Текст книги "Борислав (Историческа драма в 5 действия из царуването на Ивана Асеня II)"
Автор книги: Иван Вазов
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 8 страниц)
Явление 6
Хиацинт и Слав.
Слав(сваля шапка). Благослови, отче игумене. (Целува му ръка.)
Хиацинт(гледа го вторачено). Деспот Слав? Бог да те благослови, деспоте, не те познах из един път. Добре дошъл. Какво си? Как прекарваш?
Слав. В кулата живея. Ям, пия и се моля богу. Така прекарвам тоя лъжовен свят.
Хиацинт(усмихнат). Наистина, тежък живот, деспоте.
Слав(сяда). Гост съм ви за няколко дена. Обичам вашата светла обител. Хубава пъстърва има в реката и хубаво винце в избата ви – светите братя не държат нищо лошо. Тая вечер имате много гости в манастира?
Хиацинт. Тъй, стотина поклонници от Румания. А с Асеневата свита ще стане още повече свят.
Слав. Как, Асен иде?
Хиацинт. Отбива се от лов да види дъщеря си Тамара, че утре ще я покалугерят в Търново, сама е пожелала това. С нея са Ирина и Зоя… Ха, в Асеневата свита е и твоя стар приятел и сват кир Тодор.
Слав(ухилено). Едно бивше величие също.
Хиацинт(също ухилено). Можете да се разговорите. Имате на старини хубави спомени. Но той скоро ще стане наш во Христе брат.
Слав. Да, чух и аз. Ще тури скуфата, за да се утеши за короната, и ще мисли за небесното царство, за да забрави изгубеното земно. Добре прави да се покае, че и неговите греховце са множко. (Ухилен лукаво.) Думат само, че вълкът козината си мени, зъбите си не менява…
Хиацинт. О, смирението му е велико и истинско. Ти не можеш позна някогашния надменен император. Но казано е: „Бог гордите смирява“…
Слав. А аз бих желал, отче, него да знам удавен в Янтра, нежели Борислава.
Хиацинт. Как? Не бил се удавил! Той бил забягнал при императора Ватаци в Родосто.
Слав. Що думаш?
Хиацинт. И Асен го осъдил на смърт. (Чува се отдалеч тръбен звук.) Асен наближава. Довиждане, деспоте. (Тръгва, па се извръща.) Вие сте съседи с царя: той ще е в тази килия, а дъщеря му в оная, но е излязла сега. Ако стане нужда да отстъпиш твоята на някой от болярите му, заповядай в моята килия. Тя е залепена до килията, дето ще са Гавраил и Кир Тодор.
Слав. Да му отстъпя килията си, на Асеня? Само с правилна обсада и с пристъп може да я вземе. (Хиацинт се усмихва и излиза. Слав си простира краката спокойно.) Асен ще нощува тук. От шест години не съм стъпил в палата му, а рядко ходя и в Търново. Разсърдихме се. Не е привикнала тая беловласа глава да се навежда, гръбнакът ми е закоравял и не може красиво да се прегъва! Но защо е пуснал от кулата и прибрал при себе си кир Тодора – да му постави някоя клопка? Никой не познава от мене по-добре тоя лукав грък. Кажеш ли „кир Тодор“, казваш: коварство, измама, интрига. Борислава прокудил, кир Тодора приближил. Опако нещо… (Бият клепалата.) Асен пристигна. (Мисли.) Той е умен, но доверчив до слепота. Негова работа. Няма аз да му бера грижата. Ям, пия – и това е. Потоп да стане, до моята кула няма да се качи. (Показва се от левия коридор Борислав, увит в черна мантия, и поглежда предпазливо.)
Явление 7
Слав и Борислав.
Слав. Ела, болярино, лоши хора няма тука.
Борислав. Добър вечер, вуйчо.
Слав(гледа го учуден). Кой си ти? (Борислав разгръща мантията си и се съглежда облеклото му на български вонечалник. Слав скоква.) Борислав? Удавеният? Отдека идеш?
Борислав. От Родосто.
Слав. А как се промъкна?
Борислав. Под тая мантия на Асенев болярин. Прокара ме отец Наум, стар мой приятел. Той ми каза, че си тука. Гост съм ти тая нощ, вуйчо.
Слав. Килията ми е твоя.
Борислав(ниско). Вуйчо, в безопасност ли съм тук? Няма ли да ме види някой?
