Текст книги "Тримата шишковци"
Автор книги: Юрий Олеша
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 8 страниц)
VI. Непредвидено обстоятелство
– Питайте доктор Гаспар Арнери – отговори гимнастикът Тибул на въпроса, защо е станал негър.
Но и без да питаме доктор Гаспар, можем да се досетим за причините. Нека си спомним: Тибул беше успял да се скрие от полесражението. Нека си спомним: гвардейците бяха устроили хайка подир него, те палеха работническите квартали, стреляха на „Площада на Звездата“. Тибул намери убежище в къщата на доктор Гаспар. Но и тук всяка минута можеха да го намерят. Опасността беше очевидна. Твърде много хора го познаваха по лице.
Всеки бакалин беше на страната на тримата шишковци, защото сам беше дебел и богат. Всеки богаташ, който живееше в съседство с доктор Гаспар, можеше да обади на гвардейците, че докторът е подслонил Тибул.
– Трябва да си промените външността – рече доктор Гаспар оная нощ, когато Тибул се появи в къщата му.
И доктор Гаспар направи Тибул друг.
Той рече:
– Вие сте великан. Имате грамаден гръден кош, широки плещи, блестящи зъби, къдрави твърди черни коси. Ако не беше белият цвят на кожата, вие бихте приличали на североамерикански негър. Отлично. Ще ви помогна да станете черен.
Доктор Гаспар Арнери беше изучил сто науки. Той беше много сериозен човек, но имаше добродушен нрав. Ала за всяко нещо си има време. Понякога той обичаше да се развлича. Но и когато си почиваше, той оставаше учен. Тогава приготовляваше картинки за превеждане, които подаряваше на бедните деца от сиропиталището, правеше чудни фойерверки, играчки, майстореше музикални инструменти с нечувани прелестни гласове, съставяше нови бои.
– Ето – каза той на Тибул, – ето погледнете. В този флакон има безцветна течност. Но попадне ли на някакво тяло, под влиянието на сухия въздух тя боядисва тялото черно, при това тъкмо с такава лилава отсянка, която е свойствена на негъра. А, ето в тоя флакон има есенция, която унищожава тая боя…
Тибул свали трикото си, ушито от разноцветни триъгълници, и се натърка с парливата, миришеща на неразгорели въглища течност.
След час той стана черен.
Тогава влезе леля Ганимед със своята мишка. Останалото знаем…
Да се върнем при доктор Гаспар. Ние се разделихме с него в оня миг, когато капитан Бонавентура го откара в черната карета на дворцовия чиновник.
Каретата летеше с всичка сила. Ние вече знаем, че борецът Лапитуп не я настигна.
В каретата беше тъмно. Попаднал вътре, докторът изпърво помисли, че седналият до него чиновник държи на коленете си дете – едно момиченце с разчорлени коси.
Чиновникът мълчеше. Детето също.
– Извинете, не съм ли заел много място? – попита учтивият доктор, като приповдигна шапката си.
Чиновникът отговори сухо:
– Не се безпокойте.
В тесните прозорци на каретата проблясваше светлина. След минута очите свикнаха с тъмното. Тогава докторът съзря дългия нос и полуспуснатите клепачи на чиновника и прелестното момиченце в празнична рокличка.
Момиченцето изглеждаше много печално. И навярно, беше бледо, но в полумрака това не можеше да се определи.
„Горкичката! – помисли доктор Гаспар. – Тя трябва да е болна.“
И отново се обърна към чиновника:
– По всяка вероятност нужна е моята помощ? Горкото дете е заболяло, нали?
– Да, нужна е вашата помощ – отвърна чиновникът с дългия нос.
„Няма никаква съмнение, че е племенница на един от тримата шишковци или мъничка гостенка на наследника Тутти. – Докторът градеше своите съображения. – Тя е богато облечена, носят я от двореца, капитанът на гвардията я съпровожда – ясно е, че е много важна особа. Ама нали не пущат живи деца при наследника Тутти. По какъв начин това ангелче е попаднало в двореца?“
Докторът се губеше в догадки. Той отново се опита да завърже разговор с дългокосия чиновник:
– Кажете, от какво е болно това момиченце? Да няма дифтерит?
