Текст книги "Един наивник на средна възраст"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 13 страниц)

– Вярно, обаче какво да правя, като не мога да се отърва от тая проклета привичка да бъда откровен. Казвам просто каквото мисля и едва после съзнавам, че съм объркал нещата.

– Искрено ли говорите? – вдига тъмните си вежди Мери. – Вие нямате вид на човек, който би се хвърлил в една авантюра без известни предварителни проучвания.

– Може и да съм си направил проучванията.

– В такъв случай и аз би трябвало да направя моите.

– Правете ги, защо не – отвръщам, като наливам малко уиски в чашите. – Лед искате ли?

– Не искам лед. Искам точни отговори.

– Още ли ще говорим? Аз пък мислех, че проверката ще се изрази в действия.

Подавам й чашата и отпивам от моята. Мери също отпива, сетне наново и съвсем ненадейно се накланя напред, като ми предлага изгледа на бюста си в едър план.

– Да почнем от такова просто нещо като хладнокръвието. Какво бихте казали, ако вашата съпруга се върне от летището и ненадейно влезе в тая стая?

– Нищо не бих казал.

– А тя какво би казала?

– Вероятно нещо в смисъл: „Виждам, че точно следваш моите съвети“.

– „Нейните“ съвети?

– Именно. Защото последните й думи бяха… Извинете, не ми е удобно да ги повтарям…

– Странно неудобство у един човек, който има лошия навик да бъде искрен.

– Е, добре, последните й думи бяха: „Телосложението на секретарката ти напълно отговаря на вулгарния ти вкус, така че, надявам се, няма да скучаеш.“

– Какъв късмет, наистина, че моята физика и вашият вкус напълно си съвпадат по вулгарност – засмива се за пръв път тая вечер Мери. – Но от друга страна – жалко…

– Кое е жалко?

– Това, че всичко предварително ви е разрешено. Другояче би било, ако имаше крадена любов, тайна връзка, вечерни приключения в кола вън от града, подозрения от нейна страна и рискове – от наша, всичко това, разбира се, не за да ви развалям брака, а за да има връзката някакъв вкус. Защото разрешеният грях, съгласете се, няма тръпчивия вкус на истински грях…

– Какво да правя, когато жена ми просто не държи на предразсъдъците.

– А може би не държи на вас? – подхвърля Мери, като ме гледа изпитателно.

– Тоя въпрос трябва да го зададете на нея, не на мене – отвръщам равнодушно и ставам да се разтъпча.

– Ако сте решили да отворите прозореца, това е една добра идея – забелязва секретарката ми. – Тук доста се задими.

Разтварям вратата към балкона, вдишвам влажния нощен хлад и наблюдавам няколко мига белите и червени светлинки на движещите се по шосето коли.

– Може би вашата съпруга дава свобода на вас, за да осигури свобода и на себе си – произнася Мери, която също е застанала пред балконската врата.

– Нали ви казах: питайте нея, тя по-добре ще ви информира – отговарям, като се опитвам да подтисна досадата си.

После физическата близост на това снажно тяло отново ме завладява.

– Така ще настинете – казвам, като непринудено обгръщам с ръка раменете на жената, сякаш за да ги предпазя от простуда.

– Не ми пречете на разследването… И не създавайте възбуждащи гледки за евентуалните минувачи – промърморва тя, като леко се изплъзва от прегръдката ми.

– Щом сте решили да играете на разследване, то поне съблюдавайте правилата на играта. Началната информация не се черпи от обекта на разследването, а от странични извори.

– О, ако става дума за такава информация, тя е вече налице. Хората разправят, че госпожа Томас употребява немалка част от времето си, за да ви поставя рога – съобщава безцеремонно Мери, сякаш става дума за подробност без значение.

– Кои хора? – любопитствувам. – Семейство Адамс? И какво всъщност значи това „рога“?

– Изразът, мисля, е съвсем прозрачен – забелязва тя, като се дръпва навътре в стаята, защото нощният въздух наистина е доста студен.

