Текст книги "Един наивник на средна възраст"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 13 страниц)
Съзерцавам известно време разсеяно насрещната стена и по-специално календара с парада на голите бедра от Бродуей. Изкусителна гледка. За жалост някои типове обръщат гръб на изкушенията. Защо?… Ами защото силата на изкушението се е сблъскала с една по-голяма сила – тая на страха. Страхът от вероятните последици… А може би и оня неосъзнат, но властен страх пред моралните норми, десетте божи заповеди, етиката на комунизма и знам ли още какво, изобщо всичко онова, което са ти набивали в главата от ранно детство и което в последна сметка се свежда до идиотското съображение: „Какво ще кажат хората“… Какво ще кажат ли? Ако питате мене, нека казват каквото искат. Важното е да стигнеш дотам, че да не смеят да ти го казват в лицето, а да го дрънкат зад гърба ти и щом само се появиш, да млъкват гузно и да ти отправят сервилните си робски усмивки. Тогава те се превръщат в подлеци и те се чувствуват подлеци, а ти, каквато и подлост да си извършил, се усещаш свободен и силен и стърчиш с две глави над тая робска паплач.
Разбира се, зъболекарят може би ще размисли и подир седмица, след като се успокои достатъчно, наново ще се яви, и то не с цел да ми разбива зъбите. Обаче ако се яви, аз вече ще бъда заразен от съмнението, че някой ми го е пратил. Така че при всички случаи – прощавай, наследство!
* * *
Пролетта вече е настъпила без уговорки и аз виждам през прозореца на спалнята си раззеленелите дървета на парка и си казвам, че в такъв слънчев неделен ден истинско престъпление е да седиш в тоз усоен апартамент. А след като съм си казал нещо, аз винаги минавам към действие. Така че един час по-късно Андрей спира шевролета край пистата за конни състезания при Банкя.
Слизам от колата и се запътвам към Бенет, застанал няколко метра по-натам.
– Вашата млада дама е идентифицирана – изръмжава приветливо помощникът, като кима за поздрав. – Касае се за онова празноглаво същество със смешната шапка.
Не питам как, кога и от кого е извършена идентификацията, тъй като планът на тая малка операция ми е предварително известен. Вдигам бинокъла, който съобразително съм донесъл, и правя бегъл рейс по пистата и групичките зрители. Публиката не е особено многобройна и аз веднага откривам празноглавото същество, облечено в светъл пролетен костюм и увенчано със също такава светла широкопола ковбойска шапка.
– Струва ми се, че при тукашните миниатюрни мащаби бинокълът ви изглежда малко смешен – не се стърпява да забележи Бенет.
– Обаче чудесно ми разкрива ахилесовата пета на нашия общ познат.
Ахилесовата пета е доста приятна на вид и тъкмо тъй свежа и още зелена, както е всичко наоколо в тоя ранен сезон. Едно румено момиченце, което въпреки избуялия ръст очакваш да видиш по-скоро в ученическа престилка и на чина, отколкото в тази разюздана компания от младежи, подаващи си един на друг някаква плоска кафява бутилка, която вероятно не съдържа сироп за кашлица.
– Добре, че и най-неуязвимите бащи понякога са надарени с уязвими дъщерички – промърморва Бенет, чийто поглед в момента също е насочен към „ахилесовата пета“.
После, осенен от някаква мисъл, запитва:
– Може би се готвехте да ми уреждате срещи у зъболекаря тъкмо с това лекомислено създание?
– Не говорете дивотии – отвръщам спокойно. – Аз съзнателно действувах срещу зъболекаря като слон в стъкларски магазин. Обаче това нежно цвете на ранната поквара трябва да бъде докоснато от гальовна ръка, а не от такива лапи като вашите, Бенет.
– За ваше сведение при мене не само ръцете са здрави, но и зъбите – осведомява ме с достойнство помощникът. – Последният ми зъбобол, ако се не лъжа, датира от времето, когато ми падаха млечните резци.
– Вярвам ви, но в момента тия биографични подробности са без значение. По-важното е къде ще намерим необходимата гальовна ръка.
