Текст книги "Страх"
Автор книги: Л. Рон Хабърд
Жанр:
Прочая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 7 страниц)
– Нямаш нужда от повече сън, зада бъдеш красива.
Той я целуна, затвори вратата и отиде в стаята си,
за да си избере тъмен костюм. След като се изкъпа и облече, пак се приближи на пръсти до вратата на нейната стая.
– Джим – сънливо каза тя, – бях поканила някои хора за следобеда. Моля те, кажи им, че не съм добре или нещо такова. Никак не ми се иска да разтребвам къщата.
– Както кажеш, мила.
– И да ми кажеш после какво са носили жените -извика тя след него.
Чувстваше се жизнен почти като слънцето, докато слизаше по стъпалата. Но на последното се запъна, страхуваше се да стъпи на пътеката. Постоя така, но погледите на минувачите го принудиха да пристъпи. Тази сутрин пътеката си беше абсолютно устойчива и отново почувствал облекчение и слънчево настроение, той тръгна по улицата, кимайки на хората, покрай които минаваше.
Закусвалнята беше почти безлюдна и избръснатият до синьо съдържател си беше запалил цигара над чаша кафе в края на тезгяха. Понамръщи се, като видя някой да влиза, но щом видя, че това е Лоури, веднага грейна.
– Здравейте, професоре! Не съм ви виждал тук,
откакто се върнахте.
Лоури стисна меката влажна длан па Майк.
– Доста зает бях.Шунка с яйца и кафе, Майк. Нали ще побързаш? Закъснявам за църквата.
– Още не са удряли камбаната – отвърна Майк и се зае с тигана, като майсторски чупеше яйцата с една ръка.
– Как се чувствате отново сред цивилизовани хора? – попита Майк, докато сервираше поръчката.
– И аз така мисля – промърмори Лоури, който не го слушаше.
Леко озадаченият Майк се върна при чашата с кафе и си запали нова цигара, но за момент ги забрави, поседя умислен, после разтърси глава, отказа се да разсъждава и отпи от чашата.
Лоури се хранеше бавно, пай-псче защото из главата му се носеха объркани мисли: не можеше да се отърве от думите на Томи, от въздействието па неговите намусени прокоби. Томи не би се шегувал с човек, който си има неприятности. Беше усетил как помежду им се разтваря пропаст още по време на разговора. Бешетвърде необичайно да се почувства толкова странно и напрегнато с Томи. Ами нали беше доверил на Томи онзи път, че наистина е счупил прозореца, когато Били Уоткинз не можа да докаже това. А веднъж той и Томи подписаха с кръв момчешка клетва за вечно приятелство.
Лоури почти беше свършил със закуската, когато откри, че вкусът и е неприятен, усещането за тих страх бавно го просмукваше. Чудеше се от какво ли може да се страхува? Изневиделица мястото започна да му се струва задушаващо, той припряно бръкна за дребни, за да плати. Слагаше монета от петдесет цента на тезгяха и огледалото блесна срещу него между два термоса с
кафе. Видя лицето си, унило и измъчено, и…
В огледалото имаше нещо зад него! Неясно, страшно нещо, което бавно се прокрадваше зад гърба му!
Той се завъртя бясно на стола.
Нямаше нищо.
Обърна очи към огледалото.
И в него нямаше нищо.
– Четиридесет цента – каза Майк.
– Какво?
– Станало ли е нещо? Да не сте болен или нещо друго? Дано не е от яйцата.
– Не – промълви Лоури. – Не е от тях. Нищо им нямаше на яйцата.
– Забравихте си рестото! – извика Майк след него.
Но Лоури вече беше на тротоара, отдалечаваше се с широка крачка, влагаше всичко, на което беше способен, за да не побегне, да не поглежда през рамо, да се справи с ледената безчувственост, заплашваща да го вцепени.
– Здрасти, Джим.
Той отстъпи настрани, но видя срещу себе си Томи и го заля бурна радост.
– Здрасти, Томи.
– Старче, май те тресе – каза Томи. – Внимавай с тази малария или гадните малки боклучета ще те изгризат отвътре до кухо.
– Добре съм – усмихна се Лоури.
Очевидно Томи също отиваше на църква, защото беше облечен в тъмен костюм и тъмно палто. „Томи, помисли си Джим, изглежда забележително“.
