Текст книги "Страх"

Автор книги: Л. Рон Хабърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 7 страниц)

Томи беше седнал на края на софата, винаги сядаше, сякаш ще скочи след миг. Искаше да си запали цигара, но толкова задълго се загледа в Лоури, че кибритената клечка опари пръстите му, той я пусна и захапа изгореното място. Но бързо забрави неприятното усещане и пак се зае успешно с цигарата си.

– Джим, случило ти се е нещо лошо.

Лоури го погледна и отпи още една глътка.

– Джебсън. Видял моя статия в „Нюзпейпър Уик-ли“ и направо пощурял.

– Ще се оправи – Томи се изсмя доста гръмко.

– Той ще се оправи – каза Лоури, – но в момента се чудя дали аз ще се оправя.

– Това пък какво означава?

– Изхвърлят ме в края на учебната година.

– Какво?… този стар глупак! Джим, той не може да го направи. Целият съвет трябва да подпише заповедта…

– Той контролира съвета и може да го направи. Ще трябва да си намеря друга работа.

– Джим! Ще трябва да изясниш нещата. Вярно, Джебсън никога не те е харесвал и постоянно мърмори срещу тебе зад гърба ти. Твърде прям си, Джим. Но не може да те изхвърли по този начин. Ами нали всички ще побеснеят от яд!

Обсъждаха случилото се още някое време, накрая в гласовете им се промъкна някаква безнадеждност, изреченията се накъсваха, докато не потънаха в мълчание, понякога нарушавано от припукване на горящо дърво.

Томи ходеше из стаята с неспокойна грация, спря до рафтовете с дребни предмети, вдигна един порцеланов слон, и веднага го завъртя в пръстите си с бързи нервни движения. Обърна се към Лоури. Устните му бяха застинали в необичайна напрегната гримаса, в очите му се мяркаше празнота.

– Някой би казал – промълви Томи, – че твоята статия се е захванала за тебе.

– Очевидно е така.

– Не, не. Никога не ме обвинявай в повтаряне па очевидното, Джим. Спомних си, че статията е за демо-ни и дяволи и се присмива на вярванията за тяхната

сила…

– Томи – обади се Лоури с една от редките си усмивки, – би трябвало да ти позволят да преподаваш демонология. Ти май почти си повярвал в нея.

– Когато символите на вярата не го удовлетворяват, човек трябва да си намери нещо друго – каза Томи на шега. Но дали се шегуваше? – Ти твърдиш, че боговете на съдбата са измислени. Написал си, че е глупаво да се търси помощ от богове извън помощта от единствения върховен Бог. Казваш, че демоните и дяволите са произведение на шамани с мисленето на Макиавели и че хората се подчиняват като стадо, защото се страхуват от онези неща, които не могат да съзрат. Според тебе в заслепението си хората вярват, че един всъщност добър свят е зъл и затова са създали отвратителна сбирщина от призраци, в които да въплатят своите кошмари.

– И какво? – попита Лоури. – Всичко това е вярно. Светът е зъл, въздухът, земята и водата не са населени с ревниви същества, стремящи се да разрушат човешкото щастие.

Томи остави слоичето на рафта и сс подпря па облегалката на едно кресло. Явно беше възбуден, криеше очите си, привидно загледан в своите безупречно поддържани нокти.

– Джим, никой не знае.

Лоури изръмжа от смях и каза:

– Остава да ми кажеш, че досгатъчно си изучавал тези неща, за да допуснеш възможността те да съществуват.

– Джим, за тебе светът винаги е бил едно хубаво място, това е нещо като механична реакция, чрез която ти забравяш всички гадни неща, причинени ти от този свят. Но би трябвало да виждаш като мене, Джим. Аз зная, че светът е едно зло, несигурно място и че дълбоко в душите си хората са зли. И като зная това, винаги се радвам да открия дори атомче добрина, а злото само ме отегчава. Ти пък неотклонно крачиш напред към тъгата и разочарованието. За тебе всичко съществуващо е добро и щом видиш нещо подло, черно, лигаво, ти се отвращаваш. Днес дойде тук треперещ от малария, смазан от подла гадост, направена от човек, който отначало сигурно се смятал за добър. Твоите възгледи, Джим, винаги ще ти носят само нещастия и сълзи. Независимо дали има призраци или не, най-застрахо-ван е човекът, който знае, че всичко наистина е зло и че въздухът, земята и водата са населени с фантастични демони и дяволи, които ни се присмиват и само прибавят тъга в битието човешко.