– Не, тя има дупка на гърдите.
– Искате да кажете, че белите й дробове не са в ред?
– Тя има дупка на гърдите – повтори чиновникът.
Докторът от учтивост се отказа да спори.
– Бедното момиченце! – въздъхна той.
– То не е момиченце, а кукла – рече чиновникът.
В това време каретата стигна до къщата на доктора.
Чиновникът с куклата и капитан Бонавентура влязоха подир доктора в къщата. Докторът ги прие в работилницата.
– Ако това е кукла, защо са нужни моите услуги?
Чиновникът започна да обяснява и всичко стана ясно.
Леля Ганимед, която не беше се съвзела още от сутрешните вълнения, надзърташе през дупчицата на ключалката. Тя виждаше страшния капитан Бонавентура. Той стоеше, като се подпираше на сабята си, и подрусваше крак в огромен ботуш с възбърнат горе кончов. Шпорите му приличаха на комети. Лелята виждаше печалното болно момиченце в розова празнична рокля, което чиновникът беше турил да седне на креслото. Момиченцето бе клюмнало глава с разчорлени коси и като че гледаше долу своите мили крачка, обути в атлазени пантофки със златни рози вместо пискюли.
Силен вятър блъскаше капака на прозореца в галерията и това хлопане пречеше на леля Ганимед да слуша.
Но тя все пак разбра нещо.
Чиновникът показа на доктор Гаспар заповедта на държавния съвет на тримата шишковци. Докторът я прочете и се разтревожи.
– Куклата трябва да бъде поправена до утре – рече и стана чиновникът.
Капитан Бонавентура звънна с шпорите си.
– Да… но… – докторът разпери ръце. – Аз ще се постарая, но мигар може да се гарантира? Аз не познавам механизма на тая вълшебна кукла. Трябва да го изуча, трябва да установя характера на повредите, трябва да приготвя новите части на този механизъм. За това е необходимо много време. Може би моето изкуство ще се окаже безсилно… Може би няма да успея да възстановя здравето на ранената кукла… Страхувам се, господа… Такъв къс срок… Само една нощ… Не мога да обещая…
Чиновникът го прекъсна. Той вдигна пръст и рече:
– Скръбта на наследника Тутти е много голяма, за да можем да се бавим. Куклата трябва да възкръсне до утре. Такава е волята на тримата шишковци. Никой не смее да не се подчинява на тяхната заповед. Утре сутринта вие ще донесете поправената, здрава кукла в Двореца на тримата шишковци.
– Да… но… – протестираше докторът.
– Без приказки! Куклата трябва да бъде поправена до утре. Ако вие направите това, очаква ви награда, ако не – строго наказание.
Докторът беше потресен.
– Ще се постарая – мънкаше той. – Но разберете, това е твърде отговорна работа…
– Разбира се – отсече чиновникът и сне пръста си. – Аз ви предадох заповедта, вие сте длъжни да я изпълните. Сбогом!…
Леля Ганимед отскочи от вратата и избяга в стаята си, дето в ъгъла поскърцваше щастливата мишка. Страшните гости излязоха. Чиновникът седна в каретата; граф Бонавентура, пробляснал и иззвънтял, се метна на коня; гвардейците нахлупиха шапки. И всички заминаха.
Куклата на наследника Тутти остана в работилницата на доктора.
Докторът изпроводи посетителите, после, като намери леля Ганимед, рече й с необикновено строг глас:
– Лельо Ганимед! Запомнете. Аз скъпя за славата си на мъдър човек, на изкусен доктор и изобретателен майстор. Освен това скъпя главата си. Утре сутринта мога да загубя и едното, и другото. Предстои ми тежка работа цялата тая нощ. Разбрахте ли? – Той размахваше заповедта на държавния съвет на тримата шишковци. – Никой не бива да ми пречи. Не вдигайте шум. Не тракайте с чиниите. Да няма миризма на недогорели въглени. Не къткайте кокошките. Не ловете мишки. Никакви пържени яйца, цветно зеле, мармалади и валерианови капки! Разбрахте ли?
