Текст книги "Тримата шишковци"
Автор книги: Юрий Олеша
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 8 страниц)
В този миг докторът чу шум зад себе си. Озърна се. Там имаше камина. От камината излезе висок човек в зелена пелерина. Беше гимнастикът Тибул.
Втора част. Куклата на наследника Тутти
IV. Чудните приключения на продавача на балончета
На другия ден сред „Площада на съда“ кипеше работа: дърводелците строяха десетте ешафода. Конвой от гвардейци наглеждаше работата. Дърводелците вършеха своята работа не особено охотно.
– Ние не искаме да строим ешафоди за занаятчиите и рудокопачите – негодуваха те.
– Те са наши братя.
– Те бяха готови да умрат, за да освободят всички трудещи се.
– Да мълчите! – крещеше началникът на конвоя с такъв страшен глас, че от вика му изпопадаха дъските, приготвени за строежа. – Да мълчите или ще заповядам да ви нашибат с камшици!
Още от сутринта тълпи народ от разни страни се запътиха към „Площада на съда“.
Духаше силен вятър, дигаше се прах, фирмите се клатеха и скрибуцаха, шапките отхвръкваха от главите и се търкаляха под колелата на препускащите екипажи.
На едно място поради вятъра се случи съвсем невероятно произшествие: един продавач на детски балончета беше отнесен от балончетата във въздуха.
– Ура! Ура! – викаха децата, които наблюдаваха фантастичния полет.
Те пляскаха ръце: първо, зрелището беше интересно само по себе си, второ, имаше някаква приятност за децата в неприятното положение на хвръкналия нагоре продавач на балончета. Децата винаги бяха завиждали на този продавач. Завистта е лошо чувство. Но какво да се прави! Балончетата, червени, сини, жълти, изглеждаха великолепни. Всяко дете искаше да има такова балонче. Продавачът имаше цяла купчина. Но чудеса не стават! Нито на едно момче, и на най-послушното, нито на едно момиче, и на най-внимателното, продавачът нито веднъж в живота не беше подарил нито едно балонче: ни червено, ни синьо, ни жълто.
Сега съдбата го наказваше за неговото безсърдечие. Той летеше над града, увиснал на връвчицата, за която бяха завързани балончетата. Високо в сияещото синьо небе те приличаха на вълшебен летящ грозд от разноцветни зърна.
– Помощ! – викаше продавачът, без да се надява на нищо, като риташе с крака.
На краката си той имаше сламени, твърде големи за него чехли. Докато ходеше по земята, всичко бе благополучно. За да не му се изсулят чехлите, той влачеше крака по тротоара като ленивец. А сега, когато се намери във въздуха, не можеше вече да прибегне към тази хитрост.
– Дявол да го вземе!
Купчината балончета, като се извиваше и проскърцваше, се рееше по вятъра.
Единият чехъл все пак падна.
– Гледай! Китайски орех! Китайски орех! – викаха децата, които тичаха долу.
Действително падналият чехъл напомняше китайски орех.
По улицата в това време минаваше учителят по танци. Той изглеждаше много изящен. Беше дълъг, с мъничка кръгла глава, с тънки крачка – приличаше и на цигулка, и на скакалец. Неговият деликатен слух, свикнал с печалния глас на флейтата и нежните думи на танцьорите, не можа да понесе високите, весели викове на дечурлигата.
– Стига сте викали! – разсърди се той. – Може ли толкова високо да се вика! Възторгът трябва да се изразява с красиви мелодични фрази… Ето например…
Той взе поза, но не успя да даде примера. Както и всеки учител по танци, той имаше навик да гледа главно долу, в краката си! Уви! Той не видя онова, което ставаше горе.
Чехълът на продавача падна на главата му. Неговата глава беше мъничка и големият сламен чехъл се нахлузи точно върху нея като шапка.
Тогава и елегантният учител по танци се развика като говедар подир мързеливи волове.
Чехълът закри половината от лицето му.
Децата се хванаха за корема.
– Ха-ха-ха! Ха-ха-ха!
Учителят ни Раздватрис
не вдигаше очи навис.
Той не очакваше утеха
от синкавите небеса,
затуй и сламеният чехъл
надяна му се на носа!
