Текст книги "Убийството на улица „Чехов“"
Автор книги: Андрей Гуляшки
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 11 страниц)
Ликуващото бучене на стоте оркестъра в душата ми като че ли взе да позаглъхва. От сто състава бяха останали да свирят навярно само десетина. „Всяко начало е трудно – рекох си наум. – Но работите около Кодов и Беровски така взеха да се завъртат все пак, че ми понамирисва вече на хляб!“
– Благодаря! – кимнах на д-р Буков. – Вие имате право на мнение, разбира се. Но следствието ще реши кое е мъчно установимо и кое е изобщо установимо.
– О, да! – каза д-р Буков.
Надя Кодова-Астарджиева седеше в креслото си, облегната назад и със затворени очи. Какво ли мислеше тя за мъжа си? „Каквото и да мислиш за него, миличка, не бих желал да съм на твое място!“ – рекох си наум.
Изправих се от мястото си:
– Петнадесет минути почивка! – рекох. – Да изпушите по една цигара, да се поразтъпчете. След почивката ще си поговорим пак, но – поединично.
С Данчев излязохме навън да подишаме свеж въздух. По стъмнените фасади на околните сгради не светеше нито един прозорец. Улица „Чехов“ беше пуста и сякаш мъртва.
Сипеше се дребен сняг.
5.– Другарко Кодова, освен баща ви, кой друг живееше в този дом?
– Баща ми живееше сам. Откакто се нанесохме с мъжа ми в собствено жилище, той остана в апартамента сам.
– Но нали казахте преди малко, че имате брат, който работи в Либия. Когато се завръща в София, не отсяда ли при баща си?
– Отсяда, но бих казала – формално. Повечето време от отпуската си прекарва? – Тя повдигна рамене.
– Да – рекох. – Баща ви е живял сам. Е, добре, но жилището, простете ме за израза – не прилича никак на ергенско, нали?
Личеше си, че тази тема не й беше приятна, но понеже продължавах да я гледам въпросително, тя отговори на въпроса ми подчертано кратко и сухо:
– Баща ми си услови една жена за „икономка“ още в деня, когато ние се изнасяхме.
– Което означава, че той е познавал предварително тази жена?
– Баща ми беше вдовец от двадесет години!
– Имам предвид икономката – рекох.
– Тя е вдовица на един негов бивш колега от института.
– Значи е възрастна жена?
– Не бих казала. Дора е на моите години.
– Жилището е добре поддържано, но що се отнася до следи от женско присъствие – струва ми се, че такива следи не открих.
– Баща ми държеше много на репутацията си, затова не допускаше Дора да живее при него. – Изведнъж устните й се изкривиха и тя каза злобно: – Моля ви да не ме разпитвате повече за тази жена и да не разговаряме повече на тази тема!
– Добре – рекох. – Няма да ви разпитвам повече за Дора. Но бих искал да зная има ли баща ви други наследници, които да предявят права върху този апартамент?
– Освен мен и брат ми?
– Освен вас и брат ви!
– Дора. Тя ще си направи устата.
– На какво основание? Нали не му е била „де юре“ съпруга?
– Но му е била „де факто“ и затова предполагам, дори съм сигурна, че татко и е приписал апартамента.
– А вилата в Бояна? Научих, че баща ви има вила на два етажа в Бояна. Да не би Дора да предяви права и върху нея?
– Не. По отношение на вилата Дора няма да предявява никакви права. Но с тази вила нещата са сложни. Най-напред татко искаше да прехвърли вилата само на мен, чрез фиктивна продажба, затова завеща на брат ми имота си на село – къща с два декара двор. После му дойде друг ум – реши да „продаде“ вилата на брат ми, а на мен и Краси да завещае имота си на село. Той очакваше брат ми тия дни и ако беше го дочакал – нямам представа каква наследница щях да бъда: на вилна къща или на селски имот!
Аз нарочно се усмихнах и попитах:
– Ако не е лична тайна, вие какво бихте предпочели?
