Текст книги "Страх"

Автор книги: Л. Рон Хабърд

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 7 страниц)

Е добре, но пред него има врата. Ако стои и подсмърча като хлапе, как би се измъкнал от това място? Беше видял врата и щеше да я намери. Засмъква се надолу, предпазливо опитваше с крак всяко стъпало. Откри, че не са равни, някои от тях падаха почти метър, други само с по няколко сантиметра. И стената под ръката му се променяше, сега беше хлъзгава и студена, като от вода, стичала се по нея векове, изгладила камъка и застлала го с мъх. Някъде бавно падаха капки, една по една, плашещо гръмки в тукашната мъртвешка тишина.

И по-лоши неща са ми се случвали, каза си той. Смешно е, да живее в къщата всичките тези години и даже да не подозира съществуването на тази стълба точно под стъпалата към входа.

Както и да е, какво правеше тук? Беше си казал, че трябва да намери нещо…

Четири часа от живота си.

Една филцова шапка.

Къде по дяволите е тази врата? Беше изминал тридесет стъпала, а търсещите ръце не можеха да я открият. Може би сега вече би могъл да се дръпне назад… Щом опита, установи, че стъпалата все така изчезваха, щом минеше по тях. Ако е подминал вратата, вече пе може да се върпе при нея! Паниката го раздруса за миг. Може би вратата е била от другата страна! Може би наистина я е отминал! Може би ще трябва да слезе долу… долу, при… При какво?

Нещо лепкаво и топло се носеше край лицето му, може би слой от онази мъгла. Но що за странна мъгла! Като топла плът, даже сякаш лепкава. Той хвал а няколко струи с ръка и те се сгърчиха и изчезнаха, съвсем като змия.

Изтри длани в палтото си, опитваше да се избави от разтърсващото усещане. Слезе още надолу, сега мъглата го обвиваше като паяжина, лепнеше по бузите му и го дърпаше за раменете.

Отнякъде чу слаб вик:

– Джим! Джим Лоури!

Какъв празен глас!

С цялата си сила той се дръпна от мъглата, очакваше тя да се опъне и да се скъса. Вместо това усети като че го пускат отведнъж и щеше да се изтъркаля по стъпалата, които не виждаше. Пак напипа стената и продължи само по това усещане, от време на време с надежда проверяваше дали пък стъпалата са престанали да се губят някъде, но винаги разбираше, че промяна няма.

Светлината го заслепи като удар.

Стоеше върху нещо като твърда земя, но слънце

нямаше – само светлина, ярка до слепота. Обгорена земя, червена и раздрана, се простираше донякъде на всички страни.

М алко момч е седеше безгрижно на камък и дращеше името си по спечената пръст. Подсвиркваше си безсмислена мелодийка, и то неприятно фалшиво, понякога изсвистяваше, после продължаваше с пълзящото по нервите свирукане. Накриви сламената си шапка и косо погледна Лоури.

– Здрасти.

– Здрасти – отговори Лоури.

– Нямаш си шапка на главата – отбеляза момчето.

– Не, нямам.

– И ръцете ти са мръсни – каза момчето и пак се зае с безсмисленото драскане.

– Как се казваш? – попита Лоури.

– А ти? – отвърна момчето.

– Аз съм Джим.

– Глей ти майтап. И аз съм Джим. Само че истинското ми име е Джеймс, нали разбираш. Нещо търсиш ли?

– Ами… да. Шапката си.

– Видях една шапка.

– Така ли? И къде?

Момчето каза сериозно:

– На главата на баща ми.

То се заля от смях на шегата си. Накрая бръкна в джоба си и попита:

– Искаш ли да видиш нещо?

– Е, може да искам. Ако има какво да се гледа. Момчето извади заешка лапа и с възхищение в

очите я протегна на Лоури. Изведнъж там просто увисна само една заешка лапа, тъмнината се протегна и погълна дори нея. Лоури пристъпи и пак се препъна по стълбите. Продължи пътя си пипнешком. Някъде

канеше вода. Стъпалата бяха все по-изиосеии като от дълга употреба. Но мъхът по тях не показваше кой знае какво движение.

По-надолу мъждива светлина падаше на стъпалата, може би от страничен вход. Чудесно! Значи все пак там има врата! И защо пе тръгна по онази издрана червена земя, щеше да намери път към повърхността! Както и да е, ето я вратата пред него, а вратата означ ава избавление от тази сгълба. По Божия милост, не е принуден да стига до дъното!