Така пееха момчетата, насядали по стобора, готови всяка минута да скочат от другата страна и да офейкат.
– Ах! – стенеше учителят по танци. – Ах, как страдам! Да беше поне бална пантофчица, а то такъв отвратителен груб чехъл!
Свърши се с това, че арестуваха учителя по танци.
– Мили – казаха му, – вашият вид възбужда ужас. Вие нарушавате обществената тишина. Това не бива да се прави изобщо, а още повече в такова тревожно време.
Учителят по танци закърши ръце.
– Каква лъжа! – ридаеше той. – Каква клевета! Мигар мога аз, който живея сред танци и усмивки и самата фигура на когото прилича на цигулков ключ, да нарушавам обществената тишина? О!… О!…
Какво стана по-нататък с учителя по танци, не е известно. Пък най-сетне и не е интересно. Много по-важно е да се узнае какво стана с хвърчащия продавач на балончета.
Той хвърчеше като красиво глухарче.
– Това е възмутително! – викаше продавачът. – Не искам да хвърча. Аз просто не зная да хвърча…
Всичко беше безполезно. Вятърът се засилваше. Купчината балончета се издигаше все по-нависоко и по-нависоко. Вятърът я гонеше отвъд града, към Двореца на тримата шишковци.
Понякога продавачът успяваше да погледне долу. Тогава виждаше покриви, керемиди, прилични на мръсни нокти, квартали, синя тясна вода, хора-джуджета и зелената каша на градините. Градът се извиваше под него, сякаш забоден с карфица.
Работата взимаше отвратителен обрат.
„Още малко и аз ще падна в Парка на тримата шишковци!“ – ужаси се продавачът.
А на следната минута той бавно, важно и красиво се понесе над парка, като се спущаше все по-ниско и по-ниско. Вятърът стихваше.
„Май че ей сега ще кацна на земята. Ще ме хванат, най-напред ще ме набият хубавичко, а после ще ме турят в тъмница или за да не си губят времето, веднага ще ми отсекат главата.“
Никой не го видя. Само от едно дърво пръхнаха на всички страни изплашени птици. От хвърчащата разноцветна купчина балончета падаше лека въздушна сянка, напомняща сянка на облак. Като просветваше с пъстрите си весели бои, тя се плъзна по една пътечка, посипана с пясък, по една леха, по статуята на едно момче, яхнало гъсок, и по един гвардеец, заспал, както е бил на стража. И от това с лицето на гвардееца станаха чудесни промени. Отведнъж носът му стана син като на мъртвец, после зелен като на фокусник и най-сетне – червен като на пияница. Така, променяйки багрите си, се пресипват стъкълцата в калейдоскопа.
Наближаваше съдбоносната минута: продавачът се насочваше към разтворените прозорци на двореца. Той не се съмняваше, че ей сега ще нахълта в един от тях като пухче.
Така се и случи.
Продавачът нахълта в един прозорец. И прозорецът се оказа прозорец на дворцовата кухня. Беше сладкарското отделение.
Днес в Двореца на тримата шишковци се предвиждаше тържествена закуска по случай сполучливото потушаване на вчерашния бунт. След закуската тримата шишковци, целият държавен съвет, свитата и почетните гости се канеха да отидат на „Площада на съда“.
Приятели мои, да попаднеш в дворцовата сладкарница е много съблазнително нещо. Шишковците разбираха от ядене. При това и случаят беше изключителен. Тържествена закуска! Можете да си представите каква интересна работа вършеха днес дворцовите готвачи и сладкари.
Когато нахълта в сладкарското отделение, продавачът почувствува в едно и също време ужас и възторг. Така вероятно се ужасява и възторгва осата, която връхлита върху торта, оставена на прозореца от някоя безгрижна стопанка.
Той летя една минута, нищо не успя да разгледа както трябва. Отначало му се стори, че е попаднал в някакъв чуден птичарник, дето подхвръкваха с пение и цвърчене, като съскаха и писукаха, разноцветни скъпоценни птици от южните страни. А в следния миг помисли, че това не е птичарник, а овощарски магазин, пълен с тропически плодове, смачкани, капещи, залени от собствения си сок. Сладко, замайващо благоухание го удари в носа; горещината и задухата стиснаха гърлото му.
