Текст книги "Един наивник на средна възраст"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 13 страниц)

– Не забавяйте – казвам. – Само това ни липсва сега, да се забъркаме в някаква анкета по нарушение на движението.

Тя покорно продължава да натиска газта и ние бързо се отдалечаваме от мястото, което едва не се е превърнало в арена на нашата гибел. От автобуса, разбира се, са забелязали номера на колата ни, но това е без значение и всичко ще свърши с изпращането на някоя предупредителна нота.

– Лошо предзнаменование – казва малко гузно Мери. – Едва не станахме на пелте.

– Напротив, добро! Това означава, че премеждието е отминало зад гърба ни и пътят напред е чист.

При друг случай може би не бих реагирал така великодушно. Но понеже Мери е от нервните натури и понеже за предстоящата задача е необходимо спокойствие, нямам никакво желание да почвам с кавги.

– Сигурен ли сте, че след нас не върви кола? – запитва секретарката, когато с отдалечаването от града движението около нас понамалява.

– Сигурен съм, разбира се. Само че в наши дни следенето може да се извършва и с по-сложни средства.

– Успокоихте ме…

– Преди малко вие гледахте спокойно смъртта в очите, а сега се вълнувате от някакво следене…

И едва произнесъл тия думи, се досещам, че вероятно тя не се бои от следенето, а го желае.

– Или може би се надявате, че ако бъдем блокирани, операцията ще се размине?

Жената не отговаря.

– Не допусках, че сте толкова малодушна.

Наближаваме кръстопътя, дето шосето се отделя за селото с езерото. Мери намалява скоростта.

– Не се боя за себе си, а за онзи момък.

– Напротив. Тъкмо за себе си се боите. Вие знаете много добре, че щом едно действие е запланувано, то ще стане с вас или без вас. Но вие пет пари не давате, че ще стане, стига да стане без вас. Стига да можете да се успокоявате с мисълта, че сама лично не сте взели участие в действието.

Тя мълчи известно време, като гледа съсредоточено сивобялата огряна от слънце лента на шосето.

– Аз не мога да нося на гърба си отговорността за всички мръсотии, които стават на тоя свят. Обаче съм длъжна да мисля за личните си постъпки.

– Но в случая вие не носите никаква отговорност, разберете. Ако има отговорност, тя пада върху мене, а от мене минава върху моя шеф, а от моя шеф – върху неговия шеф, додето бъде прехвърлена за сметка на положението в света. И аз, и вие сме само част от системата и затуй не носим никаква отговорност. В това е силата на нашата система, че не носим никаква отговорност, разбирате ли?

– Добре – промърморва тя отегчено. – Стига сте го повтаряли.

* * *

Обедът на терасата при езерото минава не бог знае как, но все пак по-добре от очакваното. Около нас липсват признаци за наблюдение. Мери се е успокоила или примирила, което в последна сметка е едно и също.

Ограничавам поръчката на питиетата с една бутилка за двама ни, за да не би жената да изпадне в излишна бъбривост. Но тя дори не изпива докрай виното и обхожда с поглед зеленикавата вода на езерото, набраздена от ленивото движение на няколко лодки.

– Ще се връщаме ли? – пита секретарката, след като плащаме сметката.

– Да, но малко по-късно. Засега ще продължим.

Сядаме отново в колата и потегляме, обаче само няколкостотин метра по-нататък аз нареждам:

– Отбийте тук!

Пътят, по който свиваме, е тесен и разровен и ние скоро сме принудени да спрем, тъй като по-нататък той става съвсем стръмен и непроходим. Мери гарира колата в сянката на едно хилаво дръвче. Вадя одеялото, постилам го на тревата и сядаме.

– Можете да поспите, ако желаете.

– Мерси – отвръща секретарката. – Спете вие. Аз ще ви пазя.

Ситуацията изисква обаче не да бъда пазен от дилетанти, а да се пазя сам. От малката височинка, до която сме стигнали, шосето се вижда твърде добре. Ние също можем да бъдем видени от шосето, но в случая това е дори желателно. Този, който евентуално би ни проследил, не трябва да остава с впечатлението, че се крием.

