Текст книги "Един наивник на средна възраст"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 13 страниц)

Аз съм имал също в живота си женски истории и когато понякога се обръщам назад, изпитвам известно учудване, че са станали вече доста на брой, но никога не съм ги приемал по-сериозно от необходимото и никога не съм очаквал да ми донесат решение на проблемите и дори никога не съм държал прекалено на тях, с изключение може би на първата ми история, най-глупавата от всички.

Тя се разви по времето, когато бях в последния клас на гимназията и се чувствувах вече зрял мъж, макар понякога да изпитвах съмнение дали наистина мога да се считам за зрял мъж, щом още не съм бил при жена. Жената всъщност бе налице и аз я виждах нерядко през прозореца на съседната къща на десет метра от себе си, но тия десет метра все пак бяха доста голямо разстояние, за да можеш да твърдиш, че си опознал отблизо жената.

Къщичката бе съвсем като нашата, защото бе част от тая дълга редица еднотипни вилички, с един и същ еснафски уют от трета категория и едни и същи миниатюрни градинки. А собственицата бе също като майка ми, сиреч разведена и влизаща вече в четиридесетте. Единствената разлика бе, че докато грижите на майка ми все още бяха свързани с бившия съпруг, то помислите на съседката бяха изцяло отправени към бъдещия. Тя по програма посвещаваше утрините на къщна работа, а следобедите – на почивка и козметични занимания – къпеше се, излежаваше се на дивана или оглеждаше критично фигурата си пред огромното огледало. Нейната фигура бе доста старомодна, искам да кажа, съвършено чужда на днешната мършава дамска линия. Но в този обширен хол всичко бе старомодно – мебелите с плюшена тапицерия, лампите с копринени абажури и картините по стените. Картините бяха много – или на мене ми се струваха много, понеже у нас нямаше никаква картина. Едната я помня още и до днес, защото в нея имаше полуголи жени, макар че за жалост на предния план бе нарисуван полугол мъж. Мъжът бягаше към зрителя, а полуголите жени и още един-двама мъже летяха във въздуха подире му и всичко това носеше названието „Късни угризения“, от което можеше да се направи изводът, че героят бяга от спомена за съществата, изоставени или пречукани от него.

По силата на едно фатално съвпадение аз ходех на училище заран, а следобед седях в стаята си, така че имах възможност да наблюдавам не домакинските, а козметичните занимания на съседката. Майка ми подир къса следобедна дрямка излизаше всеки следобед, освен в петък, който бе нейният приемен ден, за да посети приятелките си и да продължи беседата на тема „Бягството на тоя подлец“, траеща вероятно и до ден днешен. Така че аз имах пълната възможност да наблюдавам действието в полутъмния правоъгълник на насрещния прозорец. Много често, разбира се, нямаше никакво действие, защото съседката не прекарваше цялото си време в хола, но аз, наведен над учебниците, не преставах от време на време да поглеждам към прозореца, в очакване там да се появи облечена, полуоблечена или съвсем необлечена едра фигура. И когато това ставаше, предпазливо се примъквах към тюлената завеска, повдигах леко единия край и потъвах в наблюдение.

Предпазливостта ми обаче вероятно е била доста неловка, защото един ден, когато бях излязъл да чета в градинката, съседката ми каза през оградата:

– Хенри, защо постоянно надничаш през прозореца? Виждаш ли нещо интересно?

– Много ми харесват вашите картини – изтърсих глупаво, тъй като въпросът ме завари съвсем неподготвен.

– Наистина ли? – запита тя с особена усмивка. – Но те едва ли могат да се разгледат добре отдалеч…

Подир което ми се разреши да ги видя отблизо. Това беше за мене неочаквана и чудесна възможност, тъй като отдавна изпитвах желание да проуча по-подробно полуголите жени от творбата „Късни угризения“. А най-неочаквано беше, че стана така, та наред с тия жени от боя ми се отдаде да проуча и една друга дама от плът и кръв и да вкуся Великото блаженство върху вълните на нейните пищни телеса.

Два дни по-късно всичко се повтори и аз примирах от щастие, че съм имал рядката възможност да стана тъй бързо истински мъж и да притежавам тая разкошна жена, която за мене тогава бе ни повече, ни по-малко Жената с главно Ж.