– Вземаш ли редовно хапчетата?
– Какви хапчета?
– Хинин или каквото там са ти предписали.
– Е… не. Но нищо ми няма. Слушай, Томи, не си
спомням някога да съм бил толкова доволен, че срещам някого, колкото сега.
Томи се ухили.
– И аз се радвам да те видя, Джим.
– Отдавна сме приятели – каза Лоури. – Колко години станаха?
– О, някъде към трийсет и четири. Само не го казвай никому. Когато някой е стар като меп и още се опитва да се прави на Прелестния прелъстител, не му харесва всеки наоколо да му знае годинките.
– Към църквата ли си тръгнал?
– Естествено. Къде другаде бих могъл да отивам?
– Ами… – Лоури сви рамепе и незнайно защо се засмя.
– Срещаме се на този ъгъл и в този час, от доста време – отбеляза Томи. – Къде е Мери?
– Тя не можа да се паспи снощи и реши да си остане вкъщи.
– Ще ми се и аз да имах такова извинение. Пастор Бейтс е цар на досадниците. Май пе беше и чувал за Стария завет, преди аз да му спомена по време на един безкраен следобеден чай при жена му.
– Томи… Томи, искам да те попитам нещо.
– Казвай направо, старче.
– Томи, когато си тръгвах вчера следобед, беше към три без четвърт, нали?
– Нещо подобно, доколкото си спомням.
– И аз си тръгнах, нали?
– Сигурен съм в това – отвърна развеселен Томи.
– И изпих само една чаша?
– Точно така. Я кажи какво става, това нещо наистина те тревожи. Не се опитвай да скриеш пищо от стария ясновидец. Какво има?
– Томи, губят ми се четири часа.
– Ха! На мен ми се губят тридесет и девет години.
– Томи, говоря сериозно. Загубих четири часа и… и шапката си.
Томи се разсмя.
– Нищо смешно няма – каза Лоури.
– Джим, когато ме гледаш стези твои сериозни очи и ми казваш, че си на път да полудееш заради някаква шапка… ами смешно е, и това е всичко. Не исках да те обидя.
– Загубих четири часа. Не зная какво се е случило през това време.
– Добре де, предполагам че това би разтревожило всеки човек. Но има толкова много часове и толкова много други шапки. Забрави ги.
– Не мога, Томи. Откакто загубих тези четири часа, ми се случват разни неща. Ужасни неща.
Съвсем набързо той описа какво му се случи през току-що отминалата нощ.
– Надолу по стълбата – каза Томи, вече без намек за веселие. – Да. Вече разбирам какво искаш да кажеш, и не само това.
– Какво означава всичко това? – помоли за отговор Лоури.
Томи дълго вървя в мълчание, но когато видя, че наближават тълпата пред старата църква, спря.
– Джим, няма да ми повярваш.
– Почти съм готов да повярвам на каквото и да било.
– Помниш ли какво ти казах вчера? За твоята статия?
– Мислиш ли, че статията има нещо общо?
– Да. Вярвам, че има. Джим, ти застана на съвсем определена и даже оскърбителна позиция по въпрос,
който беше отмрвд от поне стотина години.
– Оскърбителна? Но за кого?
– За… Хъм, трудно ми е да го кажа, Джим, за да звучи така, че да не го отхвърлиш в момента. Ако бях па твое място, не бих се опитвал да намеря тази шапка.
– Но… но аз съм сигурен, че ако не я намеря, всичко това ще ме подлуди!
– По-спокойно. Понякога даже е подобре да си луд, отколкото мъртъв. Чуй ме, Джим, онези същества, които казваш, че си срещнал… ами те определено представляват свръхестествени сили. О, ще ми възразиш, зная. Днес никой не вярва в свръхестествени сили. Така да бъде. Но ти си срещнал някои от тях. Разбира се, не тези, които може би те търсят…
– Говориш за демоните и дяволите ли?
– Твърде конкретно ги определяш.
– Но тогава какло искаш да кажеш?
– Първо Джебсън. После четири часа и шапка. Между другото, Джим, имаш ли някакви следи по тялото си, които липсваха по време на разговора ни вчера?
– Да – Джим дръпна нагоре ръкава на палтото.
– Хъм-м-м. Твърде странно. Тези следи са на заек.
–И?