Отново вдигам бинокъла и отново правя оглед на панорамата, за да спра върху нежното цвете на покварата. В тоя момент то е долепило устни до плоската кафява бутилка. Вероятно алкохолът му горчи, но детето се стреми да не мръщи лице, за да покаже, че вече не е дете.
Вниманието на Бенет неусетно се е пренесло върху пистата, дето няколко коня се подреждат за старт.
– Какво бихте казали, Томас, ако сложим един малък бас за изхода на следващото състезание? Аз с готовност бих заложил известна сума на номер седем.
– Обърнете се с това предложение към вашия приятел Адамс – отвръщам. – Както виждам, той току-що пристига. Колкото до мене, аз вдигам котва.
Прибирам бинокъла и си тръгвам, но няма как да избягна групата на приближаващите колеги – семейството Адамс и семейството на съветника. Двете двойки са в най-безоблачно пролетно настроение и съветничката прави такива широки и такива решителни крачки с дългите си крака, сякаш се готви да вземе участие в състезанието в качеството на кон.
– Много рано се прибирате, драги… – подхвърля Адамс, като отвръща с ръка на поздрава ми.
– Както винаги, умерен в удоволствията – забелязва с усмивка госпожа Адамс.
Намирам Андрей с глава, облегната на кормилото, решил да използува служебната пауза за малък сън под гальовните лъчи на слънцето.
– Към града ли? – пита той, като се отърсва от дрямката.
– Не, към планината. Това време е само за планината, мойто момче!
* * *
Колата се движи край разцъфтелите дървета по леките завои на неширокия път между Банкя и някакво друго село, което според Андрей се казва Княжево. Аз съм се отпуснал лениво на седалката до шофьора, спокоен, че кормилото за момента не е в ръцете на Мери, а на професионалист.
Впрочем не бих казал, че съм съвсем спокоен. По скоро съм малко нащрек, макар да си мисля, че нямам никакви основания да съм нащрек.
– Защо увеличихте скоростта? – питам небрежно, тъй като Андрей в тая минута солидно е натиснал газта.
– Мисля, че ни следят.
– Тъкмо затова намалете. Никога не дразнете тоя, който ви дебне, момчето ми. Напротив: успокоявайте го. Нека се отпусне. Ако ще, нека дори заспи. Вие от това нищо не губите.
Зад нас на прилично разстояние действително се движи една черна волга и тъкмо нейният образ в огледалото ми пречи да се отпусна напълно. Естествено, това е съвсем банален и мимолетен сондаж за евентуалните намерения на господин културния съветник. Ние у нас вършим същото. Изобщо пълна взаимност, точно според дипломатическите норми.
И все пак, когато видя една такава черна волга или на пътя ми се мерне кафяво-зеленикава униформа на милиционер, или погледът ми улови в някое заведение погледа на друг човек без униформа и може би дори без служебни функции, обаче все пак будещ сянка на съмнение, тук в гърдите ми изведнъж става напрегнато. И не защото конкретно за момента имам основание да се боя от нещо, а защото тия бегли фрагменти на една често невидима, но винаги реално присъствуваща сила ми напомнят, че в някой друг момент, в някой твърде важен за мене момент, тази сила може ненадейно да спусне ръката си върху мене и да каже: „Не мърдайте!“
И всичко ще хвръкне по дявола.
Защото въпреки че в нашата професия провалите понякога са неизбежни и не особено съдбоносни, съществува един вид провал, наистина съдбоносен. Това е последният провал, този, подир който те изпращат да береш праха нейде в архивните служби или направо те изхвърлят. А при мене, ако ще има провал, той ще бъде точно от този тип.
И затова дори една такава волга, открояваща се като черно петно в зелено-белия пейзаж на пролетта, ме кара да изпитвам напрегнатост и да усещам как по гръбначния ми стълб пълзи някакъв неприятен хлад.
Впрочем волгата междувременно се е загубила зад един завой, додето прекосяваме Княжево, и повече не се появява. Хората в нея навярно са престанали да се интересуват от мене и дори възможно е това съвсем да не са хора от съответната инстанция. Отпускам се най-сетне наистина спокойно на седалката и леко премрежвам очи, сякаш се каня да задряма. И додето се колебая тъй, дали да се почерпя с малко сън, или да се въздържа, запитвам лениво:
– Апропо, вашата майка, мисля, беше белгийка…
– Белгийка – потвърждава Андрей.
