355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Лорън Донър » Джъстис » Текст книги (страница 6)
Джъстис
  • Текст добавлен: 15 сентября 2016, 02:30

Текст книги "Джъстис"


Автор книги: Лорън Донър



сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 23 страниц)

Джеси стигна до първата стая, в нея нямаше изобщо никакви мебели, затова претърси отворения дрешник. Използва фенерчето си, за да огледа всеки сантиметър от помещението, почука по всички стени и разбра, че са солидни. Подскача малко по пода на дрешника и стаята, но нищо не сочеше за разхлабени дъски.

В следващото помещение имаше маса с тесте карти и двама мъртъвци, проснати на пода. Масата и четири стола бяха единствената мебелировка в стаята. Джеси отиде най-напред до дрешника, не се радваше, че й се налага да мести труповете, за да пробва пода. Претърси го с фенерчето, но не видя нищо. Ритна едната стена и чу плътен звук. Изрита задната, но не й прозвуча както трябва. Намръщи се и ритна отново. Куха.

Джеси приклекна и с помощта на фенерчето проучи пода внимателно. Забеляза леки драскотини на няколко стъпки от цокъла. Прокара пръсти по него.

– По дяволите, Джеси! Мамка му, нали те предупредих – изкрещя Тим зад нея. – Сега ще те метна на коляното си.

– Млъкни! Открих нещо. – Не си направи труда да погледне към шефа си, твърде съсредоточена в стената пред себе си.

Зад гърба й настъпи тишина. Джеси прехапа устни и бутна стената, но тя не помръдна. Изправи се, опря се на повърхността й и я проучи от нов ъгъл. Погледна назад и видя своя екип. Тим чакаше на вратата, фиксирайки я свирепо. Трей и някои от другите момчета го бяха последвали.

Тя се обърна и ритна здраво стената. Кракът й проби леко мазилката. Гипсовата замазка бе дебела около два сантиметра. В отворилата се малка дупка имаше само тъмнина, вместо дървени греди или изолация, както би трябвало да бъде. Джеси се наведе и насочи фенерчето си в пролуката.

– Какво има там? – Трей се озова до нея.

– Махнете я – нареди тихо тя. – Това е фалшива стена. – Отдръпна се от пътя му.

Трей дръпна фенерчето от ръката й, наведе се и насочи светлината в малката дупка.

– Тя е права – каза той и се изправи. Набута фенерчето в дланите й, докато отстъпваше крачка назад. После ритна гипсовата преграда. – Направи ми повече място. – Джеси му осигури пространство, за да си свърши работата. Трей беше едър мъж, силен и носеше военни кубинки. След няколко минути бе разрушил достатъчно мазилката, за да се отвори дупка колкото да пропълзи голям човек през нея. Взе собственото си фенерче, което висеше закрепено на колана му, с другата ръка измъкна пистолета и коленичи. – Това е още една стая – заяви той и се запромъква навътре.

Сърцето на Джеси заби лудо, когато пълзейки Трей изчезна в дупката.

Секундите минаваха бавно, сякаш бяха минути. Внезапно той извика:

– Джеси, ела тук! Тя е жива.

Глава 6

Джъстис се прозя и погледна към часовника.

– Минава три.

– Готов съм вече да си лягам. – Тайгър се опъна на дивана. – Беше добър екшън.

– Благодаря ти, че остана с мен.

– Няма проблем. Винаги, когато пожелаеш. – Тайгър срещна погледа на своя приятел. – Жените носят само неприятности. Никога не го забравяй. По-добре сме си без тях.

– Не мога да се съглася с теб.

– Искаш ли да остана в стаята за гости?

– Сигурен ли си, че можеш да шофираш до дома си?

– Не съвсем. – Тайгър се прозя. – Не съм свикнал с тези късни будувания.

Джъстис изключи телевизора и DVD плейъра, изправи се на крака и остави дистанционното на масичката за кафе.

