Текст книги "Страх"

Автор книги: Л. Рон Хабърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 7 страниц)

Студентите шумяха, местеха столове, поздравяваха се през цялата стая. Едно момиче беше с новата си рокля и уж без да иска я показваше на всички. Момче си имаше нова любима и се стараеше да изглежда много мъжествен в очите й, но и да не му пука за пред приятелите. Тропотът, приказките и скърцането постепенно замряха. Прозвуча звънецът. Лоури започна своята лекция.

Само дългогодишният навик, подпомогнат от чести погледи кьм книгата, му позволиха да се справи. В един или друг момент през часа собствените му думи нахлуваха за малко в съзнанието му и изглеждаше,че говори достатъчно разумно. Студентите си водеха записки, дремеха, шепнеха си, дъвчеха – съвсем нормален учебен час, те явно не виждаха нищо по-особено.

– Това лъжливо схващане, както и природи ата неохота на човешките същества да навлизат и изследват въпрос, толкова тясно свързан с боговете, какъвто е болестта, са станали непреодолима преграда векове наред за всякакъв напредък в областта на медицинската наука. В Китай…

Да чака в кабинета си? Какво би могло да го чака там? И какво би трябвало да означава Същността?

– … даже когато били открити медицинските средства, с които може да се преодолее треската или да се облекчи болката, хората приписвали факта на непоносимостта на демона, отговорен за заболяването, точно към тази билка или пък към магическите свойства на ритуала. Даже самите лекари още дълго прилагали определени ритуали, отначало защото се чувствали несигурни и заради спокойствието на пациента, което е важен фактор за по-голямата вероятност той да бъде излекуван. Състоянието му могло да бъде подобрено, като привидно се зачитат неговите вярвания.

Какво облекчение – беше способен да стои пред тях и да им говори, сякаш нищо лошо не се е случило. И това наистина беше един нормален учебен час – студентите зяпаха през прозорците навън, където слънцето светеше ярко и дружелюбно, а тревата беше хладна и влажна.

– Във всяка култура медицинското лечение започва историята си от грохота на шаманските тъпани, с които шаманът се опитва да изгони злите духове от своя пациент.

На това място той обикповепо пускаше малка шега за пациента, който се опитвал отчаяно по този начин да излекува тъпапчетата на ушите си, но сега не можа да я каже. Питаше се защо.

– Отначало човешката предразположеност към болести била използвана като доказателство за съществуването на духове и демони, защото в много случаи поне външно не се забелязвала разлика между здравия човек и болния, а каквото човек не може да види, приписва го на дяв… – Той се вкопчи в катедрата. -Приписва го на дяволи и демони.

Но не е ли чудно, че шаманските тъпани са лекували хората? Не е ли чудно, че заклинанията и талисманите за здраве са били безбройни поколения наред единствената защита на хората срещу бактериите? Не е ли чудно, че в самата медицина все още имаше най-различни остатъци, чиито следи водеха направо назад към демоните и дяволите? Ами купчината патерици в онази мексиканска църква, показваща помощта на вярата даже в „безнадеждните“ случаи. Църквата! А сега, когато хората се обърнаха от църквата към една напълно материалистическа култура, не е ли странно колко кървави и мрачни са събитията по света? Демони на омразата и демони на разрухата, чиято цел е да се присмиват на човека и да струпват върху него беди! Духове на земята, на водата и на въздуха, вярванията в които са забравени и те безпрепятствено вършат своето зло по света.

Той спря. Студентите вече не си шепнеха, не дъвчеха, не гледаха през прозорците, нито пък дремеха. Широко отворени младежки очи се бяха вперили в него с любопитство.