Мъглата се завъртя за малко и вратата избледня, по след миг се появи още по-ясна отпреди, само че сега беше затворена, а светлината идваше от непреодолимо място на самата стълба. Нотой вече не беше много уплашен, защото имаше твърдо намерение – знаеше, че някъде трябва да намери своята шапка и четирите часа. Съжаляваше, чс пе е попитал момчето.

Когато застана пред вратата, шумно въздъхна от облекчение. Знаеше колко подобре ще се почувства, щом се махне от тези стъпала. Натисна дръжката, но беше заключено отвътре и не се виждаше чукче. Наведе се да надзърне през ключалката. Нямаше ключалка. Изправи се и без изненада откри, че пред него се е появило чукче. Нещото представляваше замацана със зелен окис женска глава, от която излизаха змии -Медуза. Удари с нея по вратата и звукът се заблъска от стена в стена надолу по стълбата като търкалящ се камък. Дълго чака, за да чуе звук отвътре, но тъкмо преди пак да посегпе към чукчето, застъргаха дръпнатите ръждиви резета, изскърца бравата и вратата зейна широко. Отвътре изпълзяха острата миризма на горящи билки и плътен, печист облак тъмнина. Два прилепа излетяха с писукане, удряйки Лоури с меки кожести криле. От вонята и пушеците очите го засмърдяха и не можеше да види добре жената. Смачкано лице, жълти зъби, всички счупени и криви, сплъстена безцветна коса и очи като дупки в череп.

– Майко, искам да се махна от тази стълба – каза Лоури.

– Майко? О, тази вечер си вежлив, Джеймз Лоури. Ще ти се да ми се подмажеш, та да си мисля, че ще стоиш отвън и ще искаш да влезеш. Ха-ха! Няма да стане, Джеймз Лоури.

– Чакай, майко, не зная как си научила името ми, защото никога не съм бил тук преди, но…

– Бил си на тази стълба и преди. Никога не забравям лица. Но сега вървиш надолу, а тогава се качваше нагоре и името ти не беше Джеймз Лоури, и щом изкачеше някое стъпало, махаше с ритник долното, а когато дойде тук, присмя ми се и каза да ме набият с камшик, и се изплю в лицето ми! Никога не забравям!

– Но това не е вярпо!

– И това върши работа, докато не се появи нещо вярно наоколо. А сега, предполагам, че си искаш шапката

– Да. Да, това е. Моята шапка. Но откъде знаеш, че търся…

– Откъде ли пък знам каквото и да е? Ха-ха. Той си загубил шапката. Отлетяла като прилеп. Та какво да кажем? Загубил си шапката! Е добре, Джеймз Лоури, много глупаво е да направиш такова нещо, нещо, нещо. Да си загубиш шапката. Доста си пораснал, за да правиш такива неща и главата ти е доста голяма, може да задържи една шапка. Но тя не е всичко, което си загубил, Джеймз Лоури.

– Е… да, така е.

– Загубил си четири часа, представи си! Целичети-ри часа и шапката си. Искаш ли съвет?

– Моля те, майко, пе можем ли да влезем вътре, за да не стоим на тази стълба?

– Не можеш да се махнеш от нея. Ти я изкачи, а сега ще слезеш, чак до дъното. Трябва да го направиш и точка. Ида се гърчиш, и да подсмърчаш, ида подхвър-чаш, все ще трябва да стигнеш до дъното. През целия път до долу. През целия път. По пътя, пътя, пътя, пътя, пътя надолу! Надолу! Надолу! Надолу! Искаш ли съвет?

– Ако благоволиш.

– Дай ми тогава носната си кърпа.

Той и подаде кърпата, тя шумно се иэсекна в нея и я хвърли в мрака. След миг един от прилепите се върпа и я донесе. Тя я хвърли и другият прилеп също долетя обратно.

– Скитпици! – скара им се тя. – Та искаш ли съвет, Джеймз Лоури?

– Моля те, майко.

– Не се опитвай да намериш шапката си.

– Защо да не се опитвам, майко?

– Защото ако намериш своята шапка, ще намериш и своите четири часа, а ако намериш своите четири часа, ще умреш!

Лоури примигваше срещу й, а тя напъха носпата кърпа в джоба на палтото му и посегна със сгърчени пръсти към гърлото му. Но макар че усети покпгге й, тя само му оправи вратовръзката.