Никой обаче не ни е проследил. В тоя ранен следобед наоколо е тихо и безлюдно. По шосето от време на време прелитат коли, без да забавят ход и без някой да поглежда насам.

Секретарката пуши, облегната на ствола на хилавото дърво и насочила поглед към шосето.

– Вие никога ли не мислите за съдбата на хората, които обвързвате? – запитва тя по едно време.

– Мисля, разбира се. Но само дотолкова, доколкото го изисква осъществяването на служебната задача.

– Значи, не мислите.

– А вие, ако сте склонни прекалено да мислите, не е трябвало да влизате в нашия институт.

– Не влязох. Натикаха ме – отвръща късо Мери.

– Така ли?

– Точно така: натикаха ме в занаята.

– По кой начин?

– Ами по тоя същия, вечния, като ми предложиха измъкване от безпътицата. Измъкват те от една безпътица, за да те наблъскат в друга…

– Въпрос на степени – забелязвам примирително. – Първата не беше ли по-тежка от втората?

– Откъде да знам… Не съм ги мерила на везни. Завърших гимназията с отличие, но дипломата ми помогна толкова, колкото и един стар брой на „Таймс“, защото едничкото поприще, което ми осигури, беше мизерното място на продавачка в магазин за обувки… И ето един ден изникна някакъв тип, подобен на вас, защото вие всички сте скроени по един калъп, и запита:

„Научихме, че чудесно сте завършили гимназията. Нямате ли желание да следвате?“

„А с какви пари да го задоволя това желание?“ – викам.

„С тези – казва, – които ние ще ви осигурим. Стига да приемете посочената от нас специалност.“

„А каква е тая специалност? – питам. – Обезвреждане на атомни бомби или скачане без парашут?“

„Малко по-добра е – казва. – Славянски езици. Например български…“

Аз не знам къде е това България, а той ме кара да уча български…

– Но все пак се съгласихте.

– Съгласих се. Заради следването… И заради възможността да се измъкна от тоя тъмен дюкян с две тръби неон и двеста чифта демодирани обувки… И заради обещанието да получа интересно място, след като завърша.

– Както и стана…

– Е, да. Нашият институт винаги е верен на обещанията си, които му носят изгода.

Бих й казал някои неща по въпроса, но поглеждам часовника си и виждам, че времето за свободни разговори е изтекло.

– Да тръгваме.

Когато колата се озовава на шосето, видимостта е все тъй чиста и необезпокояваща.

– Карайте с нормална скорост. Не се оглеждайте и изобщо грижете се само за кормилото. Другото оставете на мене.

Движим се в пълно мълчание, додето не наближаваме оня страничен път, по който преди три вечери бях свърнал с очарователната госпожа Адамс.

– Сега намалете и ей там свийте вляво.

Мери изпълнява нареждането и подир малко ние спираме почти на същото място, на което бе спряла и елегантната алфа-ромео. Храсталакът почти закрива колата откъм шосето. А ако някой се появи от обратната посока, ще можем да го видим още отдалеч.

Изваждам одеялото и го постилам. Сетне пак поглеждам часовника си. Мери се разполага на одеялото в сянката под дърветата и отново потъва в апатията си. Не знам дали би седяла в такава апатия, ако й кажех какво се е случило преди три вечери на това същото място, дето седим, и кои точно са били героите.

Откъм шосето, което е скрито за погледите ни, понякога се чува далечен шум на прелитаща кола. Но аз следя за друг шум, додето най-сетне улавям бръмченето на мотоциклета откъм обратната посока.

Бръмченето се засилва, мотоциклетът изскача зад далечния храсталак и аз с облекчение установявам, че на него седят двама души. Минута по-късно чорлавият заковава окаляното си превозно средство на два метра от колата. Младежът, който слиза заедно с него от мотора, е наистина хубав момък, малко по-висок от необходимото, с някак безизразно лице, но с умен поглед.

– Прати го да седне там – казвам на чорлавия.