– А баща ви?
– Българин, естествено. Но той почина.
– И сега вие освен съпругата и децата трябва да издържате и майка си?
– Какво да правя…
– Вие имате наистина тежко семейство – произнасям съчувствено – Влизам ви в положението, понеже и аз се пържа в такъв тиган. Но все пак, надявам се, че си докарвате и нещо извън заплатата.
– Откъде?
– От тия, които ни следяха.
– Нищо не си докарвам – възразява шофьорът. – Знам, че няма да ми повярвате, но нищо не си докарвам.
– Значи, информацията, дето им я давате, е съвсем безплатна?
Той не отговаря веднага, тъй като от завоя пред нас е изскочил голям камион и Андрей рязко извива кормилото, за да избегне чудовището. После промърморва:
– Каква информация може да дава един шофьор?
– Съвсем скромна, разбира се, но нерядко – полезна.
– Да: че съм ви закарал до еди-къде си и че съм ви взел от еди-къде си.
Влизаме в нов завой и шофьорът наново съсредоточва вниманието си напред.
– Невинните сведения понякога също влизат в работа – подхвърлям.
– За невинни сведения никой не плаща.
– Защо? Аз например бих платил. Готов ли сте да ми предложите нещо невинно? – питам все тъй лениво и сякаш на шега.
– Оставете, господин Томас – произнася с досада шофьорът, загледан напред. – Аз и без това съм човек под подозрение. Не ме забърквайте в опасни игри.
– Не става дума за опасни игри, а именно за нещо невинно.
– Вечната песен! – забелязва скептично Андрей.
– Добре, нека не спорим – казвам, като се поизправям на седалката. – Аз ще ви кажа за какво се касае, а вие сам ще прецените опасно ли е това, или невинно. Съгласен ли сте?
– Защо не! Ако е въпросът само за приказки…
В тона му се чете все същото пренебрежение към доводите ми, но това не ми пречи да отбележа една точка в своя полза.
– Вие, доколкото знам, обичате да ходите след работно време по някои заведения: „Берлин“, „София“, „Балкан“…
– Забранено ли е?
– Напротив, препоръчва се! Особено ако ходите по-често в „София“.
– И после?
– Ами че това е почти всичко, което се иска от вас: да правите същото, дето и без това го правите.
– Шегувате се – промърморва шофьорът.
Обаче той несъзнателно е забавил ход, сякаш за да има възможност по-добре да следи думите ми, и аз отбелязвам нова точка в своя полза.
– Аз никога не се шегувам, когато говоря за такива неща. Вие също може да не ми повярвате, но ще ви кажа, че за мене сигурността и спокойствието на хората, с които работя, са по-важни от собствената ми сигурност.
– А каква полза ще имате вие от това, че ще ходя в „София“ и ще пия кафе?
– Не бързайте, ще стигнем и дотам. В „София“ се отбива редовно едно младо същество, което специално ме интересува. И ще поясня, че интересът ми е съвсем личен, дори ще кажа направо: сантиментален. Впрочем, когато ви покажа снимката на това същество, надявам се и сам ще разберете, че тоя мой интерес е напълно оправдан. Само че вие трябва да разберете и нещо друго: за нас тук една връзка с жена представлява доста деликатна история, особено ако жената е от тия, дето могат да ти сервират всякакви изненади. Тъкмо затуй, преди да стигна до връзката, бих искал да имам известни сведения…
– А откъде ще ги получа аз тия сведения? – прекъсва ме Андрей, който вече е изцяло погълнат от разговора.
– Ще ги получите от двете си очи, момчето ми! Не искам от вас да ми казвате нищо повече от онова, което сте видели: с кого се среща младата дама, как се държи, изобщо дреболии от тоя род.
– Вечната песен, господин Томас! – опомня се шофьорът. – Почваме с дреболии, за да минем бързо към нещо по-сериозно.
– По-сериозно няма да има, повярвайте ми.
– Тая игра не се играе на доверие.
– Не споря. Само че аз не ви ангажирам с нищо, освен дето ще ви платя пет-шест хиляди.
