Текст книги "Един наивник на средна възраст"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 13 страниц)
Още същата вечер взех самолета за Танжер. И още на другата заран сключих сделката, защото добре познавах местата и хората за подобни сделки. И няколко часа по-късно вече държах в касата си пет хиляди соверейнчета с лика на Елизабет. Също като истинските, само че с три пъти по-малко карати и естествено три пъти по-евтини от истинските. Принуден бих с прискърбие да сведа печалбата си от сто и петдесет на сто хиляди. Само сто хиляди, изпратени телеграфически по кодирана сметка в Швейцария. Но затова пък сега дишах по-леко. Защото бях откупил с петдесетте хиляди сигурността и спокойствието си. Или поне тогава мислех тъй.
Останалата част от операцията бе подготвена в следващите два дни. Абрам трябваше да причака генерала зад третия завой по шосето към залива, да го ликвидира и да премахне по възможност следите. Абрам бе предупреден, че ще бъде под наблюдение и че веднага ще последва генерала на оня свят, ако се опита да отстъпи от предписанията. И понеже Абрам добре знаеше, че не съм човек на празните приказки, нямаше никаква опасност, че ще се опита да клинчи.
Веднъж екзекуцията приключена, Абрам трябваше да стигне до залива и да се качи в моторницата, дето щеше да караули Жан-Пиер. Задачата на Жан-Пиер беше да премахне Абрам. Но тая задача не бе от съществено значение. Защото в момента, в който моторницата се отдалечаваше на съответно разстояние, аз от брега щях да взривя скрития в нея експлозив.
Приблизително така и стана.
А сега една малка непредвидена подробност заплашваше отново да възкреси подозренията срещу мене и може би дори да ги засили до открито обвинение.
Така е в тая кошмарна техническа ера.
Водата в крайбрежната част на тоя залив е просто черна от гъстите водорасли, покриващи скалистите ями на дъното. И аз бях сигурен, че никой никога няма да намери в тия обширни подводни пространства малката чанта, която беше изчезнала вдън ямите и водораслите с цялата си тежест, тежестта на златото. Никой нямаше да я намери. И никой нямаше да я търси. Защото местните хора не подозираха съществуването й. А нашите органи, дори да предположеха нещо, едва ли биха мобилизирали водолазни екипи чак в оная проклета страна, за да проверяват предположенията си.
И бях прав по принцип. Но не и в подробности. Защото не можех да зная, че Абрам, вероятно тъкмо преди да се впусне в опасната мисия, ще сподели нещичко с брата си… И че тоя брат-авантюрист заедно с двама други такива авантюристи ще тръгне да кръстосва с лодка залива в търсене на загубеното съкровище… И че ще се снабди със специален детектор за злато… И че подир дълго и напразно дирене ще попадне на чантата, върху чиято никелова плака бяха гравирани инициалите на тоя суетен пуяк – генерала… И че авантюристите, както става в подобни случаи, ще се счепкат за плячката… И че местната полиция ще влезе в действие…
Изобщо не можех да знам всичко това, което оня ден вече фигурираше в изданията на сензационната преса като свършен факт. Аз имам куража да смятам, че съм доста далновиден. Но никога не съм твърдял, че съм пророк.
Разбира се, катастрофата още не е дошла. А може би и съвсем не е неминуема. Братът на Абрам, както личи, изобщо не подозира съществуването ми. Инак навярно вече нямаше да се намирам в тоя апартамент и да прекарвам съботния ден в лениво проучване на вестниците. Цялата акция се тълкува като чисто гангстерска история. Предполага се дори, че взривът в моторницата е резултат от попадане на куршум в сандък с муниции. Но що се отнася до златото, там няма място за предположения. Това са фалшиви осемкаратови соверейни. И в Центъра знаят много добре какъв е източникът на тия соверейни.
И все пак остава една вратичка. Защото, когато купуваш златни монети от съмнителни търговци, нищо чудно да бъдеш измамен. Аз съм измамен и – толкова. Дали версията ще прозвучи убедително, това е друг въпрос. Но както казва старият приятел Хубърт, проучването ще трае дълги месеци и не е чудно да бъде погребано в архивата на класираните дела. Стига да съм заслужил такова снизхождение. Стига да съм показал, че съм работник от класа. От оная висока класа, която не е подвластна на дребните наказателни параграфи.
