Текст книги "Тримата шишковци"

Автор книги: Юрий Олеша

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 8 страниц)

Трета част. Суок

VIII. Мъчната роля на малката артистка

Да, това беше тя!

Но дявол да го вземе, откъде беше дошла тя? Чудо? Какво ти чудо? Доктор Гаспар прекрасно знаеше, че не стават чудеса. Това е, реши той, просто измама. Куклата е била жива и когато той има непредпазливостта да заспи в екипажа, тя е избягала като непослушно момиче.

– Няма защо така да се усмихвате! Вашата угодлива усмивка не намалява вашата вина – рече той строго. – Както виждате, съдбата ви е наказала. Съвсем случайно Ви намерих там, дето изглеждаше невъзможно да ви намеря.

Куклата опули очи. После замига като мъничко зайче и смутено погледна към клоуна Август. Той въздъхна.

– Коя сте вие, отговаряйте направо!

Докторът придаде на своя глас колкото може по-голяма строгост. Но куклата го гледаше тъй очарователно, че му беше много трудно да се сърди.

– Ето виждате – рече тя, – вие сте ме забравили. Аз съм Суок.

– Су-ок… – повтори докторът. – Но нали вие сте куклата на наследника Тутти!

– Каква кукла! Аз съм обикновено момиче…

– Какво?… Вие се преструвате!

Куклата излезе от преградката. Лампата ярко я осветяваше. Тя се усмихваше, навела настрана чорлавата си главица. Нейните коси имаха такъв цвят, какъвто имат перата на мъничките сиви птички.

Мъхнатото зверче в клетката я гледаше много внимателно.

Доктор Гаспар беше в пълно недоумение. След известно време читателят ще узнае цялата тайна. Но сега ние искаме да предупредим читателя за едно много важно обстоятелство, което се изплъзна от внимателния поглед на доктор Гаспар Арнери. В минути на вълнение човек понякога не забелязва такива обстоятелства, които, както казват възрастните, се хвърлят в очи.

И ето това обстоятелство: сега в панаирския фургон куклата имаше съвсем друг вид.

Сивите й очи блестяха весело. Сега тя изглеждаше сериозна и внимателна, но от нейната скръб не беше останала нито следа. Напротив, вие бихте казали, че това е палавка, която се представя за скромна.

По-нататък. Къде се беше дянала нейната предишна великолепна рокля, розовата коприна, златните рози, дантелите, пулчетата, цялата тази приказна премяна, благодарение на която всяко момиче би могло да прилича, ако не на принцеса, поне на играчка от елха? Сега, представете си, куклата беше облечена повече от скромно. Блуза със синя матроска яка, вехти пантофки, достатъчно сиви, за да не бъдат бели. Пантофките бяха обути на бос крак. Не мислете, че от тази проста премяна куклата беше станала некрасива. Наопаки, тази премяна и прилягаше. Има такива пепеляшки: първо не ще ги удостоиш с поглед, а после, като се вгледаш по-внимателно, виждаш, че такава пепеляшка е по-мила от принцеса, още повече, че принцесите понякога се превръщат в жаби или обратното, жабите се превръщат в принцеси.

Но ето най-главното: вие помните, върху гърдите на куклата на наследника Тутти зееха страшни черни рани. А сега те бяха изчезнали.

Тя беше весела, здрава кукла!

Но доктор Гаспар не забеляза нищо. Може би в следната минута вече щеше да разбере каква е работата, но тъкмо в тази следна минута някой почука на вратата. И работите се забъркаха още повече. Във фургона влезе един негър!

Куклата изпищя. Звярът в клетката изфуча, макар да не беше котка, а някакво по-сложно животно.

Ние вече знаем кой е негърът. Знаеше това и доктор Гаспар, който беше направил този негър от обикновения Тибул. Но никой друг не знаеше тайната.

Смущението продължи пет минути. Негърът се държеше ужасно. Той сграбчи куклата, вдигна я нагоре и я зацелува по бузите и носа, при което този нос и бузи се извъртяха тъй енергично, че бихме могли да сравним целуващия негър с човек, който иска да захапе ябълка, окачена на конец.

