Текст книги "Тримата шишковци"

Автор книги: Юрий Олеша

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 8 страниц)

Първа част. Въжеиграчът Тибул

I. Един неспокоен ден за доктор Гаспар Арнери

Времето на вълшебниците е минало. По всяка вероятност те не са и съществували никога. Всичко това са измислици и приказки за невръстни деца. Просто някои фокусници са умеели така ловко да измамят разните зяпльовци, че тези фокусници са били взимани за магьосници и вълшебници.

Имаше един доктор. Наричаха го Гаспар Арнери. Наивния човек, любителя на панаирите, недоучения студент биха могли и него да вземат за вълшебник. И наистина този доктор вършеше такива удивителни неща, че те действително приличаха на чудеса. Разбира се, той нямаше нищо общо с вълшебниците и шарлатаните, които лъжат твърде доверчивия народ.

Доктор Гаспар Арнери беше учен. Той беше изучил може би стотина науки. Във всеки случай нямаше в страната по-мъдър и по-учен от Гаспар Арнери.

За неговата ученост знаеха всички – и воденичарят, и войникът, и дамите, и министрите. А учениците пееха за него една песничка с такъв припев:

Как се снемат месец и звезди,

как от камък мляко се цеди,

как се хваща за опашка звяр —

знае само докторът Гаспар.

Един ден през лятото, в юни, когато времето беше много хубаво, доктор Гаспар Арнери реши да се поразходи надалеко, за да събере някои видове билки и бръмбари.

Доктор Гаспар не беше млад човек и затова се страхуваше от дъжд и вятър. Когато излизаше от къщи, увиваше врата си с дебел шал, туряше си очила срещу праха, взимаше бастун, за да не се спъне, и изобщо само с големи предпазни мерки тръгваше на разходка.

Този път денят беше чудесен: през цялото време слънцето светеше; тревата беше толкова зелена, че човек дори в устата си започваше да усеща сладост; хвърчеха глухарчета, цвъртяха птици; лек ветрец се развяваше като въздушна бална рокля.

– Хубаво – каза докторът, – само че все пак трябва да взема пелерината си, защото лятното време лъже. Може да завали дъжд.

Докторът даде разпорежданията си по домакинството, подъха върху очилата, взе чантата си, прилична на куфар от зелена кожа и тръгна.

Най-интересните места бяха извън града – там, дето се намираше Дворецът на тримата шишковци. Докторът най-често посещаваше тези места. Дворецът на тримата шишковци се издигаше сред един огромен парк. Паркът беше заобиколен с дълбоки канали. Над каналите се извишаваха черни железни мостове. Мостовете вардеше дворцова стража – гвардейци с черни мушамени шапки с жълти пера. Около парка до чертата на небето се простираха лъки, осеяни с цветя, горички и езера. Тук беше превъзходно място за разходки. Тук растяха най-интересни билки, тук бръмчаха най-красиви бръмбари и пееха най-изкусни птици.

„Но далече е да се ходи пеша. Ще стигна до градската стена и ще наема файтон. Той ще ме закара до дворцовия парк“ – помисли докторът.

Около градската стена имаше повече народ, отколкото друг път.

„Да не е днес неделя? – усъмни се докторът. – Не вярвам. Днес е вторник.“

Докторът се приближи.

Целият площад беше задръстен от народ. Докторът видя занаятчии в сини шаячни куртки със зелени маншети на ръкавите; моряци с червени като глина лица; заможни граждани в цветни жилетки с техните жени, чиито поли приличаха на розови храсти; търговци с шишета, с табли, с казани сладолед и мангали; мършави улични актьори, зелени, жълти и пъстри, като че ушити от разноцветни парцали; съвсем мънички момчета, които теглеха за опашките жълточервеникави весели кучета.

Всички се тълпяха пред градските порти. Огромните, високи колкото къща железни порти бяха плътно затворени.

„Защо са затворени портите?“ – зачуди се докторът.

Тълпата шумеше, всички говореха високо, викаха, караха се, но нищо не можеше да се разбере.

Докторът се приближи до една млада жена, която държеше в ръцете си дебела сива котка, и попита:

– Бъдете добра, обяснете ми какво става тук? Защо има толкова много народ, по каква причина се вълнува и защо са затворени градските порти?