И изведнъж всичко се смеси: и удивителният птичарник, и овощарският магазин.
Продавачът с всички сили се насади в нещо меко и топло. Той не изпускаше балончетата. Държеше здраво връвчицата. Балончетата неподвижно се спряха над главата му.
Той замижа и реши да не отваря очите си – за нищо на света.
„Сега разбирам всичко – помисли той: – това не е птичарник, не е овощарски магазин. Това е сладкарница. А аз седя в една торта!“
Така си и беше.
Той седеше в царството на шоколада, портокалите, наровете, крема, захаросаните плодове, захарната пудра и сладкото и седеше на трон като повелител на това ароматно разноцветно царство. Тронът беше тортата.
Той не разтвори очи. Очакваше невероятен скандал, буря – и беше готов на всичко. Но случи се онова, което съвсем не очакваше.
– Отиде тортата – каза помощник-сладкарят сурово и печално.
После настана тишина. Само мехурите в кипящия шоколад се пукаха.
– Какво ще стане? – шепнеше продавачът на балончета, като се задъхваше от страх и стискаше до болка клепачи.
Сърцето му подскачаше като петаче в спестовна касичка.
– Дребна работа! – каза главният сладкар също тъй сурово. – В залата изядоха второто блюдо. След двадесет минути ще трябва да се подаде тортата, разноцветните балончета и глупавата муцуна на хвърчащия негодник ще бъдат прекрасно украшение за тържествената торта.
И като каза това, сладкарят извика:
– Подай крема!
И действително подадоха крема.
Какво беше това!
Трима сладкари и двадесет чирачета се нахвърлиха върху продавача с усърдие, достойно за похвалата и на най-дебелия от тримата шишковци.
В една минута го облепиха от всички страни. Той седеше със затворени очи, нищо не виждаше, но зрелището беше чудовищно. Облепиха го целия. Главата, кръглото му лице, прилично на чайник с изрисувани по него маргаритки, стърчеше навън. Останалото беше покрито с бял крем, който имаше прелестна възрозова отсянка. Продавачът можеше да изглежда както щете, но прилика със себе си беше изгубил, както беше изгубил своя сламен чехъл.
Поетът можеше да го вземе сега за лебед с белоснежни пера, градинарят – за мраморна статуя, перачката – за купчина сапунена пяна, а палавникът – за снежен човек.
Горе висяха балоните. Украшението беше изключително, ала всичко заедно образуваше доста интересна картина.
– Така – каза главният сладкар с тон на художник, който се любува на собствената си картина.
И после гласът, също както и първия път, стана свиреп и изкрещя:
– Захаросани плодове!!
Появиха се захаросани плодове от всички сортове, от всички видове, от всички форми: горчиви, ванилени, киселички, триъгълници, звездички, кръгове, полумесеци, розички.
Чирачетата работеха с всички сили. Не успя главният сладкар да плесне три пъти с ръце и цялата купчина крем, цялата торта бе набучена със захаросани плодове.
– Готово – рече главният сладкар. – Сега май ще трябва да я пъхна в пещта, за да се позачерви.
„В пещта? – ужаси се продавачът. – Какво? В каква пещ? Мене в пещта?!“
Същия миг в сладкарницата се втурна един от слугите.
– Тортата! Тортата! – извика той. – Веднага тортата! В залата чакат сладкото.
– Готово! – отвърна главният сладкар.
„Е, слава богу!“ – помисли продавачът. Сега той поотвори мъничко очи.
Шестима слуги в сини ливреи вдигнаха огромното блюдо, на което седеше той. Понесоха го. Когато вече се отдалечаваше, той чуваше как му се смееха готварските чирачета.
Понесоха го по широка стълба нагоре в залата. Продавачът отново замижа за секунда. В залата беше шумно и весело. Звучаха множество гласове, кънтеше смях, чуваха се ръкопляскания. По всички признаци тържествената закуска имаше голям успех.
Донесоха и поставиха продавача или по-точно тортата върху трапезата.
Тогава продавачът отвори очи.
И тозчас видя тримата шишковци.
Те бяха толкова дебели, че продавачът разтвори уста.