– Дъщеря ми е анемична и аз бих предпочела тя да прекарва някой и друг месец по-далеч от София. Но мъжът ми не дава да се изговори за село. – Като спомена мъжа си, лицето й отново сякаш потъмня. – Не знам! – Тя въздъхна и повдигна неопределено рамене.
А в моята душа ония сто оркестъра отново засвириха бравурен марш.
Помолих Надя Кодова-Астарджиева да напусне гостната и наредих да извикат мъжа й, Красимир Кодов.
– Гражданино Кодов – рекох аз, – повторете ми отново какво носехте в ръцете си, когато излязохте от мазето?
– Колко пъти ще ви разправям едно и също! – рече възмутено Кодов и в очите му лумнаха зли пламъчета. – С дясната си ръка носех ножа и каната, а в лявата – паницата с шунката!
– Оставихте ли някъде ножа, каната и паницата, преди да влезете в хола?
– Че защо да ги оставям?
– Помислете си! – рекох.
– Какво има за мислене, дявол да го вземе! – избухна Кодов.
– Кодов – рекох му и повдигнах пръст, – сега ще заповядам да сложат в ръцете ви пълна кана, нож и паница с шунка и ще поискам да видя как ще си отворите външната врата, без да оставите тия неща на земята поне за един миг!
– Глупости! – каза Кодов. – Вратата беше отворена, аз я побутнах само с крак!
– Отворена казвате. Хм? Нима сте оставили вратата на апартамента отворена, когато сте тръгнали за мазето? Не ми се вярва, Кодов! Помислете!
Кодов помълча една минута, после рече:
– Какво ще му мисля! Друг човек в мое отсъствие нито е влизал, нито е излизал! Значи проклетата врата съм оставил отворена аз!
– Да речем! – рекох и помълчах на свой ред. – Бутнали сте с крак отворената врата, влезли сте вътре, видели сте трупа на професора и от изненада или уплаха – все едно – изтървали сте нещата си на пода. Добре! После сте коленичили до трупа и след като сте разбрали, че тъстът ви е бил намушкан с нож – хукнали сте за гостната, да съобщите там тази ужасна новина.
– Точно така! – рече Кодов.
– Ами вратата?
Той повдигна рамене.
Наредих да повикат д-р Беровски и Любенов.
– Вие първи сте видели убития. Беше ли вратата на хола отворена?
– Отворена беше! – отговори бързо д-р Беровски.
– Вие защо мълчите, другарю Любенов?
– Не съм сигурен дали беше отворена! – каза Любенов. – Просто не мога да си спомня. Но по ми се струва, че беше затворена!
– Отворена, затворена! Толкова ли е важно? – попита мрачно Кодов.
Не му отговорих. Запитах тримата:
– Вие видяхте ножа, който беше намерен до трупа на професора. Нали?
– Разбира се, че го видяхме! – отговори д-р Беровски.
– На професора ли принадлежеше този нож? Виждали ли бяхте този нож и друг път в кухнята на професора?
И тримата поклатиха отрицателно глави. Не бяха виждали по-рано този нож.
– Гражданино Кодов, вие откъде взехте този нож?
– Беше оставен на масата в кухнята. Оттам го взех!
Помълчах! После попитах д-р Беровски:
– Доктор Беровски – рекох. – Според аритметиката, която направих на минутите и на секундите, в момента на убийството вие сте били в кухнята. От кухнята до хола разстоянието не е кой знае колко голямо. Нима не чухте никакъв подозрителен шум в хола, нищо ли не ви впечатли?
– Нищо не ме впечатли и нищо не съм чул – повдигна рамене д-р Беровски. – В кухнята свиреше радиото.
Попитах Любенов:
– Свиреше ли по това време радиото?
– Свиреше! – отговори твърдо Любенов. – Когато изтичахме в хола с доктор Беровски, радиото продължаваше да свири.
Помолих Кодов и Любенов да излязат навън.
– Доктор Беровски – рекох, – вие сте отишли в кухнята преди да извикат професора по телефона. Спомняте ли си точното време, когато напуснахте гостната?