– Гвардейците не пускат хората от града…

– А защо не ги пускат?

– За да не помагат на ония, които са вече излезли от града и са тръгнали към Двореца на тримата шишковци…

– Нищо не разбирам, гражданко, моля ви да ми простите…

– Ах, мигар вие не знаете, че днес оръжейният майстор Просперо и гимнастикът Тибул поведоха народа, за да превземат с пристъп Двореца на тримата шишковци?

– Оръжейният майстор Просперо?…

– Да, гражданино… Стената е висока и от оттатъшната страна са застанали на пусия гвардейските стрелци. Никой не ще излезе от града и дворцовата гвардия ще избие ония, които са тръгнали с оръжейния майстор Просперо.

И действително екнаха няколко много далечни изстрела.

Жената изпусна дебелата котка. Котката се пльосна като мокро тесто. Тълпата зарева.

„Значи аз съм пропуснал такова значително събитие – помисли си докторът. – Наистина аз цял месец не съм излизал от стаята. Работих затворен. Нищо не знаех…“

В това време още по-далеч гръмна няколко пъти един топ. Гърмът заподскача като топка и се търкулна по вятъра. Не само докторът се уплаши и бързо отстъпи няколко крачки – цялата тълпа се стъписа и пръсна. Децата заплакаха; гълъбите изпляскаха с криле и се разхвърчаха; кучетата, приклекнали, завиха.

Започна силна топовна стрелба. Вдигна се невъобразима глъчка. Тълпата напираше в портите и викаше:

– Просперо! Просперо!

– Долу тримата шишковци!

Доктор Гаспар съвсем се обърка. В навалицата го познаха, защото мнозина го знаеха по лице. Някои се спуснаха към него, сякаш търсеха от него защита: Но докторът сам едва не плачеше.

– Какво става там? Как да узнаем какво става там зад портите? Може би народът побеждава; а може би всички вече са избити.

Тогава десетина души хукнаха натам, дето от площада започваха три тесни улички. На ъгъла имаше къща с висока стара кула. Заедно с другите докторът реши да се изкачи на кулата. Долу имаше пералня, която приличаше на баня. Там беше тъмно като в зимник. Нагоре водеше витлообразна стълба. В тесните прозорчета проникваше светлина, но тя беше много оскъдна, та всички се изкачваха бавно, с голяма мъка, още повече че стълбата беше вехта и с почупени перила. Не е мъчно да си представим колко труд и вълнения струваше на доктор Гаспар изкачването на най-горния етаж. Във всеки случай още на двадесетото стъпало в тъмнината се разнесе неговият вик:

– Ах, сърцето ми ще се пукне, пък си изгубих и тока!

Докторът беше изгубил пелерината си още на площада след десетия топовен изстрел.

На върха на кулата имаше площадка с каменна ограда. Оттук се откриваше гледка поне на петдесетина километра наоколо. Нямаше време да се любува човек на гледката, макар гледката да заслужаваше това… Всички гледаха нататък, дето се водеше сражението.

– Аз имам бинокъл. Винаги нося бинокъл с осем стъкла. Ето го – рече докторът и откопча каишката.

Бинокълът преминаваше от ръка в ръка.

Доктор Гаспар видя на зеленото пространство множество хора. Те тичаха към града. Бягаха. Отдалеч хората приличаха на разноцветни знаменца. Гвардейците на коне препускаха след народа.

Доктор Гаспар помисли, че всичко това наподобява картина от магически фенер. Слънцето ярко грееше, блестеше зеленината. Снарядите се пръскаха като късчета памук, пламъкът се появяваше за секунда, като че някой пращаше в тълпата слънчеви зайчета. Конете играеха, изправяха се на задните си крака и се въртяха като пумпали. Бял прозрачен дим прибули парка и Двореца на тримата шишковци.

– Те бягат!

– Те бягат… Народът е победен.

Бягащите хора се приближаваха към града. По цели купчини хора падаха на пътя. Сякаш върху зеленината се сипеха разноцветни парцалчета.

Един снаряд изсвири над площада.

Някой, уплашен, изпусна бинокъла. Снарядът се пръсна и всички, които бяха на върха на кулата, се спуснаха назад, долу, вътре в кулата.