„Трябва веднага да я затворя – стресна се изведнъж той. – В моето положение е по-добре да не давам признаци на живот.“
Но – уви! – устата не се затваряха. Така продължи две минути. После почудата на продавача намаля. Той направи усилие и затвори устата. Но тогава веднага се изпулиха очите. С голяма мъка, като затваряше ту устата, ту очите си, той надви окончателно своята почуда.
Шишковците седяха на челните места, извисени над останалото общество.
Те ядяха повече от всички. Единият от тях дори започна да яде салфетката.
– Вие ядете салфетката…
– Така ли? Увлякъл съм се…
Той остави салфетката и задъвка тозчас ухото на Третия Шишко. Впрочем то имаше вид на баничка.
Всички се превиваха от смях.
– Да оставим шегите – каза Вторият Шишко и вдигна вилицата. – Работата взима сериозен обрат. Донесоха тортата.
– Ура!
Настъпи общо оживление.
„Какво ще стане? – измъчваше се продавачът. – Какво ще стане? Те ще ме изядат!“
В това време часовникът удари два.
– След час на „Площада на съда“ ще започне екзекуцията – рече Първият Шишко.
– Пръв, разбира се, ще екзекутират оръжейния майстор Просперо, нали? – попита някой от почетните гости.
– Него днес няма да екзекутират – отвърна държавният канцлер.
– Как? Как? Защо?
– Ние засега пазим живота му. Искаме да научим от него плановете на бунтовниците, имената на главните заговорници.
– А къде е той сега?
Цялото общество беше силно заинтересувано, дори забравиха за тортата.
– Той както по-рано седи в желязна клетка. Клетката се намира тук, в двореца, в менажерията на наследника Тутти.
– Повикайте го…
– Доведете го тук! – развикаха се гостите.
– Вярно – рече Първият Шишко. – Нека нашите гости погледат този звяр отблизо. Аз бих предложил да отидем всички в менажерията. Но там се носи рев, писък, смрад. Това е много по-неприятно от звъна на чашите и мириса на плодовете…
– Разбира се! Разбира се! Не си струва труда да отиваме в менажерията.
– Нека доведат Просперо тук. Ние ще ядем тортата и ще разглеждаме това чудовище.
„Пак тортата! – уплаши се продавачът. – Тази торта не им излиза от ума… Лакомци!“
– Доведете Просперо – рече Първият Шишко.
Държавният канцлер излезе. Слугите, образували заедно коридор, се разстъпиха и се поклониха. Коридорът стана два пъти по-нисък.
Лакомците затихнаха.
– Той е много страшен – рече Вторият Шишко. – Той е по-силен от всички. Той е по-силен от лъва. Омразата е прегорила очите му. Човек няма сила да гледа в тях.
– Той има ужасна глава – рече секретарят на Държавния съвет. – Тя е огромна. Прилича на капител от юлона. Има червеникави коси. Ще помислиш, че главата му е обхваната от пламък.
Сега, когато се поведе разговор за оръжейния майстор Просперо, с лакомците стана една промяна. Те престанаха да ядат, да се шегуват, да шумят, поприбраха коремите си, някои дори побледняха. Мнозина бяха вече недоволни, че са пожелали да го видят.
Тримата шишковци станаха сериозни и като че поотслабнаха.
Изведнъж всички млъкнаха. Настана пълна тишина. Всеки от шишковците направи такова движение, като че иска да се скрие зад другия.
В залата въведоха оръжейния майстор Просперо.
Отпред вървеше държавният канцлер. От двете страни – гвардейци. Те влязоха, без да свалят черните си мушамени шапки, с извадени саби. Веригата звънеше. Ръцете на оръжейния майстор бяха оковани. Доведоха го до трапезата. Той се спря на няколко крачки от шишковците.
Оръжейният майстор Просперо стоеше с наведена глава. Пленникът беше бледен. На челото и слепите му очи, под разбърканите червеникави коси, се виждаше запечена кръв.
Той вдигна глава и изгледа шишковците. Всички, насядали близо, се отдръпнаха.
– Защо сте го довели? – раздаде се викът на един от гостите. Той беше най-богатият воденичар в страната. – Страх ме е от него!
И воденичарят падна в безсъзнание, забил нос право в желето. Някои гости се спуснаха към изходите. Не мислеха вече за тортата.