– Искаш ли съвет, Джеймз Лоури?

– Да, майко.

– Шапките са си шапки, котките са си котки и щом птичките пеят, нещо се е объркало в тоя свят. Прилепите са си прилепи, а шапките са си шапки и когато дойде пролет, светът само се подготвя за нова смърт.

Плъховете са си плъхове, а шапките са си шапки и ако не припкаш, няма да припкаш. Имаш приятно лице, Джеймз Лоури. Та искаш ли някой и друг съвет?

– Да, майко.

– Слез по стълбата и ще срещнеш един мъж. Ако си решил да умреш, попитай го къде си загубил шапката от.

– Той ще ми каже ли?

– Може би да, може би не. Прилепите са шапки, и са плъхове, и са котки, и са шапки, чинията със супа е твърде плитка, за да се удавиш.

– Защо да се давя, майко?

– Ами просто да се удавиш, това е! Имаш приятно лице, Джеймз Лоури.

– Благодаря, майко.

– След като срещнеш първия мъж, ще срещнеш още един мъж. Но и двамата не са хора. Те са идеи. И първият мъж щети каже, че ще срещнеш втория, а онзи пък ще ти каже, че трябва да слезеш до края на стълбата. Чак до дъното. Надолу, надолу, надолу…

– Къде е дъпото, майко?

– На върха, разбира се. Шапките водят при прилепите, водят при котките, водят при плъховете. А плъховете са гладни, Джеймз Лоури. От шапки дойде при прилепи, ще продължиш при котки и ще те изядат плъхове. Още ли искаш да си намериш шапката?

– Моля те, майко.

– Ама че упорит, инат, твърдоглав, безумен, пропаднал, тъп, отвратителен, порочен, безсърдечен, упорит, инат, твърдоглав, безумен, пропаднал… Още ли искаш да си намериш шапката, Джеймз Лоури?

– Да, майко.

– И не вярваш в демони и дяволи?

– Не, майко.

– Все още не вярваш в демони или дяволи?

– Не майко.

– Щом е тъй, огледай се, Джеймз Лоури.

Той се завъртя.

Но зад него имаше само мрак.

Проехтя звук на затръшната врата. Някъде далече един глас извика:

– Джим! Джим Лоури!

Докосна мястото, където беше вратата, защото пак пареше мастилепочерпа непрогледност, но не намери нищо освен стена. Опипа над себе си – стъпалата ги нямаше. Опипа надолу и гласът, вече по-ясен, извика:

– Джим! Джим Лоури!

Стъпка по стъпка, понякога със сантиметър, понякога извивка надясно, попякога направо или пък наляво, но винаги в посока, обратна на началпото впечатление. Още един мъглив слой, този път бял, го обви в кълбата си. Нещо дразнеше гърлото му, по го и накара да върви с по-малко страх и по-изправен.

– Джим! Джим Лоури!

Вече съвсем наблизо, звучеше кухо като призивите на градски глашатай във фуния. В гласа нямаше повече чувства, отколкото влага чиновникът на гарата, подканящ пътниците да заемат местата си във влака за пет и четвърт.

– О, Джим! Джим Лоури!

– Призовава се мистър Лоури. Призовава се мистър Лоури.

Бялата мъгла се разпасяше, докато слизаше надолу, вече виждаше стъпалата. Бяха се променили -чисти и сухи, направени от полиран мрамор и имаха изкусио гравирани перила, които успокояваха при допир след каменните стени. Тази стълба завиваше съвсем леко и като че ли водеше право в обширпа зала с окачени по стените знамена, където се бяха събрали петнадесетина гости. Но нещо му подсказваше, че не бива да доближава гостите. Огромен датски дог дотича на скокове при него и едва не го събори, после сякаш разбрал някаква своя грешка, го подуши и сковано се отдалечи. Лоури все така слизаше по стъпалата.

– Джим! Джим Лоури!

Вече стъпваше по пода на залата, нещо се беше случило с гостите, макар и да знаеше, че са наблизо. Вдясно висеше гоблен, бродиран в бяло и златисто, изобразяващ турнирно единоборство на рицари, а отляво – поставка с наредени копия, над нея кръстосани мечове и щит с три изправени лъва.