Един шлосер се закачи с кожената си престилка за някаква кука. Той се озърна, видя нещо ужасно и закрещя тъй, че се чу по целия площад:

– Бягайте! Хванаха оръжейния майстор Просперо! Ей сега ще влязат в града!

На площада настана бъркотия. Тълпата се отдръпна от портите и се юрна от площада към уличките. Всички бяха оглушали от стрелбата.

Доктор Гаспар и още двама души се спряха на третия етаж на кулата. Те гледаха от тясното прозорче, пробито в дебелата стена.

Само един от тях можеше да погледне както трябва. Останалите гледаха с едно око. Докторът също гледаше с едно око. Но и за едно око зрелището беше достатъчно страшно.

Грамадните железни порти се разтвориха в цялата си ширина. Около триста души отведнъж се втурнаха през тези порти. Бяха занаятчии в сиви шаячни куртки със зелени маншети на ръкавите. Те падаха, облени в кръв. По техните глави препускаха гвардейци. Гвардейците сечаха със сабите и стреляха с пушките. Жълтите пера се развяваха, проблясваха черните мушамени шапки, конете разтваряха червена паст, изблещваха очи и пръскаха пяна.

– Гледайте! Гледайте! Просперо! – извика докторът.

Оръжейния майстор Просперо мъкнеха с примка. Той вървеше, падаше и пак ставаше. Червеникавите му коси бяха разчорлени, лицето му беше окървавено и дебела примка стягаше шията му.

– Просперо! Той е паднал в плен! – извика докторът.

В това време един снаряд попадна в пералнята. Кулата се наведе, люшна се, една секунда се задържа в косо положение и рухна. Докторът полетя презглава, изгубил втория си ток, бастуна, куфарчето и очилата.

II. Десет ешафода

Докторът имаше късмет: той не си разби главата, и краката му останаха здрави. Впрочем това не значи нищо. Дори и щастливото падане заедно с улучената от снаряда кула не е съвсем приятно, особено за човек, който не е млад, а по-скоро стар, какъвто беше доктор Гаспар Арнери. Във всеки случай докторът изгуби съзнание само от уплаха.

Когато дойде на себе си, беше се свечерило вече. Докторът погледна наоколо.

– Колко досадно! Разбира се, очилата ми са се строшили. Когато гледам без очила, аз навярно виждам така, както вижда некъсогледият човек, ако си сложи очила. Това е много неприятно.

После той помърмори за откъртените токове:

– Аз и така не съм висок, а сега ще бъда три пръста по-нисък. Или може би шест пръста, защото са се счупили двата тока? Не, разбира се, само три пръста…

Той лежеше върху купчина чакъл. Почти цялата кула се беше срутила. Един дълъг и тесен къс от стената стърчеше като кост. Много далеч свиреше музика. Веселият валс отлиташе с вятъра – изгубваше се и не се връщаше. Докторът вдигна глава. Горе от разни страни висяха черни почупени греди. На зеленикавото вечерно небе блестяха звезди.

„Къде ли свирят?“ – зачуди се докторът.

Без пелерината ставаше студено. Ни един глас не се чуваше на площада. Като пъшкаше, докторът се изправи сред камъните, нападали един върху друг. По пътя той се закачи за нечий голям ботуш. Шлосерът лежеше, изтегнат напреки върху една греда, и гледаше в небето. Докторът го поразмърда. Шлосерът не искаше да стане. Той беше умрял.

Докторът вдигна ръка, за да си свали шапката.

– Изгубил съм си и шапката. Къде ли да ида?

Той излезе от площада. На пътя лежаха хора; докторът се навеждаше ниско над всекиго и виждаше как звездите се отразяват в техните широко разтворени очи. Той допираше с ръка челата им. Те бяха студени и мокри от кръвта, която в нощта изглеждаше черна.

– Виж ти! Виж ти! – шепнеше докторът. – Значи народът е победен… Какво ще стане сега?

След половин час той стигна до оживени места. Беше много уморен. Искаше му се да яде и пие. Тук градът имаше обикновен вид.