– Какво искате от мене? – попита оръжейният майстор.
Първият Шишко се поокопити.
– Ние искахме да те погледаме – каза той. – А на тебе не е ли интересно да видиш ония, в чиито ръце се намираш?
– Противно ми е да ви виждам.
– Скоро ще ти отсечем главата. По такъв начин ние ще ти помогнем да не ни виждаш.
– Не се боя. Моята глава е една. Народът има стотици хиляди глави. Тях вие няма да отсечете.
– Днес на „Площада на съда“ ще има екзекуция. Там палачите ще се разправят с твоите другари.
Лакомците се поусмихнаха леко. Воденичарят се свести и дори облиза розите от желе по бузите си.
– Вашият мозък е плувнал в тлъстина – рече Просперо. – Вие не виждате нищо по-далеч от своя търбух…
– Я го гледайте – обиди се Вторият Шишко. – А какво трябва да виждаме?
– Попитайте вашите министри. Те знаят какво става в страната.
Държавният канцлер неопределено изкряка. Министрите забарабаниха с пръсти по чиниите.
– Попитайте ги – продължаваше Просперо, – те ще ви разкажат…
Той се спря. Всички се вслушаха.
– Те ще ви разкажат, че селяните, на които отнемате хляба, добиван с тежък труд, се вдигат против чифликчиите. Те изгарят дворците им, изпъждат ги от земята си. Рудокопачите не искат да вадят въглища, за да ги обсебите вие. Работниците трошат машините, за да не работят за вашето обогатяване. Моряците хвърлят вашите товари в морето. Войниците отказват да ви служат. Учените, чиновниците, съдиите и актьорите преминават на страната на народа. Всички, които по-рано работеха за вас и получаваха за това грошове, додето вие тлъстеехте, всички злочести, обезправени, гладни, изпусталели, сираци, сакати, просяци, всички отиват на война против вас, против тлъстите, богатите, сменили сърцето си с камък…
– На мене ми се струва, че той говори излишни неща – намеси се държавният канцлер.
Но Просперо продължи:
– Петнадесет години съм учил народа да мрази вас и вашата власт. О, как отдавна събираме ние сили! Сега дойде вашият последен час…
– Стига! – изписка Третият Шишко.
– Ще трябва да се постави пак в клетката – предложи Вторият.
А Първият рече:
– Ти ще седиш в клетката си дотогава, докато уловим гимнастика Тибул. Ние ще ви екзекутираме заедно. Народът ще види труповете ви. Той ще изгуби задълго желание да воюва с нас.
Просперо мълчеше. Той отново обори глава.
Шишкото продължаваше:
– Ти си забравил с кого искаш да воюваш. Ние, тримата шишковци, сме силни и могъщи. Всичко е наше. Аз, Първият Шишко, притежавам цялото жито, което ражда нашата земя. На Втория Шишко принадлежат всички въглища, а Третият е закупил цялото желязо. Ние сме по-богати от всички. Най-богатият човек в страната е сто пъти по-беден от нас. За нашето злато ние можем да купим всичко, което поискаме.
Тук лакомците изпаднаха в ярост. Думите на Шишкото им вдъхнаха смелост.
– Хвърлете го в клетката! В клетката! – захванаха да викат те.
– В менажерията!
– В клетката!
– Бунтовник!
– В клетката!
Отведоха Просперо.
– А сега да ядем тортата – рече Първият Шишко.
„Край!“ – реши продавачът.
Всички погледи се устремиха върху него. Той затвори очи. Лакомците се веселяха.
– Хо-хо-хо!
– Ха-ха-ха! Каква чудна торта! Погледнете балончетата!
– Те са възхитителни.
– Погледнете тази мутра.
– Тя е чудесна.
Всички посегнаха към тортата.
– А какво има вътре в това смешно чучело? – запита някой и силно перна с пръст продавача по челото.
– Сигурно бонбони.
– Или шампанско…
– Много интересно! Много интересно!
– Хайде най-напред да отрежем тази глава и да видим какво ще излезе…
– Ай!
Продавачът не издържа, каза много ясно: „Ай!“ – и разтвори очи.
Любопитните отскочиха. И в този миг в галерията се разнесе силен детски вик:
– Куклата! Моята кукла!