Ръка го потупа по рамото, той рязко се обърна и се намери пред висок рицар в пълно въоръжение, веещите се пера над шлема го правеха още по-висок, а забралото беше спуснато пред очите.

– Джеймз Лоури?

–Да?

– Сигурен ли сте, че вие сте Джим Лоури?

–Да.

– Тогава защо се отзовавате на името Джеймз? Но няма значение, да не си губим времето със софизми. Познахте ли ме?

– Съжалявам, но като че ли не мога да си спомня. Забралото на шлема ви е спуснато и целият сте облечен в стомана.

– Добре, добре, приятелю, няма да си подхвърляме двусмислици, нали? И двамата сме джентълмени, нямаме причини да се караме, нали? Особено за дреболия като едно спуснато забрало. Вие си мислите, че сънувате, така ди е?

– Защо пък, не си го мисля. Не съм…

– В това е работата. Вие не сънувате. Ето, сега ще ви ущипя. – Той го направи и кимна мъдро, след като Лоури отскочи назад. – Вие не сънувате, всичко това е абсолютно истинско. Ако все още не вярвате, погледнете белега от стоманените пръсти на моята ръкавица.

Лоури погледна обратната страна на дланта си -беше раздрана и кървеше.

– А сега да поговорим за тази шапка – каза рицарят. – Решен сте да я намерите, така ли?

– Сигурен съм в това.

– Но нали знаете, че струва няколко долара. Повярвайте ми, стари приятелю, имат ли значение няколко долара, сравнени с ценността на вашия живот?

– Какво общо има моят= живот с една шапка?

– О, чуйте ме, стари приятелю, нали стара майка ви каза, че ако памерите шапката, намирате и четирите часа, а ако намерите тях, ще загубите и живота си? Нека погледнем по-разумно на това, нали така? Нека го обсъдим в светлината на студените безпристрастни разсъждения. Едпа шапка струва може би десетина долара. През следващите тридесет и пет години от своя живот вие ще спечелите, да речем, сто и петдесет хиляди долара, дори ако получавате по четири хиляди и петстотин на година. Равпостойна ли е замяната за сметка от десет долара?

– Ами-и-и… не.

– Чудесно, стари приятелю, радвам се, че приемате моята гледна точка. Сега да навлезем по-задълбочено в проблема. Вие сте много интелигентен човек. Загубил сте четири часа. Тридесетте и пет години, които вероятно ви остават, съдържат точно триста и пет хиляди четиристотин и четиридесет часа. Това време не е ли досгатъчно да натежи спрямо глупашки малък период от четири часа?

– Хъм… но…

– А, значи трябва още да спорим за това. Решен сте да намерите шапката си, нали?

– Бих искал.

– И не се безпокоите, че ще откриете шапката си, а после и четирите часа, защото те са там, на едно и също място?

– Ами…

– Ето! Знаех си, че накрая ще отстъпите. Намирате шапката си, намирате четирите часа, намирате смъртта си. Така биха протекли нещата. Имате на разположение твърде много шапки, за да се промъквате из разпи места, търсейки една от тях.

– Аз… аз ще помисля.

– Не го правете. Би трябвало да сте убеден тук и сега, че няма да ви е от полза, ако намерите шапката. И забравете за четирите часа. Забравете ги напълно.

– Може би… – опита се Лоури, – може би вие ще ми кажете какво се е случило през тези четири часа.

– О, стига, приятелю! Аз ви казвам, ч е ако откриете това, със сигурност ще умрете, а вие направо искате от мен да ви го разкрия. Аз се опитвам да ви спася, не да ви унищожа.

– Не можете ли само да ми намекнете?

– Но защо да го правя?

– Дали заради статията…

– Стоп, стоп, Джим Лоури. Не се опитвайте да измъкнете нещо от мен, нямам причина да желая смъртта ви. Всъщност мисля, че сте чудесен човек, истински благородник, въобще най-доброто, което може да се намери. Сега просто продължете надолу…

– Да не е от маларията?

– Стоп, стоп.

– Или е от питието?

– Шшшшът, стига.

– Или от…

– Казах ви да млъкнете! – изрева рицарят. – Ако толкова упорито желаете да научите, продължете по тези сгьпала и ще срещнете един човек. Това е всичко, което ще ви кажа. Ще срещнете един човек.

– Благодаря ви – каза Лоури. – А сега ще имате ли нещо против да ми кажете името си?