Докторът стоеше на кръстопътя, отдъхваше си от дългото ходене и мислеше: „Колко странно! Горят разноцветни светлини, летят екипажи, звънят стъклени врати. Полукръглите прозорци светят със златна светлина. Там покрай колоните се мяркат двойки. Шуми весел бал. Китайски цветни фенерчета се въртят над черната вода. Хората живеят, както са живели вчера. Мигар не знаят какво е станало тази заран? Не са ли чули стрелбата и стоновете? Не знаят ли, че вождът на народа, оръжейният майстор Просперо, е пленен? Може пък и нищо да не се е случило? Може би ми се е присънил страшен сън?“

На ъгъла, дето гореше трирък фенер, покрай тротоара стояха екипажите. Цветарки продаваха рози. Кочияшите разговаряха с цветарките.

– Мъкнели го с примката през целия град. Клетникът!

– Сега го турили в желязна клетка. Клетката стои в Двореца на тримата шишковци – каза един дебел кочияш, който носеше син цилиндър с кордела.

Тъкмо в тоя миг към цветарките се приближи да купи рози една дама с момиченце.

– Кого са турили в клетка? – полюбопитствува тя.

– Оръжейния майстор Просперо. Гвардейците го пленили.

– Е, слава богу! – рече дамата.

Момиченцето захленчи.

– Защо плачеш, глупавичко? – учуди се дамата. – Дали за оръжейния майстор Просперо? Не бива да го жалиш. Той ни искаше злото. Погледни колко са красиви розите…

Големите рози бавно плаваха като лебеди в дълбоките съдини, напълнени с възгорчива вода и листи.

– Ето ти три рози. И няма защо да плачеш. Те са бунтовници. Ако не ги турят в железни клетки, те ще заграбят къщите ни, роклите ни и нашите рози, а нас ще изколят.

В това време покрай тях претича едно хлапе. То дръпна отначало дамата за нейното наметало, извезано със звезди, а после момиченцето за плитчицата.

– Нищо, графиньо! – викна хлапето. – Оръжейният майстор Просперо е в клетка, но гимнастикът Тибул е на свобода!

– Ах, нахал!

Дамата тупна с крак и изпусна чантичката. Цветарките се разсмяха звънливо. Дебелият кочияш се възползува от бъркотията и предложи на дамата да седне в екипажа и да тръгнат.

Дамата и момиченцето заминаха…

– Почакай, палавнико! – викна цветарката на момчето. – Я ела тук! Разправи какво знаеш…

Двамата кочияши слязоха от каприте си и като се заплитаха в своите наметала с пет пелеринки, приближиха се до цветарките.

„Ето това се казва камшик! Камшик и половина!“ – помисли момчето, като гледаше дългия бич, с който кочияшът помахваше. На момченцето се дощя силно да има такъв камшик, но това беше невъзможно по много причини.

– Та какво казваш ти? – запита кочияшът с дебел глас. – Гимнастикът Тибул е на свобода?

– Така приказват. Аз бях на пристанището…

– Не са ли го убили гвардейците? – запита другият кочияш също с дебел глас.

– Не, чичо… Хубавице, подари ми една роза!

– Почакай, глупако. Ти по-добре разправи…

– Значи така… Отначало всички мислели, че е убит. После дирили между умрелите и не го намерили.

– Може би са го хвърлили в канала? – попита кочияшът…

В разговора се намеси един просяк.

– Кого да хвърлят в канала? – попита той – Гимнастикът Тибул не е котенце, та да го удавиш. Гимнастикът Тибул е жив. Той е успял да избяга.

– Лъжеш, камило! – рече кочияшът.

– Гимнастикът Тибул е жив! – развикаха се цветарките във възторг.

Хлапето грабна една роза и се впусна да бяга. Капки от мокрото цвете поръсиха доктора. Докторът изтри от лицето си капките, горчиви като сълзи, и дойде по-близо, за да чуе какво ще каже просякът.

Тук едно обстоятелство попречи на разговора. На улицата се появи необикновена процесия. Отпред яздеха двама конника с факли. Факлите се развяваха като огнени бради. Подир тях бавно се движеше черна карета с герб.

А отзад вървяха дърводелци. Те бяха сто души.

Те вървяха със запретнати ръкави, готови за работа – в престилки, с триони, рендета и сандъчета под мишница. От двете страни на процесията яздеха гвардейци. Те сдържаха конете, на които се искаше да препуснат.