Старият Август затвори очи и втрещен от страх, се клатеше като китайски император, който решава въпроса: да отсече ли на престъпника главата, или да го накара да изяде жив плъх без захар?

Едната пантофка падна от крака на куклата и улучи лампата. Лампата се катурна и предаде дух. Стана тъмно. Ужасът достигна своите предели. Тогава всички видяха, че започва да се разсъмва. Пролуките просветляха.

– Ето че вече се съмва – рече доктор Гаспар – и аз ще трябва да отида в Двореца на тримата шишковци заедно с куклата на наследника Тутти.

Негърът блъсна вратата. Сива светлина от улицата нахлу в жилището. Клоунът седеше както преди и очите му бяха затворени. Куклата беше се скрила зад преградката.

Доктор Гаспар набързо обясни на Тибул каква е работата. Той му разказа цялата история за куклата на наследника Тутти, как тя изчезнала и как сега щастливо се намерила тук във фургона.

Куклата зад преградката се вслушваше и нищо не разбираше.

„Той го нарича Тибул – чудеше се тя. – Че какъв Тибул е той? Той е ужасен негър. Тибул е красив, бял, а не черен…“

Тогава тя подаде едното си око и погледна. Негърът извади от джоба на червените си гащета продълговат флакон, отпуши го – флаконът писна като врабче – и почна да излива от флакона някаква течност върху себе си. След секунда се извърши чудо: негърът стана бял, красив и не черен. Не оставаше съмнение. Това беше Тибул!

– Ура! – извика куклата и хвръкна иззад преградката право на врата на Тибул.

Клоунът, който нищо не виждаше и реши, че е станало нещо ужасно, падна от онова, на което седеше, и остана неподвижен. Тибул го повдигна за гащите.

Сега вече куклата без покана разцелува Тибул.

– Чудесно! – казваше тя, задъхана от възторг. – Как беше станал толкова черен? Аз не те познах.

– Суок! – рече Тибул строго.

Тя веднага скочи от неговите огромни гърди и застана пред него мирно, не по-лошо от хубаво оловно войниче.

– Какво? – запита тя като ученичка.

Тибул сложи ръка на чорлавата й глава. Тя го гледаше отдолу с щастливи сиви очи.

– Ти чу ли какво каза доктор Гаспар?

– Да. Той каза, че тримата шишковци му поръчали да излекува куклата на наследника Тутти. Той каза, че тази кукла, е избягала от неговия екипаж. Казва, че аз съм тази кукла.

– Той бърка – заяви Тибул. – Доктор Гаспар, тя не е кукла, смея да ви уверя. Тя, е моята малка приятелка, тя е момиче, танцувачката Суок, мой верен другар в цирковата работа.

– Вярно! – зарадва се куклата. – Та ние с тебе неведнъж сме ходили по въже.

Тя беше много доволна, че Тибул я нарече свой верен другар.

– Мили! – пошепна тя и потърка лице о ръката му.

– Как? – попита докторът. – Мигар тя е живо момиче? Суок, казвате?… Да! Да! Действително! Аз сега виждам ясно. Спомням си. Та нали съм виждал веднъж това момиче. Да… да… Та нали я спасих от слугите на старицата, които искаха да я набият с пръчки!

Тук докторът дори плесна с ръце.

– Ха-ха-ха! Е да, разбира се. Затова ми се струваше толкова познато личицето на куклата на наследника Тутти. Това е просто удивителна прилика или както казват в науката, феномен.

Всичко се разясни за общо удоволствие.

Развиделяваше се все повече и повече. В задния двор изкукурига петел.

И в тоя миг докторът отново се натъжи.

– Да, всичко това е прекрасно. Но това значи, че аз нямам куклата на наследника Тутти, това значи, че наистина съм я изгубил…

– Това значи, че вие сте я намерили – рече Тибул, като притискаше момичето към себе си.

– Ка-а-ак?