– Значи – обади се Лоури, – длъжен съм ниско да се поклоня на суеверията и да наследя всички мрачни размишления на моите затънали в невежество прадеди. Дявол да ги вземе твоите дяволи, Томи Уилямс, защото аз отказвам да имам нещо общо с тях.

– Но би могло да се окаже – спокойно, дори зловещо каза Томи, – че те имат нещо общо с тебе.

– И как успя да стигнеш до това заключение?

– Би могло да се окаже – продължи Томи, – че дяволите и демоните вече са те победили в първия рунд.

– Дрън-дрън! – отвърна Лоури, но по тялото му премина ледена тръпка.

– Публикуваш в „Нюзпейпър Уикли“ статия, в която твърдиш, че те не съществуват. Същата статия събужда гнева на едни отмъстителен глупак и така причинява вече решеното ти отстраняване от „Атуърти“.

– Глупости – каза Лоури, но вече не толкова живо.

– Бъди любезен и кажи, че светът е гидно място, пълно със зли духове. Бъди добро момче, забрави рицарските си навици. И бъди така добър да си отидеш вкъщи, да се натъпчеш с хинин и да си поемеш дъх.

– А аз дойдох при тебе – усмихна се Лоури, – за да потърся утешение.

– Утешенията са лъжи – каза Томи. – Предложих ти нещо по-добро.

– Дяволи и демони?

– Мъдрост.

Лоури бавно излезе в преддверието, вледеняващото усещане вече му пречеше да говори ясно. Проклет да е, но беше сигурен, че има определена среща за днешния следобед. Почти си припомни, че трябва да отиде в три без петнадесет, старият часовник прозвъня точно този час в момента. Пресегна се към закачалката, където шапката му висеше сред натрупани палта и чадъри.

ГЛАВА ВТОРА

Смрачаваше се, завършваше преходът между ден и нощ. По цялата улица светеха прозорци, в някои от тях се виждаха хора, чиито усти бяха заети с приказките и вечерята. И ниско над земята вятърът се беше усилил, през него от тъмното изскочи голямо бяло петно -беше вестник. Горе студената луна надничаше от време на време през тревожно носещите се облаци, понякога звезда премигваше набързо в пролуките на разкъсаните синьо-черпо-сребристи кълба.

Къде се намираше?

Табелите на ъгъла гласяха – „Улица на брястовете“ и „Улица на акациите“, значи стоеше на половин квартал от къщата на Томи и на един от своята. В кръга жълта светлина насред улицата той неспокойно погледна часовника си – седем без петнадесет.

Седем без петнадесет!

Студът го прониза, зъбите му изтракаха, докато успее да отпусне мускулите на челюстите си. Посегна към шапката си, но я нямаше на главата му. От тази загуба го обхвана паника, той се заоглежда трескаво, за да види дали не лежи някъде наоколо.

Край него минаха неколцина студенти – момиче, поласкано от закачките на три момчета. Един от тях кимна уважително на Лоури.

Три без петнадесет.

Седем без петнадесет.

Четири часа!

Къде ли е бил?

При Томи. Точпо така. При Томи. Но оттам излезе в три без петнадесет. А сега беше седем без петнадесет.

Четири часа!

През целия си живот никога не се беше напивал истински, но знаеше, че пиенето без мярка бива последвано от тежка глава и свит стомах. И доколкото можеше да си спомни, при Томи изпи само една чаша. Но едно питие пе би могло да изтрие паметта му.

Беше ужасяващо, че е загубил четири часа. Но защо беше ужасяващо, не можеше да разбере.

Къде е бил?

Виждал ли се е с някого?

Дали на другата сутрин някой няма да дойде при пего и каже: „Страхотна реч дръпнахте в клуба, професор Лоури“?

Не беше маларията. Тежък пристъп на малария можеше да повали човек, но даже в смътпото полубез-съзнаиие би зпаел къде е , а той дори не усещаше признаците па отминал пристъп. Не, нито се е напил, нито е от маларията.