Доктор Гаспар беше много сърдит.
Леля Ганимед се заключи в стаята си.
– Чудна работа, много чудна работа! – мърмореше тя. – Нищо не разбирам. Някакъв си негър, някаква си кукла, някаква си заповед… Настъпиха странни дни!
За да се успокои, тя реши да пише писмо на племенницата си. Стана нужда да пише много предпазливо, за да не скрибуца перото. Тя се страхуваше да не обезпокои доктора.
Мина час. Леля Ганимед пишеше. Тя стигна до описанието на чудния негър, който се появи днес сутринта в работилницата на доктор Гаспар.
„Те излязоха двамата. Докторът се върна с дворцовия чиновник и гвардейците. Те донесоха една кукла, която по нищо не се различава от момиченце, но негърът не беше с него. Къде се е дянал, не зная…“
Въпросът, къде се е дянал негърът, а той беше гимнастикът Тибул, безпокоеше и доктор Гаспар. Докато работеше над куклата, той не преставаше да мисли за съдбата на Тибул. Сърдеше се. Разговаряше сам със себе си:
– Каква непредпазливост! Аз го превърнах в негър и го боядисах с чудесна боя, направих го съвсем неузнаваем, а той сам се издаде днес на Четиринадесетия пазар. Та него могат да го хванат… Ах! И как е непредпазлив! Да не му се иска да попадне в желязната клетка?
Много голямо беше безпокойството на доктор Гаспар. Непредпазливостта на Тибул, после тази кукла… Освен това вчерашните вълнения, десетте ешафота на „Площада на съда“…
– Ужасно време! – възкликна докторът.
Той не знаеше, че днешната екзекуция е отменена. Дворцовият чиновник беше неразговорлив. Той не съобщи на доктора какво е станало днес в двореца.
Докторът разглеждаше бедната кукла и недоумяваше:
– Откъде са тези рани? Те са нанесени с хладно оръжие, навярно със сабя. Намушкали са куклата, чудесното момиченце… Кой ли е направил това? Кой ли се е осмелил да мушка със сабя куклата на наследника Тутти?
Докторът не предполагаше, че това са направили гвардейците. Той не можеше да допусне мисълта, че дори дворцовата гвардия се отказва да служи на тримата шишковци и минава на страната на народа. Как би се зарадвал той, ако узнаеше за това!
Докторът взе в ръце главицата на куклата. Слънцето летеше в прозореца. То силно осветяваше куклата. Докторът гледаше.
„Странно, много странно – размишляваше той. – Виждал съм нейде това лице… Е-да, разбира се! Виждал съм го, познавам го. Но къде? Кога? То беше живо, то беше живо лице на момиче, то се усмихваше, правеше чудни гримаси, беше внимателно, беше кокетливо и тъжно… Да, да. В това не може да има съмнение! Но проклетото късогледство ми пречи да запомням лицата.“
Той поднесе къдравата главица на куклата близо до очите си.
„Каква чудна кукла! Какъв умен майстор я е създал! Тя не прилича на обикновена кукла. Куклите обикновено имат сини ококорени очи, нечовешки и безсмислени, вирнато носле, разрязани като с пара устица, глупави руси къдрици, досущ както на агънце… Куклата изглежда щастлива наглед, но в действителност е глупава… А в тази кукла няма нищо кукленско. Кълна се, тя прилича на момиченце, превърнато в кукла!“
Доктор Гаспар се любуваше на своята необикновена пациентка. И през цялото време не го напускаше мисълта, че нейде някога е видял същото бледо личице, сивите внимателни очи, късите разчорлени косици. Особено познато му се стори накланянето на главата и погледа: тя навеждаше глава едва-едва встрани и гледаше доктора отдолу, внимателно, лукаво…
Докторът не издържа и високо запита:
– Кукло, как те казват?