– Име ли? Защо пък трябва да имам име? Аз съм рицар, при това пълен с идеали.

– Но ако вн срещна пак, няма да мога да ви позная.

– Казах, че съм пълен с идеали.

– Е, и какво от това? Аз също съм пълен с идеали.

Той се пресегна и започна да повдига забралото на

шлема. Рицарят не се отдръпна, стоеше папълно неподвижен.

Забралото се вдигна.

Шлемът беше празеп.

И се спусна мрак.

След малко Лоури паправи още един опит да тръгне нагоре, но пак напразно, почти пропадна в пустотата над него. Спря на място, трепереше. Трябва ли… трябва ли да слезе там долу! Надолу, при… Бързо се отърси от дивото желание да закрещи. Успокои се.

Откри, че тези стъпала малко се различават от предишните. Звукът беше друг – кух звук, като от дърво, и за разлика от другите горе, тези бяха равномерно разположени. Слизането беше съвсем кратко, той политна напред, когато се опита да стъпи на следващото » стъпало, то се оказа като че ли твърда земя. Да! Намираше се на равна земя! Не можеше да види нищо…

Внезапно се обърна и потърси пай-ниското стъпало. Все още беше на мястото си. Следващото също. И ]

следващото също. Може би цялата стълба пак си е на мястото! Може би отново ще успее да се изкачи до върха! Но той пак се препъна, защото там, където имаше мраморна площадка, сега се намираше дървена платформа, заобиколена от парапет, и беше невъзможно да се изкачи над нея. За втори път слезе по стъпалата до равната земя.

Не беше забелязал човека преди, защото онзи беше облечен в черно. Само в черно. На главата си имаше черна шапка с широка увиснала периферия, която почти закриваше лицето му, по не можеше да прикрие грубостта на чертите му и жестоката извивка на устните. Могъщите, макар и приведени рамене, бяха обвити в черна наметка с много старинна кройка. Дори и обувките му имаха черни катарами. Носеше фенер, който с мъка успяваше да хвърли мъждива светлина между него и Лоури. Сложи го на земята и се отпусна па дървена пейка, като измъкна от подмишницата си нещо дълго и змиевидно. После разгърна малка черна книжка и като вдигна фенера, вторачи се напрегнато в страниците.

– Лоури?

– Аз съм.

– Ха! Честно момче си, а? Е, никой не смее да си играе на криеница с мене. – Той звучно се изплю и пак погледна книжката. – Хубаво черно временце, а?

– Да. Предполагам.

– Колко тежиш, Лоури?

– Осемдесет и седем килограма.

– Хъммм. Осемдесет и седем килограма. – Той порови за молив и драсна нещо в кпижката. После вдигна високо фенера и дълго оглежда лицето и тялото на Лоури. – Хъммм. Някакви уродства?

– Според мен, нямам.

– Осемдесет и седем килограма и обикновена шия. Джеймз Лоури, така ли беше?

–Да.

– Е, познанството ни няма да е дълго, ама това си е твоя грижа, не е моя.

– Как… как се казвате?

– Джек. Т о цялото е Джек Кеч, ама ти можеш да ми казваш Джек. – Той пак се изплю гръмко. – Ако искаш да се разбираме и работата да стане лесно, само си пъхни в джоба някоя банкнота – един-два фуга, като се качваш на площадката.

От човека определено лъхаше на разложено – разложено и засъхнала кръв, косъмчетата по врата на Лоури пастръхнаха.

– Защо пък банкнота от един фут?

– Че защо пък пе? И аз трябва да ям, като тебе. Мога да ги направя нещата съвсем леко, а мога и да измисля голяма гадост. Ако искаш да ме послушаш, още сега ми бутни някоя банкнота и да се заемаме с работата. Хич не обичам да се мотая. Сковано е каквото трябва и само ще оплескаме нещата, ако се бавим, пък и ти само ще си късаш сърцето. Какво ще кажеш?

– Не… не зная за какво говорите.

Онзи вдигна фенера и се вгледа в Лоури.

– Хъммм. А пък ми изглеждаше доста схватлив.

Той пак остави фенера долу и взе дългото змиевидно пещо от скута си. Загрубелите пръсти започнаха работа.

Лоури усещаше в себе си бавното нахлуване на смъртния страх. Джек Кеч. Познато име. Но беше сигурен, че никога досега пе е срещал този човек. Джек Кеч…

Изведнъж Лоури разбра какво прави мъжът отсреща. Нещото беше въже! И той правеше от него примка

за бесене!