– Разбира се. Беше точно 11 часът без 3 минути. Една минута след като влязох в кухнята телефонът в хола иззвъня!
– Но нали в кухнята свиреше радиото! – погледнах го в очите и помълчах. – Как сте могли да чуете телефона? Вие не сте чули нищо, когато са убивали професора, не сте чули нищо, когато се е строполил на пода, а сте чули едно нищо и никакво позвъняване на телефона. Как ще обясните това?
Докторът повдигна рамене и се усмихна снизходително.
– Обяснението, любезни ми следователю, е много просто. В 11 часа без 2 минути по радиото звучеше адажиото на един концерт от Шуман. А сетне, след 11 ч., загърмя естрадна музика. Когато звучи миньорното адажио на едип Шуманов концерт, можеш отлично да чуеш позвъняването на телефона от хола. Но когато трещи и гърми естраден оркестър – десет души да се строполят на пода в хола, пак няма да чуеш нищо. Обзалагам се на хиляда срещу едно!
– Откъде предаваха тоя Шуманов концерт? – попитах.
– Не мога да ви кажа. Аз влязох в самия му финал.
– Добре – рекох. – А защо сте отишли в кухнята, по каква причина и какво сте правили там до 11 часа и 7–8 минути?
– Имам язва, отидох да взема лекарство. После поседях на миндера в килера, докато да утихнат болките ми. Няма нищо загадъчно в това, нали?
– О, не! – рекох. – Не виждам нищо загадъчно, разбира се. Гостенина го заболява язвата, отива да пие лекарство в кухнята, а в това време домакинът пада на пода, промушен с нож. Да се търси връзка между тия събития е равносилно да се прави криминална литература. А аз не съм писател.
– И слава богу! – усмихна се д-р Беровски и ми подаде ръка. Да ме поздрави вероятно, че не съм писател.
Аз се закашлях и бръкнах за носната си кърпичка.
Погледнах към прозореца – стъклото беше засипано със сняг.
Ония оркестри още кънтяха в душата ми, но никаква мелодия не долавях, никакви бравурни маршове. Имаше само едно кънтене, но и това беше добре. В края на краищата не е задължително едни следовател да улови непременно бика за рогата още в първия момент на следствието, нали?
Глава трета
Разказ на доктор Анастаси Буков
1.На 8 януари призори Красимир Кодов беше временно задържан в следствения отдел, а за д-р Петър Беровски подписахме декларация за неотклонение – Любенов и аз.
Следователят Ламби Канделаров, комуто беше възложено да води предварителното следствие по убийството на проф. Иван Астарджиев, нареди на инспектора Тодор Манчев да прегледа личните книжа на професора в канцеларията му при института по вирусологични проучвания, а на инспектора Милуш Данчев – да разпита икономката му Дора Басмаджиева и да проучи гражданското му състояние в районния съвет.
В апартамента на проф. Астарджиев останаха след нас следователят Ламби Канделаров, един сержант и един милиционер – за охрана на жилището, до издаване на разпореждане от съдебните и общинските органи.
Наближаваше 5 часът. Още не се развиделяваше, тихият снежец продължаваше да се стеле, трупаше калпачета върху уличните фенери. Утрото беше студено, свежо, по след безсънната нощ и прекараните ужасии просто мръзнех, движех се по заснежените улици сгърбен, сякаш носех върху гърба си огромен товар.
Живеех в Лозенец, срещу боровата гора. Като отключих гарсониерата си и влязох в малкото холче, изпитах чувството, че се напъхвам в чужда квартира. Неприятна тръпка, сякаш гол се допирах до сковано от студ желязо, разтърси раменете ми и един смътен, неясен страх се промъкна в сърцето ми, като да ме дебнеше наблизо някакво отвратително влечуго. Подобен страх изпитвах някога, когато минавах късно вечер, по месечина, покрай сипеите и чукарите на родопската местност Змеица. Все ми се струваше, че пред очите ми ще изпълзи – а-ха – огромен смок (като ламя), три метра дълъг и с топуз на опашката си – като боздуган. Обикновено нищо не се мяркаше, ако не се смятат някои съселчета и лалугери, които притичваха през тясната пътечка, за да се шмугнат мигновено в най-близките храсталаци.