– Но съвършено глупав – добавям аз, като затварям вратата и спускам пердето. – Съгласете се, че в наши дни е смешно да се употребяват изрази като „рога“ и „прелюбодейство“, когато става дума за съвсем обичайни неща, които всички всекидневно вършат.

Мери вдига чашата си и на един дъх я пресушава. После ме поглежда все с тоя същия поглед, имитиращ следователската проницателност, и установява:

– Вие гледате много философски на живота.

– А вие много пиете – не се стърпявам да забележа, защото досадата отново ме обзема.

– Не се тровете за това. В наши дни то също е нещо съвсем обичайно.

Тя сяда на облегалката на креслото, сякаш за да оголи наново бедрата си и да ми напомни за съществуването им.

– Не сте ли случайно привърженик на глупавия секс?

– Не. Привърженик съм на здравия разум.

– Не долавям връзката.

Тръшвам се уморено на съседното кресло, вдигам поглед към безсрамно изложените прелести, минавам ги транзит и спирам върху тъмните, вече леко овлажнели от алкохола очи на жената.

– Вижте, Мери, когато съпругата ми извърши за пръв път лудорията, наричана на старинен език „изневяра“, аз, представете си, бях напълно в течение. Не искам да кажа, че Елен предварително бе взела разрешението ми, а че бе действувала достатъчно непредпазливо, за да надуша веднага ситуацията. Третият в драмата се оказа един високостоящ колега, достатъчно силен на деня, но не достатъчно силен физически, за да ми попречи да му разбия носа. И какво според вас следваше да направя? Да вдигна скандал, да загубя поста си и да си възвърна съпругата? Но какво всъщност можех да си възвърна? Една жена, която месец по-късно щеше да повтори номера, нищо повече…

– Бихте могли просто да я пратите по дявола – забелязва Мери, като на свой ред се свлича в креслото си и протяга ръка към цигарите.

– Да. За да я заменя с друга от същия вид – отвръщам, като й подавам пакетчето и щраквам запалката. – Такова умно решение наистина не ми е хрумвало.

Не знам защо й разказвам тия неща, които са самата истина. Дали защото ме е предизвикала, или защото понякога имам нужда да изприказвам поне част от онова, което нося у себе си, и по-точно от тия истории, които са без особено значение и едва ли биха могли да бъдат използувани против мене.

Запалвам на свой ред и известно време пуша замислено, като негласно се проклинам за нещастната идея да докарам тук тая жена, за която очевидно е по-забавно да се развлича с мен словесно, отколкото другояче.

– Вие вън от професията сте неизвестен човек – чувам отново гласа й. – Обаче жена ви е доста известна. И то главно с богатството си. Затуй не се сърдете, но хората обикновено в подобни случаи са склонни да се питат: не е ли въпросното богатство главният вдъхновител на вашата търпимост?

– Вие сте твърде подозрителна, само че това не ви пречи да бъдете наивна. Толкова ли е трудно да се до сетите, че въпросното богатство е било, остава и винаги ще бъде именно нейно и че аз лично нямам никаква полза от него?

– Освен ако съпругата ви умре.

– Такива не умират. Хората умират от много работа и от много грижи. А такива не умират. Но нека дори допуснем, че се готвя да налея някой ден малко цианкалий в кафето на жена си. Ще сложи ли това край на досадния ви разпит?

– Може би… Впрочем – не! Имам един последен въпрос.

– Наистина последен?

– Вие ли очистихте оня африкански генерал?

Въздъхвам с искрено отегчение и уморено се вдигам от креслото.

– Боя се – казвам, – че от тая наша вечер не излезе нищо. Най-добре ще е да ви изпратя до вас.

– Съвсем не е необходимо да ме изпращате – отвръща спокойно Мери, като също става.

– Но в тоя час не може да се прибирате сама!