Слав. Бъди спокоен. Никой няма сега в тези килии. Говори свободно. (Борислав снима мантията си.) Друг те не видя?
Борислав. Не – тоест срещна ме на стълбата и ме позна Ирина.
Слав. Ах! Но ти знаеш ли, че главата ти е оценена?
Борислав. Ирина няма да ме предаде.
Слав. Ти си уверен?
Борислав. Тя е влюбена в мене.
Слав. Тогава гъркинята може баща си да прикачи на въжето, тебе ще запази. Асен е тука, знаеш ли?
Борислав. Знам. Той сега е в църквата.
Слав. И ти дойде?
Борислав. Да грабна Тамара.
Слав(смаян). Да грабнеш Тамара?
Борислав. Да, когато заспи целия манастир. Килията й е тази, нали? (Сочи килията й.) Ние ще се спуснем от прозореца й с въже и ще хванем гората.
Слав. Ах, но Ирина знае ли?
Борислав. Разумява се, скрих от нея. Тя ме излъга, че Тамара е в Търново, калугерица вече. Аз се престорих, че повярвах.
Слав. Но тука има шейсет войника. Мисли, че можеш да си счупиш вратът.
Борислав. Нищо. Или главата си ще оставя тука, или ще грабна Тамара.
Слав(гледа го учудено няколко време). Бащичко, цял баща ти виждам, болярина Радомира. Бог да го прости – и той беше такъв бяс неукротим… Но как се случи тъй, та забягна в Търново. (Става.) Чакай да донеса вино да почерпя възкръсналия. (Влиза в килията си.)
Борислав. Той има право. В жилите ми тече кръвта на моя род: когато любим и когато мразим, не знаем предели, както вятъра. (Влиза Слав, носейки стома с вино и чаша.)
Слав. Това винце е хладничко. (Налива чашата и му подава. Борислав отказва. Слав я изпива и сяда на стола.) Сега можем да поговорим. Какво беше? Да, как тъй се скарахте с Асеня? Аз в моята кула рядко чувам що става по света. В Търново не ходя често. Но бях позачул, че за дъщеря му… Уловили те, като си я извличал, махнал си да го убиваш? После си се удавил в Янтра, после си се озовал в Родосто?
Борислав. Тия спомени са тежки за мене. Той ме нарече разбойник, удари ме по лицето. В яростта си измъкнах сабя да го ударя, но се удържах и го не ударих… Хвърлиха ме в затвора на кулата. Аз очаквах покорно смъртта си. Но ето иде в тъмницата ми княз Гавраил запъхтян: „Бориславе, моите коленопреклонни молби не помогнаха: Асен те осъди да бъдеш ослепен тая нощ. Джелатите идат. Спасявай се. Тъмничарят е мой човек. Бягай в планината и скрий се в моята кула. Утре ще се видим!“ Аз изтръпнах от ужас… За смърт аз бях готов, но за това? И да не беше се случил Гавраил… (Млъква.)
Слав. Разбрах, на старини щеше да си изкарваш хляба с гусла в ръце по мостовете. (Учуден.) Но как тъй Гавраил?… Следвай…
Борислав(бърше потта от челото). Избягах. Скокнах в Янтра – щях да се удавя там, но шлема ми само остана. Благополучно стигнах на Гавраиловата кула. Сутринта и Гавраил дойде. Узнах тогава всичко останало. Асен в яростта си изпратил войници по мене да ме убият, дето ме намерят, оценил със злато главата ми; заповядал да се усвоят в полза на държавата всичките ми имоти и богатства; заръчал да се казват анатеми за мене във всички църкви в царството.
Слав. Както някога беше Иванка.
Борислав. Но най-ужасното – изпратил още сутринта Тамара за Цариград, но с триж по-силна стража… Полудях! Исках да се спусна по нея. Но Гавраил ме раздума: безумно и безполезно беше да падна под сабите на войниците. Той ме съветва да бягам из България и да ида при императора Ватаци. И наистина, само там можех да намеря безопасно убежище. Приех. Минах тогава предрешен границата. В Родосто Ватаци ме прие с разтворени обятия.
Слав(намусено). Тия гърци винаги ги отварят на изменниците на България.