– Колко? – пита Андрей, за да ми даде възможност да реализирам още една точка.
– Казвам пет-шест хиляди напосоки. Но ако информацията бъде по-продължителна, тогава и хонорарът ви ще се увеличи. А ако ви поискам някаква по-друга услуга, какво ви пречи да откажете?
– Това, че ще ме наклеветите – отвръща шофьорът. – И добавя: – Влизаме във Владая.
– Продължавайте нататък. Разходката ни е съвсем безцелна. Да. Та докъде бяхме стигнали?
– Ще ме наклеветите, казах.
– Задето сте ми давали сведения за някакво момиче? Хайде де, не ставайте дете! За такова нещо никой никого не е обесил.
Андрей мълчи. Но пресметливият израз на лицето му говори, че вече обмисля напрегнато предложението ми. Аз обаче нямам никакво намерение да ускорявам неуместно натиска. И преди да му покажа снимката, внимателно ще наблюдавам поведението му, пряко или чрез други лица. Защото една любовна история е нещо крайно деликатно. Засега достатъчно е, че рундът приключва изцяло в моя полза.
Вече сме задминали селото.
Отпускам се отново на седалката и отправям поглед към зелените хълмове наоколо.
– Какъв прекрасен ден, не намирате ли? – произнасям почти с умиление.
– Ден като ден – отвръща разсеяно Андрей.
– Не, не сте прав. Погледнете! – И аз правя лек жест към зелените хълмове пред нас. – Ден на пролет, момчето ми… Ден на любов… – И сякаш засрамен от ненадейната си размекнатост, добавям: – Всъщност аз съм един ужасно сантиментален тип…
ШЕСТА ГЛАВА
Липсва ми възловият елемент, с който да направя спойката. По-точно казано, аз имам подръка два-три възможни елемента, но не се решавам да спра избора си на нито един от тях. Защото, както се изразява моят помощник, „ако някой не е разкрит, питаш се, защо не е разкрит“.
Изобщо питам се по много неща. Питам се по всички възможни неща. Шансът, който лежи в ръцете ми, е рядък и едва ли ще се повтори и това е единствената ми възможност да изплувам и затуй нямам никакво намерение да избързвам.
Додето един ден Бенет надзърта в кабинета ми и съобщава:
– Птицата, за която ви споменах, е долу. Да ви я пратя ли?
– Смятате ли, че ще можем да я уловим?
– Защо не! Стига да не сте гнуслив – отвръща загадъчно помощникът ми.
Смисълът на тия думи ми се изяснява след няколко минути, щом птицата каца в кабинета. Новодошлият наистина има невероятно кирлив вид. Това е висок младеж, с дълги, мазни от нечистота коси, с рошава леко ръждива брада, изтрито кожено яке, разкопчана върху косматите гърди риза, тесни окъсани панталони с формата на кюнци и боси крака. Единственият белег на цивилизованост у тая персона е провисената на рамото китара.
– Пожелали сте да ме видите – произнася самоуверено младежът, като заставя в нехайна поза сред кабинета.
– Ако знаех какъв е видът ви, едва ли бих проявил подобно желание – признавам. – Бих ви посъветвал най-първо да се изкъпете, а после да ходите по учрежденията.
– Не считам съвета ви за меродавен – отвръща високомерно чорлавият. – Вие, доколкото знам, сте съветник по културните въпроси, а не по хигиената.
– Да, но аз мога да мина от съвети и към действия, ако не се държите по-скромно, млада маймуно! – произнасям, без впрочем да повишавам тона.
– Разбрано, само не се сърдете – омеква младежът. – Искате ли да ви изсвиря нещо?
– Тук в тоя кабинет само аз свиря. Седнете! И то по възможност на онзи, нетапицирания стол.
Посочвам стола до бюрото и гостът покорно сяда.
– Вие, ако не се лъжа, вече трети път идвате в България. Защо?
– Много просто: майка ми е българка.
– Ах, тия смесени бракове!… – промърморвам сякаш на себе си.
Натискам копчето на миниатюрното магнитофонче-заглушител и в стаята се разнася детската песничка. Всъщност ние имаме в посолството по-надежден и постоянно действуващ заглушител, основан на простия, но изпитан принцип на течащата вода. Но в тоя миг аз нарочно пускам музикалния заглушител, за да респектирам чорлавия и да му покажа, че разговорът навлиза в сериозна фаза. Ефектът обаче е съвсем неочакван.