И тези стъпала. Тринадесет! Дървената платформа … ешафод!

– Не! – кресна Лоури. – Не можеш да го направиш! Нямаш право!

– Хей! Хей, Лоури! Джим Лоури! Я се върни тук! Не можеш да ми избягаш! Лоури… Джим Лоури…

Обувките на палача трополяха тежко зад него, наметалото плющеше гръмовно.

Лоури опита да се задържи на ръба на нови стъпала, повече ги усети, отколкото видя, но те бяха хлъзгави и не можа да спре. Очакваше разтърсващия удар в стъпалата по-надолу…

Но не се удари в нищо.

Падаше, извиваше се, преобръщаше се, надолу, надолу, надолу през мастиленото нищо, в ужаса на пропадането, със стомах свит на буца от предсмъртното страдание. Надолу, надолу, надолу през мъгли, през шибащи клони на дървета и пак мъгли.

Отведнъж Лоури се озова легнал в типя, лепкаво процеждаща се през пръстите му, миришеше на смърт и на пшене. Някъде нещо се движеше из чернилката. Пропукваха раздвижени храсти, нещо горещо и тежко дишаше, нещо търсеше.

Колкото можеше по-тихо Лоури отпълзя настрани. Прекалено тъмно беше, за да го видят. Ако успее да не вдига шум…

– Лоури! Джим Лоури!

Лоури се притисна в смърдящата кал и застина неподвижно.

– Значи си мислиш, че не мога да те видя, Джим Лоури! Почакай малко. Имам нещо за тебе.

Гласът на Джек Кеч приближаваше, Лоури знаеше, че докато той самият нищо не вижда, сигурно

палачът ясно го различава. Лудо скочи и се запрепъва надалеч от гласа. Драскаха го тръни, затънал дънер му се препречи, но до колене в тинята той някак драпаше напред.

– Джим Лоури, мога да ти кажа къде да намериш шапката си. Искам да ти помогна. – Шумно изплюва-не. – Няма да ми се измъкнеш.

Лоури навлезе в топла вода, тинята остана под нея, изпаренията лъхаха на разложено. Той бързаше напред.

– Опитвам се да ти помогна, Джим Лоури! – Джек Кеч сякаш говореше съвсем наблизо. – Само това искам, да ти помогна. Мога да ти кажа къде да си намериш шапката. Не искаш ли да ме слушаш?

Болен и уморен, Лоури се пльосна по лице, отново се измъкна от тинята и се повлече.

– Ама аз пе искам да ти направя нещо лошо -молеше гласът на Джек Кеч. – Само искам да те обеся! – Той плю и изруга. – Ей това получава човек, като се опитва да помогне. Лоури! Върни се! Искам да ти кажа къде да си намериш шапката!

Под краката му вече имаше твърда почва и Лоури тичаше надалеч през кадифения мрак. Внезапно могъща сила го блъсна в гърдите и го повали наполовина удавеп сред жестока бъркотия от пясък и морска вода, сграбчи го и го затегли надолу кьм дълбокото. Той потъваше!

Отвори устада закрещи и се задави със солепа вода. Нещо го задържаше долу, навсякъде около него имаше зеленикава светлина, можеше да види сребристите мехурчета на дишането си да се издигат кьм повърхността.

В миг се намери горе, измъченото му тяло вдишваше жадно въздух наравно с морска вода. Кашляше, повръщаше и се опитваше да вика за помощ. Паниката утихна и той откри, че съвсем лесно се задържа на повърхността. Дишането му стана нормално, той се обръщаше във водата и трескаво се оглеждаше за Джек Кеч, но не забеляза никакъв признак за присъствието на палача. Вместо него видя дълга ивица джунгли покрай брега, жълт плаж окъпан в бели вълни, гигантски зелени дървета приведени над водата. Морето беше синьо и небето беше синьо, нито звук не проникваше в това мирно спокойствие. Лоури с благодарност се потопи в красотата на това място н се удивляваше на приятната топлина около себе си. Все така оглеждаше брега, но не заради Джек Кеч. Смътно си спомняше, че е загубил нещо… загубил е четири часа. Ще трябва някак да ги намери, въпреки всички предупреждения. Ще трябва някак да подреди паметта си, за да знае точно…

И тук притъмняваше, появи се вятър, отначало съвсем тихо, после засвири, вълните се раздвижиха неспокойно. Започваше да усеща умора.

