Текст книги "Убийството на улица „Чехов“"
Автор книги: Андрей Гуляшки
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 11 страниц)
Любенов ме чакаше в гостната на покойния професор Астарджиев.
– Любенов – рекох му, – професор Астарджиев прочете ли снощи едно писмо от сина си Радой?
– Прочете го! – каза Любенов.
– Заяви ли професор Астарджиев, че ще прехвърли вилата си в Бояна на дъщеря си Надя?
– Заяви.
– Съобщи ли за намерението си да припише своя апартамент на доктор Петър Беровски?
– Съобщи.
– В колко часа прочете писмото и направи това съобщение?
– Беше около десет часът.
– В такъв случай Кодов и Беровски са хората, които са имали въпиещ интерес професорът да остане жив – поне до деня, в който ще успее да уреди „де юре“ наследствените им права. Това са хората, които са били най-малко заинтересовани и най-малко облагодетелствувани от една евентуална негова преждевременна смърт. Така ли е?
– Хм? Сигурно! – повдигна Любенов рамене.
– Доктор Анастаси Буков ще потвърди ли твоите показания?
– Има си хас да не ги потвърди! – усмихна се Любенов.
Благодарих му и го изпратих да си върви.
4.Дора Басмаджиева ме очакваше в спалнята на Радой. Тя беше облякла палтото си, готова беше за излизане, стоеше в средата на стаята и ме гледаше с нескрито озлобление.
– Нямате никакво право да злоупотребявате с търпението ми! – рече тя.
– Моля ви се! – разперих аз ръце. – Вие можете да си ходите, когато поискате! Ако щете – още в тоя момент!
Тя тръгна към вратата.
– Само на един въпрос бих ви помолил да ми отговорите – по въпроса за ключа от черпня вход. Как тъй се случи, че забравихте да заключите тоя вход?
Както беше сложила ръка върху дръжката на вратата, тя се извърна към мен и злобното изражение на лицето й тутакси се стопи. Сега тя приличаше може би най-истински на себе си: беше нежна, но с хладна хубост, чувствителна, но с пресметлив ум.
– Когато вчера чух професора да се прибира, стори ми се, че разговаря с жена. Помислих, че е дъщеря му Надя. А с Надя не исках да се виждам, нито пък той желаеше да се състои тъкмо на именния му ден такава среща помежду ни. Избягах в килера. После чух външната врата да се затваря, тогава се измъкнах през черния вход и се спуснах по стълбите. Ключът остана в мен.
Тя извади от чантичката си два ключа и ми ги подаде.
– Единият е от главната врата, другият, по-малкият, е от черния вход. Преди един час донесоха бърза телеграма от Радой, че утре пристига със самолет. Предайте му, моля, тия ключове, тъй като той се явява пряк наследник на баща си.
Тази хитра хубавица беше ли отваряла касетката на професора и успяла ли беше да прочете писмото на Радой? Ако съдех по агресивното й държане тази сутрин, тя беше прочела писмото. Впрочем чела или нечела – това нямаше значение вече, представлението, което аз режисирах, беше приключено.
– Благодаря! – кимнах й и прибрах двата ключа.
Тя натисна дръжката на вратата и по лицето и се изписа едно малко смущение. Попита ме, преди да излезе:
– Нали вие няма да изобличите брат ми заради… оня котлон?
Махнах отегчено с ръка.
– Той е болнав, необходими са му допълнителни средства, за да си набавя някои неща! – рече тя.
– Лека нощ! – махнах й за втори път с ръка и обърнах гръб.
После, като излязох в коридора, сержантът Наум ми подаде един запечатан плик. От службата за птт проучвания ми съобщаваха, че на 7 срещу 8 януари т.г, към 11 часа вечерта ПО ТЕЛЕФОНА НА ПРОФЕСОРА СЕ ОБАДИЛ КМЕТЪТ НА РОДНОТО МУ СЕЛО. Разговорът продължил 3–4 минути. Сетне бил внезапно прекъснат ОТ СТРАНА НА ПРОФЕСОРА, а след 1 минута от централата преустановили връзката. Телефонът на професора продължил да отбелязва „заето“ още доста време.
И така, всичко заставаше постепенно на мястото си, за да се разкрие пред очите ми безутешната и отчайваща картина на една пълна неудача.