– Какво е това? Какво е това? – завълнуваха се минувачите.

– Пази се! – викаха гвардейците.

– Къде отиват дърводелците? – запита една мъничка цветарка старшия гвардеец.

И гвардеецът й извика в самото лице тъй свирепо, че косите й се развяха сякаш от вятър:

– Дърводелците отиват да строят ешафоди! Разбрахте ли? Дърводелците ще построят десет ешафода!

– А!

Цветарката изпусна съдината. Розите се изляха като компот.

– Те отиват да строят ешафоди! – повтори доктор Гаспар в ужас.

– Ешафоди! – извика гвардеецът, като се обърна и се ухили под мустаците си, които приличаха на ботуши. – Ешафоди за всички бунтовници! На всички ще отсекат главите! На всички, които са се осмелили да въстанат против властта на тримата шишковци.

На доктора му се зави свят. Стори му се, че ще припадне.

„Аз твърде много преживях през този ден – рече си той – и освен това съм много гладен и много уморен. Трябва да побързам за къщи.“

И наистина време беше за доктора да си отдъхне. Той беше тъй развълнуван от всичко станало, видяно и чуто, че дори не придаваше значение на собственото си сгромолясване заедно с кулата, на изгубената шапка, пелерина, бастун и токове. Най-лошото беше, разбира се, че му нямаше очилата.

Той нае един екипаж и се отправи в къщи.

III. Площадът на звездата

Докторът се връщаше в къщи. Той пътуваше по широките асфалтни улици, които бяха осветени по-ярко от зала, и редицата фенери тичаше над него високо в небето. Фенерите приличаха на кълба, изпълнени с ослепително кипящо мляко. Около фенерите се сипеха, пееха, и гинеха мушици. Той пътуваше по крайбрежните улици, покрай каменните огради. Там бронзови лъвове държаха в лапите си щитове и показваха дълги езици. Долу мудно и гъсто течеше водата, черна и блестяща като смола. Градът беше се прекатурил във водата, тънеше, отплуваше и не можеше да отплува, само се разтапяше в нежни златисти петна. Докторът пътуваше през мостовете, изгънати като арки. Отдолу или от другия бряг те наподобяваха кратки, извили железни гърбове, преди да скочат. Тук в началото на всеки мост беше се разположила охрана. Войниците седяха върху барабаните, пушеха лули, играеха на карти и загледани в звездите, се прозяваха.

Докторът пътуваше, гледаше и слушаше.

От улицата, от къщите, от разтворените прозорци на кръчмите, иззад оградите на увеселителните градини се носеха отделни думи от песничката:

Представя жалка гледка

сега Просперо хванат:

лежи в желязна клетка

с нашийник великанът.

Един пийнал франт поде този куплет. Лелята на франта, която имаше много пари, още повече лунички на лицето и нямаше нито един роднина, беше умряла. Франтът получи в наследство всичките пари на леля си. Затова той беше, разбира се, недоволен, че народът се е вдигнал против властта на богаташите.

В менажерията имаше голямо представление. Върху дървената сцена три дебели космати маймуни представяха тримата шишковци. Един фокстериер свираше на мандолина. Клоун в тъмночервен костюм, със златно слънце на гърба и златна луна на корема декламираше в такт с музиката стихове:

Подобно три торби с брашно

лежат три шишковци ведно!

Едничка грижа имат те —

търбухът им да порасте!

Бледнейте, шишковци, пред нас:

дошъл е сетният ви час!

– Дошъл е сетният ви час! – развикаха се от всички страни брадати папагали.

Вдигна се невероятна врява. Зверовете в разните клетки започнаха да лаят, да реват, да цвъртят, да пищят.

Маймуните се замятаха по сцената. Не можеше да се разбере къде са ръцете, къде са краката им. Те скочиха сред публиката и се разбягаха. В публиката също настъпи бъркотия. Особено голям шум вдигаха онези, които бяха по-дебели. Шишковците с почервенели бузи се тресяха от злоба и хвърляха шапките и биноклите си по клоуна. Една дебела дама замахна с чадърчето, си и пернала, без да иска, дебелата си съседка, събори шапката й.