Той бързо се запъти към дома си. Отвътре го гризеше болка, която не можеше да определи, съпровождаше я потискащото чувство, че аха-аха и ще си спомни, сякаш думите отказваха да прекрачат в съзнанието. Ако само още малко се напрегне, ще разбере къде е бил.

Нощта му изглеждаше зловеща и разсъдъкът му успяваше само да го предпази от впускане в лудешки бяг. Всяко дърво и храст бяха дебнещи тела и всеки миг биха могли да се превърнат в…, в… За Бога, какво му става? Дали пък вече не се страхува от тъмното?

Той припряно свърна по пътеката към къщата.

Доколкото можеше да види, старата сграда спеше, обкръжена от дълбоки сенки сякаш от спомени за отминала младост.

Спря за миг пред стъпалата, чудеше се защо не вижда светлина в преддверието. Но може би Мери се е разтревожила от закъснението му и е отишла във факултета… не, би се обадила по телефона.

Изневиделица от мрака го прободе вик:

– Джим! О, Господи, Джим!

Той скочи нагоре по стъпалата и едва не разби вратата, когато нахълта вътре. Въртеше се объркано из преддверието, мяташе луди погледи и се напрягаше да чуе отново гласа на Мери.

Но в къщата нямаше нищо освен тишина и спомени.

Изтича по широката стълба на втория етаж, пръстите му жадно включваха осветлението, откъдето и да минеше. Надникна във всички стаи на втория етаж, но напразно, после се втурна към тавана по затрупаната с вехтории стълба. Нещо го гнетеше тук, вятърът стенеше край старата куличка, в тъмнината сандъците залягаха като черни зверове. Запали клечка кибрит и отдавна познатата гледка успокои погледа му. И тук я нямаше!

Трепереше, докато слезе обратно, за да провери пак в стаите на втория етаж. Стомахът му се свиваше болезнено, кръвта му биеше в слепоочията като два ковашки чука. Беше запалил всички светлини по пътя си и самата светлина го бодеше в очите, безмилостно му показваше празната къща.

Дали не е отскочила при някоя съседка?

Дали някъде има вечеря, на която се е принудила да отиде без него? Да, това трябва да е. Някъде, може би до креслото му, има бележка, с която му казва да побърза и да се преоблече и да не се излага така.

Пак слезе на първия етаж и алчно затьрси бележката – до креслото, на масата в трапезарията, в кухнята, на бюрото, в кабинета, над камината… Нямаше никаква бележка.

Отпусна се на кушетката в кабинета си и покри лицето си с длани, опитваше се да наложи волята си и да престапе да се тресе. Опитваше да се пребори с гадното усещане, знаеше, че е предизвикано от чист ужас. Защо си позволяваше да се разстройва така? Едва ли е отишла някъде по-далече – щом не е оставила бележка, значи е смятала ведпага да се върне.

Нищо не можеше да се случи никому в този ленив град с еднообразен живот.

Но отсъствието й го накара остро да почувства какво би представлявал животът му без нея. Той се държеше като звяр, щом я оставяше и забягваше в далечни земи, оставяше я на тази стара самотна къща и на съмнителните грижи на приятели. Животът без нея би бил една безкрайпа редица от безцелни дни, прекарани в тежка безнадеждност.

Доста време седя така, опитвайки седа се успокои, да си каже, че нищо лошо не се е случило. Поне успя да се наложи състояние, което макар и пе много приятно, поне не водеше до треперене.

Външпата врата тракна, в преддверието прозвучаха забързани стъпки. Лоури скочи и изтича натам.

Тя слагаше на закачалката своята нова кожена яка.

– Мери!

Погледна го изненадано, толкова много беше вложил в името й.

– А, ето те и тебе, Джим Лоури! Негодник такъв!

Къде беше през цялото това време?

Но той не я слушаше. Ръцете му почти я смачкаха, смееше се щастливои тя се разсмя заедно снего, макар че безнадеждно съсипваше прическата й и белоснеж-ната яка на роклята.

– Прекрасна си – каза Лоури. – Ти си чудесна и мила, ти си великолепна и ако те нямах, бих изтичал да скоча от близката скала.

– Подобре недей.

– Ти си единствената жена в света. Ти си сладка, вярна и добра!