Така че пак опираме до същото.
* * *
В понеделник точно по обичайното разписание излизам в девет без четвърт заранта от жилището си. И точно по обичайното разписание Андрей вече ме чака в шевролета.
Шофьорът поздравява учтиво и задава излишния си въпрос:
– В посолството?
– Да. Както винаги.
Пролетта е време на ненадейни промени, и добри, и лоши. Едва сме потеглили и от небето, по което още грее слънце, се изсипва обилен майски дъжд.
– Облак е – преценява шофьорът.
– Само че малко дълъг.
Гъстите струи плющят по предното стъкло на колата и само през ветрилата, образувани от дъждочистачките, се мяркат смътните силуети на пробягващи по булеварда пешеходци.
– Никаква видимост… – мърмори Андрей, навел се напред, сякаш за да пробие с поглед завесата на дъжда.
– А каква е другата видимост? – запитвам небрежно.
– Коя?
– Ами тая около нашето момиче.
Андрей вече е поел функциите си на информатор, но аз съм се постарал това да стане леко и незабележимо.
– Ние съвсем сме забравили да ви пресмятаме известен процент премиални – казах му преди няколко дни, като му предавах плика с обещания хонорар. – Но всяко зло за добро, събрала ви се е доста солидна сума.
А когато почнаха разговорите за нашето момиче, аз го разпитвах с такъв тон и той ми отговаряше с такъв тон, сякаш ставаше дума за най-банални сплетни. Също както и сега.
– От вчера някакъв нов се завъртя около нашето момиче – осведомява ме шофьорът. – Онзи ден само се мярна-наблизо, а вчера явно се завъртя.
– Тоест?
– Ами седяха двамата на една маса. Само двамата.
– А другите от компанията?
– Другите от компанията седяха на друга маса.
– Може би се е скарала с тях?
– Това не вярвам. Изглежда просто, че предпочита новия пред старата компания. И че новият предпочита да бъбре насаме с нея, отколкото да седи с компанията.
– Смятате, че е нещо сериозно? – питам със сянка на недоволство.
– А, не казвам това…
Той замълчава, сякаш би искал да продължи, а не се решава.
– А какво мислехте да кажете?
– Че с такива момичета нищо никога не е сериозно. Не искам да се бъркам в историите ви, но ако питате мене, такива не са за сериозни работи.
„Сериозни работи“ – това звучи доста двусмислено като израз. Затуй запитвам:
– И по-точно?
– И по-точно, ако тръгнете днеска с нея, не е чудно утре да я видите с друг.
– Вярно. Обаче човек като мине тридесетте, почва да става философ. А аз вече отдавна съм ги минал. Ако имате на разположение едно момиче, тогава когато ви е нужно, какво значение, че когато не ви е нужно, то ще бъде с друг?
– Аз също съм в тридесетте, но нямам сили да ги решавам така работите. Ако някой ден подуша, че жена ми дори само мисли за друг, просто ще й счупя врата.
Той е готов да счупи и моя врат, защото заковава тъй рязко колата, че главата ми буйно се килва назад.
– Вижте го как се завира под колелата – произнася Андрей с негодувание, като сочи човека, пресякъл ненадейно платното пред нас.
Онзи забързва гузно по пътя си, без да се обръща, и едва не наскача на втора кола.
– Вървят като слепи, пресичат като шантави – продължава да мърмори Андрей, като дава воля на вечната неприязън между шофьори и пешеходци.
Той отново поема по булеварда и съсредоточено се взира напред, защото дъждът продължава да плиска.
– Значи, вие не сте за либералните отношения? – опитвам се да го върна на темата.
– Не, не съм дотам културен… – признава Андрей.
– Това, че ще ходи с друг, още не е най-лошото – забелязвам, – има и по-лошо…
– …Да тръгне с двама-трима наведнъж – подхвърля шофьорът.