Внезапно разбра, че в дълбините под него има нещо, което ще се стрелне нагоре и ще го завлече със себе си, че там има много черни и ужасни неща, неподдаващи се на описание, които биха го сграбчили, за да го разкъсат.

Заплува към брега в натежаващия мрак. Беше му необходим всеки остатък от разум, за да не забърза в сляпа паника и за да не мисли само за съществата, които би трябвало да шават там долу. Във въздуха се носеше рев, ударите на разбиващи се вълни, вгледа се през тях и видя появяващи се и изчезващи големи колони от разпенена вода, разбиваща се в бял бяс върху назъбени скали. Промени посоката. Ако се опита да излезе на брега тук, ще бъде смазан до неузпаваемост

и все пак не можеше дълго да остане в тази вода, всеки момент нещо ще се пресегне и ще го прехапе на две. Не можеше и да поеме обратно, морето като че го тласкаше насила към зъбите на брега, показващи се в буйството на вълните. Мълнии мятаха отнякъде яркосини наметала върху света. Но не чуваше друг гръм освен прибоя. Налитащите вълни го повдигаха два-три метра и го хвърляха надолу, всеки път по-близо до скалите. Не можеше да чува, не можеше да диша. Водата го хвана в капан – ако не се удави, ще бъде превърпат в кървава каша.

Нещо се блъсна в него и той се сви. Пак го блъсна и този път погледна. Парче дърво! Но макар че го сграбчи конвулсивно, знаеше, че е с чудновата форма и няма право да го докосва.

Нещо се появи над парчето дърво. Той погледна нагоре.

Видя книга, държана от две ръце. Това беше всичко. Само една книга и две ръце.

– Сега се дръж здраво – каза някак мазен глас. -Скоро всичко ще се оправи. Но трябва да се държиш здраво и да си затвориш очите и да не виждаш нищо и да не чуваш нищо, освен това, което аз ще ти кажа да видиш и да чуеш. Вярвай в мен и изпълнявай точно, каквото ти кажа…

Гласът заглъхна в далечината, но само защото умората потопи лицето на Лоури в уютната възглавница на водата, докато почти безчувствените му ръце още стискаха парчето дърво.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

„Хайде, хайде сега! Ще се оправиш. Едно хубавичко наспиване в участъка ще ти дойде добре. Ако пък мога да разбера защо хората се натряскват… Я, че това бил професор Лоури!“

Долавяше думите смътно, най-накрая усещането за докосващи го ръце достигна съзнанието му. Остави се да му помогнат да стане от мокрите плочки, чувстваше се пребит и нездрав.

Под уличното осветление дъждът се изсипваше на сребърни облаци, които придаваха блясък на всичко наоколо. Влажна, хубава миризма изпълваше нощта, миризма на разлистване и възраждане на земята.

Старият Били Уоткинз стоеше до него с развяващо се пончо и го крепеше. Старият Били Уоткинз, който бе млад полицай в детството на Лоури. Веднъж арестува Лоури, защото караше велосипеда си по тротоара, друг път се оплакваше, че е счупил прозорец. А сега старият Били Уоткинз можеше да поддържа изправен Джим Лоури, професор в „Атуърти“ и да се отнася към пего с уважение, макар че изглеждаше малко стреснат. Мокрите му мустаци висяха на кичури, за разнообразие дъждът беше измил от тях остатъците на дъвкан тютюн.

– Чудя се, – дрезгаво каза Лоури, – колко ли съм лежал тук.

– Я да видим, според мене някъде към пет минути, а може и да са шест. Значи, идвам насам по това време, тръгвам към Църковната улица, сещам се, че забравих да се обадя в участъка от тук, та като се върнах, ето ви и вас, легнал на тротоара.

– Колко е часът?

– Ами като гледам, скоро ще стане четири часа. Слънцето скоро ще изгрее. Да пе би жена ви да е болпа? Видах запалени лампи в къщата.

– Не. Не, Били, май аз съм болният. Бях излязъл да се разходя…

– Сигурно не ви е идвал сънят. Мене ако питате, една чаша хубаво горещо мляко стига да приспи човек. Добре ли сте сега?

– Да. Сега вече съм добре.

– Сигурно сте се спънал и сте падпал. Имате рана па лицето и трябва да сте си загубил шапката.