Онзи разменя няколко думи с приятеля си и Боян тръгва към дърветата, дето се е разположила секретарката ми. По лицето на Мери се появява нещо като усмивка и тя прави знак на младежа да седне до нея.

– Ти ела тук да прегледаме тоя мотор – казвам и вдигам капака на колата.

– Не разбирам нищо от коли.

– И аз не разбирам, но ще се правим, че разбираме. Не е изключено някой да надзърне насам.

Така че ние се движим около вдигнатия капак и пушим, обаче аз гледам не към мотора, а към околния пейзаж и в гърдите ми е малко напрегнато. Защото от мига, в който Боян е въведен в комбинацията, тя неизбежно става уязвима.

Най-опасният момент. Моментът на връзката. Когато нещо се проваля, то обикновено се проваля тъкмо в тоя момент. Затова така съм обмислил операцията, че пряката връзка да бъде еднократна.

От време на време поглеждам бегло и към ония двамата под дърветата. Разговорът би трябвало да приключи възможно по-бързо, без, разбира се, това да става в ущърб на необходимите разяснения. Но когато един разговор се води от жена, той никога не може да приключи бързо. Надявам се поне, че не е почнала да му разказва биографията си.

– С моя човек всичко е наред – успокоява ме чорлавият, като улавя погледа ми. – Ако е нужно, и в огъня ще влезе за вас.

– Излишно е да влиза в огъня – промърморвам. – На мене не са ми нужни пожарникари, а хора с акъл.

– Той има достатъчно акъл… И е като гроб… – продължава момъкът да хвали приятеля си, като че продава кон. – А вие носите ли моя пай, или ще трябва да идвам в посолството?

– Казах ти, че вече няма да идваш в посолството. Нито ще се обаждаш по телефона. Ако се наложи, ние ще те търсим. Колкото за пая ти…

Отварям колата, вадя от джоба на шлифера си опаковка морфин и му я подавам.

По силата на едно съвпадение тъкмо в тая минута Мери бърка в чантата си и повтаря жеста ми.

Малко по-късно двамата издимяват с мотоциклета натам, отдето са дошли.

Спускам капака на мотора, прибирам одеялото и ние на свой ред потегляме, само че в посока към шосето.

* * *

– Сега искам да ми разкажете… не да разкажете, а да цитирате точно дума по дума целия разговор – произнасям, когато най-сетне се озоваваме в кабинета ми.

– Дайте ми най-първо една чаша и нещо вътре в нея – отвръща Мери, като противно на обичая си не сяда на стола до бюрото, а се тръшва в креслото за гости.

– Знаете, че не държа тук питиета… Впрочем, оттатък май че има нещо, оставено ми в наследство.

Влизам в моята съкровищница – килера – и откривам една още непреполовена каса с бутилки коняк.

– Съжалявам, че не мога да ви предложа вашето любимо питие, но ако сте готова да се задоволите с малко „Мартел“…

– Без значение – промърморва секретарката.

Тя отпива две едри глътки от щедро напълнената чаша и запалва цигара:

– Обясних му целия план… Повтори точно всички подробности… Изглежда схватлив.

– Оценките – после – казвам. – А сега, моля ви, предайте ми разговора от началото до последната фраза.

– Включително и глупостите?

– Тъкмо така: включително и глупостите.

Тя поема още две глътки коняк, сетне се обляга на креслото и по навик кръстосва бедра, но сега аз пет пари не давам за бедрата й и за всичко останало и вниманието ми е насочено изцяло към операцията.

– Попитах го: „Вие сте Боян?“

„А вие коя сте? Тая, дето държи ключовете на съкровището?“ – запитва той.

„Ще дойде ред и до съкровището – рекох. – Седнете.“

А той така се излегна, че почти ми обърна гръб.

„Сменете позата, ако обичате – му казвам. – Така не мога да ви виждам.“

„А защо е нужно да ме виждате?“

„Защото – викам – очите обикновено говорят повече от гласа. Не намирате ли?“

Той не отговори, но смени позата.