Но момиченцето мълчеше. Тогава докторът се опомни. Куклата беше развалена; трябваше да й върне гласа, да поправи сърцето, да я научи отново да се усмихва, да танцува и да се държи тъй, както се държат момиченцата на нейна възраст.
„Тя има наглед дванадесет години.“
Не биваше да се бави. Докторът се зае за работа. „Трябва да възкреся куклата.“
Леля Ганимед дописа писмото си. Два часа тя се отегчава. После почна да я прихваща любопитство. „Каква е тази бърза работа, която трябва да извърши доктор Гаспар? Каква е тази кукла?“
Тя тихо се подкрадна до вратата на работилницата и надзърна през сърцевидната дупчица на ключалката. Уви! Там беше поставен ключът. Тя нищо не видя, но затова пък вратата се отвори и излезе доктор Гаспар. Той беше така разстроен, че дори не направи бележка на леля Ганимед за нейната нескромност. Леля Ганимед се засрами и без това.
– Лельо Ганимед – рече докторът. – Аз излизам. По-точно аз ще трябва да замина. Повикайте файтон. Той помълча, после почна да си търка челото с длан.
– Отивам в Двореца на тримата шишковци. Твърде възможно е да не се върна оттам.
Леля Ганимед отстъпи изумена:
– В Двореца на тримата шишковци?
– Да, лельо Ганимед. Работата е много мръсна. Докараха ми куклата на наследника Тутти. Тя е най-добрата кукла в света. Механизмът й се счупил. Държавният съвет на тримата шишковци ми е заповядал да поправя тази кукла до утре сутринта. Заплашва ме строго наказание.
Леля Ганимед се готвеше да заплаче.
– И ето аз не мога да поправя тази клета кукла. Разглобих механизма, скрит в гърдите й, разбрах неговата тайна, бих съумял да го възстановя. Но… такава дреболия! Зарад една глупава работа, лельо Ганимед, аз не мога да направя това. Там в този сложен механизъм има едно зъбчато колело – то се е пукнало… За нищо го не бива! Трябва да се направи ново. Имам подходящ метал, нещо като сребро… Но преди да пристъпя към работа, този метал трябва да престои в разтвор от сярна киселина поне два дни. Разбирате ли, два дни… А куклата трябва да бъде готова утре сутринта.
– А някакво друго колело не може ли да се постави? – плахо предложи леля Ганимед.
Докторът печално махна с ръка:
– Всичко опитах, нищо не излиза.
След пет минути пред къщата на доктор Гаспар стоеше покрита наемна бричка. Докторът беше решил да отиде в Двореца на тримата шишковци.
– Ще им кажа, че до утре сутринта куклата не може да бъде готова. Нека правят с мене, каквото искат…
Леля Ганимед хапеше престилката си и клатеше глава дотогава, докато не се изплаши, че главата й ще се отърколи.
Доктор Гаспар сложи до себе си куклата и замина.
VII. Нощта на странната кукла
Вятърът свиреше и в двете уши на доктор Гаспар. Получаваше се отвратителна мелодия, дори по-лоша от онзи негърски галоп, който подкарват в дует точилното колело и ножът под ръцете на старателния точилар.
Докторът потули ушите си с яката и се загърби към вятъра.
Тогава вятърът се залови за звездите. Той ту ги гасеше, ту ги търкаляше, ту ги захвърляше зад черните триъгълници на покривите. Когато тази игра му омръзна, той измисли облаците. Но облаците се разтурваха като кули. Тогава изведнъж вятърът стана студен: той изстина от злоба.
Докторът трябваше да се загърне в пелерината. Половината от пелерината си той даде на куклата.
– Карайте по-бързо! Карайте по-бързо! Моля ви се, карайте по-бързо!
Отведнъж без всякаква причина на доктора му стана страшно и той почна да подканя кочияша.
Беше много тревожно, тъмно и пусто. Само в няколко прозорци се появиха червеникави светлинки, капаците на останалите бяха затворени. Хората очакваха страшни събития.
Тази вечер много неща изглеждаха необикновени и подозрителни. И понякога докторът дори се страхуваше, че очите на странната кукла току-виж ще засветят в тъмното като две прозрачни камъчета. Той се мъчеше да не гледа своята спътница.