– Не. Да почне да дрънка насам-натам за отношенията си с вас.
– Е, да, за вас, дипломатите, това никак не е удобно.
– А кой друг се върти около нашето момиче?
– Засега – никой.
– Може би някой си чака реда. Може би я гледа отдалеч, както вие я гледате.
– Не съм забелязал подобно нещо.
Той наново натиска спирачката, но тоя път сравнително по-плавно и аз изчаквам минута-две, за да се изтекат обичайните бележки по адрес на пешеходците.
– И докога седяха тия двамата? – запитвам, когато пак потегляме.
– Ами до вечерта.
– И, разбира се, тръгнаха заедно.
– То се знае.
– Сигурно момчето си го бива.
– Не изглежда лошо на вид. Висок, сериозен, искам да кажа, дава си вид на сериозен.
– Момък с характер – подсказвам му.
– Характер… – промърморва с пренебрежение Андрей. – Всички си мислим, че сме с характер… Додето някой ни притисне…
Дъждът заплющява още по-силно и шофьорът съвсем забавя движението на колата и напрегнато се взира пред себе си, като повтаря:
– Никаква видимост… Ама никаква…
* * *
– Тази заран имах час при козметичната – съобщава ми Бенет, като влиза в кабинета, сякаш това е най-голямото събитие на сезона.
– Честит маникюр – промърморвам, без да вдигам очи от книжата.
– Има честитка и за вас! – забелязва с нотка на злорадство помощникът. – Текстът гласи: „Хикс е тежко болен. Налага се спешна операция.“
– Да, това е по-досадно от един маникюр – признавам, като вдигам глава. – И то тъкмо сега, когато ще ни трябва чист канал.
Поглеждам замислено към стената, дето ме пресрещат предизвикателно вдигнатите голи бедра на гърлите и ракетата на спортиста, замахнал, сякаш се готви да ме удари по главата.
– Имам впечатлението, че вашите хора всички са болни – забелязвам кисело.
– Те не са се родили болни – отвръща не по-малко кисело Бенет. – При тукашния климат хората бързо се амортизират. А ние искаме да ги използуваме докрай, като добичета, и нарушаваме всички свои обещания и накрая, разбира се, идва провалът.
– Добре, добре. Кажете ги тия работи на шефа, като се върнете в отпуска. Мене, знаете, никой не ме консултира по кадровата политика.
Бенет не отговаря, но по лицето му личи, че в тоя момент ми отправя мислено някакво не особено топло пожелание.
– А ако пратим Хикс да се лекува, ще има ли кой да го замени? – връщам се отново към реалността.
– Старият твърди, че ще има. Но работата с Хикс не може повече да се отлага.
– Няма да отлагаме.
– А, преди малко се появи и онзи с китарата – сеща се помощникът. – Иска ампули.
– Дадохте ли му?
– Откъде ще ги взема. Стои долу в чакалнята и тъпче килима с мръсните си крака.
– Този тип почва да става опасен – забелязвам. – Беше му казано да не се мярка повече тук.
– Мисля, че е крайно време да го експедираме – съгласява се тутакси Бенет.
– Именно… Тогава вижте какво: информирайте се за съответния влак и осигурете две купета за Мери и за мене…
– Имате предвид влака за Истанбул?
– Ами кой друг?… А що се отнася до онзи с китарата, той да замине с първия самолет в същата посока. Ще му кажете…
В тоя миг се появява секретарката с присъщия си маниер най-първо да влиза, а после да чука.
– Господин Томас, вика ви посланикът.
– Тъкмо навреме – избъбрям. И добавям по адрес на Бенет: – После ще довършим разговора.
* * *
Скулптурната фигура на незнайния дипломат наново ми се представя изправена от едната страна на бюрото и облегната на него с ръка. Шефът не благоволява при влизането ми да наруши дори на косъм неподвижната си поза на паметник и само тънките, посърнали от годините устни едва доловимо се раздвижват:
– Седнете!