– Така. Ти разбираш ли ме, Суок?

– Мисля – тихо отвърна Суок.

– Е? – попита Тибул.

– Разбира се – каза куклата и се усмихна.

Докторът нищо не разбра.

– Слушаше ли ме ти, когато ние с тебе играехме пред тълпата в неделно време? Ти стоеше на шареното мостче. Аз казвах: „Але!“ – и ти слизаше на въжето и вървеше към мене. Аз те очаквах на средата, много високо над навалицата. Издавах едното коляно, пак ти казвах: „Але!“ и ти, стъпила на коляното ми, се качваше на моето рамо… Страх ли те беше?

– Не. Ти ми казваше: „Але!“ – значи трябваше да бъда спокойна и да не се страхувам от нищо.

– На, ето – рече Тибул – сега аз също ти казвам: „Але!“ Ти ще бъдеш кукла.

– Аз ще бъда кукла.

– Тя ще бъде кукла ли? – запита доктор Гаспар. – Какво значи това?

Надявам се, читателю, че вие разбрахте! Вие не сте преживявали толкова вълнения и почуди колкото доктор Гаспар, затова сте спокоен и по-скоро съобразявате.

Помислете си: докторът и досега не беше се наспал както трябва. И без това трябва да се чудим на неговия железен организъм.

Преди да пропеят втори петли, всичко беше вече решено. Тибул разви подробния план за действие.

– Ти, Суок, си артистка. Мисля, че макар да си млада, ти съвсем не си лоша артистка. Когато пролетес в нашето театро представяхме пантомимата „Глупавият крал“, ти прекрасно изигра ролята на Златното кочанче. После в балета ти представяше картинка за преваждане и чудно изобрази превръщането на воденичаря в чайник. Ти танцуваш по-добре от всички и по-добре от всички, пееш, ти имаш хубаво въображение и главно – ти си смело и съобразително момиче.

Суок стоеше почервеняла от щастие. Тя дори се чувствуваше неловко от тези похвали.

– И тъй, ти ще трябва да играеш ролята на куклата на наследника Тутти.

Суок запляска с ръце и разцелува всички поред: Тибул, стария Август и доктор Гаспар.

– Почакай – продължаваше Тибул, – това не е всичко. Ти знаеш: оръжейният майстор Просперо седи в желязна клетка в Двореца на тримата шишковци. Ти трябва да освободиш оръжейния майстор Просперо.

– Да отворя клетката ли?

– Да. Аз знам една тайна, която ще даде възможност на Просперо да избяга от двореца.

– Тайна?

– Да. Там има подземен ход.

И Тибул разказа за продавача на детски балончета.

– Началото на този ход се намира нейде в една тенджера – навярно в дворцовата кухня. Ти ще намериш този ход.

– Добре.

Слънцето още не изгряваше, но птиците бяха се вече събудили. Зеленееше тревата на полянката, която се виждаше зад вратата на фургона.

При светлината загадъчният звяр в клетката се оказа обикновена лисица.

– Да не губим време! Предстои ни далечен път.

Доктор Гаспар рече:

– Сега ние трябва да изберем най-красивата от вашите рокли.

Суок домъкна всичките си премени. Те бяха възхитителни, защото беше ги измайсторила сама Суок. Като всяка талантлива артистка, тя се отличаваше с добър вкус.

Доктор Гаспар дълго се рови в пъстрата купчина.

– Какво пък – рече той, – аз мисля, че тая рокля ще подхожда най-добре. Тя с нищо не е по-лоша от оная, която носеше осакатената кукла. Облечете я!

Суок се преоблече. В блясъка на изгряващото слънце тя стоеше насред фургона така нагиздена, че май никоя именица в света не би могла да се мери с нея. Роклята беше розова. А навремени, когато Суок направеше някое движение, струваше ти се, че вали златен дъжд. Роклята блестеше, шумеше и благоухаеше.

– Готова съм – рече Суок.

Сбогуването продължи минута. Хората, които играят в цирка, не обичат сълзите. Те твърде често излагат своя живот. Освен това не биваше твърде горещо да се прегръщат, за да не измачкат роклята.

