Текст книги "Убийството на улица „Чехов“"

Като не могла да се свърже по телефона с доктор Беровски, Дора Басмаджиева тръгнала за квартирата му, наела по пътя едно такси и насмалко щяла да се изплъзне от погледа на Данчев, ако случаят не се оказал благосклонен към моя помощник – след няколко секунди се появило друго такси и с него Данчев успял да я изпревари. Макар този инспектор да не ми се нрави, струва ми се скептично настроен към мен и моите методи на работа, аз го похвалих заради съобразителността му – преди да излезе оттук, тон погледнал в телефонния бележник на професора и на буква „Б“ открил адреса на доктор Беровски. Сега съжалявам за галантността си. Вместо да остане доволен, че го похвалих, и още по-доволен, задето му изразих похвалата си, той се усмихна пренебрежително и… високомерно си замълча. Да, тия „професионалисти“ мъчно възприемат издигането на един „теоретик“ за „детектив“? Но няма как, ще преглътнат, дявол да го вземе, ще преглътнат! В живота става така, както по време на футболен мач – върти се, дявол да го вземе, върти се!

Като съдя от портрета на Астарджиев, рисуван в цял ръст, професорът ще да е бил доста висок и едър човек и едва през последните една-две години е взел да слабее и да се смалява поради тежкото си сърдечно заболяване. Затова аз си представях държанката му за „ячка“ жена, каквито са най-често жените към 36-те си години, закръглена, със солидна пазва и с овален задник като на охранена кобилка. Ето защо аз се учудих и вътрешно се стреснах, когато пред очите ми застана „жена-чивьов“, крехка и нежна като порцеланова статуйка, с миловидно лице и бистри небесносини очи. Тази малка мадона портиерката беше нарекла курва. Ха де! При това тя отговаряше толкова на понятието „икономка“, колкото един борец от свръхтежка категория би отговарял на представата например за лаборант. Един такъв от свръхтежката би изглеждал на мястото си сред колбите и другите фини стъкларии така, както миньончето-жена можеше да бъде сред масивната тежка мебел на Астарджиевия дом. Но водейки се от принципа „какво ли няма по тоя свят“, аз приех нещата такива, каквито бяха, и не дадох израз на вътрешното си смайване.

– Кой ви уведоми за трагичната кончина на професора? – попитах Дора Басмаджиева.

– Надя, дъщерята на професора.

– В колко часа?

– Предполагам, че беше около 6. Току-що бях станала от леглото и телефонът иззвъня.

– В колко часа обикновено ставате?

– Около 6.

– Как си обяснявате тогава, че на ВАС именно се обади толкова рано?

– О, много просто! – каза Дора и страните и леко порозовяха. Тя ми поиска ключа от апартамента. Сега тя се чувствува за законна стопанка на апартамента и не допуска друг да има ключ от входната врага.

– Вие какво й отговорихте?

– Отговорих й, че ще й дам ключ.

– Ключ, а не „ключа“ – така ли?

– А има ли значение?

– Вие ще отговорите, тъй като аз ви разпитвам!

– Казах на Надя, че ще й дам „ключ“ и вие разбрахте съвсем точно смисъла, които АЗ влагам в тази дума.

– Вие ще дадете на Надя „ключ“, а не „ключа“. Вие се чувствувате законна наследница на апартамента, поне толкова, колкото и дъщерята на професора. Тъй ли?

Малката женичка никак не се смути от думите ми. Тя повдигна рамене и спокойно отговори:

– В момента не мога да ви кажа нищо определено. По всяка вероятност професорът се е погрижил приживе да изрази волята си по този въпрос.

– Защо не спахте тук, а си отивахте вкъщи?

– Защото бях „икономка“ на професора, а не негова съпруга!

– Но ако бяхте „само“ икономка на професора, надали щяхте да имате претенции върху апартамента, нали?

– Аз не бях съпруга на професора. А защо се надявам на права върху апартамента – това си е лично моя работа!

– Вие може да не сте били съпруга на професора де юре, но де факто да сте били!

– Аз бях икономка на професора. Получавах от него заплата, върху която профсъюзите ми удържаха вноска за пенсионния фонд. А дали съм му била съпруга де факто – това са въпроси от чисто интимен характер, на които съвсем не съм длъжна да отговарям! По тези въпроси всеки може да мисли каквото си иска, това не ме интересува!

