Текст книги "Убийството на улица „Чехов“"
Автор книги: Андрей Гуляшки
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 11 страниц)
Заварих необичаен безпорядък при Авакум. Книги, ръкописи и папки с документи бяха разхвърляни навсякъде – по столове, върху канапето, дори на пода. В камината пърпореше слаб огън, а на масичката пред нея се мъдреше бутилка коняк. Нямаше чашка, той си отпиваше навярно направо от шишето. Безпорядъкът, слабият огън, тоя начин на пиене – всичко това беше странно, някак си повече от необичайно за моя приятел, който не търпеше една книга да не е на мястото си, ненавиждаше слабия огън, а пиенето направо от бутилката смяташе за признак на напреднал алкохолизъм или най-малко – за проява на вулгарен вкус.
– Не личи да си кой знае колко опечален! – усмихна ми се той, като освободи креслото пред камината от натрупаните книги. – Или се преструваш на бодър? – Той стъкна огъня, донесе от столовата две чашки и ги остави на масичката.
– Към професора не съм изпитвал ни симпатия, нито антипатия! – рекох. – Тоя човек ми беше чужд.
– Така си и мислех! Ти – резоньор, той – мечтател, какво общо можеше да има между вас?
Аз си замълчах. После го попитах:
– Някакъв ремонт ли си намислил да правиш или търсиш документ със съдбовно значение?
– О, не! – повдигна Авакум рамене. – Освобождавам се от някои неща, защото реших да премина изцяло на научна работа.
– Решил си да напуснеш ТАМ? – извърнах се изненадан към него. Той ми беше намеквал за това, но все пак не очаквах, че ще стане толкова скоро.
– Оставам ТАМ на разположение. Но това условие е само за спазване на една деликатност, изява на добри чувства от двете страни. Нали сме говорили? За някои хора там съм остарял вече – нямам предвид, разбира се, отношението на главните ръководители към особата ми… А освен това време е да завърша НАЙ-ПОСЛЕ моя втори том от историята на тракийската култура. Просто сърби ме душата – извинявай за грубия израз, – сърби ме душата за работа, а две дини под една мишница, нали знаеш, мъчно се носят? Възнамерявам в началото на пролетта да замина за Италия. Една интересна съпоставка ме вълнува. И етруските, както и траките, не са оставили писмени следи, оригинална азбука, оригинални текстове за своята история. Не те ли озадачава това обстоятелство?
Казах му, че ме озадачава много това обстоятелство, но пека да извинява, в момента още повече ме интересува по-прясното обстоятелство, а именно как успя да открие САМО за един ден убиеца на професор Астарджиев.
– Като потънеш в предалечното минало на траките и етруските – рекох му, – само до загадъчни убийства ще ти бъде!…
– Е, там е работата – въздъхна Авакум и посегна към шишето с коняка, – там е работата, че в това убийство няма нищо загадъчно. В случая има по-скоро тъга някаква, а загадъчност – никаква.
3.– Най-напред искам да разсея лошите настроения, които са се наслоили около личността на Дора Басмаджиева.
Съпругът на Дора, кандидат на биологическите науки Стефан Басмаджиев, беше пръв помощник на професор Астарджиев. Тримата – професорът, Басмаджиев и доктор Петър Беровски – бяха неразделни приятели. Свързваше ги общата им любов към микробиологията и общите им цели – да изнамерят генерална ваксина против грипната зараза. Те работеха заедно, но най-напред в търсенията крачеше, разбира се, нашият професор. От тримата само Басмаджиев беше женен, съпругата на професора беше се споминала отдавна, а разведеният доктор Петър Беровски вече застаряваше… Така че единствената нежна душа сред тази тройка от учени мъже беше Дора. Така да се каже, тя беше огнецът, който стопляше душите им, когато те вдигаха глави от епруветките си, от микроскопите си, за да забележат, че на тоя свят има например и друг бульон освен техния, биологическия, сред който развъждаха гадните си бацили.
Когато Басмаджиев се спомина от инфаркт на миокарда, професорът стана обект номер едно на нейните грижи, а може би и на нейната женска нежност. След някое време професорът започна да забелязва, че освен качества на отлична приятелка, тя притежава и качества на отлична жена. Дали й е предложил брак, или не – това не знам, по една вечер си лягат заедно. Тяхна си работа какво и как е било, по после Дора се изхлузва от леглото и започва неудържимо да ридае. Тя казва, че обича професора, но че той не й е по сърце като мъж. Той пък й казва, че я цени много като приятелка и жена, но че не му приляга по душа.
Тази история ми я разправи веднъж професорът, от устата му съм я чул. Сетне нещата помежду им се уреждат приятелски – тя постъпва икономка при него, той й плаща заплата. Никакъв секс.
След време тя се увлича по Беровски и му става любовница. Не крият от професора отношенията си, живеят си сговорно, по прежному. Заболявайки от сърце и предчувствувайки, че няма да го бъде за дълго, Астарджиев обещава на Дора, че ще й припише част от своя апартамент. Това си намерение той сподели с мен около половин година, струва ми се, преди да бъде убит.