– Ах, ах, ах! – закудкудяка съседката и издигна нагоре ръце, защото заедно с шапката падна и перуката й.

Една маймуна, бягайки, плесна с длан по плешивата глава на дамата. Съседката падна в безсъзнание.

– Ха-ха-ха!

– Ха-ха-ха! – заливаше се в смях другата част, от публиката, която беше по-тънка наглед и по-лошо облечена. – Браво! Браво! Дръжте ги! Долу тримата шишковци! Да живее Просперо! Да живее Тибул! Да живее народът!

В това време се чу един много силен вик:

– Пожар! Градът гори…

Хората хукнаха към изходите, като се притискаха помежду, си и събаряха пейките. Пазачите ловяха разбягалите се маймуни.

Кочияшът, който возеше доктора, се обърна и каза, като сочеше отпреде си с камшика:

– Гвардейците палят кварталите на работниците. Те искат да намерят гимнастика Тибул.

Над града, над черната грамада от къщи, трептеше розова заря.

Когато екипажът на доктора стигна до главния градски площад, който се наричаше „Площад на звездата“, оказа се невъзможно да се мине. В началото на площада се бяха стълпили маса екипажи, карети, конници, пешеходци.

– Какво е това? – запита докторът.

Никой нищо не отговори, защото всички бяха погълнати от онова, което ставаше на площада. Кочияшът се изправи в целия си ръст на капрата и почна също да гледа натам.

Този площад наричаха „Площад на звездата“ по следната причина: той беше обкръжен от огромни, еднакви по височина и форма къщи и беше покрит със стъклен купол, който го оприличаваше на колосален цирк. В средата на купола на страшна височина гореше най-големият фенер в света. Това беше едно кълбо с необикновена големина. Обхванат през средата от железен обръч, който висеше на яки въжета, фенерът напомняше планетата Сатурн. Светлината му беше тъй прекрасна и тъй малко приличаше на каквато и да е друга земна светлина, че хората бяха дали на този фенер чудесното име звезда. Така бяха почнали да наричат и целия площад.

Нито на площада, нито в къщите, нито на улиците наблизо имаше нужда от някаква друга светлина. Звездата осветяваше всички затънтени улици, всички кътчета и килерчета във всички къщи, които ограждаха площада като каменен пръстен. Тук хората нямаха нужда от лампи и свещи.

Кочияшът гледаше над каретите, екипажите и цилиндрите на коларите, които напомняха запушалки на аптекарски шишенца.

– Какво виждате? Какво става там? – вълнуваше се докторът, като надзърташе иззад гърба на коларя. Нисичкият доктор не можеше да види нищо, още повече че беше късоглед.

Кочияшът му разправяше всичко, което виждаше.

И ето какво виждаше той.

На площада имаше голямо вълнение. По огромното кръгло пространство тичаха хора. Изглеждаше че кръгът на площада се върти като панаирска въртележка. Хората тичаха от едно място на друго, за да видят по-добре какво става горе.

Чудовищният фенер, който гореше високо, ослепяваше очите като слънце. Хората вдигаха глави нагоре и прикриваха очите си с длани.

– Ето го! Ето го! – чуваха се викове.

– Ето гледайте! Там!

– Къде? Къде?

– По-високо!

– Тибул! Тибул!

Стотици показалци сочеха наляво. Там се издигаше една обикновена къща. Но в шестте етажа бяха разтворени всички прозорци. От всеки прозорец стърчаха глави. Те бяха разни на вид: някои в нощни шапчици с пискюли; други в розови бонета с букли от петролен цвят; трети с кърпи; горе, дето живееха бедните младежи – поети, художници, актриси, – надничаха голобради лица в облаци от тютюнев пушек и женски главици, заобиколени от такова сияние на златни коси, че човек диреше, да види на раменете им крила. Тази къща с разтворени решетчести прозорчета, из които се подаваха, сякаш бяха птичи, разноцветни глави, приличаше на голям кафез, пълен с щиглеци. Притежателите на главите се мъчеха да видят нещо много значително, което ставаше на покрива. Това беше също тъй невъзможно, както да видиш собствените си уши без огледало. Такова огледало за тези хора, които искаха да видят собствения си покрив от собствената си къща, беше навалицата, беснееща на площада. Тя виждаше всичко, крещеше, размахваше ръце: едни изразяваха възторг, други – негодувание.