– Остани. Ще закусим заедно и ще обсъдим новите камери, които искате да инсталирате на портите. – Извади мобилния си телефон и го отвори.

– На кого ще се обаждаш по това време?

– В Хоумленд. Човешката група със специално предназначение излезе на мисия и искам да разбера дали са открили една от нашите жени.

– Щяха да се обадят. – Тъга изпълни очите на Тайгър. – Знаеш как стават тези неща. Щяхме да чуем, ако са я намерили. Имам сведение, че трябва да ударят целта в два часа. Може би информацията им е била грешна.

Това означаваше, че бяха призовали Джеси напразно. Поне се беше утешавал с мисълта, че е останал без нея, заради освобождаването на една от жените им.

– Точно така.

– Надявам се следващия път да открият някоя.

– Да се надяваме. Лека нощ.

Той се завъртя на пети и бързо се отправи надолу по коридора. Затвори вратата след себе си. Погледът му се спря върху завивките на новото легло, което бяха донесли в спалнята. Не бяха останали никакви следи от аромата на Джеси и за този факт можеше да обвинява само себе си. Беше напръскал помещението дяволски добре с освежителя за въздух.

Добрата новина бе, че Джеси е в безопасност. Започна да се съблича, прозя се. Надяваше се, където и да се намираше сега, тя да мисли за него. Ако беше в леглото му, щеше да намери утеха за провалената мисия. Той щеше да се погрижи за това.

При мисълта как ще отвлече вниманието й, членът му трепна и Джъстис изсъска едно проклятие.

Трябваше да забрави за сексапилната жена-човек. Така или иначе, Джеси Дюпре не беше някоя, с която можеше да си позволи да прекарва твърде много време. Знаеше, че нямат бъдеще заедно.

Застана пред огледалото на тоалетката, вгледа се в леко променените си черти и за първи път съжали, че е Нов вид. Той беше лицето на своя народ, техният символ пред очите на света и никога нямаше да има свободата, за която се бореше толкова усилено да получат хората му.

Изпълни го завист, когато помисли за Фюри, Слейд и Валиант. Те се бяха влюбили в човешки жени и ги бяха задържали при себе си. Мъжете бяха обичани и спяха със своите половинки. Те имаха анонимността, за да го направят. Когато Джъстис Норт си вземеше съпруга, това щеше да бъде световна новина, затова жената трябваше да е от Новите видове. Не само неговите хора очакваха да постъпи така, а и цялото човешко общество.

Раменете му увиснаха, когато се извърна от огледалото, не беше в състояние да гледа повече отражението си.

Имаше си причина да избягва контакта с човешките жени. Беше попадал на много и преди, но нито една от тях не успя да го отклони от пътя му, както го направи огнената червенокоска. Тя имаше смелостта да си боядиса косата ярка и да участва в сражения наравно с мъжете.

Беше страстна, красива и забранена.

Джъстис се наведе, извади мобилния телефон от панталоните си и го сложи на нощното шкафче. Седна тежко на ръба на матрака – мислите за Джеси продължаваха да го преследват – и посегна към лампата. Забрави я! Нямаш друг избор. Това не трябваше да се случва. По-добре, че я извикаха на мисия. Би било катастрофа, ако започнеш да изпитваш чувства към нея. Това ще ти донесе само по-голяма болка, тъй като няма начин да бъдеш с нея без светът да разбере.

Мушна се под завивките и се изтегна по гръб. Членът му се напълни с кръв, като си спомни последния път, когато беше в тази поза, с горещата сексапилна уста на Джеси по тялото му и коса, гъделичкаща бедрото му. Той изстена и се претърколи.

Забрави я, дявол да го вземе! Тя ще забрави за теб. Беше само свалка за една нощ и това е всичко, което някога ще бъде.


Джеси не се поколеба да застане на колене и да пропълзи в тъмнината. Тихо се промъкна към Трей – на около три метра в ляво от нея. Беше оставил фенерчето си да свети на пода, за да може да я ориентира за посоката.