– Връщай се по-скоро! – така рече старият Август и въздъхна.

– А аз отивам в работническите квартали. Ние трябва да направим преглед на нашите сили. Работниците ме чакат. Те научиха, че аз съм жив и на свобода.

Тибул се загърна в пелерината, наложи широката са шапка, тъмните очила и големия си придаден нос, който беше необходима подробност към костюма на пашата в пантомимата „Поход към Кайро“.

В този вид беше невъзможно да го познаят. Наистина огромният нос го правеше безобразен, но затова пък и неузнаваем.

Старият Август застана на прага. Докторът, Тибул и Суок излязоха от фургона.

Денят встъпи в правата си.

– По-скоро! По-скоро! – бързаше докторът.

След минута той вече седеше в екипажа заедно със Суок.

– Не се ли страхувате? – попита той.

Суок в отговор се усмихна. Докторът я целуна по челото.

Улиците бяха още пусти. Човешки гласове се чуваха рядко. Но изведнъж се разнесе гръмовито кучешко лаене. После кучето заквича и заръмжа, сякаш някой му отнемаше кокала.

Докторът надникна от екипажа.

Представете си, беше същото куче, което беше ухапало бореца Лапитуп! Но това не беше всичко.

Докторът видя следното. Кучето се бореше с някакъв човек. Един дълъг и тънък човек с малка главица, в красив, но странен костюм, приличен на скакалец, издърпваше от устата на кучето нещо розово, красиво нещо, което не можеше да се разбере какво е. Розовите късове летяха на всички страни.

Човекът победи. Той изтръгна плячката и като я притискаше до гърдите си, се затече тъкмо натам, откъдето идеше докторът.

И когато той се срещна с екипажа, Суок, която гледаше зад гърба на доктора, видя нещо ужасно. Странният човек не тичаше, а се носеше с изящни скокове, като едва допираше земята, подобно на балетен танцьор. Зелените поли на фрака му летяха след него като крила на вятърна мелница. А на ръцете си – на ръцете си той държеше момиче с черни рани на гърдите.

– Това съм аз! – извика Суок.

Тя отскочи в дъното на екипажа и скри лице в плюшената възглавка.

Чул вика, похитителят се озърна и сега доктор Гаспар позна, че това е учителят по танци Раздватрис.

IX. Куклата с добър апетит

Наследникът Тутти стоеше на терасата. Учителят по география гледаше, през бинокъла. Наследникът Тутти искаше да му донесат компас. Но това беше излишно.

Наследникът Тутти очакваше пристигането на куклата.

От силно вълнение той беше спал дълбоко и сладко цялата нощ.

От терасата се виждаше пътят от градските порти до двореца. Слънцето, възлязло над града, пречеше да се гледа. Наследникът беше заслонил с длан очите си, мръщеше се и съжаляваше, че не може да кихне.

– Още никой не се вижда – казваше учителят по география.

Възложили му бяха тази отговорна работа, защото той по своята специалност най-добре умееше от всички да се ориентира в пространствата, хоризонтите, движещите се точки и други подобни неща.

– А може би се вижда? – настояваше Тутти.

– Не се препирайте с мене. Освен бинокъла аз имам знания и точна представа за предметите. Ето аз виждам храста жасмин, който на латински има много красиво, но много мъчно за запомняне име. По-нататък виждам мостове и гвардейци, около които летят пеперуди, а после се точи пътят… Позволете! Позволете!…

Той нагласи бинокъла. Наследникът Тутти се изправи на пръсти. Сърцето му заби бързо-бързо, като да не беше си научил урока.

– Да – каза учителят.

И в това време трима конника се насочиха от дворцовия парк към пътя. Капитан Бонавентура с караула беше препуснал към екипажа, който се появи на пътя.

– Ура! – извика наследникът тъй пронизително, че в далечните села се обадиха гъските.

Долу под терасата учителят по гимнастика стоеше готов да хване във въздуха наследника, ако той от възторг се строполи през каменната ограда на терасата.