В продължение на пет месеца бях доста редовен посетител на домашния музей, между чиито експонати наред със споменатите „Късни угризения“ фигурираха и някои други поучителни табла. А после всичко приключи, уж някак постепенно, но в същото време и доста бързо, и съседката почна да ме връща от вратата с извиненията, че няма време и че е заета, и аз скоро открих ключа на тази загадъчна промяна, защото привечер в съседната къща взе да се появява някакъв четиридесетгодишен дъртак със сериозна физиономия и сериозни намерения, тъй като влизаше съвсем открито, решил навярно твърдо да заеме мястото на изчезналия съпруг.

И аз вече съвсем напразно дебнех зад тюленото перде, понеже прозорецът на хола почти не се отваряше. А вечер обикалях в тъмнината откъм другата страна на къщата, дето беше спалнята и дето покритият с пъстра завеса прозорец светеше до късно, и в болка и озлобление си представях какво става в тоя миг в стаята зад завесата и не беше особено трудно да си го представя, защото сам го бях изживял с тая дебела кучка.

Додето един ден, като забелязах, че пътната врата е отворена, влязох направо и се инсталирах в хола-музей с твърдото решение да получа поне още веднъж своя пай от Великото блаженство.

– Какво правиш тук, Хенри? – запита без особена топлота домакинята, като надникна от съседната стая.

– Ами… чакам ви… – промърморих.

– Излишно е да чакаш, момчето ми – заяви тя някак обидно-покровителствено. – Изобщо, забрави, което е било, и не ми досаждай повече.

– Но аз… аз… ви искам – избърборих смутен и в същото време упорит.

– Я виж ти! И понеже ме искаш, трябва веднага да ти се предложа тук на дивана, така ли? Я да се прибираш веднага в къщи!

А понеже не мръдвах от мястото си, тя ме хвана за ръка и ме дръпна от стола:

– Не чу ли какво ти казах? И какво си въобразяваш ти, собствено, хлапе толкова? Понеже съм те пуснала няколко пъти да лазиш по мене и ти вече си си въобразил, че ме притежаваш!… Хайде, прибирай се и да не си стъпил тук!

И тя ме изблъска навън с тия същите бели заоблени ръце, които тъй добре умееха да прегръщат.

Но аз още тогава бях от хората, дето не прощават, и си казах, подивял от злоба, че ще й го върна, и понеже не можах да измисля никакъв друг начин да й го върна, разказах всичко на майка си, въпреки че не обичах да й се доверявам, а тя ме изслуша със зяпнала уста и почна да охка и да се вайка, че една мръсница от квартала е покварила детето й, и изобщо взе съвсем присърце темата и тутакси тръгна да разтръбява новината по съседите, а съседите на свой ред приеха с горещи обятия новината и изобщо клюките нараснаха в няколко дни до такава степен, че оня със сериозната физиономия насмалко не промени твърдото си решение за брак. В края на краищата обаче изкусителната самка надделя над злата мълва, поне в кантара на дъртия кандидат, така че победата ми бе малко половинчата, но все пак бе по-добра от нищо. А няколко месеца по-късно аз заминах за школата и забравих любовната си мъка, първата и единствената, мъка по едно тяло, а не по една жена.

И все пак нещичко от раната остана, нещичко от отровата на тая случайно подхвърлена фразичка: „Ако те оставям да лазиш по мене…“ Понеже, мисля, казах, че като малък бях съвсем дребен, обаче може би съм пропуснал да добавя, че и докрай си останах все тъй дребен, поне според оценката на другите, защото както съм свикнал да нося обувки с високи токове, всъщност не изглеждам чак толкова дребен. Днес вече ми се струва, дори и без да слагам в сметката високите токове, че ниският ръст още нищо не значи и че Наполеон едва ли е бил много по-висок от мене, и че изобщо умните хора се срещат значително по-често сред ниските субекти, а не сред високите, които са израсли за сметка на акъла си. Но някога, особено в годините на детството, тоя дребен ръст бе най-голямото ми унижение и тъкмо той бе причината и за най-големите ми страдания, включително и за затварянето в шкафа за бельо, защото едно едро момче не може да бъде натикано в такова тясно пространство, каквото бе долният рафт на шкафа.

Много пъти дори съм си мислил, че именно тоя душен и тъмен шкаф е главната причина, за да остана дребен. Не защото седях непрекъснато натикан в него, а понеже вероятно в оная минута, когато за пръв път изпитах паниката на тясното пространство и на задушаването, нещо ненадейно е станало тук вътре в мене и изведнъж съм спрял да раста. Нещо се е отровило или скъсало вътре в мене и развитието е спряло.

