкия порив да крещя, да дращя лицето си, да късам дрехите си, а сърцето ми тупкаше бясно, сякаш искаше да изскочи от гърдите ми, и трябваше да мине доста време, додето се овладея и замра върху мозайката. Затова правех всичко, което бе по силите ми, за да избягна затварянето в гардероба, и никога не бих се решил да използувам дрямката на баща си, за да приседна на близкия стол.

Човекът върху дивана се пробужда по някое време, сяда, хвърля поглед към моя ъгъл, а сетне поглежда часовника си. Аз вече едва се държа на крака, болката в глезените е станала непоносима, а също и отвратителната тръпка в колената.

– Ще падна – казвам.

– Няма да паднеш – възразява спокойно баща ми.

И излиза в градината. Но той често се връща за това, за онова в хола и нямам никаква възможност да напусна ъгъла, и предпочитам да вися като дрипа тук, в тоя ъгъл, на тая голяма и добре проветрена светла стая, отколкото да бъда заврян отново в тясното тъмно пространство между долния рафт и мозайката. Едничкото, което си позволявам от време на време, е да се пооблегна на стената и само тоя краткотраен отдих ме предпазва да не се строполя на пода, но това е съвсем относителен отдих, понеже продължавам да стоя изправен на своите болни крака, а не на нечии чужди.

Той ме държи така в ъгъла, четири часа, шест часа, осем часа, в зависимост от туй, каква оценка е дал на провинението ми. Сетне, като поглежда часовника си, заповядва:

– Хайде, върви да си учиш уроците!

– Гладен съм – промърморвам, като се отпускам на близкия стол.

– Ще ядеш чак утре заран! Хайде, върви да си учиш уроците!

Наказанието в ъгъла беше обичайният му номер. Но той имаше достатъчно въображение, за да го разнообразява и с разни други номера. Хрумванията му идваха от самото естество на провиненията ми. Когато веднъж бях разсипал мастилницата върху паркета в стаята, той ме накара да оближа цялото мастило с език.

– Ще се отрови детето – позволи си да каже майка ми.

– Няма да се отрови, ще стане по-внимателен – възрази баща ми.

Наистина не се отрових. Само повръщах дълго в банята, тъй като погнусата гърчеше вътрешностите ми и устата ми не можеше да се измие от метално-сладникавия вкус на мастилото.

Друг път, понеже бях минал с кални обувки по алеята от мраморни плочи в градината, той ме накара да измия всички плочи с четка и вода. С четка за зъби, разбира се, тъй като другото би било прекалено лесно. Миенето продължи целия следобед и коленете ми се разраниха от лазене по плочите, а баща ми минаваше през четвърт час, за да инспектира дейността ми и да предупреди:

– Да не оставяш нито помен от кал, защото ще те накарам и нея да оближеш.

Трети път ме наказа с копчетата.

Тъкмо се бях прибрал от училище и не бях успял да съблека балтона си, и баща ми забеляза, че дрехата е без копчета, защото винаги забелязваше такива работи. Най-напред бе паднало едното, а после и другото и дори не бях усетил кога съм ги загубил.

– Къде са ти копчетата?

– Откъснали са се…

– Къде са?

– Не знам. Паднали са някъде…

– Ела тук!

Той ме отведе в брачната спалня, извади от гардероба стария си шлифер и торбичката, дето се трупаха непотребните копчета.

– Вземи от шкафчето игла и макара и ги заший всичките!

– Къде да ги зашия?

– Върху шлифера. Ще шиеш навсякъде, додето има място.

И започнах да шия, като подтисках глада и отегчението си. Когато свърших най-сетне, вече бе нощ, защото това бе главният секрет в наказанията на баща ми – тяхната продължителност. Целият шлифер бе обшит на всеки квадратен сантиметър с копчета: и големи и малки, и стъклени, и пластмасови, и кокалени, и седефени, и от ризи, и от балтони, и от дамски дрехи. Беше се получила една действително странна дреха и би било интересно да я запазя като свидетелство за бащината си изобретателност. Но след като видя резултата от старанията ми и мълчаливо го одобри, баща ми нареди:

– А сега вземи ножицата и ги разший!