– И вие наричате това свирене? – възклицава презрително младежът, едва изтърпял първите тактове на мелодията.
Неспособен да сдържа повече творческия си порив, той скача и заблъсква оглушително струните на китарата, като се кълчи неистово с цяло тяло и издава дрезгави крясъци, додето най-сетне не издържам, навеждам се над бюрото и изревавам:
– Стига!
Младежът замръзва на мястото си точно тъй ненадейно, както е скочил преди малко.
– Били ли сте в казармата? – питам вече съвсем грубо.
– Аз съм още студент…
– Аз пък ви казвам, че след месец ще бъдете вече войник.
– Вие съвсем не сте музикален… – произнася съкрушено чорлавият.
– Седнете! – заповядвам все тъй грубо.
Онзи сяда, кръстосва нозе и вперва съсредоточено поглед в големия пръст на крака си.
– С какво се занимавате, когато сте тук?
– Живея светски живот…
– Съветвам ви да отговаряте точно и ясно. Не съм длъжен да знам как вие го разбирате светския живот.
– Ами събирам се с интересни младежи и момичета.
– С каква цел?
– Нали ви казах: светски живот… Говорим за музикални и други явления… Свирим. Понякога правим малко любов…
– Каква е връзката между тия младежи? Компания ли са, или какво?
– Компания… цялостен екип…
– Откога сте в контакт с тях?
– От миналото лято.
– Какво представляват те по-точно?
– Нищо особено. Обикновени наркомани.
– Като вас…
– Има и по-напреднали – признава скромно момъкът. Сетне казва, сякаш просто установява факта: – Вие, гледам, не пушите…
Подхвърлям му пакетчето с цигарите и запалката и изчаквам да запуши.
– Колко души наброява тая паплач?
Той се замисля и почва да мърда пръсти, сякаш брои:
– Седем души. Четири момчета и три момичета.
– Назовете ги един по един и ги опишете подред.
Тази инвентаризация ни отнема доста време, тъй като чорлавият говори каквото му дойде, като намесва дори музикалните си и сексуални вкусове, и аз често трябва да го прекъсвам и да го насочвам по линията на необходимите ми данни.
Засега на мене ми е необходим един-единствен индивид, но за да разбера съществува ли такъв индивид между тая сбирщина и кой тъкмо е той, налага се да прелисти целия каталог.
– Какво представлява тоя Боян като наркоман? Напреднал или?
– Ами! Напреднал… – свива презрително устни младежът. – Най-посредствен дебютант.
– Други качества?
– Нелош на вид, интелигентен, мълчалив…
– Като е мълчалив, как разбрахте, че е интелигентен.
– Че той не мълчи денонощно…
– Недостатъци?
– Старомоден.
– В смисъл?
– В най-точния смисъл. Еснафски вкусове… Облекло, почти като вашето…
– Може би дори си мие врата?
– Боя се, че да.
Един час по-късно чорлавият произнася умолително:
– Слушайте, не можете ли да спрете най-сетне тази проклета лимонада?
Той явно има предвид гальовната мелодия, която аз лично отдавна вече съм престанал да чувам.
– Сега аз свиря! – отвръщам строго. – А вие трябва да играете.
– Но аз играя вече два часа!
– Това е само началото – успокоявам го. – Кажете сега какви други връзки имате вън от тази артистична компания.
Подир още един час чорлавият почти простенва:
– Ще припадна, ако не ми дадете малко став!…
– Какво?
– Казах: став! Дрог! Стюпефиан! Ла кам! И уж сте културен съветник… Извадете там някоя ампула от аптечката на заведението!
– И това може да стане. Дори в количество. Само че трябва да го заслужите. Така че, млада маймуно, да се върнем към играта! Скачайте!
* * *
Той скача още известно време, преди да мина към конкретното поставяне на задачата:
– Всичко трябва да стане съвсем дискретно и без инциденти – предупреждавам го. – Защото аз ти споменах за казармата, но бих могъл да ти предложа и по-мрачни възможности.