– Хайде сега да забравим за тях – каза Томи. – Виж какво, Джим. Вчера бях малко кисел и говорих по-сърдито за твоята статия. Вярно, не ми се понрави, защото бих искал да вярвам в съществуването на такива сили – те ме забавляват в този свят, където забавлението е нещо доста рядко. А ми се налага да слушам идеи като твоите. Джим, повярвай ми, ако има с какво да ти помогна, ще го направя. Би било безсмислено да ти внушавам разни глупости. Това, от което страдаш, е някакво въздействие на маларията, незабелязано досе-га от лекарите. То ти е изтрило паметта за известно време, ти си бродил някъде и си загубил шапката си. Трябва да помниш това. Загубил си паметта си заради маларията и си загубил шапката си, докато си ходил в това състояние. Аз съм твой приятел и съм готов да зарежа всичко, което би ти навредило. Разбра ли ме?
– Благодаря… Томи.
– Отиди при доктор Чалмърз и го накарай да те натъпче схинин. Аз ще съм наоколо и ще те наглеждам, за да не се отнесеш нанякъде отново. Ще го направя и по друга причина. Ако видиш нещо, ще го видя и аз. Може би, доколкото разбирам от тези неща, няма да позволя да ти се случи беда.
– Едва ли разбирам какво…
– Не казвай нищо. Аз съм най-виновеп с моите дрънканици за демони и дяволи. Твърде скьп си ми и твърде скъпа ми е Мери, за да позволя нещо да ви се случи. И… Джим!
–Да?
– Виж, Джим. Нали не си мислиш, че съм ти сложил опиат или нещо подобно в питието?
– Не! И през ум не ми е минавало!
– Добре… просто ми хрумна. Джим, нали знаеш, че съм твой приятел?
–Да, разбира се. Иначе не бих рискувал да ти разкажа тези неща.
Томи продължи с него кьм църквата. Камбаната биеше, в камбанарията се мяркаше черна сянка, кръговете на звука се носеха надолу, зада паднат върху добре облечените хора на стъпалата и лекичко да ги подканят за влизане. Джим Лоури вдигна глава кьм дружелюбната стара сграда – листата на бръшляна още не се бяха разтворили, големи кафяви въжета хаотично обвиваха сивите камъни. Цветните стъкла на прозорците проб-лясваха в слънчевата светлина. Незнайно защо той чувстваше много силно, че присъствието му тук е неуместно. Винаги му се струваше, че това е убежище, място за отдих на душата, по сега…
Една жена го блъсна с лакът в тълпата и той се опомни досгатъчно, за да познае съпругата на декана Хоукинз. Спомни си нещо.
– О, мисиз Хоукинз!
– Как сте, професор Лоури? Не сте ли със съпругата си днес?
– Точно това исках да ви кажа, мисиз Хоукинз. Тя не се чувства много добре, мисля, че ви е очаквала за чай днес след обяд.
– Ами да.
– Тя помоли да я извините за отлагането на поканата, мисиз Хоукинз.
– Може би е добре да й се обадя и да попитам дали няма нужда от нещо.
– Не. Нужна и е само почивка.
– Е, щом е така, предайте и, че се надявам скоро да се почувства подобре.
– Разбира се – каза Лоури и я загуби от поглед сред хората.
Томи обикновено сядаше при Лоури и Мери и както винаги, никой не беше заел местата им. Лоури се облегна и се огледа, разсеяно отвръщаше на тези, които му кимаха.
– Тя е една ужасна стара клюкарка – прошепна Томи. – Не се учудвам, че Хоукинз има лошо храносмилане. Но се чудя как изобщо те заговори след новината.
– Каква новина? – също шепнешком каза Лоури, почти без да се обръща към Томи.
– Как каква, за тебе и Джебсън. Тя е приятелка на мисиз Джебсън, всички вече знаят какво е станало. Съмнявам се, че би се обадила на Мери. И аз си съсипвам общественото положение, като седя до тебе. Много смешно се държат. Сякаш глупак като Джебсън може да ти развали настроението.
– Наистина го развали. Донякъде.
– Защо? Пуснаха те да се измъкнеш от тази кпоака на скуката. Най-после ще си свободен от покани за чай. Не можеш да си осъзнаеш късмета.
– А какво ще кажеш за Мери?