– Какво образование имате?

– Следвах френска филология, но не завърших.

– И с това си образование сте могли да работите на държавния или на обществения сектор. Защо избрахте „частпрома“?

– Нашето общество смята всяка трудова дейност достойна за уважение, другарю!

– Отговорете ми, моля: от частпромовския характер ли е работата на една икономка или се лъжа?

– Зависи от случая. Ако професорът беше един безполезен член на обществото, работата ми при него щеше да е частпромовска. Но професорът работеше много активно за обществото, той беше един много полезен човек, а аз му помагах да няма грижи от битов характер. Тъй че работата ми при него не е от вулгарен частпромовски характер.

В областта на социалните отношения бях цар, но вместо да я поставя в мат, порцелановата женичка ме притискаше към стената. Трябваше да променя тактиката. Рекох й:

– Я ми кажете, покойният ви съпруг и професорът бяха ли приятели?

– Моят съпруг беше първият помощник на професора по служба.

На това място от разпита на Дора инспекторът Манчев многозначително се прокашля.

– А вие бяхте ли приятели с професора?

– Какво искате да кажете? – попита ме Дора.

– Искам да кажа: бяхте ли приятелка на професора, преди мъжът ви да почине?

– Аз и мъжът ми бяхме приятели на професора. Професорът беше наш приятел.

– Приятелството на мъжа ви с професора не ме интересува. Проявявам известен интерес към ВАШЕТО приятелство с професора.

– По този въпрос каквото имаше да казвам, аз го казах вече! – Дора извърна глава и разсеяно се загледа през широкия прозорец.

– Добре! – рекох. – Да оставим за по-нататък изясняването на приятелството ви с професора. По една или друга причина вие сте били уверена, че този апартамент или част от него ще стане ваша собственост. Искам да зная: настъпи ли напоследък някаква промяна във вашата увереност?

– Не.

– Съмнение някакво, че професорът може да се отметне от обещанието си и да ви остави на „сухо“?

– Никога не съм се съмнявала в честността на професора, другарю!

– Ами ако в завещанието си не ви е споменал като наследница?

Тя не отговори, а само се усмихна.

– Не допускате?

– Не допускам.

– Но представете си, че дъщеря му се е възпротивила, че синът му се е възпротивил, че двамата са му повлияли и той в последния момент е поправил своето завещание?

Тя отново се усмихна.

Ех, ако можех да разгадая тази усмивка! Но аз бях учил право в университета, специализирал бях криминалистика, а наука за усмивки не бях изучавал? Наука за усмивките! Би трябвало да има в криминалистиката поне един раздел за усмивките, защото усмивката е най-сложното, най-мъчното и най-неразгадаемото нещо на тоя свят. Е, не във всички случаи, разбира се! Има прости усмивки, нещо като четирите аритметически действия. Човек с първоначално образование знае да събира и да изважда, да умножава и да дели. Но оттук нататък? Има усмивки, които дори елементарната психологическа „алгебра“ не може да решава! Има усмивки, в които само най-висшата „алгебра“ успява да проникне.

Такава беше усмивката на тази порцеланово-крехка женичка, която невъзмутимо седеше срещу мен.

И тъй като не разбирах нищо от „висша“ алгебра, а владеех само проста аритметика, уви, реших да сменя курса на любезния ни разговор, та да заплавам в свои води, където се чувствувах отличен плувец.

– Слушайте – рекох, – вчера сутрин в колко часа пристигнахте тук?

– В осем и половина.

– Професорът беше ли излязъл вече?

Тя кимна с глава.

– Какви специални заръки ви даде по случай именния си ден?

– Даде ми заръките си предния ден. – Тя помълча. – Професорът не беше разточителен човек.

– За колко души ви поръча да приготвите вечеря?

– За шест души.

– Спомена ли кои хора ще покани за вечерята?

– За поканените не отвори дума. Само ме предупреди, че сред гостите ще бъде и дъщеря му, тоест даде ми да разбера, че аз не трябва да се появявам на тази вечеря.

– Какво ви нареди да приготвите?

Тя се усмихна иронично и по лицето й се изписа досада. Навярно намираше въпросите ми за много ординерни и обстоятелствени.