– А защо е нужно да се прибирам? – пита все тъй спокойно тя. – Нали мястото на съпругата в леглото ви е свободно? – И като загася цигарата в пепелника подхвърля: – Помогнете ми да се съблека. Искам да взема един освежителен душ подир целия този досаден бъбреж.

* * *

В следващия сеанс тя се оказа значително по-интересна, отколкото в приказките. Значително по-интересна, но не по-малко уморителна. Изобщо все същото това краткотрайно пиянство на сетивата, оставящо подире си неизбежното главоболие и чувство за празнота.

Оставям я да спи, отпусната и вече ненужна, поне на мене, в леглото на Елен, защото нарочно съм си позволил този малък реванш, да проведа сеанса в леглото на Елен. Обличам шотландския си халат, запалвам цигара и се отпускам на едно от креслата в хола, в очакване да ми се доспи.

Може би трябва да взема един саридон, обаче в момента ме мързи да ходя до кухнята, където жена ми кой знае защо държи лекарствата. Жена ми и тая тук, и всички възможни жени… Второ качество удоволствия, също като уискито и сития обед, който оставя само тежест в стомаха ти… Също като показното светско кълчене, суетнята на премиерите, глупашкото тщеславие да покажеш новия си костюм и ефектната си съпруга… Глупости и безсмислици, придружени на всичко отгоре с главоболие и отегчение… Единствената наслада, истинската, това е, разбира се, тя, която тъкмо не е по възможностите ти: насладата на властта, насладата да бъдеш такъв, какъвто искаш, и да правиш това, което искаш, да заповядаш на тая „върви си!“ и да кажеш на оная „ела!“, да премахнеш с един жест от пътя си тоя, който ти пречи, да смачкаш всеки, който би искал да смачка тебе – да плюеш в лицето на шефа си или да му подхвърлиш с прозявка „вие ми досаждате“… Насладата на властта и по-точно насладата на парите, защото банковата сметка е едничкото нещо, което никой не би могъл да ти отнеме… Да си едър и силен, да имаш ослепителна усмивка, маниери, висок пост, жена, която с разврата си ти осигурява пътя напред – всичко това е повече или по-малко несигурно, нетрайно, превратно. Едрата банкова сметка – ето истинската единица мярка за сила, ето единствената устойчива величина, доколкото изобщо може да има нещо устойчиво в тоя неустойчив свят.

Все пак трябва да взема един саридон. Ставам от креслото и се запътвам за кухнята. Откривам в едно от чекмеджетата на бюфета вече заредената домашна аптека, съставена главно от сънотворни. Глътвам таблетката, сетне се връщам в хола и отново сядам в креслото, защото още не ми се спи.

Слабият никога не може да изпита наслада и опиянението на свободното действие. Неговите постъпки са изцяло продиктувани от механиката на нагаждането. Той е длъжен не да се изявява, а да се приспособява. Макар че ако не е напълно слаб и ако съумее да овладее изкуството, той може при тая си външна беззащитност да бъде и опасен. Да бъде силен, ако щете, въпреки цялата си слабост. Макар и скрито. Макар и непълно. Макар и с това проклето чувство на незавършеност и незадоволеност.

* * *

– Това ще ти помогне да пораснеш – обичаше понякога да казва баща ми, когато ме изпращаше да стоя прав в ъгъла.

Защото аз бях твърде дребен на ръст по онова време. И тая физическа подробност, за която нямах никаква вина, се превръщаше в добавъчен източник на много злополуки.

Злополуките идваха от различни посоки, но най-вече от Джеф. Джеф беше слаб ученик, толкова слаб, че повтаряше класа, но беше най-едрият и най-якият от всички ни, а в нашите примитивни детски умове физическата сила бе равнозначна на Силата с голямо С. Джеф използуваше телесните си предимства срещу повечето малчугани, но най-вече срещу мене, защото бях по-дребен от всички и защото бях имал нахалството веднъж да му се противопоставя открито. Това стана на реката, додето ние играехме на брега, а нашият Херкулес, заел важна поза с тръстикова пръчка в ръка, ловеше риба. Джеф обаче ловеше риба само теоретически, защото рибата не се ловеше, така че по едно време той реши да смени стръвта и ми кресна:

– Върви да ми набереш червеи!