Извървявам без бързане дългия път от вратата до стилната гарнитура на мадам Помпадур или на нейния коронован любовник и се отпускам в нехайна поза в едно от креслата. През цялото време откак работя в тая сграда, посланикът не ме е викал нито веднъж на разговор, ако не броим първата ни злощастна среща, и аз дори нито веднъж не съм имал честта да го видя повторно, ако не броим неизбежните приеми, при които по стар обичай се държа на една тълпа разстояние от шефа си.
– Вашето присъствие тук е почти незабележимо, Томас – произнася посланикът.
Гласът е по-сух от миналогодишни макарони.
– Разбира се – продължава той, – това е по-добре, отколкото да подчертаете присъствието си с някой скандал като вашия предшественик. Но все пак, щом имаме културен съветник, би следвало да имаме и културна дейност…
Той ми отправя студения си неподвижен поглед, за да прецени ефекта на силогизма си. И понеже очевидно очаква някаква реакция от мене, аз си позволявам да го информирам, без да променям нехайната си поза:
– Нямам никакво желание да преувеличавам дейността си, но понеже вие очевидно изобщо не допускате съществуването й, бих се осмелил да забележа, че все пак тя е налице. Направил съм посещения из всички културни редакции, установил съм контакти с телевизията, университета, радиото… уговорил съм известни мероприятия за културен обмен и съм изпратил заявки за съответни материали пред съответните наши институти…
Огромната част от тоя скромен отчет е чиста лъжа, обаче това не му пречи да звучи внушително.
– Но вие не сте ми съобщили за нито едно от тия неща – възклицава с известна неловкост шефът, понеже тирадата ми явно се е оказала неочаквана за него.
– Защото вие никога не сте ме извикали на доклад.
– Да… Очевидно нашите възгледи за служебния ред доста се различават – забелязва шефът с тон, който има претенцията да звучи иронично. – Изглежда, съм станал жертва на илюзията, че вие трябва да идвате при мене за доклад, а не да ви търся… Но както и да е…
Той прави известна пауза, за да извърши наум в предварително изготвената си реч измененията, наложени от сбития ми отчет.
– Да… Допускам, че не сте стояли тук със скръстени ръце, но дейността ви все пак се е движила главно по линията на чисто деловите контакти… А на нас ни са необходими и контакти с по-далечна перспектива… Затуй ще си позволя да ви предложа няколко инициативи от по-друг характер. И най-първо, струва ми се, можем да започнем с една подходяща кинопрожекция, да я съчетаем с малък коктейл и да поканим групи добре подбрани журналисти, хора на изкуството… изобщо…
– Чудесна идея! – възклицавам с ентусиазъм. – За жалост, боя се, че ще трябва да я изпълните без мене. Предстои ми спешно пътуване до Истанбул.
– Но как…
– Ами така: предстои. И дори тъкмо тая заран се готвех да дойда да ви информирам.
– Но вие сте длъжен не да ме информирате, а да искате разрешение! И аз още не съм ви разрешил!
– Нали тъкмо това чакам: да ми разрешите.
– Но вие… вие…
У някои хора, непривикнали да бъдат дразнени, раздразнението представлява такъв шок, че нарушава мисловните им процеси и автоматично предизвиква заекване. Само че заекването е нещо бавно, а аз в момента не разполагам с много време.
– Вижте, господин посланик: ако трябва да обмисляте по-дълго разрешението си, можете да използувате и дните след моето заминаване. А аз ще замина и без благословията ви. Защото задачата е спешна. И защото, докато вие тук играете на коктейли и на дипломация, аз трябва да върша работата… не тая, културната и фиктивната, а оная, неотложната, истинската, мръсната работа, на която вие служите само за параван!
– Вие сте арогантен като… като… – продължава да се запъва шефът от едва сдържана ярост.
– …Като полицай… Това ли искате да кажете? – засмивам се добродушно.
И преди да поема дългия път към вратата, подхвърлям в същия тон:
– Обаче идеята ви е чудесна!… Желая ви успех с тая мила културна забава.
* * *
– Но вие не сте ми казали нищо за това заминаване… И дори не сте взели съгласието ми – забелязва ядосано Мери.
И тая – също! Изглежда, че тук всички са ми шефове и само аз съм подчинен.