Тъй че Дора Басмаджиева е една напълно почтена жена.
4.Навремето разправяха, пък и сега някои мислят, че аз съм се проявявал в професията по „суперменски“. Тоест, че съм прониквал САМ в тайните на шпионските афери и че винаги съм излизал от тях жив и цял. Това твърдение е една глупост от начало до край. Има контраразузпавачи, какъвто е бил Ким например, пък и много други, които дълго време са действували САМИ и в обстановка, много по-сложна от обстановката, в която съм действувал аз. Но какво значи „сами“? Като казвам, че са били сами, аз не твърдя, че те са били някакви „робинзоновци“, че са вършили като робинзоновци своята контраразузнаваческа работа. И Ким, и всички други, които са работили сами, всички те са имали своята техника, своите свръзки, своите помощници. В коя от моите контрашпиопажни мисии аз съм действувал като Робинзон или по робинзоновски: без помощници, без свръзки, без техника – поне такава, каквато е била в момента и каквато ми е била необходима? Тъй че това е една глупост, когато твърдят, че съм действувал по „суперменски“, сам. Но казват, той е излизал „винаги победител“, и при това „цял“. А нима Ким не излезе победител през дългия низ от години, когато действуваше „сам“? Откога, бих попитал, необходимостта от неуспехи и неблагополучия стана признак за „антисуперменство“?
Но да се върнем към историята, за която става дума. Аз открих убиеца, защото не го потърсих там, където той не беше и НЕ МОЖЕШЕ да бъде. Накратко: защото не допуснах, че МАТЕРИАЛНАТА ЗАИНТЕРЕСОВАНОСТ можеше да бъде двигател на престъплението. Второ – защото дешифрирах правилно данните, които техниката ми даваше. Нищо повече, за велико съжаление на ония, които и в случая биха искали да видят пръста на един „супермен“.
5.Аз научих за убийството призори на другия ден. Съобщиха ми от службата. Нямаше сигнали, от които да се съди за политически умисъл в случая, по поради характера на научната дейност, с която се занимаваше професорът, наредиха ми да хвърля един поглед на нещата, успоредно и независимо от разследването, което извършваше криминалната милиция. Когато ти пристигна при мен, аз естествено не можех да ти кажа нищо. Нямах право.
Изпратиха ми за помощник инспектора Динков, за когото бях слушал само хубави работи. Тон беше сравнително млад човек и по фигура и лице приличаше на кръчмарин от някогашното време.
Трябваше да изчакам резултата от направените експертизи, а този резултат нямаше да бъде готов по-рано от 10–11 часа. Знаех вече за временното задържане на Кодов и за подозренията около доктор Беровски. Известно ми беше също, че групата на криминолозите се съвещаваше в дома на професора.
И задържането на Кодов, и подозренията около Беровски ми се виждаха абсурдни. В много семейства се преплитат всевъзможни материални интереси, но в днешно време да се убива човек заради някаква си вила, един зет да убива тъста си, управител на новотел да забива нож в гърба на един възрастен професор; научен работник да съучаствува в убийство, за да грабне откритието на своя шеф – тия и други подобни неща ми изглеждаха неправдоподобни и несъстоятелни. Изглеждаха ми заети от друга действителност, където материалните интереси и авантюризмът слагаха често отпечатък върху поведението на иначе много достойни хора.
Но все пак не призрак, а човек беше убил професора!
Отидох в института. Там знаеха, че съм приятел на Астарджиев и поради това не се учудиха, че разпитвам за него. От портиера научих, че е излязъл 20 минути по-рано, нали празнувал имен ден. А шофьорът на служебната кола ми каза, че го завел до супермаркета, дето е близо до кръстовището на булеварда с улица „Чехов“.
Повиках такси и след петнадесетина минути влязох в супермаркета. Близо до входа има щанд, където продават електрически прибори и канцеларски материали. Там се спирахме често с професора, за да си купим някое тефтерче, химикалка или батерия за електрическо фенерче. А понякога просто зяпахме нещата, ей така. Щандистката ни познаваше и двамата. Тя беше научила вече за убийството и тревожно ме изгледа.
След обичайните приказки, които си разменят хората в такива случаи, аз я запитах какво си беше напазарувал професорът за своя имен ден.
– Нищо особено! – каза момичето. – Той си купи само един нож.
– Нож ли? – запитах с привидно безразличие. – Виж ти какво му хрумнало на моя приятел! Какъв нож!
– Нож среден между кухненски и ловджийски – каза момичето. – Удобен за рязане и на колбаси, в кожен калъф.
– Друго какво? – попитах.
– Четвърт маслини и четвърт кашкавал.
– Как пък сте запомнили! – рекох. – Той ли ви се похвали за ножа?
– Ох, оставете! Стана голям скандал.
– Скандал ли? Професорът да вдига скандал?
