Текст книги "Убийството на улица „Чехов“"
Автор книги: Андрей Гуляшки
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 11 страниц)
Взех писмото, изпратено от Либия, и отидох да го прочета до прозореца. Радой пишеше на баща си, че щял да пристигне в София към 10-ти януари, че се радвал на намерението му да припише вилата в Бояна на Надя и че нямал особено мнение относно НАСЛЕДЯВАНЕТО (к.м.) на апартамента. По този въпрос щял да вземе окончателно решение, след като чуел мнението на сестра си. Съветваше го да щади сърцето си и го поздравляваше с Новата година.
Какви изводи трябваше да се направят от това писмо? Първо: че Кодов можеше да си живее спокойно, вилата в Бояна му беше „вързана в кърпа“. Кодов нямаше причини да се бои от шурея си, тъй като той не предявяваше никакви претенции към боянската вила. Кодов нямаше основание да се бон и от тъста си, в смисъл че под влиянието на Радой ще се отметне от решението си да прехвърли боянската вила на дъщеря си. Следваше законният въпрос в такъв случай: за какъв дявол му беше необходима смъртта на професора? Защо трябваше да го убива? Наистина за какъв дявол?
Апартаментът? Е, разбира се, Надя имаше амбиции по отношение на апартамента, но от писмото на Радой не можеше да се разбере дали Дора беше включена в аритметиката, тоест дали професорът щеше да се поддаде на изкушението да ощетява дъщеря си за сметка на своята държанка.
Тук имаше за моя радост едно „НО“.
Това „но“ пронизваше като с рентгенови лъчи неясностите и даваше възможност на предварителното следствие да избегне всякаква прилика с прочутата картина „Бой на негри в тунел“.
1. Известно ли беше Радоевото писмо на Кодов? Ако Кодов е действувал самостоятелно, бездруго той не е бил запознат със съдържанието на писмото. Той е живял със страха, че тъстът му ще прехвърли боянската вила на Радой. И за да не допусне боянската вила да бъде прехвърлена на Радой, решил да убие тъста си.
2. Каква е гаранцията, че от касетката не е бил изваден някакъв ВАЖЕН документ – например отнасящ се до наследяването на апартамента?
3. Тефтерчето с формулите. Ако това тефтерче е открило пред д-р Беровски пътя към СЛАВАТА, от само себе си се разбира, че присъствието на професора в играта е станало ненужно? Или още по-точно – че професорът е трябвало да бъде ИЗВАДЕН от играта, за да може Беровски да се възползува от формулите.
И тъй, вече имах чувството, че държа юздите на понататъшните издирвания в ръцете си. Нека Данчев си мънка за своя телефон. Добър е господ, с помощта на писмото от Либия и с добрите услуги на тефтерчето – ще се оправим някак!
Оставих писмото обратно в касетката и потърках ръце, както правеше Манчев. Хубав сняг валеше навън!
Часът беше единадесет. Казах на сътрудниците си:
– Възлагам на лейтенант Манчев да докаже, че тази касетка е била отваряна от Дора Басмаджиева и д-р Петър Беровски. За целта той трябва да проучи кой е бил човекът с червеното шалче и сивата шапка и къде е била носена тази касетка. Освен това той трябва да събере данни кога д-р Беровски е излизал вчера от службата, от колко часа до колко и къде е ходил из града. А вие – обърнах се към Данчев, – вие вървете по пътя на вашата хипотеза, търсете си вашия идиот!
– Хе, хе! – засмя се тихичко Манчев.
Изказах благодарност на сержантите за ценната им находка, поръчах им да са внимателни към Басмаджиева, но да не я допускат до телефона. Заповядах на инспекторите да се явят на оперативно съвещание днес на същото място в 17 часа.
И тръгнах за доклад при генерала.