Лицето на Мери сияеше, а в очите й, когато се дръпна леко да го погледне, имаше нежност.

– Джим, ти си един стар мечок. А сега давай отчет. Къде беше?

– Ами… – той се запъна, чувстваше се страшно неловко. – Мери, не зная.

– Я ми дъхни.

– Не съм се нацил.

– Но ти трепериш. Джим! Пак ли имаш малариен пристъп? И се разхождаш нагоре-надолу, когато трябва да си в леглото…

– Не. Добре съм. Наистина съм добре, Мери. А ти къде беше?

– Излязох да те търся.

– Съжалявам, че съм ти причинил тревоги.

Тя сви рамене.

– Понякога трябва да ме тревожиш по мъничко, за да зная наистина как те обожавам. Но стоим тук и си приказваме, а ти нищо не си хапнал. Веднага ще измисля нещо за ядене.

– Не! Аз ще го направя. Виж сега. Седни тук до камината, аз ще запаля огъня и…

– Глупости.

– Направи го, както те помолих. Седни, за да мога да те гледам, постарай се да бъдеш още по-хубава, а аз набързо ще приготвя нещо. И недей да спориш.

Тя се усмихна, когато той я накара да седне в креслото и прихна, щом той изтърва взетия от полицата пад камината кибрит.

– Непохватен стар мечок.

Той запали огъня и отново с протестиращ жест я помоли да не става, бързо мина през трапезарията към кухнята, където припряно си направи сандвич от вчерашното телешко печено и си наля чаша мляко. Толкова се страхуваше тя да не изчезне, докато го няма, че потисна желанието си да направи и кафе.

Върна се в хола и въздъхна облекчено, когато я видя да седи там. Седпа на дивана срещу нея и цяла минута държа сандвича пред лицето си, загледан в жена си.

– Хайде, яж-каза Мери. -За нищо не ме бива, щом те оставям на сандвичи.

– Не, не! Не искам да домакинстваш. Само си седи и бъди красива.

Той ядеше бавпо, отпускаше се малко по малко и накрая почти се изтегна на дивана. Но отведнъж една мисъл го накара да се изправи вдървено.

– Когато влизах, чух писъци.

– Писъци ли?

– Сигурен съм. Стори ми се, че ме викаш.

– Трябва да е било радиото на Алисънови. Тези хлапета избират най-ужасните програми и изобщо не им идва наум да намалят звука. Май цялото им семейство е глухо.

– Да, това трябвала е било. Но се уплаших страшно.

Той пак се отпусна и я загледа.

Тя имаше много предизвикателни очи, тьмпи и пълни с нега и когато го погледнеше, той усещаше как го пробождат малките иглички на удоволствието. Какъв глупак е непрекъснато да се отделя от нея! Тя е толкова млада и прекрасна… Винаги недоумяваше какво е намерила в застаряващ скучен тип като него. Разбира се, разликата между тях беше само десетина години и той беше прекарал толкова време на открито, че не изглеждаше на повече от тридесет и едда или тридесет и две. И все пак, в моменти като този, загледан в хубавото й лице и меките извивки на тялото й, а светлината от огъня играеше в тъмната й коса и с почти телесното усещане за ласка в погледа й, той не можеше изцяло да разбере как тя се е влюбила в него. Мери, която можеше да избере измежду петдесетина мъже, която дори Томи Уилямс бе ухажвал… Какво виждаше в едно едро, непохватно, сякаш изсечено от гранит същество като него? За миг се събуди паниката от мисълта, че някой ден тя ще се умори от неговото мълчание, от обичайното му недоумение да проявява открито чувствата си, от дългите му отсъствия…

– Мери…

– Да, Джим?

– Мери, обичаш ли ме поне мъничко?

– Доста повече от мъничко, Джим Лоури.

– Мери…

–Да?

– Томи те беше молил да се омъжиш за него, нали?

Лека сянка на недоволство премина по лицето й.

– Който и да е, щом може да върти историйка със своя студентка и в същото време да ми прави предложение… Джим, недей пак да изпадаш в ревност. Мислех си, че отдавна сме забравили всичко това.

– Но ти реши да се омъжиш за мен.

– Ти си решителен и силен, имаш всичко, което една жена може да пожелае, Джим. Жените намират красота в мъжете, само ако могат преди това да открият у тях и сила. У жена, която може да се влюби в някого, само защото е хубавичък, има нещо сбъркано.