„Глупости – успокояваше се той. – Разиграли са се нервите ми. Най-обикновена вечер. Само има малко минувачи. Само вятърът така странно размята сенките им, че всеки срещнат ти се струва наемен убиец с крилата тайнствена пелерина… Само газените фенери по кръстопътищата горят с някаква мъртвешко-синя светлина… Ах, дано само по-скоро стигнем до Двореца на тримата шишковци!“
Има едно много добро средство против страха: да заспиш. Особено се препоръчва да се покриеш с одеялото презглава. Докторът прибягна към това средство. Одеялото той замести с шапката, която плътно нахлупи над очите. И разбира се, започна да брои до сто. Това не помогна. Тогава той се възползува от едно силно действуващо средство. Той повтаряше на себе си:
– Един слон и един слон – два слона; два слона и един слон – три слона; три слона и един слон – четири слона.
Стигна до цяло стадо слонове. А сто и двадесет и третият слон от въображаем слон се превърна вече в истински слон. И тъй като докторът не можеше да разбере слон ли е, или розовият борец Лапитуп, то очевидно докторът спеше и беше почнал да сънува.
Времето насъне минава много по-бързо, отколкото наяве. Във всеки случай докторът насъне успя не само да стигне до Двореца на тримата шишковци, но и да се яви пред техния съд. Всеки от тях стоеше пред него, хванал за ръка една кукла, както циганин държи своята маймунка в синя фуста.
Те не искаха да слушат никакви обяснения.
„Ти не си изпълнил заповедта – рекоха те. – Ти заслужаваш строго наказание. Заедно с куклата трябва да минеш по жицата над «Площада на звездата». Само че си свали очилата…“
Докторът молеше за прошка. Главно той се страхуваше за участта на куклата… Той казваше така:
„Аз вече съм привикнал, аз вече знам да падам… Ако се откъсна от жицата и падна в басейна, нищо няма да ми стане. Аз имам опит: падал съм заедно с кулата на“ площада при градските порти… Но куклата, клетата кукла! Тя ще се разтроши на парчета… Съжалете я… Защото аз съм уверен, че тя не е кукла, а живо момиче с чудесно име което съм забравил, което не мога да си спомня…
„Не! – викаха шишковците. – Не! Никаква прошка! Такава е заповедта на тримата шишковци!“
Викът беше толкова силен, че докторът се събуди.
– Такава е заповедта на тримата шишковци! – викаше някой над самото му ухо.
Сега вече докторът не спеше. Викаха наяве. Докторът освободи очите си или по-точно очилата си изпод шапката и се озърна. Нощта, додето той спеше, беше успяла да почернее съвсем.
Екипажът беше спрял. Заобиколили го бяха някакви черни фигури: техният вик беше нахълтал в съня на доктора. Те размахваха фенери. От това из въздуха прелитаха решетчести сенки.
– Какво има? – попита докторът… – Къде се намираме? Кои са тия хора?
Една от фигурите се приближи и вдигнала фенера наспроти главата, освети доктора. Фенерът се разлюля. Ръката, която го държеше отгоре за халката, беше в ръкавица от груба кожа, силно разширена като фуния горе.
Докторът разбра: гвардейци.
– Такава е заповедта на тримата шишковци – повтори фигурата.
Жълтата светлина я разкъсваше на части. Проблясваше мушамената шапка, която в нощта правеше впечатление на желязна.
– Никой няма право да се приближи до двореца на повече от километър. Днес издадоха тази заповед. В града има вълнение. По-нататък не може да се отива.
– Да, но аз трябва да се явя в двореца.
Докторът беше възмутен.
Гвардеецът говореше с железен глас:
– Аз съм началникът на караула – капитан Цереп. Няма да ви пусна нита крачка напред. Завръщай! – викна той на кочияша, като замахна с фенера.
Докторът го достраша. Ала той не се съмняваше, че ако узнаят кой е той и защо трябва да бъде в двореца, незабавно ще го пуснат.
– Аз съм доктор Гаспар Арнери – каза той.