5.Разказах на генерала „точ в точ“ за обстановката, сред която беше извършено убийството, и му изложих двете хипотези, по които предлагах да тръгнем, за да стигнем до физическия убиец и неговите помагачи: моята хипотеза и хипотезата на инспектора Манчев. Споменах му с няколко думи и за становището на Данчев, Постарах се да не наблягам излишно на „телефонното позвъняване“, защото се надявах, че в процеса на търсенията и тази „случайност“ ще намери своето покритие.
Генералът, човек на години, с посивели коси, мъжествено лице и хитри, малко скептично настроени очи, търпеливо ме изслуша, като през цялото време ходеше из кабинета напред и назад и лениво дърпаше от цигарите, които бяха от второ качество и без филтър. Когато завърших приказките си, той седна на стола пред огромното си бюро, помълча някое време, после снизходително повдигна рамене и разпери леко ръце.
– Като сте тръгнали по този път, действувайте – рече той. – Действувайте, макар да си мисля, че тоя път ще ви заведе в края на краищата до тупик. Защо мисля така – не бих могъл да ви обясня; то е по-скоро едно чувство, повече чувство, отколкото, както се казва, „трезва мисъл“? Да! Има нещо в съзнанието ми, което се съпротивлява на вашите „имуществени“ и „морални“ подбуди? Хм!
Както се полагаше по устава, аз чинно си мълчах.
– Странно! – пак разпери леко ръце генералът. – Да бъде убит в днешно време човек като професор Астарджиев заради някаква си вила – подобно предложение изглежда просто обидно! А това обсебване на антигрипното му откритие направо ми прилича на стока с марка „USA“!
– Предварителното следствие изхожда само от предлаганите обстоятелства, другарю генерал! – не се сдържах.
Той беше от по-старото поколение началници и навярно измерваше нещата с една по-отдавнашна своя мярка.
– Обстоятелства! – възропта той и махна с ръка, сякаш искаше да разреди лютивия дим от цигарата си. – Като чуя думата „обстоятелства“ – рече той, – която вие, по-младите, толкова обичате, знаете ли, налягат ме критични мисли по отношение на вашето обучение, пък и на възпитанието ви!? Обстоятелства! Ами човекът? Какво са обстоятелствата без човека? Вещи, които можеш да местиш и така, и иначе, и да подреждаш една обстановка по свой вкус и разбирания!? Вие сте подредили вещите по един начин; лейтенант Манчев – по друг; той се доближава до вашия стил; а Данчев – на него пък му хрумнало да прави една уредба, коренно различна от вашата? Да, всички вие местите насам и натам едни и същи вещи. Размествате на РАЗЛИЧНИ места едни и същи ОБСТОЯТЕЛСТВА!
Той угаси в една огромна метална пепелница догарящия фас, стоя прав някое време, замислен и намръщен; после се извърна неочаквано рязко към мен:
– Довечера бих желал в 20.00 ч. да ми докладвате докъде сте стигнали! Искам да чуя вашето окончателно мнение.
– Разбрано, другарю генерал! – отрапортувах по уставному.
Той се усмихна снизходително, измери ме с поглед от петите до главата и сви рамене.
– Внимавайте в картинката! – повдигна той показалец. – Ако не установите КОИ и ЗАЩО се е обадил на професора по телефона – да завиете в една амбалажна книжка хипотезата си и да я хвърлите на боклука!
– Ще се постарая, другарю генерал, да изясня и това обстоятелство! – отговорих мрачно аз.
Спуснах се бързешком по стълбите на Управлението и с една служебна кола отхвърчах до отдела, където се помещаваха централните технически служби. Казвам „отхвърчах“, защото заплашително вдигнатият показалец на генерала стърчеше пред очите ми като телеграфен стълб. Тия паши началници от по-отдавнашното време още не можеха да отвикнат от патриархалния си навик да пи смятат за свои и като техни – да ни потупват с подобаваща бащинска строгост, за да ни увират мозъците по-добре?