Там по покрива се движеше мъничка фигурка. Тя бавно, предпазливо и уверено се спускаше по наклона на триъгълната стряха на къщата. Ламарината боботеше под краката й.

Фигурката размахваше пелерината си, за да пази равновесие, тъй както въжеиграчът в цирка намира равновесие с помощта на жълт китайски чадър.

Беше гимнастикът Тибул.

Народът викаше:

– Браво, Тибул! Браво, Тибул!

– Дръж се! Спомни си как си ходил по въжето в панаира.

– Той няма да падне! Той е най-добрият гимнастик в страната…

– Не му е първица. Ние сме виждали колко е изкусен в ходенето по въже…

– Браво, Тибул!

– Бягай! Спаси се! Освободи Просперо! Другите бяха възмутени. Те размахваха пестници.

– Никъде няма да избягаш, жалки фокуснико!

– Мошеник!

– Бунтовник! Ще те застрелят като заек…

– Пази се! – Ние от покрива ще те смъкнем на ешафода. Утре ще бъдат готови десет ешафода!

Тибул продължаваше своя страшен път.

– Откъде се взе той? – питаха хората. – Как се е появил на този площад? Как е попаднал на покрива?

– Изскубнал се из ръцете на гвардейците – отговаряха други. – Избягал, изчезнал, после го видели в различни части на града – скачал от покрив на покрив. Той е ловък като котка. Неговото изкуство му е дошло на помощ. Не току-така славата му е обиколила цялата страна.

На площада се появиха гвардейци. Зяпачите се затекоха към страничните улици. Тибул прекрачи бариерата и застана на корниза. Той простря ръка, омотана с пелерина. Зелената пелерина се развяваше като знаме.

Тъкмо с тази пелерина, в това трико, съшито от жълти и черни триъгълници, народът беше свикнал да го вижда през време на представленията в панаирите и неделните увеселения.

Сега високо под стъкления купол, мъничък, тъничък и шарен, той приличаше на оса, полазила по бялата стена на къща. Когато пелерината се издуваше, човек можеше да помисли, че осата разтваря зелени блестящи криле.

– Ей сега ще паднеш, площадни измамнико! Ей сега ще те застрелят! – извика пийналият франт, който беше получил наследство от луничавата си леля.

Гвардейците си избраха удобна позиция. Офицерът се щураше безкрайно загрижен. В ръцете си държеше пистолет. Шпорите му бяха дълги като плазове на шейна.

Въдвори се пълно мълчание. Докторът се хвана за сърцето, което подскачаше като яйце във вряла вода.

Тибул се застоя за секунда на корниза. Той трябваше да се добере до отсрещната страна на площада. Тогава би могъл да избяга от „Площада на звездата“ към работническите квартали.

Офицерът застана насред площада върху една леха, която пъстрееше от жълти и сини цветя. Тук имаше басейн и фонтан, който бликаше от кръгла каменна чаша.

– Стойте! – рече на войниците офицерът. – Аз сам ще го застрелям. Аз съм най-добрият стрелец в полка. Учете се как трябва да стреляте.

От девет къщи от всички страни към средата на купола, към звездата, бяха обтегнати девет стоманени въжета (жици, дебели колкото моряшка ортома).

Сякаш от фенера, от пламтящата великолепна звезда, се разпръскваха над площада девет черни дълги-дълги лъча.

Не се знае за какво мислеше в тази минута Тибул. Но навярно той реши така: „Аз ще мина над площада по тази жица, както съм ходил по въжето в панаира. Няма да падна. Едната жица се простира към фенера, другата от фенера към отсрещната къща. Като мина по двете жици, ще достигна отсрещния покрив и ще се спася.“

Офицерът вдигна пистолета и почна да се прицелва. Тибул достигна по корниза до онова място, дето започваше жицата, отдели се от стената и тръгна по жицата към фенера.

Тълпата ахна.

Той вървеше ту много бавно, ту изведнъж тръгваше почти бегом, като пристъпваше бързо и предпазливо, олюляваше се, разперил ръце. Всяка минута изглеждаше, че ще падне. Сега сянката му се появи на стената. Колкото повече се приближаваше към фенера, толкова по-ниско сянката му се спущаше по стената и толкова по-голяма и по-бледа ставаше тя.