– Набери си сам – отвърнах лекомислено, тъй като се гнусях от червеите почти толкова, колкото и от водните змии.

Тежкият шамар, разбира се, не закъсня да се стовари върху тила ми.

– Но аз не знам къде има червеи – захленчих, тъй като ръката на Джеф отново се бе вдигнала.

– Не знаеш, а? – изръмжа подигравателно Джеф, защото всички знаехме, че червеите са в торището. – Щом не знаеш, аз ще те науча.

И той ме сграбчи за носа с големите си мръсни и вонещи на тютюн пръсти – Джеф вече пушеше – и ме поведе към торището, и тъй силно ме стискаше за носа, че ми потече кръв, а децата наоколо виеха от възторг, и когато стигнахме нечистата грамада, той ме блъсна с всички сили в нея и изрева:

– Ако до пет минути не напълниш тая кутия с червеи, ще те заровя целия в торището, та с уста да ги търсиш, мръсник такъв!

Занесох след пет минути това, което бях успял да събера, като подтисках погнусата си и бършех машинално все още окървавения си нос. В къщи, разбира се, ме очакваше допълнително наказание заради нечистия ми вид. „Джеф ме наби и ме натика в торището“ – опитах да се оправдая. „Не съм те карал да ходиш при Джеф“ – възрази с невъзмутимия си тон баща ми и ме изправи по обичая си в ъгъла.

Но това не е най-важното. По-важно е, че от тоя ден се превърнах в истински слуга на нашия дангалак. Той ме пращаше през междучасията да му купувам кибрит или цигари, караше ме по време на класно да му прехвърлям вярното решение на задачите, използуваше тетрадките и моливите ми, за да не харчи пари за подобни глупости, и дори ме принуждаваше да му чистя с клечка калта от обувките.

А понеже примерът е винаги заразителен, малко по-късно и вторият дангалак на класа – Ед – на свой ред се опита да ме превърне в слуга. Това обаче беше премного за крехката ми натура и аз се оплаках на Джеф:

– Ед иска и на него да купувам цигари…

– Нищо няма да купуваш. Ще слушаш само мене – отсече Джеф, засегнат в господарското си самолюбие.

Подир което между двамата, понеже и без това си съперничеха за мястото на най-силния, се разрази поредния двубой, в който, както ставаше обикновено, най-много си изпати Ед.

– Никой да не е посмял да закача Томас, ако не иска да си има работа с мене – предупреди мрачно господарят ми.

Но тържествената декларация съвсем не ме накара да се почувствувам по-свободен, нито притъпи ненавистта ми срещу Джеф. Тази ненавист бе тъй остра, че аз всяка нощ, преди да заспя, си представях как се добирам до някакво чудодейно средство, нещо като легендарния спанак, който морякът Попи поглъща и който му дава тутакси фантастична сила. Добирах се до това средство и също като Попи ставах по-могъщ от Херкулес и именно в такова състояние се явявах в училището, и то тъкмо по време на голямото междучасие, и с бавни стъпки се отправях към Джеф.

Сега вече ми е трудно да опиша с подробности картината, която детското ми въображение рисуваше всяка нощ, но тая картина изобилствуваше с юмруци, шамари и ритници и всички тия удари, бяха нанесени от мене самия върху мутрата, корема и задните части на Джеф. И тоя мръсник Джеф летеше във всички посоки или падаше в нозете ми, обаче аз пак го вдигах и пак му нанасях съкрушителен юмрук в зъбите и той наново рухваше, и аз наново го вдигах и блъсках тая нахална муцуна, блъсках и блъсках, додето накрая не заспях задоволен и изтощен.