„При разговора, който има да водим, пълната искреност е задължително условие и за двете страни“ – опитах се да му внуша.

А той: „Мислех – вика, – че става дума за нещо като сделка, а не за любовни признания.“

„Става дума за нещо съдбоносно – обяснявам му. – За нещо, което може да промени в щастлива посока целия ви по-нататъшен живот… Съкровището, както вие го наричате, ще се изразходва бързо и след това ще са нужни нови дози, а след туй ще имате пак нужда от други дози и изобщо кризите ще следват безкрай… Докато ние ви предлагаме решителния и окончателен изход“.

„Бягство в западна посока?“

„Стига да желаете“ – казвам.

„По кой начин?“ – вика.

„Трябваше да запитате най-първо: срещу какво?“

„Това е без значение за мене – вика. – Без значение е, ако щете, и вашият Запад. Дори, за да бъда по-ясен, ще ви кажа, че плюя на вашия Запад освен по един единствена параграф: снабдяването там е значително по-лесно.“

„Значи – викам, – за вас перспективата се изчерпва с възможността да се тровите?“

„Не да се тровя, а да блаженствувам – поправя ме той. – Но това е въпрос на терминология.“

„Ваша работа – казвам. – И понеже вече изяснихме въпроса откъм края, не би било зле да го разгледаме и откъм началото…“

Показах му снимката на момичето и запитах:

„Познавате ли тази млада дама?“

„Не. Но бих могъл да се запозная, ако ми дадете адреса“ – казва той небрежно.

„А как бихте го постигнали?“ – викам.

„Ами ей така: ще позвъня на звънеца и когато тя ми отвори, ще кажа: «Здравей, бонбон! Какво ще правим следобед?»“

„Това може да даде резултат, но може и да не даде – отвръщам. – А връзката трябва да се постигне на всяка цена, разбирате ли? Затова запазете за друг случай вашия похват с бонбона. И благоволете да се придържате точно към рецептата, която аз ще ви дам!“

А той: „Мисля, че момичето изглежда доста посредствено, за да се горещите толкова около него.“

„Всъщност – викам – нас ни интересува не момичето, а бащата. Но за да стигнете до бащата, това момиче трябва да се влюби до полуда във вас, да стане ваша робиня, разбирате ли?“

А той мрънка: „Такива неща – вика – не се случват често в наши дни. Но в края на краищата нищо не пречи да опитаме.“

Подир което му предадох точка по точка подробностите на задачата, тъй както вие ми ги бяхте изложили.

Мери млъква и наново се сеща за френския коняк.

– Повторете точно какво сте му казали – подканям я, след като изчаквам да поеме освежителната доза.

– И това ли ще трябва да повтарям? – въздъхва секретарката.

– Да, разбира се. И то по същия начин: дума по дума.

* * *

Навън вече е тъмно и полилеят в кабинета отдавна е запален, когато благоволявам да заключа:

– Доволен съм от вас, Мери.

– А аз съм просто отровена.

– Е, да, жените в нашия занаят са или по-безогледни от мъжете, или съвсем мекушави. Вие сте от втория тип.

– В такъв случай ще ви моля да не ме замесвате повече в подобни комбинации.

– Взимам под внимание молбата ви, макар и с дълбоко прискърбие. С малко повече устойчивост на характера вие бихте станали отличен работник. Защото сте родена да изкушавате. Наблюдавах одеве с истинска адмирация как демонстрирате прелестите си.

– За ваше сведение нито съм имала намерение да ги демонстрирам, нито той имаше желание да ги забелязва. В гърдите му, изглежда, не витае нищо друго освен жаждата за морфин.

– Е, вие задоволихте жаждата му. Значи, извършили сте едно добро дело.

– Вие дори злорадствувате над съдбата на тоя нещастник, след като сте го пратили на малка среща със смъртта.

– Хайде, хайде – произнасям успокоително. – Отърсете се от тия черни мисли. Тая вечер, ако се не лъжа, имаме среща не със смъртта, а със семейство Адамс.