5.Започнахме заключителното си съвещание точно в 5 часа следобед. Най-напред дадох думата на инспектора Манчев.
За разлика от тази сутрин, той беше без настроение, изглеждаше като да страда от зъбобол, не му се приказваше твърде.
– Както вие мислехте, другарю майор – започна той, – и аз мислех, че доктор Беровски е един от участниците в убийството. Издирванията ми за съжаление доказаха обратното. Тоест – опита да се поправи той – не за съжаление, а за негово щастие, не знам как точно да се изразя.
– За негово щастие! – каза Данчев.
– Добре, за негово щастие. Човекът с червеното шалче и със сивата шапка, дето пристигнал с такси вчера пред дома на професора към 10 часа сутринта, не с бил никакъв доктор Беровски, ами братът на Дора Басмаджиева, както тя ни уверяваше. Дора Басмаджиева не му е предала никаква касетка за от, почване, а ние заложихме на тази касетка всичките си надежди. Тя му е дала просто едни котлон, за да го поправи на „черно“. Не Беровски значи, а лично професорът е занесъл касетката си при ключаря бай Петър, за да я отключи. Бай Петър отключил тази касетка, но не я заключил повторно, защото на професора му се досвидяло да плати. Обстоятелството, че професорът оставил касетката отключена, показва, че той не е държал особено на книжата, които се намирали вътре. Доктор Беровски и Дора Басмаджиева са прочели писмото на Радой. Това писмо им е вдъхнало надежда, че професорът ще им припише ако не целия апартамент, то поне част от него. Така че само едни побъркани хора могат да убият човек, от когото очакват имот. А тъкмо напротив, Беровски и Басмаджиева не са от тия хора, дето не знаят къде зимуват раците. Според мене и двамата – и докторът, и Дора – за съжаление, пардон, за щастие, нямат пръст в убийството на професора.
Манчев замлъкна, запали цигара и с кисело изражение пое надълбоко от дима.
– Понеже моята хипотеза се схожда с тази на другаря Манчев отчасти или изцяло – рекох, – аз предлагам да се изкажа веднага след него. Имате ли нещо против, другарю Данчев?
– О, моля ви се! – каза Данчев. – Аз и без това правя моите изследвания по съвсем друг път.
– Е, дано вие да ни изненадате с някоя приятна вест! – рекох.
После им разказах всичко, каквото бях чул от Кодов.
Разказах им, че Веселин Любенов беше потвърдил думите на Кодов.
И като капак на тоя разказ прочетох им справката, която бях получил от службата по птт.
След кратко мълчание Данчев каза:
– Какво да се прави, случва се животът да обърне с главата надолу някои наши хипотези. Уж търсим обстоятелствата, които да подкрепят подозренията ни, случва се тъкмо обратното – откриваме обстоятелства, които правят първоначалните ни подозрения на пух и прах. Нещо подобно се е случило и с вас.
– Няма „вас“ и „нас“ – рекох. – Ние действуваме общо, преследваме една цел.
– Това е безусловно вярно, ние преследваме една цел, но ще се съгласите, другарю майор, че по пътя към тази цел вие с Манчев тръгнахте по една посока, а аз, с ваше разрешение, си избрах друга.
Нямах настроение за приказки, затова кимнах в знак на съгласие и го приканих да докладва.
Разказът му се състоеше в следното:
Още в самото начало на предварителното следствие той се усъмнил в подбудите, които ние с Манчев сметнахме, че лежат в основата на престъплението – материалната заинтересованост на Кодов и користолюбивото славолюбие на доктор Беровски. Като изследвал начина, по който било реализирано убийството, той дошъл до заключение, че било извършено „диво“, а дивите убийства според него обикновено се обуславяли от „диви страсти“ и повече или по-малко – от „диви“ по манталитет хора.
От дивите страсти най-дива била „мъстта“, жаждата за отмъщение. Жаждата за отмъщение избухвала най-често у ревнивци, у хора, които смятали честта си за „ограбена“ или „погазена“, или „засегната“ и прочие от тоя род. А професорът, от която и страна да го погледнел човек, не бил способен нито да „ограби“, нито да „погази“, нито да „засегне“ някому честта. Следователно той не е бил, нито могъл да бъде обект за отмъщение.
Тогава на Данчев хрумнала мисълта, че в случая ставал въпрос за някаква фатална ГРЕШКА. Просто отмъстителят убил професора по погрешка и туйто.