Само че всичко това бяха мечти, а мечтите никога не засищат истински. И затова аз все мислех как реално да си отмъстя на Джеф и не беше особено трудно да стигна до извода, че щом не мога да нанасям открито удари на тоя тип, единствената възможност е да му ги нанасям скрито.

Първият ми атентат бе тоя с мастилницата. И макар оттогава да е изтекла доста вода, аз все още с удоволствие си спомням за тоя първи атентат и за умелата му подготовка. Преди всичко добре бе избран денят, защото тоя ден Джеф бе с новия си костюм. На второ място – попадението се оказа точно: в миг, когато Херкулес излизаше на двора, аз пуснах от прозореца мастилницата с развинтена капачка право върху главата му. Шишето го светна по темето, а мастилото обля лицето и дрехите. И, най-сетне, евентуалните опасни последици бяха предварително парирани.

– Къде ти е мастилницата? – изрева ми побеснял Джеф, тъй като имаше немалко основания да подозира тъкмо мене.

– В чантата – отвърнах хрисимо.

– Покажи я!

Показах я. А сетне промърморих полугласно:

– По-добре попитай Ед къде е неговата мастилница…

Диверсията бе рискована, обаче се увенча с успех. Ед, разбира се, не бе в състояние да покаже мастилницата си, тъй като аз самият му я бях задигнал от чантата и я бях използувал за атентата. Така че между двамата Голиати наново се разрази зверски бой, докато малкият Давид стоеше отстрани и кротко злорадствуваше. А впоследствие нещата се наредиха тъй, че можех да си отмъщавам и без да се излагам на опасности.

Веднъж учителят по геометрия ме изпрати да взема приборите за чертеж, понеже беше ги забравил в учителската стая. Заварих вътре класния ни, който вероятно имаше свободен час и преглеждаше вестниците.

– Е, Томас, готов ли си за утрешното изпитание – подхвърли той, като имаше предвид класното, насрочено за следния ден.

– Учих много – въздъхнах. – Макар че, право казано, не виждам полза…

– Как така не виждаш полза? – вдигна вежди учителят.

– Ами тия, дето не похващат учебник, и те ще изкарат не по-зле от мен. Мърфи си е написал формулите в ръкавите, Колина ги е прикрепил с габарче под чина, Джеф ще чака да му препратя решенията, след като ги съставя…

– И какво още?

– Има много още, но не смея да говоря, защото накрая пак аз ще си изпатя…

– Не се бой, няма да си изпатиш – успокои ме класният.

И аз продължих информацията си. На другия ден по време на часа учителят спокойно и методично залови на местопрестъплението всички преписвачи. Специално Джеф бе хванат точно в мига, в който разлистваше моята записка, и получи такъв плесник, че главата му се завъртя на деветдесет градуса.

Началото бе добро и нямаше никакви причини да спирам насред път и аз постепенно се превърнах в щатен доносчик и трупах опита, необходим както за набиване на информацията, така и за предотвратяване на неприятните последици, защото, ако класът надушеше истинските ми функции, вероятно тутакси щях да се превърна в парче накълцано месо.

То се знае, информациите ми засягаха преди всичко дейността на Джеф. Той вече бе неизменно залавян при всички свои шмекерии и наказанията се сипеха като дъжд върху дебелата му рошава глава. А когато успях да предупредя, че Джеф подготвя стачка и колективно бягство от часа по химия и че той, а не друг, е задигнал буркана с натрий – дангалакът бе направо изключен от училището. Това бе денят на най-голямата ми радост и заедно с туй на първото ми скръбно откритие, насладата от косвения удар не се различаваше твърде от насладата на мечтите в леглото. Врагът биваше улучен, но без да знае, че именно ти си го съборил. Врагът биваше улучен, но ти нямаше възможност да застанеш изправен пред него и да го доубиеш с подигравките си. Това беше проява на сила, но това беше силата на слабия и тя ти носеше неприятното усещане на незадоволеност и на празнота.