И тъй екипажът на доктор Гаспар се движеше към двореца. Не бяха потребни вече бинокълът и научните познания на учителя по география. Всички виждаха вече екипажа и белия кон.

Щастлив миг! Екипажът спря пред последния мост. Караулът от гвардейци се разстъпи. Наследникът махаше с две ръце и подскачаше, като разтърсваше златните си коси. И най-сетне той видя главното: един мъничък човек, като се движеше тромаво, старешки, излезе от екипажа. Гвардейците, като държаха сабите си почтително и му отдаваха чест, стояха по-отдалеч. Мъничкият човек извади от екипажа чудесна кукла, сякаш розов свеж букет, превързан с ленти.

Това беше възхитителна картина под синеещото утринно небе, в сиянието на тревата и слънцето.

След минута куклата беше вече в двореца. Срещата стана по следния начин.

Куклата вървеше без чужда помощ.

О, Суок прекрасно играеше ролята си! Ако тя попаднеше в обществото на истински кукли, те без всяко съмнение биха я взели за също такава кукла като тях.

Тя беше спокойна. Тя чувствуваше, че ролята й се удава.

„Има по-трудни неща – мислеше тя, – например да жонглираш със запалена лампа или да правиш двойно салтомортале…“

А на Суок се случваше в цирка да прави и едното, и другото.

С една дума, Суок не се страхуваше. Дори й се харесваше тази игра. Много по-силно се вълнуваше доктор Гаспар. Той вървеше зад Суок. Тя стъпваше със ситни крачки като балерина, която ходи на върха на пръстите си. Роклята й се диплеше, трептеше и шумолеше.

Паркетът блестеше. Тя се отразяваше в него като розов облак. Тя бе много мъничка сред високите зали, които се увеличаваха в дълбочина от блясъка на паркета, а в ширина от огледалата.

Можеше да се помисли, че малка цветарска кошничка плава по грамадна тиха вода.

Тя вървеше весела и усмихната покрай стражата, покрай кожените и железни хора, които я гледаха като омагьосани, покрай чиновниците, които се усмихваха за първи път в живота.

Те отстъпваха пред нея, сторваха й път, сякаш тя беше владетелка на този дворец, встъпила в своите права.

Стана тъй тихо, че се чуваха леките й стъпки, които не шумяха по-силно от падащите листенца на цветята.

А отгоре по широката стълба, също тъй мъничък й сияещ, се спускаше към куклата наследникът Тутти.

Те бяха еднакви на ръст.

Суок се спря.

„Та ето това бил наследникът Тутти!“ – продума тя.

Пред нея стоеше слабичко, прилично на зло момиче, момче, сивооко и малко скръбно, навело разчорлена глава настрана.

Суок знаеше кой е Тутти. Суок знаеше кои са тримата шишковци. Тя знаеше, че тримата шишковци са заграбили цялото желязо, всички въглища, цялото жито, добито с ръцете на бедния гладен народ. Тя добре помнеше знатната старица, която беше насъскала лакеите си срещу мъничката Суок. Тя знаеше, че всички са от една пасмина: тримата шишковци, знатните старици, франтовете, бакалите, гвардейците – всички ония, крито бяха затворили оръжейния майстор Просперо в желязна клетка и се мъчеха да заловят нейния приятел гимнастика Тибул.

Когато тя отиваше в двореца, тя мислеше, че наследникът Тутти ще й се стори отвратителен, нещо като знатната старица, само че с дълъг и тънък тъмночервен език, винаги изваден навън.

Но никакво отвращение тя не почувствува. По-скоро стана й приятно, че го вижда.

Тя го гледаше с весели сиви очи.

– Ти ли си, кукло? – попита наследникът Тутти и простря ръка.

„Какво да правя? – уплаши се Суок. – Мигар куклите говорят? Ах, мене не ме предупредиха!… Аз не знам как се е държала оная кукла, която гвардейците са съсекли…“

Но на помощ й дойде доктор Гаспар.