Борислав. Аз не бях изменник, а враг Асенев, вуйчо. Там ме гореше пъклена мъка за Тамара. Аз я любех, аз страдах. В света нищо не виждах освен нея. Асен ме беше смъртно оскърбил, плесницата му гореше бузата ми, той ме бе осъдил на гибел във вечната нощ, мене, който проливах младата си кръв за него и му печелех славата на бойните полета; но аз му забравях жестокостта и копнеех само за Тамара. Тамара пълнеше сърцето ми из целия свят. Само, който е любил, ще разбере огъня, който гореше в изтерзаната ми душа.
Слав. Тогава аз не мога да те разбера: пазил ме бог от такава лудост.
Борислав. Но Тамара бе изгубена за мене: аз вярвах, че е в Неапол. Надеждата изчезна. Светът ми притъмня. Аз забравих, че съм българин, полудях за мъст… Ватаци очакваше война с Асеня. Предложих му услугите си. С многото злато, що бях взел със себе си, набрах една дружина от петстотин души българи и ги заведох в гръцкия лагер, дето скоро пораснаха до хилядо души. Името ми ги привличаше. Станах съюзник на Ватаци. Той ми даде веднага чин севастократор и ми предложи сестрината су дъщеря с една област зестра. Но мене това не ме блазнеше, мене ми трябваше Асен. В битката меча ми щеше да търси неговите гърди. Но войната не стана. Ватаци малодушно прие Асеневите искания. Аз изгубих надежда да срещна Асеня на бойното поле и понеже той не идеше към мен, аз реших да ида към него, да издебна случая да го убия, да отмъстя за мен и за Тамара… Още когато изплювах мътната вода на Янтра, аз се бях заклел в майчния си гроб да сторя това. (Слав пие ухилен.) Тъкмо в това време минувах през Родосто, отивайки за Божигроб, двама калугери от Търново. Сприказвахме се с тях. Те ми обадиха, че Тамара не била пратена в Цариград, а била още в Търново. Видели я, преди да тръгнат. Щом чух това, възкръснах: разпуснах по-голяма част от войската си, взех само триста отбор юнака и полетях към България. Два дена се крих в Стара планина. Имах намерение да нахълтам с дружината си нощя в Търново, да го запаля и в бъркотията да нападна Царевец и грабна Тамара. Но като разпитвах, узнах, че била изпратена в тоя манастир. Тогава полетях насам.
Слав. И тъкмо навреме: утре я калугерят.
Борислав. Да, отец Наум ми обади това. Не, аз няма да допусна това. Един път подстригана, тя е изгубена за мен, безвъзвратно. Ако Асен ми попречи и не успея да я спася, тежко му: ще го убия. Аз клетва бях дал да му отмъстя, и ще изпълня клетвата си. Или Тамара, или живота му. За тая клетва станах изменник, изгубих отечество, чест; ако изгубя и любовта – пропаднах. Нека и той пропадне.
Слав(смее се продължително с глас). Ти с всичкия си ум ли си? Дал си клетва? Че какво те обвързва тя? Кой те кара да я даваш и кой те кара да я държиш? (Налива чаша вино и му я подава. Борислав отказва. Слав я изпива и си отрива мустаците.) Отечество? Какво е това отечество? То е там, дето мене е добре. Твоето те изгони, друга страна ти дава гостоприемство, почести, вино и хубави жени. Или не са хубави тия гъркини?… Чест, кажеш?! Какво е това чест? (Смее се гръмливо.) Ех, вие, философите, много мъчен си правите живота с такива измислици. Един разбойник е безчестен. Тури му короната – става кир Тодор епирски, император, с когото Асен се сродява, прави съюзи, бие се и сега го държи в Търново пак на почест. А каквито грехове има на душата си, бесилото му трябва да бъде на най-високия бук на тая планина. (Налива чаша и му подава. Борислав отказва мълчаливо.) Пий, юнаците пият, защо не пиеш? (Пие.) Реже това винце. (Обърсва си мустаците.) Чувам, Асен приел на трапезата си кипарско вино?… Ха, какво имаше още? Любов! (Смее се продължително.) Знаеш ли какво е нещо това животно – любов? Не знаеш? И аз не зная. Аз знам само едно: млада жена и по-гърдеста. Една мома си изгубил, вземи друга. Вземи Ватациевата внука, вземи севатократорство, вземи княжеството и си живей. Па нека те проклинат всички мазни калимявки в България тогава. Имам ли право? А ти си се лутнал в битки да влязаш, царе да убиваш, на хиляди опасности да се излагаш, само защото един ден ти намигнала една мома. Жално ми е, че си по-глупав, отколкото позволява младостта. На това би се смял и моя кон… Можеш да убиеш тая нощ Асеня – няма аз да плача на гроба му. Но да го убиваш за такава глупава причина! Едно време Иванко убиваше Асеня първи, но за един трон, не за една женска пола. Но Иванко беше умен мъж, не търчеше подир фантазиите. (Пие.)