Всички се ослушаха. Особено се развълнуваха тримата шишковци и държавният канцлер.
Викът премина в плач. В галерията високо плачеше обидено момче.
– Какво е това? – попита Първият Шишко. – Плаче наследникът Тутти.
– Плаче наследникът Тутти – в един глас повториха Вторият и Третият Шишко.
И тримата побледняха. Те много бяха уплашени.
Държавният канцлер, няколко министри и слуги се спуснаха към изхода на галерията.
– Какво е това? Какво е това? – зашумя от шепот залата.
Момчето се втурна в залата. То разтласка министрите и слугите. Затече се към шишковците. Косите му се мятаха и блестяха лачените му пантофи. Ридаейки, то извикваше отделни думи, които никой не разбираше.
„Това момченце ще ме види! – тревожеше се продавачът. – Проклетият крем, който ми пречи да дишам и да си мръдна дори пръста, ще се хареса, не ще и дума, много на момченцето. За да не плаче, ще му отрежат, не ще и дума, парченце от тортата заедно с моята пета.“
Но момченцето дори и не погледна тортата. Дори чудесните балончета, повиснали над кръглата глава на продавача, не му привлякоха вниманието.
То горчиво плачеше.
– Какво има? – попита Първият Шишко.
– Защо наследникът Тутти плаче? – попита Вторият.
А Третият наду бузи.
Наследникът Тутти беше на дванадесет години. Той се възпитаваше в Двореца на тримата шишковци. Растеше като мъничък принц. Шишковците искаха да имат наследник. Те нямаха деца. Цялото богатство на тримата шишковци и управлението на страната трябваше да мине върху наследника Тутти.
Сълзите на наследника Тутти всяха у шишковците по-голям страх, отколкото думите на оръжейния майстор Просперо.
Момчето стискаше пестници, размахваше ги и тупаше с крака. Неговият гняв и обида нямаха граници.
Никой не знаеше причината.
Възпитателите надничаха иззад колоните, защото се страхуваха да влязат в залата. Тези възпитатели в черни дрехи и черни перуки приличаха на опушени лампени шишета.
В края на краищата, поуспокоено, момчето разказа каква е работата.
– Моята кукла, моята чудесна кукла се счупи!… Развалиха ми куклата. Гвардейците намушкаха куклата ми със сабите си…
То пак заплака. С малките си пестничета то си търкаше очите и размазваше сълзите по бузите си.
– Какво?! – изкрещяха шишковците.
– Какво?!
– Гвардейците ли?
– Намушкаха ли?
– Със саби ли?
– Куклата на наследника Тутти ли?
И цялата зала рече тихо, като че въздъхна:
– Това не може да бъде!
Държавният канцлер се хвана за главата. Нервният воденичар отново падна в несвяст, но мигом дойде на себе си от страшния вик на Шишкото:
– Да се прекрати тържеството! Да се отложат всички дела! Да се свика съветът! Всички чиновници! Всички съдии! Всички министри! Всички палачи! Да се отмени днешната екзекуция! В двореца има измяна!
Вдигна се паника. След минута дворцовите карети препуснаха на всички страни. След пет минути от всички страни към двореца летяха съдии, съветници, палачи. Тълпата, която очакваше на „Площада на съда“ екзекуцията на бунтовниците, трябваше да се разотиде. Глашатаите, възлезли на естрадата, съобщиха на тази тълпа, че екзекуцията се отлага за следния ден поради много важни събития.
Изнесоха от залата продавача заедно с тортата. Лакомците мигом изтрезняха.
Всички наобиколиха наследника Тутти и слушаха.
– Аз си седях на тревата в парка, и куклата седеше до мене. Ние искахме да стане слънчево затъмнение. То е много интересно. Вчера четох в една книга. Когато става затъмнение, денем се появяват звезди…
От ридания наследникът не можеше да говори. И вместо него цялата история разказа възпитателят. Последният впрочем също говореше с мъка, защото трепереше от страх.