– Господин наследник – рече той тържествено, – аз излекувах вашата кукла. Както виждате, не само й върнах живота, но направих живота й по-забележителен. Куклата несъмнено стана по-хубава, после тя получи нова великолепна рокля и най-главното – аз научих куклата ви да говори, да съчинява песнички и да танцува.

– Какво щастие? – тихо рече наследникът.

„Време е да действам“ – реши Суок.

И малката артистка от театрото на чичо Бризак направи първия си дебют на новата сцена.

Тази сцена беше главната дворцова зала. А бяха се събрали маса зрители. Те се тълпяха от всички страни: по върховете на стълбите, в коридорите, по галериите. Те се подаваха от кръглите прозорци, изпълваха балконите, покатерваха се по колоните, за да виждат и слушат по-добре.

Много глави и гърбове с най-разнообразни цветове и бои горяха в яркото слънчево осветление.

Суок виждаше множество лица, които я гледаха, широко усмихнати.

Готвачите с разперени пръсти, от които като клей отклони се стичаха сладки червени рокове или кафяви тучни сосове; министри в разноцветни извезани мундири, сякаш маймуни, преоблечени като петли; мънички дебели музиканти в тесни фракове, придворни дами и кавалери, гърбави доктори, дългокоси учени, рошави бързоходци; прислуга, облечена не по-лошо от министрите.

Цялата тази маса се лепеше по всичко, по което можеше да се прилепи.

И всички мълчаха. Всички, притаили дъх, гледаха мъничкото розово създание, което спокойно и с голямо достойнство на дванадесетгодишно момиче посрещаше стотиците погледи. Тя съвсем не се смущаваше. Тези зрители надали бяха по-строги от зрителите по площадите, дето едва ли не всеки ден играеше Суок. О, там имаше много строги зрители: зяпачи, войници, актьори, ученици, дребни търговци! И от тях Суок не се страхуваше. А те казваха:

– Суок е най-добрата артистка в света…

И хвърляха на нейното килимче последната си дребна, монета. А между това за такава мъничка монета можеше да се купи баничка с черен дроб, която за някоя плетачка на чорапи заменяше и закуска, и обяд, и вечеря.

И ето Суок започна да играе истински своята роля на кукла.

Тя допря върховете на обувките си, после се приповдигна на тях, повдигна към лицето си свити в лактите ръце и като мърдаше двете си кутрета по подобие на китайски мандарин, започна да пее песничка. Едновременно тя поклащаше глава надясно и наляво в такт с мелодията.

Усмихваше се тя кокетливо и лукаво. Но през цялото време се стараеше очите й да бъдат кръгли и широки както на всички кукли.

Тя пееше така:

Със наука неизвестна,

разгорил в тигела жар,

възкреси ме, знай, чудесно

докторът добър Гаспар.

Погледни: аз се усмихнах.

Чуваш ли: въздъхнах аз…

Тъй животът ми затихнал

се пробуди в мен завчас.

Цял живот до сетни сили

дирих те в тоз свят жесток…

Не забравяй ти, мой мили,

своята сестра Суок!

Мойта смърт бе много къса,

съживена тоя ден,

аз те виждах във съня си

как ридаеше за мен.

Виж как трепкат мигли леки,

как припламва взор дълбок.

Не забравяй ти навеки

своята сестра Суок!

– Суок – тихо повтори Тутти.

Очите му бяха пълни със сълзи и от това изглеждаше, че той има не две, а четири очи…

Куклата свърши песничката и направи реверанс. Залата възторжено въздъхна. Всички се раздвижиха, закимаха с глава, зацъкаха с език.

Действително мелодията на песничката беше очарователна, макар и малко тъжна за такъв млад глас, а самият глас звучеше с такава прелест, че сякаш излизаше от сребърно или стъклено гърло.

– Тя пее като ангел – чуха се в тишината думите на диригента.

– Само че песничката й е малко странна – забеляза някакъв сановник и орденът на гърдите му иззвънтя.