Един час по-късно ние наистина сме у Адамсови, за да приветствуваме завърналия се от журналистическия конгрес съпруг. За щастие приветствия не се налагат, тъй като елегантният дипломат вече седи съсредоточен на зелената маса заедно с прелестната си съпруга, с не тъй прелестната съветничка и с направо аитипатичния Бенет.

Госпожа Адамс, както и следва да се очаква, отбелязва появата ни само с една хладна усмивка на учтивост. Помощникът на търговския и радистът със съпругите си, както винаги, правят утринната си гимнастика под звуците на магнитофона. А неизбежният Франк се шляе насам-натам из помещенията с чаша в ръка, вдаден в мислите си и в пиенето.

Разполагаме се в Мери на дивана и аз веднага снабдявам дамата със съответното питие и дори с чинийка зелени мариновани маслини, защото тази вечер съм извънредно учтив. Когато съм в добро настроение, аз съм самата учтивост.

Известно време мълчим, за да отдъхнем от служебното напрежение. Но Мери, която не е в състояние да мълчи продължително, скоро подхваща някакъв монолог, от който улавям само последната фраза:

– …Ако наркотикът е единствената перспектива за оня млад глупак, питам се каква е нашата в тоя проклет живот…

– Проклет ли? Вие сте като Бенет, който постоянно губи на карти и затова нарича покера „тая ужасна игра“. Което не му пречи да я играе три пъти седмично. Животът е проклет, скъпа, само за лошите играчи.

– А вие? Какво получавате вие от живота като добър играч?

– Нищо повече от туй, което реално може да се получи.

– Това не е отговор.

– Нещастието на някои хора е там, че искат повече от възможното и премного мислят за бъдещето. Ако се мъчиш да проникнеш по-далече в бъдещето, без друго ще видиш един добре огладен черен гранит, украсен с твоето име и гарниран с някой и друг букет изсъхнали цветя… Затуй не бива да надничаме твърде далеч в бъдещето.

– Да живеем ден за ден. Като оня морфинист…

– Напротив. Да живеем за пенсията. За добрата пенсия и за спокойните старини. Изобщо да живеем за малките наслади на живота.

В тая минута, увлечен в безцелния си рейс из стаите, Франк стига до нас.

– Няма ли да привършвате беседата?… – любопитствува добродушно той. – Ние имаме да пием малко с Мери…

– Можете да се присъедините към нас – предлагам аз също тъй добродушно.

– Благодаря, но не обичам да пия с повече от един човек. Не мога да се съсредоточа – обяснява Франк и отминава нататък.

– Какво ви свързва с тоя алкохолик? – питам пренебрежително.

– Това, че е алкохолик.

– Да. Вие пиете значително повече и се храните значително по-малко от необходимото. Оттук идва и всичко останало. Променете дозите и животът ще престане да ви се вижда проклет. Песимизмът не е нищо друго освен намалена жизнеспособност на организма.

– Аз не съм само организъм – промърморва Мери, като вдига чашата, сякаш за да покаже, че пет пари не дава за съветите ми.

– И вие, и аз, и всички сме само организъм. Мислим, че преживяваме, а всъщност у нас се извършват биохимични процеси. Търсим душа там, където няма нищо друго освен стомах. Регулирайте яденето и пиенето, възстановете физическото си равновесие и ще получите пълна душевна хармония.

– Мерси. Някой ден, ако няма какво друго да правя, може да опитам и това. Само че за ваше сведение на мене животът не ми се видя безсмислен, откак почнах да пия, а – напротив – почнах да пия, защото ми се струваше безсмислен.

– А кое ви накара да стигнете до това печално откритие? Магазинът за обувки?

– Отде да знам – отвръща Мери, като разсеяно си играе с вече опразнената чаша. – Във всеки случай пиенето почна значително по-късно… Предполагам, че причината е пак тая ваша професия…

– Думите ви не звучат твърде патриотично.

– Никак не ме е грижа как звучат. Впрочем, бихте ли ми казали къде точно поставяте патриотизма между биохимичните процеси? Може би го причислявате към храносмилателните функции?