– На Мери страшно й се иска да пътува с тебе и сега не можеш да кажеш „не“. Ако ти не вземаше нещата толкова навътре, тя сигурно щеше да се киска като хлапе. Помисли си само, да каже на мисиз Хоукинз да не й отива на гости! Ама нищо ли не разбираш, Джим? Тя все едно прасна един в зъбите на самата мисиз Хоукинз!
– Ще пеем сто деветдесет и седми псалм – каза от страни един глас.
Органът започна да пъшка и да се оплаква, всички станаха, изтърваваха си книгите, шумяха и кашляха. После носовият глас на пастор Бейтс проби през скърцането и тропането, хорът извиси треперливите си ридания и службата започна.
През цялото време очите па Лоури не се откъсваха от тила на Джебсън. Погледът му не беше особено втренчен, нов някои моменти осъзнаваше, че Джебсън се гуши от неудобство. Но и без това Лоури почти не отделяше внимание на Джебсън, а полуприспан от меланхоличната проповед на Бейтс, се носеше някъде извън себе си, мяташе се неспокойно в търсене на отговор.
Отговор.
Знаеше, че трябва да има този отговор.
И знаеше, че ако не се добере до този отговор…
Четири часа изгубени. Сега вече смътно разбираше – ако не ги открие, обречен е, макар и Томи да не каза това направо, на скорошна лудост. И все пак инстинктивно усещаше, в цялото си объркване, че не смее да намери тези четири часа. Не, не смее. Но е длъжен!
Пак беше станал, гледаше невиждащо в сборника с псалми и пееше повече по памет, отколкото според нотите или звуците на органа. В един миг вече не пееше, забрави всичко наоколо.
Нещо меко докосна крака му.
Страхуваше се да погледне надолу.
Погледна надолу.
Там нямаше нищо.
С пресъхнало гърло той се опитваше да не трепери, съсредоточи погледа си върху страницата и поде химна. Хвърли поглед към Томи, но той тихо пееше с приятния си баритон и в момента не съзнаваше нтцо освен прославата па Бога.
Енориашите седнаха и подносът за пожертвувания тръгна между редиците, докато Бейтс четеше някои съобщения за следващата седмица. Лоури се опитваше да не гледа в краката си и да не ги придърпва под пейката. Напрежепието ставаше все посилно, накрая вече не виждаше как да се удържи седнал.
Нещо меко докосна крака му.
И макар че се вторачи точно в това място…
Там нямаше нищо!
Той сграбчи ръкава на Томи и мърморейки „Ела с мен“, стана и се запромъква към изхода. Знаеше, че го проследяват с погледи и не смееше да затича. Зоаеше че и Томи го гледа изумено, но послушно върви след него.
Слънцето заливаше с цриятна топлина улицата, малкото разтворили се листа свиреха музиката си в лекия ветрец. Опърпано хлапе седеше на стъпалата и си подмяташе десетцентова монета, която някой му бе дал за почистените си обувки. Шофьорът дремеше на кормилото в колата на Джебсън, по-нагоре по улицата сънливият кочияш удържаше конете на ексцентричната мисиз Липинкот, която винаги пристигаше с двуколката. Конете мързеливо махаха с опашки към малкото мухи, от време на време потропваха с копита. Надгробните камъни сякаш бяха смекчили очертанията си над тихите хълмчета родена отново трева, ангел разперва-ше каменните си криле над „Сайлъс Джоун. Почивай в мир“. Мирис на свежа земя се носеше от влажна полянка наблизо и дъх на върби над поточе се смесваше с него.
Запленен от деня, Лоури забави крачките си, чувстваше се подобре на открито, можеше да вижда на по-голямо разстояние около себе си. Не искаше да казва нищо на Томи, а Томи не му задаваше въпроси.
Но когато пресичаха блестящите бели павета на Хълмова улица, нещо се мярна в ъгъла на зрението му. Нищо определено, само впечатление за нещо тъмно и кръгло, което се движеше заедно с него. Рязко изви глава да го погледне, но не откри нищо. Вдигна поглед, за да провери дали не е било сянка на птица, но освен няколко врабци, тършуващи по улицата, наоколо нямаше птици. Напрежението пак нахлуваше в него.
И отново нещото неуловимо се мярна в погледа му, и отново изчезна при опита да го различи. Но щом обърна глава напред, отново го усети.
Просто клъбце мрак, съвсем мъничко.