Борислав(мрачно). Аз не съм Иванко. Никакви тронове не могат да ми заменят Тамара.
Слав. Напразно. Власт, сила, богатство. Личната корист, синко. Там е световната мъдрост. На тоя бог се кланя вуйчо ти Слав. Не люби, не мрази без сметка. Вземи пример от мене: аз дружах или воювах с гърци и с франки, и с българи. Като държах винаги страната на по-силните и душех кой вятър вее.
Борислав. Додето те отвя тука да почиваш в кулата, която ти даде Асен срещу княжеството ти.
Слав(мисли). Той глътна княжеството ми, както глътна и царството на кир Тодора подир Клокотница. И знаеш ли каква важна причина ми даде? „Защото, каже, българските земи трябва да влязат в българската държава“, и още: защото княжеството ми в неговите ръце щяло да се намира в по-здрави ръце! Хитри доводи на един разбойник, който обира един честен човек, нали? Доведе ме в Търново, даде ми във владение една кула със земите й наоколо и няколко слуги и ме ощастливи с честта да му бъда пръв болярин, за да превивам врата си пред него! Аз му благодарих, взех кулата, но отказах честта. Напуснах Търново и сега съм отшелник в планината си. Свободен, орел… Но пуста кръв все ври. Привикнал съм на борби и понеже не мога да правя войни с гърци и франки, ходя по лов и бия вълци и мечки. Разправям се с дивеч и сам дивея. Така прекарвам времето в новото си княжество, голямо една педя. (Пие.)
Борислав(гледа го полуухилен). Завиждам ти за тая философия, вуйчо. Ти към всичко се отнасяш глумливо.
Слав. Животът е сам глума, Бориславе.
Борислав. Ти си пак много честит, вуйчо. Ти живееш в България, дишаш сладкия въздух на отечеството. Шумата на горите ти шушне по български, потоците ти пеят познати песни на детинството, слънцето от небето по-нежно те топли със зарите си, хлябът, който ядеш, е вкусен, не горчив, както хляба на изгнанието. Около тебе звучи български език, тупат български сърца, всичко ти е родно, свое. Драг ти е дори и гроба, в който ще легнеш, защото е в българска земя. Но аз не мога ни да живея, ни да умра в България, тая България, за която се борех, която обичах… която обичам!… Но аз изгубих България, изгубих всичко в нея. Тамара ми сега остая отечеството, богатство, слава, радост; чрез Тамара и за Тамара живея.
Слав. И де ще я водиш?
Борислав. Във Венеция. Там бяхме нагласили по-рано да идем. Там ще чакаме да отмине на Асеня.
Слав. А де са твоите хора?
Борислав(след колебание). Скрити са в планината. (Сепнато.) Но аз, вуйчо Слав, се увлякох и ти открих всичко.
Слав. Бъде спокоен. Вуйчо то Слав е изменил на мнозина, но не е издал никого. (Гледа го с учудване.) Ще граби, ще убива… Луда главо, луда главо, ще се строшиш. (Тръгва.)
Борислав. Къде?
Слав. Отивам по-нататък, в килията на отца Хиацинта. Оставям ти моята. Аз нито моми съм дошъл да грабвам, нито царе да убивам. Троши си главата сам. (Излиза отляво.)
Борислав(развълнуван). Тая нощ Тамара е моя или света ще раздрусам. (Влиза Ирина отляво.)
Явление 8
Борислав и Ирина.
Ирина(безпокойна). Бориславе, скрий се или бягай из манастира.
Борислав(стреснато). Защо?
Ирина. Фуркас те познал тая вечер и щеше да те търси с войници да те убие. Осъден си на смърт. Но аз навреме узнах и го убедих, че той се е припознал. Но бедата не е съвсем отстранена.
Борислав. Благодаря ти, Ирино.