В отговор проехтя смях. От всички страни затанцуваха фенери.
– Гражданино, ние не сме разположени да се шегуваме в такова тревожно време и в такъв късен час – рече началникът на караула.
– Повтарям ви: аз съм доктор Гаспар Арнери.
Началникът на караула изпадна в ярост. Той бавно, като отделяше думите на срички, изрече, съпровождайки всяка дума със звънтенето на сабята си:
– За да проникнете в двореца, вие се прикривате зад чуждо име. Доктор Гаспар Арнери не скита нощем. Особено тази нощ. Сега той е зает с много важна работа: той възкресява куклата на наследника Тутти. Чак утре сутринта той ще се яви в двореца. А вас като измамник аз ви арестувам.
– Какво?! – тук докторът вече изпадна в ярост.
„Какво?! Той смее да не ми вярва? Добре. Аз ей сега ще му покажа куклата!“
Докторът посегна да хване куклата – и изведнъж…
Куклата я нямаше. Докато беше спал, тя беше паднала от екипажа.
Докторът замръзна.
„Може би всичко това е сън?“ – мярна се в съзнанието му.
Уви! Това бе действителност.
– Е! – измуча началникът на караула, като стискаше зъби и мърдаше пръстите си, които държеха фенера. – Заминавайте по дяволите! Аз ви пущам, за да не си губя времето с такова старче… Марш!
Трябваше да се подчинят. Кочияшът зави. Екипажът заскърца, конят изпръхтя, железните фенери се метнаха за последен път и клетият доктор потегли назад.
Той не издържа и заплака. С него така грубо разговаряха, нарекоха го старче, а най-главното – той беше загубил куклата на наследника Тутти!
„Това значи, че аз съм си изгубил ума в най-буквалния смисъл на думата.“
Той плачеше. Очилата му се замъглиха, той нищо не виждаше. Искаше му се да зарови глава във възглавката. През това време кочияшът подвикваше на коня. Десет минути трая огорчението на доктора. Скоро се възвърна свойствената му разсъдителност.
„Аз все още мога да намеря куклата – обмисляше той. – Тази нощ има малко минувачи. Това място е винаги пусто. Сигурно никой през това време не е минал по пътя…“
Той заповяда на кочияша да кара бавно и внимателно да оглежда пътя.
– Е, какво? Е, какво? – питаше той всяка минута.
– Не се вижда нищо. Не се вижда нищо – отвръщаше кочияшът.
Той съобщаваше за съвсем ненужни и безинтересни находки:
– Буренце.
– Не… не е това…
– Хубаво, голямо парче стъкло.
– Не.
– Скъсана обувка.
– Не – все по-тихо отговаряше докторът.
Кочияшът се стараеше колкото можеше. Той изгледа очите си. В тъмното виждаше така добре, сякаш не беше кочияш, а капитан на океански параход.
– А кукла, кукла не виждате ли? Кукла в розова рокличка?
– Кукла няма – казваше кочияшът с печален дебел глас.
– Ех, в такъв случай са я прибрали. Няма вече смисъл да се търси… Ей тук, на това място, заспах… Тогава тя още седеше до мене. Ах!
И докторът отново беше готов да заплаче.
Кочияшът на няколко пъти съчувствено подсмъркна.
– Какво да се прави?
– Ах, вече не знам… Ах, вече не знам… – Докторът седеше, оборил глава на ръцете си, и се полюляваше от скръб и от тласъците на екипажа. – Аз знам – каза той. – Е, разбира се… е, разбира се… Как по-рано не ми дойде това на ум. Тя е избягала, избягала е!… Аз заспах, а тя е избягала. Ясно. Тя е била жива. Аз веднага забелязах това. Впрочем това не намалява вината ми пред тримата шишковци…
В тоя миг му се прияде. Той помълча малко, а после заяви много тържествено:
– Днес не съм обядвал. Закарайте ме в най-близката гостилница.
Гладът успокои доктора.
Дълго пътуваха те по тъмните улици. Всички гостилничари бяха затворили вратите си. Всички шишковци преживяваха тази нощ тревожни часове.