За трети път се опита да го види и за трети път то му убягаа.
– Томи.
–Да?
– Виж какво. Ще си помислиш, че съм мръднал. Нещо се допря до крака ми в църквата, но не видях нищо. Сега нещо се движи до мен. Не мога да го видя ясно, изчезва щом се вгледам. Какво е?
– Нищо не виждам – каза Томи, опитваше се да прикрие тревогата си. – Може би слънцето ти е блеснало в очите.
– Да – каза Лоури. – Това трябва да е! Малко слънце в очите.
Но петънцето сянка, доколкото можеше да го усети, бавно го следваше. Забърза се и то не изостана. Поспря в опит да го накара да мине напред, за да разбере какво е. Но и то забави движението си.
Напрежението ставаше все посилно.
– Подобре не казвай нищо на Мери.
– Няма – обеща Томи.
– Не искам да я тревожа. Снощи й дойде много. Но ти няма да й причиняваш тревоги с тези неща, нали?
– Разбира се, че няма – каза Томи.
– Би било добре да останеш при нас тази вечер.
– Ако смяташ, че имаш нужда от мен.
– Аз… не зная – унило каза Лоури.
Продължиха напред, Лоури все се опитваше да се
отстрани от нещото, което почти виждаше и едва не изтласкваше Томи в канавката. Обзе го смъртен страх, че нещото може да го докосне пак, би се побъркал.
– Томи.
– Слушам те.
– Би ли минал отдясно?
– Разбира се.
Тогава Лоури успя да забележи с ъгълчето на лявото си око. Нещо го задавяше като шмиргелов прах.
Стигнаха до пътеката пред неговата къща и той спря.
– Нито дума за това пред Мери – каза Лоури.
– Естествено.
– Нали ще останеш за обяд и за през нощта?
– Както поискаш – усмихна се Томи.
Качиха се по стъпалата и влязоха в преддверието, Мери ги чу и излезе от хола, обгърна с ръце шията па Лоури и го целуна.
– Добре! Беше па църква, значи, стар езичнико? Здравей, Томи.
Той целуна протегната към него ръка.
– Мери, красива си както винаги.
–Дано не те чуе поредната ти любима – каза Мери. – Надявам се, ще останеш за обяд?
– И аз се надявам.
– Чудесно! А сега, момчета, свалете си палтата и шапките, влезте тук и ми кажете как изглеждаше мисиз Хоукинз, когато научи, че няма да я приема на чай.
– Ужасно изглеждаше – каза Томи. – Все едно, че винаги е надушвала развалено сирене в този дом.
Побъбриха малко, докато Лоури стоеше близо до студената камина. В стаята беше доста тъмно и откри, че пе можеше да забележи „нещото“. Попе отначало. Но когато извръщаше глава, то като че ли за миг изникваше насред стаята. Постоянно се опитваше да го хване, когато не е нащрек, но всеки път то се изплъзваше бързешком. Обръщаше глава бавно, за да го заблуди, но и то тихо се измъкваше от погледа му.
Вече си мислеше, че само ако разбере какво представлява то и ще се почувства добре, каквото и да се окаже. Но докато не го види… Потръпна от страх, помисли си, че би могло пак да го докосне.
– Но, Джим! – Мери прекъсна разговора с Томи. -Ти пак трепериш.
Тя го хвана за ръката и го поведе към вратата.
– Качвай се веднага горе, вземи хинин и легни да подремнеш малко. Томи ще ми помогне да сервирам и ще ми прави компания, пали, Томи?
– За приятели съм готов иа всичко – каза Томи.
Джим усети някакво неясно нежелание да ги остави сами. Но пъкТоми сигурно много пъти е идвал също толкова невинно тук, когато той е бил в експедиции. И какво му става? Да мисли така за Томи! За своя най-добър и всъщност единствен приятел! Той тръгна нагоре по стълбата.
И стъпало след стъпало „нещото“ подскачаше до него. Той се притисна в стената, за да избегне всяка възможност за допир, по присъствието на преграда, спираща го да се дръпне, го нервираше още повече.
И какво беше това нещо?
Защо го преследваше?
Какво би му паправило?
И какво би го накарало да се махне?
Той пак се разтресе.