Иначе, като изключим неясния страх от влечугите, аз съм храбър човек. Когато например пресичах тази местност Змеица, хич и не щях да зная за свирепите вълци-единаци, за които се разправяше от незапомнени времена, че били превърнали тоя зловещ край в свое любимо свърталище. Вървях по безлюдната пътечка и си подсвирквах с все сила, свирех си с все сила каквото ми дохождаше наум, пет пари не давах за вълците, които ме дебнеха навярно на всяка стъпка. Аз чувствувах инстинктивно присъствието им наоколо, усещах горящите им очи върху гърба си, но си вървях по пътечката и още по-силно си свирках. Никакви вълци не ми идеха наум. Изобщо не мислех за вълци.
Аз и по характер не съм много чувствителен. Когато например момчиловската царица, кравата Рашка, се разболя, аз дадох разрешение да се заколи. И да не си мисли някой, че останах в Момчилово, та там да дочакам кончината й, както би направил сигурно един по-сантиментален доктор ветеринар? О, не! Яхнах тутакси велосипеда си и презглава се втурнах за село Кестен, защото изведнъж си спомних, че там имам една много важна работа. Дори се отбих в кръчмата на село Кестен, която се намира в самото начало на селото. Изгълтах стоешком две юзчета плодова ракия, като че ли на моята Рашка й предстоеше още дълъг живот, а не я очакваше острият касапски нож на момчиловския месар? Такъв човек съм аз, малко сухар, трагедиите минават покрай сърцето ми, но не го засягат особено.
Та нямаше причини да съм развълнуван чак толкова от среднощния касаплък на улица „Чехов“, макар да играех често шах с професора и да изпадах доброволно в „мат“ само за да възрадвам мъничко стария самотен вдовец. Той имаше надупчено от два инфаркта сърце и аз трябвате да бъда един човек-звяр, за да не изпадам доброволно в „мат“. Да, един ли достоен човек промушват с нож в тоя душевно неуравновесен свят, за да се вълнувам кой знае колко! Но аз лошо понасям открай време студа, когато не спя нощем както трябва, силният студ и безсънните часове ме по-замайват и затова когато влязох в гарсониерата си, която иначе е много уютна, стори ми се, че се пъхам в чужда квартира и че в тъмното ме дебне някакво неприятно влечуго. Просто физически съм така устроен, безсънието и студът омаломощават нервите ми, а не защото съм емоционален човек. Какви емоции у един ветеринарен доктор, моля ви се! Никакъв страх нямаше да изпитам, ако бях се наспал добре и навън грееше топло слънчице, а не валеше такъв ужасен сняг.
Тъй или иначе аз захвърлих шапката си на един стол, отпуснах се на друг стол, без да свалям палтото си, изпънах крака и затворих очи. И сто професорът, такъв какъвто го видях одеве – сгърчен на пода върху дясното си рамо, с ококорени очи и разтворени уста, по жилетка и в локва кръв, – такъв се появи в същия този миг отпреде ми. Аз се намръщих, защото нямам вкус към подобни „натюрморти“, винаги съм предпочитал изображение с две ябълки, да речем, макар и с остър нож до тях; или с някакви други плодове. Или в краен случай изображения с един-два чифта застреляни фазани или диви патици, или какъвто щете друг пернат дивеч, с неизбежната бутилка вино и с още по-неизбежната недопита чашка! Но труп на човек, намушкан с нож, със застинал ужас в изцъклените си очи, с отворени от замрял вик уста – при вида на такъв „натюрморт“, макар и да съм хладнокръвен човек, аз скачам, размахвам ръце и тичам към чешмата, за да наплискам лицето си със студена вода. Не, нищо особено не изпитвам, а просто така – въпрос на вкус. Въпреки че като ветеринарен доктор аз съм виждал и много по-неприятни неща.