Отидох при началника на службата по птт, разказах му в телеграфен стил за снощната случка и го помолих да открие на живот или на смърт човека, дето беше се обадил на професора към 11 ч. вечерта.
Разказ на инспектора Манчев
След като завършихме съвещанието си в апартамента на професора (вечна му памет!), аз пръв се измъкнах навън. Валеше отвратителен сняг, по улицата рядко се мяркаха минувачи. Сняг и пустош – тази комбинация ми е най-противна на душата! Всеки се е сгушил в яката на палтото си или е навел чадър, иди разпознай някого си, ако, не дай боже, си тръгнал да го търсиш! Да разпознаеш някого си, когато се сипе сняг като из фуния – туй става, ама на филм. Не знам защо, във филмите винаги спипват престъпника, когато на гъсто пада сняг или се излива силен дъжд.
Избързах до телефонната будка, за да се обадя на жена си. Трябва да си призная, че откачих слушалката от скобата с малко неспокойствие в сърцето си. Защо? Защото се боях донякъде, че моят зов може да остане без ответ. Случвало ми се е, какво! Жена ми е млада, мъчно понася самотата и когато вечер закъснея повечко – измита се, където й видят очите. При майка си, при приятелки, само да не седи самичка. Затова винаги изпитвам някакво неспокойствие, случи ли се сутрин да й звъня. Знам ли какво ще чуя, симпатичния гласец ли или пиукането на автомата! Които имат млади жени, познават добре тази малка подробност от семейния живот.
Слава богу, тази сутрин нямаше пиукане, а напротив – докато да кажа на милата си „как си, как си!“ – тя ме изпревари, като да беше предварително навита:
– Прибирай се за обяд навреме, Митенце! Ще имаш джоланче с моркови и картофи и пиленце, пълнено с кестени и стафидки!
Закачих слушалката, без да продумам слово! След разкоша, който ми обещаваше, имах ли право да и питам дали нощеска си е била вкъщи? Е, аз не бях дърварин, дето слиза в годината еднъжки на село!
Ами потеглих да си гледам работата. За подобни случаи нашият генерал имаше една мъдра приказка. Смисълът и беше такъв: тръгне ли инспекторът за милицията по задачи – домашните си грижи трябва да захвърли в първата изпречила се пред очите му кофа за боклук.
А кофи за боклук – комай пред всяка сграда. Когато господ е сътворявал софиянеца, навярно първата вещ, която му е посочил многозначително с показалеца си, ще да е била… кофата за боклук.
Не съм твърде пъргав в ходенето, особено когато пада голям сняг, затова се върнах повторно до телефонната будка и поисках от оперативната транспортна служба да ми изпратят служебна кола.
И докато чаках колата, отново претеглих в ума си моята хипотеза и предложението на майора. Ако аз например заемах мястото на майора, непременно щях да харесам такава хипотеза. И ако някой ми кажеше, че смята за възможно Красето да убие сам професора, щях да заповядам да му проверят незабавно температурата, при по-висока температура човек какво ли не приказва. А ако някой ми заявеше, че тоя франт Беровски е извършил клането или пък онази кукла му е помагала, щях, честна дума, да си умра от смях?
Разбира се, аз не съм от тия, дето мижат, колчем минават покрай хубавото. Нашия човек си го бива в разпитването! Майсторски разпитва, следователски. Защо му е трябвало да се прехвърля на оперативна работа!
Също като моя колега Данчев! Той да беше отишъл в киното да работи, филми да прави – цена нямаше да има. Можеше и премията „Оскар“ да получи. Фантазира, и важничи, и кучешки зъби му е дал господ, но едно си няма – нюх. Това, дето отвежда гончето точно под храста, където клечи дългоухият. Нюхът не иде от книгите, както си мислят някои по-учени хора. Той е дарба. Или я имаш тази дарба, или я нямаш. Край!