– Не искам да я плаша – прошепна той. – Затворена е в ъгъла. Не мога да намеря ключа за лампата. – Трей посочи към светлината на фенерчето си, за да знае Джеси къде да търси.

– Отдръпни се – нареди му тя. – Донеси някаква лампа. Нещо, което да свети. – Той отстъпи назад и Джеси включи своето фенерче. Бавно вдигна лъча му, докато не съзря голяма клетка за куче и в нея тънък дюшек на пода. На него, сгушена в ъгъла, седеше дребна жена, облечена в дълга нощница, която беше черна от мръсотия, също като матрака. Изглеждаше така, сякаш не бе прана от дълго време.

Джеси вдигна още по-нагоре лъча светлина, като внимаваше да не заслепи жената.

– Моето име е Джеси – заяви тихо. – Сега ще те измъкнем оттук и ще те заведем на сигурно място. Ще дойда по-близо до теб, но ти не се страхувай. Аз никога няма да те нараня, разбра ли ме? – Обърна лъча на фенерчето към лицето си и остави ярката светлина временно да я заслепи, давайки по този начин възможност на пленничката добре да я разгледа. – Аз също съм жена. Виждаш ли? Ние не сме тук, за да те нараним. – Джеси свали фенерчето и зачака, ярките петна пред очите й да изчезнат. След това внимателно насочи лъча обратно към мястото, къде се беше свила жената. Когато цялото й тяло попадна в осветения кръг, Джеси видя, че тя наистина е от Видовете. Значи всичко беше наред. Косата й беше черна, а лицето й показваше, че е кръстоска с ДНК на примат. Имаше деликатни черти, закръглена форма на тъмнокафявите очи и сладко, закачливо носле.

Джеси пропълзя по-близо.

– Знаеш ли, че има и други като теб? Ще те заведа у дома при тях, за да сте едно семейство. Те те търсят от дълго време. Можеш ли да ми кажеш името си?

Жената силно притисна колене към гърдите си и на лицето й се изписа ужас. Джеси не я винеше за страха.

– Наистина няма да те нараня. Дошла съм да те измъкна оттук и да те заведа на безопасно място. Ще те отведа при твоето семейство. Те са хора, точно като теб, които са били измъчвани от други хора. Затова ще бъдеш защитена при тях. Никой никога няма отново да те заключва в клетка. Аз съм Джеси – повтори. – Как се казваш?

– Мъд.11
  Mud – (англ.) – кал, мръсотия, нещо, заслужаващо презрение. – Б.пр.


[Закрыть]

Исусе! Обхвана я ярост, когато чу гадното име, което й бе дал нейният похитител, но опита да не се издаде.

– Това не е истинското ти име. Него спомняш ли си го? Как те наричаха, преди да те доведат тук?

Жената се поколеба.

– Моето име е Мънки22
  Monkey – (англ.) – маймуна. – Б.пр.


[Закрыть]
.

Джеси преброи до десет, за да се охлади кипящата й кръв. Кучи син! Няма ли край жестокостта, която глупаците причиняват на тези хора?

– Ще ти кажа нещо. Защо да не те наречем Бюти33
  Beauty – (англ.) – красота. – Б.пр.


[Закрыть]
? Харесва ли ти това име? Мисля, че то ти подхожда много повече, отколкото другите. Мъжете отвън са с мен. Те дойдоха да те отведат далеч от хората, които те държат тук. Ще те заведем на безопасно място. Можеш да ми вярваш.

Тя пропълзя по-близо, когато видя, че Новият вид сякаш се успокои. Страхът, изписан преди на деликатното лице на жената-подарък, бе изчезнал. Джеси съсредоточи вниманието си върху клетката, огледа катинара и веригите, които се простираха по цялата дължина от глезените на пленничката до един болт в пода на кафеза, кой бе единствен и захванат направо за дъските. Нямаше да бъде лесно да го извади заедно с тежките окови. Обикновено той вървеше заедно с тях, ако нямаше друга възможност да го освободят на място, защото беше адски трудно да се счупи.