Те бяха заковали нови резета и бяха запречили входовете със скринове и долапи. Те бяха затъкнали прозорците с дюшеци и шарени възглавници. Те не спяха. Всички, които бяха по-дебели и по-богати, очакваха тази нощ нападение. Дворните кучета не бяха хранени от сутринта, за да станат по-зорки и по-зли. Настъпила беше страшна нощ за богатите и дебелите. Те бяха уверени, че народът всяка минута може отново да се възбунтува. Слухът, че няколко гвардейци изменили на тримата шишковци, намушкали куклата на наследника Тутти и избягали от двореца, се беше разпространил из града. Това много тревожеше всички богаташи и лакомци.
– Дявол да го вземе! – възмущаваха се те. – Ние не можем вече да се осланяме на гвардейците. Вчера те смазаха въстанието на народа, но днес ще насочат топовете си срещу домовете ни.
Доктор Гаспар изгуби всяка надежда да уталожи своя глад и да си почине. Наоколо нямаше никакви признаци на живот.
– Мигар ще трябва да си отида в къщи? – замоли се докторът. – Но то е толкова далече… Ще умра от глад.
Изведнъж той усети миризма на печено. Да, приятно миришеше на печено: навярно овнешко с лук. А кочияшът в същата минута видя наблизо светлина. Тясна ивица светлина се люлееше на вятъра.
Какво беше това?
– Дано е гостилница! – възкликна докторът във възторг.
Те се приближиха.
Излезе, че съвсем не е гостилница.
Настрана от няколко къщички, в едно пусто място, стоеше къща на колелета.
Тясната ивица светлина идеше от процепа на неплътно затворената врата на тази къща.
Кочияшът слезе от капрата и тръгна да разузнае. Забравил злополучията си, докторът се наслаждаваше на миризмата на печеното. Той сумтеше, подсвиркваше с нос и примижаваше.
– Първо, аз се боя от кучетата! – викаше кочияшът из тъмнината. – Второ, тук има някакви стъпала…
Всичко мина благополучно. Кочияшът се изкачи по стъпалата към вратата и потропа.
– Кой е? Тясната ивица светлина се превърна в широк ярък четириъгълник. Вратата се разтвори. На прага стоеше човек. Сред пустия околен мрак на този ярко осветен фон той изглеждаше плосък, изрязан от черна хартия.
Кочияшът отговори вместо доктора:
– Това е доктор Гаспар Арнери. А кой сте вие? Чия е тази къща на колела?
– Тук е театрото на чичо Бризак – отвърна китайската сянка от прага. Тя, кой знае защо, се зарадва, завълнува се, замаха ръце. – Заповядайте, господа, заповядайте! Ние сме много доволни, че доктор Гаспар Арнери е посетил театрото на чичо Бризак.
Щастлив край! Стига нощни скитания! Да живее театрото на чичо Бризак!
И докторът, и кочияшът, и конят намериха убежище, вечеря, почивка. Къщата на колела излезе гостоприемна къща. В нея живееше странстващата трупа на чичо Бризак.
Кой не беше слушал това име! Кой не знаеше за театрото на чичо Бризак! Цяла година театрото устройваше своите представления на пазарните площади в празнични дни и при панаири. Колко изкусни бяха тук актьорите! Как занимателни бяха техните представления! И главното: тук, в това театро, можеше да се види въжеиграчът Тибул.
Ние вече знаем, че той се беше прославил като най-добър въжеиграч в страната. Ние бяхме свидетели на неговата ловкост в „Площада на звездата“, когато по жицата той мина над страшната бездна под куршумите на гвардейците.
Колко мазоли наизскачваха по ръцете на зрителите, и малки, и големи, когато Тибул играеше на пазарните площади! Така усърдно му ръкопляскаха и бакалите, и бедните старици, и учениците, и войниците, и всички, всички… Сега впрочем бакалите и франтовете съжаляваха за своя предишен възторг: „Ние му ръкопляскахме, а той се сражава срещу нас“!