Трудно е да се изброят всичките му хрумвания от тоя род и не виждам каква полза има да ги изброявам. Но едно от най-неприятните наказания, при чийто спомен още чувствувам мъчителна болка в пръстите на дясната си ръка, беше писането. Достатъчно беше да допусна какво и да било провинение в училище, за да чуя нареждането:

– Ще напишеш ясно, четливо и с хубав почерк: „Когато отивам на училище с неприготвен урок, аз позоря и себе си, и родителите си. Родителите ми правят всичко необходимо, за да стана истински човек, и не заслужават да бъдат позорени. Обещавам, че никога вече няма да се явявам с неприготвен урок!“ Ясно ли е?

– Не съм сигурен дали съм го запомнил точно…

– Седни там! Ще ти го продиктувам. А после ще го препишеш сто пъти.

Сто пъти, защото текстът е сравнително дълъг. Ако е по-къс, тогава – двеста пъти. Изобщо – от обяд до късно през нощта, без разрешение да ядеш или да пиеш вода.

Обикновено той в края на краищата ме намираше след полунощ заспал върху масата и все още неизпълнил напълно посочената бройка. Вдигаше ме леко за яката, сякаш се гнусеше да се докосне до ръката ми, до лицето ми, и нареждаше:

– Върви да спиш! А утре ще ми се издължиш напълно.

Една вечер, когато бях погълнат от поредното преписване в стаята си, а вратата към хола бе леко открехната, дочух случайно разговора между майка ми и баща ми.

– Мисля, че прекаляваш с тия продължителни наказания – казваше полугласно майка ми.

– Трябва да са продължителни, за да има достатъчно време да осъзнае прегрешението си – възрази спокойно баща ми.

– Не знам дали е способен изобщо да осъзнае нещо – въздъхна тя. – Струва ми се, че е просто тъп…

Усетих, че в гърдите ми се надига някакъв бяс. И не толкова срещу тоя баща, който не ми беше никакъв баща, колкото срещу собствената ми майка, която ме смяташе за тъп, след като хладнокръвно бе оставяла да ме затъпяват. Едва успях да подтисна този бяс и да се овладея. И може би именно защото се овладях, в детската ми глава тъкмо тогава блесна откритието. Аз го дразнех тоя човек, дразнех го преди всичко със самото си съществуване, но дразнех го и с тая вътрешна съпротива, с това скрито упорство, което не бе трудно за отгатване.

И няколко дни по-късно използувах откритието си. Не помня каква дребна беля бях направил, обаче от гледна точка на баща ми тя вероятно не бе дребна, защото беше ми присъдил най-тежкото наказание – гардероба. И тогава почнах да му се моля. И не само се молех, но и коленичех, и целувах ръцете му, и макар той да ги дърпаше, аз продължавах да се улавям в тях и да ги целувам, и да ги мокря със сълзите си, защото плачех, плачех с хълцанията на злобата и на унижението, но той не можеше да знае това и го приемаше като очистителния плач на разкаянието, и макар че се дърпаше и си даваше непреклонен вид, накрая омекна и промърмори:

– Върви в стаята да си учиш уроците…

* * *

Апартаментът на съветника едва ли се отличава с нещо съществено от моя, освен по бакъра. Искам да кажа, че по цялата територия на хола и двете съседни стаи са пръснати най-различни и съвсем непотребни антики от бакър – котли и котлета, чинии, подноси, тави, звънци за добитък и какво ли не – всичко това акуратно лъснато, за да блести възможно повече и да прави ефект. Което не пречи ефектът да напомня за вехтошарница.

Приемът, разбира се, съвсем не е организиран в наша чест, но аз пак съм очаквал, че към нас като към новодошли ще бъде проявено малко по-голямо внимание и това ще убеди жена ми, че тъкмо ние сме виновниците за тържеството. Нищо подобно. Петдесетгодишната камила, която ни отваря вратата, промърморва едно безразлично „Как сте?“, сякаш се виждаме всеки ден, разтяга голямата си уста в машинална усмивка и ни въвежда в квартирата, където нашата поява дори не бива забелязана.

Домакинята, разбира се, ни развежда от човек на човек, за да ни представи, и всеки от присъствуващите ни сервира по една все тъй машинална усмивка, но тутакси след туй ни забравя и потъва в заниманията си. Заниманията, както винаги в подобни случаи, са словом и цифром три: карти, танци и пиене.