– Чуйте, скъпа: не смятам, че е необходимо да взимам предварителното ви съгласие, когато ви карам да изпълнявате служебните си задължения.
– Това не са служебни задължения. Вие пак се готвите да ме забъркате в някоя история…
– Това са чисто служебни задължения. Придружавате ме в качеството ви на секретарка, и нищо повече!
Този път раздразнението вече се е пренесло и у мене. Мери ми хвърля един изпитателен поглед и произнася по-меко:
– Добре, ще видим… Имайте обаче предвид…
– Да, да, имам предвид всичко необходимо, само, моля ви, освободете ме, защото трябва да свърша още някои неща.
Тя прави сърдита физиономия и напуска кабинета.
Малко по-късно нейното място пред бюрото бива заето от Бенет.
– Експедирах го оня – рапортува помощникът. – Излезе сговорчив…
– Младите хора винаги са сговорчиви, когато това може да отдалечи от тях военната служба – забелязвам.
– Тук съм приготвил нещо във връзка с Адамс. – Бенет вади от джоба си няколко сгънати машинописни листа. – В събота вечер след покера той доста се раздрънка…
– Вероятно съгрян е от победата си над вас…
– Има нещо подобно – признава неохотно помощникът. – Изобщо раздрънка се и изтърси някои такива неща…
– Подчертайте ги по-дебело.
– Подчертал съм ги.
– Тогава пращайте сведението и без мене. Сега, знаете, умът ми е зает с по-други неща. Имам чувството, драги, че навлизаме в заключителния рунд.
– Това още нищо не значи.
– Много значи, Бенет, много! Наредете на Стария да подготви новия канал… И да следи какво става при вилата.
– Нещо друго?
– Другото не зависи нито от вас, нито от мене. Другото е изцяло в ръцете на тая стара капризна дама – Съдбата.
ОСМА ГЛАВА
Ориент-експресът с глухо и равно потракване, което говори за съвсем умерена скорост, се движи сред неясните сенки на пролетната нощ. И понеже не обичам неясните неща, спускам пердето на прозореца, обтягам се, както съм облечен, на леглото, и се оставям покорно да бъда люшкан в ритъма на колелата.
Вратичката между двете купета е разтворена и в нейната правоъгълна рамка се откроява като в картина пищното телосложение на моята секретарка, отпусната в обичайната си не твърде целомъдрена поза на кревата в съседното помещение и потънала в четене на някакъв криминален роман.
– Вие четете криминални романи? – запитвам само за да преодолея сънливостта си.
– Четях на времето. Сега вече ме мързи.
Тя е оставила книгата и ме гледа с тъмните си очи.
– Спомням си, че имаше един роман „Убийство в Ориент-експреса“…
– И какво от това? – питам.
– Нищо. Просто в момента ми се поиска да ви видя на мястото на убития.
– И това ще стане – отвръщам сговорчиво. – Макар и може би не точно в момента. Вие, която сте любителка на цитатите от латинската читанка, навярно не сте забравили, че всички хора са смъртни.
– Но не всички плачат като вас за насилствена смърт.
– Смъртта е почти винаги насилствена и рядко доброволна – забелязвам философски. – Дори когато умираме в леглото си.
– Понякога ми се струва, че съвсем доброволно бих склопила очи. Просто така, от умора и от отегчение.
– Бас държа, че такива мисли ви идват главно след препиване… А на мене ми се живее. Истински ми се живее. И то – добре!
– Вие се смятате способен да живеете добре? – вдига вежди Мери.
– Добре според моето разбиране, скъпа, не според вашето.
– А какви са съставните части на вашия идеал за щастлив живот?
– О, съвсем обикновени… Изобщо нищо, което би направило впечатление на издигнатата ви натура.
– И все пак?…
– Ами например да вляза в кабинета на посланика, както това стана днес, и когато той почне високомерно да ме поучава, да имам удоволствието да му кажа: „Вижте, старче: продължете тирадата си в коридора, понеже току-що съм назначен на вашето място и кабинетът в момента ми е нужен!“
– Дребнави, смешни амбицийки… – свива устни секретарката. – Мечтаете да станете посланик.