Яд ме е за тия неща, иначе какво ми влиза в работата, всяка коза виси на своя си крак. Аз нямам висше юридическо, но имам 15-годишна практика в службата и от опит знам, че доста грешат ония, които си мислят, че тази работа – откриването на убиеца – става по писани правила. Знаеш правилата, командуваш според тях и си сигурен, че държиш убиеца в ръцете си, хе, хе!
Нищо. Довечера ще видим дали Кодов и Беровски са действували поотделно, или в съдружие. Моята задача – както началството я определи – се състои в това: да открия кой е човекът с червеното шалче и сивата шапка. Ако човекът с червеното шалче е д-р Беровски, както твърди благонравната леля Мара и както и самият аз предполагам, историята около убийството на професора ще да се е развила по следния начин:
1. Вчера, 7 януари, д-р Беровски пристига с такси пред дома на професора и там Дора Басмаджиева му предава една заключена касетка.
2. Д-р Беровски отнася тази касетка на ключар и той я отключва.
3. Д-р Беровски и Дора Басмаджиева откриват в касетката тайното тефтерче на професора, където е записана формулата на антигрипното лекарство, а също така и някакъв важен документ, който трябва да бъде нотариално заверен веднага след пристигането на Радой, вилата в Бояна се присъжда на Радой.
4. Според мен – д-р Беровски прави известен на Кодов този документ и му предлага да премахнат овреме професора.
5. Поотделно (или двамата заедно) Кодов и Беровски уговарят еди-кое си лице да звъни на професора в 11 ч. без 2–3 минути.
6. В 11 ч. и 1–2 минути професорът е убит.
7. Вариантите на убийството са три: или Кодов е убил сам, или Беровски е убил сам, или двамата са извършили убийството съвместно. Първите два варианта са на майора, третият вариант е мой.
Аз се надявам, че довечера на съвещанието моят вариант ще бъде признат за най-правдив.
И във великолепно настроение, като се завърна вкъщи, още от вратата ще изумя жена си с един фатален въпрос:
– А ти, любезна, къде си била на 7-ми срещу 8-ми, да речем, към 11 ч. вечерта?
Обзалагам се на две пилета, сготвени със стафиди и кестени, че вечерята на инспектора няма да загуби нищо от хубостта си дори ако той не получи задоволителен отговор от благоверната си съпруга. Защото най-важното нещо в нашия инспекторски живот е да уловиш престъпника. Когато сполучиш, е, тогава можеш, разбира се, да си позволиш лукса от високо да гледаш на събитията, които стават в собствения ти дом. Затова още отсега предчувствувам, че пилето с кестените ще изям с великолепен апетит!
Щом колата пристигна, най-напред отидох до диспечерската служба при таксиметровия транспорт. За по-малко от половин час намерихме шофьора, който беше правил курс вчера заранта до улица „Чехов“. Яко червендалесто момче, хубавец.
– Откъде взе клиента си? – попитах го, след като му показах картата си. – От Центъра по епидемиологични проучвания на Овча купел, нали?
Той ме изгледа втрещено:
– Съвсем не! – рече. Личеше си, че беше излязъл наскоро от казармата. – Клиента го взех от улица „Коларовска“, мисля, че беше номер 35.
– Номер 45! – поправи го чиновничката. Тя беше разтворила един дневник и чукаше с пръст на онова място, където беше записан номерът на поръчката.
Почувствувах как някаква внезапна слабост започна бавно да размеква коленете ми.
– Какъв беше на вид клиентът ти? – попитах шофьора. – Висок, с червено шалче на врата и със сива шапка?
Момъкът се позамисли.
– За шапката не си спомням – рече той, – но за шалчето, да. Само че не беше висок, а среден на ръст, възнисичък. И слаб.
Коленете ми продължаваха да омекват, та трябваше да се преместя от един крак на друг. Попитах чиновничката дали мога да запаля. Запуших.
– Като стигнахте до онази къща на улица „Чехов“ защо от колата не излезе клиентът ти, ами слезе ти?