Осъзна, че е произнесъл гласно последните си мисли. За момент, не по-дълъг от една изразителна пауза, той огледа аудиторията. Млади умове, готови и чакащи да погълнат всичко, което един уважаван човек би могъл да им предложи, попивателни за полуистини, откровени лъжи и пропаганда,наричани образование, материал,който да бъде излят във всяка форма, избрана от техните наставници. Как може да знае дали някога ги е учил на истината? Той даже не би могъл да каже дали разпространението на самата демокрация е било правилно или грешка. Това бяха деца от следващото поколение, на прага на брака и легалните сражения на бизнеса. Може ли той, след всичко преживяно, да им каже нещо, което ще им помогне? Той, толкова сигурен през толкова много години, че всичко може да бъде обяснено от материалистическата наука, той, кой-

то преброди далечни места, видя неща и разговаря със същества, които отричаше толкова години! Можеше ли п сега да каже това, което толкова често бе повтарял преди?

– … и заради точно това вярване, дълбоко вкоренено в нашите прадеди, никой от нас днес не е сигурен дали има някаква истина в тези древни размишления. А може би…

Но защо да отстъпва днес? Нали той трябваше да избере формата на седящите пред него. Защо да стои тук и да лъже, щом преди десетипа часа ходеше сред призраци, водеше го свещеник, мъртъв отпреди повече от три века, беше бнчуван от невидими за него същества, щом и в момента хвана с крайчеца на окото си черно нещо, което хвърляше сянка и там, където нямаше слънце? Той ще избере формата на седящите пред него. Защо да се страхува от тях?

– Хората на науката – започна отново със спокоен глас, – винаги са искали да премахнат страха от човешките умове, като казват, че няма причина за страх, само защото истинската причина на нещо не може да се види. Днес хората широко разпространяват идеята, че всичко е обяснено, и че даже някой е отправил погледа си към лицето на Бог в светлината на волтовата дъга. Но аз, който сега съм тук, аз не съм сигурен в ншцо. Обърнах поглед назад и открих, че безбройни милиарди хора, живели до началото на този век са управлявали живота си с дължимото уважение към свръхестествения свят. Човек винаги е знаел, че му е отредено нещастие на тази земя и допреди частица от секундата по геологическия часовниктой е разбирал, че трябвала има същества, недостъпни за познанието му, които чудато се забавляват, като ш мъчат.

В тази аудитория и в този момент има поне пет-шест талисмана, в които притежателите им вярват доста сериозно. Наричате ги тали смали за късмет и сте ги получили от някой, който ви обича или пък сте се сдобили с тях при случка, която ви е непосилно да разберете. Значи наполовина вярвате в богинята на късмета. Наполовина вярвате в бога на бедите. Всички вие понякога сте забелязвали, че точно когато сте били най-сигурни в собствената си неуязвимост, това е бил и моментът, в който се сгромолясвате. Да кажете, че никога не боледувате, сякаш е покана към болестите да ви налетят. Колко приятели познавате, които са се надували пред вас, че никога не са имали злополуки и след време ви се налага да ги посещавате в болницата след нещастен случай? Ако тези вярвания не бяха се загнездили у вас, нямаше нервно да чукате на дърво всеки път, щом се похвалите колко ви върви.

Това е съвременен свят, пълен с материалистически „обяснения“ и все пак няма машина, която да ви осигури късмета. Няма ясни твърдения за някакъв закон, който служи за определяне на човешката съдба. Знаем, че лицата ни са обърнати към светлината и, макар да отхвърляме всякакво доверие кьм свръхестественото или кьм каквито и да е злонамерени богове, пак разбираме, при това ясно, че гърбовете ни са в мрака и пустотата и че едва ли разбираме степента на нещастията, които сме създадени да преживеем. Говорим за „щастливи случаи“, носим талисмани за късмет и чукаме на дърво. Поставяме кръстове над своите църкви и строим камбанариите с арки. Когато се случи нещастие, чакаме и останалите две и не се успокояваме, докато не се случат. Вярваме в бога на доброто и тази вяра ни крепи, или бродим безпомощно из здрачни ями на живота, оглеждайки се за демоничния носител на разрухата, който ще ни отнеме щастието, или пък пагло насочваме цялата вяра кьм себе си и предизвикваме съдбата да опита най-лошото. Треперим в тъмното. Смразяваме се в присъствието на мъртъвци. Някои от нас се обръщат към мистични науки като астрологията или номерологията, за да се уверят, че пътят им е чист. И нито един човек в тази стая, ако бъде поставен в къща, за която се говори, че е населена с призраци, не би отрекъл твърдо съществуването им. Ние сме интелигептни хора, устните ни произнасят думи на неверие, но обръщаме очи да търсим зад себе си каква ли опасност би могла да ни сполети от онази черна пустош.

Защо? Значи е вярно, че около нас съществуват демони, дяволи и духове, чиято ревност към човека ги води до съзнателното творене па злото? Или въпреки изводите на науката за вероятностите, отричащи обяснението чрез съвпадение, да твърдим, че човечеството само си навлича нещастията? Има ли сили, които нямаме сетива да възприемем?

Само като въпрос, искам да ви попитам – възможно ли е всички ние да притежаваме някакво дремещо възприятие, което в съвременната суета да е изостанало в развитието си? Дали нашите прадеди, остро усещащи първобитните опасности, са отделяли внимание за индивидуалното развитие на това възприятие? И дали защото сме препебрегнали възможността да развием своите сетива, сега сме „слепи“ за свръхматери-алните въздействия? И дали не е възможно във всеки момент да преживеем внезапното възраждане на това възприятие и съвсем живо, като в ярката светлина на мълния, да видим онези неща, които ревниво заплашват нашето съществуване? И ако видим дори за кратък миг свръхестественото, бихме започнали да разбираме проблемите, заобикалящи човека. Но ако преживеем това прераждане и после разкажем какво сме видели, дали не биха ни нарекли „луди“? Но какво да кажем за виденията на светците?

Като деца всички сме усещали призраците на мрака. Дали е възможно това възприятие да е по-будно у детето, чийто ум все още пе е затънен от прекомерния товар на факти, факти и още факти? Няма ли и днес в този свят хора, които общуват със свръхестественото, но които не могат да покажат или да обяснят това, зада им повярват, защото на другите липсва това особено възприятие?

Давам ви нещо, върху което да размислите. Дълги седмици ме слушахте търпеливо и запълвахте тетрадките си с драсканици за етнологията. Нито веднъж през цялото време досега не съм ви накарал да помислите върху нещо или да си зададете въпрос. Ето го и звънецът. Помислете върху това, което ви казах.

Половината от тях като че мислеха дали това не е някоя от знаменитите шеги на професор Лоури. Другата половина, по-чувствителните, май се питаха дали професор Лоури не е болен?

Но за Лоури нямаше значение какво си мислят. Той седеше на стола и отбягваше погледите им, като се преструваше, че подрежда бележките си.

„Ти си Същността. Чакай ни в кабинета си.“

ГЛАВА СЕДМА

«Лоури седеше в кабипета си, загледан в купчините хартия, пръснати по бюрото и се чудеше на начина, по който завърши своята лекция. Мислеше за това и му се струваше, че човек е обречен да се отрича от своите убеждения и предразсъдъци. Кълне се разпалено, че никога няма да направи нещо и след време трябва да направи точно това. Отрича вярвания, най-чужди на природата му, а след време злопамерената съдба му затъква гърлото с тях. Само като си помисли – той, Джеймз Лоури, етнологът, е почти готов да признае свръхестествените сили… И ето го тук, чака. Какво чака?

Онези четири часа?

Това го накара да стане и да обикаля из стаята, приведен като звяр от джунглата, затворен в клетка. Улови се, че го прави и потърси спокойствие, като разбутваше с крак разни пакети, гледаше надписите по тях – бяха изпратени от Юкатан. За да ги класифицира, ще му трябва година усилен труд, самият той не знаеше точно какво има в пакетите. Обработени каменни сечива, отломки от зидария, гипсови отливки от следи, миниатюрни изображения на идоли, древен свитък в запечатана метална кутия…

За да запълни времето, махна хартията от първата попаднала му кутия и я сложи на бюрото си. Свали капака. Оказа се просто череп, открит до жертвен камък, последна останка от някой нещастник, на който още жив са изтръгнали сърцето от тялото, за да задоволят измисленото от жреците желание на някое жестоко божество, искащо да се прероди. Просто един кафяв череп с кухи дупки вместо очи. Беше го извадил от земята едва ли не с безразличие, толкова бе привикнал към работата си. Защо сега не можеше да го погледне, без да потръпне?

Името – то е причината. Сигурно е това! Неговото име, издълбано върху надгробния камък.

ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ Роден 1901 Починал 1940 Почивай емир

Колко странно, че някак се озова върху тревата над собствения си гроб. И още по-странно бе да намери там единственото място на покой през миналата нощ. А датата? 1940 година?

Той преглътна сухата буца, заплашваща да го задуши. „Тази година?“ Утре, следващата седмица, след месец?

Починал 1940

И е намерил убежище от мъченията си.

Вратата се отвори и влезе Томи. Лоури знаеше кой е, но все не се решаваше да го погледне в лицето. А когато го направи, очите му се плъзнаха нагоре, видяха злобната усмивка и тези жълти вампирски зъби. Но щом погледна право в Томи, беше си същият, когото винаги е познавал.

– Значи животът ти се струва твърде скучен – каза усмихнато Томи. – Но сигурно не искаш да изпратиш някого в химическия факултет за малко нитроглицерин, нали? Или все пак искаш?

– Какво толкова съм направил?

– Ами нищо особено, само дето една от твоите студентки почти загуби съзнание от истерика. А останалите, или поне някои от тях, бродят наоколо и си мърморят нещо за дяволи и демони. Само не ми казвай, че си стигнал до моето мнение за тези неща.

– Не до твоето мнение – каза Лоури. – Човек е принуден да вярва в това, което вижда.

– Виж ти, виж ти, ето ти го и старият шаман Лоури! Ти наистина ли мислиш всичко, което според тях си им казал?

– А какво друго мога да мисля. От две денонощия ходя сред призраци и говоря с тях, преследвам ги и те ме преследват.

– Доста спокойно говориш за това.

– И защо не бива да съм спокоен?

– О, няма причина. Но си значително по-малко възбуден, отколкото през последните дни, по-точно -събота и неделя. А това… ами, още ли виждаш…

– Тук е – отвърна Лоури. – Човек може да свикне с всичко.

Вратата се отвори за втори път и те се обърнаха към влизащата Мери. Тя не знаеше за объркването, предизвикано от лекцията на Лоури и не искаше да го разпитва, явно усещаше, че може би тя самата е предизвикала някои от чудатите му постъпки. Изглеждаше поупла-шена, дори и като се усмихваше, но щом Лоури също й се усмихна, тя засия.

– Здравей, Джим. Здравей, Томи. Минавам за мъничко по съвсем домакинска причина, Джим. Хазната, колкото и да ми е неприятно, вече си показва дъното.

А пролетта и празният килер май искат дрехи и някои други покупки.

Лоури извади чековата си книжка.

– Ето затова – каза Томи, – никога няма да се оженя.

– Но е удоволствие-каза Лоури, докато пишеше чека.

– Имам два часа до следващата лекция – каза Томи. – Може ли да нося торбите?

– За мен е удоволствие да имам такова товарпо магаре – Мери леко се поклони.

Л оурн и даде чека и тя го целуна. Томи я хвана под ръка и двамата излязоха от кабинета.

Дали някаква сетивна илюзия караше Лоури за миг да усети вампирските зъби в устата й? Дали особеният ъгъл, под който светлипата падаше върху лицето й, го караше да вижда тези зъби? А дали обикповената ревност го накара да повярва, че видя изпълнен с любов поглед към Томи, когато излязоха?

Разтърси яростно глава, искаше да се освободи от тези ужасии мисли и се обърна към бюрото си – лице в лице с черепа. Ядосано сложи капака на кутията и я захвърли по-далече от себе си. Но капакът не се задържа, нито пък кутията остана върху купчината – черепът се изтърколи е кух звук и накрая спря с нос към пода. Той го ритна и черепът бавно тупна в ъгъла, откъдето слепите очни кухини го гледаха с мек укор. Един зъб беше паднал и се виждаше като кафяво петънце на килима.

ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ Роден 1901 Починал 1940 Почивай емир

Мислите му съвсем се объркаха, вече не можеше да си спомни дали това е черепът на Себастиан или не е, даже дали е извадил нещо друго от гроба на Себастиан, освен пръст и един златен пояс. От дълбините на паметта му, претъпкани в училищните години, изплуваха думите, Да бъдеш или да не бъдеш, това е въпросът“. Произнесе ги на глас няколко пъти, преди изобщо да разбере какво казва. После си позволи мрачна шега – промърмори „Бедни ми Лоури. Аз помня го, Хорацио…“

Опита се да се засмее на себе си, но не можа. Усещаше отново как нервите му се изпъват до скъсва-пе, чуваше ехото от думите на старата жена. Котки, шапки, плъхове… Котки, шапки, плъхове. Шапки, прилепи, котки, плъхове. Шапките водят при прилепите, водят при котките, водят при плъховете. Плъховете са гладни, Джеймз Лоури. Плъховетеще теизядат, Джеймз Лоури. От шапки дойде при прилепи, ще продължиш при котки и ще те изядат плъхове. Още ли искаш да си намериш шапката? Шапки, прилепи, котки, плъхове. Плъховете са гладни, Джеймз Лоури. Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Плъховете ще те изядат, Джеймз Лоури.

Още ли искаш да си намериш шапката?

Още ли искаш да си намериш шапката?

ОЩЕ ЛИ ИСКАШ ДА СИ НАМЕРИШ ШАПКАТА?

Той се отблъсна от бюрото и събори с трясък стола си на пода. Г рубият звук му донесе някакво облекчение,

но в момента, в който го чу…

Шапки, прилепи, шгьхове, котки. Шапки, прилепи, котки, плъхове. Прилепи, прилепи, прилепи, прилепи. Плъхове, плъхове, плъхове, плъхове. Шапки, прилепи, котки, шапки, плъхове, шапки, прилепи, плъхове, котки, шапки, плъхове, прилепи, котки…

ОЩЕ ЛИ ИСКАШ ДА СИ НАМЕРИШ ШАПКАТА, ДЖЕЙМЗ ЛОУРИ?

–Не!

– Тогава – каза детски гласец, – ти си Същността.

Той разярено оглеждаше кабинета в търсене на

собственика на този глас. Но кабинетът беше празен.

В следващи миг Лоури ясно видя движение на стената срещу бюрото, откъдето бяха махнали библиотечен шкаф, а зад него се откриваха безсмислени криволици по напуканата мазилка. Не откъсваше поглед от това място, откри, че то заема определена форма. Първо смътните очертания на лице, после, малко по малко, се оформи и тялото. На главата се появи коса, очите леко се раздвижиха, ръката се протегна от стената и останалото я последва.

– Би ми било неприятно, ако съм те уплашила -каза високият мелодичен глас.

Нещото изглеждаше като дете на не повече от четири години, момиченце с дълги златисти къдрици и приятно закръглени крака. Облечена беше в рокличка с волани, много чиста и бяла, имаше вързана в косата панделка, също бяла. Лицето и беше кръгло и хубаво, но с доста странна красота, не съвсем детска. Очите бяха толкова тъмносини, че почти изглеждаха черни, дълбоко в тях се криеше поглед, по-подходящ не за невинно дете, а за вечно обладана от похот развратница. Устните бяха пъпни и влажни, леко отворени, сякаш за да срещнат целувката на разпален любовник. И като ореол от мрак я заобикаляше кълбеста сянка. Безсрамните очи бродеха ласкаво по лицето на Лоури, тя се настани върху бюрото му.

– Но аз не те плаша, нали?

– Ти… ти какво си? – каза Лоури.

– Как какво, дете, разбира се. Нямаш ли очи? -После добави замислено: – Знаеш ли, ти си много хубав мъж, мистър Лоури. Толкова голям и груб…

В очите и изплува мечтателен поглед, малкото розово езиче се стрелна да овлажни устните й.

– Ти ли написа онова съобщение?

– Не. Но идвам да ти кажа за какво се отнася. Вече си сигурен, нали, мистър, Лоури, че не искаш да намериш своята шапка?

– Не искам!

– Много приятна шапка беше.

– Никога повече не искам да я виждам.

Тя се усмихна и се отпусна назад сладострастно, малките обувки потропваха по бюрото. Прозя се и се изпъна, изгледа го продължително. Малките пълни устни потрепваха, езичето ги облизваше от време на време. С видимо усилие тя се върна към разговора.

– Ако си свършил с глупостите и с неверието в нас – започна тя, – и ако ни помогнеш срещу другите, ще ти кажа нещо, което ще се радваш да чуеш. Така ли е?

Лоури се поколеба и кимна. Усещаше тежка умора.

– Беше при своя приятел Томи Уилямс точно преди да загубиш своите четири часа, нали?

– Ти сигурно знаеш повече за това от мен – горчиво каза Лоури.

Тя се засмя и Лоури се сгърчи – позна звука, който го преследваше през тези безкрайни часове. Погледна я изучаващо и откри, че образът й пулсира, а мрачният

ореол наоколо се свива и разширява, сякаш дишаше някакво голямо нечисто същество. Тя подритна бюрото със своите чехлички на малка принцеса и продължи:

– Томи Уилямс ти каза истината. Ти ни предизвика и каза, че не съществуваме, а ние знаем повече за тебе, отколкото ти самия. Разбираш ли, и без това всичко беше предопределено. На всеки няколко поколения, мистър Лоури, пие си разчистваме сметките с човечеството. И сега започна точно такъв период. А ти, мистър Лоури, ще бъдеш натоварен с контрола на всичко, защото пие се нуждаем от човешки контрол.

Тя се усмихна и на меките бузки се появиха трап-чинки. Приглади роклята с жест на момиченце и го загледа, подритвайки бюрото.

– Това искахме да изразим със „Същността“, мистър Лоури. Ти си Същността, центърът на контрола. Обикновено всичко живо прсмипава през това в мимолетни мигове. Може би и ти в някой ден от живота си внезапно си помисли „Аз съм аз“? Е добре, това осъзнаване па самия себе си е сродно па състоянието, наричано от хората божественост. За миг почти всяко живо същество в този свят е било единствената Същност, точката, в която се фокусира целият живот. Като факел, предаван от ръка на ръка. Обикновено невинни малки деца, като мен, биват избрани и затова детето мисли толкова много за собственото си „Аз“.

– Какво се опитваш да ми кажеш?

– Как какво – с престорена скромност каза тя, -казвам ти, че сега настъпва период, в който ние избираме Същността и възлагаме тази функция само на един човек. Вярвам, че на твоя Томи Уилямс му е известно това. Докато си жив, този свят ще бъде оживен. Докато ти ходиш, чуваш и виждаш, този свят ще се движи. Разбираш ли, непосредствено около тебе целият жи-

вот ще се съсредоточи в доказване, че е жив. Но не е. Другите около тебе са само кукли. Това щеше отдавна да ти се случи, но беше трудно да установим връзка с тебе. Ти си Същността, единственото живо нещо в този свят.

Мрачният ореол около нея дишаше полека. Тя докосна с изящните си ръчички бялата панделка, после ги скръсти в скута си. Гледаше втренчено Лоури, ленивият поглед на развратница се появи в очите й, устните и леко се разтвориха. Дишането й се ускори.

– Какво… какво очаквате да направя? – каза Лоури.

– Ами нищо. Ти си Същността.

–Т-той е-е-е С-сьщ-н-носг-та! – изрева хор от гласове в различни части на стаята.

– Но защо ми казваш това?

– За да не се тревожиш от нищо и за да не направиш нещо необмислено. Ти се страхуваш от Томи Уилямс. Обаче Томи Уилямс, също като Джебсън, като Били Уоткинз, е само кукла, която се движи.

– Но ако е така, защо той дойде тази сутрин при мен, наведе се над мен, гледаше ме в лицето, а аз не можех да помръдна?

Тя се напрегна.

– Какво ти направи?

– Само ме гледаше в лицето. И все забелязвам вампирски зъби, когато не гледам право в него…

– О! – потресено и с болка извика тя. – Значи не е възможно!

– Н-не е-е-е в-въз-з-мож-ж-но! – изрева хорът.

– Твърде късно е – отсече тя. – Нищо не можеш да направиш. Томи Уилямс е водачът на другите. И ти трябва някак да си разчистиш сметките сТоми Уилямс.

– Защо?

– Той вече ти е отиел част от тъканта на твоята душа.

– Той беше тук само преди няколко минути.

– Всеки път, когато те види, той ще се опитва да ти отнеме още! Трябва да предотвратиш това!

– Как? – извика Лоури.

Но малкото дете беше изчезнало, черният ореол потъмняваше още повече, започна да се стапя от върха надолу, накрая заприлича па малъкчерен кръгъл предмет. И изчезна н клъбце дим!

– Как? – изкрещя Лоури.

Само отзвукът на собствения глас от стените му отговори. И когато спря погледа си върху напуканата мазилка, това беше само напукана мазилка и не приличаше пито на лице, пито на каквото и да било.

Какво беше това нещо?

И къде беше сега?

Лоури зарови лице в дланите си.

Когато часовникът отброи дванадесет, Лоури стана повече по силата на навика, отколкото от желание да напусне кабипета си. Разяждаща болка на лошо предчувствие бе обхванала цялото му същество, като че подсъзнателно очакваше удар да го смаже всеки мигот най-пеочаквана посока. С усилие потискаше предчувствието; изправи рамене, облече палтото си и излезе, оглеждайки се напрегнато. Но още едно чувство постепенно изплуваше в съзнанието му – чувството, че нищо не може да му навреди. И докато първото избледняваше, второто се надигаше все посилно. Наподобяваше вярата на религиозен фанатик в бог, който се интересува лично от него, а това преди винаги бе чуждо на Лоури. Както вървеше през бързащите тълпи студенти в коридорите и по стълбите, той започна да осъзнава

собствените си големина и сила.

В края на краищата беше едър мъж, но твърде силната му стеснителност досега не позволяваше много да се спира на този факт, по-скоро мислеше за личността си като нещо недорасло и дребно, без ясно да си представя това. Група атлети от колежа мина покрай него и той едва не се усмихна – беше и по-висок, и по-тежък от тях. Колко странно, че досега не беше забелязал това. Сякаш бе открил златна мина, или прекрасна жена изведнъж му се бе обяснила в любов, или пък чуваше милиони хора, станали прави, да приветстват до самозабрава Единствения.

Навън един студент се бе настанил на стъпалата, за да гали гърба му отпускащата слънчева светлина, в ръцете си държеше вестник. Когато мина покрай него, Лоури мимолетно се запита какво ли става по света и надникна в страниците.

За миг си помисли дали не ослепява.

На хартията нямаше нищо напечатано.

Просто бял лист, но студентът явно го четеше с жив интерес!

Лоури продължи, леко разтревожен. Но възбудата от физическото напрежение да ходи му върна приятного усещане и след малко забрави за вестника. Няколко малки групички студенти стояха на тротоара и си бъбреха. Един мъж усърдно буташе косачка по поляната. Претича момче с жълтия плик на телеграма в ръка.

Изневиделица Лоури бе връхлетян от необичайна представа за нещата наоколо – зад него ставаше нещо, което той трябваше да знае. Спря и рязко се обърна.

Момчето беше спряло да тича, но веднага тръгна отново. Мъжът с косачката не мърдаше, но сега пак я буташе. За неуловимо кратък момент групичките студенти не размахваха ръце и не се смееха, но незабавно

продължиха.

Лоури крачеше напред и размишляваше над това. Може би нещо ставаше с главата му, нещо подобно на лъжлива памет. Сигурно само въображението му го караше да вярва, че всичко извън погледа му е спряло.

Старият Били Уоткинз, станал по-рано от обикновено, куцукаше кьм него. Спря и докосна с пръсти шапката си.

– Подобре ли сте днес, Джи…, професор Лоури?

– Много подобре, благодаря.

– Е, грижи се за себе си, Джим… професор Лоури.

– Благодаря, Били.

Лоури продължи по пътя си и отново го обзе това чувство. Спря и погледна през рамо. Старият Били Уоткинз се беше отпуснал като босганско плашило, но щом Лоури забеляза това, старият Били се заклатушка надолу по улицата. Човекът с косачката, момчето, студентите – всички бяха спрели, само за да се раздвижат пред погледа на Лоури.

Твърде странно, каза си Лоури.

Очакваше го и още нещо чудновато по пътя му. Теглена от кое каруца се тътреше вдясно от него – и конят, и каруцата бяха замръзнали насред улицата, когато погледна встрани, но щом впери поглед в тях, пак се затътриха.

Стигна малкото кафене, където преподавателите имаха навикала обядват. Отвори вратата сред тишина. Никакво тракане на ножове и вилици, никакво дрънчене на чинии, никакъв шум от разговори. Тишина. Но само за миг. Лоури влезе в кафенето и тракането, дрънченето и гласовете избухнаха с пълна сила като пусната на средата грамофонна плоча. Иначе нямаше нищо особено в това място. Няколко преподаватели се

провикнаха да го поздравят, студентите па опашката му кимаха вежливо, някой му предложи да седне.

– Наистина срамно е това, което Джебсън направи с тебе – с отвращение каза един от по-младите преподаватели. Някой очевидно го ритна под масата, защото лицето му се сгърчи от болка, но бързо се проясни. – И пак казвам – истински позор.

– Сандвич с пилешка салата и чаша мляко – каза Лоури на сервитьора.

После поговори с хората на своята маса за дребни случки в колежа и им разказа анекдот за последната си експедиция в Юкатан. Усещането за самообладание, съчетано с „всеобхватността“ на собствената му личност, му позволяваше да се чувства добре. По-късно, когато се разделяха, разбираше, че приятелството му с неколцината събеседници е станало малко по-близко. Но все пак тук имаше нещо смущаващо през цялото време. Няколко пъти се опита да се вслуша в разговора на масата зад него, но чу само звуци, само бъркотия от звуци.

Сети се, че е понеделник и се отпусна с облекчение. Нямаше повече лекции този ден, натоварените му дни бяха вторник и четвъртък. Можеше да излезе и да се поразходи, да се порадва на слънчевите лъчи и да забрави за всичко, което му се случи.

Заведението почти се беше опразнило, когато той излизаше. За секунда спря пред вратата, чудеше се накъде да тръгне. И видя, че не всичко е наред с тази толкова позната улица.

Имаше две неподвижни коли на платното, шофьорите сякаш бяха заспали. Момче на велосипед се подпираше вяло на едно дърво. Трима студенти стояха прегърбени на пресечката.

Тези хора трябва да са мъртви!

Ноне. Точно в момента шофьорите седнаха изправено, а колите потеглиха. Момчето с велосипеда се отдалечаваше, лудо натискайки педалите. Студентите здраво сграбчиха учебниците си и небрежно се отдалечиха към общежитията.

Лоури се обърна и погледна в кафенето. Касиерът се беше опънал върху сметачната машина. Сервитьор бе застанал насред залата с единия крак във въздуха и крепеше поднос с чинии на дланта си. Закъснял посетител почти беше потопил лице в супата сн. Лоури неволно направи крачка към тях.

Сервитьорът плавно продължи движението си. Касиерът започна да драска нещо в дебела тетрадка. Посетителят шумно се зае със супата.

Озадаченият Лоури се извърна и тръгна надолу по улицата. Какво ставаше с него?

Спря пред будката за вестници и си купи един. С човека в будката всичко беше наред, защото старецът както винаги се засуети с надежда, че клиентът няма да си попска рестото.