– Да… да, трябва да съм я загубил. Сигурно съм се спънал. На коя улица сме?

– На вашата, разбира се. А ей там е вашата къща, на по-малко от десетина метра зад вас. Хайде, ще ви помогна да изкачите стъпалата. Чувах да казват, че сте прихванал от ония тропически болести. Ама прислужницата па мисиз Чалмърз каза, че не било страшно. И защо ли ви трябва да бродите из разни страни, дето има само езичници, а, Джими… исках да кажа, професор Лоури?

– О… сигурно защото е вълнуващо.

– Ъхъ, тъй трябва да е. Също като моя дядо. По цели нощи се бил с индианците, а през деня строил железния път. Ето, стигнахме. Да звънна ли или ще…

– Не, вратата е отворена.

– Е да, ама вашата жена взе да заключва, когато ви няма, мислех да пе е завъртяла ключа по навик. Много сте блед, Джи…, професоре. Не искате ли да се обадя на

доктор Чалмърз?

– Не, добре съм.

– Е, да не викам дявола, ама не изглеждате добре. Вие най-добре си знаете. Лека нощ.

– Лека нощ, Били.

С остро любопитство той гледаше как Старият Били Уоткинз тромаво слиза по стъпалата. Но пътеката под краката му си беше устойчива както винаги. Старият Били излезе на улицата, обърна се да му махне и продължи нагоре през дъжда.

Лоури отвори вратата и влезе. Водата се стичаше на локва около обувките му, докато събличаше палтото си.

– Ти ли си, Джим?

– Да, Мери.

Тя се наведе над перилата, после бързо слезе, загръщайки пенюара си.

– Едва не полудях. Още малко и щях да се обадя на Томи да дойде, за да те търсим… Олеле, ти си мокър до кости! Имаши рананалицето! Акакво етова на ръката ти?

Лоури погледна надолу кьм ръката си. И на нея имаше рана като от стоманена ръкавица. Той при-мигпа.

– Май съм паднал някъде.

– Но къде? Миришеш на… водорасли.

Побиха го тръпки, тя угрижено дръпна палтото от ръцете му и го поведе нагоре, без да обръща внимание на калния килим. В старата къща цареше студ, в неговата стая беше още по-студено. Тя му съблече дрехите, зави го и изсуши с кърпа косата и лицето му.

Той усещаше вкуса на солена вода на устните си, в ума му отекваха думи:, Дъното е на върха, разбира се!“

– За нищо на света не биваше да те пускам.

– Горката Мери! Само те разтревожих.

– Не говоря за това. Сега сигурно ще се разболееш още по-зле. Защо ие се върна, когато заваля?

– Мери.

–Да, Джим?

– Обичам те.

Тя го целуна.

– Никога няма да ти причипя болка, Мери.

– Зная, Джим, разбира се.

– Ти си добра, вярна и красива, Мери.

– Тихо. Спи.

Той затвори очи, ръката й успокояващо легна на челото му. Не след дълго заспа.

Събуди се с усещането за някакво ужасяващо зло, сякаш някой или нещо стоеше наблизо и се готвеше да му навреди. Огледа стаята, но не откри нищо. Слънцето приятно осветяваше килима и част от стената, навън минаваха и разговаряха хора, през една-две пресечки оттук нечия нетърпелива ръка натискаше клаксон.

Беше неделя, време беше да помисли за тръгване към църквата. Отметна завивките и стана от леглото. Дрехите му бяха върху един от столовете, но костюмът, с който беше вчера, изглеждаше изцапан и окалян – ще трябва доста да се чисти, преди отново да го облече.

– Мери!

Сигурно още спи. Той облече халат и отиде до вратата па нейната стая. Тя лежеше с едната ръка върху одеялото, устните й бяха леко разтворени, косата й се разстилаше като блестящ облак около хубавото лице. Тя се размърда и отвори очи.

– О! – тя вече се събуждаше. – Успала съм се и закьснявамеза църквата. Трябва да приготвя закуската и…

– Не – каза Лоури. – Няма да идваш в църквата.

– Но, Джим…

– Имаш нужда от сън. Лежи си и мързелувай, сигурен съм, че не си успяла да поспиш повече от три-четири часа.

-Е…

– Аз ще представя семейството… ще хапна нещо в закусвалнята. А ти заспивай…

– Да си взема съня за красота ли?