Играчите, разположени около покритата със зелено сукно маса в холната стая, са четирима: господин и госпожа Адамс, съветникът и моят намусен помощник Бенет, който вероятно в момента губи, защото изглежда по-намусен отвсякога. Те дори не прекъсват играта си при нашата поява и единствен Бенет от чиста служебна сервилност благоволява все пак да стане за миг и да целуне ръка на Елен.

В стаята от другата страна на хола, дето е инсталиран магнитофонът, двама млади мъже танцуват с младите си съпруги. Лицата на мъжете са ми вече смътно познати. Това са, ако се не лъжа, помощникът на търговския представител и радистът на посолството. Те също едва-едва се озъбват по наш адрес и продължават да се кълчат все тъй машинално, с безизразно вперени в пространството очи, с леко вдигнати ръце и с размахващи се насам-натам задни части.

На дивана в ъгъла на хола е разположена още една двойка, погълната очевидно от третото занимание – пиенето. Това е моята секретарка в компанията на Франк, който, ако се не лъжа, е помощник на Адамс и изобщо работи нещо в службата по печата. Тия двамата, включително и моята безсрамна секретарка, също не ни обръщат нула внимание, ако не броим неизбежното подобие ва усмивка.

Така че подир цялата тази обиколка ние сме инсталирани от камилата на съветника на кадифените кресла в самия хол. Домакинята ни тиква в ръцете по една чаша и се разполага до нас, примирена явно с необходимостта да изнесе единствено на свой гръб тежкия кръст на гостоприемството. За щастие, тя има здрав гръб и наистина прилича доста на камила и изобщо щедро е надарена от природата с яка костна система, висок ръст, едри зъби, стъпала от най-големия формат и редица други предимства, които по правило са привилегия не на слабия пол, а на силния. И може би тъкмо за да си осигури поне известен процент от тая женственост, която от рождение й липсва, съпругата на съветника щедро е разкрасила физиката си с всички възможни козметически средства, като се почне от кървавия маникюр и се мине към виолетовото червило на устните, за да се стигне до зеления грим около очите, зловещо контрастиращ с побелялото от пудрата лице. Всичко това се обединява в една външност, може би не очарователна, но безусловно незабравима.

– Успяхте ли вече да се наредите? – произнася съветничката с мъжки бас, макар че по всяка вероятност пет пари не дава дали сме се наредили, или не.

– Почти – отвръща пестеливо жена ми, която явно е като попарена от „топлия“ прием и напълно покрусена, що се отнася до надеждите да блесне с качествата на фигурата си и на тоалета.

– Тая година пролетта доста закъсня… – предлага ни втора тема на разговор домакинята след късо натегнато мълчание.

– Да, студеничко е още… – признава Елен.

Подир което следва ново, още по-натегнато мълчание.

– Вие колекционирате бакър? – сеща се да запита най-сетне съпругата ми, решила да не бъде съвсем невъзпитана.

– Не аз, мъжът ми – оживява се малко нашата камила. – Наумил си е, знаете, че и той като всички други трябва да има някакво хоби. Посъветвах го да избере бакъра като по-евтин. И после, това е за него добър повод да обикаля насам-натам из страната.

Тя млъква и поглежда към мъжа си, разположен на игралната маса. Улавям безпокойството в погледа й и запитвам, за да покажа, че и аз присъствувам:

– А как е вашият мъж в играта? По-евтина ли е тя от бакъра като хоби?

– Несравнимо по-скъпа – признава мисис камила. – Можете да бъдете уверен, че и в тоя момент върши някоя глупост. Добре, че има възможност да играе само когато ме замества.

Съветничката явно е измъчвана от дълбоко раздвоение между дълга на домакиня и хазартната страст, защото продължава да гледа настойчиво и носталгично към зелената маса.

– Не се притеснявайте за нас, продължете играта си – подхвърля Елен.

Фразата е изречена с известна доза ирония, но домакинята, изглежда, няма слух за подобни фини интонации.

– Да, ще трябва наистина да видя какво става там… – промърморва тя и тутакси се отправя към арената на покера.

– За пет минути те оставих и ти успя да пропилееш авоарите ми!… – раздава се „нежният“ дамски бас.