– И още как! И то за двадесет стотинки!
Имах добра представа за скъперническия характер на моя приятел и затова не се изненадах.
– Той държи много на точността! – рекох.
– Изпати си касиерът! – поклати глава момичето. – И друг път му се беше случвало на Милков да греши, но тоя път не му се размина леко. Управителят го отстрани от касата до края на работното време и го наказа после с последно предупреждение.
– Жалко! – рекох.
И тръгнах да се разходя из магазина.
Купих си пакетче бисквити, а когато ми дойде ред да плащам, подадох на касиера – той беше отскоро тук, не го познавах – една двадесетолевка. Той повдигна глава от касата и враждебно ме изгледа. Беше 25–26-годишен къдрокос хубавец, едроглав, с воднисто-синкави бистри очи.
– Нямате ли по-дребни? – попита ме той с дрезгав глас.
Поклатих глава.
– За 40 стотинки джиро двадесетлевова банкнота разваляй! – измърмори той, и в същия миг една страдалческа усмивка изкриви устата му. – После, ако стане грешка, пак аз ще съм виновен! Вас какво ви засяга!
Той ми върна рестото и дълбоко въздъхна.
Като излязох, наредих на Динков да проучи къде се е подвизавало това момче, след като е напуснало супермаркета на 7 срещу 8 вечерта, а после да отиде в службата и там да ме чака.
Наех такси и отидох в канцеларията, където оформяха протоколите от направените експертизи. На входа ме чакаше човек от моя отдел. Той ми даде препис от протокола и аз влязох в най-близката сладкарница, за да го прочета. Не обръщах никакво внимание на абзаците, където ставаше дума за следите, оставени от Кодов, Беровски и Басмаджиева. Но един абзац ме разтърси като електрически ток:
„? След стретоскопско изследване и прециптореакция установихме, че пробата, взета от грунда пред входа на апартамента, съдържа кръв от кръвната група на проф. Астарджиев АБ и че тя е смесена с кръв от птица?“
Изтичах до най-близкия телефонен пост и наредих на Динков да проучи в чие мазе на №80 е клана домашна птица на 7 срещу 8 януари и на кой етаж принадлежи това мазе. И веднага щом установи етажа, да вземе разрешение за обиск и всяко нещо, което носи следи от кръв, да изпрати за спешно изследване в дежурната лаборатория; а живеещите в етажа да разпита и да действува според обстоятелствата.
После отидох в службата и седнах пред телефона да чакам „добри“ известия.
6.Не чаках дълго. В мазето, което принадлежи на медицинската сестра Калинка, вечерта на 7 срещу 8 беше заклана гъска. Динков запитал Калинка за името на човека, дето бил заклал гъската. Тя казала, че тази работа бил свършил приятелят й Иван Милков, който е касиер от супермаркета, решил да отпразнува именния си ден в нейната квартира. При обиска намерили кухненски нож, ловджийски тип, и мъжка риза с петно от кръв на десния маншет. Спешната експертиза доказала, че тази кръв е от група АБ – същата група, към която принадлежала и кръвта на убития професор.
Половин час по-късно Иван Милков бил арестуван.
7.Какво признал Иван Милков още на първия разпит?
Разказал, че бил потресен до дън душа, задето професорът му бил вдигнал скандал за ония някакви си двадесет стотинки. Той познавал професора, защото го бил срещал на няколко пъти в кооперацията, където живеела любовницата му Калинка. Но професорът, човек „големец“, не му обърнал никакво внимание, не го запомнил. Ако го бил запомнил, кой знае дали щял да му вдигне скандал за тия идиотски двадесет стотинки. Тъй или иначе след скандала той бил още повече потресен, дето управителят го отстранил от касата, и съвсем смазан душевно от наказанието, което му наложили. И всичко туй да му се случи на неговия имен ден! Домъкнал се като пребит до аперитива, дето е близо до улица „Чехов“, и там изпил на крак около триста грама водка. После отишъл при Калинка и за разтуха изпил чаша вино. Сетне заспал. Калинка го оставила да спи до някое време, а сетне го разбудила да заколи гъската, тъй като времето минавало, а те не били още започнали. Слязъл Иван Милков в мазето, с кухненско-ловджийския нож заклал гъската, а като изкачвал стълбите, видял вратата на професора да зее полуотворена и самия професор да „дрънка“ по телефона. Тогава нещо засвяткало пред очите на Милков. Той оставил тепсията със закланата гъска на стълбите, бутнал вратата с крак и забил ножа си в гърба на професора. В това време дочул, че някой се изкачва по стълбите. Грабнал тепсията със закланата гъска и ножа и хукнал към мансардата на Калинка. На сутринта, преди да се измъкне, оставил на Калинка ризата си, като й обяснил, че я бил окървавил, когато клал проклетата гъска.
8.Ето какво се случи на улица „Антон Павлович Чехов“ заради 20 стотинки! – усмихна се тъжно Авакум и посегна към шишето с коняка.