– Нали ви предупредих – каза тя, – професорът не беше разточителен човек. Поръча ми да сваря боб, да приготвя майонеза за шест души и да омеся една баница със сирене. Попитах го: „С това ли само ще гощавате приятелите си?“ Той ми отговори: „Преди всичко разчитам на шунката и на виното си!“ Имаше предвид свинския бут и дамаджаната с вино, които беше получил от село и които държеше в мазето. Попитах го дали да нарежа шунката в два подноса, като я гарнирам с резени от варени яйца и с магданоз, но топ отказа категорично. „Ти режеш шунката на много дебели парчета! – каза той. – Аз ще купя специален нож, който да реже тънки резени, та да бъде и приятно за окото, и да изглежда много! За яйцата?“

– Чакайте! – прекъснах я. И се обърнах към сержанта Наум, който водеше протокола на разпита. – Сержант Наум! – рекох. – Пасажа за ножа подчертайте и пишете дословно според думите на свидетелката: „Аз ще купя специален нож, които да реже тънки резени!“

– Слушам! – каза сержант Наум. – Ще пиша дословно!

– Продължавайте! – кимнах на Дора Басмаджиева, като с мъка се сдържах да не издам буйната радост, която изведнъж беше кипнала в душата ми.

– Какво да продължавам? – попита Дора.

Тя се смееше вътрешно, глупачката, тя не знаеше, че по това следствие аз щях да се смея последен и затова щях да се смея най-добре!

– Разбира се, че ще продължим! – рекох. – Ами че как иначе? Та ние тепърва започваме! И тъй?

– И тъй – повтори Дора.

– Излизахте ли вчера навън от апартамента?

Хиляди дяволи, стори ми се, че лицето й трепна едва забележимо, по трепна, дявол да го вземе, трепна!

– Не си спомням добре! – каза тя. – Но мисля, че не съм излизала. Така ми се струва.

– Вижте какво, любезна! – рекох. – Тука няма: „Струва ми се, не струва ми се!“ Тука има „Да!“ и „Не!“ – и толкоз. Разбрахте ли?

– Сигурно!

– Е? Излизахте ли или не излизахте?

– Не съм излизала.

– А някой да е дохождал? – После се сетих нещо и махнах с ръка: – Първо ми отговорете: Кога излязохте вчера оттук, или още по-точно – кога турихте ключа на апартамента? Беше ли тук професорът, когато си отидохте?

– Когато турих ключа на апартамента, беше пет часът следобед. Когато турих ключа на апартамента, професорът още не си беше дошъл.

„Подиграващ ме ти, красиво кученце – рекох си, – по ще ти е за главата, за главата, няма да ти се размине!“

Манчев пак се прокашля многозначително, а по лицето на Данчев отново премина сянка на досада. Сержантът Рашко гледаше Дора с опулено лице, а сержант Наум беше се целият превърнал в слух, за да не изпусне нещо важно за протокола.

– Запиши дословно – обърнах се към сержанта Наум, – свидетелката казва: „Никъде не съм излизала, никой не е дохождал в мое присъствие! Напуснах апартамента в пет часа следобед!“ Така ли? – обърнах се отново към Дора.

Налагаше се малко да я постресна, какво току ми се фукнявеше! Дано да не бях виждал такива самоуверени.

Тя не ми отговори, а само повдигна рамене.

– Освен вас, кой друг има ключове от апартамента?

– Освен мен, ключове от апартамента имат професорът и синът му Радой.

– Не ми е ясно защо синът му да има ключове, а дъщеря му да няма. Каква е причината според вас?

– И дъщеря му имаше ключ, но мъжът й Краси взе веднъж ключа от нея и доведе тук приятели да играят комар! Професорът се разсърди и прибра ключа.

– След като вие подробно го осведомихте за деянието на Краси, нали?

– Разбира се! – каза Дора.

– Добре, виждам, че съвестно изпълнявате службата си. Затова не мога да си обясня защо вчера, като сте си тръгнали за вкъщи, забравили сте да заключите външната врата на кухнята. Може ли да ми дадете обяснение във връзка с този малък пропуск от ваша страна?

Дора помълча няколко секунди и аз видях много ясно как по лицето й се отпечата израз на явна тревога.