– Благодаря ти, Мери.

– А сега, мистър Лоури, според мен е подобре да се пъхнеш в леглото, преди да си заспал на този диван.

– Само още малко.

– Не – тя стана и го накара също да се изправи. – Ти наполовина гориш и наполовина си премръзнал, при тези пристъпи пай-доброто нещо за тебе е леглото. Никога не съм разбирала какво удоволствие може да получи пякой мъж, като скита из разни далечни земи, само за да се пържи на слънцето и някоя буболечка да го ухапе. Бързо в леглото, мистър Лоури.

Той се остави тя да го бута по стълбите към стаята му, целуна я дълго и я прегърна, като почти смаза ребрата й, преди да я пусне да се върне в хола.

Чувстваше се съвсем уютно в стаята, когато се събличаше и едва не започна да си напява нещо, окачайки костюма си. Тогава забеляза разкъсаната яка. Огледа я по-отблизо. Но ето, скъсан е и на други места и тук-там твърд като от засъхнала кал. Ама че работа! Та костюмът беше съсипан! Блъскаше си главата какво ли е стапапо, после, отвратен че е направил на нищо костюм от хубав английски туид, събра на кълбо сакото и панталона и ги захвърли на дъното на гардероба.

Облече си пижамата и си мислеше какъв чудесен човек е Мери. Въобще дума не каза за това, а сигурно й е изглеждал доста жалко в тези дрехи.

Разсеяно изми лицето и ръцете си, не можеше да се начуди как е успял да си развали костюма. Изтри се с голямата кърпа за баня и се канеше да облече горнището на пижамата, но стъписано забеляза нещо подобно

на клеймо върху предмишницата си.

Не беше голямо и не усещаше болка на това място. Той любопитно вдигна ръка кьм светлината. Белегът беше яркочервен! И приличаше на татуировка. Имаше твърде странна форма, като следите на дребно куче. Една, две, три, четири… четири малки следи, сякаш по ръката му се е разхождало малко животинче. Но толкова малки кучета почти не се срещат. Повече прилича на заешка следа…

– Странно – промърмори сам на себе си.

Върна се в стаята и угаси лампата.

– Странно.

Вмъкна се под завивките и нагласи по-удобно възглавницата. Белег като заешка следа. Как е разкъсал костюма и го е изцапал с кал? От какво е това клеймо на ръката му? Ледените тръпки пак го сграбчиха и трудно удържаше спазъма в мускулите начелюсгите си.

Хладната луна, закривана за секунди от препускащите облаци хвърляше неясни образи през прозореца върху леглото. Ядосан, че е забравил да отвори прозореца, той отметна одеялото и вдигна нагоре плъзгащата се рамка. Вятърът го стегна с леден пояс и той бързо се пъхна обратно в леглото.

Е, утре започва нов ден, щом изгрее слънцето, ще се почувства подобре. Но пък маларията никога не е предизвиквала това болнаво усещане в стомаха.

Луната светеше в мразовито синьо, вятърът намери пролука под вратата и застена в противно песнопение. Звукът не беше постоянен, а бавно се усилваше от шепот през ръмжене до писък, после пак замираше с въздишка. Джим Лоури лежеше в стаята си и чуваше глас във вятъра. Обърна се и покри дясното си ухо, докато притискаше лявото кьм възглавницата.

Вятърът скимтеше и през няколко секунди проплакваше „Къде?“. После потъваше в тихо мърморене, повайкваше се и отново на пръсти приближаваше леглото, за да извика „Защо?“.

Джим Лоури пак се завъртя и притисна одеялото към ухото си.

„Къде?“

Жадно скимтене.

„Защо?“

Прозорецът се разтресе ядно, като че някой се опитваше да се промъкне отвън. С настръхнала кожа Лоури се надигна на лакът и се вгледа в променливите светлинни фигури. Но невъзмутимата лунна светлина примигваше само заради бягащите облаци. Прозорецът пак се разтресе и пак видя само лунни лъчи.

– Аз съм глупак – каза Лоури и се заои.

Въздишка.

„Защо?“

Жално скимтене.