Тогава – кой е бил ИСТИНСКИЯТ ОБЕКТ на отмъщението? Как професорът е бил отъждествен, т.е. сбъркан с истинския виновник?
И най-посредственпят криминалист знае, че грешките стават, когато ОБСТАНОВКИТЕ, сред които живеят мнимият и истинският виновник, са СХОДНИ. Сходните обстановки благоприятствуват в най-висша степен грешките.
И така, Данчев си поставил за задача да изследва дали в непосредствено съседство с професора съществува обстановка, сходна с неговата.
Тази задача била решена с успех. На гърба на №80 на ул. „Чехов“ се издигал блок-близнак на №26 на ул. „Дзержински“, която била успоредна на улица „Чехов“. Вход „Б“ на блок №26 на ул. „Дзержински“ гледал срещу №80 на ул. „Чехов“, а пътят между Чеховия 80 и 26 на „Дзержински“ минавал през едни открит двор, дълъг най-много двадесетина крачки.
Така през онази тъмна и снеговита нощ на 7 срещу 8 януари отмъстителят сбъркал Чеховия 80 с блока на „Дзержински“ 26.
И понеже блоковете били близнаци, вторият етаж, където живял професор Астарджиев, си приличал като две капки вода с втория етаж, където живял някой си инженер Чохмаджиев.
Професор Астарджиев бил припознат от отмъстителя за тоя същия инженер Чохмаджиев и съответно заклан.
А каква била вината на Чохмаджиев?
Бидейки директор на една мина в Барутин, Чохмаджиев бил заподозрян, че изнасилил някоя си Фанка. Разследването не установило виновността на Чохмаджиев, но братът на Фанка, някой си Ралчо, се заклел в костите на всичките си деди, че непременно ще заколи тоя инженер. На два пъти опитвал да свърши тая работа, но Чохмаджиев все вадил късмет. Накрая Чохмаджиев заминал за София, но когато товарили багажа му, показал се Ралчо и пред всички се заклел, че не в София, ами на оня свят да замине, пак ще го намери, за да му „отрежи гръцмуля“.
Данчев не знаел нищо за тия работи, но отишъл в районния участък и попитал дали около Чохмаджиев нямало „нещо“. Тогава му казали, че Чохмаджиев бил представил оплакване срещу някой си Ралчо от село Барутни, който го заплашвал с убийство заради измисленото изнасилване на сестра му.
– Ето как стигнах до сърцевината на това престъпление! – каза тържествено Данчев. – Пристига Ралчо, сбърква къщата и вместо да си отмъсти на Чохмаджиев – забива ножа си в гърба на професора! След това произлиза бърканица, жертва на която са Красимир Кодов и доктор Беровски.
– А имаш ли доказателства, драги колега, че тоя Ралчо е бил на 7 срещу 8 в София? И имаш ли свидетелски показания и веществени улики, че той е извършил убийството? – попита го Манчев.
– Погрижил съм се, драги колега! – усмихна се скромно и скъпернически Данчев, но в ъгълчетата на скептичните му тънки устни лумнаха тържествени чувства. – Той погледна часовника си. – От управлението ми обещаха справка точно в 6.30 часа. Ще ми позволите ли, другарю майор?
Часът беше точно 6 и 30.
Манчев смучеше намръщено цигарата си, а аз си мислех тъжно дали през евентуалния успех на Данчев ще мога да позакърпя някак си собствения си неуспех.
Но Данчев се завърна от телефона с потъмняло лице. Сива пепел беше покрила лумналите тържествени чувства по краищата на тънките му устни. Той повдигна рамене:
– Дявол някакъв се подиграва с нас! – рече той. – И аз май ударих на камък.
– Че как иначе! – обади се мрачно Манчев.
Данчев помълча малко и рече:
– Този Ралчо, вместо да дойде да убива, играл хоро на сватбата на сестра си Фанка. Насилникът бил някакъв местен миньор. Сторил мръсотията, за да кандисат старите да му дадат Фанка за жена.
– Туйто! – махна Манчев с ръка.
Не ми стана ясно каква мисъл влагаше той в това махане с ръка.
Но някоя и друга минута помълчахме всички.
– И все пак кой е убиецът? – попитах аз.
Понеже никой не ми отговори, аз облякох бавно палтото си и тръгнах към генерала.