– Аз заключих и двете врати! – каза Дора. – Много добре си спомням, че заключих и двете врати!

– Не зная какво си спомняте! – казах аз. – Когато пие пристигнахме тук, външната врата на кухнята, тази врата, която води за стълбището, беше отключена.

– Сигурно професорът я е отключил! – каза твърдо Дора. – Само той има ключ от тази врата и навярно той я е отключил!

– Искам да ви уведомя – рекох, – че засега не сме открили никакъв ключ от кухнята – нито в дрехите на професора, нито където и да било!

– Ключът е малка вещ – каза Дора, – ако го е захвърлил някъде, трудно може да се открие!

– Да, разбира се, ключът е малка вещ! – съгласих се аз. – Ако професорът го е захвърлил някъде – трудно ще се открие. – И след като помълчах малко, рекох: – А вие бихте ли ми обяснили за какъв дявол е било необходимо на професора да отключва черния вход на апартамента: боклук ли да изнася или да внася една стока?

Ах, ах, върху порцелановото личице отново премина сянка на още по-загадъчна тревога.

– Кажете – рекох, – за какво му е притрябвало на професора да отваря черния вход? Човек на неговото положение и с неговото крехко здраве нито изнася боклук, нито носи и внася сам в къщата си чували с картофи или лук.

– Не зная! – повдигна тя рамене и отново се загледа безсмислено над главата ми.

Инспекторът Манчев преднамерено се прокашля. Какво си мислеше тоя човек, че аз не чувствувах пропуканата защита на свидетелката, та трябваше да ме подсеща? Кипна ми келят и му извиках:

– Манчев, ако си болен, изтичай до аптеката да глътнеш един аспирин!

Той не ми отговори, а доста безочливо се ухили.

– Да приключим! – рекох на Дора Басмаджиева. – Вие твърдите, че след като сте дошли в апартамента, не сте излизали никъде до пет часа следобед, когато сте си отишли. През това време никой не е идвал в апартамента и с външно лице не сте разговаряли.

– Освен по телефона! – обади се тя с неуверен и притихнал глас.

– Добре, освен по телефона! – съгласих се аз.

Наредих на сержант Наум да донесе протокола и тя го подписа.

След като го подписа, аз й рекох:

– Моля, вървете пред сержанта и останете в насрещната стая, докато отново ви извикам. И не правете, моля, никакъв опит да напускате апартамента без мое разрешение! – Изрекох тия думи с надлежния за такива случаи служебен тон. – А ти, сержанте, доведи портиерката! – наредих на Наум.

– Ще се оплача на началника ви, че ми губите напразно времето! – каза тя, като заситни грациозно към вратата.

Преди да се извърне към вратата, аз я погледнах в лицето. Направи ми следното впечатление. Когато влезе, очите й бяха небесносини. Сега, след разпита, бяха станали сиво-синкави, отровни на цвят.

Непоправимият Манчев рече по неин адрес:

– И на господ да се оплачеш – все едно, и той няма да ти помогне! Според моя милост – извърна се той към мен – тази мила персона е вътре и с двете си деликатни крачета!

– Глупости! – каза мрачно Данчев.

– Защо да са глупости? – засегна се Манчев.

– Защото – рече Данчев – лесно е да предположиш, че някой е „вътре“ в играта, но е мъчно да го докажеш. А в нашата работа главно са доказателствата, а предположенията – това е литература.

Щях да му кажа две хубави думи, по се сдържах. Гледай го ти! Ами че ние пали сме затова – да събираме доказателства срещу престъпниците, нали затова сме на служба и за това ни плащат!

Загледах се навън. Снегът беше престанал да се сипе. Настанал беше един ден, ама какъв ден! Приличаше на Дорините очи – като че ли и той беше вапцан с мръсна сиво-синкава боя.

Сержантът Наум въведе леля Мара.

Леля Мара гледаше намусено, но аз я поканих да седне с нарочна галантност и лицето й веднага се разведри. Колко им трябва на такива, за да ги сграбчиш за сърцето!

– В тези работи ти ще си ни първият помощник – рекох аз. – Затова ще те молим да си спомниш някои неща.

– Думайте! – рече отзивчиво леля Мара.

– В колко часа пристигна вчера заранта икономката?