Тук критиката се прекъсна. В залата влязоха тримата шишковци. Струпването на публика можеше да им се стори неприятно. Всички се спуснаха към изходите. В бъркотията един готвач залепи петте си пръста с целия запас от малинов сок върху гърба на някаква хубавица. Хубавицата изпищя и при това стана ясно, че е имала изкуствена челюст, защото челюстта падна. Един дебел гвардейски капитан настъпи красивата челюст с некрасивия си груб ботуш.

Чу се: хряс, хряс! – и церемониалмайсторът, който случайно беше попаднал тук, изпсува.

– Насипани са орехи! Пращят под краката! Възмутително!

Хубавицата, която изгуби челюстта, поиска да извика и дори вдигна ръце нагоре, но – уви! – заедно с челюстта беше, изчезнал и гласът й. Тя само изфъфли нещо неразумно.

След минута в залата нямаше излишни хора. Останаха само отговорните лица.

И ето Суок и доктор Гаспар се представиха пред тримата шишковци.

Тримата шишковци не изглеждаха развълнувани от вчерашните събития. Току-що в парка те бяха играли на топка под наблюдението на дежурния лекар. Това правеха за движение. Те бяха много уморени. Потните им лица лъщяха. Ризите бяха полепнали по гърбовете им и тези гърбове приличаха на корабни платна, издути от вятъра. Единият от тях имаше под окото си синина във форма на некрасива роза или на красива жаба. Другият Шишко боязливо поглеждаше тази некрасива роза.

„Той е хвърлил топката в лицето му и го е украсил с това синьо петно“ – помисли Суок.

Пострадалият Шишко сумтеше страховито. Доктор Гаспар смутено се усмихваше. Шишковците мълком огледаха куклата. Сияещият вид на наследника Тутти им беше вдъхнал добро настроение.

– Е – рече единият, – вие ли сте доктор Гаспар Арнери?

Докторът се поклони.

– Е, ами как е куклата? – запита другият.

– Тя е чудесна! – възкликна Тутти.

Шишковците никога не бяха го виждали толкова оживен.

– Отлично! Тя действително изглежда добре…

Първият Шишко изтри с длан челото си, злобно изкряка и рече:

– Доктор Гаспар, вие изпълнихте нашата заповед. Сега имате право да искате награда.

Настъпи мълчание.

Мъничкият секретар с червеникава перука държеше перото, готов да запише желанието на доктора.

Докторът почна да излага молбата си:

– Вчера на „Площада на съда“ построиха десет ешафода за екзекутиране на въстаналите…

– Екзекутират ги днес – пресече го Шишкото.

– Аз тъкмо това имам предвид. Моята молба е такава: аз моля да подарите на всички пленници живот и свобода. Аз моля да се отмени наказанието съвсем и да се изгорят тези ешафоди.

Рижавият секретар, зачул тази молба, изпусна от ужас перото. Перото, превъзходно изострено, се заби в крака на Втория Шишко. Той извика и се завъртя на един крак. Първият Шишко, притежател на синьото петно, злорадно се закиска: за него бяха отмъстили.

– Дявол да го вземе! – викаше Вторият Шишко, като издърпваше от ходилото на крака си перото като стрела. – Дявол да го вземе! Тази молба е престъпна! Да не сте посмели, да искате такива неща!

Рижавият секретар офейка. Вазата с цветя, която катурна пътем, летеше подире му и се пръскаше на части като бомба. Получи се пълен скандал. Шишкото изтръгна перото и го запрати подир секретаря. Но може ли човек да бъде добър хвъргач на копие при такава дебелина! Перото улучи един гвардеец в задника. Но той като ревностен служител остана неподвижен. Перото продължаваше да стърчи в неподходящото място дотогава, докато гвардеецът не бе сменен от караул.

– Аз искам да се подари живота на всички работници, осъдени на смърт. Аз искам да се изгорят ешафодите – повтори докторът невисоко, но твърдо.

В отговор се чуха виковете на шишковците. Човек добиваше впечатление, че някой чупи трески.