В стаята си намери хинина и го отнесе в банята, за да си налее чаша вода, придружен от „нещото“. Различаваше го съвсем яспо на фона на белите плочки. Тогава реши да го надхитри. Подлъга го, като бавно завъртя глава, отскочи настрапи и навън и трясна вратата след себе си. Почувства се подобре, когато глътна хинина и водата. За миг му хрумна глупавата идея, че трябва да слезе долу и да каже па Мери да не отваря тази врата, но, разбира се, много по-уместно би било да я заключи. Намери ключ и отиде до вратата на банята. След миг езичето щракна. Той едва не се разсмя гласно, но се възпря. Така не бива. Каквото и да е това, то може да бъде обяснено. Нещо не е наред с очите му, това е всичко. Сигурно е от маларията. Нещо, което лекарите още не знаеха за нея.
Влезе в спалнята, свали си сакото и се опъна върху леглото. Топлият въздух, повяващ през отворения прозорец, го унасяше, след малко той отплува в тих сън, в който не го тревожеха видения.
След около три часа се събуди. Слънцето светеше в лицето му, беше станало твърде топло. Чу Мери да му вика отдолу, че обядът е готов. Дали обядът не е малко късен за неделя? Ако се съди по слънцето, наближава четири.
Той стана, прозина се и се протегна, от почивката самочувствието му се подобри значително. Беше му приятно, че е направил нещо, което не можеше да си спомни ясно в просъницата.
Приятният звук на много висок, музикален смях стигна до ушите му, за момент се заблуди, че е Мери. Но не можеше да е тя, Мери се смееше ниско и леко дрезгаво, от нейния смях винаги му ставаше по-уютно, а този… в него имаше нещо неземно. Не го ли е чувал и преди?
Със скок отвори вратата, но звукът не идваше отдолу. Отиде до прозореца и надникна навън – нямаше никой на пътеката или в двора. Но откъде долита този смях? И какво ли се смееше?
В този миг видя движението, като че нещо изтича надолу по стената, за да застане зад него. Той се обърна. Пак размазано във въздуха движение, сякаш нещо се гмурна зад гърба му. Завъртя се.
Но всичко беше безполезно. Нещото, което толкова старателно бе заключил, пак беше при него… и от него идваше смехът.
Що за налудничав смях!
Усещаше огромна умора. Подобре да се престори, че го няма, каквото ще да е. Подобре да извърне глава, да не го чува и да не го вижда. Подобре да смята, чс изобщо го няма. Дали Мери и Томи ще го чуят?
Примирено отиде в банята и си изми ръцете.
– Джим? Джим, старо магаре такова, няма ли да слезеш най-после?
– Идвам, Мери.
Подобре да не показва колко е потресен.
Когато влезе в трапезарията, завари масата покрита с блестящ кристал, сребро и порцелан, а над големия угоен петел в блюдото, заобиколен от картофи и грах, се носеше ароматна пара.
– Ето ви,сър! Изглеждате подобре – каза Томи.
– Той почти не спа снощи – обади се Мери. – Хайде, Джим, момчето ми, грабвай ножа и нарежи онова на порции.
Седна на масата с Томи от дясната страна. Погледна през масата Мери и се усмихна. Колко красива беше жена му и как се чувстваше приласкан, щом го погледнеше така. Как би могъл да се чуди дали го обича или не! Нито една жена не би гледала така мъж, ако не го обича истински.
Взе ножа и вилицата и се зае с нарязването на петела. Изведнъж ножът се разтресе толкова силно, че не беше в състояние да го удържи. Издрънча върху порцелана.
Пронизващ, мелодичен смях точно зад него!
– Томи – опитваше се да говори разбрано, – Томи, имаш ли нещо против тебе да се падне тази чест? Май треперя.
Мери за миг се разтревожи, но той някак я успокои. Томи се захвана с петела, а Мери поднесе салатата, крадешком поглеждаше учудено Джим. Накрая всичко
беше на масата и бяха готови да започнат обяда.
– Ама че пиленце – каза Томи.
– Естествено, при такава цена! – отбеляза Мери. -Ако цените на храната растат все така, скоро ще препречат пътя на обладите.
– Да-а-а – проточено измърмори Томи, – а заплатите са си все същите. Това наричат икономически прогрес – направи всичко толкова скъпо, че никой да не може да го купи, появяват се излишъци, които правителството може да закупи и да изхвърли на боклука, така че данъкоплатецът да разполага с по-малко пари, с които би могъл да купи скъпите стоки. Да, наистина сме развили цивилизацията от времената, когато живеехме в пещери.