– Не се съмнявам – промърморва момъкът. – Разбрах вече, че не обичате ближния си.
– Може и да го обикна. Това зависи само от поведението му. И така, първо действие: да убедите Боян.
– Това не е трудно. Стига да има какво да му предложа.
– Ще има, не бойте се. Второ: да ми доведете Боян. Не тука, разбира се. Когато дойдете утре, ще ви дам необходимите подробности.
– Дайте ми по-добре няколко ампули.
Поглеждам часовника си. Време е да приключвам беседата с любителя на светския живот, защото и мене ме чака светски живот. Подир малко трябва да бъда на прием.
Ставам и отключвам съседното малко помещение, което ми служи за склад и където са струпани различни полезни неща, завещани ми от предходника. Разкъсвам една опаковка морфин, изваждам десетина ампули и ги отнасям на чорлавия.
– Това е само малък аванс – пояснявам. – Ще по следват и по-крупни доставки. Но само за лично ползуване. Ако разберат, че разнасяш насам-натам морфин, веднага ще искат да надушат откъде го получаваш и всичко пропада, включително и ти самият.
Той завива грижливо ампулите в нечистата си носна кърпа, без да обръща особено внимание на думите ми, и поставя кърпата в джоба на якето си.
– Имате ли много от тия стъкълца?
– Колкото искаш.
– И ги държите тук, в тоя килер?
– Защо не?
– И никога нито веднъж не сте опитали?
– Не, представи си!
– Господи! – плесва се той по челото. – И ние си мислим, че живеем в цивилизовано общество!
* * *
На приема, като на всяко сборище от тоя род, няма нищо интересно. Разменям от приличие по няколко приказки с десетина колеги от приятелски посолства, събрани тук с надеждата, че ще изкопчат някоя и друга мършава новина, годна да увеличи с един-два пасажа месечния доклад на посланика.
Сетне се запътвам към мокрия бюфет, понеже устата ми е пресъхнала от приказки. Проправям си път между средната по гъстота навалица, вземам една чаша уиски и щедро и допълвам с газирана вода.
– Както винаги, умерен в удоволствията – чувам зад гърба си мелодичния женски глас.
Обръщам се, за да се озова лице в лице с очарователната госпожа Адамс.
– Бих ли могъл да предложа нещо и на вас?
– Предложете ми същото.
Изпълнявам нареждането и забелязвам:
– Не виждам съпруга ви…
– Наложи му се да замине днес по обед. Някаква международна журналистическа конференция или нещо от тоя род във Варна. Горкият… Ще трябва да скучае цели три дни… Поне да беше настъпил вече летният сезон…
Улавям подхвърлената небрежно тема и ние бъбрем известно време за скуката на дипломатическата професия и за скуката на тоя град, дето сме осъдени да работим и дето няма нито оживен нощен живот, нито мюзикхоли, нито дори терени за голф. Аз лично никога не съм играл голф, нито съм имал време да скучая през последните месеци, но успявам тъй да се нагодя към симпатиите и антипатиите на дамата, че тя бързо открива у мене сродна душа.
Тя е доста по-млада и доста по-красива или най-малкото по-ефектна от Мери, а най-важното, значително по-миниатюрна и прилягаща тъкмо на моя вкус. За жалост, туй, което най-много приляга на тебе, обикновено принадлежи на друг. Но това не пречи да бъбрем за всевъзможни дреболии и най-вече за общите си познати:
– Вашият Бенет и този път е сам – установява госпожа Адамс, зърнала наблизо високата фигура на помощника ми. – Интересно защо никога не води жена си по приеми.
– Тя не е за показване.
Констатацията не е израз на злоба, а на стремеж за точност. Мисис Бенет може би излъчва достойнство, изправена пред кухненската печка или пералната машина, но изглежда просто невъзможна, когато се явява в хола си, пременена в някаква лазурна коктейлна рокля, сякаш взета назаем от съседката. Дамата навярно си въобразява, че лазурът отлично подхожда на нейното тухлено-червено лице и на разголените й тухлено-червени ръце. Но Бенет, който има по-трезв поглед за нещата, отлично съзнава, че жена му, както и да се дегизира, винаги ще прилича на перачка от дълбоката провинция.