– Човекът ме помоли, другарю.
– Какво имаше във вързопа?
– Не знам, другарю. Беше сложено в голяма мукавена кутия и доста тежеше. Навярно беше от желязо.
– Къде занесохте туй нещо?
– Пак там, другарю. На улица „Коларовска“ №45. Човекът ми плати, благодари ми и си влезе вътре с багажа.
Завъртях номера на професора. Обади се сержантът Наум. Заповядах му да пита Басмаджиева как се казва брат й, на коя улица живее и на кой етаж. След половин минута сержантът докладва: „Братът на Басмаджиева се казва Иван Първанов Филипов, живее на улица «Коларовска» №45, етаж четвърти.“
Поблагодарих на шофьора и на чиновничката и излязох от диспечерската служба. А на моя шофьор заръчах:
– Булевард „Заимов“ и улица „Паун Грозданов“, ъгъла!
Попитах управителя на кооперацията за ремонт на битова техника:
– Работи ли при вас един човек на име Иван Първанов Филипов?
– Имаме такъв, другарю! – каза управителят и лекичко въздъхна.
– Ако съдя по физиономията ви, той не ще да е много цвете за мирисане?
Управителят повдигна мълчаливо рамене.
– Къде е този човек?
– От вчера е в отпуска по болест.
– Хм! – рекох. – Често ли „боледува“?
– Ами, както се случи! Според „частпрома“. Като се съберат повече уреди за поправяне, затваря се вкъщи и „боледува“. Вкъщи си е обзавел работилница. Намерил си е един-двама доктори, които му пускат медицински.
– Защо не го уволните! – рекох, макар че бях загубил вече всякакъв интерес към тоя тип.
– Как да го уволним, когато той оправдава отсъствията си с медицински бележки! – разпери ръце управителят. – Пък и се застъпват за него разни видни хора. Има сестра, секретарка на един известен професор. Тя два пъти ми е хленчила тук да не съм се държал строго с братчето и, защото, нали, той наистина си бил болнавичък още от дете!
– Щом се трогвате от хленчене – рекох, – ще си го носите този мръсник още дълго време на рамо!
Обърнах се кръгом и с един вагон яд и горчилка в душата си излязох навън. Имах чувството, че д-р Беровски се възнася към праведниците, както рисуват по иконите божия син да се възнася към своя отец. Туй възнесение много засягаше ръцете ми – усещах ги празни, толкова празни, просто ме боляха, както от силен студ.
Наблизо имаше телефонен пост. Завъртях шайбата и помолих да ме свържат с лаборанта Любенов.
– Е, как сте, какво правите? – попитах момъка.
– Да сме весели – не сме, но работим!
– Ами д-р Беровски как е, той как се държи?
– Нормално.
– Я ми кажи, Любенов – рекох, – да е излизал вчера докторът по някое време?
След малка пауза Любенов отговори:
– През работното време никъде не е излизал.
– Благодаря, приятелю! – и кимнах на слушалката като идиот.
Оставаше ми още една малка надежда. Реших и нея да сложа на везните, та дано някак да натежи оная паланца, върху която бях струпал бурмичките и колелцата на моята хипотеза. Тоя, дето беше носил касетката на ключаря, за да я отключи, той можеше да ме отведе до една голяма следа!
В София имаше двама ключари, които бяха майстори по старите каси. Единият се казваше бай Трифон, а другият – бай Петър.
Отидох при първия.
– Бай Трифоне – рекох, – да са донасяли при тебе за отключване една стара касетка марка „Буржев“?
Старецът помисли и поклати отрицателно глава.
– Сигурен ли си! – улових се аз за някаква сламка като оня удавник. – Преди седмица, преди месец, преди година?