„Къде?“

Пердето заудря по стъклото, Лоури скочи, за да го вдигне догоре, по въжето все още плющеше върху рамката и трябваше да потърси карфица, за да го обездпижи някак.

– Наистина съм глупак – повтори Лоури.

Беше слушал барабани в мрака. Беше се промъквал в дълбоки пещери, където тарантули и змии се блъскаха в ботушите му и пълзяха по тях. Веднъж се събуди от мокасин, грубо подритващ одеялото му. Беше се присмивал на отправените към него проклятия. Успя и да вземе ножа от ръката на един побеснял пиян туземец…

Въздишка.

„Защо?“

Жално скимтене.

„Къде?“

Страхът садистично протегна пръсти, напипа сърцето му и подлуди спокойното му туптене, кръвта се втурна към гърлото. И това само от стенанията на вятъра под някаква врата, от шумоленето на пердетата и тропането на рамката, от студеносинята светлина на луната върху леглото…

Вратата бавпо се отвори, пердето се изду навътре, щом вятърът нахлу в стаята през прозореца. Вратата се блъсна и стената потрепери. С безшумни стъпки към него бавно идваше бяла фигура, бяло лице блестеше матово над острите проблясъци на нож. По-близо, още по-близо…

Лоури скочи диво към фигурата и изби ножа.

Но това беше Мери.

Тя замръзна на място, гледаше го с изумление и обида, празната й ръка още висеше във въздуха.

– Джим!

Той се сгърчи от ужас само при мисълта, че може да я е наранил. Отпусна се безсилно на ръба на леглото, но усещаше и облекчение. Когато Мери запали лампата, на килима лежеше счупена чаша, от малката локва мляко се вдигаше пара в мразовития въздух. Тя скри ръката си зад гърба и с внезапно опасение той я хвана и я издърпа към лицето си. Беше ударил чашата толкова силно, че счупените парчета бяха порязали Мери.

Вдигна малката й длан към светлината и предпазливо измъкна парче стъкло от раната, после я изсмука с уста, за да тече кръвта по-свободно. Издърпа едно чекмедже и извади чантата за първа помощ, която взимаше със себе си в експедициите, взе от нея антисептичен мехлем и бинтове. Мери изглеждаше много

по-загрижеиа за него, отколкото за ръката си.

– Мери.

– Какво?

Той я накара да седне до него на леглото и я зави с одеялото.

– Мери, случи ми се нещо ужасно. Не ти казах. Има две неща, които не ти казах. Джебсън видял онази статия в „Нюзпейпър Уикли“, а в края на годината ще ме уволнят. Ще… ще трябва да напуснем Атуърти.

– Джим, това ли е всичко? Нали знаеш, че не ме интересува това място, където отидеш ти, ще дойда и аз. – Тя едва не се разсмя. – Мисля, че ще трябва да ме влачиш със себе си, колкото и да са гъсти джунглите, Джим.

– Да. Можеш да дойдеш с мен, Мери. Какъв глупак съм бил да ие се съгласявам досега. Сигурпо ти е било страшно самотпо тук.

– Джим, винаги се чувствам сама без тебе.

Той я целуна. Може би същите чувства изпитваше и жрец, докоснал стъпалото на своята бопшя.

– А кое е другото нещо, Джим?

– Аз… не зная, Мери. Нямам представа къде съм бил между три без петпадесет и седем без петнадесет. Четири часа от живота ми са изчезнали. Не бях пиян. И не съм бълнувал. Мери, това са четири часа.

– Да не си паднал и да си се ударил в нещо?

– Но нямам пикаква рана.

– А може би още не знаеш всичко, което причинява маларията.

– Ако води до безсъзпапие, значи е толкова сериозно, че не бих могъл да съм толкова добре, колкото в момента. Не, Мери. Това… това е нещо друго. Томи и аз си говорихме за демони и дяволи и… той каза, че сигурпо не е трябвало да ги нападам с тази статия.

Според него биха могли да се опитат… ами… Мери, светът наистина е добро място. Той не е препълнен със зли същества. Не е нужно хората вечно да бъдат под сянката на собствения си страх от призраци.

– Но, разбира се, така е, Джим. Може би утре ще разбереш какво се е случило. Сигурно ще се окаже нещо съвсем невинно.

– Мери, вярваш ли в това?