Наплисках лицето си със студена вода и като следствие на тази ми необмислена постъпка започна силно да ме втриса. Зъзнех и в ушите ми забучаха виелици. Бях забравил да включа електрическия котлон! Човек винаги заплаща скъпо своята разсеяност. А гарсониерите обикновено са студени, ледени бих казал, когато не са включени в мрежата на ТЕЦ-а, каквато беше моята. И човек не бива в такава ледена гарсониера да се плиска рано сутрин с вода, преди да си е осигурил – от котлон или от друг електрически уред – попе малко живителна топлинка.
Тогава в главата ми дойде разумната мисъл да ида при моя добър приятел Авакум Захов. Той имаше камина в стаята си и зиме поддържаше в нея хубав огън.
2.Аз ходех на гости при професора, защото работехме с него в един институт, в една лаборатория, сближаваха ни общи професионални задачи. А се случваше да дохожда понякога и дъщеря му, Надя, и нейните очи много напомняха очите на моята Христина – игриви, хитри и лукави едновременно. Разбира се, аз помнех моята Христина отпреди петнайсетина-шестнайсет години, но Надя беше младолика, спомняше ми това-онова, пък нали и аз не бях вече момче на 30 години! Та ходех при професора, защото ни сближаваха общи професионални задачи, сетне – той искаше да играе с мене на шах, а аз изпитвах към шаха симпатии, каквито бяха неговите. Поради споменатите причини присъствието ми в професорския дом беше обяснимо, но защо Авакум ходеше там – това обстоятелство дълго време оставаше за мен забулено в тайна.
Когато се случехме двамата с Авакум при професора, а Надя не беше там – аз отстъпвах тактично първата цигулка на моя приятел, тоест неусетно се измъквах от разговора, казвах по нещо само когато единият или другият пряко ми задаваха въпроси. Но понеже и двамата не се пресилваха в това отношение, понякога дори ме забравяха напълно, аз се вслушвах внимателно в думите им и като прилежна машина-компютър отнасях всяка тяхна мисъл към съответните им досиета-характеристики. Така разбрах постепенно какво теглеше Авакум към професора и неговия дом.
Повечето възрастни хора, които прекарват частния си живот предимно в усамотение, обичат да разказват с охота биографиите си и по-интересните си спомени всеки път, щом случаят ги събере с любопитни и внимателни събеседници. Това общо правило важеше с пълна сила и за моя професор. Но аз не бих казал в никакъв случай, че Авакум слушаше моя професор с еднакво внимание и че той проявяваше еднакъв интерес към неговите разкази. О, не! Когато професорът се увличаше например да разправя къде живял в Париж, когато специализирал микробиология в Пастьоровия институт, и какви малки истории имал с голямата дъщеря на хазайката си, и в кой ресторант близо до градината Люксембург ял веднъж миди в сос, подправен със сок от лимони и смокини, и прочие събития от тоя род – Авакум явно скучаеше, пуфкаше клъбца дим от лулата си и гледаше през тях кой знае в какви свои си мисли и неща. Даваше си вид, че слуша, но аз можех да заложа старата и благородна чест на кравата Рашка срещу шумните слави на всичките съвременни високодобивни крави, че той не чуваше нито дума от прочувствените разкази на професора, а си мислеше навярно за загадъчната писменост на траките или на етруските. Последното представление на „Лешникотрошачката“ от Чайковски или за еди-кой си новоизлязъл сборник с алгебрични задачи. Кой знае за какво си мислеше Авакум, когато професорът му разказваше за голямата дъщеря на парижките си хазаи или за мидите в смокинов сок и градината Люксембург.