– Може ли да погледна глезените ти, моля? Бих искала да видя дали мога да отстраня тези вериги и да огледам ключалката, за да разбера дали има възможност лесно да се разбие или не.

– Добре – съгласи се плахо жената-подарък.

Джеси посегна през решетките и хвана веригите. Всяка една от тях имаше ключови отверстия, а металът беше тежък и як и не можеше да се среже с инструментите, които носеха. Ключалките бяха с доста сложен механизъм, и това затрудняваше премахването на оковите.

– Огледайте за ключове – каза тя в микрофона си. – Веригите са приковани с един болт, който ще бъде трудно да се отстрани, тъй като е захванат за пода, а разбиването на ключалките не е вариант. Мога да вляза в клетката, но няма да се справя с тези окови.

– Не знам къде са те – прошепна Бюти.

Джеси насочи надолу фенерчето, така че да има достатъчно светлина, за да се виждат една друга и пусна глезена на жената. После посочи към ухото си и обърна глава, за да покаже на пленничката.

– Имам едно устройство тук вътре, което ми позволява да разговарям с хората, които ми помагат да те спася и те ме чуват какво говоря. Аз също мога да ги чуя. Казах им да търсят ключа. Ако не могат да го намерят, ще се опитат да срежат веригата. Ще те измъкнем оттук. Обещавам. Разбра ли ме, Бюти?

– Да. Наистина ли ще ме освободите?

– Заклевам се, че ще го сторим.

– Намерих връзка ключове у единия мъртвец. – Това беше гласът на Тим. – Открихме също удължителен кабел и лампа.

– Просто ми дай ключовете. Изпрати ги по Трей, тъй като тя вече го е виждала. Кажи му да се движи бавно. – Джеси се усмихна на Бюти. – Мъжът, който беше преди малко тук, ще донесе ключовете. Смятаме, че те са за тези ключалки. Не се страхувай от него. Той ми е приятел и никога не би наранил жена.

Бюти погледна уплашено, но кимна смело. Трей пропълзя в стаята и седна до Джеси. В едната си ръка държеше четири фенера, за да освети по-силно помещението. Джеси му се усмихна с благодарност и пое ключовете. Мъжът се отмести няколко крачки назад.

– Да напусна или да остана? – Гласът му беше мек.

Джеси внимателно огледа жената, която се взираше в Трей, но не забеляза признаци на паника или ужас.

– Остани – реши тя.

Трей не помръдна, докато колежката му пробваше ключовете. Най-напред отключи клетката, открехна вратата и се поколеба, преди да докосне пленничката. Другата жена протегна краката си напред, за да й помогне. Джеси я възнагради с топла усмивка и получи в отговор плаха усмивка.

– Бинго! Имаме победител! – Усмихна се на Бюти, когато отключи халката на глезена й. – Виждаш ли? Намерихме ключовете. – Освободи и другия глезен. Бюти беше свободна. – Разчистете входа и ни осигурете път до превозното средство.

– Имаш го! – Тим въздъхна. – Добра работа, Джеси! Щяхме да я пропуснем, ако ти не беше открила тайната стая. Но това не означава, че задникът ти все още не е мой, след като я заведеш на безопасно място.

Джеси извъртя очи, но продължи да се усмихва на Бюти, докато й помагаше да излезе от клетката.

– Добре. Можеш ли да станеш? – Тя се изправи бавно и протегна ръце към жената. – Ето, хвани моите длани и аз ще ти помогна.

Новият вид се поколеба, преди бавно да се наведе напред, пропълзя разстоянието до отворената врата на клетката и протегна трепереща бледа ръка към спасителката си. Джеси я хвана внимателно, докато се бореше да преглътне сълзите си. Тази част всеки път я разстройваше. Страхът в очите им, премесен с надеждата, че могат да се доверят и да повярват на някой, който нямаше просто да ги чука, винаги разбиваха сърцето й. Джеси й помогна да се изправи.