– Глупости. Мечтая да имам възможност да натрия носа на един посланик.
– И това е дребно. Вие ми напомняте за малкия ми брат, чиято главна мечта беше да научи добре да се боксира…
В тоя миг отвън се чува леко почукване. Захлопвам бързо вратичката към съседното помещение и открехвам тая към коридора.
В кабината, както съм и очаквал, влиза шафнерът. Мъж към петдесетте, с набраздено от дълбоки бръчки лице и с някак погаснали очи, които избягват погледа ми и изобщо не ми харесват.
– Някой видя ли ви? – питам.
Онзи поклаща глава:
– Коридорът е пуст.
– Седнете – казвам и се изтеглям към прозореца, за да му направя място.
Но шафнерът продължава да стои прав, като леко се полюшва от движението на влака.
– Както ви споменах одеве, идвам с новини от страна на Стария – обяснявам. – Той е доста разтревожен за вас…
– Аз съм още повече разтревожен за себе си – отвръща глухо шафнерът.
– И откъде тия тревоги?
– Ами оттам, че задържането ми е само въпрос на дни… може би дори – на часове.
– Кое ви кара да мислите така? – питам с участие.
– Всичко. Вече на два пъти проверяват багажа ми на Свиленград. По-рано никога не са го правили.
– По-рано ги нямаше всички тия истории с контрабанда на наркотици. А сега зачестиха. Търсили са навярно хашиш или нещо от тоя род.
– Не са търсили това – отвръща с упорство мъжът.
– Ако търсеха друго, приятелю, те нямаше да ровят багажа ви, а щяха да опипват всяка гънка на бельото ви, включително и бельото, дето го носите на гърба, и то – шев по шев! Би трябвало достатъчно да ги разбирате тия работи…
– Ами това, че подире ми, през ден, през два, се мъкне човек, че подслушват разговора ми, когато седна с приятел в заведение, че ме следят понякога дори тук, във вагона?
– Вие сте просто преуморен и изнервен – констатирам състрадателно.
– Искате да кажете, че фантазирам.
– Не, обаче тълкувате превратно нещата. Депресията винаги върви подръка с безпричинния страх, а безпричинният страх търси причина, за да оправдае присъствието си.
– Извинете, но аз не съм дете.
– Но разберете, приятелю, че ако те наистина ви подозират сериозно, първата им грижа щеше да бъде да не ви алармират прибързано. Митническите проверки, откритото проследяване, всичко това може само да осуети плановете им – ако те имат сериозни планове по отношение на вас, защото ще се подплашите и още при първия рейс ще изчезнете в Истанбул.
– На вас ви е лесно да разсъждавате, понеже нищо не ви заплашва – продължава да упорствува шафнерът. – А моето задържане е може би въпрос само на часове…
Той снема тъмнокафявата си служебна фуражка и обърсва с ръка потта от плешивеещото вече теме. Сетне отново заговорва, в началото уморено и глухо, а после с все по-нарастващо раздразнение:
– Пет години я върша вече тая опасна работа… „Предай еди-какво си… Донеси еди-що си“… Насам-натам, насам-натам… И пет години Стария и всички като вас ме лъжат, че ще ме прехвърлят оттатък. Един-два рейса още и ще ме прехвърлят оттатък… А рейсовете си минават и въжето все повече се затяга около гръкляна ми и вече идва часът, в който ще ме пипнат, а вие си пеете вечната песен и все така отлагате, и все така ме лъжете… Само че аз наистина нямам вече сили да скачам по жаравата… Не ми останаха сили, казвам ви!
– И ще идете да направите пълни признания, за да ви смекчат присъдата… – довършвам вместо него.
– Не съм казал такова нещо… – трепва шафнерът, но от израза му личи, че ако не го е казал, положително го е мислил. – Искам да ме освободите от това бреме, нищо повече! Да си удържите обещанието, нищо повече! В края на краищата имате дипломатическа поща, работете с нея!
– Когато ни трябва дипломатическата поща, работим с нея. Когато ни трябвате вие, работим с вас. Дипломатическата поща минава твърде рядко, за ваше сведение, и изобщо това са наши въпроси, а не ваши.