На улицата ме посрещнаха ледени ветрища и сняг.
6.Почаках при едного от адютантите му, а когато стана 8 часът, той ме прие – изправен до бюрото си, огромен, посивял, със строги, но незлобливи сиво-синкави очи.
Поисках позволение да му докладвам. Той ми кимна мълчаливо да седна, а сам започна да се разхожда бавно и с безшумни стъпки по плътния и с убити топове килим.
Когато завърших доклада си, той продължаваше още да се разхожда тихичко напред и назад.
После той се спря на бюрото си и впери тежките си очи в лицето ми.
– Е? – попита той. – Ас обстоятелствата какво стана, не ти ли помогнаха? Нали според предложените обстоятелства около убийството Красимир Кодов и доктор Беровски бяха вътре с двата си крака?
– Обстоятелствата около убийството рухнаха в процеса на разследването, другарю генерал!
– Чудно нещо! Една солидна вила в Банкя за Кодов, едно знаменателно научно откритие плюс солидна част от обширен апартамент за доктор Беровски – и от това да не излезе нищо?
– Съжалявам, другарю генерал!
– Съжаляваш ли? Аз пък на твое място бих се зарадвал, другарю следовател!
Понеже замълчах, той продължи.
– Аз бих се радвал, ако в такова вулгарно убийство не са замесени МАТЕРИАЛНИ ИНТЕРЕСИ! Разбираш ли ме добре?
– Позволете ми да забележа, че още не се знае точно какви интереси са замесени! – казах аз.
– Като човек от по-старото време аз ще ти кажа, че когато материалните интереси се превърнат в корист, в цел на живота, в командир на човешкото поведение – от това по-страшно нима. Затуй ти заявявам, че ще се радвам, ако в тази мръсна афера не са замесени материални интереси!
Генералът седна пред бюрото си и се облакъти на зеленото сукно. Чуваше се как навънка вятърът вие и засипва стъклата със сняг.
– Ще ми разрешите ли да кандидатствувам отново за старото си преподавателско място? – попитах.
Той протегна ръка за пакетчето си цигари второ качество без филтър, възнамеряваше да запали, преди да ми отговори, но в тоя момент един от телефоните, дето бяха на бюрото му, меко иззвъня.
Той повдигна слушалката. Оттатък му съобщаваха нещо приятно и аз виждах как лицето му мигновено просветна и как строгият сиво-синкав поглед на очите му става все по-мек.
– Предайте му, моля, моите поздрави и моите благодарности! – кимна генералът пред слушалката. – Ще го чакам след един час! – продължи той. – Или не, когато на него му с удобно. Аз ще бъда тук.
Той постави слушалката и с тържествен израз на лицето ми съобщи:
– Убиецът на професор Иван Астарджиев току-що е задържан!
Аз се изправих като изхвърлен от пружина. Пред очите ми зашариха червени кръгове и кръгчета. В ушите ми забучаха водопади.
– А вие идете да си починете! – дочух гласа му през шумотевицата на водопадите. – Утре ще разговаряме по нашия въпрос. Лека нощ!
Разказ на доктор Анастаси Буков
1.Неделя по обяд погребахме професора. Казвам „погребахме“, защото погребението беше организирано от колектива при Центъра на епидемиологични проучвания, а не от членовете на неговото семейство. Като отбелязвам това обстоятелство, аз не искам да бъда разбиран криво – в смисъл, че дъщеря му Надя или синът му Радой са отказали да почетат с последни грижи своя родител. Нищо подобно! И Надя, и Радой, че и Кодов като зет на професора – всички бяха готови да изпълнят на драго сърце своя синовен и роднински дълг. Радой например настояваше да купи ковчег „лукс“ за баща си и да уговори дузина специални таксита за погребалната процесия, а Кодов, тоя великодушен и благороден човек, той предлагаше да даде на участвуващите в погребението тържествен банкет в церемониалната зала на новотела. Но тия изпълнени със скръбна обич пожелания, особено тържественият банкет, бяха отхвърлени много решително от дирекцията на института. Дирекцията уреди всичко на своя сметка и макар ковчегът да не беше от класа „лукс“ и да имаше в погребалната процесия само 4 таксита (обикновени); и след спускането на скъпия покойник в гроба да беше раздаден по един скромен сандвич от двете прислужнички при института; казвам, макар всичко да носеше печата на въздържаността – погребението излъчваше достолепие. Както и да се гледа на нещата, едно погребение от името на обществен институт е чест, която не се оказва човеку току-тъй.