Съвсем друг интерес проявяваше Авакум към професорските жития-бития, когато той отваряше дума за историята си с момичето Виолета от село Дивдядово, Шуменско. О, свещена простота, богиньо на богините, когато твоят дух се възцаряваше в дома на проф. Астарджиев, тоя прочут микробиолог, Авакум се превръщаше на слух, а стените на гостната му стая неусетно изчезваха, за да се възправят насреща ни заоблените хълмове над Дивдядово и да се разлее пред очите ни китната долина на Тича, златна с пшеници и свилена с кукуруз, богата с исторически предания, в чиято мараня конски опашки се развяваха като свещени хоругви. Наистина Авакум се превръщаше на слух, когато професорът отваряше дума за дивдядовските си времена.
Но ако някой си мисли, че Авакум разпитваше професора за исторически събития, станали по дивдядовската земя през Аспарухово или Омуртагово време, той дълбоко се лъже. Нито професорът напираше да разказва подобни неща, нито Авакум гореше от желание да обогатява историческите си познания чрез професорските приказки. Той беше толкова „врял и кипял“ в старата история, че дори един професор-специалист надали можеше да му каже и посочи нещо ново или непознато. Затова аз си задавах често въпроса: Какво свързва всъщност Авакум с проф. Астарджиев? Защо той ходи и се застоява в неговия дом?
Професор Астарджиев бил някога си, в най-младите си години учител в шуменската гимназия. Там той се запознал с момичето Виолета от близкото до Преслав село Мостич. Виолета като свършила гимназия, още същата година била назначена за волнонаемна учителка в първоначалното училище на село Дивдядово. Така в триъгълника Мостич-Дивдядово-Шумен се зародила и пламнала една голяма любов. В ония години на китари, мечти и нелегална дейност се случвали такива неща – да пламне и да се разгори една романтична любов. Аз другарувах отдавна с Авакум, от момчиловските времена още, и знаех, че по отношение на жените, романтиката и нежните чувства сърцето на тоя човек изглеждаше недостъпно. На Балабаница, тази момчиловска Фрина – обърна гръб, на две от любовниците си позволи да глътнат цианови съединения, защото бяха замесени в шпионски афери (любейки се с тях, той ги разкри), с балерината от операта „Спящата красавица“ поддържаше бог знае какво приятелство, да не говорим за вулгарните му връзки със сервитьорката от оня бар на ул. „Искър“ – каква романтика имаше, моля ви се, в тия отношения, където „кинжалът и отровата“ и букетчето с теменуги му бяха еднакво необходими като подръчни средства! Беше ли податлив на искрени и спонтанни чувства и доколко? В своите бележки за него аз съм описвал любовните му връзки в тяхната външна изява, както се казва – бог ме беше пазил от опити да вниквам по-надълбоко. Само един най-опитен „спелеолог“ можеше да надникне донякъде в душевните дълбини на тоя човек, а в тази област аз бях и сега съм най-обикновен дилетант. Но все пак, мисля си, от гледна точка на външна видимост сърцето му беше недостъпно за така наречената „романтична“ любов.
Затова се чудех на жадното любопитство, с което той слушаше разказите на Астарджиев за любовта му с момичето Виолета. Как привечер се разхождали по мекия път, който води за Мостич, когато слънцето залязвало зад преславската планина и полегатите му лъчи правели пшениците – леко разлюлени от източния ветрец – да изглеждат като развълнувано бакърено-златисто море; как се спирали под някоя дива ябълка, прегръщали се, а наоколо въздухът ухаел от смесени миризми на бъз и лайкучка, на мащерка и пелин; и как щурците започвали тъкмо от тоя час нататък една безконечна свирня, която завършвали чак призори, когато вятърът от изток утихвал, за да задуха вятърът, от изток утихвал, за да задуха вятърът, който се търкалял откъм Преславския балкан.
– Нима някоя нощ прекарахте под дивата ябълка? – запита веднъж Авакум.
– Защо? – сепна се професорът и учудено го изгледа.
– Вие така хубаво разказвате за утрините край това село Мостич! – каза Авакум. – Аз съм ходил на разкопки из тоя край и си спомням много добре, че рано сутрин вятърът се обръщаше и започваше да духа точно откъм Преславската планина. Обръщането на вятъра се извършваше обикновено към 5 часа и по посока, обратна на часовниковата стрелка. Впечатленията ви са прецизни и аз затова ви питам да не сте спали с онова момиче на открито, под дивата ябълка.