– А въпросът за живота ми? И той ли не е мой въпрос?
– Да… Вие сте в пълна депресия – въздъхвам като лекар, стигнал най-сетне до нерадостната диагноза. – И нищо, разбира се, не ви грози вън от депресията. Но понеже тя сама по себе си е вече опасност и понеже ние наистина държим на думата си, това ще бъде действително последният ви рейс. Доволен ли сте?
Шафнерът мълчи и вероятно съобразява доколко може да се осланя на думите ми.
– Къде са авоарите ви?
– Авоари!… – изръмжава презрително мъжът. – Дребосъците, дето сте ми ги давали, са оставени на влог в Истанбул.
– Сега за сбогом ще получите и нещо по-едро – заявявам великодушно.
– А жена ми и децата?
– Всяко нещо – по реда си. Най-първо да уредим вашия въпрос, а после ще помислим и за семейството. Има туристически сезон, събори край границата и една дузина други начини да ги измъкнем. Но вие сам разбирате, че това не може да стане веднага.
– Без тях всичко друго е безпредметно – произнася апатично и сякаш на себе си шафнерът.
– И тъй, още с пристигането в Истанбул изтеглете парите си, приберете се във вагона и чакайте човека, който ще дойде от името на Стария да ви прехвърли на Запад.
– А семейството ми?
– Нали вече ви казах: всяко нещо – по реда си. Оставете тоя въпрос на нас.
– Не бих могъл да живея сам – произнася тихо човекът и за пръв път ме поглежда в очите. – Не бих могъл, повярвайте.
– Разбрано: вярвам ви. Но и вие ни вярвайте. Ще чакате тук, във вагона, да дойде човек от името на Стария, ясно ли е? И естествено, не се надявайте да ви осигурим там, на Запад, нещо повече от място на шафнер.
– Друго и не желая. Готов съм и метач да бъда, само да не ми лазят тия мравки по гърба. И да знам, че семейството ми е при мене…
– Чудесно! – усмихвам се ободрително. – Както виждате, ние държим на думата си. А сега можете да си тръгвате. И – внимателно!
– Мерси – избъбря глухо човекът, налага фуражката си и предпазливо се измъква в коридора.
* * *
Шафнерът едва е излязъл и в рамката на междинната врата застава Мери. Тя се е почти разсъблякла, но не е приключила напълно с тая задача, вероятно увлечена от друга, по-интересна.
– Вие, разбира се, подслушвахте – забелязвам.
– Не открих в разговора ви нищо, заслужаващо подслушване.
Не благоволявам да отговоря, а се изправям, събличам сакото си и го окачвам на закачалката, защото в купето вече е станало доста топло. Запалвам цигара и се готвя да седна отново на мястото си, когато секретарката ми напомня:
– Вие ме забравихте…
– Прощавайте – промърморвам, подавам й цигара и щраквам запалката.
Жената изхвърля по обичая си струйки дим от вирнатото си носле и ме поглежда.
– Не знам дали някога ще имате щастието да се подиграете с някой посланик, но признавам, че наистина виртуозно се гаврите с дребните хорица.
– Върша си работата – отвръщам сухо и се облягам в ъгъла до прозореца.
– Обаче я вършите с удоволствие. Като истински виртуоз.
– Струва ми се, че всеки трябва да действува така в своята област. Включително и вие.
– А додето траеше целият този разговор, не си ли помислихте, че човекът може наистина да е в опасност?
– И аз понякога се намирам в опасност, но не разигравам нервни кризи – произнасям все тъй сухо.
– Вие имате дипломатически имунитет.
– Да, пред противника. Но не пред своите.
– Изглежда, тая находка с фалшивото злато доста ви трови – сеща се Мери.
– Не познахте.
– Тогава какво ви трови? Късното угризение за убийството?
– Вече ви обясних, мисля, че никого не съм убивал. Макар че, право казано, не ви дължа подобни обяснения.
– Знам отлично, че не сте го убили със собствените си ръце. Убили сте го по другия, подлия начин.