– Аз се намирах недалеч от наследника Тутти и неговата кукла. Седях на слънцето, вирнал нос. На носа ми е излязла пъпка и аз мислех, че слънчевите лъчи ще ми помогнат да се отърва от некрасивата пъпка. И изведнъж се появиха гвардейците. Те бяха дванадесет души. Приказваха възбудено за нещо. Когато се изравниха с нас, спряха се. Те имаха заплашителен вид. Единият от тях каза, като сочеше наследника Тутти: „Ето тук седи вълчето. Трите тлъсти свине отглеждат вълче?“ Уви! Аз разбрах какво означаваха тези думи.
– Кои са тия три тлъсти свини? – попита Първият Шишко.
Двамата други силно почервеняха. Тогава почервеня и Първият. И тримата сумтяха така силно, че стъклената врата на верандата се отваряше и затваряше.
– Те заобиколиха наследника Тутти – продължаваше възпитателят. – Те казаха: „Трите свини възпитават желязно вълче“. „Наследнико Тутти – питаха те, – от коя страна ти е сърцето? Изтръгнали са му сърцето. Той трябва да расте зъл, безсърдечен, жесток, с омраза към хората… Когато пукнат трите свини, злият вълк ще заеме тяхното място.“
– Защо вие не прекратихте тези ужасни приказки? – извика държавният канцлер, като раздрусваше възпитателя за рамото. – Не се ли досетихте, че те са изменници, минали на страната на народа?
Възпитателят беше в ужас. Той мънкаше:
– Аз видях това, но се страхувах от тях. Те бяха много възбудени. А аз нямах никакво оръжие освен пъпката… Те бяха хванали дръжките на сабите, готови на всичко. „Погледнете – каза единият от тях, – ето едно чучело. Ето една кукла. Вълчето играе с куклата. Не му показват живи деца. Чучелото, куклата с пружина са му дали за другар.“ Тогава друг извика: „Аз оставих на село сина и жена си. Като стреляло с ластик, моето момче улучило една круша, която висяла на дървото в парка на чифликчията. Чифликчията заповядал да напердашат момчето с пръчки, задето било оскърбило властта на богаташите, а слугите приковали жена ми на позорния стълб.“ Гвардейците започнаха да викат и да настъпват към наследника Тутти. Оня, който разказваше за момчето, измъкна сабята си и я заби в куклата. Другите направиха същото…
На това място от разказа наследникът Тутти се обля в сълзи.
– „Ето ти тебе, вълче! – казваха те. – После ние ще се доберем и до твоите тлъсти свине.“
– Къде са изменниците? – прогърмяха шишковците.
– Те хвърлиха куклата и избягаха в дъното на парка. Те викаха: „Да живее оръжейният майстор Просперо! Да живее гимнастикът Тибул! Долу тримата шишковци!“
– Защо не стреля стражата срещу тях? – възмущаваше се залата.
И тогава възпитателят съобщи нещо страшно:
– Стражата им махаше с шапките си. Аз видях зад оградата как пазачите се прощаваха с тях. Те казваха: „Другари! Идете при народа и му кажете, че скоро всички войски ще минат на негова страна…“
Ето какво се беше случило в парка.
Настъпи тревога. Най-надеждните части от дворцовата гвардия бяха поставени на постове по входовете и изходите на двореца и парка, по мостовете и по пътя за градските порти.
Държавният съвет се събра на съвещание. Гостите се разотидоха. Тримата шишковци се претеглиха на теглилката на главния дворцов лекар. Излезе, че въпреки вълнението си те не са изгубили нито капка мазнина. Главният лекар беше турен под арест на хляб и вода.
Намериха куклата на наследника Тутти в парка върху тревата. Тя не беше дочакала слънчевото затъмнение. Беше безнадеждно изтърбушена.
Наследникът Тутти не можеше никак да се успокои. Той прегръщаше счупената кукла и ридаеше. Куклата приличаше на момиче. Тя имаше също такъв ръст, както и Тутти – скъпа, изкусно направена кукла, която по нищо наглед не се отличаваше от мъничко живо момиче.
Сега роклята й беше разпокъсана и на гърдите й чернееха дупките от саблените удари. Допреди час тя умееше да седи, да стои, да се усмихва, да танцува. Сега тя беше станала обикновено чучело, парцал. Нейде в гърлото и гърдите й под розовата коприна хъркаше счупената пружина, както хърка стар часовник, преди да удари колко е часът.