Ирина. Скрий се в килията ми. Там мъж не може да влезе.
Борислав(сочи Славовата килия). Там съм сега. Аз се не боя. Колко си добра, Ирино.
Ирина. Ох, сега съм спокойна. И защо дойде тука?
Борислав(след колебание). Преследван бях.
Ирина. Приказва ли с някого?
Борислав. Само с тебе.
Ирина(ниско). Ох, успокоих се. (Високо.) И докога си тука?
Борислав. Преди да съмне аз ще бягам.
Ирина. Драги Бориславе, как треперех одеве за товя живот!
Борислав. Аз ти благодаря, Ирино, за доброто ти сърце.
Ирина. Не добро сърце, а любещо сърце направи това, Бориславе… (Пламенно.) Аз те обичам, орело мой, люби ме!… (Прегръща го.) Люби ме, люби ме, за тебе въздиша девойка, въздиша дъщеря на император. (Оттегля се.) Виж ме, не съм ли хубава? Погледни ме: не гори ли в очите ми страстна любов и обещание за райски радости за тебе? Защо гледаш тъй? Ах, в твоите гърди има каменно сърце!… Ти нямаш жалост… Или ти още любиш оная, която е погребана за света и за тебе? Но да любиш един мъртвец, един призрак – това е ужасно… Люби мене, жизнерадостната, прелестната, свободната, която чезне за тебе, която е жадна да умре в прегрътките ти. (Гледа го няколко време със запалени очи.) Чужденецо, защо те срещнах на пътя си? Защо смути сърцето ми и изпълни душата ми с блянове и трепети? Аз те обичам – обичай ме! Вземи ме да бягаме. Една корона блещи пред очите ми. Но аз презирам всичко, жертвувам всичко за тебе, изгнаникът, осъденият на смърт. Аз ще деля твоите страдания, твоята съдба, ще те упоявам с целувките си и любовта си.
Борислав. Ирино!
Ирина(хвърля се на врата му). Бориславе! Варварино! Ахиле, обичам те! (Покрива го със страстни целувки.)
Борислав. Ирино!
Ирина. Не тръгвай без мене, Бориславе. Води ме, сладкий мой.
Борислав(гледа я остро в очите). Твоите очи са опасни, те ме горят… Иди си.
Ирина(прегръща го по-силно). Да бягаме, орело.
Борислав. Ирино, ти ме поробваш… Ти ме победи… Чакай ме у тебе и готви се за път.
Ирина. Но по-скоро, безцений мой. (Прегръща го, Борислав се остая да прави това.) Милий мой. (Отива към килията си; на прага.) Чакам те в обятията си. (Влиза.)
Борислав(гледа няколко време подир нея). Гъркиньо, прекрасна си, вълшебна си. Твоите ароматни целувки смутиха чувствата ми. Но ако беше по-хубава от Венера и любовта ти по-силна от пламъците на ада, пак не би я запалила в сърцето ми. Там свети образът на Тамара.
Завеса.
Действие пето
Същата сцена. Отляво влизат Асен, Драгота, Приязд, Моймир, Контофре, Гавраил, кир Тодор, всички в ловчийски дрехи; Хиацинт; Тамара в мирско княгинско облекло и телохранителите. Нощ.
Явление 1
Асен и свитата му.
Асен(сваля шлема и се кръсти пред иконостаса. Обръща се към Гавраила.) Драги княже, нареди да се напише хрисовул, че дарявам две села при Росица с пасбищата, горите и отроците им на тая света обител в благодарност за гостоприемството, което даде на прелюбезната ми дъщеря. (Гавраил се покланя.)
Хиацинт. Бог да те награди, царю, със земни и небесни добрини за твоята щедрост и благочестие.
Асен(към Моймира). Воеводо, оплакаха ми се селяни, че един крагяур ги обидил. Припомни ми, за да бъде наказан. Моята заповед е ловчийската прислуга да не онеправдава никого, не бива народът да се огорчава, когато ние се веселим. Не търпя неправди… А сега идете и си починете и утре весело пак на лов. Весело е моето сърце и за това, че любезната ми дъщеря (поглежда Тамара) се отказва от скръбното си намерение и пак остая при мене да радва очите ми и сърцето ми. (На Тамара.) Драга дъще, планинския въздух те разхубави, както и тия светли премени. Иди си почини в килията и други ден се връщаме в Търново. (Подава й десницата си.)