– Твърдо. Сега си легни и поспи поне малко.

– Но…

– Какво има, Джим?

– Чувствам се… чувствам се, сякаш ми се е случило нещо ужасяващо и… скоро ще се случи нещо още по-страшно. Не зная какво е то. Само да можех да открия!

– Легни и заспивай, Джим.

– Не, не мога да заспя. Ще изляза да се разходя, може главата ми да се проясни и ще си спомня…

– Но ти си болеп!

– Не мога повече да лежа тук. Не мога да стоя на едно място!

Той затвори прозореца и започна да се облича. Тя го гледаше безропотно, докато той си избираше сако.

– Нали няма много да се бавиш?

– Само половин час. Трябва да се разтъпча, защото ще се пръсна. Но не се тревожи за мен. Върви да спиш.

– Наближава полунощ.

– Аз като че… – Той се запъна и каза с друг тон, -Днес следобед ми се струваше, че съм имал среща някъде, определена за три без четвърт. Може и да съм отишъл някъде… Не. Не зная къде съм бил и какво съм правил. Не зная! Мери?

– Да, Джим?

– Добре ли си?

– Ама, разбира се, добре съм.

Той закопча палтото си, наведе се към нея и я целуна.

– Ще се върна след половин час. Иска ми се… ами, просто трябва да се разходя, това е всичко. Лека нощ.

– Лека нощ, Джим.

ГЛАВА ТРЕТА

Нощта беше ясна и чиста, той спря за миг на площадката, усети миризмата на събудена за живот земя и на растяща зеленина, тя събуди спомените му. Такива нощи му внушаваха когато беше дете желанието да тича неспирно из полето, да почувства как земята лети под петите му, просто от неразбираемата радост, че живее. В такава нощ преди години той и Томи се промъкнаха в пещера на миля от града, защото се говореше, че била населена от призраци. И безумно се уплашиха от бяла сянка, която се оказа стар самотен кон. Споменът посъживи Лоури – този Томи с невероятното му въображение и гъвкавия език!

А как обичаше Томи да разиграва своя по-муден и земно настроен приятел! Това днес си беше номер. Вещици, привидепия, приказки на стари баби, дяволи, демони, черна магия. Томи, който не вярваше в нищо, с удоволствие се преструваше, че вярва в неща, които шокираха околните! Той с наслаждение почти буквал-по поваляше насядалите пред него студенти, когато се навеждаше над катедрата и загадъчно казваше: „Наричаме това психология само от вежливост. Но истината, която знаем и аз, и вие, е – ние изучаваме черните зли духове и сатанинските изчадия, които се излежават привидно лениво точно зад границата, до която вижда нашето съзнание“. Наистина беше влюбен в този стил! Разбира се, казаното от него си беше вярпо, даже

абсолютно вярно, по нали Томн избираше начина, по който да го каже. Този свят е толкова скучен, толкова еднообразен, защо да негопоразкраси малко и да забие някоя и друга игличка във въображението на хората? Наистина, скъпи Томи, защо не?

Стана му студено на главата, той вдигна ръка и откри, че си с забравил шапката, после си спомни за загубата. Повечето негови дрехи бяха предназначени за тропиците и затова имаше само една филцова шапка. А човек пе можеше да се разхожда из „Атуърти“ с тропически шлем, не и в „Атуърти“! Тази загуба пак го подразни. И най-хубавият му костюм от туид е непоправимо съсипан! Но името беше написано на кожената лента вътре в шапката, защото това бешехубава шапка, някой студент ще я намери, където и да я е отнесъл вятърът, и ще я занесе d канцеларията на факултета… И все пак, имаше нещо сбъркано в цялата история. Изчезналата шапка имаше някакво по-сериозно значение, тя някак се превръщаше в символ на загубените четири часа от неговия живот. Част от него си беше отишла, четири часа бяха безжалостно отнети от живота му, а с тях и една филцова шапка. Хрумна му, че ако намери шапката, би могъл да открие какво е станало и с четирите часа. Наистина страппо, от какво ли е толкова озадачен, той, който се озадачаваше от малко неща?

Четири часа изчезпали.

И неговата шапка.

Появи се неприятното усещане, че би трябвало да се върне по улицата към къщата на Томи п да погледне дали шапката пе е под някой храст. Би било глупаво да остави па тревата толкова хубава шапка – би могло да завали.