Мери се засмя и Джим се вцепени, защото нещото зад него също се смееше. Но съвпадението беше случайно – след малко Томи каза нещо сериозно и смехът прозвуча отново.
Джим се опита да си послужи с ножа и вилицата два-три пъти. Но ставаше още нещо странно. Всеки път, щом докоснеше чинията си, тя мърдаше. Не много, почти незабележимо. Леко, кръгово движение, което преставаше в мига, когато той се отказваше да я пипа. Но щом посегнеше, тя също се раздвижваше. Той съвсем внимателно си измисли повод да си сипе още сос и в този момент бързо погледна под покривката. Но нямаше нищо нередно. Сложи чинията на мястото й и още веднъж се опита да посегне към нея. И още веднъж тя помръдна.
Усещаше се болен.
– Бихте ли… Бихте ли ме извинили? Струва ми сене съм много добре.
– Джим!
– Подобре да повикам лекар – каза Томи. – Изглеждаш твърде блед.
– Не, не. Ще се оправя. Нека само да полета за малко.
– Ще ти запазя обяда топъл – каза Мери.
– Беше толкова хубав обяд – каза Лоури с тъжна гримаса. – Не се безпокойте за мен. Продължавайте.
Смехът прозвуча отново, по-високо и проннзитсл-но. тъмната сянка се носеше край него, докато той бързо влезе в стаята и отиде към леглото. Хвърли се върху него. Но нещо му хрумна, скочи и сложи резето. Пак легна, по не можеше да се овладее. Гърлото му се свиваше, гадеше му се, започна да обикаля в затворен кръг стаята.
ГЛАВА ПЕТА
Часовникът долу отброи единадесет с дълги бавни удари. Лоури, притиснал лице в леглото, се размърда неспокойно и изплува от желаната забрава на дрямката. Събуждаше се, за да осъзнае, че ще му се случи нещо смразяващо страшно, но докато лежеше вцепенен, разширявайки с усилие границите на съзнанието си, той оглеждаше спомен след спомен и ги отхвърляше настрани. Не, нищо от тези неща не беше причината за сегашното му състояние, не знаеше какво би могло да бъде…
Пронизителен звънящ смях достигна ушите му.
Изправи се със спазми във всеки мускул и видя нещото да се носи около леглото и да изчезва от погледа му. Ако само можеше да го види ясно!
Някъде шумолеше хартия, раздвижена от топлия нощен ветрец, сякаш някой ровеше из писанията му. И макар че стаята изглеждаше празна, след малко самотен лист, подхвърчащ из въздуха, легна на килима до краката му. Гледаше, без да смее да го вдигне. Виждаше нещо написано на него. Накрая любопитството надделя над страха, той разгъна листа и се опита да разчете знаците. Но те бяха изписани със старинен, неразбираем почерк, размазваха се и се сливаха. Можа да различи само някакъв час, но и в това не беше сигурен.
„… в 11.30…“
Вгледа се в сенките на стаята, но ако не обръща внимание на онова, което се шмугна под леглото, наглед беше сам. Дали вятърът донесе този лист?
Единадесет и половина? Това покана за среща ли беше? За тази нощ? Той се сви от мисълта, че ще трябва да излезе пак. Но не беше ли възможно да има незнаен приятел, който искаше да мупомогне да намери своите четири часа? Пък и тази нощ ще бъде предпазлив, няма да тръгва по никакви стъпала, ако не знае дали в края ще намери сигурност.
Той стана и в същия миг малкото тъмно нещо се намести зад него, позволи му само най-кратък поглед. Усещаше как отвътре в него се надига ново чувство -нервният гняв, който мъжете преживяват, щом си спомнят, че са проявили страх.
А той съзнаваше съвсем ясно, че се бе държал като страхливец. Позволяваше на всички тези неща да изсмучат разума от главата му, дори без да опита да се бори с тях. Тези същества го подмятаха като чучело в урагап, присмиваха му се, може би даже го съжаляваха! Юмруците му се стегнаха като чукове. Бог му е свидетел, никога преди не му е липсвала смелост, защо трябва да се гуши като подсмърчащо помиярче и да позволява всичко това да го мачка както си иска? Стиспа челюсти, сърцето му не се побираше в гърдите, до болка искаше да се впусне в яростна битка, веднъж завинаги да се отърве от силите, желаещи гибелта му.