Тамара. Лека нощ, тате. (Целува му ръката и влиза в килията си с Вела.)
Асен(към Хиацинт). Отче Хиацинте, извести утре в Търново потребното. Девическият манастир се лишава от една голяма чест, но моят палат печели една голяма радост.
Хиацинт. Нека той не оскудява никога от тях.
Асен(замисля се мрачно). Радост – тя никога няма да бъде пълна… (Мисли пак.) Борислав да мине към моите врагове! Нещастникът! Опозори едно славно име. (Хваща се за челото и няколко време мълчи.) О, как съм бил сляп в моята безкрайна доброта към него. О, как и най-умните царе могат да стават жертва на измамата. Явни, люти врагове ми станаха верни приятели, а оня, когото бях обсипал с почести, когото обичах като син… Сега не се чудя как моя мъдър, прозорлив баща е могъл да крие в пазвата си Иванка… А вие знаете, боляри, как го обичах. Аз го простих и тогава, когато дигна меч против мене. Вашите нажалени лица, заслугите му, младостта му, сълзите на любимата ми дъщеря – всичко молеше за него – и царят молеше бащата, и бащата молеше царя. Но без да дочака да чуе за великодушието ми… (Със страшен вид.) Боляри, вярвайте, че втори път да дигнеше в безумието си меч против мене, може би пак го бих помилвал, защото го любих като син, повече от син. Но той дръзна да извади меча си против отечеството – няма жалост! (Тръгва надясно.)
Контофре. Господарю, в случай, че Борислав падне в плен, какво заповядаш?
Асен. Заповедта съм дал: да се убие веднага! Да се убие веднага! Аз пръв път се кая, боже, прости ме, че бях великодушен. (Към Гавраила.) Гавраиле, по незнание ние сме пропуснали още едно условие да наложим на Ватаци, ако иска мир с нас. Пиши му веднага, че искам да ми повърне вързан Борислава, инак – война. И ще хвърля Ватаци в морето… Лека нощ. (Влиза в спалнята си.)
Драгота. Споменът за Борислава пак замрачи душата му. Това винаги става с него, и в най-веселите минути. Да вървим и ние. (Тръгва.)
Гавраил(на Контофре). Бароне, деспот Слав бил в тая килия. Трябваше друга килия да му се даде. Не бива чужд човек тука…
Контофре. Говорих с царя, но той каза усмихнато: „Оставете го. Не сърдете деспота. Ще каже, че му грабвам сега и килията.“
Драгота. Бароне, ти ще бдиш добре тая нощ?
Контофре. Аз и франките ми ще бъдем на пруста; Фуркас с куманите ще пазят портите. (Излиза.)
Кир Тодор(с меден глас). Има ли нужда да го пазим? Защо и от кого? Асен е едничкия цар, който може да каже за себе си: „Аз нямам врагове“.
Гавраил. Предпазливостта не вреди, деспоте.
Приязд. Тогава да починем. Лека нощ. (Излиза. Драгота и Моймир си приказват тихо. Гавраил се изправя до бухарията и гледа към двора.)
Хиацинт(към кир Тодора). Добре те доведе царят, да се разходиш, деспоте, и да навестиш дъщеря си.
Кир Тодор. Великият Асен е много милостив към мене. Добрите му отношения към нас сториха да забравим всички огорчения на съдбата – и Търново ни стана второ отечество. Благодаря ти за добрите грижи, които има за любезната ми дъщеря. Ох, и аз скоро ще потърся тук под расото на инок мир и спасение на душата си.
Моймир(на Драгота). Лека нощ. (Излиза.)
Хиацинт. Тая носия много те измени, деспоте.
Кир Тодор. Що да сторя, Асен пожела, та и на лов – расото бърка… Но какъв лов, аз ида повече да се поклоня тука на чудотворната икона.
Хиацинт. Лека нощ.
Кир Тодор. Благослови, отче. (Целува му ръката, после се изправя пред иконостаса богомолно.)
Драгота(на Хиацинт ниско, като излизат). Тоя светец де ще нощува?
Хиацинт. В килията, която е до моята. Там е и княз Гавраил. (Излизат, като Драгота му приказва още по-ниско. Гавраил и кир Тодор едновременно се извръщат един срещу други.)