Тоя свят наоколо изобщо е нерядко едно твърде неприветливо място. Но когато си дребен, той изглежда направо страшен. Защото всичко е по-едро от тебе и особено враждебните неща, и всички тия мръсници като баща ти и Джеф, и Ед ти се струват като истински исполини. И трябва да мине време, додето разбереш, че в известни случаи дребният ръст се превръща от слабост в привилегия, понеже ти дава възможност да лазиш и да се промъкваш незабелязан и да изглеждаш за околните като едно невинно джудже, от което не може да дойде никаква заплаха. Макар че въпреки всичко нещо от раната остава.

При липса на по-добро дребната ми фигура и добродушното лице са едничките оръжия, дадени ми от природата. Останалите аз сам съм си ги изработил, за да мога донейде да лавирам между исполините по физика и по йерархия и да премахвам едни или други препятствия. Защото има препятствия, които не могат просто да се заобиколят. Ако ги заобиколиш, те ще тръгнат подире ти и отново ще се изпречат отпред. Значи, трябва да ги премахнеш веднъж завинаги. И не непременно от злоба, а защото няма как иначе да продължаваш пътя си. Каква злоба бих могъл да изпитвам към тая муха – шафнера. Ако зависи от мене, бих я оставил може би да разнася жалкото си бръмчене насам-натам. Както и оня с китарата. Но една-две мухи повече или по-малко, какво значение? И станат ли прекалено досадни, нека се сърдят на себе си. Колкото до мене, не ме заплашва някакъв риск от угризения, нито късни, нито ранни. Защото в края на краищата не нося никаква отговорност. Тя не може тъкмо това да проумее, моята секретарка, че аз не нося никаква отговорност. Това е хубавото при нашата система, че не носиш никаква отговорност. И в това е силата ни.

Може да се случи понякога, разбира се, да направиш нещо и на своя глава. Като оная история с генерала. Но това, представете си, скъпа, съвсем не ми пречи да спя. Моят шеф, понеже е шеф, би могъл спокойно да нареди да очистят тоя черен генерал. А понеже аз утре или други ден също ще бъда шеф, значи, само съм използувал в аванс правата си. И никаква неправда не ми тежи на съвестта. Защото тоя пълководец в пелени бе един изпечен мошеник. А мошеникът по право трябва да получи своето.

И за това, което се случи на тая жена оттатък, дето лежи в мъждивата светлина на синята нощна лампа, аз също не нося никаква отговорност. Тя също не е отговорна, разбира се, не казвам обратното, просто така е устроена, само че аз не съм господ и не съм я създавал, нито съм създавал всичко, което ни трови и спъва тук наоколо, така че излишно е да крещи в лицето ми.

И за това, което тепърва ще се случи, аз също не съм длъжен да отговарям. И ако има риск, той е за всички ни. Защото в края на краищата аз също мога да бъда изхвърлен като парцал на боклука и никои няма да тръгне да ме оплаква, и никой няма дори да си спомни за мене и да забележи, че съм изчезнал. Ще изчезна просто така, сякаш не съм заемал място в пространството, защото тоя свят е тъй пренаселен с хищници, че заемат мястото ти, преди още да си го освободил.

Което, естествено, съвсем не значи, че ще се предам окончателно. Това е хубаво при нашата професия, че се научаваш да предвиждаш и най-лошото. И това е доброто, когато си сам, че свикваш да не разчиташ на никого.

Засега всичко подсказва, че ще успея да изплувам отново. Ще изплувам и ще натрия носа на тая Елен, която след като три години ме е лъгала по два пъти-седмично с незначителни паузи по време на месечните неразположения, сега има нахалството да негодува, че аз съм я лъгал. Ще й натрия носа. Ще я извикам при себе си, когато ме преместят в Париж или Рим, ще й покажа новия си дом, ще я заведа в един луксозен ресторант, ще прекарам с нея част от нощта, а сетне пътем ще й кажа:

– Повиках те всъщност, за да уредим въпроса с развода.