– За вас, изглежда, родолюбието е изобщо фикция… без да говорим за презрението ви към нашите служби…

– Надявам се, че не събирате материал за донос?

– Мисля, че вече достатъчно ясно съм показал приятелското си отношение към вас.

– В такъв случай проявете го още веднъж, като ми напълните чашата.

Взимам не твърде охотно бутилката от съседната масичка и наливам. Не че треперя особено за душевното равновесие на Мери, но у нея бъбривостта нараства заедно с броя на чашите.

Тя отпива и едрата глътка сякаш прояснява мисълта й, защото изведнъж се сеща:

– Целия ден мисля да ви кажа нещо и все забравям. Четохте ли вестниците, които се получиха тази заран?

– Не съм намерил тази заран време за вестници.

– Сгрешили сте. Историята с вашия генерал отново се раздухва.

– По какъв повод? – питам равнодушно.

– По повод златото, което сте му предали.

– Е, и?

– Чантата на генерала е била намерена на дъното на залива. И наистина е била пълна със златни монети…

– Виждате ли?

– Само че всички до една – фалшиви.

СЕДМА ГЛАВА

Събота и неделя – два дни за почивка. Два дни без служебни разговори и без светски задължения. Но дори и над тези два дни тежи известна заплаха: Мери може да се обади и да предложи някакъв излет извън града или нещо подобно.

„Не се ли усещате понякога самотен, Хенри?“ Не, мила, никога. Затова пък доста често съжалявам, че самотата ми липсва и нямам нищо против да се уединя нейде по-далеч от това чуруликащо семейство Адамс и от кисело-горчивия Бенет, и от скучната като неделна литургия двойка на съветника и съветничката, и даже от вас самата, скъпа Мери.

Минавам в посолството само за да взема пристигналите тая заран вестници, намирам едно току-що получено писмо от жена ми и с тоя запас от увлекателни четива се прибирам в къщи.

Писмото на Елен, както съм и очаквал, не съдържа нищо съществено. Но то е съществено дори само като факт. И тя го е пратила не за да ми съобщи безинтересните подробности, че на връщане се е отбила за една седмица в Париж и че в момента е при родителите си, а за да има повод да вмъкне последната фраза: „Ако настъпят някакви промени при тебе, можеш да ми се обадиш.“ С други думи бракът остава висящ. Ако не оставаше висящ, Елен дори нямаше да си прави труда да ми пише лично, а щеше да предостави тази задача на адвоката си.

Тя, разбира се, ни най-малко не се е затъжила за мене. Но понеже еснафската среда около нея не й предлага нищо по-добро от мене. Елен е готова на помирение, стига да се очертаят „някакви промени“ и по-точно благоприятни промени в моята кариера. Изобщо, неустойчивото статукво продължава. Нищо повече.

В оная другата история обаче нещата се развиват още по-зле. Получените тази заран вестници не съдържат нищо по въпроса, но информациите в онзиденшните са достатъчно обезпокоителни. Златото е намерено. И това е връх на малшанса, защото бях готов да заложа главата си, че никога няма да го намерят. Но те са го намерили.

* * *

Цялата комбинация бе изградена най-безупречно, само че и тя като всяка комбинация си имаше по-слабите места, защото, колкото и да предвиждаш подробностите, всяка подробност е свързана с още десетки дребни подробности, тъй че не можеш да ги изчерпиш всичките.

В тая млада африканска република цареше истински хаос от противоречиви интереси и разнопосочни амбиции. Ние, разбира се, правехме необходимото да засилваме хаоса и да го използуваме в наша полза, обаче времето не работеше за нас и все повече излизаха наяве тенденциите за национализация на чуждите предприятия. За момента аз лично нямах нищо против тия тенденции, доколкото те принуждаваха съответните фирми да гледат с по-голямо уважение на моята задкулисна работа и да ми оказват известна материална подкрепа, която оставаше, разбира се, неотчетена в официалните ми доклади до Центъра.