– В движение сме – информира тя екипа. – Чисто ли е?

– Чисто – отговори тихо Тим. – Имаме автомобил точно пред входната врата. Отстранихме мъртвите от пътя ви. Джими свали няколко завеси, за да покрие кръвта. Тя най-вероятно ще я подуши, ако има силното обоняние на Видовете, но няма да бъде ужасена от гледката.

– Тя е примат – отвърна Джеси, като остави колегите си сами да се досетят, че е малко вероятно новоосвободената да усети мириса на смъртта и на пролятата кръв. Приматите не притежаваха толкова остро обоняние. – Свържете се веднага с Хоумленд и ги питайте къде точно ще я приемат, но така че и другите примати да са там, когато пристигнем. Тя трябва да се запознае със семейството си. – Джеси придържаше изплашената жена. Бюти беше висока около метър петдесет и две, тънкото й като железопътна релса тяло разкриваше, че през повечето време е гладувала. Ако не можеше да ходи, Джеси би могла да я изнесе на ръце от сградата. Докато вървяха през къщата, продължи да се бори с непрекъснато напиращите сълзи. Според преценката й, пленничката бе бита наскоро и не се беше къпала отдавна. Косата й бе сплъстена и мазна, а ръцете и краката й бяха целите в мръсотия от прашната тайна стая.

Трей се движеше точно зад гърба й, като мълчалив страж. Тя знаеше, че беше там, в случай че жената Нов вид, припадне от немощното си състояние.

Джеси изведе Бюти през входа, в свежия нощен въздух, директно до отворената задна врата на джипа и й се усмихна.

– Сега ще влезем тук вътре в това нещо, след което ще направим нещо друго – наистина вълнуващо. После ще летим в небето, в още по-голямо нещо, за да получиш лекарска помощ и да се срещнеш със семейството си. Те много ще ти се зарадват.

– Нали няма да ме оставиш? – Бюти изглеждаше ужасена, когато се вкопчи в своята спасителка.

– Не, Бюти, няма да ходя никъде. Ще те държа за ръка през цялото време. – Джеси стисна нежно дланта й. – Няма да позволя да ти се случи нищо и ще остана с теб толкова дълго, колкото пожелаеш. – С побутване я прикани да се настани на средата на седалката и закопча предпазния колан. Отново й се усмихна успокояващо. – Ще седна до теб, а Трей ще ни закара. Той е добър човек. – Повторно провери колана, след което се наведе да прибере кичур коса зад ухото на жената и да я погледне откровено в очите. – Всичко ще бъде наред, Бюти. Аз… – Болка избухна в гърба на Джеси. Тялото й отхвръкна напред и се просна върху Бюти и седалката. Жената Нов вид изпищя.

– Снайпер! – изкрещя Трей.

Джеси опита да се вдигне, въпреки че не бе в състояние да си поеме въздух от болката в гърба. Ужасена Бюти изпищя отново. Стъклото на прозореца до предната пътническа седалка избухна. Джеси намери сили, да повдигне гърди, блъсна новоосвободената да легне настрани и я покри с тялото си.

– Държа те – задъхан, гласът й се извиси над женския писък и стрелбата.

Нова болка избухна в гърба на Джеси и изпрати изгарящ огън между плешките и задната част на главата й. Този път страданието й дойде твърде много. Опита да си поеме въздух, но не успя. Изведнъж всичко притъмня и болката заглъхна. Писъците на Бюти бяха последното нещо, което чу.


Джъстис изръмжа, претърколи се в леглото и погледна часовника. Беше 4:30 сутринта. Потърси в тъмното мобилния си телефон, отвори рязко капачето и го притисна до ухото.

– Дано да е за добро – изсумтя той.

– Джъстис? Съжалявам за късния час. Наистина. Но имаме спешен случай. Необходимо ми е твоето разрешение за няколко неща.

– Какво се е случило, Брас? Разрешение за какво? – Седна и посегна към лампата до леглото, вече съвсем буден.