– Всъщност, добавям, жената на съветника също не е за показване, само че той е твърде глупав, за да го разбере.
– Вие ставате зъл – забелязва с усмивка дамата. – Съветничката е чудесен човек… А госпожа Бенет приготвя такива вкусни закуски…
– Не споря. За жалост, мъжът не търси у жената човечност, нито кулинарни способности. Една жена като вас може да привлече всекиго и без да му обещава закуски…
– А! Вие сте могли да правите и комплименти! – възклицава дамата с израз на приятна изненада. А после се сеща: – Мисля, че трябва да си тръгвам.
– В такъв случай позволете да ви придружа.
– Позволявам. С риск вашият Бенет още утре да пусне клюката.
– Материалът е съвсем нищожен, за да роди клюка – успокоявам я.
– Но Бенет може да го понадуе – подхвърля тя, като се отправяме към гардероба.
– Бенет е абсолютно лишен от въображение – продължавам да я успокоявам.
– Да, вижда ми се доста тъп. Изобщо трябва да ви призная, че вашият помощник никак не ми е симпатичен, въпреки че ми дава широки възможности да го обирам на покер.
– Достатъчно е аз да съм ви симпатичен – промърморвам, като й подавам галантно мантото.
Тя само ми хвърля един бърз поглед и тоя поглед ми напомня оня първи бърз поглед, придружен от фразата „хитро се изплъзнахте“ преди немного дни на един също такъв прием. И решавам изведнъж, че тоя път няма да допусна изплъзване от ничия страна.
– За жалост, аз дойдох пеша – съобщавам, когато излизаме.
– Не се безпокойте, аз съм с кола. Ето, насам…
– Не знаех, че имате алфа-ромео – промърморвам, когато стигаме до колата, гарирана в съседната улица. – Никога не съм карал подобен модел.
– Можете да опитате – предлага дамата, като ми предоставя мястото на кормилото.
„В такъв случай ще доведем опита докрай“, казвам си. Това, разбира се, е глупост и детинщина, защото въпреки навика ми да отгатвам положението по съвсем дребни неща, не е чудно госпожа Адамс просто да си играе с мене и да ме подвежда и изобщо да ме докара до ситуацията на един грандиозен скандал, който ще постави кръста на кариерата ми, преди дори да съм успял да реализирам оная, другата и единствено съществена операция.
Това е глупост и детинщина, но щом действуваш постоянно под диктовката на разума, идва момент, когато дълго спотаяваното безразсъдство ненадейно избухва и взима връх, и сега аз съм жертва тъкмо на такъв момент и си казвам, че ще опитам да я сваля тая очарователна женичка, каквото и да става, да я сваля не защото не мога да дишам без нея, а защото това ще бъде добро отмъщение спрямо нейния благороден, интересен, елегантен и не знам какъв си съпруг.
– Какво ще кажете за една лека вечеря там, при онова езеро – казвам небрежно, когато излизаме на шосето.
– Вие сте твърде непредпазлив, господин Томас – поклаща неодобрително глава дамата. – Това никак не подхожда на професията ви. Ресторантът в Панчарево е твърде оживен и не е изключено да ни видят…
– Тогава, една малка разходка.
– Ако обещаете да се държите прилично.
– Строго прилично! – потвърждавам и натискам газта.
Няколко километра по-нататък свивам напосоки в един тесен страничен път, намалявам скоростта и спирам сред усамотено място с две-три дървета и малко храсталак наоколо.
– И вие наричате това прилично държане! – промърморва дамата, когато я обгръщам в обятията си.
Тя се дърпа, разбира се, но не твърде настойчиво, тя просто умира за мъж в тоя миг и аз почти я изнасям от колата и я полагам под дърветата, като постилам шлифера си, и тя задъхана се оставя на тръпнещите ми ръце, които смъкват нетърпеливо бельото й, и след малко ние вече не сме изисканата двойка дипломати, а две животни, вкопчани едно в друго сред влажния ухаещ на млада трева полумрак под дърветата.