А ако ме пратят в запаса… Е, ако ме пратят в запаса, нека върви по дяволите тая бакалска щерка. В края на краищата на тоя свят има толкова мръсници, че не можеш да се разплатиш с всички. Във всеки случай няма да се съглася да ме деградират до помощник-архивар в някоя периферна канцелария. Ще се оттегля в едно малко спокойно градче като моето, но само не в моето, дето на всяка крачка ще ме дебнат лоши спомени и дето майка ми ще ми смуче парите. Ще потъна в някое малко градче, ще си купя къщичка с градинка и ако се налага, дори ще ходя в неделя на църква. А около мене ще витае славата на човек от секретните служби и хората ще ми свалят шапка и дори ще се побояват от мене. А това е най-сигурният, ако не и единствен признак за истинско уважение. Наполеон може да е изглеждал дребен по нощница пред леглото на Жозефина. Но в барутната буря при Аустерлиц той съвсем не е изглеждал дребен.

* * *

Пристигаме по обяд и Андрей ни чака в колата, и аз най-първо закарвам Мери в нейната моминска квартира, помещаваща се в мансардата на посолството. Жената е съвсем апатична, дори направо сънлива, защото своевременно съм облекчил неспокойството й с поредната морфинова доза. Нареждам на моя боксьор в оставка да отведе секретарката до стаята й. Сетне се отбивам до Бенет, но той е излязъл, И понеже в момента нямам настроение да давам отчет на посланика или да бъбря със симпатичния Адамс, решавам да прескоча до в къщи, за да взема една баня и да отдъхна.

Излизам освежен на балкона и оставям очите си да отпочинат върху обширната зеленина на парка. В тоя град се диша значително по-леко, отколкото в жегата на Истанбул.

Обаче това е само видимост. Защото дори по тоя мирен банален маршрут от посолството до къщи имах подозрението, че някой се движи подире ни. Може би съвпадение или мнителност, но черната волга ме изпрати почти до входа на жилището. Обикновена протоколна любезност, която обаче не ми позволи да разменя с Андрей дори една дума по занимаващата ме тема.

А може би тая протоколна любезност се дължи именно на Андрей. Той, разбира се, не може да издрънка нищо съществено, обаче това, което е в състояние да издрънка, ще бъде напълно достатъчно, за да отложи операцията за неопределено време, вероятно някъде докъм второто пришествие. Но ако Андрей си е позволил да влезе в двойна игра, Бенет положително ще бъде в течение. Бенет може да няма въображение, обаче познава правилата на професията.

Долу на шосето са застанали двама милиционери в кафявозеленикавите си униформи. Това са, разбира се, офицери по движението, но тая подробност не пречи по гръбнака ми да полазва оня добре познат и твърде неприятен хлад. Не, в Истанбул въпреки жегата положително се диша по-леко.

Часът е пет, когато се връщам в посолството, поръчвам да извикат Бенет и влизам в мрачните простори на кабинета си. Помощникът ми се отзовава тутакси на поканата и след неизбежното ръкостискане подхвърля:

– Надявам се, че сте доволен от пътуването…

– В общи линии – да… Операцията беше болезнена, но необходима.

Отварям чекмеджето и заедно с цигарите вадя миниатюрното магнитофонче, за да си припомня мотива на оная невинна детска песничка.

– И двете валета ли пожертвувахте? – пита Бенет, в чиято глава, изглежда, непрекъснато се раздават карти.

– По необходимост…

– …И макар че господ е казал: „Не убивай!“

– На господ му е било лесно – забелязвам. – Силният може да си позволи и лукса да не убива. Ние обаче не сме чак толкова силни.

Поглеждам замислено прозореца с опушения калкан, сякаш за да проверя дали е още на мястото си.

– А вие какво имате да ми кажете?

– По-маловажното е, че сварих преди малко Мери горе в мансардата, тъкмо когато си биеше морфин…

– Да-а – произнасям тъжно. – Тя е вече съвсем амортизирана.

– Почва се с алкохол, а се свършва с наркотици – добавя назидателно Бенет, за когото само покерът е признак на душевно здраве.

– Всеки не може да бъде в нашия занаят, Бенет… Той не е за слаби хора. Вземете мерки да бъде върната незабавно обратно. А какво е по-важното, което имахте да ми кажете?

– По-важното е, че снощи вашият Боян за пръв път е преспал у щерката на оня…

– Шшшт! – слагам пръст на устните си. – По-тихо, Бенет, да не изплашите птицата на щастието!

Облягам се на стола си и отново отправям поглед към прозореца.

– Имам чувството, че стената пред нас най-после се пропуква и ние надникваме в светилището на врага – произнасям почти мечтателно. – И после, любовта на тия двама млади… това е нещо, което те улавя за сърцето…

И разнежен от новината и от гальовния мотив на детската песничка, добавям почти свенливо:

– Знаете, Бенет, аз съм наистина един сантиментален тип…