Долу зееше пропаст.

И когато той беше в средата на пътя до фенера, в пълната тишина се разнесе гласът на офицера:

– Сега ще стрелям. Той ще полети право в басейна. Раз, два, три!

Екна изстрел.

Тибул продължаваше да върви, а офицерът, кой знае защо, падна право в басейна.

Той беше убит.

Един от гвардейците държеше пистолет, от който излизаше син дим. Той беше застрелял офицера.

– Куче! – рече гвардеецът. – Ти искаше да убиеш приятеля на народа. Аз попречих на това. Да живее народът!

– Да живее народът! – подкрепиха го други гвардейци.

– Да живеят тримата шишковци! – извикаха техните противници.

Те се пръснаха на всички страни и откриха огън по човека, който вървеше по жицата.

Той беше вече на две крачки от фенера. Като размахваше пелерината, Тибул защищаваше очите си от блясъка. Куршумите летяха покрай него. Тълпата ревеше от възторг.

„Бам! Бам!“

– Не го улучиха!

– Ура! Не го улучиха!

Тибул се покатери на обръча, който ограждаше фенера.

– Нищо! – викаха гвардейците. – Той ще мине на другата страна… Той ще тръгне по другата жица. Оттам ще го свалим!

В тази минута стана нещо, което никой не очакваше. Шарената фигурка, станала черна в блясъка на фенера, клекна на железния обръч, дръпна някакъв лост, нещо щракна, звънна – и фенерът в миг угасна.

Никой не свари да каже ни дума. Стана страшно тъмно и страшно тихо като в сандък.

А на следната минута високо-високо горе нещо отново тропна и иззвънтя. В тъмния купол се отвори бледен квадрат. Всички видяха късче от небето с две звездици. После в този квадрат, върху фона на небето, се провря черната фигурка и се чу как някой бързо изтича по стъкления купол.

Гимнастикът Тибул се измъкна от „Площада на звездата“ през отвора.

Конете се уплашиха от изстрелите и внезапната тъмнина.

Екипажът на доктора едва не се катурна. Коларят рязко зави и закара доктора по един околен път.

По такъв начин, преживял един необикновен ден и една необикновена нощ, доктор Гаспар Арнери се върна най-сетне в къщи. Неговата икономка, леля Ганимед, го посрещна на входа. Тя беше много развълнувана. И наистина: доктора го нямаше толкова дълго време! Леля Ганимед пляскаше с ръце, ахкаше, клатеше глава:

– Ами къде ви са очилата? Счупиха ли се? Ах, докторе, докторе! Ами къде ви е пелерината? Загубихте ли я? Ах, ах…

– Лельо Ганимед, аз освен това си счупих двата тока…

– Ах, какво нещастие!

– Днес се случи още по-тежко нещастие, лельо Ганимед: оръжейният майстор Просперо падна в плен. Туриха го в желязна клетка.

Леля Ганимед не знаеше нищо за онова, което беше станало през деня. Тя слушаше топовната стрелба, виждаше зарята над къщите. Съседката й беше разправила, че сто дърводелци строят на „Площада на съда“ ешафоди за бунтовниците.

– Стана ми много страшно. Затворих капаците и реших нийде да не излизам. Обедът изстина, вечерята изстина, а вас все ви няма… – добави тя.

Нощта свърши… Докторът се приготви да си легне.

Между стоте науки, които изучаваше, беше историята. Докторът имаше голяма книга с кожена подвързия. В тази книга той записваше своите разсъждения за важните събития.

– Трябва да бъда редовен – рече докторът, като вдигна пръст.

И въпреки умората докторът взе своята кожена книга, седна до масата и почна да записва:

„Занаятчии, рудокопачи, матроси, целият беден работнически народ в града се вдигна против властта на тримата шишковци. Гвардейците победиха. Оръжейният майстор Просперо е пленен, а гимнастикът Тибул избяга. Току-що на «Площада на звездата» един гвардеец застреля своя офицер. Това показва, че скоро всички войници ще се откажат да воюват против народа и да защищават тримата шишковци. Ала трябва да се страхуваме за участта на Тибул…“