Да, така е, подобре да намери тази шапка.

ь

Тръгна по стъпалата към пътеката и погледна към променливите сенки между земята и луната. Хиляди пъти беше слизал по тези стъпала, по когато стигна пътеката, едва не си счупи крака в допълнителното стъпало.

Погледна надолу и припряно се дръпна назад, само за да открие, че не може да отстъпи. Почти падна с гърба напред в празно пространство! Над него нямаше стъпала, продължаваха само надолу. Той гледаше с изцъклени очи тази стълба, опитваше седа види докъде стига. Тук-там стъпалата се размазваха пред погледа му, сякаш потъваха в тъмна мъгла, не можеше да различи и намек за това, което го чакаше в края.

Погледна тревожно нагоре и с облекчение установи, че луната още си е на мястото. Той стоеше сочи над равнището на двора и беше сигурен, че ако достигне невидимия ръб, ще успее да се измъкне. Посегна, но ръбът му се изплъзна и той едва се удържа да не падне. Без да диша, той се взираше в стълбата към незнайното. Луна, стъпала и никаква възможност да се върне на площадката.

Отнякъде като че долетя звънлив смях и той се озърна, но явно това беше звукът от двете японски камбанки пад портала. Изпълваше го неясната увереност, че няма смелост да слезе до дъното, че разумът му няма да издържи лице в лице с ужасните неща, които го очакваха там. Но всичко, което трябваше да направи, бе да слезе още две стъпала по-долу и да стигне с ръце ръба, за да се издърпа навън. Пристъпи надолу, ръбът се отдръпна. Така нищо няма да направи, каза си той, загледан в празните си ръце. Ще се върне назад…

И отново почти падна в бездънната празнота! Двете стъпала, по които беше слязъл, изчезнаха изпод подметките му.

Отпово този смях… не, само приятният звън на разлюляните от вятъра камбанки.

Той се вглеждаше напрегнато в завиващите стъпала, през слоя мрачна мъгла, като в кладенец с черно мастило. Чакай! Да, там има врата, на не повече от трийсетина стъпала, в стената до тях. Тази врата би трябвало да го изведе отново навън и нагоре. Поне може да опита дали е така. Той тръгна надолу, веднъж спря и погледна през рамо. Колко загадъчно тези стъпала изчезваха, щом вдигнеше крака си от тях! Между него и предната стена на къщата нямаше нищо, освен пустота, но все още можеше да види светлините в прозорците. Какво би помислила Мери…

– Джим! Джим, забрави си шапката!

Той се обърна рязко и погледна нагоре. Мери стоеше на площадката, вторачена в мрака, който допреди малко беше пътека.

– Джим! – тя вече виждаше пропастта.

– Тук долу съм, Мери. Не идвай пасам. Ей сега ще се кача. Всичко е паред.

Лунпата светлина беше твърде слаба, зада различи изражението на лицето й. Горкичката, сигурно се е уплашила до смърт.

– Джим! О, Господи! Джим!

Не можеше ли да чуе гласа му?

– Добре съм, Мери! Щом стигна онази врата, ще се върна!

Горкото дете.

Тя направи движение напред и той събра длани пред устата си, за да изкрещи предупреждението. Тя щеше да стъпи в пищото!

– Спри, Мери! Спри!

Разтресе го тътен, замята се събра над главата му, отнемайки му лунпата светлина, стълбата потъна в

абсолютен мрак.

Той стоеше и трепереше, вкопчен в грапавата пръстена стена.

От много, много далеч дойде викът, потъващ в нищото:

– Джим! О, Господи! Джим!

Следващиятпътгласътй се чу като шепот. Накрая -беззвучен като спомен.

Нищо не й се е случило, яростно си каза Лоури. Нищо. Дупката се затвори, преди тя да слезе до нея, а сега този капан набъбва над главата му, затова не може да чуе гласа й. Но някак знаеше, че изобщо не е така. И в този миг тя не е там, горе. Пак го втресе, пак се усети съвсем болен, главата му се завъртя, вече беше сигурен, че ще се втурне напред и вечно ще се препъва към мистерията, надигаща се от дъното – дъното, което не смееше да доближи.