– Не! Не! Не! За нищо на света! Те ще бъдат наказани!

– Умрете! – пошепна докторът на куклата.

Суок съобрази каква е работата. Тя отново се изправи на пръстите на краката си, изписка и се олюля. Роклята й затрептя като крилца на уловена пеперуда, главата й клюмна – всяка секунда куклата можеше да падне.

Наследникът се спусна към нея.

– Ах! Ах! – извика той.

Суок изписка още по-тъжно.

– Ето – рече доктор Гаспар – виждате ли? Куклата отново ще изгуби живота си. Механизмът, затворен в нея, е твърде чувствителен. Тя съвсем ще се развали, ако вие не изпълните молбата ми. Мисля, че господин наследникът няма да бъде много доволен, ако куклата му стане негодна розова дрипа.

Гняв обзе наследника. Той затропа с крака като слонче. Замижа и замаха с глава.

– За нищо на света. Чувате ли, за нищо на света! – викаше той. – Изпълнете молбата на доктора! Аз няма да дам куклата си! Суок! Суок! – разрида се той.

То се знае, шишковците отстъпиха. Дадена беше заповед. Помилването беше обявено. Щастливият доктор Гаспар се отправи за дома.

„Ще спя цяло денонощие“ – размишляваше той из пътя.

Когато влизаше в града, той вече чуваше как приказват, че на „Площада на съда“ горят ешафотите и че богаташите са много недоволни от това, че екзекуцията на бедняците няма да се извърши.

И тъй Суок остана в Двореца на тримата шишковци.

Тутти излезе с нея в градината.

Наследникът тъпчеше цветята, убоде се от един бодлив тел и едва не падна в басейна. Той не виждаше нищо от щастие.

„Мигар той не разбира, че съм живо момиче? – чудеше се Суок. – Аз не бих се оставила така да ме излъжат.“

Донесоха закуската. Суок видя сладкишите и си спомни, че само миналата година през есента е могла да си хапне един сладкиш. И старият Август уверяваше, че не бил сладкиш, а курабия. А сладкишите на наследника Тутти бяха великолепни. Взели сладкишите за цветя, десет пчели се спуснаха над тях.

„Какво да правя? – измъчваше се Суок. – Мигар куклите не ядат? Има разни кукли… Ах, как ми се ядат сладкиши!“

И Суок не издържа.

– Искам едно парченце… – рече тя тихо. Руменина покри бузите й.

– Хубаво! – зарадва се наследникът. – А по-рано ти не искаше да ядеш. По-рано ми беше така досадно да закусвам сам. Ах, колко, е хубаво! Ти имаш вече апетит.

И Суок изяде едно парченце. После още едно, още едно и още едно. И изведнъж тя видя, че слугата, който следеше отдалеч наследника, я гледа и нещо повече – гледа я с ужас.

Слугата беше разтворил широко уста.

Слугата беше прав.

Никога не беше му се случвало да види кукли да ядат.

Суок се изплаши и изтърва четвъртия сладкиш, най-сипкавият и със зърно грозде.

Но работата мина благополучно. Слугата разтърка очите и си затвори устата.

– Така ми се е сторило. От жегата!

Наследникът приказваше, без да спре. После, уморен, той замълча.

Беше много тихо в този горещ час. Вчерашният вятър, както се вижда, беше отлетял много надалеч. Сега всичко бе замряло. Дори птиците не хвърчаха.

И в тази тишина Суок, седнала до наследника върху тревата, чу необясним, равномерно повтарящ се звук, наподобяващ цъкането на часовник, скрит в памук. Само че часовникът прави „тик-так“, а този звук беше такъв: „Чук-чук“.

– Какво е това? – попита тя.

– Какво? – Наследникът вдигна вежди като възрастен човек в минута на почуда.

– Ами това: чук-чук… Часовник ли е? Ти имаш часовник?

Настана отново тишина и пак в тишината нещо чукаше. Суок повдигна пръст. Наследникът се ослуша.

– Това не е часовник – рече той тихо. – Моето желязно сърце бие…