После пушим излегнати, с риск някой отнейде да види светлинките на цигарите ни, а сетне аз я прегръщам отново, аз съм просто неутолим тая вечер и не само защото тая жена така ми приляга, а защото е жена на оня, и ние прекарваме още дълго време в сянката на дърветата, додето най-сетне дамата признава:
– Съсипахте ме, Томас… Отведете ме в къщи.
Връщането минава в уморено мълчание. И едва когато гарирам колата в съответната уличка, госпожа Адамс произнася:
– Вашето прилично държане беше наистина чудесно.
– Исках просто да ви покажа степента на моята умереност – понеже сама ми поставихте въпроса.
– Признавам, че проявих лекомислие. И все пак всичко беше чудесно и съжалявам, че няма да се повтори. Защото вие разбирате, нали, че това вече никога няма да се повтори…
– Естествено. И можете да разчитате на пълната ми дискретност – мърморя, като й помагам да излезе от колата.
Заключвам вратичката, подавам ключа на дамата и я изчаквам да влезе в съответния вход през две къщи. Госпожа Адамс бегло ми махва с ръка и аз си тръгвам.
Днес наистина ми върви. Такива дни се запомнят. Аз му го върнах на тоя изискан дипломат по-добре, отколкото с някакви си служебни доноси.
„Такива дни се запомнят“, мърморя си, но все пак не мога да се освободя от онова подло чувство на незадоволеност, което лази нейде в дъното на душата ми. Обладах я, както би постъпил някакъв лакей в отсъствието на господаря си. Което съвсем няма да му попречи да си остане лакей. Обладах я, но крадешком, зад гърба му, без да мога открито да го унизя.
И отново изпитвам цялата горчива двусмисленост на тая сила – силата на слабия.
* * *
Няколко дни по-късно.
Днес трябва да се състои операцията по вербуването на оня наркоман-дебютант, освен ако не се случи нещо непредвидено. Днес, точно в четири часа следобед. А за да се избягнат изненадите, аз още в един часа се качвам с Мери в нейната спортна кола и като я предупреждавам, че не тръгваме да се надбягваме с никого, а правим просто мирен делничен излет, нареждам да поемем пътя към Панчарево.
Така че гуляят в ресторанта до езерото все пак се осъществява, макар и не с госпожа Адамс. В момента обаче на мене ми е нужна не миниатюрна красавица, а именно Мери и само Мери, защото времето за дребните плътски лудории е минало и е настанал часът на сериозна работа.
– Ако имате да питате още нещо по деловата страна, питайте, додето сме в колата – предупреждавам, като с няколко бегли погледа в огледалото установявам, че подире ни не се влачи опашка. – Там, в заведението, няма да споменавате нищо свързано с работата.
– Не се налага да питам, запомних всичко. Не съм толкова затъпяла от уискито, колкото вие си въобразявате.
Тя не е в настроение. И не отсега, а от момента, в който й стана ясно, че задачата ще легне върху нейните не дотам слаби плещи.
– Аз имам твърде високо мнение за интелекта ви, Мери – забелязвам примирително. – Иначе не бих прибягвал до услугите ви.
– Трогната съм, но предпочитам да ме смятате за пълна глупачка, стига това да ми спести предстоящото.
– Предстоящото не е нищо повече от един банален разговор. Бих го водил и сам, повярвайте, ако знаех български като вас.
– Бенет също знае български.
– Да, но има такава физиономия, че може да изплаши човека. А освен туй му липсва елементарно чувство за такт. Бенет е подходящ за преговори само там, където те се водят посредством пистолетни изстрели.
Тя замълчава, защото съзнава, че вече е късно за пазарлъци. При това шосето в тоя час е твърде оживено и цялото внимание на секретарката се съсредоточава върху задницата на червения автобус пред нас и в дебнене на подходящия момент за задминаване. Най-сетне моментът е настъпил или Мери си въобразява, че е настъпил, защото натиска стремително газта и се озовава редом с автобуса, точно когато насреща ни изскача друг автобус. Едно поколебаване и ние ще бъдем размачкани между двете грамади. Но секретарката натиска докрай газта с куража на отчаянието, като лети право към насрещния автобус, съумява да изпревари тоя, дето се движи редом с нас, изскача пред него и освобождава платното половин секунда преди тласкания от инерцията насрещен автобус да връхлети с ужасното свирене на спирачките.