Старецът пак поклати глава:
– Не помня да ми е носена касетка „Буржев“ ни вчера, ни завчера, нито преди година. На! – Той надяна очилата си и разтвори един опърпай тефтер, толкова овехтял, че приличаше да е отпреди Балканската война. Разлисти го, спря очи на една от последните му страници и започна да шари по нея с показалец, както прави вехтошар с тояжката си, когато рови захвърлени вехтории. – Нали ти казах, уважаеми,… ето… никакъв „Буржев“! Погледни сам, уважаеми, да се увериш!
Нямах основания да не му вярвам, с бай Трифон работех честно и почтено вече десетина години.
При бай Петър ми потръгна. Но… рачешки по отношение на „полезния ефект“, както се казва сега.
На въпроса ми имал ли е работа – напоследък или с по-стара дата; имал ли е работа изобщо с касетка „Буржев“ – бай Петър повдигна докторски очила над побелелите си вежди, засука изшилени мустаци, поизбелели от къната, признак на някогашно мераклийство, и с хитра усмивка попита:
– Ти ще черпиш ли, ако ти кажа?
– Дума да няма! – зарадвах се, лекичко окрилен.
– Какво например ще черпиш?
– Както винаги, бай Петре – кутия локум!
Той склони леко глава към лявото си рамо и рече:
– Тази касетка марка „Буржев“ донесе преди три дена един професор на име Иван Астарджиев. Носеше я неговият шофьор, защото професорът, какъвто вид имаше, не го биваше дори една котка да повдигне.
Аз приседнах на единствения стол в работилницата и започнах да търкам челото си, защото изведнъж усетих нещо като замайване, беше ми се завило свят.
– После? – рекох, като че ли с не свой глас.
– Професорът беше загубил ключа си, та ми носеше тази касетка да я отключа. А секретът на бравата беше една дяволска завъртулка, та дълго се мъчих и накрая трябваше да го насиля. Отключих, но секретът се повреди. Тогава казах на професора: „Ако искате, ваша милост, отново да поправя тази дяволщина, това ще ви струва доста пари, ще се наложи да купувам на «черно» някои «частици».“ „Колко пари ще струва?“ – попита професорът. Казах му, а той почервеня и миглите му започнаха бързо-бързо да се спускат и вдигат гаче срещу него гаснеше и светваше крушка от 500 вата. И представи си, млади мой приятелю, без да каже дума, той посочи касетката на шофьора си и с глава му даде знак да си я вземе обратно. Когато шофьорът изнесе касетката, негова милост подхвърли на тезгяха ми една десетолевка и се изпари през вратата като дух, изскочил от някой забравен гроб. Такъв стипца не бях виждал и надали ще да видя скоро? Какво, млади приятелю, тебе да не те боли зъб?
– Боли ме душата, стари приятелю! – изсумтях аз и също както беше направил професорът преди три дена, тътрих към вратата, но не се „изпарих“ като него, защото далеч не бях толкова необикновено тънък, ами се изхлузих навън с дясното рамо напред – докато слушах сладките приказки на моя ключар, вратата беше се смалила, видя ми се тясна като иглено ухо.
Гмурнах се в снежната мрежа и главата ми тутакси престана да се върти.
– Накъде? – попита ме шофьорът на служебната кола.
Аз повдигнах рамене.
– Наникъде! – рекох.
Дадох му пари да купи кутия локум и да я занесе на моя приятел, а аз си тръгнах за вкъщи пеша.
На масата в кухнята намерих бележка.
„Митенце! – умилкваше се жена ми. – Аз отивам при мама, защото я боли гърлото, изглежда, че е хванала грип. На връщане ще се отбия за малко при Катето, на кафе. Пиленцето е в хладилника, сложи го във фурната, да се позагрее?“ Беше надраскала още един ред, но мене ми беше до гуша, смачках бележката и я захвърлих на пода.
После навих будилника да звъни в 4,30 ч., откачих от закачалката в коридора униформения си шинел, полегнах на миндера, както си бяха облечен, и затворих очи. Изглежда, че тутакси съм заспал.