Но Центърът гледаше с тревога на тоя все по-засилващ се стремеж към национализация, който вървеше ръка за ръка със стремежа за насочване на държавния курс значително по-наляво от допустимото. Додето накрая тая тревога прерасна в директива за подготовка на десен преврат. Подготовката, разбира се, бе поверена на мене, а ръководството на конкретните действия трябваше да се осъществи от моя черен генерал.

Аз никога не съм го обичал особено тоя тип, макар че той беше най-важният ми агент в тая страна. Той не само прекалено се гордееше с херкулесовската си фигура, но си и въобразяваше, че високият му ръст без друго е съчетан и с висок интелект, което беше връх на нахалството, защото, ако изключим известна доза селяшка хитрост, духовните качества у него се изчерпваха с комичната му суетност и неизмеримата алчност.

Аз всъщност никога не бях имал особена полза от него и за известни оперативни задачи сред военните си служех с други трима индивиди, значително по-ниски по чин, но далеч по-ефикасни по дейност. И все пак тоя черен генерал бе фигура с известна тежест в страната и аз съзнателно понадувах степента на тая тежест в отчетите, защото шефовете по традиция винаги правят известно шконто на доклада ти, следователно налага се и ти предварително да надуваш нещата, за да не излезе в последна сметка, че нищо не вършиш.

Той имаше известна тежест, обаче кадрите в армията бяха разделени и у различни среди съществуваха различни настроения и центробежните сили на личните амбиции създаваха такава бъркотия, та много се съмнявам, че в Големия Час моят черен генерал би сполучил да групира около себе си необходимите хора и да събори правителството. Но от Центъра вече бе пратена директива и аз сам бях виновен отчасти за тая директива с преувеличенията си и следователно нямаше какво друго да правя, освен да пристъпя към действие.

Когато съобщих на генерала за надеждите, които му се възлагат, той поизпъчи още повече и без това изпъчените си гърди, поседя известно време в тая поза на пълководец, готов да даде съдбоносния сигнал за атака, а сетне промърмори прозаично:

– За това нещо ще трябват пари… Много пари…

– Колко много? – запитах кисело.

– Не съм правил още сметка… Но гросо модо ще са нужни поне триста хиляди…

Той безсрамно си даваше вид на човек, който се готви да финансира една военна операция, макар че всъщност щеше да финансира само собствения си джоб, тъй като превратът, ако изобщо се стигнеше до преврат, както винаги щеше да стане за сметка на събаряния режим.

– В какво я виждате тая сума? В оръжие или…? – произнесох просто, за да го поставя натясно.

– В суха пара – отвърна безочливо херкулесът.

– Мога да ви кажа още отсега, че моите шефове няма да дадат дори и сто и петдесет хиляди в пари. Ако ставаше дума за оръжие, там работата е по-друга и ние бихме могли чрез АРАМКО да ви осигурим доста сериозна доставка… Но в пари…

– Казах ви, че не съм правил още сметка – побърза до отстъпи генералът, съобразил, че малко прекалява в претенциите си. – Обаче така или иначе без сериозна помощ нищо няма да стане. И тая сериозна помощ ни е необходима в пари, разбирате ли – в па-ри! Колкото до оръжието, него ще си го получим безплатно, когато разбием складовете.

Нямах намерение да водя пазарлък, защото в края на краищата парите не аз ги давах, но и не желаех да си губя времето за искания, които Центърът никога не би задоволил.

– Разбрано – рекох. – В такъв случай направете още сега офертата си, защото тая нощ трябва да пратя шифрограма. И все пак моят съвет е да не фиксирате фантастични суми, защото това ще създаде само неблагоприятен ефект. – И като го погледнах недружелюбно, запитах: – Така че каква цифра да пиша?

– Вие сам я посочихте цифрата – усмихна се нагло генералът. – Сто и петдесет хиляди.

– Не съм я фиксирал, а казах, че няма да дадат и толкова.

– А аз пък ви казвам, че няма да приема по-малко. Запишете си го и им го предайте.

И съзнавайки, че козовете са в неговите ръце, а не в моите, той тържествено надигна огромното си туловище, изкозирува лениво с два пръста и се отправи към вратата.