– Какво говорите! – разперваше дългите си ръце професорът: – Тази възможност – да спим на открито под дивата ябълка, въобще не ни е дохождала наум! Тогава имаше друг морал, скъпи приятелю, за нас любовта беше свято нещо, а не спорт! А за впечатленията си от тия ранни утрини аз ще ви кажа. Ставах призори, яхвах пежото и зацепвах по пътя за село Мостич. Понякога сварвах Виолета да ме чака – вече под дивата ябълка, а друг път аз я чаках, както се случеше!
– Разбирам ви! – каза Авакум. – По онова време пътят не беше асфалтиран, имаше изровени места и когато човек пътуваше по него с колело, не можеше винаги да измерва времето си с точност до минута! Затова човек или дохождаше на определено място със закъснение, или отиваше по-рано!
– Хм, работата не беше до пътя! – усмихна се с добродушна снизходителност професорът. – Моето пежо беше всъдеходно, а тя имаше крачка на козле! И двамата можехме да хвърчим по въздуха, ако се наложеше. Ами нямахме търпение, скъпи приятелю, бързахме да се видим, горяхме от нетърпение да се срещнем. За всеки от двама ни нощта беше една вечност. Зърнехме ли да се развиделява, хуквахме насреща си! Не гледахме часовниците, а слушахме сърцата си. Затова се случваше някои да изпревари другия и да пристигне по-рано под дивата ябълка.
– Разбирам ви! – кимна повторно Авакум. – Между часовници от една марка и от един модел може да се прояви предварение или закъснение, изразени в плюс или минус, та какво остава до сърцата на хората! – Топ се засмя. – При сърцата на хората се случва предваренията и закъсненията – плюсовете и минусите за време – да се измерват не със секунди и минути – не с часове дори!, – а с цели епохи. Не мислите ли?
– Е, вие отивате много надалеч, приятелю! Ние с Виолета бяхме рожби на една епоха, тоест гледахме на света и на живота с един очи.
– Чудесно! – каза замислено Авакум.
– Хубави години бяха! – въздъхна професорът.
Разговори в тоя дух се водеха почти всеки път, когато Авакум дохождаше на гости при професора. Темата „Виолета“ не беше безкрайна, разбира се, тя се изчерпи за няколко месеца, нейното времетраене не беше се изразило в дълъг низ от години и в самия живот. Виолета не могла да дочака тържествения час, когато съпругът й бил увенчан с професорска титла – починала, преди да го види дори доцент. Тъй че колкото Павел и Виргиния и Херман и Доротеи да съдържаше историята на тяхната служба, тя можеше да подхранва разговорите между двамата приятели най-много за няколко месеца, а после да секне като пресъхнало изворче. Така се и случи, но ето че скоро около изворчето започнаха да никнат като гъби нови теми.
Веднъж се отвори дума за стария път до Мостич, друг ден – за някогашните велосипеди пежо. Каква стомана, какви гуми! Оня ветеран още вършел работа. Професорът го подарил на пощаджията, а той, като отишъл в пенсия – предал го на сина си. Внучето на пощаджията още търкаляло това безсмъртно пежо по улиците на още по-безсмъртното село Мостич.
– Тайната на това велосипедно дълговечие се крие в качеството на стоманата! – каза веднъж Авакум.
Професорът се позамисли и рече:
– Стоманата – да, но и направата, направата! Преди войната хората правеха всичко от добър материал, това е вярно, по и много се стараеха в направата! Оня мой велосипед например?
Той въздъхна и се умълча.
Струва ми се, че Авакум обикна професора заради тия му въздишки и заради умълчаванията му, изпълнени навярно с кой знае какви грижи и мисли.
Тоя навик – леко да въздиша и навремени да се умълчава – имаше и самият Авакум.