Театрото на чичо Бризак осиротя: гимнастикът Тибул го напусна.
Доктор Гаспар не каза какво е станало с Тибул. Премълча той също за куклата на наследника Тутти.
Какво видя докторът в театрото, вътре в къщата на колела?
Поканиха го да седне на един голям тъпан, украсен с яркочервени триъгълници и златна жица, изплетена в мрежа. Къщата, построена като вагон, се състоеше от няколко стаички, разделени с платнени преградки.
Беше късно. Населението на театрото спеше. Човекът, който беше отворил вратата и приличаше на китайска сянка, беше не някой друг, а старият клоун. Наричаха го Август. Той беше дежурен през тази нощ. Когато докторът се приближи с колата до фургона, Август си готвеше вечеря. Действително това беше овнешко с лук.
Докторът седеше на тъпана, и оглеждаше помещението. Върху един сандък гореше газена лампа. По стените висяха обръчи с опъната на тях цигарена хартии, бяла и розова, дълги шарени камшици с блестящи металически дръжки, костюми, обсипани със златни кръгчета, извезани с цветя, звезди и разноцветни парцалчета. От стените гледаха маски. Върху някои от тях стърчаха рога; на други носът напомняше турски чехъл; на трети устата беше цепната от едното ухо до другото. Една маска се отличаваше с грамадните си уши. Най-смешното бе това, че ушите бяха човешки, само че много големи.
В ъгъла в една клетка имаше някакво мъничко зверче, човек не можеше да каже какво е. До една от стените стоеше дълга дървена маса. Над нея бяха окачени огледалца. Десет. До всяко огледалце стърчеше свещ, залепена на масата със собствения й сок – стеарина. Свещите не горяха. На масата се търкаляха кутийки, четчици, бои, пудрилки, перуки, имаше изсипана розова пудра, съхнеха разноцветни локвички.
– Ние избягахме днес от гвардейците – заприказва клоунът. – Вие знаете, гимнастикът Тибул беше наш актьор. Гвардейците искаха да ни хванат: те мислят, че сме го скрили.
Старият клоун изглеждаше много печален.
– А ние сами не знаем къде е гимнастикът Тибул. Навярно са го убили или са го турили в желязна клетка.
Клоунът въздишаше и клатеше побелялата си глава. Звярът в клетката гледаше доктора с котешките си очи.
– Жалко, че вие толкова късно дойдохте при нас – казваше клоунът. – Ние много ви обичаме. Вие бихте ни успокоили. Ние знаем, че сте приятел на онеправданите, приятел на народа. Ще ви напомня един случай. Давахме представление на „Пазара на волския дроб“. Това беше миналата година през пролетта. Моето момиче пееше песничка…
– Така, така… – спомняше си докторът. Изведнъж той почувствува странно вълнение.
– Помните ли? Вие тогава бяхте на пазара. Гледахте нашето представление. Моето момиче пееше песента за баницата, която предпочела да изгори в печката, отколкото да попадне в стомаха на дебелия дворянин.
– Да, да… помня… По-нататък!
– Една знатна дама, старица, чу това и се обиди. Тя заповяда на дългокосите си слуги да издърпат ушите на моето момиче.
– Да, спомням си. Аз се намесих. Прогоних слугите. Дамата ме позна и се засрами. Така ли е?
– Да. После вие си отидохте, а моето момиче каза, че ако му били издърпали ушите слугите на знатната старица, то не би могло да живее… Вие го спасихте. То никога няма да забрави това!
– А къде е вашето момиче сега? – попита докторът; той много се вълнуваше.
Тогава старият клоун се приближи до платнената преградка и повика. Той изговори едно странно име, произнесе два звука, като че разтвори мъничка, дървена кръгла кутийка, която мъчно се разтваря:
– Суок!
Минаха няколко секунди. После платнената врата се повдигна, и оттам надникна едно момиченце, леко понавело глава с разчорлени къдри. То гледаше доктора със сивите си очи, малко отдолу, внимателно и лукаво.
Докторът вдигна очи и изтръпна: беше куклата на наследника Тутти!