– Вие май сте пили нещо оттатък? – подхвърлям безучастно.
– Възможно е. Обаче не съм оставила труп подире си.
Тя говори наистина по-афектирано от обикновено и в държанието й не е трудно да се долови леката възбуда от алкохола.
– Престанете с тия подмятания – произнасям, като се стремя да подтисна отегчението си.
Обтягвам се още по-удобно на кушетката, без да си дам труд да поканя дамата, и забелязвам:
– Тия ваши постоянни въпроси за това убийство… Можете ли да ми кажете какво целите с тях? И какво всъщност ви интересува в случая: генералът или аз?
– Генералът, разбира се. Вие съвсем не сте ми интересен.
– Е, добре и какво, в такъв случай, ако аз действително съм го убил? И то дори не косвено, а по най-вулгарния начин – с нож в корема? Какво губите вие и какво губи човечеството от тоя акт? И какво значение има дали вашият генерал е умрял вчера, или умира днес, или ще изчезне утре в някой политически преврат? Защо преди да слагате траур за тоя човек, не ме запитахте човек ли е той изобщо или животно? Защото, скъпа моя, това бе наистина едно животно, алчно и ненаситно, колкото дори не можете да си представите. Той искаше днеска сто и петдесет хиляди, а утре щеше да удвои цената, без, разбира се, нито днес, нито утре да предложи нещо реално срещу тия суми. Той бе готов да продава родината си на метър и на килограм, на дребно и на едро, стига да се намерят купувачи… Той беше…
– И вие решихте да накажете този продажник с риск да обогатите себе си… – прекъсва ме секретарката.
– Можете да правите изводите си наум – съветвам я.
И тутакси подхвърлям:
– Но защо ми задавате тоя въпрос? Нали всъщност се интересувате от генерала, а не от мене?
– Много добре знаете, че се интересувам именно от вас… За което мога само да съжалявам… Защото, колкото повече ви опознавам, толкова повече усещам, че почвате леко да ме отвращавате… Надявам се, че тая подробност е без значение за вас.
– Абсолютно без значение – потвърждавам, като се намествам удобно в ъгъла си. – Абсолютно без значение… Дори да ви отвращавах по-силно. Бих казал даже, че това отчасти ме ласкае.
– Даже ви ласкае!…
– Естествено. И то като израз на специално внимание. Защото не съм забелязал да изпитвате отвращение например към нашия търговски съветник, чието състояние, както е известно, е натрупано от незаконни проценти върху държавни сделки…
Тя се накланя към масичката, за да вземе цигара от пакетчето, и едрата й гръд по обичая си едва не изскача от комбинезона. Сетне запалва новата цигара от догарящия фас и промърморва:
– Той е гешефтар, а вие…
– И нашият посланик – прекъсвам я, – който харчи за лични нужди безотчетните суми, а лъже, че ги изразходва в обеди и коктейли, също не ви отвращава. Вие дори навярно се гордеете, че работите под шефството на такъв изтънчен дипломат… Не ви отвращават и останалите крадци, с които служите, а в хубавеца Адамс дори сте влюбена, макар и безнадеждно.
– Адамс не е крадец! – възразява остро секретарката.
– Вярно. Обаче запитали ли сте се защо?
– Нямам навик да си поставям глупави въпроси.
– Глупаво е именно това, че не си поставяте въпроси. Адамс не краде, само защото няма нужда от това. А няма нужда от това, само защото баща му достатъчно дълго е крал, за да освободи сина си от подобна грижа.
– Адамс е син на известно и почтено семейство. И тъкмо това вие не можете да му простите, с вашия тъмен анонимен произход.
– Известните семейства също са били анонимни, преди да се прославят с успеха в кражбите си. Адамс-бащата процъфтява в търговията, като граби купувача чрез посредствена стока и като ощетява държавата чрез прикриване на печалбите и спестяване на законните данъци.
– Това вие не може да знаете – възразява вече не тъй уверено Мери.
– Знам го. Както знам и още много неща, които вие също подозирате, но предпочитате да затваряте очи, за да не останете без идеали.