– Тя е умряла – оплакваше се наследникът Тутти. – Какво нещастие! Тя е умряла!
Малкият Тутти не беше вълче.
– Тази кукла трябва да се поправи – каза държавният канцлер на съвещанието на държавния съвет. – Скръбта на наследника Тутти няма граници. Трябва на всяка цена да се поправи куклата.
– Трябва да се купи друга – предложиха министрите.
– Наследникът Тутти не иска друга кукла. Той иска куклата да възкръсне.
– Но кой може да я поправи?
– Аз знам – рече министърът на народното просвещение.
– Кой?
– Ние забравихме, господа, че в града живее доктор Гаспар Арнери. Този човек може да направи всичко. Той ще поправи куклата на наследника Тутти.
Избухна общ възторг:
– Браво! Браво!
И като си спомни за доктор Гаспар, целият държавен съвет запя в хор:
Как се снемат месец и звезди,
как от камък мляко се цеди,
как се за опашка хваща звяр —
знае само докторът Гаспар.
Тозчас съставиха заповед до доктор Гаспар.
До господин доктор Гаспар Арнери.
Изпращайки ви с настоящото повредената кукла на наследника Тутти, държавният съвет на правителството на тримата шишковци ви заповядва да поправите тази кукла до утре. В случай че куклата придобие предишния си здрав и жив вид, ще ви бъде дадена награда, каквато пожелаете; в случай че не изпълните заповедта, заплашва ви строго наказание.
Председател на държавния съвет: държавен канцлер…
И в същия миг канцлерът се разписа. Веднага удариха големия държавен печат. Той беше кръгъл с изобразен на него натъпкан догоре чувал.
Капитанът на дворцовата гвардия граф Бонавентура, придружен от двама гвардейци, се отправи в града, за да подири доктор Гаспар Арнери и му предаде заповедта на държавния съвет.
Те яздеха на коне, а зад тях вървеше карета. Там седеше един дворцов чиновник. Той държеше куклата на колене. Нейната чудесна главица с подстригани къдри беше клюмнала печално на рамото му.
Наследникът Тутти престана да плаче. Той повярва, че утре ще му донесат възкръсналата, здрава кукла.
Така тревожно мина денят в двореца.
Но как свършиха похожденията на хвърчащия продавач на балончета?
Него го изнесоха от залата – това ние знаем.
Той отново попадна в сладкарското отделение.
И тук стана катастрофа.
Един от слугите, който носеше тортата, стъпи върху една портокалова коричка.
– Дръж се! – извикаха слугите.
– Помощ! – извика продавачът, почувствувал, че тронът му се разклаща.
Но слугата не се задържа. Той се строполи върху твърдия под, настлан с плочки. Вирна дългите си крака и провлечено заскимтя.
– Ура! – развикаха се във възторг чирачетата.
– Дяволи! – рече продавачът с безнадеждна тъга, като падна подир слугата заедно с блюдото и тортата на пода.
Блюдото се разби на парчета. Снежни буци крем се разхвърчаха на всички страни. Слугата скочи и избяга.
Чирачетата скачаха, танцуваха и крещяха.
Продавачът седеше на пода между отломките, в локва малинов сироп и в облаци от хубав френски крем, които печално се стапяха по развалините на тортата.
Продавачът с облекчение видя, че в сладкарското отделение се намират само чирачетата, а тримата главни сладкари ги няма.
„С чирачетата аз ще се спазаря и те ще ми помогнат да избягам – реше той. – Моите балончета ще ме спасят.“
Той здраво държеше връвчицата с балончетата.
Чирачетата го наобиколиха от всички страни. По очите им той виждаше, че балончетата са съкровище, че за чирачето е мечта и щастие да притежава дори едно балонче.
Той рече:
– Омръзнаха ми много тия приключения. Аз не съм мъничко момче и не съм герой. Не обичам да летя, боя се от тримата шишковци, не умея да украсявам тържествените торти. Много ми се иска да освободя двореца от своето присъствие.
Чирачетата престанаха да се смеят. Балончетата се полюляваха, въртяха се. От това движение слънчевата светлина припламваше в тях ту със син, ту с жълт, ту с червен пламък. Те бяха чудесни балончета.