– В осем и половина.

– До обяд излиза ли някъде?

– Тя не излиза никъде, но при нея се яви доктор Беровски.

– Ха! – рекох аз.

– Ха! – повтори възклицанието ми инспекторът Манчев.

Данчев проточи шия и лицето му за пръв път се оживи.

– И как стана това, лельо Маро? – попитах аз. – В колко часа се яви доктор Беровски при икономката Дора Басмаджиева?

– А че беше някъде около десет часа предобед! – каза леля Мара.

– И колко време стоя при нея?

– Този път работата стана другояче! – поклати глава леля Мара. – Той изобщо не се качи горе. Той си стоя в таксито.

– А шофьорът ли се качи горе? – изкикоти се инспекторът Манчев.

– Тя слезе доле, като носеше с две ръце нещо тежко, завито в бохча. Шофьорът излезе от таксито и взе това нещо, натъкми го на седалката, до него си.

– А доктор Беровски? – попитах аз.

– Той си остана вътре, в таксито, на задната седалка.

Ето че играта се заплете и на мене като че ли започна да ми се вие свят. И понеже продължавах да мълча, към леля Мара се обърна инспекторът Данчев:

– Кажете, моля – рече той, – как познахте, че седящият в таксито човек, и то на задната седалка, е бил именно доктор Беровски? Той отвори ли вратата на таксито, размени ли с Дора Басмаджиева някоя и друга дума?

– Нито отвори вратата, другарю, нито обели дума. Той си седеше на мястото и си кротуваше.

– Е, добре, а как го познахте, по какво познахте, че е доктор Беровски?

– Този марок аз ще позная сред хиляди други мароци! – рече леля Мара. – Със затворени очи ще го набарам него! Една жена, която отбира малко от мъже, веднага усеща тази порода мароци!

– Все пак! – рекох аз, като се посъвзех. – Нас ни трябват веществени доказателства, лельо Маро, а не чувства!

Леля Мара ме изгледа доста снизходително, поклати неодобрително глава и разпери ръце.

– Ще ви посоча и вещественото доказателство – въздъхна тя. – Ами шалчето на този курварин! Той има едно такова червено шалче, дето и на кьоравия ще се навре в очите! Той седеше в таксито с туй шалче на шията си.

– Каква беше шапката му? – попитах аз.

– Беше със сивата си капела.

Помълчах някое време, после рекох:

– Благодарни сме ти за сведенията, лельо Маро. Иди си.

Когато си излезе, инспекторът Манчев потри доволно ръце.

– Хитрата сврака – с двата крака! – рече той. – Нали ви казах, че малката ще е непременно в играта?

Пратих сержанта Наум да извика Дора. Когато тя влезе, аз съзнателно не я поканих да седне, а наредих на сержанта Наум да прочете на глас показанията на леля Мара.

– Виждате ли? – погледнах с укор Дора Басмаджиева.

Тя се засмя.

– Кой беше човекът в таксито? – запитах строго.

– Брат ми! – отговори Дора.

Като че ли отново започна да ми се вие свят.

– А какво носехте в бохчата?

– Двоен електрически котлон, другарю. Брат ми е електротехник и аз му дадох котлона да го поправи.

– А защо премълчахте този случай във вашите показания?

– Защото нито брат си, нито котлона счетох за „случай“! – рече тя.

Обади се Данчев:

– Къде работи брат ви? – попита топ.

Тя не отговори веднага.

– Къде? – повиши глас Данчев.

– В кооперацията за битова техника на бул. „Стоян Заимов“ и улица „Паун Грозданов“ – каза Дора с почти шепнещ глас.

– Отведете я в стаята! – махнах с ръка.

Когато излезе, Данчев рече:

– Ще проверя коя кола е пристигнала вчера на това място и ще разпитам шофьора й за човека, когото е возил. Откъде го е взел, какъв е на вид, имал ли е червено шалче на шията си и сива шапка. След това ще отскоча до бул. „Заимов“ и улица „Паун Грозданов“. А ще разпитам шофьора и за вързопа, разбира се!

– Да, разбира се – каза Манчев, – точно това щях да предложа и аз!

В този момент пристигнаха нашите специалисти с резултатите от аутопсията и от огледа на местопроизшествието.