– Трябва незабавно да изпратим хеликоптера ни от Хоумленд, за да прибере една от нашите жени-подаръци, която е била освободена преди по-малко от час. Освен това се нуждаем от разрешението ти да я отведем в Резервата. Там медицинското оборудване е по-добро, а в случая е необходимо точно такова. Тя е доста травматизирана. Наложило се е да я упоят веднага след спасяването й, заради емоционална травма. Мисля, че в Резервата ще се справят по-добре със състоянието й. Доктор Триша е все още там.

Джъстис си пое дълбоко дъх.

– Отлично. Изпрати хеликоптера да вземе нашата жена. Действайте и я докарайте тук. Обадете се на доктор Харис, вместо на Триша. Той е дежурен, докато тя е в отпуск. Не трябва да я притесняваме. – Той не спомена, че тя току-що е родила, тъй като телефонните линии невинаги бяха сигурни. – Знаеш това.

– Точно така. Извинявай. Много съм уморен. От оперативната група искаха да качат нашата жена на частен самолет и да я изпратят до нас, но аз им казах, че това ще отнеме твърде много време. Тогава поискаха хеликоптера ни от Хоумленд. Ти имаш един в Резервата.

Джъстис се намръщи.

– Защо не са я откарали с техния? Да не би да е на ремонт? Знам, че имат един. Лично трябваше да се боря, за да получат финансиране за него.

– Не, наред е. Но по време на освобождаването, един от работната група е бил прострелян. С техния хеликоптер са откарали пострадалия си колега до най-близкия травматологичен център, който се намира почти на деветдесет и шест километра от мястото на акцията.

– Един от тях е бил прострелян? Колко зле е мъжът? Ще оживее ли?

– Не е бил мъж. Била е женската представителка в екипа. Именно затова и нашата е толкова травмирана. Когато са простреляли онази жена, нашата е останала сама с много човешки мъже около себе си.

Сърцето на Джъстис спря. Знаеше, че Джеси е единствената жена, която работи с оперативната група.

– Какво се е случило?

– Тим Оберто смята, че целта е била жената-подарък. Снайперист се е опитал да я убие, но вместо това е улучил човешката жена. Не знам колко е сериозно, но трябва да е доста зле, щом като с хеликоптера са транспортирали нея, вместо да превозят нашата.

– Простреляли са Джеси Дюпре?

– Не знам името й – поколеба се Брас.

– Дай ми веднага номера на Тим Оберто – изръмжа Джъстис.

– Ъъъ, готов ли си да го запишеш?

– Задръж! – Джъстис скочи от леглото и излезе на бегом от спалнята. Намери химикалка и грабна от бюрото първата попаднала му папка. – Давай – и записа номера. – Брас, прави онова, което мислиш, че е най-добро. Не е нужно първо да ме питаш. Доведете нашата жена у дома, независимо с какво е свързано това, и се погрижете за нея. – Джъстис затвори и набра номера на Тим Оберто.

Вдигнаха му след четвъртия сигнал.

– Тим Оберто – мъжът въздъхна.

– Джъстис се обажда. Току-що научих новината. Джеси Дюпре ли е пострадалата?

– Да.

Джъстис искаше да изреве от чиста ярост.

– Жива ли е?

– В момента я обработват в една от травматологичните зали. – Тим си пое дълбоко дъх. – Не знам какво е състоянието й.

– Била е простреляна? – Джъстис трепереше.

– Да. В задната част на главата. Изглеждаше зле. – Гласът му се прекърши. – Снайперист се опита да убие жената-подарък, но Джеси застана на пътя му. Тя се хвърли върху вашата жена и я покри с тялото си. Простреляна е на три места – два куршума са попаднали в жилетката, но третият я е уцелил.

– Къде са били твоите мъже? – изрева Джъстис. – Тя е само представител. Трябвало е да се появи, когато всичко е обезопасено.