Извади палто от гардероба и го облече. Издърпа чекмеджето, взе от него „Колт 38“ и го пусна в джоба си. А в другия джоб сложи фенерче. Край на страха от тези случки. Сега ще срещне призраците лице в лице ■ ще ги съкруши.
Единадесет и половина? Снгурно нещо ще го заведе до мястото на срещата. Може би нещо вече го чака
вън, на улицата.
Високият смях пак прозвъня, той бързо се обърна в опит да ритне тъмното нещо, но то му избяга. Няма значение, и с това ще се оправи, но после.
Тихо се измъкна от стаята си. Вратата на спалнята на Мери беше затворена, вътре беше тъмно. Нямаше защо да я безпокои. Томи сигурно е в стаята за гости до стълбата, вратата беше леко открехната. Закри фенерчето с пръсти, така че само петънце светлина играеше по леглото и се вгледа в лицето на Томи. „Без своята цинично крива усмивка Томи наистина е много хубав мъж, каза си Лоури“. В съня си Томи изглеждаше невинен като момче от църковен хор. Лоури на пръсти слезе по стълбата, излезе и застана в сянката на портала, загледан в пътеката.
Нощта беше топла, слабият ветрец шепнеше тихо и приятно над тревата. Почти пълната луна сияеше в чистото небе, беше изтрила ревниво от него по-малките звезди.
Лоури слезе по стъпалата, като че предизвикваше пътеката да се разтвори пак. Но нищо не се случи. Едва не се усмихна на своята малка победа, стигна до улицата и се огледа. Още не беше единадеет и половина, но почти беше сигурен, че ако го очакват, наоколо има някой да го води.
Малкото тъмно нещо се мяркаше около краката му и смехът звучеше меко като детски. Лоури напрегна нервите си да издържи.
Тази нощ няма да се плаши и да бяга. Тези неща бяха чужди за него преди, но не и сега. Нещо ще дойде да го води, ще бъде храбър и ще осъществи намеренията си…
– Джим!
Видя силуета на Томи в един от прозорците на
горния етаж.
– Джим! Къде отиваш?
Но нещото се раздвижи под дървото пред него, то го викаше:
– Джим! Почакай поне да ти дам шапката!
Студени тръпки пробягаха по тялото му. Нещото го
подкани още по-енергично и той бързо тръгна към него.
Отначало не можеше да определи какво е, толкова дълбока бе сянката. Но след малко различи дребна фигура в расо, висока не повече от четири фута, с почти плешива лъщяща глава. На шията висяха броеница и кръст, сандали от груба кожа откриваха стъпалата.
– Получи ли съобщението ми?
– Да. Къде отиваме? – попита Лоури.
– Знаеш не по-зле от мен, пали?
– Не.
– Виж ти… Нали ме познаваш?
Лоури се вгледа по-внимателно. Имаше нещо не-осезаемо в този малък монах, като че му липсваше вещсственост. Лоури откри, че може да вижда през него, различаваше дънера на дървото и залятото от лунна светлина уличпо платно.
– Аз съм Себастиан. Ти ме изрови от гроба ми преди около шест години. Не си ли спомняш?
– Гробището при църквата в Чезетол!
– А, спомняш си, значи. Но не си мисли, че се гневя. Аз съм твърде смирен човек, никога не се гневя, и ако сега трябва да скитам бездомен, и ако тялото ми беше в пръстта, която твоите копачи разровиха с лопатите си, пак не се ядосвам. Много смиреп човек съм. -Наистина, стоеше някак раболепно приведен. Но все пак в косите погледи, които хвърляше на Джим, имаше нещо озадачаващо лукаво. – Аз си лежах там триста години, а ти ме изрови, защото помисли, че това е развалина от древните ацтеки, заради ацтекските символи по камъните, използвани в постройката. Къде ми е поясът?
– Твоят пояс ли?
– Да, хубавият ми златен пояс. Ти го вдигна, обърна се кьм водача си и каза: „Какво е това? Златен пояс със символи на католическата църква! А аз си мислех, че това е останка от ацтекски сгради. Цяла седмица копахме за иищо, освен един златен пояс“.