– Щом получите отговора, съобщете ми – промърмори той, преди да излезе. – Ако, разбира се, заслужава да го съобщавате.

И тъкмо в тоя миг, когато гледах дебелия му гръб да се измъква навън, внезапно ми дойде идеята за комбинацията. Тоя тип трябваше да бъде преметнат. Той бе стократно заслужил да бъде преметнат. И би било наистина жалко, ако не използувам случая. Едно възмездие за него. И едно възмездие за мене. Защото доста бях живял с трохите на дребните секретни подаяния.

Същата вечер съобщих с шифрована радиограма, че генералът е искал триста хиляди, че в резултат на напрегнат пазарлък е слязъл до сто и петдесет хиляди и че това е последната му цена. И още на следния ден ми съобщиха да заплатя тая цена.

Един резидент с моята опитност наред с агентурата си, известна на Центъра, има винаги подръка и двама-трима свои хора, годни за всякаква работа. Налагаше се да използувам тия хора, за да реализирам плана си. Задачата бе проста: да повикам генерала под предлог, че ще му предам сумата, да намеря втори предлог, за да не му предам сумата, да организирам ликвидирането му, след като напусне моя дом, и да поддържам пред Центъра версията, че всъщност съм предал сумата на моя черен пълководец и че не знам нищо за ликвидирането му. Но колкото тая задача бе проста по смисъл, толкова сложно бе нейното изпълнение в подробности, за да се предотврати по-късното дешифриране на комбинацията и да се избягнат всякакви улики срещу мене.

Избягването на материалните улики не изглеждаше особено трудно. Не се досещах обаче по какъв начин бих могъл да избягна подозренията. Защото, макар едно недоказано подозрение да няма особена тежест, формално погледнато, в професия като моята то може да се окаже фатално. Толкова фатално, че изпитвах изкушението да се откажа от рискованата операция.

Може би наистина щях да се откажа, а може би и не, защото вече дотам бях навлязъл в проекта си, че от едно денонощие живеех само с него. Така или иначе колебанията ми бяха прекъснати от самата жертва.

– Искам да ви зарадвам – заявих на генерала, когато на следния ден привечер той се отзова на повикването ми. – Вашите условия са приети.

По лицето на херкулеса наистина се появи нещо като усмивка, но тя бързо изчезна и погледът му стана пресметлив.

– В каква форма ще бъде плащането? – запита той.

– В обичайната – долари.

– При сегашното спадане на долара това означава да загубя към дванайсет на сто… а дванайсет на сто означава почти двайсет хиляди…

– Вие ставате прекалено дребнав в сметките – забелязах е раздразнение.

– По необходимост. Друг път едва ли ще ми се случи да правя такива сметки.

– Добре, кажете тогава какво искате: английски лири, швейцарски франкове… какво?

– В това несигурно време единствената сигурна монета си остава златната.

– Вие сте луд! – не се стърпях. – Откъде ще ви намеря златни монети за сто и петдесет хиляди тук, в това затънтено място?

– Тук или там, все някъде ще намерите. Дакар и Танжер не са чак толкова далече. Вие сте човек с възможности. А нашият преврат не е предвиден за утре.

Въздъхнах с досада, макар че ако бях искрен, би следвало да въздъхна с облекчение. Защото тая история със златото ми бе внушила изведнъж една нелоша идея.

– Добре, ще опитам да направя нещо…

– И не забравяйте, че работим по курса преди борсовата криза – предупреди ме той, когато си тръгваше. – В края на краищата кризата не съм я предизвикал аз. А това означава точно пет хиляди малки соверейнчета с лика на Елизабет.

И така, моите шансове за успех се увеличаваха. В смисъл, че щях да му предам златото. В смисъл, че никой не би могъл да ме обвини в обратното, тъй като връчването на сумата щеше да бъде документирано. И ако в края на краищата върху мене все пак останеше да тегне някакво съмнение, това щеше да бъде само далечна сянка на съмнение и нищо повече.

Назад к карточке книги "Един наивник на средна възраст"