– Не ми крещи – извика Тим. – Бяхме прочистили района, преди да разрешим на Джеси да изведе жената навън. Беше снайперист. Бяхме приковани долу, докато се справят с него. Обичам това момиче като моя дъщеря. Аз бях този, който я вдигна от другата жена и я държа в ръцете си, докато пристигне хеликоптерът ни. Нейната кръв е по целите ми дрехи и аз съм този, който ще трябва да уведоми баща й, когато ми кажат, че си е отишла.

Джъстис рухна тежко върху бюрото, седна зашеметен и със затворени очи. Дори в началото не можеше да диша, поразен от новината, че жизнената жена, която бе споделяла леглото му, е била простреляна. Костваше му много, за да си поеме болезнено дъх.

– Дали ще умре?

– Простреляна е в задната част на главата. Как мислиш? Ако не се събуди, ще стане лошо.

Болка прониза гърдите на Джъстис. Джеси си бе отишла от него завинаги. Спомни си лицето й, как лежи гола под него, с ръце увити около врата му, и усмихвайки се го гледа с красивите си сини очи. Червената й коса, разстлана върху леглото му. Още по-силна болка прониза гърдите му.

– Къде си? Тръгвам веднага.

Тим се поколеба.

– Разбира се. Политика – смънка той. – Това ще ти даде хубава възможност за снимки, нали? Може да застанеш пред болницата и да разкажеш на репортерите колко е смела и как е дала живота си при изпълнение на дълга си, докато е спасявала ваша жена. Ти не я познаваш.

Джъстис се вбеси.

– Познавам Джеси. Никога не ме обвинявай за нещо, което не знаеш. Изобщо не ме интересува дали някой ще ме снима, или какво мислят хората точно в този момент. Искам да знам къде е тя, защото идвам там да я видя.

Тим въздъхна.

– Извинявай, Джъстис. Не исках да кажа това. Знам колко добър мъж си, но просто не искам да прецакваме тотално нещата точно сега. Това ме разкъсва. Разбираш ли? Тя ми е като дъщеря. Заплашвах да я метна на коляното си и да й нашляпам задника за онова, което направи тази нощ, а десет минути по-късно я държах в ръцете си и гледах как кърви. Никога не съм се чувствал така безполезен в живота си, по дяволите, и сега съм толкова ядосан на случилото се, че ако мога ще разкъсам някого.

Мъка. Това чувстваше Тим и Джъстис много добре го разбираше, тъй като тази емоция изпълваше и собственото му тяло.

– Всичко е наред Тим. Къде е тя?

– Портланд, Орегон. Това беше най-близкият травматологичен център, до който можехме да я транспортираме. Инцидентът се случи в щата Вашингтон, в отдалечен район. – И той каза името на болницата.

– Идвам. Имаш номера на мобилния ми, нали? Ако не, то вече го имаш, тъй като ти се обаждам от него. Искам да се свържеш с мен на секундата, щом разбереш нещо за състоянието й.

– Ще го направя, Джъстис. Извинявам се още един път. Не исках да кажа всички онези глупости.

– Не го мисли повече. – Прекъсна линията и набра контролния център на Резервата. Уреди да заредят хеликоптера с гориво, пилотите да бъдат събудени и охраната да се срещне с него след пет минути. Спомни си, че Тайгър спи в стаята за гости и го събуди, след което се втурна в спалнята да се облича.

Когато седна на леглото да си обуе обувките, внезапно застина неподвижно. Образът на Джеси, трайно настанен в съзнанието му, го накара да изреве от болка. Никога повече нямаше да има шанса да я целуне отново или да види усмивката й. В най-добрия случай може би щеше да успее да стигне до нея, преди да умре и да държи малката й бяла ръка.

Джъстис знаеше, че животът не е справедлив, на него самия му бе поднасял само трудности. Нейната загуба също щеше да му остави емоционални белези. Бяха имали толкова малко моменти заедно, но те бяха такива, каквито никога нямаше да забрави. А това болеше.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю