Текст книги "Страх"

Автор книги: Л. Рон Хабърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 7 страниц)



Л.РОН ХАБЪРД

СТРАХ:

ПРЕДГОВОР

Понякога редакторите се срещат с толкова майсторски написани истории, че за тях е неизмеримо удоволствие да ги представят на читателите. „Страх“ е такова произведение. И нещо повече – не само привлекателно за читателите, но и вдъхващо страхопочитание у най-добрите автори. От Рей Бредбъри до Айзък Азимов то заслужи рядко срещани похвали като незабравима, неподвластна на времето класика.

Написана преди повече от петдесет години, тази история не само издържа проверката на времето, но и бе призната от историци на литературата, като Дейвид Хартуел, за това, че създаде и промени „основите на съвременната литература на ужаса“.

Около големите произведения обикновено се създават легенди. Робърт Хайнлайн, близък приятел на JT. Рон Хабърд, много обичаше да разказва как „Страх“ бил написан по време на пътуване с влак от Ню Йорк до Сиатъл.

Но въздействието върху читателя е единствената, най-важната проверка за едно произведение. „Страх“ се справи с нея.

Стивън Кинг, всепризнатият съвременен майстор в жанра на ужасите, най-добре представя „Страх“ като постижение:

„ „Страх“ на J1. Рон Хабърд е една от малкото книги в смразяващия жанр, за която си заслужава да използ-

ваме доста похабената дума „класика“, като кажем: „Това е класически разказ за пропълзяващата, сюрреалистична заплаха и ужас. Ако сте подготвени да се вцепените до костите и то доста зле и ако още не сте прочели „Страх“, подканям вида направите това. Не е нужно да чакате някоя мрачна и бурна нощ. Тази история е наистина една от най-добрите.“

Не само Стивън Кинг оценява така книгата. Дали ще я прочетете днес или ще я препрочетете след петдесет години, вледеняващото усещане не избледнява.

Но защо?

JT. Рон Хабърд постигна нещо, което нито един друг автор не успя да направи. Той не използва свръхестествените измислици – върколаци или вампири. Не ни пренася в необичайни места – обитаваната от призраци къща на хълма, лабораторията в подземието, стран-ната планета. И не ни представя абсолютно ненормални герои. Той взе един обикновен човек в съвсем обикновени обстоятелства и го накара да потъне в напълно правдоподобен ад, макар и не от най-често срещаните.

Защо „Страх“ има такава сила? Защото всичко описано наистина би могло да се случи. А това е ужасяващо.

Тази проста предпоставка има повече достойнства от хиляда книги за виещи към бледата луна вълци в „мрачна и бурна нощ“.

И ако не се страхувате от всекидневието, тази история е точно за вас.

Но не казвайте, че не сме ви предупредили…

От редакторите на американското издание

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Едно нещо бих искал да помни читателят през цялото време и то е – тази история е напълно логична, каквито и доводи да има в полза на обратното твърдение. Това не е много приятна история и не би трябвало да я четете сами в полунощ. Защото наистина на всеки би могло да се случи това, което ще прочете. Даже и ти, читателю, би могъл днес да загубиш четири часа от своя живот и след това да тръгнеш по стъпките на Джим Лоури.

Л. Рон Хабърд

ГЛАВА ПЪРВА

През този чудесен пролетен ден в кабинета на доктор Чалмърз от медицинската клиника на колежа „Атуьрти“ може би имаше две малки въздушни духче-та, притиснали се в тъмното на сянката зад вратата, за да избягат колкото могат по-далече от топлата слънчева светлина, меко разстилаща се върху килима.

Като закопчаваше ризата си, професор JTоури каза:

– Е, ще изкарам поне още годинка, нали?

– Още трийсет и осем годинки – усмихна се доктор Чалмърз. – Здравеняк като тебе не би трябвало да се тревожи от дреболия като маларията. Даже ако го е ухапала най-неприятната гадина, каквато може да предложи полуостров Юкатан. Разбира се, ще те втриса понякога, но няма нищо страшно. Между другото, кога се връщаш в Мексико?

– Никога, ако трябва да замина със съгласието на жена си.

– Да имах любяща жена като твоята Мери – отбеляза Чалмърз, – Юкатан щеше да си предлага маларията на други. Е, добре – той се опитваше да си внуши, че не завижда на скитащия етнолог, – никога не съм могъл да разбера какво намирате из онези чудати земи и градове.

– Факти – каза Лоури.

– Ами да, предполагам, че е така. Факти за първобитни жертвоприношения, за демони и дяволи… Слу-

шай, между другото, пуснал си много изящна статия миналата седмица в „Нюзпейпър Уикли“.

Вратата помръдна лекичко, но може би причината бе в хладния свеж полъх, повял от прозореца.

– Благодаря – отговори Лоури, като се опитваше да не покаже колко приятна му е похвалата.

– Разбира се – продължи младият Чалмърз, – почти си сложил глава на дръвника. Твоят приятел Томи сигурно е кипнал от подобна дързост. Нали знаеш, направо е влюбен в своите демони и дяволи.

– Харесва му да играе – каза Лоури. – Но какво означава това, сложил съм си главата на дръвника?

– Не се свърташ тук и не познаваш добре Джебсън – обясни Чалмърз. – Едва не разпъна на кръст един от по-младите математици, защото използвал името на „Атуърти“ при публикация в научно списание. Но дано нашият обичан председател не е видял твоята статия. Не мога да си представя, че старият скелет чете „Нюзпейпър Уикли“.

– А, това ли било – каза Лоури. – Мислех си, че говориш за моето твърдение, че такива неща не съществуват. Томи…

– Може и това да съм искал да кажа – каза Чалмърз. – Смятам, че всички дълбоко в душата си сме суеверни диваци. И когато ти се появяваш с високомерно изражение, за да се присмиваш на древната вяра, че демоните причиняват болестите и мъките, така да се каже, хвърляш кал в лицата на късмета и съдбата и би трябвало да си много, ама много сигурен в себе си.

– И защо да не съм сигурен в себе си? – усмихна се Лоури. – Никой срещал ли е лице в лице какъвто ще да е дух? Искам да кажа, никъде не съществуват потвърдени и записани случаи.

– Даже и виденията на светците ли? -

Чалмърз.

– Стига да гладува досгатъчно дълго, всеки ще има видения.

– Все пак – възрази Чалмърз, – твърде настоятелно предлагаш главата си, сложена удобно в кошница, на човека, който може да ти покаже съвсем истински демон…

– Добре, ще получи главата ми в кошница – съгласи се Лоури. – Приятелю, за човек на науката говориш доста чудновато.

–Досгатъчно често навестявам психиатричното отделение – каза Чалмърз. – Отначало си мислех, че причината е в пациентите, но после се разколебах. Нали знаеш, смята се, че демоните налитат при пълнолуние. Някога да си виждал как пълно с психопати отделение обезумява абсолютно през трите дни на пълна луна?

– Безсмислици.

– Може и така да е.

– Чалмърз, в тази статия се опитах да покажа как хората са започнали да вярват в свръхестествени сили и как научното обяснение най-после надделява над смътния неуловим страх. Само не ми казвай, че се съмняваш в тези открития.

– О! – Чалмърз се разсмя. – И двамата знаем, че „истина“ е абстрактна категория и вероятно не съществува. Професор Лоури, спокойно си потегляйте на кръстоносен поход срещу вашите дяволи и демони. И ако случайно ги разяриш, можеш да ги убедиш, че не съществуват. Аз не защитавам тяхното съществуване. Само не мога да си обясня как човечеството вината е било толкова нещастно, без нещо да му стоварва тези страдания съзнателно. А дали причината е в трептенията на електроните при определени скорости или в ревността на духовете на въздуха, водата и земята към уюта и щастието на човека, не знам и не ме интересува. Но колко успокояващо е да чукнеш на дърво, ако прекалиш със самохвалството.

– И тъй – каза Лоури, докато обличаше палтото си, – призраците ще ме докопат, ако не съм нащрек.

– Естествено, стига Джебсън да види тази статия -подкачи го Чалмърз.

Вратата пак помръдна почти незабележимо, но все пак това би могло да бъде и от хладния, чуден дъх на пролетта, нахлуващ през прозореца.

Лоури въртеше в ръка бастуна си, когато излезе на слънце. Беше приятно отново да си е вкъщи. И всичко наоколо изглеждаше и ухаеше приятно. Защото освен смяната на сезоните, нищо не се променяше в този град, дори студентите бяха на вид едни и същи. Когато колежът строеше нова сграда, тя някак си придобиваше старост и смекчени очертания, още преди да е завършена и наполовина. Имаше някаква сънлива не-измепност в това място. Тя успокояваше човека, чиито очи толкова често се измъчваха от ядния блясък на слънцето, пълзящо над медно-ослепителния пясък.

Докато вървеше към кабинета си в една от сградите, той се питаше защо изобщо някога е напускал града. Тези големи брястове с напъпили листенца, прозяващите се студенти, изтегнали се на свежата яркозелена трева в цветните си якета, мекото синьо небе, старите камъни, изобилно обвити от бръшлян…

За кратък миг той смътно си припомни как се роди жаждата му да скита. Кражбата в неговото крило на общежитието, обвинението, изхвърлянето, срама. След три години, твърде късно, за да изчезне белегът, най-после го откриха и му казаха, че виновникът е бил открит седмица, след като той избяга от града. Събудилият се от спомена срам отново го прониза, оставяйки след себе си неясното желание да се извини на първия срещнат.

Но то отмина. Отмина и въздухът отново бе изпълнен от пролетта, надеждите, мириса на влажна земя. Високо в небето вятърът гонеше облаците и в някой миг те намятаха сянката си върху алеите и поляните. А над земята бризът подмяташе останките на есента, преследваше сухите листа по ъглите, в тревата и ги хвърляше в стволовете на дърветата, караше ги да се махнат и да освободят мястото на идващата свежа зеленина.

Наистина малко неща се променяха в тази тиха и доволна от себе си Мека на образованието. Преди двадесет и пет години Франклин Лоури, неговият баща, се е разхождал по същата улица. А преди още двадесет и пет години Езекиил Лоури е правил същото. Всеки от тях го е правил почти всеки ден от съзнателния си живот, а после катафалката е отнасяла тялото му по същия този път. Само Джеймз Лоури отстъпваше от традицията, но не кой знае колко. Но пък Джеймз Лоури честичко даваше воля на своя тих инат и не зачиташе доста установени образци. Той беше първият Лоури, хвърлил някое и друго петънце върху името на своя учен род и със сигурност първият, страдащ от жаждата за скитане. Още като дете беше малко странен. Не че другите трудно се разбираха с него, и все пак си беше чудак.

Отгледан в просторната гробница, наричана къща, където не се произнасяха думи с по-малко от три срички и основната проява на внимание към него беше „По-тихЬ!“, Джеймз Лоури по принуда си изгради собствена вселена от крехкия строителен материал на

мечтите.

Ако си направеше труда да потърси в приличащата на престарял декан сграда, знаеше къде да открие приятелите от момчешките си години – под потъналите в равнодушие греди на тавана. Суифт, Тени сън, Керъл, Верн, Гибън, полковник Ингръм, Шекспир, Омир, Хаям и незнайните творци на митове и легенди от всички земи бяха негови съветници, събеседници и другари в игрите, отвеждаха го надалеч сред праха и ненужните вещи, нашепваха странни мисли на детето с широко отворените очи, по чието лице имаше следи от сладко и паяжини. Както крачеше в топлината на яркото слънце, той си мислеше, че може би също все така ще минава по тази улица, покрай магазините с флагчета на витрините, покрай студентите с ярките им куртки, покрай старите брястове и още по-старите елени. И може би катафалката също ще го отнесе по каменната настилка към мястото на вечния покой, до поддалите се на тежестта на знанията негови предци.

„Всъщност аз съм късметлия“, каза си той. Имаше прекрасна жена, негов приятел беше честен и мъдър джентълмен, имаше достойно място и дори някаква известност като етнолог. Какво знач епие има една лека малария? Ще оздравее. И какво от това, че хората не го разбират, щом го уважават и понякога даже са мили? Животът е хубав и си струва да се живее. Какво още би могъл да иска?

Подмина го групичка студенти, двамина лекоатлети в анцузи докоснаха спортните си шапки и се обърнаха кьм него със „сър“. Съпруга на професор, следвана на почтително разстояние от претоварената с пакети прислужница, кимна на Лоури с дружелюбна усмивка. Момиче от библиотеката задържа погледа си върху него и той несъзнателно изпъна рамене. Наистина

животът беше хубав.

– Професор Лоури! Сър! – беше някакъв анемичен книжен плъх, асистент на нечий асистент в незнайна катедра.

–Да?

Младият мъж се беше задъхал и изчака секунда-две, прехвърляйки в пръстите си омачкана шапка, преди да заговори отново.

– Сър, мистър Джебсън ви видя да минавате и ме изпрати да ви повикам. Иска да говори с вас, сър.

– Благодаря – каза Лоури, обърна се и се върна по стъпките си до извитата пътека, водеща към админис-тративната сграда.

Не си направи труда да се чуди защо го викат, не се страхуваше от Джебсън. Такива като него идваха и си отиваха от Атуърти, а някои дори имаха и странни идеи. Това, че Джебсън беше твърде старомоден, едва ли беше причина за тревога.

Момичето в преддверието скочи и отвори вратата пред него, докато мърмореше:

– Той ще ви приеме веднага, сър.

Лоури влезе.

Един-два пъти някой нов президент беше вкарвал нови мебели и даже се беше опитвал да промени изгледа на този кабинет. Но стените бяха по-стари от слоевете боя, а подът беше наблюдавал износването на твърде много килими, за да се наглася спрямо още един. Мъртъвци гледаха мразовито от рамките. Бюст на Цицерон със слепи очи стоеше на стража върху шкаф с книги, които никой не четеше. Креслата бяха толкова дълбоки и толкова древни, че някой можеше да се замисли колко ли хора са удавили досега.

Джебсън гледаше през прозореца, сякаш ако не отдели внимание на сцената навън, светът зад стъклото би рухнал. Той каза, без да се обърне:

– Седнете, Лоури.

Лоури седна, загледан в президента. Човекът пред него беше много слаб, побелял и стар, с толкова вдървена стойка, че сякаш бе направен от мазилка, а не от плът. Всяка отминала годипа бе издълбавала по малко суровите линии, нагънали доста неприветливото му лице. Джебсън стоеше неподвижно, гордееше се, че не страда от слаби нерви. Лоури чакаше.

Накрая Джебсън отвори едно чекмедже и извади от него вестник с цветен печат. Много внимателно го разтвори пред себе си, премести и поставката с писалки, за да не пречи.

До този момент Лоури бе напълно спокоен. Изцяло и напълно бе забравил онази статия в „Нюзпейпър Уикли“. Но и сега бързо се отпусна, не намираше, че е направил негцо лошо.

– Лоури – каза Джебсън и отпи глътка вода, която по-скоро беше безцветен оцет, ако се съди по гримасата му. Задържа чашата пред лицето си, когато продължи, – Лоури, понесохме търпеливо много ваши постъпки.

Лоури се напрепга в креслото. Сякаш се оттегли в дълбините на съзнанието си и гледаше оттам Джебсън с потънали в сянка очи.

– Вие бяхте нужен тук, – започна Джебсън, – и въпреки това предпочетохте да скитате из разни загубени и безнадеждни земи, да общувате с безбожници и да ровите земята в търсене на никому ненужни дреболии, точно като куче, търсещо забравена кост.

Джебсън се постресна от собственото си гладко многословие и се запъна. Но събра мислите си само за миг.

– „Атуърти“ ви финансираше в момент, когато не би трябвало да финансира нищо, освен изграждането на нови здания. Атуърти не е бил създаден за глупости.

– Аз открих предостатъчно неща, за да плащам сам за своите експедиции – опита се да се намеси Лоури. -Възстанових отпуснатите ми суми преди три години…

– Няма значение. Ние сме тук, за да напътстваме интелекта и младостта на една велика нация, а не за да ровим разпадащите се кости на езически цивилизации. Аз не съм етнолог. И етнологията не ми е особено приятна. Бих могъл да разбера, ако някой се развлича с това като хоби. И тъй като смятам, че човекът изцяло е продукт на своята собствена среда, не бих могъл да приема, че изучаването на варварски обичаи би хвърлило светлината на истината върху разбирането на човечеството. Много добре! Вие знаете мнението ми по този въпрос. Тук се преподава етнология, а вие ръководите катедрата по антропология и етнология. Не бих се противопоставил на достигането на знания от какъвто и да било род, но със сигурност съм против превръщането на това в мания!

– Съжалявам – проговори Лоури.

– Аз също съжалявам – произнесе Джебсън с тон, който би удовлетворил йерарх на Инквизицията, осъждащ затворник на публично изгаряне. – Разбира се, имам предвид тази статия. Мога ли да ви попитам защо си позволихте да я напишете?

– Ами… – нещастният Лоури се запъна. – Нямах представа, че върша нещо нередно. Винаги съм смятал, че едно от задълженията на учения е да предава своите знания на тези, които биха могли да ги използват…

– Задълженията на учения изобщо не се състоят в това, Лоури. Те нямат нищо общо с това! Тази скандал-

на проява е клеймо за нас! Това е боклук, нелепост! Статията е претъпкана с лъжи под прикритието на научни факти. И тази сутрин – натърти Джебсън, като зловещо сниши гласа си, – аз видях името на „ Атуърти“ в такова нещо! Ако един студент не ми беше донесъл това, може би никога нямаше да науча какво е станало. Ето – „професор Джеймз Лоури, етнолог, колеж „Ату– • ърти“.

– Не виждах причина да се подпиша по друг начин…

– Нямахте право да се подписвате „професор Лоури от колеж „Атуърти“. Това са евтини трикове. Недостойна проява на стремеж към скандална известност. Това е унижение за самото име и целите на образованието. Но и без това – той изпръхтя, – предполагам, че не би могло да се очаква нещо друго от човек, чийто живот се отличава с отклоненията от общоприетите норми.

– Моля? – каза Лоури.

– О, достатъчно дълго вече съм тук, за да познавам досието на всеки служител. Зная и че сте бил изключен…

– Този случай отдавна е изяснен! – извика Лоури, по лицето му изби ярка червенина, докато се гърчеше от болката на спомена.

– Може би. Може би. Но да не се отклоняваме. Тази статия е нищожна и идиотска, а бидейки нищожна и идиотска, тя стъпква в калта името на „Атуърти“. -Джебсън се приведе над бюрото и нагласи очилата върху своя тънък нос. – „Душевните несгоди на човечеството може би отчасти се дължат на призраците на вчерашните ловци на вещици!“. Хъм! „Професор Джеймз Лоури, етнолог, колеж „Атуърти“. Следващият път сигурпо ще напишете, че демонологията е нещо,

в което всички без изключение трябва да вярват! Това е позор. Целият град ще обсъжда тази…

Лоури успя да се справи с треперещите си ръце и да възпре спазмите в гърлото, които заплашваха да задушат гласа му.

– Тази статия не е за демонологията, сър. В нея се опитвам да покажа на хората, че техните суеверия и много от техните страхове произхождат от погрешните схващания на отминалите времена. Исках да им покажа, че дяволите и демоните са били измислени, за да може някой по-хитър член на племето да наложи властта си над останалите. Той съчинява нещо, от което те да се страхуват и после предлага да посредничи между тях и…

– Четох я – прекъсна го Джебсън. – Четох я и мога да видя в тази статия повече, отколкото вие бихте желал. Празните приказки за демони и дяволи, уми-ротворяването на боговете на страха… Господине, хрумна ми, че с вашите разсъждения сте искали да намекнете и за самата религия! Дали пък следващият път няма да нападнете и християнството, което било измислено, за да бъде съборена капиталистическата държава на Рим!

– Но… – започна Лоури, отново се изчерви и потъна още по-дълбоко в себе си.

– Тези невъздържани ругатни към демони и дяволи – каза Джебсън, – могат да бъдат тълкувани като протест на вашия ум срещу вярване, породено у вас от връзките ви с нечистите безбожници от далечни страни. Вие сам се превърнахте в посмешище. Вие превърнахте Атуърти в обект на присмех. Страхувам се, че не мога да ви простя това, Лоури. Имайки предвид обстоятелствата, не мога да намеря никакво друго обяснение за действията ви освен жаждата за пари, които спечелихте за сметка на честта и достойнството на тази образователна институция. Остават точно два месеца до края на тази учебна година. Не можем да ви освободим, докато тя не завърши. Но след това – Джебсън смачка вестника и го хвърли в кошчето за боклук, -опасявам се, че ще трябва да потърсите работа другаде.

Лоури подскочи.

– Но…

– Ако досегашните ви постъпки бяха други, бих могъл и да ви простя, Лоури. Но вашето досие никога не е било добро. Върнете се в потъналите в забрава места, Лоури, и си общувайте с безбожниците. Приятен ден.

Лоури излезе даже без да забележи момичето, което му отвори вратата. Забрави да си сложи шапката, преди да се озове на пътеката. Отмина няколко пресечки, докато се опомни. Почти равнодушно се замисли дали има лекции, припомни си, че е събота и според програмата няма часове. Смътно си спомни, че беше отивал на среща или наобяд… Не, не би могло да е обяд, според положението на слънцето минаваше два следобед. Но в този миг дори и намеците за мисъл бяха погълнати от вълната на отново преживявания разговор.

Той трепереше и това състояние го накара да помисли за себе си. Не трябва да трепери, само защото за него досегашният свят внезапно е изчезнал. Други колежи биха се радвали да го привлекат при себе си. Милионери му бяха предлагали да го финансират, виждаха как неговите пътувания щедро връщат вложените в тях пари. Не, не би трябвало да се чувства толкова зле. И все пак трепереше, сякаш се беше намерил гол под ударите на зимен вятър.

Бягащите в небето облаци смрачаваха улицата за по няколко секунди. Но сега имаше нещо мъртвешко в шума на миналогодишните листа, преследвани по ъглите и в голготата на тези брястове прозираше нещо грозно. Той се опитваше да разбере какво вледенява душата му.

Мери.

Горката Мери. Тя харесваше този свят на ритуален чай и взаимно уважение, беше израснала в този град и всички нейни спомени и приятелства бяха свързани с него. Стигаше й това, което ще приказват за него. Но би било прекалено за нея да се раздели с всичко, което означаваше за нея този живот. Приятелките й ще клатят глави съжалително, щом я видят. Не, тя няма да иска да остане тук, където всички ще умуват защо той е бил изхвърлен и никой няма да иска да я покани за следобедния чай.

А онази пропита с научен дъх голяма къща… Тя обичаше старата сграда.

Той не можеше да разбере Джебсън, твърде благодушен бе за да проследи пътечките, по които се движеха мислите му – като се започне с желанието па дребното човече да нарани големия мъж, през завистта към романтичните и тайнствени страни от живота на Лоури, после непрякото оскърбление към колежа и накрая внезапното хрумване, че по някакъв чудноват и едва ли разбираем начин това се е превърнало в предизвикателство към самото християнство. Лоури виждаше само, че трябва да се пребори с осмислянето на единствен факт: връхната точка на позора, от който пострада тежко без вина преди двадесет и една години. Онази болка и сегашната болка се оплетоха напълно в ума му, изострени от друго страдание, пронизващо го изцяло -маларията, която беше забравил.

Горката Мери.

Горката, прекрасната, нежната Мери.

Той винаги се бе опитвал да изглежда значителен в очите й, искаше да я обезщети за многото години разлика помежду им. А сега й причини това безчестие, разделящо я с всичко познато. Тя щеше да се държи добре. Ще го последва, ще му съчувства и никога, никога няма да спомене, че самата тя преживява това тежко. Да. Да, той знаеше какво да очаква от нея. И той няма да може да предотврати нищо, даже да й каже колко съжалява за всичко, което й е причинил.

Отново му се стори, че би трябвало да има среща пякъде, но отново не можа да си спомни точно. Вятърът вече беше мразовит и дърпаше шапката му, про-бягващите по паважа сенки на облаци ставаха потъмни.

Той се огледа – стоеше близо до стара къща със скулптура на отлят от желязо елен. Домът на професор Томи Уилямс, който макар и ерген, успяваше да поддържа родовата си къща.

Обзе го странното чувство, че още не всичко лошо му се е случило, имаше нужда от подслон и компания и бързо се запъти към вратата и нагоре по пътеката. Къщата сякаш го отблъскваше, докато той я гледаше -двете кръгли прозорчета до вратата необичайно наподобяваха пенсне върху носа на престарял съдия. За миг той се поколеба, едва не се обърна, за да си отиде.

Тогава в ума му се появи образът на Томи, единственият мъж в този свят, с когото можеше да говори, защото бе и единственото дете, с което дружеше като момче. Но от детството му у него остана стеснителната мълчаливост, а Томи си избра друг път – Томи Уилямс бе радост за своите студенти и за цялото градче. Беше пътешествал много и донесе в това място духа на космополит, жизнерадостното незачитане на общоприетото и на свадливото заяждане. Томи Уилямс с наслаждение се занимаваше с екзотичното и охотно стъпваше по границата на забраненото, пиеше особени видове чай с чудати чужди имена и четеше загадъчно неразбираеми книги. На благотворителни забави той гадаеше по кристални кълба и много обичаше накрая да поглежда клиентите си косо и лукаво – да, външно всичко това е само на шега, но всъщност… дали не би могло да се окаже истина? Томи целият бе изтъкан от смях, бъбривост и светлина, с лондонски стил и парижко остроумие, един човек, твърде умен, за да има врагове или пък кой знае колко много приятели.

Не. Не бива да се колебае тук, на прага на дома на Томи.

Разговорът с Томи ще му се отрази добре. Томи ще го ободри и ще му каже, че в най-добрия случай Джебсън е надуто дърто магаре. Той се качи по стъпалата и удари вратата с чукчето.

По площадката в принуден тапц се завъртяха сухи листа, сами си свиреха пукащата и съскаща музика. После безмилостно се втурнаха през ливадката, като че искаха да стигнат бягаща сянка на облак и така да се скрият от пролетното почистване на градината. Неспокойни листа, страхуващи се от небрежното гниене, неспособни да се справят с напиращите пъпки, които нежно си пробиваха път навън и не знаеха, че тези бягащи неща също някога са били яркозелени и срамежливо са флиртували с вятъра. Лоури не хареса тези мисли, които се мярнаха в главата му, накараха года се почувства стар и порутен, пренебрегнат заради свежестта и зеленината без недостатъци, твърде млада, за да бъде нещо друго освен самата невинност. Колко ли дни ще минат, преди пякой да заеме неговото място?

Някой по-млад, който може би ще преподава по книгите на Лоури?

Той пак удари с чукчето, бще по-пастойчиво искаше да го допуснат до топлината на приятелството и огъня в камината. Зъбите му вече тракаха, а на мястото на стомаха му се бе появило болнавото усещане за пустота. Той се зачуди дали това е от маларията. Нали преди малко беше при Чалмърз, който нарече тези втрисания малария. Не бяха изминали и два часа, откакго надникна през микроскопа своята оцветена крз.в но предметното стъкло и видя малките клъбца в някои от червените кръвни телца. Маларията не беше опасна, но създаваше неприятности. Да, това сигурно е малариен пристъп и ще отмине след малко.

Пак пусна чукчето и усети звука, който отекваше през високите помещения зад вратата. Искаше му се да си тръгне, но би било неудобно да си покаже гърба точно когато Томи отвори. Той потръппа и вдигна яката на палтото. Скоро ще потъне в огън. „Почти като онези листа съм“, каза си той. Опитваше седа погледне през прозорците от двете страни на стълбището.

Отново му се мярна мисълта, че трябва да отиде на някаква среща някъде и за миг се опита да се съсредоточ и, за да измъкне упорито криещия се факт от нишата му.

Не възнамеряваше да стърчи пред вратата. В този град къщите не се заключваха и дори ако Томи не си е вкъщи, ще му се зарадва, щом се върне. Той бутна вратата и я затвори след себе си.

В преддверието беше паднал здрач – от натрупаните години и забравените случки, от отдавна забутаните някъде булчински воали и превърнали се в прах букети, от ехото на детски викове и старческа кашлица. Отня-

къде се чуваше туиуркане, може би някой учен плъх раздразнено се откъсваше от дебелия том, който гризеше. Вдясно двойната врата зееше мрачно кьм хола и Лоури се запъти натам с шапка в ръка, защото усети огъня.

Изуми се.

Томи Уилямс лежеше на софата, едната му ръка висеше, едното стъпало стърчеше пад другото, а двете заедно бяха доста по-високо от главата. Ризата му беше разкопчана, не носеше нито сако, нито вратовръзка. За момент на Лоури му се стори, че е мъртъв.

Томи се прозя и се протегна, но на средата усети присъствието на госта и замаяно се изправи на крака. Примигваше, триеше си очите и пак се опитваше да погледне.

– ЗаБога,човече!-казаТоми.-Стреснаме.Добре се бях отнесъл.

– Извинявай – промълви Лоури, почувства се натрапник. – Помислих, че си излязъл и мога да те почакам, докато…

– Ама разбира се! – прекъсна го Томи. – И без това твърде дълго съм спал. Колко е часа?

Лоури погледна големия часовник в хола.

– Два и пет минути.

– Ето! Виждаш ли какво могат да направят с човека забавленията и недоспиването. Сега ми дай шапката си и се сгрей до огъня. Господи, май никога не съм виждал толкова посинял човек. Толкова ли е студено навън? -

– Изглежда студът е в мен – каза Лоури. – Би трябвало да е от маларията.

Почувства се малко подобре, защото Томи му се зарадва. Отиде близо до двете цепеници, тлеещи в камината. Томи също дойде, разбута ги, докато не запламтяха весело и после се улиса до барчето, смес-

ваше някакво питие.

– Старче, трябва подобре да се грижиш за себе си – каза Томи. – В „Атуърти“ имаме само един професор Лоури и не можем да си позволим да го загубим. Заповядай, с това ще ти стане подобре.

Лоури пое чашата, но не отпи веднага Погледът му се плъзгаше през стаята по старите шкафове със стъклени вратички и по порцелановите фигури върху рафтовете в ъгъла. Когато беше малък, той и Томи никога не бяха допускали в тази стая, освен когато трябваше да бъдат представени на гостите. После ги оставяха, с измити до протъркване лица и гузни като след престъпление, да седят вдървено на още по-вдървените столове и бавно да потъват в противно затъпяване.

Колко различен беше сегашният Томи от онези дни! Но ето я същата завладяваща усмивка, същата блестяща черна коса, винаги леко разрошена с артистична пебрежност, същото класическо лице, впечатляващо бледо нафопа на косата, същата грациозна сгрой-ност и бързите движения на танцьор, с които винаги се справяше с нещата. Внезапно Лоури помисли съвсем ясно, че Томи е красив. Може би точно това Лоури търсеше в него, нещо, което да допълва собствената му едра грубоватост. Лоури отпи от чашата, топлината се разля приятно по тялото му и се сля с усещането от ярките припукващи пламъци.