Когато тръгнахме за мястото, където беше изкопано в земята вечното жилище на професора, непосредствено след ковчега вървяха Надя, Радой и Красимир Кодов. Дора Басмаджиева направи опит да се присъедини към тях, но Надя се извърна, освирепяла като дива котка, и само дето не я улови за косите. Дора Басмаджиева се сконфузи и благоразумно изостана назад.
След най-близките на покойника достолепно вървяха членовете на институтското ръководство, сред тях беше и доктор Петър Беровски, в елегантен черен балтон, с бяло шалче и с италианска шапка „Борсалино“. От дясната страна на главния директор леко понакуцваше с левия си крак един човек на средна възраст, среден на ръст, по с лице толкова далечно по изражение на всичко средно, че наблюдаващият го отстрани, ако се загледаше в него по-задлъжко, тутакси усещаше, че нещо започваше да го пари в мислите, в съзнанието, сякаш оня беше изсипал в душата му лопата разпалена жар. Лицето му – колкото и да изглежда необичайно сравнението – приличаше на дяволско лице: с остра козя брадичка, със силно изпъкнали костеливи скули и с тревожно горящи зеленикави очи. Негова милост беше прочутият професор Марков, почетен доктор на Пастьоровия институт, говореше се напоследък, че той щял да оглави отделението за специалните проучвания на нашия институт.
Де да знаех, че тоя именно човек щеше да създаде само след две години нова грозна твар – чумоподобния бацил, и че това негово адско създание щеше да принуди Авакум отново да нахлузи шапката си невидимка на боец от тихия фронт!
Слава богу, аз не съм сантиментален човек и дори тъжни събития като погребения на познати хора не ми влияят особено. Но дали поради тишината и мрачното безлюдие на алеите, през които минаваше процесията ни, неволно почувствувах студения полъх на оная същата ужасна тишина, която цареше ден и нощ в обширното жилище на професора. Толкова беше тихо навсякъде, дори в гостната му, където играехме с него на шах, че колчем паднеше случайно пешка на шахматната дъска, и двамата повдигахме озадачено глави – неочакван гостенин като да беше застанал на прага.
А когато стигнахме най-после до току-що изкопания гроб, всички забелязахме да лежи върху струпаната, полузамръзнала кафява пръст букетче бели хризантеми. Кодов изобиколи ямата, повдигна хризантемите и ми ги подаде. Той трябваше да ги подаде на Надя, но тя беше толкова разстроена, че той намери за благоразумно да ги подаде на мен. На визитната картичка, поставена между бухналите бели цветове, прочетох истинското име на Авакум. Еди-кой си – кандидат на математическите и на историко-филологическите науки. Археолог. Той беше дошъл да окаже последна почит на приятеля си и беше си отишъл преди нас.
Освен положения на пръстта букет от бели хризантеми, струва ми се, задълго в душата ми ще остане още един образ от това тъжно зимно утро. На петнадесетина крачки от групата, която беше наобиколила гроба на професора и слушаше поредния оратор – зловещия професор Марков, стоеше самотна жена. Тя беше облечена в палто от ръждиво-керемиден цвят и беше пребрадена с черна забрадка. Бездруго тя не беше от колектива на сътрудниците при института. Нито една от сътрудничките при института се носеше палто от най-евтината конфекция и с такъв никакъв цвят. При това тя хълцаше и бършеше с длан сълзите си – този маниер за изразяване на чувства се смяташе за недопустим в нашия колектив. Вгледах се по-внимателно и тогава разпознах в тази загадъчна фигура портиерката от №80 на улица „Чехов“ – леля Мара. Тя първа изпращаше професора сутрин и първа го посрещаше вечер. Както стоеше самичка сред тая бяла пустош, между гробовете, засипани със сняг, тя като че ли беше едничкото живо същество, останало на тоя свят.
Имам чувството, че тоя образ се запечата в душата ми за цял живот.
После помолих Любенов, който беше дошъл с трабантчето си, да ме остави някъде около Орловия мост, натам беше пътят му. Той с охота се съгласи – забелязал съм, че когато някой е ходил на погребение, не обича да се завръща сам.