Тя измества безцеремонно мъжа си и заявява предизвикателно на Адамс, пред когото е струпана едра купчина жетони:

– Сега ще имате работа с мене, млади човече!

– Безразлично ми е кой член от семейството ще плаща – отвръща Адамс с великодушието на печелившите. И като поглежда жена си, запитва: – Кой дава, скъпа?

– Както винаги, който пита, мое съкровище – от връща със сладко чуруликане госпожа Адамс. И нежният тембър на тия две реплики красноречиво говори, че съпрузите все още се намират в медения месец на любовното глезене.

– Значи, сбирката е изцяло в наша чест, а? – произнася шепнешком Елен.

– Така ми казаха…

– Казали са го, за да те подиграят… Освен ако ти се подиграваш с мене.

Не отговарям, защото почна ли да се защищавам, тя без друго ще реши, че съм виновен. Ето, това е нещастието на гордите хора. Вирят нос и си въобразяват, че стоят над околните, а непрестанно се намират под ударите на околните. Една проява на невнимание от страна на някой простак за тях прераства в трагедия. А аз, ако бях сам, бих се присъединил без излишно надуване към моята полупияна секретарка и към нейния пиян кавалер, бих изпил една-две чаши и после бих си тръгнал – с или без секретарката, доволен и в двата случая, че съм се измъкнал от това сборище на полуидиоти.

– Вие пиете от две чаши? – чувам в това време гласа на Мери.

Тя наистина трябва да е на градус, защото говори по-високо от необходимото.

– Да. И за в бъдеще все така ще правя – потвърждава Франк, който също не щади гласните си струни. – Чаша сода за Франк трезвеника и чаша уиски за Франк пияницата. У мене, знаете, съжителствуват две същества.

– У мене за жалост те са повече от две.

– Известно ми е и без да ми го казвате. У вас се крият толкова капризи и страсти, та човек не знае в даден момент кое животно от менажерията ще се покаже.

Младият мъж вдига чашата си, и по-точно тази, предназначена за Франк пияницата, и я преполовява.

– Вие пиете много – заявява Мери, като също вдига чашата си. – Искам да кажа, значително повече от мене.

– Аз съм мъж.

– Това още не е доказано.

Жена ми, също както и аз, се вслушва в горния диалог, но си дава вид, че витае мислено някъде неизмеримо далеч от тия пиянски глупости. Това съвсем не й пречи да върши наблюденията си:

– Секретарката ти вероятно в твоя чест си е разголила бедрата чак до корема… – стига до ушите ми неприязненият шепот.

– Такава е модата – промърморвам примирително.

– Модата не е закон, особено за жени с такива дебели бедра. Впрочем, навярно те са тъкмо по вкуса ти.

В тоя момент за щастие към нас се приближава съветникът, сетил се вероятно за дълга си на домакин. Той ни се усмихва ободрително и сяда на опразнения от съпругата му стол.

– Още едно уиски?

– Може – кимам, тъй като въпросът е отправен към мене.

Съветникът ми връчва втора чаша, която взема от подноса на масичката, и изразил по тоя начин вниманието си към мене, бърза да го прояви и към жена ми:

– Тая година пролетта малко позакъсня…

Но Елен не е настроена за метеорологически разговори.

– Току-що обсъдихме този въпрос със съпругата ви – отвръща тя с ледено-любезен глас.

Декларацията заварва съветника съвсем неподготвен. Той сбърчва леко чело, като явно се стреми да открие в плесенясалия си от бездействие мозък някаква втора тема. С високия си ръст, голямата уста и едрите жълти зъби домакинът удивително прилича на съпругата си, макар и да не е тъй мъжествен като нея.

Тъкмо съм решил да му помогна в затруднението, като поставя отново въпроса за бакъра, когато стопанинът внезапно бива осенен от щастливо хрумване.

– Чух, че в Африка ви е сполетяла някаква малка авария… – започна той, като ме поглежда със симпатия.

– Каква авария? – запитва със същата ледена любезност Елен, която, разбира се, не е в течение на въпроса.

– Да, наистина, каква точно беше тая ваша африканска история? – произнася съветникът, като ме гледа с глупавите си влажни очи.

И забелязал все пак, че предложената тема не ме привлича особено, додава:

– Не мислете, че съм любопитен, но тук за вас се носят най-невероятни легенди.