И все пак, по липса на по-добро, аз продължавах да действувам с оръжието на слабия. Междувременно баща ми според всеизвестната рецепта излезе една заран да си купи цигари и повече не се върна. Майка ми почна да прекарва следобедите си по гости при вдовици и разведени жени, за да обсъжда с цялата необходима широта въпроса за причините на бащиното ми бягство и за възможностите той да бъде наказан. Това обсъждане продължава и до днес, вече близо две десетилетия, но проблемът все още, изглежда, не е напълно решен.

Що се отнася до мене, аз продължих в гимназията заниманията си с доста добър успех, не толкова поради трудолюбието си, колкото поради умението да бъда полезен на учителите. Полезен по всички възможни начини, но най-вече по линията на информацията. И тъкмо умелото следване на тая линия ми даде възможност не само да се справям с някои неприятни съученици, а и да стигна до новото си поприще.

Това стана в последния клас. Няколко ученици от тия, дето носят очила и си въобразяват, че са по-умни от другите, бяха образували таен кръжок. Кръжокът беше толкова таен, че дори аз, който слабо се интересувах от проблемите на революцията, научих за него. И, разбира се, съобщих на класния, а класният е съобщил другаде и ето че два дни по-късно в къщи се яви един доста елегантен мъж на средна възраст – за мене тогава средната възраст се въртеше някъде около тридесет години – в сив костюм и с вдигната на върха на темето сива шапка. Запомних го добре, защото благодарение на него постъпих малко по-късно в школата и се сдобих с професия.

– Разговорът, който ще водим с вас, е строго секретен – предупреди непознатият. – Доверяваме ви се, защото референциите на учителите ви са най-ласкави. Надявам се, че ще оправдаете доверието ни.

Подир което започнаха въпросите, а след туй бе поставена и задачата: да се сближа с един от очилатите, да вляза в разговор или дори в спор с него, да събудя интереса му и изобщо да създам ситуация за привличането ми в кръжока. А понеже, както вече казах, бях твърде бос в проблемите на революцията, посетителят ми остави за ползуване някакво популярно изложение на марксизма, след което определи разписанието на бъдещите ни срещи и си отиде.

Задачата не ме привличаше особено, главно защото бе свързана с четене, но аз все пак си наложих да проуча брошурката, а оттам нататък всичко тръгна точно по плана и десетина дни по-късно бях въведен като новопокръстен в революционния кръжок. Най-главната ми цел беше да узная с каква друга група или човек отвън е свързан кръжокът, обаче по тая линия не можех да стигна до нищо, по простата причина, че друга група нямаше и всичко бе резултат на самоинициатива. Впоследствие в кръжока почнаха кавги, участниците се разделиха на троцкисти и ортодоксални, разцепиха се и изобщо цялата работа остана без последствие освен за един-единствен член, и то именно този, който най-малко бе участвувал в споровете – другаря Томас.

И ето че продължавах да си пробивам път в тоя живот не с лакти и зъби като силните, а като се промъквах почти незабележим, почти беззащитен и почти безопасен. Но аз вече добре си служех с оръжието на слабите и знаех как да бъда покорен пред силния и как да ставам любимец на преподавателите, и по време на заниманията бях олицетворение на благоговейно внимание и следях всяко движение на учителя с доверчивия си и просто душен поглед. Някои съученици дори ми бяха измислили прякора Кандид, по заглавието на оная книга от Волтер, за която всичките сме чували, но никой не я е чел. Някои други, подведени от външната ми беззащитност, се опитваха да ме тъпчат и да си правят с мене шеги. А после неизменно им се случваше нещо в резултат на едно анонимно обаждане по телефона на родителите или на някой сигнал, стигнал до преподавателите. В подобни случаи имах всички основания да тържествувам и наистина тържествувах, обаче радостта ми винаги оставаше помрачена от това проклето чувство на незадоволеност и непълнота. Защото силата ми бе силата на слабия.