Времето беше омекнало, навярно щеше скоро-скоро да запрехвърча отново сняг. Из парка рядко се мяркаха минувачи. Пъртини имаше тук-там и когато се срещахме мъже, някой от нас се отместваше встрани от направената пътека с израз на намръщен благодетел. Но случеше ли се насреща ми жена, а оттука минаваха жителки на студентското градче, аз правех място много навреме и дори любезно кимах: „Минете, моля, минете!“ Едни ми казваха „благодаря“, други се усмихваха, а някои се усмихваха и ми благодаряха, на последните правех сигурно силно впечатление. И си мислех така: Ако повторно срещна някоя от тях, аз непременно ще я заговоря. Ще й кажа примерно: „Колко много сняг е навалял, пали?“ Тя ще ми отговори: „Ами да, много сняг е навалял!“ И навярно втори път ще ми се усмихне. Две усмивки за по-малко от половин минута – мислете каквото щете, но това е голям успех. Я ми кажете, моля, колко пъти едно хубаво момиче ви се е усмихнало два пъти за по-малко от половин минута?
Тъй че по-добре е да си мълчите и да чуете какво става по-нататък, защото аз не съм от тия мъже, които оставят без последствие завоювания първоначален успех. След като тя ми каже: „Ами да, много сняг е навалял!“ и ми се усмихне втори път, аз разсеяно ще погледна напред и изведнъж ще си спомня нещо много важно. Затова, без да се колебая пито миг, ще направя „кръгом“ на място в снега и ще тръгна редом с моята нова позната.
– Но защо се връщате? – ще ме запита крайно учудена моята нова приятелка. – Нали бяхте тръгнали към езерото с червените рибки?
– Признавам си, че натам бях тръгнал! – ще кажа. – Към езерото с червените рибки. То е моето любимо място. Но изведнъж си спомних, че то е замръзнало и е затрупано със сняг. Има ли смисъл – ще попитам моята нова приятелка – да бия път за едно езеро, от което не се вижда нищо?
– Няма смисъл, разбира се! – ще каже тя.
– Точно тъй! – ще кимна аз.
– Но за бога, защо газите из снега? – ще ме запита тревожно тя. – Вие ще се простудите, така не бива!
– Няма трети начин! – ще кажа загадъчно аз.
– Защо „трети“? – ще попита заинтригувано тя и ще се спре. Непременно ще се спре и ще ме погледне в очите.
И аз ще спра, и аз ще я погледна в очите, и навярно огънчетата в очите й ще ми направят дълбоко впечатление. Пък и бузите й, порозовели от студа, и двата къдрави кичура коса, немирно изскочили изпод баретата, покрити с тънък като паяжина скреж – ще признаете, че това не е картина, която може да се види всеки път. Дори с една художествена галерия подобни картини не са чак толкова много.
– Уви, няма трети начин! – ще повдигна аз рамене. И приближавайки по-близо лицето си до нейното, ще й обясня: – Първият начин е – да тръгна по пътеката ПРЕД вас. А това за нищо на света не бих направил!
– Тогава вървете след мен! – ще каже просто тя.
– След вас? Моля ви се! – ще възразя. – Зная аз как се чувствува една жена, когато по стъпките й върви мъж!
Огънчетата в очите й за миг ще покрие влага и тя ще приближи лицето си още по-близо до моето. Аз ще вдъхна от дъха и, а и тя ще вдъхне от моя дъх, и така ние ще се почувствуваме още по-близки. После тя ще се засмее звънко и някак хитро, а може би и предизвикателно и ще сложи ръка на лакътя ми.
– Измислих! – ще каже тя. – Измислих го ТРЕТИЯ начин. Ами че ние ще си поделим пътеката, ей така!
Не е необходимо много въображение, приятели, за да се досетите какво се получи: тя ме улови подръка и ние тръгнахме заедно по пъртината – тя с десния си крак, аз с левия. Неудобно, но какво от това? Напротив, тъкмо в това беше удобното, защото тоя начин на ходене ни принуждаваше да се притискаме много плътно един до друг. Хубаво беше, дявол да го вземе, приличаше на новогодишна приказка.
Измислях си разни приказки, защото се разхождах сам из парка и ми беше скучно.
Иначе аз не съм по приказките. Какви приказки, моля ви се, от такъв сухар като мене!
